Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

XLVИЗПОВЕД НА ЕДИН ДОБРОДЕТЕЛЕН ЧОВЕК

Театинецът влезе спокойно, без да се учудва на шума и движението в двореца, предизвикани от безпокойството за здравето на кардинала.

— Елате, преподобни отче — каза Мазарини, след като хвърли последен поглед зад кревата, — елате и ме облекчете.

— Това е мой дълг, монсеньор — възрази театинецът.

— Най-напред се разположете удобно, защото възнамерявам да направя пълна изповед; вие ще ми опростите веднага греховете и аз ще се смятам по-спокоен.

— Монсеньор — каза преподобният отец, — вие не сте толкова болен, — за да бъде неотложна една пълна изповед… И тя ще бъде много уморителна, пазете се!

— Нима мислите, че греховете са много, преподобни отче?

— Как може да се мисли другояче, когато ваше високопреосвещенство е живял тъй интензивно?

— Да, наистина…. Разказът може да бъде дълъг.

— Божието милосърдие е неизчерпаемо — изгъгна театинецът.

— Ах — каза Мазарини, — ето и аз сам започвам да се плаша, че съм допуснал толкова неща, които всевишният може да накаже.

— Нали? — простодушно запита театинецът, като отстрани от лампата умното си лице, заострено като у къртица. Всички грешници са такива: най-напред забравят, а после си спомнят, когато е вече много късно.

— Грешници или рибари25? — попита Мазарини. — Не казвате ли тая дума с ирония и за да ме укорите за всичките генеалогии, които позволих да се съставят за моите прадеди… аз, син на рибар всъщност?

— Хм! — промърмори, театинецът.

— Това е първият ми грях, преподобни отче, защото позволих да изкарат, че родът ми води началото си от древните римски консули Геганий Мацерин I, Мацерин II и Прокул Мацерин III, за когото говори хрониката на Хаоландер… От Мацерин до Мазарини26 близостта беше изкусителна. Мацерин, умалително, значи слабичък. О, преподобни отче, днес Мазарини може да значи, уголемително, слаб като Лазар. Вижте!

И той показа измършавелите си ръце и крака, изсушени от треската.

— Че сте се родили в рибарско семейство, в това не виждам нищо лошо… — забеляза театинецът. — Та и свети Петър е бил рибар и е станал върховен глава на църквата, а вие, монсеньор, сте само кардинал. По-нататък, ако обичате!

— Още повече, че исках да хвърля в Бастилията някой си Буне, авиньонски свещеник, който искаше да обнародва генеалогия на Casa Mazarini, толкова прекрасна…

— Че никой не би й повярвал, нали? — прибави театинецът. — О, ако действувах в тоя дух, преподобни отче, тогава грехът щеше да бъде много тежък… грях на гордостта… друг грях.

— То е било излишък на ум, а за такива заблуди никой никога не може да бъде укорен. По-нататък, по-нататък!

— Бях стигнал до гордостта… Знаете ли, преподобни отче, ще се помъча да разделя всичко по смъртни грехове.

— Обичам хубавите подреждания.

— Много се радвам. Трябва да ви кажа, че през 1630 година… Уви! Тридесет и една година оттогава…

— Вие сте били на двадесет и девет години, монсеньор.

— Пламенна възраст. Аз си давах вид на войник и в Казал се хвърлях в престрелките, за да покажа, че яздя на кон не по-зле от всеки офицер. Наистина аз донесох мир на испанците и французите. Това изкупва донякъде моя грях.

— Съвсем не виждам грях в желанието на някого да покаже, че умее да язди — каза театинецът. — Това е много хубаво и прави чест на расото ни. Като християнин, хваля постъпката ви, че сте спрели проливането на кръв; като монах, гордея се с храбростта, проявена от един мой другар.

Мазарини кимна скромно с глава.

— Да — рече той, — но последиците…

— Какви последици?

— Е, тоя проклет грях — гордостта, има безкрайни корени… Откак се хвърлих между двете армии, откак помирисах барута й обходих фронта, почнах да гледам малко съжалително пълководците.

— А!

— Ето го злото!… И оттогава не можах да намеря нито един поносим.

— Истината е — каза театинецът, — че пълководците ни не бяха на нужната висота.

— О! — извика Мазарини. — Ние имахме господин принца… Аз го измъчих много!

— Той не е за оплакване, спечели доста слава и доста пари.

— Съгласен съм за господин принца. А господин дьо Бофор например… когото накарах толкова да страда във Венсенската кула?

— Да, но той беше бунтовник и държавната сигурност изискваше да го принесете в жертва… По-нататък!

— Струва ми се, че изчерпах гордостта. Има един друг грях, който дори ме е страх да наименувам…

— Аз ще го наименувам… Говорете.

— Много голям грях, преподобни отче.

— Ще видим, монсеньор.

— Вие сигурно сте чули да се говори, че съм имал известни връзки… с нейно величество кралицата майка… Злите езици…

— Злите езици, монсеньор, са глупави… За благото на държавата и в интерес на младия крал не трябваше ли да живеете в пълно съгласие с кралицата? По-нататък, по-нататък!

— Уверявам ви — каза Мазарини, — че сваляте страшна тежест от гърдите ми.

— Всичко това са дреболии… Говорете за сериозни неща.

— Честолюбието, преподобни отче…

— То е причина за всички велики деяния, монсеньор.

— Дори домогването до папската корона?…

— Да бъде човек папа, значи да бъде пръв от християните… Защо да не сте имали това желание?

— Писаха, че за тая цел съм продал Камбре на испанците.

— Може би вие сам сте писали памфлети и не сте преследвали строго памфлетистите?

— Тогава, преподобни отче, аз дишам свободно. Сега остават само леките провинения.

— Говорете.

— Страстта към играта.

— Това е малко светско, но званието ви е принуждавало да давате приеми.

— Обичах да печеля…

— Никой не играе, за да губи.

— Играех малко нечестно…

— Използували сте предимствата си. По-нататък!

— Ако е така, преподобни отче, на съвестта ми не остана вече абсолютно нищо. Дайте ми опрощение на греховете и душата ми, когато бог я повика, ще може да излети безпрепятствено до трона му.

Театинецът не помръдна нито ръце, нито устни.

— Какво чакате, преподобни отче? — попита Мазарини.

— Чакам края.

— Края на какво?

— На изповедта, монсеньор.

— Но аз свърших.

— О, не! Ваше високопреосвещенство греши.

— Струва ми се, не.

— Спомнете си добре.

— Спомних си всичко, което можах.

— Тогава аз ще помогна на паметта ви.

— Да видим.

Театинецът се покашля няколко пъти.

— Вие не ми казахте нищо за скъперничеството, друг смъртен грях, нито за тия милиони — каза той.

— Какви милиони, преподобни отче?

— Но тия, които притежавате, монсеньор.

— Отче, тия пари са мои, защо ще ви говоря за тях?

— Виждате ли, нашите мнения се различават по тоя въпрос. Вие казвате, че парите са ваши, а аз мисля, че принадлежат малко и на други.

Мазарини поднесе студената си ръка към челото, покрито с капчици пот.

— Как така? — измънка той.

— Ето, Ваше високопреосвещенство натрупа значително състояние в служба на краля…

— Значително… Хм! Но не прекалено голямо.

— Както и да е, откъде идва то?

— От държавата.

— Държавата е кралят.

— Но какво заключение вадите от това, преподобни отче? — попита Мазарини, който започваше да трепери.

— Не мога да вадя заключение, без да имам списък на богатствата ви. Нека се опитаме да изброим, ако обичате. Вие имате епископството Мец, нали?

— Да.

— Абатствата Сен Клеман, Сен Арну и Сен Венсан, все в Мец, нали?

— Да.

— Вие имате абатството Сен Дени, едно прекрасно имение във Франция.

— Да, преподобни отче.

— Вие имате абатството Клюни, което е богато!

— Имам го.

— И абатството Сен Медар, в Соасон, което дава годишно сто хиляди ливри доход!

— Не отричам.

— А на юг, в Марсилия, също така имате едно от най-добрите абатства — Сен Виктор!

— Да, отче.

— Цял милион годишно. С кардиналската и министерската заплата стават може би два милиона годишно.

— Ех!

— За десет години това прави двадесет милиона… А двадесет милиона, вложени с петдесет на сто, дават за десет години още двадесет милиона.

— Вие сте театинец, а колко добре смятате!

— Откак ваше високопреосвещенство настани нашия орден в манастира близо до Сен Жерменде Пре през 1644 година, аз водя сметките на братството ни.

— А и моите, както забелязвам, преподобни отче.

— Трябва да се знае от всичко по малко, монсеньор.

— Е, добре, какво е сега заключението?

— Заключението е, че товарът е много голям, за да минете през вратата на рая.

— Значи ще бъда осъден на вечни мъки?

— Да, ако не върнете парите. Мазарини изпусна жална въздишка.

— Да върна! Но на кого, боже мой?

— На господаря на тия пари, на краля.

— Но сам кралят ми даде всичко това!…

— Чакайте! Кралят не подписва платежните заповеди!

Мазарини премина от въздишки към стонове.

— Дайте ми опрощение на греховете — каза той.

— Невъзможно, монсеньор… Върнете, върнете парите — отвърна театинецът.

— Но щом ми опрощавате всички грехове, защо не ми простите и тоя?

— Защото ако ви простя, сам ще извърша грях, който кралят няма да ми прости никога, монсеньор.

След това изповедникът се изправи с важен вид и излезе също така, както беше влязъл.

— Боже мой!… — изстена кардиналът. — Елате тука, Колбер! Аз съм много болен, приятелю мой.