Опасна клопка

ШЕСТА ГЛАВА

От подозрението, че Александър следи Броуди, Джоуди цял ден бе замислена и в лошо настроение. Броуди бе мил и внимателен човек. Със сигурност не можеше да е забъркан в нещо толкова отвратително като контрабанда на наркотици!

Ако някой от корпорацията бе под наблюдение, тя не можеше да разкрие прикритието на Александър, като спомене нещо пред шефа си. Но… Не бе ли споменал Александър пред своя агент Кенеди, че разследват случай в корпорацията „Торн Ойл“? Джоуди си спомни защо Александър искаше да се преструва, че се интересува от нея. Нещо не се връзваше. Защо му трябваше да лъже Кенеди?

Поклати глава и остави въпросите. Сама нямаше да намери никакви отговори.

Вече от цял час бе облечена и готова, когато той позвъни и тя натисна копчето на домофона да му отвори. Докато Александър се качи и почука на вратата й, Джоуди вече бе кълбо от нерви.

Отвори вратата и той я огледа без особено одобрение. Тя си мислеше, че изглежда добре със строгата черна рокля, високите токчета и с вдигнатата си на кок коса. Очевидно Александър не бе на същото мнение. Самият той бе невероятно елегантен, с вечерен костюм и лъснати до блясък черни обувки. Черното сако стоеше безупречно върху яката на скъпата му бяла риза.

— Никога не си разпускаш косата — скастри я Александър. — И носиш една и съща рокля на две от три празненства в нашата къща.

Джоуди се изчерви.

— Това е единствената прилична рокля, която имам — обясни напрегнато.

Той въздъхна раздразнено.

— Марджи с удоволствие би ти ушила нещо, ако й позволиш. — Тя се обърна да заключи вратата. Ръцете й бяха студени и вдървени. Нямаше ли да я остави една-единствена вечер да си направи удоволствието, без непрекъснато да я критикува за нещо? Почти й се доплака. Ахна, когато Александър внезапно я завъртя и я целуна с трескава страст. Нямаше време да реагира. Всичко свърши толкова бързо, колкото бе започнало, въпреки омекналите й колене и накъсаното й дишане. Джоуди го гледаше с разширени от изненада очи. Той наблюдаваше реакцията й. — Престани да ми разрешаваш да те унижавам — каза неочаквано. — Знам, че не правя кой знае какво за самочувствието ти, ала ти сама трябва да го отстояваш. Ти не си изтривалка, Джоуди, престани да позволяваш на хората да те тъпчат. — Тя все още се опитваше да диша и в същото време да мисли. — А сега приличаш на жертва на пътнотранспортно произшествие. — Вгледа се в устните й, извади една носна кърпичка и я напъха в ръката й. — Сигурно съм целият изпоплескан с розово червило. Изтрий ме.

— То… Не пуска — заекна Джоуди. — Александър вдигна изненадано вежди и зачака обяснение. — От тези, новите, е, които рекламират. Слагаш си го и трае цял ден. Не оставя следи по чаши за кафе и дори върху салфетки. — Върна му кърпичката.

Той я прибра, но не помръдна. Вдигна ръце към главата й и, преди да бе успяла да го спре, измъкна кръглия гребен, който придържаше високия кок. Косите й паднаха на меки вълни върху раменете й.

Александър затаи дъх.

— Красиво… — Прошепна и погали копринените кичури.

— Цяла вечност правих този кок — възрази слабо тя.

— Обичам дълга коса — отсече той, наведе се, повдигна брадичката й и я целуна изключително нежно. — Остави я така.

Пъхна гребена в ръката й и я изчака да го прибере в чантичката си. Ръцете й трепереха. Александър забеляза това, усмихна се, сплете пръсти с нейните и я поведе по коридора.

Концертната зала бе пълна. Очевидно доста хора в Хюстън обичаха Дебюси, помисли Джоуди дяволито, докато вървяха по пътеката към своя ред. Знаеше, че Александър изобщо не го харесва, ала бе много мило от негова страна да го изтърпи, като знаеше колко обича тя пиесите, които щяха да свирят.

Разбира се, може би той бе тук само защото следеше Броуди, помисли Джоуди и отново се разтревожи. Не можеше да повярва, че Броуди някога би се заел с нещо непочтено. Той прекалено много приличаше на самата нея. Но защо Александър би прекарвал толкова много време на работното й място, ако не го подозираше?

Всичко бе много озадачаващо. Тя седна на мястото си до Александър и зачака завесите да се вдигнат. По пътя бяха попаднали в задръстване и бяха пристигнали в последния момент. Светлините изгаснаха почти в минутата, когато седнаха.

В тъмнината, приятно разсейвана от светлините на сцената, Джоуди почувства как голямата топла ръка на Александър се вплита в нейната. Въздъхна безпомощно, наслаждавайки се на възбуждащото, наелектризиращо докосване.

Той чу въздишката й и стисна ръката й по-силно. Не я пусна чак до антракта, когато стана и предложи:

— Искаш ли да се поразтъпчем?

— Искам. — Тя се изправи, все още развълнувана от близостта му, и излезе заедно с него. Този път Александър не я държеше за ръка, забеляза Джоуди и се зачуди защо.

Във фоайето Броуди ги забеляза и тръгна към тях, влачейки след себе си приятелката си. Тя бе красива, испански стил, много елегантна, тъмнокоса и дългокрака. Определено зашеметяваща. Искаше й се да е наполовина толкова хубава.

— Здравей! — поздрави я Броуди с неподправена топлота. — Скъпа, това е секретарката ми, Джоуди Клейбърн… Извинявай — поправи се бързо, като видя как Джоуди стисна устни. — Исках да кажа, моята административна помощничка. А това е приятелят на Джоуди, господин… Ъъъ… Господин…

— Коб — подсказа му Александър.

— Господин Коб — повтори като папагал Броуди. — А това е приятелката ми, Кара Домингес — представи я той.

— Приятно ми е — поизнесе Кара с отегчен глас.

— И на мен — отвърна Джоуди.

— Кара се занимава с маркетинг — обясни Броуди, в опит да даде тон на разговора. — Работи в „Брадфорд Маркетинг“, подразделение на „Ритър Ойл“. Те продават оборудване за сонди и резервни части за нефтодобивната промишленост из целите Съединени Щати. Кара завежда югозападния отдел.

— А какво работите вие, господин Коб? — обърна се Кара към Александър, който просто я наблюдаваше, без да каже нищо.

— О, той работи в службите по сигурността — намеси се Броуди.

— Наистина ли? — вдигна вежди Кара, ала без особен интерес.

— Аз работя в Агенцията за борба с наркотиците — заяви Александър с лека усмивка, усетил изненадата на Джоуди. — Много време съм под прикритие извън страната — обясни с най-сериозното изражение, което тя някога бе виждала от него. — Разбира се, изобщо не ми се налага да работя — добави той с усмивка, — но ми харесва да казвам, че работя в службите по сигурността.

Джоуди се опитваше да не го поглежда и да не реагира. Бе много трудно.

— Колко интересно — обади се Кара след минутка. Тя също изглеждаше объркана от откровеността му. — И разследвате ли в момента някакъв случай?

Едно от първите неща, които Джоуди и Марджи бяха научили от Александър, бе никога да не споменават с какво се занимава Александър, освен че „работи в службите по сигурността“. Тя винаги бе смятала, че това бе заради редките случаи, когато му се налагаше да работи под прикритие. А сега сам си призна всичко!

— Може и така да се каже — отвърна той лениво. — В момента разследваме една компания с връзки в Хюстън.

Кара цялата бе слух.

— Това трябва да е корпорацията „Торн Ойл“. — Александър я погледна с подчертана изненада. Тя се засмя: — Човек чува разни неща. Не се безпокойте, на никого няма да кажа какво знам.

— Разбира се, че няма — засмя се Броуди, опитвайки се да го обърне на шега. Досега не бе предполагал какво точно работи Александър.

Александър също се засмя.

— От време на време трябва да си намирам развлечения — сподели той. — Баща ми беше богат. Ние със сестра ми сме единствените му наследници.

Кара го гледаше с нарастващ интерес.

— В Хюстън ли живеете, господин Коб?

Той кимна.

— Харесва ли ви концертът? — намеси се Броуди, притеснен от начина, по който приятелката му гледаше Александър.

— Прекрасен е — отговори Джоуди.

— Доколкото разбирам, през ноември хюстънският балет ще представя „Лешникотрошачката“ — измърка Кара и се усмихна на Александър. — Ако обичате балет, може би ще се срещнем отново.

— Може би — отговори Александър. — И вие ли живеете в Хюстън, госпожице Домингес?

— Да, ала доста пътувам — отвърна тя безгрижно. — Контактите ми се простират надалеч.

— Тя току-що се върна от Мексико — вметна Броуди с нервен смях.

— Да, помагах там на майка ми. След като баща ми почина, тя загуби къщата си и нямаше къде да отиде.

— Съчувствам ви — каза й Джоуди. — И аз преди няколко години изгубих родителите си. Знам какво е.

Кара се обърна към Броуди.

— Мисля, че е време да влизаме. Радвам се, че се запознах с вас — добави със светска усмивка, хвана Броуди за ръката и го повлече след себе си. Той едва успя да им каже довиждане.

Александър погледна към Джоуди.

— Шефът ти май беше шокиран, когато му споменах с какво се занимавам.

Тя поклати глава:

— Ти си ми казвал никога да не говоря за това, а самият ти им разправи всичко!

— Не казах нищо, което Кара вече да не знаеше — отвърна той загадъчно, хвана я за ръката и се усмихна съзаклятнически: — Да влизаме.

— Много хубав концерт — отбеляза тя.

— Така ли? Мразя Дебюси.

Това изобщо не я изненада, но я накара да мълчи до края на концерта, чак докато вече бяха в колата му

— Защо ме покани на концерта, щом не го харесваш?

Александър я погледна.

— Имах си причини. Какво мислиш за приятелката на твоя шеф?

— Доста е приятна, макар че го води за носа.

— Повечето жени се държат така. Той не е достатъчно твърд.

— Твърд е — защити го Джоуди. — На него му се налага да уволнява хора.

— Той не е за теб, Джоуди — неочаквано заяви Александър, — независимо дали си има приятелка, или не. Ако имаш връзка с него, ще се побъркаш от скука.

— Това е моят живот — възрази тя.

— Вярно е.

Изминаха останалата част от пътя в мълчание. Той я изпрати до вратата на апартамента й и дълго я гледа.

— Купи си нова рокля.

— Защо?

— Следващия месец ще те заведа на „Лешникотрошачката“. Доколкото си спомням, това е един от любимите ти балети.

— Да — заекна Джоуди.

— Значи ще те заведа. — Александър погледна часовника си. — Трябва да се обадя по телефона късно вечерта, а в началото на седмицата имам няколко срещи. Ала следващата сряда ще те заведа на обед.

— Добре.

Той неочаквано я привлече силно към себе си и се вгледа настойчиво в очите й, докато устните й се разтвориха. Тогава се наведе и я целуна. Ненаситно, докато тя отстъпи и му даде това, което Александър искаше. След един дълъг задъхан момент вдигна глава.

— Не е лошо. Но би ти било полезно да се поупражняваш. Приятни сънища.

Пусна я и си тръгна, преди да бе успяла да възвърне гласа си. Изобщо не се обърна назад. Джоуди стоеше до вратата и го гледаше, докато той влезе в асансьора и вратите се затвориха зад него.

Тя обикновено излизаше за обед в единадесет и половина и Александър знаеше това. Ала следващата сряда закъсня. Докато се появи, Джоуди вече бе сдъвкала три от дългите си нокти. Чакаше във фоайето, където посрещаха клиентите, заедно с няколко колеги, които тръгваха за обед. Той влезе стремително. Изглеждаше в лошо настроение.

— Не мога да обядвам — съобщи веднага. — Нещо се появи.

— Няма нищо — отговори тя, като се помъчи да не показва разочарованието си. — Друг път.

— Следващите два дни ще съм извън града — продължи Александър, без да понижава глас, — но не забравяй, че в събота имам рожден ден. Обади ми се от летището и аз ще дойда да те взема. Ако още не съм се върнал, Марджи ще те докара. Става ли?

Странно, как можеше да говори, сякаш наистина искаше Джоуди да дойде. Ала тя знаеше, че това е само за пред колегите й, които слушаха.

— Добре — съгласи се Джоуди. — Приятно пътуване. До събота.

Той протегна ръка и нежно я докосна по бузата.

— Довиждане. — Тръгна си бавно и неохотно, сякаш не му се искаше да я оставя. Всички наоколо се усмихваха. Успяваше. Хората вярваха, че те наистина имат връзка, а това бе точно каквото искаше Александър.

По-късно, докато Броуди подписваше писмата, които й бе продиктувал преди това, тя мислеше къде ли би могъл да отива Александър, така че да го няма цели два дни.

— Изглеждаш замислена — забеляза Броуди. — Тревожи ли те нещо?

— Не — излъга Джоуди. — Мислех си за рождения ден на Александър в събота.

Той въздъхна и подписа последното писмо.

— Сигурно е добре човек да си празнува рождените дни. Аз престанах още преди години.

— Кара би могла да ти направи тържество — вметна тя.

Броуди се намръщи.

— Кара никак не е сантиментална. През повечето време е страшно делова и сякаш никога не спира да работи. Тази седмица е в командировка в Аризона, ще се помъчи да привлече един нов клиент.

— Сигурна съм, че ще й липсваш.

Той сви рамене:

— Ще се опитам. — Изчерви се. — Извинявай, просто се изпуснах.

— Всички си имаме проблеми — усмихна се тя.

— Да, забелязах, че твоят приятел Александър изобщо не те докосва, освен когато мисли, че някой гледа. Трябва да е студен като риба — добави с отвращение Броуди.

Джоуди си спомни за пламенната страст на Александър и се изчерви.

Броуди се прокашля и смени темата.

Когато телефонът иззвъня в събота сутринта, Джоуди чистеше в апартамента си.

— Джоуди? — чу се гласът на Марджи.

— Здравей, Марджи, как си? — попита тя, но не с обичайната си весела дружелюбност.

— Още ми се сърдиш, нали? — Марджи въздъхна. — Толкова ми е съвестно, че те накарах да сготвиш всичко…

— Не се сърдя.

Последва дълга въздишка.

— Мислех, че Кири ще ми помогне да направя ревю на моите модели в магазина, в който работи — сподели Марджи нещастно. — Ала това никога няма да стане. Тя само се преструваше, че ми е приятелка, за да се добере до Александър. Сигурно знаеш, че е бясна, защото са го видели с теб.

— Няма от какво да ревнува — възрази Джоуди студено. — Можеш да й го предадеш. Това ли искаше да ми кажеш?

— Изобщо не се обаждам за това! — възкликна Марджи. После се поколеба: — Александър ме помоли да ти се обадя и да те накарам да дойдеш на рождения му ден.

— В никакъв случай — заяви твърдо Джоуди.

— Но той те очаква… — Заекна Марджи. — Каза, че си обещала да дойдеш, ала че трябва да ти се обадя, за да съм сигурна.

— Кири, разбира се, е поканена, нали?

— Ами да… Реших, че Александър иска тя да дойде, така че поканих и нея.

— А аз съм поканена, предполагам, за да я карам да ревнува.

Настъпи неловко мълчание.

— Джоуди, какво става? Не ми се обаждаш, не искаш да обядваш с мен, не отговаряш на съобщенията ми. Ако не си ми сърдита, какъв тогава е проблемът?

Джоуди погледна към пода. Трябваше да го изтърка, помисли разсеяно.

— Александър ти каза, че му е дошло до гуша да му се мотая в краката всеки път, когато се върне в ранчото, и изрично изтъкна, че не желае да ме каниш на рождения му ден.

За няколко секунди се възцари вцепенено мълчание от другата страна на жицата.

— О, Боже мой — простена Марджи. — Ти си чула какво каза той онази вечер.

— Чух всяка негова дума — отговори Джоуди твърдо. — Мисли си, че аз още съм влюбена в него и това… Това го отвращава. Каза, че не съм от вашето ниво и че ти трябва да си намериш приятели в собствените си среди. — Пое си дълбоко въздух, за да се успокои. — Може би е прав. Вие двамата се погрижихте за мен, когато нямах никой друг, ала аз през всичките тези години злоупотребявах с това, като си внушавах, че сте най-близките ми хора. Всъщност съм благодарна, че Александър ми отвори очите. Бях много глупава.

— Джоуди, той не го мисли. Знам, че не го мисли. Понякога просто казва някои неща, без да ги мисли. Знам, че никога не би те наранил съзнателно.

— Александър не знаеше, че го чувам. Бях пила много и се държах като идиотка. И двете знаем как се отнася той към пияните жени. Обаче сега дойдох на себе си. Няма да злоупотребявам с гостоприемството ви и да ви се натрапвам…

— Но Александър иска да дойдеш! — възрази Марджи. — Той ми каза!

— Не, не иска. Ти не разбираш какво става, просто аз му помагам за едно разследване. Служа му за прикритие, докато следи един заподозрян, и да не си посмяла да споменеш, че го знаеш. Между нас няма нищо лично и не би могло да има. Аз не съм негов тип и ние и двамата го знаем.

Марджи шумно си пое въздух.

— Какво ще му кажа, когато не дойдеш?

— Нищо. Александър не ме чака, това просто се наложи, за да създаде определено впечатление у някои хора. Някой ден ще ти разкаже всичко. А сега трябва да вървя. Готвя в кухнята и ще загори — излъга тя през зъби.

— Дай следващата седмица да обядваме заедно — предложи Марджи.

— Не. Трябва да си намериш приятели от твоята среда. Аз не съм част от вашето семейство и ти не ми дължиш нищо. А сега дочуване.

Затвори и изключи за всеки случай телефона, да не би Марджи да се опита да позвъни отново. Чувстваше се като болна. Но беше правилно да скъса всякакви връзки с Марджи. След като Александър хванеше своя престъпник, щеше да я остави съвсем сама. Още сега трябваше да излезе от неговия и на Марджи живот. Това бе единственият разумен начин да надмогне чувствата си.

Когато Александър се върна, къщата бе пълна с хора. Марджи го посрещна на вратата.

— Сигурно си много уморен, ала поне успя да стигнеш — засмя се тя, като се помъчи да не покаже тревогата си. — Остави чантата до вратата и влизай. Всички са в трапезарията и те чакат за тортата.

Той надзърна в просторната столова, където двадесетина души чакаха около маса с порцелан и кристал, пунш, кафе и торта. Огледа лицата и се намръщи.

— Не виждам Джоуди — забеляза веднага. — Къде е? Не й ли се обади?

— Обадих се — изпъшка Марджи. — Но тя няма да дойде. Моля те, Леке, не можем ли по-късно да поговорим за това? Виж, Кири е тук.

— По дяволите Кири — процеди той през зъби. — Защо няма да дойде?

Марджи въздъхна нещастно.

— Защото последния път, когато беше тук, ни е чула да говорим — отговори бавно. — Каза, че си бил прав, че тя не е от нашата класа, и че те е чула да казваш, че последното, което искаш, е да ти се мотае в краката на рождения ти ден. — Трепна, като видя изписаната на лицето му болка.

— Чула ме е — повтори Александър и едва не се задави с думите. — Боже мили, нищо чудно, че ме гледа така. Нищо чудно, че се държи толкова странно.

— Не иска да излезе с мен на обяд, не иска да дойде тук, дори не иска повече да й се обаждам — продължи Марджи тъжно. — Имам чувството, че съм изгубила собствената си сестра.

Неговата загуба бе много по-голяма. Бе разтърсен до дъното на душата си. Никога не бе искал Джоуди да чуе онези ужасни груби думи. Тогава бе реагирал на собствената си безпомощна загуба на самообладание с нея, не на колебливите й опити. Бе ядосан не на нея, а на себе си. Сега разбираше защо напоследък тя толкова не искаше да е близо до него. По ирония на съдбата самият той се усещаше, че непрекъснато мисли за нея, а Джоуди се държеше толкова хладно, когато бяха сами. Само ако можеше да върне времето, да оправи всичко! Джоуди, толкова мила, нежна и обичлива, Джоуди, която някога го бе обичала, да го чуе как казва на Марджи, че го отвращава…

— Иде ми да се застрелям — простена Александър. — Да се застрелям!

— Недей. Днес е рожденият ти ден — напомни му тя. — Всички тези хора са дошли само за да ти пожелаят щастие.

Той не каза нито дума повече, просто влезе в стаята и прие поздравленията, които валяха от всички страни. Ала не се чувстваше щастлив. Имаше чувството, че сърцето му е изсъхнало и умряло в гърдите.

Тази вечер, докато Кири говореше с Марджи, се промъкна в кабинета си и се обади на Джоуди. Бе изпил две чисти уискита и не бе съвсем трезвен. Толкова много му трябваше, за да притъпи острата болка.

— Не дойде — заяви направо, когато тя се обади.

Джоуди не бе очаквала Александър да забележи. Преглътна мъчително.

— Поканата беше само за пред хората — отговори дрезгаво. — Ти не ме очакваше.

Настъпи мълчание.

— Излезе ли, в края на краищата, с Броуди? — попита той саркастично. — Затова ли не дойде?

— Не, не излязох. Но нямам намерение да прекарам повече нито една минута от живота си, опитвайки се да се впиша в твоята великосветска среда — добави разгорещено. — Изневеряващи съпруги, безсъвестни съпрузи, приятели кариеристи… Това не е моята представа за празненство!

Александър се облегна назад на стола си.

— Може и да не ми повярваш, ала не е и моята представа. Аз бих предпочел един хамбургер в закусвалня и разговор с приятели.

Това бе изненадващо. Но тя не му вярваше.

— Това не е стилът на Кири.

Той се изсмя студено.

— Би станало нейният стил за минути, ако реши, че така ще ме накара да й направя предложение. Аз съм богат, не си ли забелязала?

— Това трудно може да не се забележи.

— Кири обича живот на бързи обороти. Обича да бъде отрупана с диаманти и да бъде водена на всички най-скъпи места четири пъти седмично, пет по време на отпуск.

— Сигурна съм, че иска и теб.

— Така ли?

— Сгъвам дрехи, Александър. Имаш ли да ми кажеш още нещо? — попита Джоуди официално, за да го накара да затвори. Разговорът започваше да става болезнен.

— Никога не съм предполагал, че си ме чула онази вечер — каза той с дълбок и изпълнен с болка глас. — Не мога да ти кажа колко съжалявам. Не можеш да си представиш какво беше, когато майка ми имаше гости. Смучеше като смок…

Значи Марджи му бе казала.

— Пих шампанско — прекъсна го тя. — Аз не пия, така че ме хвана. Много бих искала да ти се извиня за начина, по който се държах.

Отново настъпи мълчание.

— На мен ми беше много приятно — каза Александър дрезгаво. Сега Джоуди дори не можа да измисли какво да отговори. Просто се вторачи в слушалката и зачака той да продължи. — Отговори ми нещо!

— Какво искаш да ти кажа? — попита тя неуверено. — Ти беше прав. Аз не съм от вашата класа и никога няма да бъда. Каза, че ти досаждам и беше…

— Джоуди! — Името й прозвуча, сякаш се откъсваше от сърцето му. — Джоуди, недей! Не мислех това, което казах. Никога не си ми досаждала.

— Късно е — каза тежко тя. — Никога повече няма да се върна в ранчото, Александър, нито заради теб, нито дори заради Марджи. Ще живея собствения си живот, ще търся собствения си път в света.

— Като ни изхвърлиш от него?

Джоуди въздъхна.

— Предполагам.

— Ала не преди да разреша онзи случай — добави той след минута. — Нали?

Искаше й се да възрази, но продължаваше да вижда пред очите си лицата на момченцата от снимката, която й бе показал.

— Не преди това — съгласи се тя.

Чу се звук, сякаш бе задържал дъха си и сега изведнъж бе издишал.

— Добре.

— Александър, къде си? — Това бе гласът на Кири, много силно.

— Минутка, Кири. Говоря по телефона.

— Ще отваряме подаръците, идвай.

Джоуди чу звука, който издаде Александър, и неволно се разсмя.

— Мислех, че това е твоят рожден ден.

— Щеше да бъде, обаче най-хубавият ми подарък сгъва дрехи в Хюстън — отговори той разпалено.

Сърцето й подскочи. Едва се сдържа да не реагира.

— Аз не съм ничий подарък, Александър — заяви тя. — А сега наистина трябва да вървя. Честит рожден ден.

— На тридесет и четири години съм. Марджи е единственият ми близък човек. Двама от колегите ми имат деца. Бюрата им са пълни със снимки на децата и жените им. Знаеш ли каква снимка имам аз в рамка на бюрото си? Кири в бална рокля.

— Женените ти колеги сигурно на драго сърце биха си разменили местата с теб…

— Нямам това предвид! Не аз съм я сложил там. Тя я сложи. Вместо жена и деца имам набедена дебютантка, която иска да притежава Париж!

— Това е твой избор — напомни му Джоуди.

— Ти така си мислиш. Тя сама ми даде снимката в рамка. — Той замълча. — Ти защо не ми дадеш снимка?

— Разбира се, защо не? Кажи чия снимка искаш и ще се опитам да ти я намеря.

— Твоя, глупачке!

— Нямам мои снимки.

— Защо?

— Защото не си правя снимки. Нямам дори фотоапарат.

— Ще трябва да направим нещо за това. Обичаш ли парковете? Можем да отидем да потичаме рано сутринта в понеделник в парка, който е близо до вас. Онзи с глупавите скулптури.

— Това е модерно изкуство и не е глупаво.

— Имаш си право на мнение. Бягаш ли?

— Всъщност не.

— Имаш ли екип и маратонки?

Джоуди въздъхна раздразнено.

— Да, но…

— Няма „но“. Ще се видим рано сутринта в понеделник. — Александър замълча. — Дори ще ти се извиня.

— Това ще е събитие като за пресата.

— Говоря сериозно — добави той тихо. — Никога през живота си не съм съжалявал за нещо повече, отколкото съжалявам, че си чула всичко, което казах на Марджи онази вечер.

Бе доста недодялано като за извинение. Александър никога не се извиняваше.

— Добре — каза тя след малко.

Той въздъхна тежко.

— Можем да започнем отначало.

— Александър, идваш ли? — чу се сприхавият глас на Кири.

— По-добре кажи първо на Кири — посъветва го Джоуди.

— Ще й кажа… Разкарай се от кабинета ми! — изрева неочаквано той и се чу звук като от нещо тежко, което се удари в стената. После от тряскане на врата.

— Какво направи? — възкликна Джоуди.

— Хвърлих по нея една книга. Не се безпокой, не беше книга, която харесвам. Нещо за колумбийската политика.

— Можеше да я удариш!

— На състезание по стрелба с пистолет имам сто попадения от сто изстрела. Книгата се удари на три метра от мястото, където стоеше тя.

— Не бива да хвърляш разни неща по хората.

— Ала аз съм невъзпитан — напомни й Александър. — Трябва ми някой да ме възпита.

— Имаш си Кири.

— Не за дълго, ако отново отвори проклетата врата. Ще се видим в понеделник, нали?

— Добре — отговори Джоуди след дълго колебание. Остави слушалката и се вторачи невиждащо в нея.

Животът й току-що се бе отместил с десет градуса и тя нямаше представа защо. Или поне още нямаше представа.