Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

XIXЗАЩО ПРИСТИГНА Д’АРТАНЯН В ПАРИЖ

Лейтенантът слезе от коня на улица де Ломбар пред една бакалница, която носеше фирма „Златно чукало“.

Един човек с приятен вид, с бяла престилка и гладещ прошарените си мустаци с дебела ръка извика от радост, като видя пъстрия кон.

— А, вие, господин кавалере! — каза той.

— Добър ден, Планше! — отговори д’Артанян и се наведе, за да влезе в бакалницата.

— Хей, бързо — завика Планше, — един за коня на господин д’Артанян, друг за стаята му, трети за вечерята му!

— Благодаря, Планше! Добър ден, деца мои — каза д’Артанян на разшеталите се продавачи.

— Ще позволите ли да изпратя това кафе, тоя захарен сироп и тия стафиди? — попита Планше. — Те са предназначени за кухнята на господин суперинтенданта.

— Изпращай, изпращай!

— За една минута ще свърша, а после ще вечеряме.

— Нареди така, че да вечеряме сами — каза д’Артанян. — Имам да ти говоря.

Планше погледна многозначително бившия си господар.

— О, бъди спокоен — прибави мускетарят. — Няма нищо неприятно.

— Толкова по-добре! Толкова по-добре!

И Планше си отдъхна, а д’Артанян седна безцеремонно в бакалницата върху един чувал с тапи и почна да разглежда наоколо. Бакалницата беше пълна със стоки; в нея преобладаваше миризма на джинджифил, канела и счукан пипер, от който д’Артанян се разкиха.

Зарадвани, че се намират в присъствието на такъв знаменит воин, лейтенант на мускетари, който имаше достъп до личността на краля, продавачите се заловиха да работят с ентусиазъм, стигащ до безумие, и да обслужват купувачите с презрителна бързина, която не можеше да не се забележи.

Планше прибираше парите и правеше сметките си, като ги прекъсваше, за да обсипва с любезности бившия си господар. Той се отнасяше към клиентите си с горда фамилиарност, говореше отсечено като богат търговец, който продава на всички, но не се прекланя пред никого. Д’Артанян забеляза това с удоволствие, за което ще поговорим после по-подробно. Постепенно настъпи нощта и най-после Планше го заведе в една стая на първия етаж, където между денковете и сандъците една добре наредена маса чакаше двамата сътрапезници.

Д’Артанян се възползува от един къс отдих, за да разгледа лицето на Планше, когото не беше виждал от една година. Умният Планше беше пуснал корем, но лицето му не беше напълняло. Блестящият му поглед играеше като по-преди в дълбоките орбити и тлъстината, която изравнява всички характерни изпъкналости на човешкото лице, не беше засегнала още нито изпъкналите му скули, белег на хитрост и сребролюбие, нито острата му брадичка, белег на лукавство и търпение. Планше седеше в трапезарията също тъй величествено, както в бакалницата. Той предложи на господаря си не разкошно ядене, но чисто парижко: печено, приготвено в хлебопекарницата, със зеленчуци, салата и десерт, взет от собствената бакалница. Д’Артанян изпита удоволствие, когато бакалинът бръкна зад дървата и извади бутилка анжуйско вино, което цял живот мускетарят предпочиташе пред другите вина.

— Едно време, господине — каза Планше с добродушна усмивка, — аз пиех вашето вино; сега имам честта вие да пиете моето.

— И, слава богу, приятелю Планше, ще го пия още дълго време, надявам се, защото сега съм свободен.

— Свободен! Отпуск ли получихте, господине?

— Безсрочен!

— Службата ли напуснахте? — попита Планше смаяно.

— Да, ще си почина.

— А кралят? — извика Планше, който си въобразяваше, че кралят не може да мине без такъв човек като д’Артанян.

— Кралят ще потърси друг… Но ние вечеряхме добре, ти си в добро настроение и ме подбуждаш да ти се доверя… И така, отвори си ушите.

— Отворих ги.

И като се засмя по-скоро добродушно, отколкото лукаво, Планше отпуши бутилка бяло вино.

— Само ми пощади главата.

— О, кога ще се завърти вашата глава, господине…

— Сега главата си е моя и затова искам да я пазя повече откогато и да било… Най-напред да поприказваме за финансите… Как са парите ни?

— Чудесно, господине. Двадесетте хиляди ливри, които получих от вас, са все още вложени в търговията ми и ми носят девет процента; от тях ви давам седем, значи печеля от вас.

— И все още ли си доволен?

— Напълно. Други пари ли ми донесохте?

— Нещо по-добро от това… Но имаш ли нужда от пари?

— О, не! Сега всеки е готов да ми се довери. Аз разширявам работата си.

— Такъв беше планът ти.

— Занимавам се малко и с банкерство… Купувам стоки от моите нуждаещи се другари; давам назаем пари на тия, които не могат да плащат.

— Без кожодерска лихва?

— О, господине, миналата седмица имах две срещи на булеварда за тия думи, които произнесохте сега.

— Как?

— Ей сега ще разберете: ставаше дума за един заем… Заемополучателят ми дава в залог непречистена захар с условие, че мога да я продам, ако парите не ми бъдат върнати в определен срок. Давам му на заем хиляда ливри. Той не ми плаща, аз продавам захарта за хиляда и триста ливри. Той се научава за това и иска от мене сто екю. Ей богу, отказах му… под предлог, че можех да продам захарта за деветстотин ливри. Той ми каза, че съм лихвар. Помолих го да ми повтори тая дума зад булеварда. Той е стар гвардеец, дойде; промуших лявото му бедро.

— Бога ми, с добро банкерство се занимаваш! — каза д’Артанян.

— Над тринадесет процента викам на дуел — възрази Планше. — Такъв ми е характерът.

— Вземай само дванадесет, а останалото наричай премия и комисиона.

— Имате право, господине. Но вашата работа?

— Ах, Планше, тя е много дълга и много мъчна за разказване.

— Все пак разкажете.

Д’Артанян се почеса по мустаците като човек, който се намира в затруднение и не се доверява на събеседника си.

— Вложение на капитал ли е? — попита Планше.

— Да, разбира се.

— Доходно?

— Много доходно: четиристотин на сто, Планше.

Планше удари с юмрук по масата така, че бутилките подскочиха, сякаш се уплашиха.

— За бога, възможно ли е това?

— Мисля, че може да се получи и повече — хладнокръвно рече д’Артанян, — но предпочитам да кажа по-малко.

— Ай, дявол да го вземе! — каза Планше и приближи стола си. — Но това е великолепно, господине!… Може ли да се вложат много пари?

— Всеки ще даде по двадесет хиляди ливри, Планше.

— Това е целият ви капитал, господине. За колко време?

— За един месец.

— И ние ще получим?

— По петдесет хиляди ливри всеки; пресметни сам.

— Това е чудовищно!… Много ли трябва да се воюва за тия проценти?

— Да, наистина, доста трябва да се воюва — каза д’Артанян с предишното спокойствие. — Но тоя път, Планше, ние сме двама и аз вземам всички удари върху себе си.

— Господине, няма да се съглася…

— Планше, ти не можеш да участвуваш в тая работа, би трябвало да напуснеш бакалницата си…

— Значи работата не е в Париж?

— Не.

— А, в чужбина?

— В Англия.

— Страна на спекулации, наистина — рече Планше. — Страна, която познавам много добре… Но позволете да полюбопитствувам: от какъв род е работата, господине?

— Една реставрация.

— На паметници ли?

— Да, на паметници, ще реставрираме Уайтхол.

— Това е важно… И за един месец вие мислите?…

— Наемам се с всичко.

— Това е ваша работа, господине, и щом вие се намесвате…

— Да, това е моя работа… Напълно съм в течение… Но на драго сърце ще се посъветвам с тебе.

— Правите ми голяма чест… но аз не разбирам нищичко от архитектура.

— Планше… грешиш, ти си отличен архитект, не по-лош от мене, за постройки от тоя род.

— Благодаря…

— Признавам си, аз се опитах да предложа тая работа на приятелите ми, но те не си бяха у дома… Жалко, защото не познавам нито по-смели, нито по-ловки хора.

— Хей! Значи ще има конкуренция и ще има много противници?

— О, да, Планше, да…

— Изгарям от нетърпение да чуя подробностите, господине.

— Тогава слушай, Планше; само затвори добре всички врати.

— Ей сега, господине.

И Планше завъртя три пъти ключа в ключалката.

— Добре; приближи се сега до мене.

Планше се подчини.

— И отвори прозореца: шумът на минувачите и колите ще попречи да ни чуят ония, които биха могли да подслушват.

Планше отвори прозореца, както му се заръча, и нахлулият в стаята шум от викове, тракане на колела, лай и стъпки заглуши дори д’Артанян, който само това и желаеше. Тогава той изпи чаша бяло вино и започна:

— Планше, имам една идея.

— Ах, господине, едва сега ви опознавам — отговори бакалинът, като трепереше от вълнение.