Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

LПЪРВИЯТ ДЕН ОТ ЦАРУВАНЕТО НА ЛУИ XIV

Сутринта всички в двореца се научиха за смъртта на кардинала, а от двореца новината се разпространи из града.

Министрите Фуке, Лион и Льотелие се събраха на съвещание в заседателната зала.

Кралят ги повика, веднага.

— Господа — каза той, — господин кардиналът почина. Аз го бях оставил да управлява моите работи, но сега смятам сам да се занимавам с тях. Вие ще ми Давате съвети, когато ви ги поискам. Свободни сте!

Министрите се спогледаха изненадано. Те прикриха усмивката си с голямо усилие, защото знаеха, че Луи XIV, възпитан в пълно незнание на работите, се нагърбваше от честолюбие с непосилен за него товар. Фуке се сбогува на стълбата с другарите си и им каза:

— Господа, сега сме по-свободни, по-малко работа ще имаме.

И се качи весело в каретата си.

Другите, обезпокоени малко от обрата, който щяха да вземат събитията, се завърнаха заедно в Париж.

Към десет часа кралят отиде у майка си, с която води доста особен разговор; после, следобеда, той се качи в закрита карета и отиде право в Лувър. Тук прие много придворни и с известно удоволствие забеляза несигурността на всички и любопитството на всеки поотделно.

Надвечер той заповяда да затворят всички входове на Лувър, с изключение на входа откъм кея. Тук постави на пост двеста швейцарци, които не знаеха дума френски, със заповед да пропускат само сандъци и да не позволяват нищо да се изнесе.

Точно в единадесет часа, под свода се чу тракане на тежко натоварена кола, после на втора, най-после на трета. След това се чу глухият шум на затварящата се решетка.

Скоро някой почука леко по вратата на кабинета. Кралят сам я отвори и видя Колбер, който веднага каза:

— Парите са в избата на ваше величество. Тогава Луи слезе в избата, ключът на която още сутринта беше дал на Колбер, и сам разгледа бъчвите със злато и сребро, пренесени там от хора, напълно предани на Колбер. След като ги разгледа, Луи се върна в кабинета си, последван от Колбер, който не беше сгрял неподвижната си студенина с най-малкия лъч на лично задоволство.

— Господине — му каза кралят, — какво желаете да ви дам като награда за такава преданост и честност?

— Абсолютно нищо, всемилостиви господарю.

— Как нищо? Дори не искате да имате случая да ми служите?

— Ако ваше величество не ми достави тоя случай, аз все пак ще му служа. Невъзможно ми е да не бъда най-добрият служител на краля.

— Вие ще бъдете интендант на финансите, господин Колбер.

— Но нали има суперинтендант, всемилостиви господарю?

— Да, има.

— Всемилостиви господарю, суперинтендантът е най-могъщият човек в кралството.

— О! — извика Луи XIV, като се изчерви. — Така ли мислите?

— Той ще ме смаже за една седмица, всемилостиви господарю. Най-сетне ваше величество ми възлага контрол, за който е необходима сила. А какво е един интендант пред суперинтендант?

— Вие искате подкрепа… Значи не се надявате много на мене?

— Имах честта да кажа на ваше величество, че докато беше жив господин Мазарини, господин Фуке беше второто лице в кралството; но сега господин Мазарини умря и господин Фуке стана първото.

— Господине, днес вие можете да ми кажете всичко, което смятате за необходимо; но не забравяйте, че утре няма да позволя това.

— Тогава ще бъда ненужен на ваше величество?

— Вие и сега сте ненужен, защото се страхувате, че ще се изложите, като ми служите.

— Страхувам се само, че ще ми попречат да ви служа.

— Какво искате тогава?

— Искам ваше величество да ми даде помощници в работата на интендантството.

— Мястото губи стойността си.

— Но става по-безопасно.

— Изберете си помощници.

— Господа Бретьой, Марен и Ервар.

— Утре ще бъдат назначени.

— Благодаря ви, всемилостиви господарю!

— Това ли е всичко, което искате?

— Не, всемилостиви господарю; още едно нещо…

— Какво?

— Позволете ми да основа една съдебна палата.

— Защо?

— Да съди чиновниците, които през последните десет години са си позволявали злоупотреби.

— Но… какво ще направят с тях?

— Ще обесят трима, което ще накара другите да повърнат незаконно присвоеното.

— Но аз не мога да започна царуването си с екзекуции, господин Колбер.

— Трябва да почнете така, всемилостиви господарю, ако не желаете да свършите с екзекуции.

Кралят не отговори.

— Ваше величество съгласен ли е? — попита Колбер.

— Ще помисля, господине.

— Но ще бъде вече късно.

— Защо?

— Защото имаме работа с хора, които ще бъдат много по-силни от нас, ако бъдат предупредени.

— Основете съдебна палата, господине.

— Ще я основа.

— Това ли е всичко?

— Не, всемилостиви господарю… има и друго важно нещо… Какви права дава ваше Величество на това интендантство?

— Но… Не зная… които се следват…

— Всемилостиви господарю, необходимо ми е това интендантство да има правото да чете преписката с Англия.

— Невъзможно, господине, защото тая преписка се преглежда в съвета, така беше и при господин кардинала.

— Струва ми се, ваше величество обяви тая сутрин, че няма да има вече съвет.

— Да, обявих.

— В такъв случай нека ваше величество благоволи да чете лично своите писма, специално тия, които се получават от Англия; особено държа на това.

— Господине, вие ще получавате тая преписка и ще ми докладвате.

— Сега, всемилостиви господарю, какво ще върша по финансовата част?

— Всичко, което не върши господин Фуке.

— Ето какво исках да зная. Благодаря, отивам си спокоен.

Наистина след тия думи той излезе. Луи го изпрати с очи. Колбер не се беше отдалечил и на сто крачки от Лувър, когато пристигна куриер от Англия. След като разгледа и опипа пакета, кралят го разпечата бързо и видя най-напред писмо от краля Чарлз II.

Ето какво пишеше английският монарх на височайшия си брат:

Кралят иззвъня силно. Влезе камердинерът.

— Господин Колбер излезе ей сега от тука и не може да бъде далеч — рече Луи. — Да се повика!

Камердинерът искаше да изпълни заповедта, но кралят го спря и каза:

— Не, няма нужда…

„Виждам всички замисли на тоя човек — помисли си той. — Бел Ил принадлежи на господин Фуке; Бел Ил се укрепява, значи господин Фуке прави заговор… Откриването на тоя заговор ще повлече след себе си провала на суперинтенданта, а това откриване произтича от преписката с Англия; ето защо Колбер искаше Да има тая преписка. О, не мога обаче да поверя цялата си сила на тоя човек: той е само главата, а трябва ми и ръка.“

Изведнъж Луи извика радостно.

— Аз имах — каза той на камердинера — един лейтенант на мускетарите, нали?

— Да, всемилостиви господарю: господин д’Артанян.

— Той излезе в оставка?

— Да, всемилостиви господарю.

— Да се намери и утре да бъде тука при ставането ми!

Камердинерът се поклони и излезе.

— Тринадесет милиона в избата ми — каза кралят тогава. — Колбер ще държи кесията ми, а д’Артанян ще носи шпагата ми: аз съм крал!