Оскар и розовата дама

Мили Дядо Боже,

Готово, ожених се. Днес е двайсет и първи декември, наближавам трийсетте и съм женен. Колкото до децата, ние с Пеги Блу решихме, че по-късно ще му мислим. Всъщност мисля, че тя не е готова.

Това стана тази нощ.

Към един през нощта чух, че Пеги Блу стене. Това ме накара да се изправя в леглото. Призраците! Призраците мъчат Пеги Блу, а аз й бях обещал, че ще стоя на стража. Тя щеше да разбере, че съм никаквец, никога вече нямаше да ми проговори и щеше да е напълно права.

Станах и тръгнах към стенанията. Когато стигнах до стаята на Пеги, я намерих седнала в леглото, а тя учудено ме гледаше как приближавам. Сигурно и аз съм изглеждал учуден, защото срещу себе си изведнъж видях Пеги Блу, която ме гледаше със затворена уста, а въпреки това продължавах да чувам виковете.

Тогава продължих до следващата стая и разбрах, че е Бекон, който се мяташе в леглото, заради изгорените места. За момент това предизвика угризения у мен, защото се сетих за деня, в който бях драснал клечката на къщата, на котката и на кучето и когато дори опекох златните рибки — всъщност мисля, че те по-скоро се свариха — помислих си за онова, което бяха преживели, но си казах, че в крайна сметка, това не е по-лошо, отколкото да бяха останали живи с безкрайните спомени и изгореното, като при Бекон, въпреки присажданията и мазилата.

Бекон се сгърчи и спря да стене. Върнах се при Пеги Блу.

— Значи не си била ти, Пеги? Винаги съм мислил, че през нощта викаш ти.

— Аз пък мислех, че си ти.

Не можехме да се съвземем от онова, което се случваше и което си бяхме казали: в действителност, всеки от нас отдавна мислеше за другия.

Пеги Блу стана още по-синя, което при нея означаваше, че е много притеснена.

— Какво правиш сега, Оскар?

— А ти, Пеги?

Луда работа, колко много общо имаме, общи мисли, еднакви въпроси.

— Искаш ли да спиш с мен?

Момичетата са невероятни. Едно такова изречение аз щях да го дъвча мислено часове, седмици и месеци, преди да го произнеса. А тя ми го тръсна съвсем естествено, съвсем спокойно.

— Ок.

И се качих на леглото й. Бяхме малко натясно, но прекарахме прекрасна нощ. Пеги Блу мирише на лешници и има толкова нежна кожа, като моята от вътрешната страна на мишницата, само че при нея е навсякъде. Много спахме, много сънувахме, бяхме залепени един за друг и си разказахме живота си.

Много ясно, че сутринта, когато госпожа Гомет, главната сестра, ни намери заедно, настана цирк. Тя започна да врещи, нощната сестра също заврещя, те си врещяха една на друга, а след това на Пеги, на мен, вратите се тръшкаха, те вземаха и други за свидетели, наричаха ни „малки нещастници“, докато ние си бяхме много щастливи и се наложи Маминка Роза да дойде и да сложи край на целия концерт.

— Ще оставите ли тези деца на мира? Кого трябва да зачитате, пациентите или правилника? Дреме ми на мене за вашия правилник, плюя на него. А сега, млък. Вървете да ги къдрите другаде. Тук да не ви е футболна съблекалня.

Безапелативно, както всичко с Маминка Роза. Тя ме отведе в моята стая и подремнах.

Когато се събудих, поговорихме малко.

— Е, какво, Оскар, значи с Пеги е сериозно, а?

— Бетон, Маминке Роза. Страхотно съм щастлив. Тази нощ се оженихме.

— Оженихте ли се?

— Да. Правихме всичко, което правят един мъж и една жена, когато са женени.

— Ами?

— Ама вие за кого ме взимате? Аз съм на — колко е часът? — на повече от двайсет години и ще живея живота си, както си искам, нали така?

— Със сигурност.

— Пък, представете си, всички неща, които ме отвращаваха преди, когато бях млад, разни целувки и милувки, е, сега вече ми харесват. Странно как се променя човек, нали?

— Много ми е хубаво заради теб, Оскар. Добре се развиваш.

— Само едно не сме правили — целувка с език. Пеги Блу се притесняваше, че ще забременее. Какво мислите?

— Мисля, че е права.

— Така ли? Значи е възможно човек да има деца, ако се целува по устата? Значи ще имам дете с Китайката.

— Успокой се, Оскар. Все пак е малко вероятно. Много малко.

Маминка Роза изглеждаше сигурна в себе си и това малко ме успокои, защото трябва да ти кажа, Дядо Боже, но само на теб, че с Пеги Блу веднъж, или два пъти, или повече, си бяхме пуснали и език.

Подремнах. Обядвахме заедно с Маминка Роза и ми стана по-добре.

— Направо не е за вярване колко уморен бях тази сутрин.

— Нормално, между двайсет и двайсет и пет човек излиза нощем, весели се, води бурен живот, не се пести. А това се заплаща. Дали да не идем да видим Дядо Боже?

— Аха, адреса му ли намерихте?

Маминка Роза ме облече, сякаш тръгвахме към Северния полюс, прегърна ме и ме отнесе в параклиса, в дъното на болничния парк, над заскрежените морави, така де, няма да ти обяснявам къде, понеже това си е у вас.

Стреснах се, като видях статуята ти и в какво състояние си, почти гол и хърбав върху кръста, с рани навсякъде, с кръвта по челото от тръните и с клюмналата глава. Това ме накара да се замисля за себе си. То направо ме възмути. Ако бях Господ като тебе, никога нямаше да се оставя да се отнасят с мен така.

— Маминке Роза, бъдете сериозна, вие, която сте кечистка, вие, която сте била голяма шампионка, нали няма да повярвате на това тук?

— Защо, Оскар? Щеше ли да вярваш повече на Дядо Боже, ако беше видял някакъв културист с напомпани и изпъкнали мускули, намазана с масло кожа, дребна кройка и самохвален минислип.

— Ами…

— Помисли, Оскар, кое ти се струва по-близко? Един Бог, който не усеща нищо, или Бог, който страда?

— Този, който страда, разбира се. Но ако аз бях той, ако бях Господ като него, щях да имам начин да избегна страданията.

— Никой не може да избегне страданията. Нито Господ, нито ти. Нито родителите ти, нито аз.

— Добре. Ясно. Но за какво да страдаме?

— Именно. Има страдание и страдание. Погледни добре лицето му. Наблюдавай. Той изглежда ли ти да страда?

— Не. Това е странно. Не изглежда да го боли.

— Ха, така. Трябва да се прави разлика между две болки, малки мой Оскар, физическата болка и духовната болка. Физическата болка можем да изтърпим. А духовната болка я избираме.

— Не разбирам.

— Ако ти забиват пирони в ръцете или краката, няма как да не те боли. И търпиш. За сметка на това не си длъжен да изпитваш болка при мисълта за смъртта. Ти не знаеш какво е това. Следователно, от теб зависи.

— Ами вие да не би да познавате хора, на които им е хубаво при мисълта, че ще умрат?

— Да, познавам такива. Майка ми беше такава. На смъртното си легло тя се усмихваше лакомо, беше нетърпелива и бързаше да открие какво ще се случи.

Не можеше да извадя повече аргументи. Тъй като ме интересуваше продължението, оставих да мине малко време, като си мислех върху онова, което тя ми каза.

— Но повечето хора не са любопитни. Те се вкопчват в онова, което имат, като въшка в ухото на плешивец. Вземи за пример Сливов пудинг, ирландската ми съперничка, сто и петдесет кила на гладно и по гащи, преди да е пила тъмна бира. Тя винаги ми казваше: „Много съжалявам, обаче аз няма да умра, не съм съгласна и не съм подписвала“. Тя се лъжеше. Никой не й беше казвал, че животът трябва да бъде вечен, никой! Тя упорстваше да вярва в това, бунтуваше се, отхвърляше мисълта да се спомине, беснееше, накрая направи депресия, отслабна, спря занаята, остана само трийсет и пет кила, човек би рекъл, че е рибя кост, и се разпадна на парчета. Както виждаш, така и така умря, като всички, но мисълта за смъртта й съсипа живота.

— Много е била тъпа тая Сливов Пудинг, Маминке Роза.

— Като галош. Но галошът е много често срещано нещо. Много е разпространено.

Тук кимнах с глава, защото бях доста съгласен.

— Хората се страхуват да умрат, защото се боят от непознатото. Но какво е непознато? Аз ти предлагам, Оскар, да не се боиш от непознатото, а да имаш доверие. Погледни лицето на Господ на кръста: той търпи физическата болка, но не изпитва духовна болка, защото има доверие. И изведнъж започва по-малко да го боли от гвоздеите. Той си повтаря: боли ме, но това не може да бъде болка. Ето, това е! Това е то, ползата от вярата. Исках да ти покажа това.

— ОК, Маминке Роза, когато ме хване шубето, ще се опитам да имам доверие.

Тя ме целуна. В края на краищата си бяхме добре в тази пуста църква с теб, Господи, а ти изглеждаше толкова умиротворен.

Щом се върнахме, дълго спах. Все повече ми се спи. Неустоимо. Когато се събудих, казах на Маминка Роза:

— Всъщност, не ме е страх от непознатото. Но е вярно, че се притеснявам да загубя онова, което познавам.

— И аз съм като теб, Оскаре. Дали да не предложим на Пеги Блу да пие чай с нас?

Пеги Блу пи чай с нас, тя се разбираше чудесно с Маминка Роза и много се смяхме, когато Маминка Роза ни разказа за битката си със Сестрите Жиклет, тризначките, които минавали за една. След всеки рунд Жиклетката, която изтощавала противничката си, като подскачала наоколо, се втурвала извън ринга, като заявявала, че трябва да пишка, хуквала към тоалетната, а на следващия рунд влизала сестра й в пълна форма. Всички мислели, че е само една Жиклет и че става въпрос за някаква неуморна пъргавелка. Маминка Роза обаче надушила работата и заключила двете заместнички в тоалетната, хвърлила ключа през прозореца и довършила онази, която останала до края. Кечът като спорт е за съобразителните.

След това Маминка Роза си тръгна. Сестрите ни наблюдаваха двамата с Пеги Блу, сякаш бяхме димки, готови да избухнат. Мама му стара, на трийсет съм все пак! Пеги Блу ми се закле, че тази нощ тя ще дойде при мен, когато успее, а в замяна аз й обещах, че няма да пускам език.

Честно ви казвам, да имаш деца не е всичко, все пак трябва да имаш и време да ги отгледаш.

Това е, Дядо Боже. Не знам какво да ти поискам тази вечер, защото денят беше хубав. А, да. Направи така, че операцията на Пеги Блу утре да мине добре. Не като моята, ако разбираш какво искам да кажа.

Целувки, до утре,

Оскар

П.П. Операциите не са духовни неща и може това го нямаш на склад. Тогава направи така, че какъвто и да е резултатът от операцията, Пеги Блу да го приеме добре. Разчитам на теб.