Оскар и розовата дама

Мили Дядо Боже,

Тази сутрин в осем часа казах на Пеги Блу, че я обичам, че обичам само нея и че не мога да си представя живота без нея. Тя се разплака и ми призна, че я освобождавам от силна скръб, защото и тя обичала само мен и никога нямало да намери друг, най-вече сега, когато е порозовяла.

И тогава, странна работа, и двама се разхлипахме, а беше много приятно. Страшно нещо е семейният живот. Най-вече след петдесетте, когато вече сме преодолели изпитанията.

Към десет часа наистина си дадох сметка, че е Коледа и че не мога да остана с Пеги, защото семейството й — братя, чичовци, племенници и братовчеди — ще се изсипят в стаята й, а и аз ще бъда принуден да търпя моите родители. Какво ли щяха още да ми подарят? Пъзел от осемнайсет хиляди парчета? Книги на кюрдски? Кутия с начини на употреба? Мой портрет от времената, когато бях здрав? С двама подобни кретени, с акъл колкото на боклукчийска кофа, то си беше опасно, можех спокойно да очаквам всичко и ако нещо беше сигурно, то е, че щях прекарам гаден ден.

Взех бързо решение и организирах бягството си. Малко трампа: играчките ми на Айнщайн, пухената ми възглавница на Бекон и бонбоните на Попкорн. Малко наблюдателност: Маминка Роза винаги минаваше през гардеробната, преди да си тръгне. Малко предвидливост: родителите ми нямаше да дойдат преди дванайсет. Всичко мина добре — в единайсет и половина Маминка Роза ме прегърна и ми пожела весела Коледа с родителите ми, а след това изчезна към етажа с гардеробните. Изсвирих. Попкорн, Айнщайн и Бекон ме облякоха бързичко, свалиха ме на ръце и ме занесоха до таратайката на Маминка Роза, една кола, която сигурно беше отпреди автомобила. Попкорн, когото много го бива в отварянето на ключалки, понеже е имал късмета да отрасне в квартал в неравностойно положение, отвори задната врата и ме хвърлиха на пода пред задната седалка. След това, ни лук яли, ни лук мирисали, се прибраха в сградата.

След известно време Маминка Роза се качи в колата си, накара я да се изкашля десетина-петнайсет пъти, преди да запали, а след това отпратихме като луди. Тия коли отпреди автомобила са страхотни, вдигат такъв джангър, че човек остава с впечатлението, че се движат много бързо и друсат като селска въртележка.

Проблемът е, че Маминка Роза сигурно се е учила да кара от някой приятел каскадьор — не гледаше нито светофари, нито тротоари, нито кръгови движения, тъй че от време на време колата сякаш излиташе. Купето се тресеше здравата, тя бибипкаше непрекъснато, а що се отнася до речника й, той беше доста обогатяващ — подхвърляше всякакви ужасни думички, за да наругае противниците, които се изпречваха на пътя й и за пореден път си рекох, че кечът е добра школа за живота.

Бях предвидил да изскоча изотзад и да извикам: „Ку-ку, Маминке Роза“, но това бягане с препятствия продължи толкова дълго, че докато стигна до нея, съм заспал.

Както и да е, когато се събудих, вече беше тъмно и открих, че лежа върху мократа стелка. И чак тогава помислих, че съм направил глупост.

Излязох от колата и изведнъж заваля сняг. Обаче беше далеч не толкова приятно, колкото „Валсът на снежинките“ от „Лешникотрошачката“. Зъбите ми заподскачаха сами.

Видях една голяма, осветена къща. Тръгнах към нея. Беше ми трудно. Толкова високо трябваше да скоча, за да стигна до звънеца, че се строполих на изтривалката.

Там и ме намери Маминка Роза.

— Ама… ама… — запелтечи тя.

След това се наведе над мен и промълви:

— Миличък мой.

Тогава си помислих, че може би не съм направил глупост.

Занесе ме в хола, където беше украсила голяма коледна елха, която примигваше с очи. Много се изненадах, като видях колко е хубаво у Маминка Роза. Тя ме стопли до огъня и изпихме по едно голямо какао. Подозирах, че първо иска да се увери, че съм добре, преди да ме нагълчи. Тъй че не си давах труд да се възстановя бързо, а и не ми беше трудно да го играя, защото тогава бях наистина много изморен.

— Всички в болницата те търсят, Оскар. Обърнали са всичко с краката нагоре. Родителите ти са отчаяни. Обадили са се в полицията.

— Това изобщо не ме изненадва от тяхна страна. Щом са достатъчно глупави да смятат, че ще ги обичам с белезници на ръцете…

— В какво ги обвиняваш?

— Страх ги е от мен. Не смеят да ми говорят. И колкото повече не смеят, толкова повече аз се чувствам като чудовище. Защо ги ужасявам така? Толкова ли съм смачкан? Смърдя ли? Или съм се видиотил, без да се усетя?

— Не ги е страх от теб, Оскар. Страх ги е от болестта.

— Болестта ми е част от мен. Не бива да се държат по-различно, защото съм болен. Или могат да обичат само един здрав Оскар?

— Обичат те, Оскар. Казаха ми го.

— Говорите си с тях, така ли?

— Да. Е, много ревнуват, че се разбираме така добре. Не, не ревнуват, а са тъжни. Тъжни са, че не успяват и те.

Свих рамене, но вече не бях толкова ядосан. Маминка Роза ми направи второ какао.

— Знаеш ли, Оскар. Ти ще умреш някой ден. Но твоите родители също ще умрат.

Това, което ми каза, ме хвърли в почуда. Никога не бях мислил за това.

— Да, те също ще умрат. Самички. И с ужасните угризения, че не са успели да се помирят с единственото си дете, с Оскар, когото обожават.

— Не говорете такива неща, Маминке Роза, че ми става криво.

— Помисли за тях, Оскар. Ти разбра, че ще умреш, защото си много умно момче. Но не разбра, че не само ти ще мреш. Всички умират. Някой ден и твоите родители. Някой ден и аз.

— Да. Обаче все пак аз ще мина пръв.

— Така е. Ще минеш пръв. Само че дали под претекст, че ще минеш пръв, имаш право на всичко? И дори правото да забравяш другите?

— Разбрах, Маминке Роза. Обадете им се.

Ето, Дядо Боже, и продължението, а ти го пиша накратко, защото китката ми се изморява. Маминка Роза се обади в болницата, откъдето се обадили на родителите ми, които пък дойдоха у Маминка Роза и празнувахме Коледа заедно.

Когато родителите ми дойдоха, им казах:

— Извинете ме, бях забравил, че някой ден и вие ще умрете.

Не знам какво отключи у тях това изречение, но след това си ги намерих такива, каквито бяха преди и си изкарахме страхотна коледна вечер.

На десерта Маминка Роза поиска да гледа нощната литургия, както и един мач по кеч, който беше записала. Тя каза, че от години си пази по един мач по кеч, който гледа преди нощната литургия, за да си стъпи на краката, че това е навик и че ще й достави удоволствие. И така всички гледахме един мач, който тя си беше заделила. Беше върхът! Мефиста срещу Жана д’Арк! Бански и чизми до над коляното! Страхотни юначки! — както каза татко, които целият се беше зачервил и май обичаше кеча. Не можете да си представите колко юмрука си размениха по муцуните. Аз щях да пукна сто пъти при такава битка. Въпрос на тренинг, каза Маминка Роза, колкото повече юмруци по муцуната получиш, толкова повече можеш да понесеш. Винаги трябва да имаме надежда. Всъщност спечели Жана д’Арк, а пък в началото хич не беше за вярване — това сигурно ти е харесало.

Като стана дума, честит рожден ден, Дядо Боже. Маминка Роза, която ме сложи да спя в леглото на големия си син, който е ветеринарен лекар в Конго, при слоновете, ми пошепна, че като подарък за теб сдобряването ми с родителите ми върши добра работа. Честно казано, аз не го намирам много за подарък. Но щом Маминка Роза, която ти е стара дружка, казва така…

Целувки, до утре,

Оскар

П. П. Забравих желанието си: нека родителите ми да си останат винаги каквито бяха тази вечер. И аз също. Беше страхотна Коледа, особено Мефиста и Жана д’Арк. Съжалявам за литургията ти, но заспах преди нея.