Оскар и розовата дама

Мили Дядо Боже,

Днес изживях юношеството си и хич не мина гладко. Ама че история! Струпаха ми се цял куп неразбории с приятелите и родителите и всичко това заради момичета. Тази вечер не съм недоволен, че съм на двайсет години, защото си казвам, че, уф, най-лошото остана зад гърба ми. Много благодаря за пубертета! Обаче не повече от веднъж!

Най-напред, Дядо Боже, отбелязвам, че ти не дойде. Днес спах много малко, поради проблемите на пубертета, тъй че не е могло да те изпусна. Освен това, повтарям ти, дори и да къртя, събуди ме.

Когато се събудих, Маминка Роза вече беше тук. По време на закуската ми разказа за битката срещу Царската Цица, белгийска кечистка, която поглъщала по три кила сурово месо на ден и го поливала с бъчонка бира. Изглежда, че най-силното у Царската Цица бил дъхът, заради ферментацията на месото и бирата, и че дори само с това тръшвала противниците си на тепиха. За да я победи, Маминка Роза трябвало да импровизира нова тактика — да си сложи качулка, да я напръска с лавандула и да се нарече Жената на Палача от Карпентрас. Както тя казва винаги, кечът изисква мускули и на мозъка.

— Кого харесваш, Оскар?

— Тук ли? В болницата?

— Да.

— Бекон, Айнщайн и Попкорн.

— Ами от момичетата?

Този въпрос направо ме втрещи. Нямах желание да отговарям. Но Маминка Роза чакаше, а пред една кечистка от международна класа човек не може дълго да прави маймунджулуци.

— Пеги Блу.

Пеги Блу е синьото дете. Живее в предпоследната стая в дъното на коридора. Тя се усмихва много мило, но почти не говори. Човек би рекъл, че е някаква фея, която за мъничко си почива в болницата. Има някаква сложна болест, синята болест, някакъв проблем с кръвта, която би трябвало да стига до дробовете, но не стига дотам, и която прави цялата кожа синкава. Тя очаква операция, която ще я направи розова. А аз си мисля, че е жалко, намирам Пеги Блу много красива в синьо. Около нея витаят светлина и тишина и когато я приближиш, имаш чувството, че влизаш в параклис.

— Казвал ли си й го?

— Е, няма да се тропна пред нея и да й кажа: „Пеги Блу, харесваш ми.“

— Ами да. Защо не го направиш?

— Не знам дори дали тя знае, че съществувам.

— Още една причина.

— Не виждате ли на какво приличам? Би трябвало тя да си пада по извънземни, а никак не съм сигурен в това.

— Аз пък те намирам за много хубав, Оскар.

Тук Маминка Роза малко задържа разговора. Приятно е да се чуят такива неща, от това косъмчетата настръхват, но човек не знае какво точно да отговори.

— Не искам да съблазнявам само с тялото си, Маминке Роза.

— Какво чувстваш към нея?

— Имам желание да я защитавам срещу призраците?

— Какво? Тук има призраци, така ли?

— Да. Всяка нощ. Събуждат ни, без да знаем защо. Боли ни, защото щипят. Страх ни е, защото не ги виждаме. И ни е трудно да заспим отново.

— А ти често ли имаш призраци?

— Не. Най-здравото нещо, което имам, е сънят. Но често чувам Пеги Блу да вика нощем. Бих искал да я защитавам.

— Иди й го кажи.

— Във всеки случай не мога да го направя наистина, защото през нощта нямаме право да излизаме от стаята. Такъв е правилникът.

— А да не би призраците да знаят какъв е правилникът? Не. Със сигурност. Бъди хитър: ако те чуят как заявяваш на Пеги Блу, че ще стоиш на стража, за да я пазиш от тях, няма да посмеят да дойдат тази нощ.

— Мда… мда…

— На колко години си, Оскар?

— Не знам. Колко е часът?

— Десет. Наближаваш петнайсет години. Не смяташ ли, че е време да бъдеш смел в чувствата си?

В десет и половина се реших и отидох до вратата на стаята й, която беше отворена.

— Здрасти, Пеги, аз съм Оскар.

Тя беше в леглото, като Снежанка, когато чака принца, докато ония запъртъци, джуджетата, я мислят за мъртва, Снежанка, като онези снежни снимки, на които снегът е син, а не бял.

Тя се обърна към мен и тогава се запитах дали ще ме приеме като принца или като едно от джуджетата. Аз бих подчертал „джудже“ заради яйцевидния ми череп, но тя не каза нищо, а най-хубавото с Пеги е, че не казва нищо и всичко си остава тайнствено.

— Дойдох да ти съобщя, че тази нощ и ако искаш всички следващи нощи, ще стоя на стража пред вратата ти, за да те защитавам от призраците.

Тя ме погледна и изпърха с ресници, а на мен ми се стори, че филмът е на забавен кадър, че въздухът става по-въздушен, мълчанието още по-безмълвно, че вървя във вода и че всичко се променя, когато приближа до леглото й, сякаш обляно от светлина, която идва отникъде.

— Ало, минутка, Яйцеглавчо, аз ще пазя Пеги!

Попкорн стоеше в рамката на вратата, или по-скоро запълваше рамката на вратата. Потреперих. Със сигурност, ако той стои на стража, това ще е най-ефикасно, понеже нито един призрак няма да може да мине.

Попкорн намигна на Пеги.

— А, Пеги? Аз и ти сме приятели, нали?

Пеги погледна към тавана. Попкорн сметна това за потвърждение и ме издърпа навън.

— Ако искаш момиче, вземи Сандрин. Пеги е запазена територия.

— С какво право?

— С правото, че бях тук преди теб. Ако не си доволен, можем да се бием.

— Всъщност съм предоволен.

Бях се уморил малко и отидох да седна в стаята за игри. Тъкмо Сандрин беше там. Сандрин е с левкемия, като мен, но изглежда, че нейното лечение е успешно. Наричат я Китайката, защото има черна, лъскава перука с прави коси и бретон и от това прилича на китайка. Тя ме гледа и пуква един балон от дъвката си.

— Ако искаш, можеш да ме целунеш.

— Защо? Дъвката не ти ли стига?

— Не го умееш, нали, дребчо. Сигурна съм, че никога не си го правил.

— Хайде сега, не ме разсмивай. На петнайсет съм и съм го правил доста пъти, уверявам те.

— Ти, на петнайсет? — казва ми тя с почуда.

Поглеждам си часовника.

— Да. На малко повече от петнайсет.

— Винаги съм си мечтала да ме целуне някой голям на петнайсет години.

— Със сигурност е доста привлекателно — казвам.

И тук тя ми прави някаква невероятна муцка с издадени напред устни, като вендуза, залепена на стъкло, и разбирам, че чака целувка.

Обръщам се и виждам, че всички приятели ме гледат. Няма начин да се отметна. Трябва да бъда мъж. Крайно време е.

Приближавам се и я целувам. Тя ми се увисва с две ръце, не мога да се отлепя, мокро е и изведнъж, без предупреждение, тя взема, че ми пробутва дъвката си. Бях толкова изненадан, че я глътнах отведнъж. Побеснях.

Точно в този момент една ръка ме потупа по гърба. Бедата никога не идва сама: това бяха родителите ми. Беше неделя, а аз бях забравил.

— Ще ни представиш ли приятелката си, Оскар?

— Тя не ми е приятелка.

— Ще ни я представиш ли все пак?

— Сандрин. Родителите ми. Сандрин.

— Много ми е приятно да се запознаем — казва Китайката захаросано.

Бих я удушил.

— Искаш ли Сандрин да дойде с нас в твоята стая?

— Не. Сандрин остава тук.

Като се върнах в леглото, си дадох сметка, че съм изморен и подремнах. Във всеки случай не исках да си говоря с тях.

Когато се събудих, те, естествено, ми бяха донесли подаръци. Откакто съм непрекъснато в болницата, на родителите ми им е трудно с разговорите, така че ми носят подаръци и прекарваме отвратителни следобеди в четене на правилата на играта и начините на употреба. Баща ми е много храбър с обясненията: дори да са на турски или на японски, той не се отчайва и се захваща със схемата. Направо е световен шампион по скапване на неделни следобеди.

Днес ми е донесъл дискмен. Е, това не можех да го критикувам, макар че ми се искаше.

— Вие не идвахте ли вчера?

— Какво? За какво пък? Можем само в неделя. Защо казваш това?

— Някой е видял колата ви на паркинга.

— На света има не само един червен джип. Колите са взаимозаменяеми.

— Мда. Не е като с родителите. Жалко. Направо ги заковах на място. Взех апарата за музика и два пъти изслушах без прекъсване „Лешникотрошачката“ пред тях. Два часа без да успеят дума да кажат. Така им се пада.

— Харесва ли ти?

— Мда. Спи ми се.

Те разбраха, че трябва да си вървят. Беше им много кофти. Не успяваха да се решат. Усещах, че искат да ми кажат разни работи, но не успяваха. Хубаво ми беше да виждам как сега пък те страдат.

След това майка ми се втурна към мен, прегърна ме много силно, прекалено силно и каза с пресеклив глас:

— Обичам те, малък мой, толкова те обичам.

Искаше ми се да се съпротивлявам, но в последния момент я оставих да прави каквото иска, това ми напомняше за предишните времена, времената на простичките милувки, времената, когато ми казваше, че ме обича без този страх в гласа.

След това сигурно съм позадрямал.

Маминка Роза е шампионка по събуждането. Тя винаги пристига на финалната права точно когато се събуждам. И винаги в този момент се усмихва.

— Какво стана с родителите ти?

— За нищо не стават, както винаги. Е, подариха ми „Лешникотрошачката“.

— „Лешникотрошачката“ ли? Любопитна работа. Имах една приятелка, която се казваше така. Страхотна шампионка. Чупеше врата на противничките си с бедра. Ами Пеги Блу, ходи ли при нея?

— Ох, не ми говорете. Сгодена е за Попкорн.

— Тя ли ти го каза?

— Не, той.

— Блъфира!

— Не мисля. Сигурен съм, че той й харесва повече от мен. Той е по-силен и вдъхва повече сигурност.

— Блъфира, ти казвам! Аз, която на ринга приличах на мишка, съм побеждавала противнички, които приличаха на китове или на хипопотами. Ето например Сливов Пудинг, ирландката, сто и петдесет кила гладна и по гащи, преди да е пила тъмна бира, ръцете й колкото моите бедра, бицепси като свински бутове и крака, които не бих могла да обхвана. Нямаше талия, където да я хванеш. Непобедима!

— И какво направихте?

— Щом човек няма къде да се хване, значи всичко е кръгло и се търкаля. Накарах я да тича, колкото да я изморя, след това я съборих, пустата му Сливов Пудинг. Трябваше кран, за да я вдигнем. Ти, малък мой Оскаре, си с леки кости и нямаш много месо, това е ясно, но привлекателността не се състои само в костите и в месото, а и в качествата на сърцето. А пък качества на сърцето ти си имаш предостатъчно.

— Аз ли?

— Иди при Пеги Блу и й кажи какво ти е на сърцето.

— Малко съм уморен.

— Уморен ли? На колко години си в момента? На осемнайсет? На осемнайсет човек не е уморен.

Маминка Роза говори някак си така, че ви дава сили.

Беше се стъмнило, шумовете резонираха по-силно в здрача, а балатумът в коридора отразяваше луната.

Влязох при Пеги и й подадох моя музикален апарат.

— Дръж. Чуй „Валсът на снежинките“. Толкова е красиво, че ме кара да си мисля за теб.

Пеги изслуша „Валсът на снежинките“. Усмихваше се, сякаш валсът й бе стар приятел, който й разказва разни весели неща на ухо.

Върна ми машинката и рече:

— Красиво е.

Това бяха първите й думи. Нали е страхотно за първи думи?

— Пеги Блу, исках да ти кажа, че не искам да те оперират. Красива си така. Красива си в синьо.

Видях, че това й правеше удоволствие. Не го бях казал заради това, но беше ясно, че й прави удоволствие.

— Оскар, искам ти да ме пазиш от призраците.

— Разчитай на мен, Пеги.

Бях страшно горд. В края на краищата победител бях аз!

— Целуни ме.

Тоя номер с целувката наистина е момичешка работа, при тях сякаш е въпрос на необходимост. Но Пеги, за разлика от Китайката, не беше порочна, подаде ми буза и е истина, че и на мен ми стана топло от целувката.

— Лека нощ, Пеги.

— Лека нощ, Оскар.

Ето, Дядо Боже, такъв беше денят ми. Разбирам защо наричат юношеството неблагодарна възраст. Тежко е. Но в крайна сметка някъде към двайсетте нещата се подреждат. Така че отправям към теб желанието си за деня: бих искал Пеги и аз да се оженим. Не съм убеден дали женитбата се води към духовните неща и дали е от твоята категория. Ти изпълняваш ли подобни желания като за брачна агенция? Ако нямаш такава стока, кажи ми го бързо, за да мога да се обърна към когото трябва. Не че искам да те припирам, но да ти напомня все пак, че нямам много време. Тъй че: сватба на Оскар с Пеги Блу. Да или не. Виж там, направи нещо и ще съм доволен.

Целувки, до утре,

Оскар

П.П. Последно, какъв ти е адресът?