Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

XIVВ КОЯТО КРАЛЯТ И ЛЕЙТЕНАНТЪТ ДОКАЗВАТ, ЧЕ И ДВАМАТА ИМАТ ПАМЕТ

Когато като всички влюбени на света дълго и внимателно гледаше как на хоризонта изчезва каретата, която отнасяше любимата му, когато сто пъти се обърна към същата тая страна и когато най-после успя да поуспокои вълнението на сърцето и мислите си, кралят си спомни най-сетне, че не е сам.

Офицерът продължаваше да държи коня за юздата и все още се надяваше, че кралят ще промени решението си.

Още има възможност да се спре каретата: достатъчно е да се качи на коня и да я настигне.

Но лейтенантът на мускетарите имаше прекалено блестящо и прекалено богато въображение; то остави далеч зад себе си въображението на краля, който не можеше да си позволи такъв лукс.

Той се задоволи да се приближи до офицера и му каза с плачевен глас:

— Свършихме… Хайде на конете!

Като подражаваше това държане, тая бавност и тая печал, офицерът се качи бавно и печално на коня си.

Кралят препусна. Лейтенантът го последва.

На моста Луи се обърна за последен път. Офицерът, търпелив като бог, пред когото и зад когото е вечността, доби надежда, че енергията на краля ще се върне. Но напразно. Луи навлезе в улицата, която водеше към замъка, и се върна, когато удари седем часът.

Щом кралят влезе в стаите си, щом офицерът видя (той виждаше всичко!), че в прозореца на кардинала се понадигна единият край на завесата, той въздъхна дълбоко като човек, от когото свалят тежки окови, и каза полугласно:

— Е, драги ми офицере, сега всичко е свършено! А пък кралят повика камерюнкера си и му каза:

— Няма да приемам никого до два часа, чувате ли, господине?

— Всемилостиви господарю — възрази камерюикерът, — ей сега искаше да влезе…

— Кой?

— Лейтенантът на вашите мускетари.

— Който беше с мене?

— Да, всемилостиви господарю.

— Добре! Пуснете го!

Офицерът влезе.

По знак на краля камерюнкерът и камердинерът излязоха от стаята.

Луи ги последва с очи, докато те затваряха вратата. Когато завесата се спусна след тях, той каза:

— Господине, вие ми напомнихте с присъствието си, че забравих да ви кажа най-важното, тоест, че трябва да пазите пълна тайна.

— Ах, всемилостиви господарю, защо ваше величество си прави труда да се безпокои с такава заповед? Вижда се, че не ме познавате.

— Да, господине, вярно е. Зная, че умеете да мълчите; но тъй като нищо не ви бях наредил…

Офицерът се поклони.

— Ваше величество няма ли да ми заповяда нещо Друго?

— Не, господине, можете да се оттеглите.

— Ще позволите ли, всемилостиви господарю, да поговоря с краля, преди да се оттегля?

— Какво имате да ми казвате? Обяснете се, господине.

— Всемилостиви господарю, искам да говоря за една работа, която е без значение за вас, но която крайно много ме интересува. Извинете, че се осмелявам да ви безпокоя. Ако не беше неотложността, крайната необходимост, никога не бих направил това и бих изчезнал, както подобава на ням и малък човек, какъвто съм бил винаги.

— Бихте изчезнал! Какво значи това? Не ви разбирам.

— Всемилостиви господарю — продължи офицерът, — с една дума, дойдох да поискам ваше величество да ме освободи от служба.

Кралят трепна от изненада, но офицерът остана неподвижен като статуя.

— Да ви освободя, господине? А за колко време, моля ви се?

— Завинаги, всемилостиви господарю.

— Как, вие искате да напуснете службата ми, господине? — попита Луи с глас, който издаваше нещо повече от изненада.

— Да, всемилостиви господарю, за мое най-голямо съжаление.

— Не може да бъде!

— Напротив, всемилостиви господарю: аз остарявам; ето вече стават тридесет и четири или тридесет и пет години, откак нося военните доспехи; клетите ми плещи се умориха; чувствувам, че трябва да отстъпя място на младите. Аз не съм от новото поколение! Единият ми крак е още в миналия век: ето защо всичко ми се струва необикновено, всичко ме учудва, всичко ме замайва. Накъсо казано, имам честта да помоля ваше величество да ме освободи от служба.

— Господине — каза кралят, като гледаше офицера, който носеше мундира си с лекотата на младеж, — вие сте по-силен и по-здрав от мене.

— О! — отговори офицерът с усмивка на привидна скромност. — Ваше величество ми казва това, защото имам още доста вярно око и доста твърд крак, защото не седя зле на коня и мустаците ми са още черни. Но, всемилостиви господарю, всичко това е суета на суетите; всичко това е илюзия, привидност, дим, всемилостиви господарю! Аз още имам младежки вид наистина, но всъщност съм стар и след шест месеца, уверен съм в това, ще бъда разбит, страдащ от подагра, немощен. Ето защо, всемилостиви господарю…

— Господине — прекъсна го кралят, — спомнете си какво говорехте вчера. На същото това място, където сте сега, вие ме уверявахте, че сте най-здравият човек в цяла Франция, че не знаете какво нещо е умора, че нищо не е за вас да прекарвате дни и нощи на пост. Казахте ли ми това? Да или не? Спомнете си хубаво, господине.

Офицерът въздъхна.

— Всемилостиви господарю — каза той, — старостта е суетна; трябва да се прощава на старците, когато се хвалят, защото никой не ги хвали. Аз казвах това, възможно е; но факт е, всемилостиви господарю, че съм много уморен и че искам да се оттегля.

— Господине — каза кралят, като се приближи до офицера с величествен вид, — вие не ми казвате истинската причина; вие не искате повече да ми служите, наистина, но криете причината за това оттегляне.

— Всемилостиви господарю, вярвайте ми…

— Аз вярвам това, което виждам, господине. Виждам един енергичен човек, смел, крайно находчив, най-добрия войник на Франция може би; и всичко това не може да ме убеди по никой начин, че имате нужда от почивка.

— Ах, всемилостиви господарю, колко похвали! — възрази лейтенантът с огорчение. — Ваше величество ме смущава наистина! Енергичен, смел, духовит, храбър, най-добрият войник в армията! Но, всемилостиви господарю, ваше величество преувеличава малките ми заслуги, толкова преувеличава, че колкото и добро мнение да имам за себе си, съвсем не мога да се позная. Ако бях толкова суетен, че да повярвам само половината от думите на ваше величество, аз бих се сметнал за скъпоценен, необходим човек; бих казал, че един слуга, който съединява толкова много и тъй блестящи качества, е неоценимо съкровище. Впрочем, всемилостиви господарю, трябва да го кажа, аз бях оценяван цял живот с изключение на днес много по-ниско от това, което струвах, според моето мнение. Повтарям, ваше величество преувеличава.

Кралят се намръщи, защото в думите на офицера прозираше горчив присмех.

— Господине — каза той, — нека говорим откровено. Не ви ли харесва да ми служите? Кажете? Хайде, без извъртания, отговорете смело, откровено… Аз искам това.

При тия думи офицерът, който от няколко минути въртеше със силно смутен вид шапката в ръцете си, вдигна глава.

— О, всемилостиви господарю, това ми развързва малко ръцете — рече той. — На такъв откровен въпрос ще отговоря също тъй откровено. Да се казва истината е хубаво нещо: тя не само облекчава душата, но е и извънредно рядка. Затова ще кажа истината на моя крал, като го моля да извини откровеността на един стар войник.

Луи погледна офицера си с голямо безпокойство, което се изрази в тревожното му движение.

— Е, добре, говорете тогава — каза той; — с нетърпение чакам да чуя истините, които имате да ми казвате.

Офицерът хвърли шапката си на масата и лицето му, винаги тъй умно и войнствено, доби изведнъж необикновен израз на величие и тържественост.

— Всемилостиви господарю — рече той, — аз напускам службата на краля, защото съм недоволен. В наше време слугата може да се приближи почтително до господаря си, както правя сега, да му разкаже как е работил, да му върне сечивата, да му даде отчет за поверените му пари и да каже: „Господарю, работният ми ден се свърши; платете ми, моля ви се, и да се разделим.“

— Господине, господине! — извика кралят, почервенял от гняв.

— Ах, всемилостиви господарю! — отвърна офицерът, като преви коляно. — Никога слуга не е уважавал господаря си така, както аз уважавам ваше величество. Вие ми заповядахте да кажа истината и сега, когато започнах, тя трябва да блесне, дори ако вие ми заповядате да мълча.

Лицето на офицера изразяваше такава решителност, че не стана нужда Луи XIV да му заповяда да продължава; и така той продължи, докато кралят го гледаше с любопитство, смесено с възхищение.

— Всемилостиви господарю, скоро ще станат тридесет и пет години, както казах, откак служа на френския кралски дом; малцина са изхабили толкова шпаги като мене на тая служба, а шпагите, за които говоря, бяха добри, всемилостиви господарю. Аз бях още дете, абсолютно нищо не разбирах, с изключение на храбростта, когато кралят, вашият баща, отгатна в мене човека. Аз бях вече човек, всемилостиви господарю, когато кардинал дьо Ришельо, познавач на хората, отгатна в мене врага. Всемилостиви господарю, историята на тая вражда между мравката и лъва бихте могли да прочетете от първия до последния ред в тайните архиви на семейството ви. Ако някога изпитате желание, всемилостиви господарю, прочетете я; уверявам ви, че тя заслужава внимание. Там ще узнаете, че лъвът, уморен, изтощен, едва дишащ, поиска най-после милост и, което си е право, сам прояви милост. О, всемилостиви господарю, то беше хубава епоха, осеяна с битки, като епопея на Тасо или Ариосто! Чудесата на това време, на които нашият век би отказал да вярва, ни се струваха най-обикновени неща. В продължение на пет години аз бях всеки ден герой — поне така са ми казвали някои достойни хора; а повярвайте ми, всемилостиви господарю, да бъдеш герой пет години е твърде много! Но аз вярвам това, което са ми казвали тия хора, защото те бяха добри ценители. Наричаха се господин дьо Ришельо, господин дьо Бъкингам, господин дьо Бофор, господин дьо Рец, тоя безподобен гений на уличната война! Най-после кралят Луи XIII и дори кралицата, вашата височайша майка, която един ден благоволи да ми каже: Благодаря! Не си спомням вече каква услуга имах щастието да й направя. Извинете, всемилостиви господарю, че говоря тъй смело; но всичко, което ви разказвам, е вече история, както вече имах честта да кажа на ваше величество.

Кралят си прехапа устните и седна тежко в едно кресло.

— Аз дотягам на ваше величество — каза лейтенантът — Ах, всемилостиви господарю, ето какво е истината! Тя е жестока другарка и цялата с железни бодли; ранява оня, когото засегне, а понякога и оня, който я казва.

— Не, господине — отговори кралят. — Аз ви поканих да говорите. Говорете!

— След службата на краля и на кардинала настъпи службата на регентството, всемилостиви господарю. През време на фрондата аз се биех също добре, но не тъй добре, както първия път. Хората започнаха да издребняват. Но и тук аз водих мускетарите на ваше величество в някои опасни случаи, които са вписани в заповедите по ротата. Тогава се наслаждавах на завидна участ! Бях любимец на господин Мазарини; „Лейтенант тук! Лейтенант там! Лейтенант надясно! Лейтенант наляво!“ Във Франция не се нанасяше нито един силен удар, в който вашият покорен слуга да не участвува. Но скоро господин кардиналът не се задоволи с Франция: той ме изпрати в Англия при господин Кромуел. Още един господин, който не беше нежен, уверявам ви, всемилостиви господарю. Имах честта да го познавам и можах да го преценя. Обещаха ми какво ли не за това поръчение. И тъй като аз извърших точно обратното на това, за което ме бяха изпратили, възнаградиха ме щедро, назначиха ме най-после за капитан на мускетарите, тоест на най-завидния пост при двора, тоя, който дава право да се ходи пред маршалите на Франция!… И това е справедливо, защото капитанът на мускетарите е цветът на войниците и кралят на храбреците!

— Капитан ли, господине? — възрази кралят. — Вие грешите; искате да кажете лейтенант.

— Съвсем не, всемилостиви господарю, аз не греша никога. Ваше величество може да ми повярва в тоя случай: господин дьо Мазарини ми издаде указа.

— И какво?

— Но господин Мазарини — ваше величество знае това по-добре от всеки друг — не дава често, а понякога взема назад онова, което дава: той ми го взе, когато се сключи мирът и когато нямаше вече нужда от мене. Разбира се, аз не бях достоен да заместя знаменития господин дьо Тревил, но най-после бяха ми обещали това място, бяха ми дали указ, с това трябваше и да се свърши.

— А, от това ли сте недоволен, господине? Е, добре, ще направя справка. Аз обичам справедливостта и вашето искане ми се харесва, макар че го направихте доста безцеремонно.

— Ах, всемилостиви господарю — отвърна офицерът, — ваше величество не ме разбра добре; сега вече нищо не искам.

— Вие сте прекалено деликатен, господине; но аз искам да се погрижа за вас и по-късно…

— О, всемилостиви господарю, каква дума! По-късно! Ето вече тридесет години живея с тая дума, пълна с добрина; казвали са ми я най-велики хора, а сега и ваше величество благоволява на свой ред да я произнесе. По-късно! Ето как получих двадесет рани и как доживях до петдесет и четири години, без да имам някога един луидор в кесията си и без да срещна нито един покровител на пътя си, макар че самият аз съм покровителствувал толкова хора! Ето защо аз промених формулата, всемилостиви господарю, и когато ми казват: „По-късно!“, аз отговарям: „Още сега!“ Аз моля само за спокойствие, всемилостиви господарю. То може да ми се даде, защото на никого нищо не струва.

— Аз не очаквах такъв език, господине, особено от страна на човек, който винаги е живял при големци. Вие забравяте, че говорите на краля, на един благородник, който е също тъй от добър род като вас, предполагам. И когато казвам „по-късно“, можете да повярвате на думите ми.

— Не се съмнявам в това, всемилостиви господарю; но ето края на тая страшна истина, която исках да ви кажа: ако тук на масата бих видял маршалски жезъл, шпага на конетабл, дори полска корона, кълна ви се, всемилостиви господарю, пак бих казал не „по-късно“, а „още сега“. О, извинете ме, всемилостиви господарю, аз съм от родния край на вашия дядо Анри IV: аз не говоря често, но когато говоря, казвам всичко.

— Господине, бъдещето на моето царуване, изглежда, не ви блазни много, нали? — каза Луи високомерно.

— Забрава, навсякъде забрава! — извика офицерът с достойнство. — Господарят е забравил слугата си, ето и слугата е принуден да забрави господаря си. Аз живея в нещастно време, всемилостиви господарю! Виждам, че младежите са обезсърчени и страхливи; те са плахи и ограбени, когато би трябвало да бъдат богати и могъщи. Вчера например отварям вратата на френския крал пред английския крал, чийто баща аз, нищожният, насмалко щях да спася, ако бог не се беше опълчил срещу мене, бог, който вдъхновяваше своя избраник Кромуел! Отварям значи тая врата, тоест двореца на единия брат пред другия брат, и какво виждам, всемилостиви господарю?… О, това разкъса сърцето ми!… Виждам: кралският министър изгонва изгнаника и унижава своя крал, като осъжда на нищета един друг крал, негов равен; най-после виждам, че моят господар, млад, хубав, храбър, в сърцето на когото кипи смелост, а в очите святкат мълнии, виждам, че господарят трепери пред един поп, който му се смее зад завесите на своя алков, където той предъвква в леглото си всичкото френско злато и го крие в незнайни сандъци. Да, разбирам вашия поглед, всемилостиви господарю. Аз ставам дързък до безумие, но какво да правя? Аз съм стар и ви казвам, на вас, моя крал, такива неща, за които бих отрязал езика на всеки, който би се осмелил да ги каже пред мене. Най-после, всемилостиви господарю, вие ми заповядахте да изкажа всичко, което ми е на душата, и аз изливам пред ваше величество горчивината, която тридесет години се е трупала в мене; също така бих пролял всичката си кръв, ако ваше величество ми заповяда.

Без дума да продума, кралят изтри едрите капки студена пот, които се струеха по слепите му очи.

Едноминутното мълчание, последвало тая силна нападка, беше истинско мъчение и за тоя, който говореше, и за тоя, който слушаше.

— Господине — най-после рече кралят, — вие произнесохте думата „забрава“, аз чух само тая дума; значи ще отговоря само на нея. Другите могат да забравят, но аз — не. И ето ви доказателството: един ден, когато кипеше бунт, когато народът, който беснееше и ревеше като море, нахлуваше в Пале Роял; в тоя ден най-после, когато се преструвах, че спя в леглото си, един човек с гола шпага, скрит зад кревата ми, бдеше над живота ми, готов да пожертвува собствения си живот за мене, както го беше правил вече двадесет пъти за другите членове от семейството ми. Тоя благородник, когото запитах тогава за името му, не се ли наричаше господин д’Артанян? Кажете, господине.

— Ваше величество има добра памет — отговори офицерът студено.

— Тогава виждате, господине — продължи кралят, — ако съм запазил такива спомени от детинството, навярно нищо няма да забравя в зрелите години.

— Ваше величество е щедро надарен от бога — каза офицерът със същия тон.

— Слушайте, господин д’Артанян — продължи Луи с трескаво вълнение, — нима не можете да бъдете тъй търпелив като мене? Нима не можете да направите онова, което правя аз?

— А какво правите вие, всемилостиви господарю?

— Чакам.

— Ваше величество може да чака, защото е млад; но аз, всемилостиви господарю, нямам време за чакане. Старостта чука на вратата ми; след нея идва смъртта и надзърта вече в дома ми. Ваше величество започва живота, пълен е с надежда, може да се задоволи с бъдещите блага; но аз, всемилостиви господарю, аз съм на другия край на хоризонта и ние сме тъй далеч един от друг, че никога не ще успея да дочакам ваше величество да се приближи до мене.

Луи направи една обиколка из стаята, като продължаваше да трие студената пот, която много би изплашила лекарите, ако можеха да видят краля в такова състояние.

— Добре, господине — каза тогава Луи XIV с отсечен глас. — Вие желаете да бъдете освободен от служба? Добре. Вие си подавате оставката като лейтенант на мускетарите, нали?

— Най-смирено я поднасям в краката на ваше величество, всемилостиви господарю.

— Достатъчно. Ще заповядам да определят каква пенсия трябва да получавате.

— Крайно много благодаря на ваше величество.

— Господине — започна отново кралят с явно усилие, — струва ми се, че губите един добър господар.

— Аз съм напълно уверен в това, всемилостиви господарю.

— Ще намерите ли някога подобен?

— О, всемилостиви господарю, зная, че ваше величество е единствен в света; ето защо занапред няма да постъпя на служба при никой земен крал и сам ще си бъда господар.

— Давате дума?

— Кълна се пред ваше величество.

— Няма да забравя клетвата ви, господине. Д’Артанян се поклони.

— А вие знаете, че имам добра памет — продължи кралят.

— Да, всемилостиви господарю, и все пак желая тая памет да измени сега на ваше величество, за да забравите несретите, които бях принуден да ви разкажа. Ваше величество стои тъй високо над бедните и нищожните, че се надявам…

— Аз ще бъда като слънцето, господине: то вижда всички, големи и малки, богати и бедни, дава на едни блясък, на други топлина, а на всички — живот. Сбогом, господин д’Артанян… Сбогом, вие сте свободен.

И като едва се сдържаше да не заридае, кралят отиде бързо в съседната стая.

Д’Артанян взе шапката си от масата, където я беше хвърлил, и излезе.