Оскар и розовата дама

Мили Дядо Боже,

Благодаря ти, че дойде.

Чудесно избра момента, защото не ми беше добре. А може би си бил обиден от вчерашното ми писмо…

Когато се събудих, си помислих, че съм на деветдесет години и се извърнах към прозореца да погледам снега.

И тогава отгатнах, че идваш. Беше сутрин. Бях съвсем сам на Земята. Беше толкова рано, че птиците още спяха и дори нощната сестра, госпожа Дюкрю, сигурно дремеше, а ти се опитваше да сътвориш зората. Беше ти трудно, но ти упорстваше. Небето избледняваше. Ти впръскваше в небесата бяло, сиво и синьо, изтикваше нощта, съживяваше света. Не спираше нито за миг. И тогава разбрах разликата между теб и нас — ти си неуморим! Онзи, който никога не грохва. Все работиш. И ето ти ден! И ето ти нощ! Ето ти пролет! Ето ти есен! Ето ти Пеги Блу! Ето ти Оскар! Ето ти Маминка Роза! Ама че сила!

Разбрах, че си тук. И че ми разкриваш тайната си: гледай всеки ден на света, сякаш е за първи път.

Тогава последвах съвета ти и се постарах. Първия път. Гледах светлината, цветовете, дърветата, птиците и животните. Усещах как въздухът минава през ноздрите ми и ме кара да дишам. Чувах гласовете, които се извисяваха в коридора като под сводовете на катедрала. Усещах се жив. Тръпнех от чиста радост. Щастието да живееш. Бях като замаян.

Благодаря ти, Дядо Боже, че направи това за мен. Имах чувството, че ме хващаш за ръка и ме водиш към сърцето на загадката, за да съзерцавам загадката. Благодаря.

Целувки, до утре,

Оскар

П. П. Желанието ми: можеш ли да направиш номера с първия път и на родителите ми? Мисля, че Маминка Роза вече го познава. А и за Пеги, ако имаш време…