Опасна клопка

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Ако да избяга й се струваше най-правилното нещо, да го направи се оказа сложно. Последното, което очакваше да види в момента, в който слезе с куфара си по стълбите, бе причината за бягството й. Стисна зъби, за да не каже нищо.

Александър се бе облегнал на перилата на стълбите и изглеждаше смутен и разтревожен. Като видя бледото й лице и подпухналите й очи, се изправи и се намръщи:

— Днес следобед ще откарам Кири до летището — каза веднага, щом забеляза куфара й. — Можеш да дойдеш с нас.

Джоуди се насили да му се усмихне, без да среща погледа му.

— Благодаря за поканата, но имам билет.

— Тогава ще те закарам.

Тя стисна зъби и преглътна обидата си.

— Благодаря, ала Марджи вече се е облякла и е готова да тръгваме. Освен това искаме да поговорим по пътя — добави Джоуди, преди да бе предложил отново.

Погледът му я притесняваше. Тя се държеше като заподозрян, който се опитва да избяга от полицията. Не срещаше очите му, не му позволяваше да се доближи до нея. Бе имал цяла нощ да се разкайва за поведението си и отгоре на това обвиняваше нея. Бе реагирал неадекватно. Знаеше, че на времето Джоуди бе влюбена в него и я бе наранил със студеното си отблъскване. Беше пила. Не бе виновна, ала той обвиняваше нея за цялото фиаско. Почувства се виновен за начина, по който изглеждаше тя сега.

Преди да бе успял да каже още нещо, по стълбите се спусна Марджи.

— Добре, готова съм. Да вървим.

— Идвам. Довиждане, Александър — каза Джоуди, без да вдига очи по-високо от най-горното копче на ризата му.

Той не отговори. Проследи я с поглед, докато входната врата се затвори зад гърба й. Още не можеше да разбере собствените си противоречиви чувства. Бе се надявал на малко време насаме с нея, докато осъзнае внезапно променилите се отношения между тях. Но тя очевидно се чувстваше неудобно от поведението си предишната нощ и бягаше уплашена. Може би най-доброто бе да я остави да избяга. След няколко дни щеше да я посети в службата и да изглади нещата. Не можеше да понесе да я гледа такава и да знае, че той бе причината. Въпреки гневния си изблик, Александър държеше на нея и не искаше да я нарани.

— Много си бледа — забеляза Марджи, когато изпрати най-добрата си приятелка до паспортния контрол на летището. — Сигурна ли си, че си добре?

— Неудобно ми е от начина, по който се държах снощи, това е всичко — успокои я Джоуди. — Между другото, имаше ли късмет с Кири?

— Не особено — въздъхна Марджи. — И мисля, че изпочупих всичкия кристал, като го сложих в миялната машина.

— Извинявай, че не успях аз да се оправя с това — вметна Джоуди.

— Ти не си виновна. За нищо не си виновна. — Марджи изглеждаше измъчена. — Щях да те поканя да дойдеш на рождения ден на Леке следващия месец…

— Марджи, в момента не мога да погледна Александър в очите — прекъсна я Джоуди и видя как на лицето на приятелката й се изписа истинско облекчение. — Затова за известно време няма да се появявам.

— Може би така ще е най-добре — съгласи се Марджи.

Джоуди се усмихна.

— Благодаря, че ме покани на празненството. Прекарах много добре.

Това бе лъжа и двете го знаеха.

— Един ден ще ти се отплатя за всичко това, обещавам — неочаквано заяви Марджи и силно я прегърна. — Не съм много добра приятелка, ала ще се поправя, ще видиш.

— Не бих била много добра приятелка, ако се опитвах да те променя — отвърна с усмивка Джоуди. — Ще се видим скоро — обеща загадъчно и тръгна, преди Марджи да бе успяла да я попита какво има предвид.

Полетът до Хюстън бе кратък и през цялото време Джоуди се бореше със сълзите си. Не помнеше през целия си живот нещо, от което да я бе заболяло толкова. Александър не можеше да я гледа. Не я искаше край себе си. От нея му се повдигаше. Тя… Тя го отвращаваше.

Повечето й спомени за любов се въртяха около Александър Коб. Бе си мечтала за него още преди да осъзнае, че чувствата й се бяха задълбочили и се бяха превърнали в любов. Неочакваните им срещи бяха цяло щастие за нея, тръпнеше само когато той й се усмихнеше. Но всичко това е било лъжа. Тя бе отговорност, която той приемаше сериозно, както работата си. Просто не означаваше за него нищо повече от това. Беше болезнено да го осъзнае и трябваше да мине време, докато болката се притъпи.

Ала засега бе прекалено болезнено, за да го понесе. Джоуди извади самолетното списание от джоба на предната седалка и го отвори. Докато свърши, самолетът вече кацаше. Излезе в чакалнята с ново решение. Щеше да забрави Александър. Бе време да загърби миналото и да започне на чисто.

Когато Марджи се върна от летището, Александър бе сам в библиотеката и излезе в коридора да я посрещне.

— Тя каза ли нещо? — попита веднага.

Марджи се поколеба, изненадана от въпроса и от явното му нетърпение.

— За какво?

— Защо така изведнъж си тръгна. Знам, че имаше билет за късно следобед. Трябва да го е сменила.

— Каза, че й е неудобно да те погледне в очите.

— Нещо друго? — настоя той.

— Всъщност не. — Самата Марджи също се чувстваше неудобно. — Познаваш Джоуди, Леке. Болезнено стеснителна е и освен това никога не пие. Предполагам, че каквото и да се е случило, тя се срамува от себе си и се чувства неловко край теб. С времето ще й мине.

— Мислиш ли?

— Какво правите вие двамата тук? — попита сприхаво Кири и се прозя. Бе слязла, облечена с червена нощница и дълга черна копринена роба. Русата й коса се спускаше върху раменете. — Имам чувството, че изобщо не съм спала. Готова ли е закуската?

Марджи се сепна.

— Ами, Джеси я няма… — Започна тя.

— Къде е онази малка готвачка, която беше на празненството снощи? — попита безгрижно Кири. — Защо да не може тя да приготви закуската?

— Джоуди не е готвачка — отсече Александър. — Тя е най-добрата приятелка на Марджи.

Кири вдигна вежди.

— Стори ми се, че се понапи. Хора като нея не бива да пият. Значи е още махмурлия и не може да готви, така ли?

— Тя си замина — отговори Марджи. Забележките на Кири й бяха неприятни.

— Кой тогава ще ми препече филийки и ще ми направи кафе? — настоя Кири. — Трябва да закуся.

— Аз мога да ти препека филийки — каза Марджи. Имаше нужда от помощта на Кири за колекцията, но изобщо не харесваше самата жена.

— Тогава отивам да се облека. Искаш ли да дойдеш горе да ми закопчаеш ципа, Леке?

— Не, аз ще направя кафето — заяви той и тръгна след Марджи към кухнята.

Кири неразбиращо се вторачи след тях. Александър никога не й бе говорил по този начин, а Марджи определено бе груба. И те не трябва да пият, помисли си тя, докато се качваше по стълбите. Очевидно тази сутрин всички бяха махмурлии и в лошо настроение.

Две седмици по-късно Джоуди присъстваше на среща между Броуди и един служител в тяхната информационна система, който се бе държал грубо и обидно с колежка. Работата на Броуди като главен специалист в отдел „Човешки ресурси“ бе да изглажда персоналните противоречия и той бе дипломат. Тази среща даваше на Джоуди възможността да види какви задължения щеше да има, ако се издигнеше до този пост.

— Господин Косвалски, това е госпожица Клейбърн, моята административна помощничка. Тя е тук, за да води бележки — представи я Броуди.

Джоуди бе изненадана. Тя мислеше, че е тук, за да учи работата. Ала се усмихна, извади бележника и молива си и се приготви.

— Имате оплакване от мен, нали? — попита Косвалски с въздишка.

Броуди вдигна вежди.

— Ами, да…

— Един от нашите началници назначи системна специалистка, която няма никакъв практически опит в нефтодобива — започна Косвалски. — Аз подготвях една статия за нашето списание и системата се срина. Изпратиха нея да я поправи. Тя видя моята статия и направи някои забележки относно термините, които използвам, и колко непрофесионално звучат. Очевидно не разбираше разликата между такелажник и хулиган. Опитах се да й обясня, а тя ме обвини, че й говоря надменно и си отиде. — Той вдигна ръце. — Господине, аз не се държах грубо и не отказвах да й помагам. Просто се опитвах да я науча на езика, който се използва в производството.

Броуди имаше вид, че иска да каже нещо, но вместо това погледна към Джоуди и се прокашля.

— Не сте ли я наричали с обидни имена, господин Косвалски?

— Не, господине — отговори вежливо младежът. — Обаче тя ме наричаше. Освен това, честно казано, има изцъклен поглед и червен нос. — Лицето му се изопна. — Господин Ванс, виждал съм предостатъчно хора, които вземат наркотици, за да скрият, че са вземали наркотици. Тя не поправи системата и само обърка нещата още повече. Трябваше да повикам друг специалист, който да оправи нейните поразии. Мога да ви дам името му и възложителния договор. — Извади един лист и го подаде на Броуди. — Извинявам се, че като отговор обвинявам друг служител в некомпетентност, ала става дума за моята почтеност.

Броуди взе документа и прочете името.

— Познавам този техник. Той е най-добрият, който имаме. Ще потвърди ли това, което току-що ми казахте?

— Да, господин Ванс.

Броуди кимна.

— Ще говоря с него и ще проуча вашите обвинения. Когато имаме решение, ще ви уведомя. Благодаря ви, господин Косвалски.

— Аз ви благодаря, господин Ванс — отговори младият мъж и се изправи. — Много обичам работата си. Ако я загубя, би трябвало това да е заради мои грешки, не заради лъжи.

— Напълно съм съгласен — отвърна Броуди. — Приятен ден.

— На вас също. — Косвалски излезе с достойнство.

Броуди се обърна към Джоуди.

— Как би характеризирала господин Косвалски?

— Струва ми се искрен, честен и работлив.

Броуди кимна.

— Всяка сутрин е навреме на работа, никога не закъснява след обедната почивка, с желание върши всичко, което му се възложи, и не възразява, дори ако трябва да остава след работа. — Извади друга папка. — От друга страна, системната специалистка, някоя си госпожица Бъргън, е закъснявала четири пъти от всеки пет дни, откак работи тук. Отсъства от работа всеки втори понеделник. Мърмори, ако я помолят да остане след работно време, и работата й е незадоволителна. — Вдигна очи. — Твоето предложение, ако беше на мое място?

— Щях да я уволня.

Той бавно се усмихна.

— Тя има майка инвалид и двегодишен син — каза неочаквано. — Била е уволнена от последната си месторабота. Ако загуби и това място, я чака несигурно бъдеще. — Джоуди прехапа устни. Едно бе да намери повод за уволнение на некомпетентен служител, но като знаеше домашните проблеми на жената, решението бе трудно. — Ако заемеш моята длъжност, от теб ще се иска да правиш такива предложения. Всъщност ще трябва да ги правиш пред мен. Не може да си позволяваш сантименталности. Работиш в компания, която зависи от печалбата. Некомпетентните служители ни струват време, пари и може би дори изгубени клиенти. Никоя фирма не може да просъществува дълго по този начин.

Джоуди го погледна тъжно.

— Това не е приятна работа, Броуди.

— Това е като градинарството — кимна той. — Трябва да отделяш зеленчуците от плевелите. Ако има много плевели, няма да има зеленчуци.

— Разбирам. — Тя погледна бележника си. — И какво ще препоръчаш ти?

— Ще препоръчам нашият отдел по сигурността да направи пълна проверка на работата й. Ако се окаже, че има проблем с наркотиците, ще й се даде възможност да избере дали да се лекува, или да напусне. Освен ако не я заловят дрогирана на работа, разбира се — добави Броуди. — В такъв случай ще бъде арестувана. — Джоуди усети как изстива вътрешно. Това, което й бе изглеждало като прекрасна перспектива, се стоварваше като тежък камък отгоре й. — Джоуди, наистина ли това е работата, която искаш да работиш? — попита той внимателно и се усмихна. — Извини ме, ала ти не си коравосърдечен човек, винаги намираш извинения за постъпките на хората, а един ръководител не може да бъде такъв.

— Започвам да го осъзнавам — отвърна тя тихо и потърси очите му. — Не те ли притеснява да предлагаш хора за уволнение?

— Не — отговори Броуди направо. — Съжалявам за тях, но не дотолкова, че да рискувам заплатата си и твоята, като ги държа на работа, която не могат да вършат. Това е бизнес, Джоуди.

— Предполагам. — Тя завъртя химикалката в пръстите си. — Аз бях страхотна с компютрите, когато учех в колежа. Не исках да стана системен специалист, защото нямам техническо мислене, ала мога да правя със софтуера всичко, което си поискам. Може би работя не каквото трябва. Може би все пак трябваше да стана програмист.

Той се засмя.

— Ако по някое време решиш, че искаш да се занимаваш с това, напиши молба и я дай на началника на отдел „Човешки ресурси“, за да кандидатстваш за работата.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко. Точно по този начин получих тази работа.

— Я виж ти!

— Няма да ти се налага да уволняваш софтуер — напомни й Броуди. — И ако не работи, няма да ти е съвестно да го изхвърлиш. Но за всичко това е много рано. Няма нужда точно сега да решаваш какво искаш да правиш. Освен това — добави с въздишка, — аз може и да не получа повишението, на което се надявам.

— Ще го получиш — увери го Джоуди. — Ти си страхотен в това, което вършиш.

— Наистина ли мислиш така? — Изглеждаше така, сякаш отговорът й сериозно го интересува.

— Определено.

Той се усмихна.

— Благодаря. Боя се, че Кара няма особено високо мнение за моите способности. Сигурно защото самата тя е толкова добра в маркетинга. Постоянно я повишават. И тези пътувания… По-често е извън града, отколкото тук, ала това й харесва. Миналата седмица беше в Мексико, по-миналата в Перу. Само си представи! Толкова ми се иска да отида до Мексико и да видя Чичен Ица. — Броуди въздъхна.

— Аз също. Обичаш ли археологията?

— Много. А ти?

— О, да!

— В Музея на изкуствата има изложба на керамиката на маите. Кара мрази такива неща. Сигурно няма да искаш следващата събота да дойдеш с мен да я видиш?

Следващата събота. Рождения ден на Александър. През последните две седмици, откак се бе върнала от празненството на семейство Коб, бе страдала. Но на този рожден ден нямаше да я поканят, а и дори да я поканеха, тя не би отишла.

— С удоволствие — съгласи се Джоуди с лъчезарна усмивка. — Ами… Няма ли приятелката ти да има нещо против?

Той се намръщи.

— Не знам. Ъъъ… Няма нужда да го обявяваме на всеослушание, нали?

Тя разбираше. Чувстваше се малко неудобно да излиза с мъж, който си има приятелка, но пък Броуди не бе чак женен. Освен това приятелката му се държеше с него като с боклук. Джоуди не би се държала така.

— Няма нужда — съгласи се тя. — Много ще ми бъде приятно.

— Страхотно! — Той също се усмихна широко. — Ще ти се обадя в петък вечерта да се разберем кога и къде да се видим, става ли?

— Става.

Бе поела по нов път, имаше нов живот и се чувстваше като нов човек. Бе започнала вечер да ходи в едно ретро кафене, където сервираха хубаво кафе, а хората четяха стихове на сцената или свиреха фолк музика с китари. Джоуди се чувстваше много добре в тази артистична тълпа. Дори за пръв път стана и прочете едно свое стихотворение, тъжна поема за отхвърлената любов, вдъхновена от Александър. Всички ръкопляскаха, дори собственикът, който се казваше Джони. Увереността, която изпита, я направи по-малко несигурна и следващия път, когато чете свои стихове, не се страхуваше толкова много от публиката. Бе като преродена. Бе една нова Джоуди, която щеше да покори света. А сега Броуди искаше да излезе с нея. Беше й много приятно.

Това чувство продължи точно два часа. Тя се върна от обед и завари Александър Коб да я чака, приседнал на ръба на бюрото в малкия й кабинет.

Не бе имала достатъчно време да преодолее злощастната си последна среща с него. Искаше й се да се обърне и да избяга, ала нямаше да се получи. Вече я бе забелязал.

Спокойно се приближи до бюрото си, макар че сърцето й прескачаше, и остави ръчната си чанта в най-долното чекмедже.

— Здравей, Александър — каза навъсено. — С какво мога да ти бъда полезна?

Поведението й го обърка. Джоуди винаги се радваше, когато неочаквано го срещнеше. Не бе осъзнавал колко приятна му бе била непринудената й реакция, докато не я изгуби.

Погледна я през бюрото, озадачен и разтревожен.

— Никой не е виновен за това, което се случи — каза сковано. — Не се измъчвай със самообвинения.

Тя се отпусна малко, но съвсем малко.

— Бях пила прекалено много. Няма да се повтори. Как е Марджи?

— Мълчи.

Това само по себе си бе тревожно. Марджи никога не мълчеше.

— Защо?

Той сви рамене, взе от бюрото й един кламер и започна да го разглежда.

— Не може да стигне доникъде с моделите си. Очакваше незабавен успех, а дори не може да прекрачи прага.

— Жалко. Тя наистина е добра.

Александър кимна и присви очи.

— Трябва да говоря с теб. Може ли да се срещнем в кафето долу, когато свършиш работа?

Джоуди не искаше и това бе очевидно.

— Не можеше ли просто да ми се обадиш по телефона вкъщи?

Той се намръщи.

— Не. Не е разговор като за по телефона. — Тя все още се колебаеше. — Други планове ли имаш?

Джоуди поклати глава:

— Не. Просто не искам да си изпусна автобуса.

— Мога да те закарам…

— Не! Искам да кажа… — Тя сниши глас. — Не, не искам да те затруднявам. Има два автобуса, вторият е един час по-късно.

— Няма да отнеме цял час — увери я Александър. Ала усещаше, че нещо липсва в разговора им. Джоуди не го дразнеше, не се заяждаше с него, не му противоречеше. Всъщност изглеждаше така, сякаш й се искаше изобщо да го избегне.

— Добре тогава — заключи тя и седна на бюрото си. — Ще се видим около пет и пет.

Той кимна, отвори вратата и спря за момент да я погледне, преди да излезе. Не бе моментът да си спомня вкуса на сочните й меки устни под своите. Но нищо не можеше да направи. Джоуди бе облечена с много делови черен костюм и светлорозова блуза, косата й бе прибрана в кок. Би приличала на бизнес дама, ала бе прекалено крехка, прекалено уязвима и несигурна, за да създаде такова впечатление. Нямаше самочувствието, необходимо за по-висока длъжност, но не можеше да й го каже. Тя имаше комплекс за малоценност, най-малката дреболия я нараняваше. Както я бе наранил и той.

Стисна зъби.

— Това не ти подхожда — заяви неочаквано и кимна към стерилната малка стъклена клетка, в която я държаха. — Защо не ти позволяват да имаш поне цвете в саксия?

Джоуди се втрещи. Александър никога не правеше лични коментари. Размърда се неспокойно на стола си.

— Това не е на ниво — заекна тя.

Той направи една крачка към нея.

— Джоуди, една работа не бива да прилича на затвор. Ако не ти харесва това, което правиш, и мястото, на което го правиш, пропиляваш основната част от живота си.

Джоуди го знаеше. Усети вкус на паника в устата си и преглътна. Ала работа не се намираше лесно, а тук имаше шанс за повишение. Избута в някакво ъгълче на съзнанието си коментара на Броуди за недостатъците й като мениджър.

— Аз много харесвам работата си — излъга тя.

Погледът му се плъзна по нея с нещо като чувство за собственост.

— Не, не я харесваш. Жалко. Ти имаш дарба за програмист. Обзалагам се, че откак си тук, не си написала и една програма.

Лицето й придоби каменно изражение.

— Нямаш ли си работа? Защото аз съм заета.

— Както искаш. Моля те, колкото можеш по-рано след пет. Имам среща за вечеря — подчерта Александър.

С Кири. Винаги с Кири. Джоуди знаеше. Мразеше Кири. Мразеше и него. Ала се усмихна:

— Няма проблеми. До скоро. — Включи програмата и пусна файла с разписанието на деня, за да види какви задачи й предстоят. Престана да обръща внимание на Александър, който отново я изгледа с любопитство, преди да излезе и да я остави.

Тя го усещаше със самото си сърце. Той бе дотолкова част от живота й, че бе сякаш да я ампутират, когато си помислеше за целия си бъдещ живот без сложното му присъствие.

За пръв път се замисли да се премести в друг град. Корпорацията „Ритър Ойл“ имаше офис в Тълса, Оклахома. Може би можеше да уреди да я преместят там и… И какво да прави? Едва й стигаше квалификацията за предимно канцеларската работа, която вършеше тук, и бе болезнено непригодна за уволняване на хора, дори ако го заслужаваха. Бе позволила на гордостта си да я принуди да приеме тази длъжност, защото Александър не спираше да я пита кога ще се хване на работа, след като завърши колежа. Той вероятно нямаше предвид, че Джоуди злоупотребява с финансовата му помощ, но тя го приемаше точно така, затова постъпи в първата компания, която й предложи назначение, просто за да му затвори устата.

Сега, като си помислеше, би трябвало да се оглежда по-дълго. Бе подала заявление за работа в местния полицейски участък като компютърен специалист. Умееше да пише програми, имаше дарбата да отваря заключени файлове, да намира изгубени документи, да проследява подозрителни съобщения и да намира начини да заобикаля забраните за преправяне на софтуер. Професорът й я бе препоръчал на силите за сигурност като специалист по компютърни престъпления. Ала Джоуди се бе хвърлила към първата длъжност, която й бе предложена.

И ето я сега, с безперспективна работа, която дори не харесваше, затворена в клетка, голяма колкото кутия от хартия за принтер, извеждана само когато някой по-високопоставен имаше нужда от нея да вземе някое писмо, да организира графика му или да напечата записките му…

Представи си се в картонена кутия и се разсмя.

Друга служителка пъхна глава в клетката й.

— Тихо — посъветва я шепнешком. — И без това се оплакват от шума тук.

— Само се смея на себе си — обясни Джоуди.

— Искат да пазим тишина, докато работим. Никакви лични телефонни разговори, никакви приказки… И има нова заповед колко време можем да прекарваме в тоалетната…

— Боже мили! — избухна Джоуди.

Жената трескаво притисна пръст към устните си и тревожно се огледа наоколо.

— Ш-ш-ш-т!

Джоуди се изправи и й изкозирува.

За зла участ точно в този момент покрай клетката й мина заместник-директорът, отговарящ за персонала. Той спря и подозрително изгледа двете жени.

Джоуди вече бе закъсала и изобщо не я интересуваше, така че изкозирува и на него.

За нейна изненада той едва сдържа усмивката си, ала бързо се овладя.

— На работа, момичета — предупреди ги и продължи по пътя си.

Другата жена се приближи до нея.

— Видя ли какво направи? — изсъска тя. — Сега ще напише доклад срещу нас!

— Ако той напише доклад срещу нас, и аз ще напиша доклад срещу него — закани се Джоуди. — Никой не може да ме нарича „момиче“ на работното ми място.

Жената вдигна ръце и излезе.

Джоуди отново насочи вниманието си към задачите за деня и изхвърли инцидента от съзнанието си. Обаче бе много смущаващо, като си помислеше каква власт има компанията над живота й в службата, и това не й харесваше. Чудеше се дали старият Ритър, председателят на корпорацията, одобрява такава политика. Доколкото бе чувала, той бе нещо като ренегат, изглежда не обичаше кой знае колко правилата и ограниченията. Но пък той не можеше да е навсякъде и може би дори не знаеше колко потиснически се отнасяха неговите административни ръководители към служителите.

Достатъчно зле бе, че я предупреждаваха никога да не говори, а личните вещи в работните помещения бяха строго забранени от разпоредбите на компанията. Ала ограниченията на времето, прекарвано от служителите в тоалетната, вече я вбесиха. В училище имаше приятелка диабетичка, която често трябваше да тича до тоалетната. Някои учители й създаваха големи проблеми, докато родителите й не поискаха среща с учителския съвет, за да обяснят здравословното състояние на дъщеря си. Джоуди имаше чувството, че в тази служба никакъв административен съвет няма да помогне.

Зае се отново за работа, но денят й бе смутен по много и различни причини.

Точно пет минути след края на работното време тя влезе в малкото кафе на приземния етаж. Александър я чакаше. Вече бе поръчал капучино с ванилия, което Джоуди толкова обичаше, и шоколадови бисквити.

Бе изненадана, че помни какво й харесва. Метна старото си палто на един празен стол в ъгъла и седна. За щастие кафенето не бе пълно, тъй като бе рано, и около тях нямаше много хора.

— Точно навреме — отбеляза той, като погледна към скъпия си ръчен часовник.

— Винаги съм навреме — отвърна тя разсеяно и отпи от капучиното си. — Това е чудесно — добави с усмивка.

Александър изглеждаше изненадан.

— Не идваш ли често тук?

— Всъщност това не се вмества в бюджета ми.

Сега вече бе шокиран.

— Ти имаш добра заплата!

— Ако искаш да наемеш апартамент на сигурно място, струва скъпо — обясни Джоуди. — Трябва да съм добре облечена на работа, а това също струва пари. Като добавя ток, телефон, автобус, не остава много. Не всички имаме твоите доходи, Александър — добави без злоба.

Той насочи вниманието си към своето капучино и мълчаливо отпи.

— Никога не съм мислил за теб като за човек от друга икономическа класа.

— Така ли? — Тя много добре знаеше какво мисли той. Не можеше да забрави какво бе дочула — че е от низша класа и не им подхожда.

Александър се поизправи.

— Нещо те безпокои. Не си същата след онова празненство. — Лицето й стана безизразно. Гордостта не й позволяваше да му каже какво бе чула. Просто бе прекалено, отгоре на всичко, което се бе объркало напоследък. — Защо не можеш да говориш с мен? — настоя той.

Джоуди го погледна и в студения й поглед се четяха потиснати съжаления, наранена гордост и оскърбени чувства.

— Все едно да говоря на стена. Ако си тук, значи искаш нещо. Е, какво е то?

Изражението му бе достатъчно красноречиво. Александър отпи от капучиното и внимателно остави крехката чашка в чинийката.

— Защо мислиш, че искам нещо?

— Марджи ме кани на вашите празненства, за да сготвя и да разчистя в кухнята, ако Джеси я няма. Или ако е болна и има нужда от грижи. Ти идваш при мен, ако ти трябва нещо да се напечата или да се дръпне някоя компютърна програма, или да се намери нещо в интернета. Никой от вас не се приближава до мен, освен ако не ви трябвам.

Дъхът му спря.

— Джоуди, не е така!

Тя го изгледа спокойно.

— Така е. Винаги е било така. Не се оплаквам — добави бързо. — Не знам какво щях да правя, ако не бяхте вие с Марджи. Дължа ви повече, отколкото мога да ви се отплатя за цял живот. Просто казвам, че след като си тук, значи имаш нужда нещо да се свърши, и аз го знам. Няма проблеми. Кажи ми какво искаш да направя. — Той затвори очи и отново ги отвори. Бе истина. И той, и Марджи я бяха използвали най-безсрамно, само дето не осъзнаваха, че го правят толкова явно. Тази мисъл не му хареса. — Малко е късно за угризения на съвестта — добави Джоуди с лека усмивка. — А и не ти е в характера. Хайде, кажи какво има.

Александър завъртя в ръцете си една бисквита.

— Бях ти споменал, че проследяваме една връзка с наркокартел. — Тя кимна. — В твоята компания — добави той.

— Ти ми каза, че не мога да ти помогна — напомни му Джоуди.

— Е, не бях прав. Всъщност ти си единствената, която би могла да ми помогне. — Преди няколко седмици би се пошегувала, че иска полицейска значка и пистолет. Сега просто чакаше отговори. Дните на приятелските закачки отдавна бяха отминали. Александър срещна изпитателния й поглед. — Искам да се правиш, че имаме връзка, така че да имам повод да се въртя във вашия отдел. — Тя не реагира. Бе горда със себе си. Би било толкова болезнено лесно да плисне гъстото капучино върху безупречните му панталони и да го омаже със сметаната. Той вдигна вежди. — Да, права си. Аз те използвам. Това е единственият начин да проведа разследването. Не мога да вися около Джаспър, иначе хората ще помислят, че си падам по него.

Това я накара леко да се усмихне.

— На жена му няма да й хареса.

— Ще го направиш ли? — Джоуди се колебаеше. Александър бе очаквал това. Извади една снимка и й я подаде през масата. Тя я взе и я погледна. Две малки момченца, на около пет и шест години, широко усмихнати. Имаха гъсти прави черни коси, черни очи и мургава кожа. Джоуди погледна въпросително към Александър. — На майка им й омръзнало от наркотрафиканти в квартала. Те се срещали в една изоставена къща до нейната. Трафикантът, който бил направил къщата свой щаб, имал амбиции. Искал да изиграе новия наркобарон, който дошъл, след като старата територия на Мануел Лопес се разцепила. Мама Гарсия наблюдавала внимателно какво става и през цялото време информирала полицията. Направила фаталната грешка да каже на съседа си, че дните му в този квартал са преброени. Той казал на своя доставчик. Всичко това стигнало до мрежата на новия бос. Затова когато пристигнали да се разправят с измамния трафикант, много внимавали накъде ще стрелят. Знаели къде живее мама Гарсия и тя, заедно със съперника им, била една от мишените им. Мигел и Хуан били простреляни около двадесетина пъти с автоматично оръжие. И двамата загинали в престрелката, заедно с непокорния наркотрафикант. Майка им била тежко ранена и вероятно никога вече няма да може да ходи. — Тя трепна и отново погледна снимката на двете момченца, толкова щастливи и усмихнати. Сега и двете бяха мъртви заради наркотиците. Александър видя смущението й и кимна. — Стрелбата е заповядана от местния дистрибутор, когото преследвам. Той работи в тази сграда, в тази корпорация, в този отдел. — Наведе се напред. Джоуди никога не го бе виждала толкова зъл. — Ще го хвана. Питам те още веднъж, Джоуди. Ще ми помогнеш ли?