Опасна клопка

ОСМА ГЛАВА

В момента, в който се прибра в апартамента си, Джоуди грабна телефона и позвъни на Александър.

— Можеш ли веднага да дойдеш?

Той се поколеба.

— У вас? Защо?

Тя не знаеше дали не подслушват телефона й. Не можеше да рискува. Въздъхна театрално:

— Защото съм с прозрачна нощница, обкичена с кондоми.

— Джоуди! — Бе шокиран.

— Слушай, имам да ти казвам нещо — отсече тя.

Александър отново се поколеба и изпъшка:

— Точно в момента не мога…

— Кой се обажда, Алекс? — дочу се отзад зноен глас.

Джоуди нямаше нужда да пита чий бе гласът. Сърцето й започна да бие с безсилна ярост.

— Извинявай, че ви прекъснах — каза тя студено. — Сигурна съм, че с Кири имате да си казвате много неща.

Затвори и изключи телефона. За какви чувства й говореше Александър? Отново бе започнал да се среща с Кири, сам в апартамента си. Без съмнение се срещаше с Джоуди само за да не събужда подозрения в „Ритър Ойл“, а сладките му приказки бяха за да разсее подозренията й, че я използва. Защо не го бе осъзнала досега? Той и сестра му винаги я бяха използвали, по един или друг начин. Отново се държеше като глупачка. Каквото и да й говореше Александър, бе очевидно, че за него тя бе само една пионка и нямаше никакъв друг интерес към нея.

Преглътна сълзите си и седна пред компютъра. Можеше да използва някои от уменията си, за да проследи госпожица Кара Домингес и да види дали няма криминално минало. Извини се наум на местната полиция и започна да отваря криминалните досиета.

Това, което откри, бе толкова интересно, че отклони мислите й от Александър. Оказа се, че Кара изобщо не бе чиста вода ненапита. Всъщност излизаше, че веднъж бе била арестувана за притежание на кокаин с намерение да го разпространява, ала бе успяла да уреди обвиненията да бъдат оттеглени. Освен това имаше доста странни международни връзки. В документите на една международна полицейска служба, в които също се оценяваха способностите й, се намекваше, че чичо й бе един от колумбийските наркобарони. Джоуди се чудеше дали Александър знае за това.

Дали изобщо го интересуваше? Той бе с Кири. Да я вземат дяволите Кири! В безсилна ярост запрати към стената една пластмасова чашка за кафе.

Точно в този момент домофонът иззвъня. Тя само го изгледа намръщено, но този, който звънеше, бе настойчив. Джоуди вдигна слушалката.

— Да? — попита сърдито.

— Пусни ме — нареди Александър кратко.

— Сам ли си? — попита тя с едва сдържан сарказъм.

— Повече, отколкото можеш да предположиш. — Гласът му бе сподавен. — Пусни ме, Джоуди.

Тя неохотно натисна копчето, отвори вратата и го изчака да дойде с асансьора.

Все още бе с костюм. Изглеждаше елегантен, скъп и много раздразнен. Влезе преди нея в апартамента и се запъти направо към кухнята.

— Щях да те заведа на вечеря, когато се появи Кири, цялата обляна в сълзи, и поиска да говори с мен — каза мрачно и започна да проверява тенджерите, докато в една намери апетитна телешка яхния. Взе си от бюфета чиния и отиде да си сипе. — Да имаш царевичен хляб? — попита с надежда, защото го бе подушил, когато влизаше.

— Точно стана готов. — Джоуди се протегна край него и го извади от фурната.

— Гладен съм.

— Ти винаги си гладен — обвини го тя, ала вече се чувстваше по-добре.

Тоя я хвана за раменете, привлече я към себе си и повдигна брадичката й, за да се вгледа в сърдитите й очи.

— Аз не искам Кири. Казах ти го и говорех сериозно.

— Дори и да си я искал, не можеше да ми го кажеш. Аз ти трябвам само за да спипаш твоя престъпник.

Александър се намръщи.

— Наистина ли мислиш, че съм такъв човек? — Звучеше обиден. — Признавам, че двамата с Марджи не сме се държали кой знае колко добре с теб, но не мога да се преструвам, че имам чувства, само за да хващам престъпници. — Джоуди се размърда неспокойно и не каза нищо. — Никакво самочувствие — поклати глава той. — Изобщо никакво. Не можеш да видиш какво има под носа ти.

— Брадичката ми, и наистина не я виждам…

Александър се засмя и я целуна бързо и страстно.

— Нахрани ме. После може малко да погледаме заедно телевизия. Тази седмица през повечето вечери ще трябва да работя, ала в петък може да отидем на кино.

Сърцето й подскочи.

— На кино?

— Или на боулинг. Едно време ми харесваше.

Зави й се свят. Той наистина искаше да бъде с нея. Но студената действителност напомни за себе си.

— Така и не ме попита за какво исках да говоря с теб — напомни му тя, когато Александър се запъти към масата с чинията си.

— Вярно, не съм. За какво? — Наля си чаша прясно сварено кафе и взе от нея панерчето с хляба.

Джоуди сложи чаша кафе и хляб и пред своя стол и преди да седне, донесе и масло. Погледна го с дяволита усмивка.

— Кара накара Броуди да я пусне в паркинга на склада утре след работно време, към шест и половина. Каза, че иска да паркира там колата си за по-сигурно, ала на мен не ми прозвуча много убедително.

Той ахна.

— Джоуди, ти си цяло чудо.

— Това не е всичко. — Тя си наля кафе и му добави сметана. — На седемнадесетгодишна възраст е била арестувана за притежаване на кокаин с намерението да го разпространява и се е измъкнала, защото са снели обвиненията срещу нея. Има непотвърдени подозрения, че чичо й е един от колумбийските наркобарони.

— Откъде научи това?

Джоуди се изчерви.

— Не мога да ти кажа. Извинявай.

— Проникнала си в защитените файлове на някой нещастник? — попита Александър със светнали очи.

— Не мога да ти кажа — повтори тя.

— Добре, предавам се. — Той ядеше яхнията и царевичната питка с явен апетит. — В такъв случай предполагам, че утре вечер с теб ще отидем на наблюдение.

Джоуди се усмихна самодоволно.

— Да, в колата на шефа ти, която си взел назаем, защото ми е на гости братовчедка ми и не можем да се натискаме у нас. Казах това на Броуди, а той ще го каже на Кара, така че няма да си помислят нищо, ако ни видят близо до службата.

— Истински гений! — възхити се Александър. — Както ти казах, родена си за разузнавач. Само трябва да си вземеш дипломата за компютърен специалист и да си смениш работата. Пропиляваш се в отдел „Личен състав“.

— „Човешки ресурси“ — поправи го тя.

— Името може и да е ново, но работата е същата.

— Може и да си прав.

Довършиха вечерята си в приятно мълчание и после Джоуди извади за десерт плодова торта с праскови и сметана.

— Ако често ям тук, ще надебелея — реши той.

— Едва ли — засмя се тя. — Тортата е с обезмаслено мляко и маргарин. Правя кифличките по същия начин, само че вместо маргарин слагам лек зехтин. Не искам да ми се задръстят артериите, преди да съм навършила тридесет години. И особено не искам да изглеждам както изглеждах доскоро.

— Харесваше ми как изглеждаше — заяви неочаквано Александър. — Харесвам те всякак, Джоуди. Това не се е променило. — Тя не знаеше дали да му вярва, или не, и съмнението се изписа на лицето й. Той въздъхна: — Обсадата ще бъде дълга — каза загадъчно.

След вечерята се сгушиха на дивана да гледат по телевизията късните новини. Споменаха накратко нещо за контрабанда на наркотици, заловени от американските митнически служби в Мексиканския залив, и показаха хеликоптерите, с които преследваха бързите катери, използвани за контрабандата.

— Тези катери са много бързи — отбеляза Джоуди.

— Да — прозя се Александър. — Преди две години колумбийската полиция разби операция, в която за контрабанда на наркотици използваха подводница.

— Невероятно!

— Някои от методите за контрабанда наистина са невероятни, като тунела под мексиканската граница или малките деца, които карали да гълтат балони с кокаин, за да го прекарат през митницата.

— Какво варварство!

Той кимна.

— Това е доходен бизнес. Алчността понякога превръща хората в животни.

Тя се сгуши по-близо до него.

— Не Броуди е този, когото следиш, нали? Подозираш приятелката му.

Александър се засмя и я прегърна.

— Прекалено си умна като за мен.

— Имах добър учител — отговори Джоуди и вдигна очи към красивото му лице.

Той се вгледа настойчиво в нея, после се наведе и започна ненаситно да я целува. Целувката се задълбочи, тя обви ръце около врата му и се вкопчи в него, сякаш животът й зависеше от това.

Най-после Александър вдигна глава и с видимо усилие я отдръпна от себе си.

— За тази вечер стига.

— Всичко разваляш — обвини го Джоуди.

— Ти си тази, която има съвест, миличка. Аз нямам нищо против, ала ти никога няма да го преживееш.

— Сигурно няма — призна тя, но очите й бяха замъглени и пълни с желание.

Той отметна назад косите й.

— Не ме гледай така. Това не е краят на света. Харесвам те такава, каквато си.

— Добре — усмихна се Джоуди.

— И не спя с Кири! — Усмивката й стана по-широка. Александър я целуна по върха на носа и стана. — Трябва да подготвя някои неща. Ще те взема утре точно в шест и двадесет и ще отидем в склада със служебната кола. — Поколеба се. — Може би ще е по-добре с мен да е някоя агентка.

— Не! — възрази твърдо тя. — Без мен дори няма да знаеш кога къде да отидеш.

— Вярно е. Ала може да стане много опасно.

— Аз не се страхувам.

— Добре — реши най-после той. — Но ще седиш в колата и далеч от огневата линия.

— Както кажеш — съгласи се Джоуди веднага.

Паркингът на склада бе празен. Виждаше се нощният пазач, който на два пъти отвори вратата на склада да огледа наоколо.

— И той е вътре — заяви мрачно Александър и я привлече по-плътно в прегръдките си. — Знае, че идват и ги чака.

— Без съмнение. Уф… — Тя плъзна ръка под сакото му и напипа в джоба нещо малко и твърдо. — Какво е това, още един пистолет?

— Още един мобилен телефон. Имам два. Ще оставя единия при теб, в случай, че видиш нещо, което аз не виждам, докато съм вътре.

— Значи имаш подкрепления?

— Да, целият ми екип е тук. Скрити са добре, ала са по местата си.

— Слава Богу!

Той я завъртя в ръцете си, така че да може да гледа към склада, докато привидно я целуваше.

— Сърцето ти бие много бързо — прошепна Джоуди в студените му устни.

— Адреналин — обясни Александър. — От това живея. Никога не бих могъл да бъда чиновник.

Тя се усмихна.

— И на мен не ми харесва много.

Потърка буза в нейната и точно в този момент една кола мина покрай тях и продължи към склада. Колата се поколеба за миг, после ускори.

— Това е колата на Броуди — прошепна Джоуди.

— А другата, която го следва? — Той посочи към малката червена спортна кола със свалящ се покрив.

— Кара.

— Странно е, че може да си позволи ферари с нейните тридесет и пет хиляди годишна заплата — отбеляза Александър. — И като се има предвид, че майка й е бедна.

— И аз за това си мислех. Целуни ме пак.

— Няма време, миличка. — Той извади една радиостанция и произнесе в нея: — Всички групи в готовност. Целта се движи. Повтарям, целта се движи. Готовност.

Няколко гласа един по един потвърдиха, че са готови.

Колата на Броуди неочаквано се появи отново. Вратата на склада се затвори зад нея. Броуди отново забави до колата на Александър, после замина по улицата.

Още щом той се скри от погледа, пристигна един микробус. Кара се показа на входа на паркинга, отключи, отвори вратата и направи знак на микробуса да влиза. Вратата остана отворена.

Александър изчака достатъчно, докато микробусът стигна до рампата и пътуващите в него слязоха и започнаха да отварят задните врати. Тогава отново взе радиостанцията.

— Всички групи, тръгвайте. Повтарям, всички групи, тръгвайте. Напред! — Взе мобилния телефон и го подаде на Джоуди. — Ти ще седиш тук, ще заключиш вратите и няма да мърдаш, преди да ти се обадя на този телефон да ти кажа, че всичко е наред. При никакви обстоятелства няма да влизаш в паркинга. Ясно ли е?

— Ясно — кимна тя. — Не се оставяй да те застрелят.

Той я целуна.

— Нямам такова намерение. До скоро.

Александър слезе от колата и тръгна към склада. Към него се присъедини още една фигура в черно. Продължиха заедно по алеята и се скриха от погледа й.

Джоуди се смъкна на седалката, така че в тъмнината, едва разсейвана от близката улична лампа, се виждаха само очите й и върхът на главата й. Няколко минути чака. Сърцето й се блъскаше в гърдите. Накрая се чу самотен изстрел. Изведнъж на паркинга настана бъркотия. Тъмни фигури тичаха напред-назад, разнесоха се още изстрели. Сърцето й заседна в гърлото. Тя стисна зъби, молейки се Александър да не е на пътя на куршумите.

После изведнъж го видя, заедно с още една тъмна фигура. Бяха задържали двама души, мъж и жена. Стояха близо до друга рампа и говореха с хората. В този момент Джоуди забеляза самотна фигура извън паркинга, на тротоара, приближаваща се към отворената врата. Фигурата бе дребна и държеше нещо, което приличаше на картечница. Бе виждала Александър с такова оръжие в един от редките случаи, когато се бе въоръжавал за акция.

Трябваше да натисне само едно копче, за да му позвъни на телефона, но когато го натисна, нищо не се случи. Телефонът в ръцете й не работеше.

Човекът с автомата се приближаваше към мястото, където стояха Александър и другият мъж заедно с техните арестанти. И двамата бяха с гръб към вратата на паркинга.

Ключът бе в колата. Джоуди виждаше само един начин да спаси Александър. Премести се зад кормилото, запали, включи на скорост и подкара колата право към въоръжения мъж, чийто силует сега се очертаваше в рамката на вратата. Той се обърна рязко при звука на приближаващия се автомобил и го засипа с огън.

Тя се сниши зад кормилото, молейки се автоматът да няма куршуми, които да могат да пробият двигателя така лесно, както надупчиха стъклото. В един момент трябваше да спре, защото не виждаше накъде кара, ала по предното стъкло вече не попадаха куршуми. Сега се чуваха изстрели, които не звучаха като от автомата на нейния нападател.

Вратата на колата неочаквано се отвори рязко и Джоуди с разширени от ужас очи се вторачи в пребледнялото лице на Александър.

— Джоуди! — изрева той. — Изключи от скорост!

Тя с треперещи ръце изключи двигателя.

Той я измъкна от колата и започна да я опипва, търсейки кръв. Бе покрита с парчета стъкло. Лицето й кървеше, ръцете също. Бе ги вдигнала пред лицето си в момента, в който мъжът бе започнал да стреля.

Постепенно осъзна, че ръцете на Александър трепереха.

— Добре съм — обади се с изтънял глас. — А ти?

— И аз.

Но беше в шок и му личеше.

— Той щеше да те застреля в гърба — обясни Джоуди.

— Казах ти да използваш мобилния телефон! — ядоса се Александър.

— Не работеше. — Той се протегна зад нея и го взе. Затвори очи. Батерията бе паднала. — И престани да ми крещиш! Не можех да го оставя да те убие!

Александър я грабна в прегръдките си и яростно я целуна. После продължи просто да я прегръща, да я полюлява, да я притиска към тялото си.

— Луда жена — прошепна в ухото й. — Храбра, луда, прекрасна жена!

Тя също го прегърна, вече спокойна и доволна. Всичко бе свършило и той бе жив. Слава Богу.

Александър неохотно я пусна, когато към тях се приближиха други двама мъже, които ги гледаха с любопитство.

— Добре е — съобщи им той и направи крачка назад. — Само няколко драскотини от стъклата.

— Това е едно от най-смелите неща, които съм виждал да прави жена — заяви единият от мъжете, по-възрастният, с гарвановочерна коса и черни очи. — Направо влетя между куршумите.

— Ако не го беше направила, сега щяхме да сме мъртви — добави другият, също толкова чернокос и черноок. — Благодаря.

— Няма защо — отвърна Джоуди с глуповата усмивка и пристъпи по-близо към Александър.

— Колата направо може да се отпише — отбеляза по възрастният мъж.

— Сякаш никога не си съсипвал кола в престрелка, Хънтър — засмя се Александър.

Хънтър сви рамене:

— Една-две. Чудо голямо. Държавата има всичките пари, които конфискуваме от трафикантите, за да подменя колите. Може да поискаш от шефа си да ти даде това сладко малко ферари, Коб.

— Аз вече си имам ягуар — отговори той. — С всичкото ми уважение към ферари, не бих сменил ягуара си за нищо друго.

— Аз помогнах — намеси се Джоуди. — Трябва да го дадат на мен.

— На твое място нямаше да съм такъв оптимист — обади се другият мъж. — Шефът си пада по италиански спортни коли, а с неговата заплата не може да си позволи ферари.

— По дяволите — въздъхна тя. — Вечно нямам късмет.

— Би трябвало да я заведеш в болницата да я прегледат — обърна се Хънтър към Александър. — Виж я, кърви.

— Можеше и вече да е умряла след такова изпълнение — отбеляза с наново надигнал се гняв Александър.

— Не е това начинът да благодариш на някой, задето ти е спасил живота — възмути се Джоуди, все още под влияние на адреналина.

— Вероятно си права, ала ти пое риск, какъвто не трябваше да поемаш — отговори той мрачно. — Да вървим, ще помоля някой от хората ми да ни откара.

— Може колата ти още да става. — Тя погледна към нея. Предното стъкло бе изпочупено, но още се държеше на рамката си. Джоуди трепна. — А може би не.

— Може би не — съгласи се Александър. — Хънтър, Лейн, благодаря ви за помощта. До скоро.

— Винаги на твоите услуги — откликна Хънтър и двамата тръгнаха заедно с Александър и Джоуди към склада. — Колби Лейн беше решил да остане тази вечер в града и му беше скучно до смърт, така че го доведох малко да се позабавлява.

— Да се позабавлява! — възкликна тя.

Хънтър се засмя:

— Той си живее тихо и кротко, работи от девет до пет. Все му казвам да се откаже от това и да го смени с международните скандали в „Ритър Ойл“.

— Току-що ме убеди — възторжено каза мъжът, когото нарекоха Колби Лейн.

— Добре, утре можеш да кажеш на Ритър, че приемаш работата. Довиждане, Коб.

— Довиждане.

— Кои бяха тези двамата, с които говореше? — попита Джоуди, след като в болницата обработиха драскотините й и Александър повика друга кола да я откара вкъщи.

— Филип Хънтър и Колби Лейн. Сигурно си чувала за Хънтър.

— Той е местна легенда — отговори тя с усмивка. — Ала с тези черни дрехи не го познах. Нали е нашият шеф по сигурността.

— Лейн върши същата работа в корпорацията „Хътън“, но те се пренасят в Европа, а той няма желание да се мести, така че Хънтър го убеждава да дойде като негов заместник в „Ритър Ойл“.

— Защо господин Лейн беше тук тази вечер?

— Може би точно както Филип каза, Лейн току-що е пристигнал в града и той го е повикал да помага. Те са стари приятели.

— Много са тъмни — отбеляза Джоуди.

— И двамата са апахи. Хънтър е женен за една умопомрачителна руса геоложка, която работи при Ритър, а Лейн не е женен.

— Изглежда, че се познават много добре.

Александър се позасмя:

— Имат подобно тъмно минало. Тайни операции от най-високо ниво. По едно време работеха за „компанията“.

— Не компанията на Ритър — предположи тя.

— Не, не на Ритър — пак се засмя той.

— Арестувахте ли Кара?

— Ареста всъщност извърши нашата хюстънска полицайка, така че Кара да не знае, че аз съм ръководил операцията. Кара беше арестувана заедно с двама мъже, които се кълне, че никога не е виждала. Имахме причина да направим обиск и бездруго, ала аз имам в джоба си заповед и трябваше да я използвам. Вътре намерихме достатъчно кокаин като за цял град, а двамата мъже от камиона бяха дрогирани.

— А Кара?

Александър въздъхна:

— Тя беше чиста. Сега ще трябва да направим връзката с нея. — Погледна извинително към Джоуди. — Това ще означава да намесим шефа ти. Колкото и да е невинен, той наистина я е пуснал в заключен паркинг.

— Но не работеше ли нощният пазач за тях? Не може ли той да ги е пуснал?

— Може. Обаче аз имам чувството, че Кара искаше да забърка Броуди, така че той да прави каквото му каже, за да не го издаде, че е нарушил строгите правила на компанията. — Александър видя лицето й и се усмихна: — Не се безпокой, няма да заведа дело срещу него.

— Благодаря.

Той се приближи към нея и се вгледа в драскотините по лицето и ръцете й. Трепна.

— Горкичката. За нищо на света не бих искал да пострадаш.

— Ако не бях направила нещо, сега щеше да си мъртъв — каза тя небрежно. — Телефонът не работеше, а ти беше прекалено далеч, за да ме чуеш да викам. Освен това — добави със смях, — мразя да ходя по погребения.

— Аз също. — Александър я привлече и я целуна, докато дъхът й спря. — Трябва да се връщам на работа. Ще трябва да дойдеш с мен до най-близкото полицейско управление, за да дадеш показания. Ти си свидетел. — Поколеба се и се намръщи.

— Какво има?

— Кара знае коя си и може да разбере къде живееш. Тя е отмъстителна вещица. Много е вероятно да направи връзката. Ще ти осигуря охрана.

— Мислиш ли, че е необходимо?

— Боя се, че да. Интересува ли те оценката за пазарната цена на кокаина, който току-що конфискувахме?

— Да.

— Между тридесет и тридесет и пет милиона долара.

Джоуди подсвирна тихо.

— Сега разбирам защо са готови да убиват. И това е само една пратка, така ли?

— Само една, макар и необичайно голяма. В момента върви още едно разследване за контрабанда, с която са свързани колумбийските бунтовници, ала не мога да ти кажа за нея. Тя е свръхсекретна. — Приглади косите й и я погледна така, сякаш бе съкровище. — Благодаря ти за това, което направи — каза след минутка. — Макар че беше лудост, то спаси живота ми, да не говорим за Хънтър и Лейн.

Джоуди го погали по бузата, леко бодлива от еднодневната брада.

— Няма за какво. И ти би направил същото за мен или за Марджи.

— Да, боя се, че бих.

Все още изглеждаше разтревожен. Тя го дръпна за косата и го целуна. Тялото й избухна отвътре, когато той я повдигна от пода и я нацелува, докато устните й изтръпнаха.

— Тази вечер можех да те изгубя.

— О, черен гологан не се губи — прошепна Джоуди във врата му.

Александър я стисна по-силно.

— Все пак си пази гърба. Ако Броуди те попита какво знаеш, а той ще те попита, кажи му, че не знаеш нищо. Била си с мен, когато е започнало всичко, дори не си разбрала какво става, докато не са започнали да летят куршуми.

— Добре.

Александър въздъхна дълбоко и я целуна за последен път, преди да я пусне да стъпи на краката си.

— Трябва да ходя да помогна на момчетата да напишат рапортите — каза неохотно. — Много повече бих предпочел да бъда с теб. Тази нощ си заключи вратата и си дръж телефона под ръка. Ако имаш нужда от мен, винаги можеш да ми се обадиш. Утре ще имаш охрана.

— Имам един хубав голям фенер като този, който държиш в колата си — съобщи му тя наперено. — Ако някой се опита да влезе, ще получи главоболие.

Освен ако няма пистолет, добави той наум, ала не го каза.

— Недей да бъдеш прекалено самоуверена — предупреди я Александър. — Никога не подценявай врага. — Джоуди му козирува. Той я целуна силно. — Непоправима си! Но не мога да си представя живота без теб, така че бъди предпазлива.

— Обещавам. Само че и ти трябва да обещаеш — добави тя.

Александър й се усмихна топло.

— О, и аз имам планове за бъдещето. Още не смятам да се разплащам. Ще ти се обадя утре.

— Добре. Лека нощ.

— Лека нощ. Заключи си вратата.

Джоуди заключи шумно и го чу как се засмя от другата страна, после тръгна по коридора. Когато си отиде, тя се стовари на фотьойла и започна да трепери, припомнила си трескавите събития от тази вечер. Беше жива. Той бе жив. Ала още чуваше изстрелите, трясъка от чупещи се стъкла, последвани от хилядите болезнени убождания дори и през пуловера, който носеше. Бе невероятно, че се бе разминала с толкова малко наранявания след престрелка.

Легна си, но не спа добре. Александър се обади много рано следващата сутрин да провери как е и да й каже, че ще се видят за обед.

Облече си палтото и отиде на работа, готова за коментари от колегите си, въпреки че бе с поло и дълги ръкави. Нищо не можеше да скрие драскотините по лицето и брадичката й. Не бе толкова глупава, че да си каже къде ги бе получила, затова измисли лошо падане по стълбите в блока си.

Това мина пред всички, освен пред Броуди. Той дойде веднага щом Джоуди си включи компютъра. Изглеждаше тъжен и разтревожен.

— Добре ли си? — попита я рязко. — Поболях се от притеснения тази нощ.

— Откъде разбра? — изненада се тя.

— Рано сутринта трябваше да ходя да измъкна Кара от затвора. Обвиняват я в контрабанда на наркотици, можеш ли да си представиш? Тя само си паркирала колата, когато онези ненормалници открили огън!