Оскар и розовата дама

Мили Дядо Боже,

Браво! Страхотен си. Даде ми отговор, преди още да ти изпратя писмото. Как го правиш?

Тази сутрин играех шах с Айнщайн в стаята за почивка, когато Попкорн дойде да ме предупреди:

— Родителите ти са тук.

— Моите родители ли? Не е възможно. Те идват само в неделя.

— Видях колата — червен джип с бял гюрук.

— Не е възможно.

Свих рамене и продължих да играя с Айнщайн. Но понеже мислех за друго, Айнщайн ми взе всички фигурки и това ме изнерви още повече. Ако му викаме Айнщайн, то не е защото е по-умен от другите, а защото главата му е двойно по-голяма. Изглежда, че вътре има вода. Жалко, ако беше мозък, наш Айнщайн можеше да извърши велики дела.

Като видях, че ще загубя, зарязах играта и последвах Попкорн, чиято стая гледа към паркинга. Прав беше, бяха пристигнали моите родители.

Трябва да ти кажа, Дядо Боже, че ние с родителите ми живеем далече. Когато живеех там, не си давах сметка, но сега, когато вече не живея там, намирам, че наистина е много далече. И така, родителите ми могат да идват да ме видят само веднъж седмично, в неделя, понеже в неделя не работят, както и аз.

— Видя ли, че съм прав? — рече Попкорн. — Колко ми даваш, че те предупредих?

— Имам шоколадови бонбони с лешник.

— Нямаш ли вече от ягодовите?

— Не.

— ОК, става и с шоколадови.

Разбира се, нямаме право да даваме храна на Попкорн, тъй като е тук, за да отслабне. Деветдесет и осем килограма на девет години при метър и десет височина и метър и десет ширина! Единствената дреха, в която се побира, е една фланелка за американски футбол. Пък и нейните райета сякаш са хванали морска болест. Честно казано, понеже нито приятелите ми, нито аз вярваме, че той може да престане да бъде дебел, а пък толкова ни е жал, че все е страшно гладен, винаги му даваме каквото ни хартиса. Един бонбон е направо микроскопичен в сравнение с такава маса от тлъстини! Ако не сме прави, тогава и медицинските сестри да спрат да му навират свещички.

Върнах се в стаята си, за да изчакам родителите ми. Отначало не усещах как минутите минават, защото се бях задъхал, но после си дадох сметка, че досега са имали време поне петнайсет пъти да стигнат до мен.

Изведнъж отгатнах къде са. Промъкнах се в коридора и тъй като никой не ме виждаше, слязох по стълбите, а след това в полумрака стигнах до кабинета на доктор Дюселдорф.

Бинго! Там бяха. Гласовете стигаха до мен през вратата. Тъй като бях грохнал от слизането, изчаках няколко секунди сърцето ми да се успокои и в този момент всичко се скапа. Чух онова, което не биваше да чувам. Майка ми хлипаше, а доктор Дюселдорф повтаряше: „Всичко опитахме, вярвайте ни, опитахме всичко“, а баща ми отговаряше със задавен глас: „Сигурен съм, докторе, сигурен съм“.

Останах със залепено до металната врата ухо. Вече не знаех кое е по-ледено, металната врата или аз.

А след това доктор Дюселдорф каза:

— Искате ли да го прегърнете?

— Никога няма да се осмеля — рече майка ми.

— Не бива той да ни вижда в това състояние — добави баща ми.

И в този момент разбрах, че родителите ми са страхливци. По-лошо дори: двама страхливци, които вземат и мен за страхливец!

Тъй като от кабинета се чу шум от столове, отгатнах, че ще излязат и отворих първата попаднала ми врата.

Така се озовах в шкафа за метлите, където прекарах остатъка от сутринта, защото, може би не знаеш това, Дядо Боже, но шкафовете за метли се отварят отвън, но не и отвътре, сякаш някой го е страх, че през нощта метлите, кофите и парцалите ще се ометат!

Във всеки случай не ми пречеше, че съм затворен в тъмното, понеже вече нямах желание да виждам когото и да било, пък и ръцете и краката не ме слушаха чак толкова след шока, че чух онова, което чух.

Към обяд усетих, че на горния етаж настана суматоха. Чувах стъпки и тичане. След това отвсякъде започнаха да крещят името ми:

— Оскар! Оскар!

Беше ми добре да чувам, че ме викат и да не отговарям. Искаше ми се да притесня цялата земя.

Мисля, че след това подремнах малко, а после забелязах суркащите се пантофи на госпожа Н’да, чистачката. Тя отвори вратата и здравата се стреснахме, тя, защото не очакваше да ме намери там, а аз, защото не си спомнях, че е толкова черна. Нито пък, че крещи толкова силно.

След това настана голямо меле. Всички дойдоха: доктор Дюселдорф, главната, дежурните сестри и останалите санитарки. Аз очаквах да ме навикат, а пък те всички се сополивеха и се усетих, че трябва бързичко да се възползвам от положението.

— Искам да видя Маминка Роза.

— Оскаре, ама ти къде беше изчезнал? Как се чувстваш?

— Искам да видя Маминка Роза.

— Как се озова в този шкаф? Проследи ли някого? Чу ли нещо?

— Искам да видя Маминка Роза.

— Пийни чаша вода.

— Не. Искам да видя Маминка Роза.

— Хапни…

— Не. Искам да видя Маминка Роза.

Гранит. Скала. Бетон. Няма прошка. Дори не слушах какво ми говорят. Исках да видя Маминка Роза.

Доктор Дюселдорф изглежда много се притесняваше от колегите си, че няма никакъв авторитет пред мен. И накрая поддаде.

— Някой да отиде да доведе дамата!

Тогава се съгласих да си почина и поспах малко в стаята.

Когато се събудих, Маминка Роза беше тук. Усмихваше се.

— Браво, Оскар, успя. Страхотно ги шамароса. Обаче резултатът е, че сега ревнуват от мен.

— Дреме ми.

— Те са добри хорица, Оскаре. Много добри хорица.

— Не ми пука.

— Какво не е наред?

— Доктор Дюселдорф каза на родителите ми, че ще умра, а те избягаха. Мразя ги.

Разказах й всичко подробно, както на теб, Дядо Боже.

— Ммм — рече Маминка Роза, — това ми напомня за една моя битка във Бетюн срещу Сара Юп Бум, кечистката с намазнено тяло, змиорката на ринга, една акробатка, която се биеше почти гола и която се изплъзваше от ръцете, щом човек се опиташе да й приложи хватка. Тя се биеше само в Бетюн, където всяка година печелеше купата на Бетюн. А пък аз страшно исках купата на Бетюн.

— Какво направихте, Маминке Роза?

— Мои приятели й хвърлиха брашно, докато тя се качваше на ринга. От олио и брашно става добро тесто. С три ключа и две движения проснах Сара Юп Бум на тепиха. След мен вече не я наричаха змиорката на ринга, а панирания хек.

— Извинете ме, Маминке Роза, но наистина не виждам връзката.

— А пък аз я виждам чудесно. Винаги има решение, Оскаре, винаги има по един чувал брашно някъде. Би трябвало да пишеш на Дядо Боже. Той е по-силен от мен.

— Дори в кеча ли?

— Да. Дори в кеча, Господ е спец. Опитай, Оскарчо. От какво те боли най-много?

— Мразя родителите си.

— Тогава ги мрази много силно.

— Вие ли ми казвате това, Маминке Роза?

— Да. Мрази ги много силно. Да имаш какво да предъвкваш. А когато приключиш с предъвкването, ще видиш, че не си е струвало. Разкажи всичко това на Дядо Боже и в писмото си го помоли да ти дойде на гости.

— Той пътува ли?

— По негов си начин. Не често. Дори доста рядко.

— Защо? И той ли е болен?

И тогава от въздишката на Маминка Роза разбрах, че и ти, Господи, си в тежко състояние.

— Твоите родители никога ли не са ти говорили за Господ, Оскар?

— Оставете. Родителите ми са тъпанари.

— Разбира се. Но не са ли ти говорили за Господ?

— Говорили са ми. Само веднъж. За да ми кажат, че не вярват в него. Те пък вярват в Дядо Коледа.

— Чак толкова ли са тъпи, Оскарчо?

— Представяте ли си! В деня, когато се върнах от училище и им заявих, че трябва да престанат да се втеляват и че както всички мои приятели, вече знам, че Дядо Коледа не съществува, те гледаха сякаш падат от небето. И понеже бях направо бесен, че в междучасието ме бяха взели за идиот, те ми се заклеха, че не били искали да ме лъжат и че искрено вярвали, че Дядо Коледа съществува, и били много разочаровани, ама страшно разочаровани, че не било вярно! Казвам ви, големи задръстеняци, Маминко Роза!

— И значи не вярват в Господ?

— Не.

— И това не те заинтересува?

— Ако се интересувах от онова, което си мислят тъпанарите, нямаше да имам време да се интересувам от онова, което мислят умните хора.

— Прав си. Но фактът, че родителите ти, които според теб са тъпанари…

— Да. Истински тъпанари, Маминке Роза!

— И така, ако твоите родители, които объркват нещата, не вярват, защо пък ти точно заради това да не повярваш и да не го помолиш да ти дойде на гости?

— Дадено. Но не ми ли казахте, че е на легло?

— Не. Той има много особен начин да отива на гости. Идва ти на гости в мисълта. В главата ти.

Е, това вече ми хареса. Помислих си, че е страхотно. Маминка Роза добави:

— Ще видиш — неговото посещение много помага.

— ОК, ще говоря с него. Всъщност, посещенията, които засега най-много ми помагат, са вашите.

Маминка Роза се усмихна и почти свенливо се наведе и ме целуна по бузата. Не смееше да стигне до края. Очите й просеха позволение.

— Хайде. Прегърнете ме. Няма да кажа на другите. Не искам да разбия репутацията ви на бивша кечистка.

Устните й докоснаха бузата ми и това ми достави удоволствие, стана ми топло и леко защипа, миришеше на пудра и сапун.

— Кога ще дойдете пак?

— Имам право да идвам само два пъти седмично.

— Ама това не е възможно, Маминке Роза! Няма пък да чакам три дни!

— Такъв е правилникът.

— Кой го прави тоя правилник?

— Доктор Дюселдорф.

— Точно сега доктор Дюселдорф се изпуска в гащите, като ме види. Идете да му поискате разрешение, Маминке Роза. Не си правя майтап.

Тя ме погледна колебливо.

— Не си правя майтап. Ако не идвате да ме видите всеки ден, аз пък няма да пиша на Дядо Боже.

— Ще опитам.

Маминка Роза излезе, а аз се разплаках.

Преди не си бях давал сметка колко се нуждая от помощ. Преди не си бях давал сметка колко наистина съм болен. При мисълта, че няма вече да виждам Маминка Роза, разбрах всичко и ето че то изригна в сълзи, които засмъдяха по бузите ми.

За щастие имах малко време да се освестя, преди тя да се върне.

— Готово, имам разрешение. Дванайсет дни поред имам право да ти идвам на гости всеки ден.

— При мен и само при мен?

— При теб и само при теб, Оскар. Дванайсет дни.

Не знам какво ме прихвана тогава, сълзите се върнаха и ме разтърсиха. А уж знам, че момчетата не бива да плачат, най-вече аз, дето с тоя череп като яйце не приличам нито на момче, нито на момиче, а по-скоро на марсианец. Но не можех да направя нищо. Не можех да спра.

— Дванайсет дни? Толкова ли е зле, Маминке Роза?

И нея също я напъваше на плач. Но се колебаеше. Някогашната кечистка пречеше на някогашното момиче да се отпусне. Беше красива гледка и малко ме поразсея.

— Какъв ден сме днес, Оскар?

— Ама че въпрос! Не виждате ли календара ми? Деветнайсети декември.

— В моя роден край, Оскар, има легенда, която твърди, че през дванайсетте последни дни от годината, човек може да познае времето за дванайсетте месеца на идващата година. Достатъчно е да наблюдаваш всеки ден, за да видиш в миниатюра какъв ще бъде месецът. Деветнайсети декември представлява месец януари, двайсети декември месец февруари и т.н. до трийсет и първи декември, който предрича следващия декември.

— Наистина ли?

— Това е легенда. Легенда за дванайсетте пророчески дни. Ще ми се да си поиграем на това аз и ти. Е, най-вече ти. От днес нататък, наблюдавай всеки ден, като си мислиш, че този ден е колкото десет години.

— Десет години?

— Да. Един ден — десет години.

— Значи след дванайсет дни ще бъда на сто и трийсет години!

— Да. Представяш ли си?

Маминка Роза ме прегърна — усещам, че почва да й харесва — а след това си тръгна.

И ето, Дядо Боже, тази сутрин се родих и не бях много наясно; към обяд, когато бях на пет годинки, ми се проясни и се осъзнах, но не за да науча някакви добри новини, и тази вечер съм на десет, а това е възрастта на разума. Възползвам се от това, за да те помоля за нещо — когато имаш нещо да ми съобщаваш, както по обяд, когато бях на пет години, не бъди толкова груб. Благодаря.

Целувки, до утре,

Оскар

П.П. Искам да те помоля нещо. Знам, че имам право само на по едно желание, но желанието ми отпреди малко беше само донякъде желание, по-скоро беше съвет.

Съгласен съм за едно малко посещение. Мислено посещение. Намирам го за страхотно. Бих искал да ми направиш едно такова. Работното ми време е от осем сутрин до девет вечер. През останалото време спя. Понякога задрямвам и през деня заради лечението. Но ако ме откриеш така, не се притеснявай, събуди ме. Тъпо е да се разминем за минутка, нали?