Остатъкът от деня

Ден втори — сутринта

Почти никога не съм успявал да се наспя в чуждо легло, така че след кратка и неспокойна дрямка преди около час вече бях съвсем буден. Все още беше тъмно и като знаех, че ме очаква цял ден зад волана, направих опит да заспя отново. Той, разбира се, се оказа безуспешен и когато най-после реших да стана, беше толкова тъмно, че се наложи да запаля лампата, за да се избръсна на мивката в ъгъла. Но след като приключих и я изгасих, денят вече прозираше през пердетата.

Дръпнах ги. Светлината беше съвсем бледа и дори имаше мъгла, която скриваше фурната и аптеката отсреща. Насочих поглед надолу по улицата към гърбавото мостче и видях, че мъглата се издига от реката и дори напълно скрива едната колона на мостчето. Никъде не се мяркаше жива душа и като изключим ехото от далечен ковашки чук и кашлицата, която периодично долиташе някъде от задните стаи, цареше пълна тишина. Очевидно съдържателката все още не беше станала, което означаваше, че няма никаква вероятност да сервира закуската по-рано от обявения час, в седем и половина.

Сега, в тези спокойни мигове, докато чакам светът около мен да се разбуди, аз се улавям, че отново прехвърлям наум откъси от писмото на мис Кентън. Междувременно отдавна трябваше да съм обяснил защо я наричам „мис Кентън“. За да сме точни, „мис Кентън“ всъщност е „мисис Бен“, каквато е от двайсет години. Аз обаче я познавах по-отблизо в моминските й години и откакто замина да живее на Западното крайбрежие като „мисис Бен“, не съм я виждал нито веднъж. Ето защо, надявам се, ще извините волността ми да се обръщам към нея така, както я познавах и както през всичките тези години съм я наричал в мислите си. Разбира се, писмото й ми даде допълнително основание да продължавам да мисля за нея като за „мис Кентън“, тъй като за жалост по всичко личи, че бракът й най-после се е провалил. Там няма подробности по въпроса, а и не бих могъл да очаквам подобно нещо, но мис Кентън недвусмислено заявява, че се е изнесла от къщата на мистър Бен в Хелстън и временно живее при една позната в близкото селище Литъл Комптън.

Естествено, тъжно е, че бракът й е завършил с провал. Точно в този момент тя несъмнено със съжаление си спомня за минали решения, в резултат на които сега, вече на средна възраст, остава самотна и нещастна. При тези обстоятелства е съвършено разбираемо, че мисълта да се завърне в Дарлингтън Хол би й донесла огромно утешение. Вярно, нито веднъж не назовава желанието си открито, но безспорно това е посланието, което чета между редовете, пропити с дълбока носталгия по Дарлингтън Хол. Разбира се, мис Кентън не би могла да се надява, че ако се върне сега, ще може да върне и онези загубени години и мой дълг ще бъде веднага да й го внуша още щом я видя. Ще се наложи да й обясня колко са различни нещата днес, че дните, в които командвахме огромен персонал, вероятно никога вече няма да се върнат. Но мис Кентън е интелигентна жена и сигурно сама е осъзнала всичко това. А в края на краищата и не виждам защо възможността да се върне в Дарлингтън Хол и да доизкара там годините си за пенсия да не е истинска утеха за живот, доминиран от чувството за пропиляност.

Лично от моя, професионална гледна точка е съвсем ясно, че дори и след толкова дълго прекъсване мис Кентън ще бъде идеалното решение на проблема, явил се напоследък в Дарлингтън Хол. Разбира се, като го наричам „проблем“, аз определено пресилвам нещата. В крайна сметка става дума за поредица от много дребни пропуски от моя страна и целта, която преследвам в момента, е всъщност начин за предотвратяване на подобни проблеми, преди те да са се появили. Вярно е, че точно тези дреболии отначало действително ме разтревожиха, ала един път диагностицирал ги правилно като симптоми на недостиг на персонал, аз престанах да се занимавам с тях. Появата на мис Кентън, както казах, ще ги ликвидира окончателно.

Но да се върна на писмото й. То наистина в отделни моменти изразява отчаяние от настоящото й положение — факт, който е доста тревожен. Едно изречение например започва така: „Въпреки че нямам представа с какво бих могла да запълня дните до края на живота си…“ На друго място пък чета: „Остатъкът от живота ми се простира като пустиня пред мен.“ В по-голямата си част обаче тонът му е носталгичен. Тя пише например:

Между другото, нямам, макар че трябва да си призная, споменът за тази влудяваща прислужница ме развесели. Да не говорим, че накрая се оказа една от най-преданите. По-нататък мис Кентън пише:

И продължава:

Наистина е удивително, че и мис Кентън бе съхранила в паметта си този спомен отпреди трийсет години, също както и аз. Сигурно е било точно в една такава лятна вечер, за каквато споменава, защото ясно си спомням, че като се изкачих на втората площадка, забелязах как оранжевите отблясъци на залеза пронизваха здрача на коридора. Вратите на всички спални бяха леко открехнати и в една от тях, до прозореца, се очертаваше силуетът на мис Кентън. Тя каза тихо: „Мистър Стивънс, ако имате една минутка.“ Когато влязох, беше се обърнала към прозореца. Долу сенките на тополите разсичаха моравата. Отдясно, там, където беше лятната беседка, теренът едва забележимо се извисяваше, а край нея съсредоточено крачеше баща ми, „сякаш се надяваше да открие рядко съкровище, което беше изпуснал“, както много точно го описва мис Кентън.

Има някои доста сериозни причини, които обясняват защо до ден-днешен съм запазил този спомен. Освен това, като се замисля, може би не е толкова странно, че същата случка така дълбоко бе впечатлила и мис Кентън, особено ако се вземат под внимание някои аспекти от взаимоотношенията й с баща ми в началото на престоя й в Дарлингтън Хол.

Мис Кентън и баща ми бяха дошли в имението горе-долу по едно и също време — пролетта на 1922 — в резултат на обстоятелството, че тогава наведнъж бях загубил и камериерката, и помощник-иконома си. Тези две личности бяха решили да се оженят един за друг и да напуснат професията. Винаги съм смятал, че подобни връзки са сериозна заплаха за реда в къщата. Оттогава съм губил още много служители поради същите причини. Естествено, човек трябва да е подготвен, че такива неща винаги могат да се случат между слугините и лакеите, и добрият иконом задължително следва да го има предвид при планирането на работата. Но подобни женитби сред по-старшия персонал се отразяват пагубно на организацията. Разбира се, ако двама души се влюбят и решат да се оженят, би било проява на грубост да им вменяваме вина. Мен лично ме дразнят онези личности — и тук камериерките имат особен грях, — които не са истински отдадени на професията, а само се местят от място на място в търсене на приключения. Такива хора са проклятие за добрия професионализъм.

Веднага искам да поясня, че като казвам това, нямам предвид мис Кентън. Разбира се, тя също след известно време ни напусна, за да се омъжи, ала мога да се закълна, че докато работеше като камериерка под мое ръководство, бе изцяло посветена на задълженията си и нито за миг не позволи други помисли да попречат на професионалните й ангажименти.

Но аз се отклонявам от темата. Обяснявах ви, че се нуждаехме от камериерка и помощник-иконом по едно и също време и мис Кентън беше дошла — спомням си, с необичайно добри препоръки — да заеме първото място. Така се случи, че точно тогава беше приключила и славната служба на баща ми в Логбъро Хаус вследствие кончината на господаря му мистър Джон Силвърс и той бе в процес на търсене на работа и подслон. И макар че все още беше професионалист от най-висока класа, вече бе навършил седемдесетте и артритът и други старчески болести сериозно го мъчеха. При това положение изобщо не беше сигурно, че ще може да се пребори с конкуренцията на добре обучените и напиращи за служба млади икономи. Предвид тези обстоятелства сметнах, че ще бъде разумно решение, ако помоля баща ми да внесе в Дарлингтън Хол своя огромен опит и изисканост.

Спомням си за една сутрин скоро след като мис Кентън и баща ми вече работеха при нас. Седях на масата в стаичката си и преглеждах някаква документация, когато на вратата се почука. Малко се изненадах, защото мис Кентън отвори и влезе вътре, преди да съм я поканил. В ръцете си държеше голяма ваза с цветя. Усмихна ми се и каза:

— Мистър Стивънс, реших, че цветята ще поосвежат стаичката ви.

— Не ви разбрах, мис Кентън?

— Стори ми се тъжно, че в този прекрасен слънчев ден вашата стая е толкова мрачна и студена, мистър Стивънс. Затова сметнах, че цветята ще я оживят малко.

— Много любезно от ваша страна, мис Кентън.

— Срамота е, че тук не прониква повече слънце. Дори стените са леко влажни, не е ли така, мистър Стивънс?

Отново се върнах към сметките и промърморих:

— Обикновен конденз, мис Кентън.

Тя постави вазата на масата пред мен, после огледа стаичката ми и каза отново:

— Мистър Стивънс, ако искате, мога да ви донеса малко изрезки за стените.

— Мис Кентън, оценявам любезността ви. Това обаче не е стая за забавления. Щастлив съм, че всичко, което отвлича вниманието, е сведено до минимум.

— Но, мистър Стивънс, не виждам никакъв смисъл да държите стаята си толкова тъмна и лишена от цвят.

— Досега ми е служила отлично точно такава, каквато е, мис Кентън, макар че оценявам загрижеността ви. Между другото, тъй като и без това сте тук, искам да ви направя една забележка.

— О, така ли, мистър Стивънс?

— Да, мис Кентън, съвсем дребна забележка. Вчера случайно минавах покрай кухнята, когато ви чух, че наричате някого „Уилям“.

— Наистина ли, мистър Стивънс?

— Наистина, мис Кентън. Съвсем ясно чух как няколко пъти повторихте „Уилям“. Мога ли да ви попитам към кого се обръщахте с това име?

— Сигурно е било към баща ви, мистър Стивънс. Доколкото знам, в тази къща само той се казва така.

— Лесно е да се допусне подобна грешка — отвърнах с лека усмивка. — Мога ли да ви помоля за в бъдеще, мис Кентън, да наричате баща ми „мистър Стивънс“? Ако говорите за него пред трето лице, тогава бихте могли да го наричате „мистър Стивънс-старши“, за да го разграничите от мен. Много съм ви благодарен, мис Кентън.

С тези думи аз отново се обърнах към документите на масата. За моя изненада обаче мис Кентън не си тръгна.

— Извинете, мистър Стивънс — обади се тя след миг.

— Да, мис Кентън.

— Опасявам се, че не разбрах какво точно ми казахте. Навсякъде досега съм се обръщала към подчинените си с малките им имена и не виждам причина да променям стила си в тази къща.

— Съвсем понятна заблуда, мис Кентън. Ако за миг се замислите обаче, може би ще прозрете колко нередно е някой като вас да говори така „отвисоко“ с човек като баща ми.

— Продължавам да не разбирам накъде биете, мистър Стивънс. Казвате някой като мен, но доколкото знам, аз съм камериерката в тази къща, а баща ви е помощник-иконом.

— Разбира се, длъжността му е на помощник-иконом, както казахте. Ала аз съм удивен, че с вашата наблюдателност все още не сте проумели, че той в действителност е нещо повече. Нещо много повече.

— Несъмнено съм проявила удивителна ненаблюдателност, мистър Стивънс. Единственото, което забелязах, е, че баща ви е един способен помощник-иконом, и се обръщах към него, както е редно. Наистина сигурно му е било безкрайно оскърбително да го заговарят такива като мен.

— Мис Кентън, от тона ви става ясно, че вие просто не сте забелязали баща ми. Защото, ако бяхте, щяхте да сте съвсем наясно защо не е редно човек на вашата възраст и с вашия пост да се обръща към него с „Уилям“.

— Мистър Стивънс, аз може и да не съм била камериерка много дълго, но смея да кажа, че и през този кратък период способностите ми са били доста високо оценени.

— Нито за миг не се съмнявам в компетентността ви, мис Кентън. Ала стотици неща би трябвало да ви подскажат, че баща ми е необикновена личност, от когото бихте научили изключително много, стига да бяхте по-наблюдателна.

— Безкрайно съм ви задължена за съвета, мистър Стивънс. Затова най-смирено ви моля да ми кажете какви са тези забележителни неща, които бих могла да науча, ако наблюдавам баща ви.

— Според мен те са очевидни за всеки, който не е сляп, мис Кентън.

— Но ние с вас вече установихме, че аз съм с особен недъг в това отношение, нали, мистър Стивънс?

— Мис Кентън, ако смятате, че на вашата възраст вече сте постигнали съвършенството, никога няма да се издигнете до нивото, за което определено имате способности. Още сега мога да ви дам пример, че все още не сте напълно сигурна кое къде е и какво е.

Това като че малко поохлади чувствата й. За момент тя дори изглеждаше разстроена. После каза:

— Имах известни затруднения, след като пристигнах, но смятам, че това е съвсем нормално.

— А, виждате ли, мис Кентън. Ако бяхте наблюдавали баща ми, който пристигна една седмица след вас, щяхте да забележите, че познанията му за къщата са отлични и са такива още от мига, в който кракът му стъпи в Дарлингтън Хол. — Мис Кентън се позамисли и после рече малко навъсено:

— Сигурна съм, че мистър Стивънс-старши е много добър в работата си, но ви уверявам, мистър Стивънс, че и аз съм много добра в моята. За в бъдеще няма да забравям да се обръщам към баща ви с цялото му име. А сега се надявам, че ще ме извините.

След тази случка мис Кентън не повтори опита си да носи цветя в стаята ми и като цяло с удоволствие наблюдавах, че навлиза в работата с впечатляваща бързина. Освен това беше ясно, че е камериерка, която много държи на работата си, и въпреки младостта си без проблем спечели уважението на подчинените си.

Забелязах също, че вече винаги наричаше баща ми „мистър Стивънс“. Един следобед обаче, може би две седмици след разговора ни в моята стая, аз правех нещо в библиотеката, когато мис Кентън влезе и каза:

— Извинете, мистър Стивънс. Но ако си търсите кошчето за боклук, то е навън в преддверието.

— Не ви разбрах, мис Кентън?

— Кошчето ви, мистър Стивънс. Оставили сте го навън. Да ви го донеса ли?

— Мис Кентън, не съм използвал никакво кошче.

— О, тогава трябва да ме извините, мистър Стивънс. Естествено беше да предположа, че сте използвали кошчето за боклук и сте го оставили в преддверието. Извинявайте, че ви обезпокоих.

Тя тръгна да излиза, ала на прага се обърна и добави:

— О, мистър Стивънс. И аз бих го занесла на мястото му, но сега трябва да се кача горе. Надявам се, че няма да го забравите.

— Разбира се, мис Кентън. Благодаря ви, че ми казахте.

— Няма нищо, мистър Стивънс.

Ослушах се да чуя, че стъпките й заглъхват нагоре по главното стълбище, и бързо надникнах навън. От вратата на библиотеката се вижда цялото входно преддверие и всички основни врати на къщата. Буквално в центъра на иначе празното и безукорно излъскано преддверие биеше на очи кошчето, за което мис Кентън беше споменала.

Грешката беше дребна, но дразнеща. Кошчето можеше да се забележи не само от петте врати на долния етаж, също и от стълбището и площадката на първия етаж. Прекосих преддверието и на практика бях вдигнал позорния предмет, когато съобразих истинското му послание; спомних си, че преди около половин час баща ми беше мел там. Отначало ми беше трудно да му припиша подобна грешка, но после си казах, че всеки от време на време е подвластен на някой дребен пропуск, и гневът ми се обърна към мис Кентън, която се опитваше да създава дрязги от случилото се.

Близо седмица по-късно бях излязъл от кухнята и вървях по задния коридор, когато мис Кентън отвори вратата на стаята си и произнесе реч, която очевидно беше репетирала. Смисълът й бе горе-долу следният: въпреки че се чувствала ужасно неудобно да ми заостря вниманието върху грешки, допускани от моите подчинени, ние двамата трябвало да работим в екип и се надявала, че аз също няма да се двоумя да й посочвам недоглежданията на нейните момичета. После ме уведоми, че няколко от сребърните съдове, приготвени да бъдат сервирани на масата, имали очевидни следи от паста за полиране. А краят на една вилица бил на практика черен. Благодарих й и тя се оттегли в стаята си. Естествено, не беше необходимо да ми казва, че лъскането на сребърните прибори беше едно от основните задължения на баща ми, с което той особено се гордееше.

Много е възможно да е имало и други подобни случаи, за които вече съм забравил. Нещата обаче достигнаха своя апогей в един сив дъждовен следобед. Бях в билярдната и почиствах спортните трофеи на лорд Дарлингтън. Мис Кентън почука и започна още от вратата:

— Мистър Стивънс, току-що забелязах нещо отвън, което ме озадачи.

— Какво е то, мис Кентън?

— Чудех се дали негово благородие е пожелал статуята на китаеца от горната площадка да бъде заменена с онази, която стои пред тази врата.

— Китаеца ли, мис Кентън?

— Да, мистър Стивънс. Китаецът, чието място обикновено е на площадката, сега е пред тази врата.

— Мис Кентън, боя се, че сте се заблудили.

— Изобщо не мисля, че съм се заблудила, мистър Стивънс. Винаги си поставям за цел да науча къде е мястото на всеки предмет в къщата. Предполагам, че китайците са били почиствани от някого и след това разместени. Ако не вярвате, мистър Стивънс, може би ще си направите труда да надникнете и да се убедите сам.

— Мис Кентън, в момента съм зает.

— Но, мистър Стивънс, имам чувството, че не ми вярвате. Затова излезте, ако обичате, за да видите с очите си.

— Мис Кентън, точно сега съм зает, но скоро ще се занимая с въпроса. Едва ли е толкова спешен.

— Значи приемате, че казвам истината, мистър Стивънс?

— Не приемам нищо, докато не проверя лично, мис Кентън. В момента обаче ми е невъзможно.

Обърнах се и продължих да си върша работата, ала мис Кентън остана на прага да ме наблюдава. След малко отново се обади:

— Виждам, че ще свършите много скоро, мистър Стивънс. Ще ви изчакам отвън, за да може заедно да изясним въпроса.

— Мис Кентън, според мен придавате на този въпрос значение, каквото той едва ли заслужава.

Но мис Кентън беше излязла и докато лъсках трофеите, до слуха ми периодично долитаха стъпки или друг някакъв шум, който ми напомняше, че все още е пред вратата. Реших да продължавам да си намирам работа в билярдната, като си мислех, че скоро тя сама ще се убеди колко абсурдно е поведението й и ще си тръгне. След известно време изчерпах всичките си възможности за дейност с подръчните средства, с които разполагах, а мис Кентън очевидно все още беше отвън. Решен да не губя повече време с тези детинщини, започнах да обмислям как да се оттегля през френските прозорци. Този план обаче имаше един недостатък — времето. Това означаваше няколко големи локви и кални следи по пода, както и необходимостта отново да се върна в билярдната, за да затворя прозорците от вътрешната страна. Най-после реших, че най-добрата стратегия ще бъде просто неочаквано да изляза от стаята и начаса да се отдалеча. Тихичко заех позиция, откъдето най-успешно бих могъл да изхвърча от билярдната, стиснах здраво четките и парцалите, с които работех, и дори съумях да се измъкна през вратата и да направя няколко крачки по коридора, преди изненаданата мис Кентън да дойде на себе си. Тя обаче бързо се окопити, настигна ме и в следващия миг вече беше препречила пътя ми.

— Мистър Стивънс, съгласен ли сте, че китайците са разменени?

— Мис Кентън, много съм зает. Удивен съм, че вие нямате друга работа освен цял ден да се мотаете по коридорите.

— Мистър Стивънс, разменени ли са китайците или не?

— Мис Кентън, бих ви замолил да говорите по-тихо.

— А аз, мистър Стивънс, бих ви замолила да се обърнете и да погледнете китаеца.

— Мис Кентън, моля ви, говорете по-тихо. Какво ще си помисли прислугата, като ни чуе, че крещим с цяло гърло дали някакъв си китаец е разменен с друг или не?

— Истината, мистър Стивънс, е, че от известно време всички китайци в къщата бяха мръсни! А сега местата им са разменени!

— Мис Кентън, поведението ви е направо нелепо. А сега, ако обичате, пуснете ме да мина.

— Мистър Стивънс, ще бъдете ли така добър да погледнете китаеца пред вратата?

— Щом това е толкова важно за вас, мис Кентън, ще допусна, че местата на китайците са били разменени. Ала трябва да призная, че недоумявам защо сте толкова загрижена от тази дребна грешка.

— Грешките сами по себе си може и да са дребни, мистър Стивънс, но вие сам сигурно осъзнавате тяхното огромно значение.

— Мис Кентън, не ви разбирам. А сега ще бъдете ли така любезна да се отстраните от пътя ми?

— Истината, мистър Стивънс, е, че баща ви е натоварен с много повече, отколкото може да върши на неговата възраст.

— Мис Кентън, вие очевидно не си давате сметка какво приказвате.

— Независимо колко добър е бил някога баща ви, сега силите му са доста по-малко. Това е истинското значение на тези „дребни грешки“, както ги наричате вие, и ако не им обърнете внимание, скоро ще последва нещо далеч по-сериозно.

— Мис Кентън, вие просто говорите глупости.

— Съжалявам, мистър Стивънс, но се налага да продължа. Смятам, че баща ви трябва да бъде освободен от голяма част от задълженията си. Например в никакъв случай не бива да носи тежките отрупани подноси. Начинът, по който ръцете му треперят, докато обикаля с тях масата, е просто ужасяващ. И не е далеч моментът, когато ще изпусне таблата в скута на някоя дама или господин. Освен това, мистър Стивънс, безкрайно съжалявам, че го казвам, ала съм забелязала и носа му.

— Наистина ли, мис Кентън?

— Никак не ми е приятно, че го споменавам, но е така, мистър Стивънс. Предната вечер го наблюдавах как бавно пристъпва към трапезарията с тежката табла в ръце и боя се, че ясно видях една едра капка на върха на носа му, която се клатушкаше над супниците. Не смятам, че подобен стил на сервиране е стимулиращ за апетита.

Сега обаче, като се замисля по-сериозно, не съм убеден, че мис Кентън ми е говорила чак толкова смело по време на онзи случай. Разбира се, в процеса на дългогодишната ни съвместна работа ние сме си разменяли някои откровени забележки, но в онзи следобед взаимоотношенията ни все още бяха в твърде начален стадий и не мога да допусна, че дори и мис Кентън е била така директна. Не съм сигурен, че си е позволила да стигне толкова далеч, та да каже нещо от рода на „грешките сами по себе си може и да са дребни, но вие сам сигурно осъзнавате тяхното огромно значение“. Всъщност все повече започва да ми се струва, че лично лорд Дарлингтън направи тази забележка, когато ме извика в кабинета си около два месеца след разговора ми с мис Кентън пред билярдната. Междувременно положението на баща ми, особено след падането му, доста се беше променило.

Когато човек слиза по главното стълбище, първото нещо, което вижда срещу себе си, е вратата на кабинета. Сега пред нея има стъклена витрина, където са изложени отличията на мистър Фарадей, но по времето на лорд Дарлингтън на това място стоеше библиотечен шкаф, пълен с най-различни енциклопедии, включително и пълното издание на „Енциклопедия Британика“. Моят господар си беше изработил много интересна тактика. Заставаше срещу този шкаф и изучаваше гърбовете на книгите, докато аз слизах по стълбите, а понякога, за да засили впечатлението, че срещата е случайна, изваждаше някой том и се преструваше на потънал в четене. После, когато минавах покрай него, измърморваше: „О, Стивънс, мисля, че исках да ти кажа нещо.“ След тези думи той тръгваше към кабинета, като все още се преструваше на изцяло зает с четивото, което държеше отворено в ръцете си. Винаги щом лорд Дарлингтън прибегнеше до този подход, явно изпитваше неудобство от онова, което се канеше да ми съобщи. Дори и след като вратата на кабинета се затвореше зад нас, той често заставаше до прозореца и по време на целия ни разговор се правеше, че преглежда енциклопедията.

Между другото това, което сега ви разказвам, е един от многобройните случаи, подчертаващи стеснителния и скромен характер на лорд Дарлингтън. В последните години бяха изписани куп глупости по адрес на негова светлост и важната роля, която изигра в някои паметни събития. Да не говорим как абсолютно невежи репортери твърдяха, че основните му мотиви били егоцентричност и арогантност. Тук най-отговорно искам да заявя, че нищо не може да бъде по-далеч от истината. Подобно обществено поведение бе в пълно противоречие с характера на лорд Дарлингтън и аз съм твърдо убеден, че негова светлост полагаше усилия да преодолее вродената си стеснителност, ръководен единствено от дълбоко чувство за морален дълг. Каквото и да се говори за негова светлост в наше време — а по-голямата част, както казах, са пълни глупости, — мога да се закълна, че той беше човек с истински добро сърце и джентълмен от главата до петите. Гордея се, че му служих през най-силните години от живота си.

По време на случката, която ви разказвам, негова светлост трябва да е бил на не повече от петдесет и пет, но доколкото си спомням, косата му беше напълно посивяла и високата му елегантна фигура вече носеше следите на онова прегърбване, което така видимо се задълбочи през последните му години. Той почти не вдигна очи от книгата, когато ме попита:

— Баща ти вече по-добре ли се чувства, Стивънс?

— Радвам се да ви съобщя, че се възстанови напълно, сър.

— Много съм доволен да го чуя. Много.

— Благодаря ви, сър.

— Виж, Стивънс, имало ли е изобщо някакви… признаци? Признаци, които да ни подскажат, че може би е необходимо да намалим задълженията му? Освен случая с падането, искам да кажа.

— Баща ми очевидно се е възстановил напълно, сър, и аз съм сигурен, че на него все още може да се разчита. Вярно е, че напоследък допусна някои недоглеждания, докато изпълняваше задълженията си, ала те сами по себе си са абсолютно незначителни.

— Но никой от нас не желае отново да стане свидетел на подобно нещо, нали? Имам предвид припадъка на баща ти и всичко останало.

— В никакъв случай, сър.

— И, разбира се, ако подобно нещо може да се случи вън на поляната, то би могло да се случи навсякъде. И по всяко време.

— Да, сър.

— Включително и, да речем, по време на вечеря, докато сервира.

— Напълно е възможно, сър.

— Виж, Стивънс, първите делегати ще бъдат тук след по-малко от две седмици.

— Вече сме подготвени, сър.

— Това, което се случва в тази къща, по-късно може да има сериозни последици.

— Да, сър.

— Искам да кажа, сериозни последици. Върху цялото бъдещо развитие на Европа. Имайки предвид хората, които ще присъстват, мисля, че изобщо не преувеличавам.

— Не, сър.

— Едва ли това е моментът за рискове, които могат да бъдат избегнати.

— Наистина е така, сър.

— Виж, Стивънс, не става дума баща ти да ни напуска. Просто те моля да преосмислиш задълженията му.

И ако не се лъжа, точно тогава негова светлост каза, докато неловко се взираше в книгата и премяташе страниците:

— Грешките сами по себе си може и да са дребни, Стивънс, но ти самият трябва да разбереш огромното им значение. На баща ти вече не може изцяло да се разчита. В никакъв случай не бива да изпълнява каквито и да било задачи на места, където и най-малката грешчица би могла да застраши успеха на бъдещата конференция.

— Наистина не бива, сър. Разбирам.

— Добре. Тогава те оставям да помислиш по въпроса, Стивънс.

Трябва да кажа, че лорд Дарлингтън лично беше видял как баща ми е паднал някъде преди около седмица. Негова светлост забавлявал своите гости — млада дама и господин — в лятната беседка и наблюдавал как баща ми се приближава през тревата, понесъл таблата с дългоочакваните закуски. Тъкмо там теренът започва да се издига и тогава, както и сега, четири каменни стъпала, вкопани в тревата, улесняваха достъпа до беседката. Точно в основата на тези стъпала баща ми паднал и разпилял съдържанието на таблата — чайник, чаши, чинии, сандвичи, сладкиши — по поляната наоколо. Докато ми съобщят новината и успея да изляза, негова светлост и гостите му бяха вече положили баща ми да легне настрани, завит с одеяло, на възглавница, пъхната под главата му. Той беше в безсъзнание, а лицето му изглеждаше странно сиво. Бяха изпратили да повикат д-р Мередит, но негова светлост смяташе, че баща ми не бива да остава на слънце, докато дойде лекарят. Веднага докараха количка за инвалиди и макар и с много усилия го преместиха в къщата. Когато лекарят дойде, той вече беше значително по-добре и д-р Мередит скоро си тръгна, като неясно спомена нещо за „преумора“.

След тази случка баща ми очевидно се чувстваше крайно неудобно и когато ние с лорд Дарлингтън провеждахме онзи разговор в кабинета, той отдавна изпълняваше всичките си предишни задължения. Следователно никак не беше лесно да му се съобщи, че част от ангажиментите му ще трябва да отпаднат. Задачата ми ставаше още по-трудна и от факта, че от няколко години, не знам защо, но ние с баща ми разговаряхме все по-малко и по-малко. Дори тази тенденция така се беше задълбочила, че след пристигането му в Дарлингтън Хол и кратките реплики във връзка с работата, които си разменяхме, двамата изричахме с безкрайно неудобство.

Най-после реших, че най-добре ще е да разговаряме в усамотението на неговата стая, като по този начин му дам възможност, след като изляза, да обмисли новото си положение на спокойствие. Единственото време, когато баща ми можеше да бъде открит в стаята си, беше много рано сутрин и много късно вечер. Аз избрах първото. Рано една сутрин се изкачих до малкото му таванче в крилото на прислугата и тихо почуках.

Преди този случай рядко ми се беше налагало да влизам в стаята на баща ми и сега отново бях поразен колко тясна и гола бе тя. Дори си спомням как първата ми мисъл беше, че съм попаднал в затворническа килия, но за това може би беше виновна и бледата утринна светлина, не само размерът на помещението и голотата на стените. Защото баща ми беше дръпнал пердетата и вече избръснат и в пълна униформа, седеше на ръба на леглото, откъдето очевидно наблюдаваше как просветлява небето. Поне предполагах, че гледа небето, тъй като от прозорчето не се виждаше нищо друго освен керемиди и олуци. Газената лампа беше изгасена и когато забелязах с какво неодобрение се взря в лампата, която носех, за да осветява пътя ми по разнебитеното стълбище, бързо намалих фитила. След това ефектът от бледата утринна светлина още повече се засили и някак подчерта грубите, набръчкани и все още страховити черти на лицето му.

— А — възкликнах аз и нервно се изсмях, — трябваше да се досетя, че татко вече е станал и се е приготвил да започне деня.

— Станал съм преди три часа — отвърна той и студено ме изгледа отгоре до долу.

— Надявам се, че не артритът е причина за това ранно ставане на татко.

— Спя толкова, колкото ми е необходимо.

Баща ми посегна към единствения малък дървен стол в стаята, подпря се на облегалката с две ръце и се изправи на крака. Когато го видях така приведен, не можах да реша дали тази прегърбеност се дължи на състоянието му, или на навика да се съобразява със стръмно скосения покрив на стаята.

— Дошъл съм да ти предам нещо, татко.

— Тогава го предавай бързо и сбито. Нямам цяла сутрин на разположение да слушам дърдоренето ти.

— В такъв случай, татко, пристъпвам направо към въпроса.

— Пристъпвай и свършвай по-бързо. Някои от нас имат работа за вършене.

— Много добре. Щом искаш да бъда кратък, ще се постарая да изпълня желанието ти. Истината е, че татко е загубил доста от предишните си способности. Дотолкова, че вече дори задълженията на помощник-иконом са пряко силите му. Негова светлост смята, както всъщност и аз самият, че докато татко продължава да изпълнява досегашните си задължения, той представлява постоянна заплаха за безпогрешното обслужване в този дом и особено за важната международна среща, която ще се състои тук идната седмица.

В полумрака забелязах, че лицето на баща ми не издаваше никакви чувства.

— По принцип — продължих аз — беше решено татко вече да не бъде молен да сервира, независимо дали има гости или не.

— Сервирал съм всеки ден през последните петдесет и четири години — отбеляза баща ми с абсолютно спокоен глас.

— Освен това татко няма повече да носи никакви табли дори и на най-краткото разстояние. Във връзка с тези ограничения и познавайки слабостта на татко към сбитата форма, аз съм му написал на този лист новите задължения, които отсега нататък ще очакваме той да изпълнява.

Не изпитвах никакво желание да му подам лично листчето, което държах, затова се наведох и го оставих на края на леглото му. Баща ми го погледна, после отново обърна очи към мен. Лицето му все още не издаваше и следа от вълнение, а ръцете му върху облегалката на стола не потрепваха. Прегърбен или не, но самото му физическо присъствие бе впечатляващо — същото онова присъствие, което някога бе накарало двама пияни господа да изтрезнеят на задната седалка на колата. След малко каза:

— Онзи път паднах заради стъпалата. Изметнали са се. Трябва да се каже на Симъс да ги оправи, преди някой друг да се спъне.

— Наистина. Във всеки случай мога ли да получа уверението на татко, че ще разучи този списък?

— Трябва да се каже на Симъс да оправи стъпалата. И то преди пристигането на господата от Европа.

— Наистина. Е, татко, приятен ден.

Онази лятна вечер, за която мис Кентън споменава в писмото си, бе много скоро след този разговор — всъщност може да е било и същия ден. Не си спомням каква причина ме бе отвела на втория етаж на къщата, където е коридорът със стаите за гости. Но както, струва ми се, вече споделих, съвсем ясно си спомням как последните слънчеви лъчи нахлуваха през всяка една от отворените врати и изпъстряха коридора с оранжеви ивици. И докато минавах покрай тези празни стаи, зърнах фигурата на мис Кентън — силует край прозореца в една от тях — и тя ме повика.

Сега, като обмислям нещата, като се сещам как мис Кентън постоянно ми говореше за баща ми в първите месеци от присъствието й в Дарлингтън Хол, никак не е чудно, че толкова много години бе съхранявала в паметта си спомена за онази вечер. Несъмнено тя изпитваше известно чувство за вина, докато двамата наблюдавахме баща ми от прозореца. Сенките на тополите се бяха проточили почти през цялата морава, но слънцето все още осветяваше най-отдалечения ъгъл, където теренът се издигаше към беседката. Баща ми стоеше до четирите каменни стъпала, потънал в дълбок размисъл. Ветрецът лекичко рошеше косата му. Видяхме го как бавно заизкачва стъпалата. Горе се обърна и заслиза обратно, този път малко по-бързо. Обърна се отново, взря се в стъпалата и помисли още няколко секунди. После ги изкачи втори път, много решително. Сега обаче продължи по тревата, докато почти достигна беседката, обърна се и бавно тръгна назад, като нито за миг не отделяше очи от земята. И наистина поведението му в този момент не би могло да се опише по-добре от начина, по който мис Кентън го окачествява в писмото си: „сякаш се надяваше да открие рядко съкровище, което беше изпуснал“…

Както е тръгнало, спомените започват да ме заливат и това ми се струва глупаво. В крайна сметка настоящото ми пътешествие е една рядка възможност да се насладя изцяло на великолепието на английския пейзаж и знам, че ако сега неоправдано се разсейвам, после горчиво ще съжалявам. Дори се сещам, че съм пропуснал да разкажа за нещо, което ми се случи по пътя — освен онова кратко спиране на хълма, за което вече говорих. И това наистина е пропуск, като се има предвид какво удоволствие ми достави вчерашният ден.

Бях планирал пътешествието до Солзбъри много старателно, като почти изцяло избягвах главните пътища. Ненужно обикаляне, ще кажат някои, но по този начин можех да видя почти всички забележителности, описани от мисис Дж. Саймънс в прекрасните й книги, и определено мога да заявя, че не съжалявам. Почти през цялото време шофирах сред нивя или вдъхвах прелестното ухание на ливадите; често се улавях, че съвсем съм намалил скоростта, за да се насладя на някой поток или долина, покрай които минавах. Ала в действителност не слязох от колата нито веднъж, преди съвсем да наближа Солзбъри.

Движех се по дълга права отсечка, а от двете ми страни се простираха безкрайни ливади. Всъщност теренът бе станал открит и равен, което позволяваше да виждам далеч във всички посоки. На хоризонта пред мен се очертаваше и острият връх на катедралата в Солзбъри. Бях изпаднал в спокойно и съзерцателно настроение и може би затова отново карах много бавно — надали е повече от 25 км/ч. И добре, че беше така, защото навреме успях да забележа една кокошка, която съвършено лениво пресичаше пътя. Рязко спрях форда на трийсет-четирийсет сантиметра от пернатото, което на свой ред прекрати разходката си и застана точно пред колата. Аз натиснах клаксона, но единственият резултат беше, че птицата се наведе и започна да си кълве нещо по земята. Доста раздразнен, тъкмо понечих да сляза и единият ми крак бе все още вътре, когато чух женски глас:

— О, много моля да ме извините, сър.

Огледах се и забелязах, че току-що бях подминал малка ферма. Явно стресната от клаксона, беше дотичала млада жена, запасана с престилка. Тя мина покрай мен, грабна кокошката, притисна я до гърдите си и ми се извини още веднъж. След като я уверих, че нищо особено не се е случило, жената каза:

— Безкрайно съм ви благодарна, че не прегазихте клетата Нели. Тя е добро момиче и ни снася най-едрите яйца, които някога сте виждали. Голяма добрина ни направихте, като спряхте. А сигурно много бързате.

— О, изобщо не бързам — отвърнах с усмивка. — За пръв път от дълги години имам тази възможност и трябва да ви призная, че ми е доста приятно. Сега пътувам просто за удоволствие.

— О, това е чудесно, сър. И сте се запътили към Солзбъри, предполагам.

— Всъщност да. Между другото това, което виждаме отсреща в далечината, е катедралата, нали? Чувал съм, че е великолепна сграда.

— О, да, сър, много е хубава. Е, аз самата така и не съм ходила до Солзбъри, затова не бих могла да ви кажа как точно изглежда отблизо. Оттук обаче всеки ден виждаме острия й връх. Понякога е доста мъгливо и съвсем се изгубва, но сам можете да се убедите, че в ясен ден като днешния гледката е прекрасна.

— Забележителна.

— Толкова съм ви благодарна, че не прегазихте нашата Нели, сър. Преди три години горе-долу на същото място така ни загина костенурката. Всички бяхме дълбоко разстроени.

— О, колко тъжно — казах печално.

— Наистина беше, сър. Хората мислят, че ние, фермерите, сме свикнали да гледаме как животните ги нараняват или убиват, ала това изобщо не е вярно. Синчето ми плака дни наред. Толкова бяхте добър, че спряхте заради Нели, сър. Сега, след като вече сте слезли от колата, защо не дойдете да изпиете чаша чай с нас? Ще ни бъде приятно. А и ще ви освежи за пътя.

— Много сте любезна, но наистина трябва да тръгвам. Искам да стигна в Солзбъри навреме, за да мога да разгледам многобройните му забележителности.

— Така е, сър. Е, благодаря ви още веднъж.

Потеглих отново, ала по някаква причина карах бавно — може би защото очаквах, че и други домашни животни могат да пресекат пътя ми. Трябва да ви кажа, че след тази среща се почувствах в чудесно настроение. Малката добринка, за която ми бяха благодарили, и неподправената добрина, която ми бяха предложили в замяна, ме изпълниха с приятно очакване, свързано с предстоящото ми пътуване през следващите няколко дни. Та ето в какво настроение пристигнах в Солзбъри.

Струва ми се обаче, че трябва да направя още някои пояснения във връзка с баща ми, тъй като сигурно съм ви оставил с впечатление, че съм се отнесъл с него доста рязко по повод все по-напускащите го способности. Работата е там, че не можех да подходя по никакъв друг начин освен така, както го направих. Убеден съм, ще се съгласите с мен, след като подробно ви обясня как стояха нещата в онези дни. Имам предвид, че важната международна конференция, която щеше да се проведе в Дарлингтън Хол, приближаваше застрашително и не ни даваше големи възможности за проява на снизхождение или „приказки със заобикалки“. Освен това трябва да напомня, че макар и през следващите петнайсетина години Дарлингтън Хол да беше свидетел на още много събития с подобна значимост, тази конференция през март 1923 беше първата. Може да се каже, че все още нямах достатъчно опит и не бях склонен да оставям нищо на случайността. Всъщност в мислите си често се връщам към онази конференция и по много причини смятам, че тя бележи повратен момент в живота ми. Убеден съм например, че точно в този период истински възмъжах като иконом. Това не означава, че непременно съм станал „велик“ иконом; най-малкото не съм аз, който ще дава оценки. Но ако случайно някой някога реши да изкаже мнение, че по време на кариерата си съм развил поне донякъде това решаващо качество — „достойнството“, този човек може би ще пожелае да бъде насочен към конференцията от март 1923. Тогава аз наистина доказах, че може би имам данни за това качество. Тя бе едно от онези събития, които се явяват във върхови моменти от развитието ти, за да те предизвикат и доведат до ръба на възможностите ти, че и отвъд него, така че по-късно да започнеш да се преценяваш по нови стандарти. Конференцията, разбира се, остана паметна и по други, съвсем различни причини, за които сега ще ви разкажа.

Конференцията през 1923 бе резултат на дълго планиране от страна на лорд Дарлингтън. И наистина, като се замисля, виждам как негова светлост логично се беше движил към този момент в продължение на цели три години. Доколкото си спомням, в началото той въобще не се интересуваше толкова от мирния договор, когато го подписаха след края на световната война, и според мен интересът му не бе продиктуван от задълбочен анализ на документа, а от дружбата му с хер Карл-Хайнц Бреман.

Хер Бреман за пръв път посети Дарлингтън Хол много скоро след войната, докато все още носеше военната си униформа. Тогава за всеки наблюдател беше ясно, че двамата с лорд Дарлингтън ги свързва топла дружба. Това не ме изненада, тъй като веднага се разбираше, че хер Бреман е изключително изискан благородник. През следващите две години, след като напусна немската армия, той ни гостуваше сравнително редовно и аз не можех да не забележа деградацията на този човек, която с всяко посещение все повече се засилваше и будеше истинско безпокойство. Дрехите му ставаха все поизносени, тялото — все по-слабо; очите му започнаха да гледат тревожно, а последния път дълго време оставаше втренчен в пространството, без да забелязва присъствието на своя домакин или дори че се обръщат към него. Бих си помислил, че хер Бреман страда от сериозно заболяване, но някои забележки на негова светлост ме убедиха, че случаят е съвсем друг.

Трябва да е било някъде към края на 1920, когато лорд Дарлингтън направи първото от своите няколко посещения в Берлин, и аз си спомням неизличимото въздействие, което то оказа върху него. Мрачните мисли не го напускаха дълго след завръщането му, а един път, като го попитах дали е доволен от пътуването, той отвърна: „Разтревожен съм, Стивънс. Дълбоко съм разтревожен. Подобно отношение към победения неприятел силно ни злепоставя. Тотално незачитане на вековните ни традиции.“

По същия повод в паметта ми е останал още един ярък спомен. Днес в старата банкетна зала вече няма маса и това внушително помещение с високите си великолепни тавани служи на мистър Фарадей за нещо като галерия. По времето на негова светлост обаче залата постоянно се използваше, както и огромната маса в нея, която събираше трийсет, че и повече гости за вечеря. Всъщност банкетната зала е толкова просторна, че когато се налагаше, внасяхме допълнителни маси, за да могат да седнат петдесетина човека. При нормални обстоятелства, разбира се, лорд Дарлингтън, както и мистър Фарадей днес, се хранеше в далеч по-уютната трапезария, идеална за десет-дванайсет души. Специално в онази зимна вечер, за която си спомням, трапезарията по някаква причина беше неизползваема и лорд Дарлингтън вечеряше с единствения си гост — мисля, че беше сър Ричард Фокс, колега на негова светлост от годините, когато е бил на служба във Външно министерство — в огромната банкетна зала. Несъмнено ще се съгласите с мен, че е най-трудно да обслужваш двама души, които вечерят. Аз лично бих предпочел да сервирам само на един човек, пък бил той и напълно непознат. Но когато вечерящите са двама, та дори единият от тях да е собственият ти господар, за обслужващия става изключително трудно да бъде винаги на тяхно разположение и в същото време да поддържа илюзията, че го няма — основно изискване за професионално отношение. В подобна ситуация човек постоянно има подозрения, че присъствието му пречи на разговора.

Онази вечер по-голямата част от залата тънеше в мрак, а двамата господа седяха един до друг по средата на масата, тъй като тя бе прекалено широка, за да се настанят един срещу друг. Единствената светлина идваше от свещите на масата и пращящия огън в камината. Реших да сведа присъствието си до минимум, като стоя в тъмния ъгъл на залата, много по-далече от масата, отколкото обикновено бих стоял. Естествено, тази стратегия имаше едно огромно неудобство. Всеки път когато излизах на светло да сервирам на господата, стъпките ми отекваха дълго и силно, преди да стигна до масата, и това привличаше вниманието им към неизбежното ми приближаване по най-натрапчивия възможен начин. Огромното й предимство обаче беше, че стоейки на едно място, аз на практика оставах почти невидим. Та докато си стоях така в тъмното, доста отдалечен от двамата господа, седнали сред редицата празни столове, чух как лорд Дарлингтън заговори за хер Бреман. Гласът му, спокоен и благ както обикновено, звучеше някак напрегнато сред тези високи стени.

— Той беше мой враг — чух го да казва, — но винаги се е държал като истински джентълмен. Шест месеца се обстрелвахме, ала се отнасяхме с уважение един към друг. Беше джентълмен, който изпълняваше дълга си, и аз не го мразех. Уверявах го: „Виж, сега сме врагове и аз ще се бия с теб с всички средства, с които разполагам. Но когато тази отвратителна история приключи, вече няма да сме врагове и ще седнем да пийнем заедно.“ Най-ужасното е, че този договор ме превръща в лъжец. Аз му казах, че след като всичко свърши, вече няма да бъдем врагове. Как бих могъл сега да го погледна в очите и да му заявя, че това не е вярно?

По-късно същата вечер негова светлост поклати глава и мрачно продума:

— Бих се във войната, за да опазя справедливостта в този свят. Така и не бях разбрал, че участвам във вендета срещу немския народ.

Та когато днес чуя да говорят за негова светлост, когато чуя глупавите им теории за мотивите му, с които ни заливат, със задоволство се връщам към спомена за онази вечер, в която думите излязоха от дълбочината на сърцето му и отекнаха в полупразната банкетна зала. Каквито и пречки да се изправяха по пътя на негова светлост през следващите години, аз лично нито за миг не съм се съмнявал, че в основата на цялата му дейност лежеше стремежът „да опази справедливостта в този свят“.

Скоро след това научихме тъжната новина, че хер Бреман се е застрелял във влака между Хамбург и Берлин. Естествено, негова светлост бе много разстроен и веднага реши да изпрати помощи и съболезнования на фрау Бреман. Въпреки многобройните опити обаче, в които аз също помагах с каквото мога, не успя да открие нито един член от семейството на хер Бреман. Най-вероятно от известно време той е бил бездомен, а семейството му се беше разпиляло.

Твърдо съм убеден, че дори и без тази трагична вест лорд Дарлингтън щеше да предприеме същите действия. Стремежът да види края на страданието и несправедливостта бе твърде дълбоко всаден в характера му, за да постъпи другояче. Сега, в седмиците след смъртта на хер Бреман, негова светлост започна да отделя все повече и повече от времето си на кризата в Германия. Влиятелни и известни личности станаха редовни посетители на къщата, включително и фигури като лорд Даниелс, мистър Джон Мейнард Кейнс и мистър Х. Дж. Уелс, прочутия писател, а също и други, но те идваха „инкогнито“ и затова не би трябвало да споменавам имената им. И все по-често негова светлост часове наред задълбочено разговаряше с тях.

Някои от посетителите ни бяха толкова „инкогнито“, че аз бях инструктиран прислугата в никакъв случай да не научава имената им, а имаше и такива, които не биваше дори да зърва. С известна гордост и благодарност обаче искам да заявя, че лорд Дарлингтън никога не направи опит да скрие нещо от моите очи и уши. Спомням си за много случаи, когато някой от гостите млъкваше насред изречението и ме поглеждаше подозрително, но лорд Дарлингтън винаги казваше: „О, всичко е наред. Уверявам ви, че пред Стивънс можете да говорите абсолютно свободно.“

И така, методично, в двете години, последвали смъртта на хер Бреман, негова светлост и сър Дейвид Кардинал, който стана най-близкият му съратник, успяха да съберат голяма група от видни личности, споделящи убеждението, че не бива да се допуска това положение в Германия да продължава. Тези хора не бяха само немци и англичани. Имаше и белгийци, французи, италианци, швейцарци; дипломати и политици от висок ранг, духовни лица, пенсионирани военни, писатели и философи. Някои, също като негова светлост, болезнено преживяваха факта, че във Версай са постъпили нечестно и че не е морално една нация да продължава да бъде наказвана, след като войната вече е свършила. Други, видимо по-малко загрижени за Германия или нейното население, смятаха, че ако икономическият хаос там не бъде прекратен, той може да завладее целия свят със застрашителна скорост.

Към края на 1922 негова светлост вече работеше за ясно определена цел. А тя беше да събере под покрива на Дарлингтън Хол най-авторитетните личности, чиято подкрепа беше спечелил, на „неофициална“ международна конференция, на която щяха да обсъждат как да бъдат ревизирани най-суровите клаузи на Версайския договор. За да си заслужава труда, подобна конференция трябваше да притежава достатъчно тежест, та да окаже решаващо влияние върху „официалните“ международни конференции. Няколко вече се бяха състояли с цел да преразгледат договора, но бяха довели само до още по-голямо объркване и горчивина. Нашият министър-председател по това време, мистър Лойд Джордж, бе предвидил поредния подобен форум за пролетта на 1922 в Италия. Първоначално целта на негова светлост беше да направи своето събиране в Дарлингтън Хол, за да подсигури задоволителния изход от голямото събитие. За съжаление въпреки огромните усилия, които двамата със сър Дейвид положиха, сроковете се оказаха твърде кратки. Конференцията на мистър Джордж обаче отново не успя да вземе никакво решение и тогава негова светлост насочи поглед към следващата, насрочена за идната година в Швейцария.

Спомням си как една сутрин, горе-долу по същото време, влязох в трапезарията да поднеса кафето на лорд Дарлингтън. Той сгъна вестник „Таймс“ с отвращение и рече:

— Французи. Наистина съм възмутен, Стивънс. Французи.

— Да, сър.

— И като си помислиш, че цял свят ни вижда под ръчичка с тях. Направо ти идва да се изкъпеш след това.

— Да, сър.

— Последния път, когато бях в Берлин, Стивънс, барон Оверат, стар приятел на баща ми, се приближи до мен и ми каза: „Защо правите това с нас? Не виждате ли, че не можем да продължаваме така?“ Страшно се изкушавах да му отвърна, че вината е на проклетите французи. Това не е в стила на англичаните, исках да кажа. Само че така не се постъпва. Не трябва да се злослови зад гърба на скъпите съюзници.

Но самият факт, че французите бяха най-безкомпромисни, що се отнася да се освободи Германия от жестоките клаузи на Версайския договор, правеше още по-належащо на събирането в Дарлингтън Хол да присъства поне един французин със сериозно влияние върху външната политика на страната си. И наистина чух как лорд Дарлингтън няколко пъти изрази мнение, че без участието на подобна личност всякакви дискусии, свързани с Германия, биха били само губене на време. Съответно двамата със сър Дейвид се заеха с този последен, но най-съществен елемент от подготовката и като ги наблюдавах с каква непоклатима решителност се изправяха срещу постоянните неудачи, аз искрено им се възхищавах. Безброй писма и телеграми бяха написани и изпратени, а негова светлост лично предприе три пътувания до Париж в рамките на два месеца. Най-после, след като подсигуриха съгласието на някакъв изключително влиятелен французин — ще го наричам просто „мосю Дюпон“ — да присъства на конференцията съвършено „инкогнито“, датата на събитието беше определена. Става дума за паметния месец март 1923.

Колкото повече денят наближаваше, напрежението върху мен, макар и от далеч по-скромен характер от онова, което трябваше да понася негова светлост, съвсем не беше незначително. Твърде добре осъзнавах факта, че ако, не дай си боже, някой от гостите ни почувстваше и най-малкото неудобство в Дарлингтън Хол, това можеше да има невъобразими последици. Освен това безкрайно ме затрудняваше липсата на яснота по въпроса за броя на бъдещите гости. Тъй като конференцията беше на много високо ниво, участниците в нея бяха само осемнайсет видни господа и две дами — една германска графиня и страховитата мисис Елеонор Остин, която по това време все още живееше в Берлин. Всеки от тях обаче можеше да доведе със себе си секретари, камериери и преводачи и нямаше никакъв начин да се установи точният брой на хората, които трябваше да очакваме. Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал. Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката. Съвършено прецизно съставих план за действията на персонала, като предвидих всички случайности. Анализирах най-слабите звена и разработих резервни варианти, за да мога веднага да реагирам в случай на нужда. Дори произнесох пред персонала реч в стил „военна агитация“. Внуших им, че макар и да им се налага да работят до пълно изтощение, те трябва да се чувстват безкрайно горди, че ще изпълняват задълженията си през следващите няколко дни. „Нищо чудно под този покрив да се твори история“, казах им. А те, понеже знаеха, че не е в стила ми да преувеличавам, отлично разбраха, че ни предстои нещо от изключително естество.

Предполагам, че поне донякъде сте доловили каква атмосфера витаеше във въздуха около Дарлингтън Хол по времето, когато баща ми падна пред беседката — точно две седмици преди първите гости да започнат да пристигат, — и какво имам предвид, като казах, че не мога да си позволя да говоря със „заобикалки“. Във всеки случай баща ми много бързо откри начин да заобиколи ограниченията, които му бяха наложени от разпоредбата ми да не носи тежки табли. Скоро всички свикнаха да го виждат как бута из къщата количка, отрупана със средства за почистване — препарати, четки и парцали, — подредени абсолютно несъвместимо, макар и винаги прилежно, около чайници, чашки и чинийки. Често приликата с амбулантен търговец беше поразителна. Очевидно той все още не можеше да се раздели напълно със задълженията си в трапезарията, но пък количката му позволяваше да пренася удивителни количества. В действителност колкото повече голямото предизвикателство на конференцията наближаваше, толкова по-удивителни промени се наблюдаваха у баща ми. Имах чувството, че го е обсебила някаква свръхестествена сила и го бе подмладила поне с двайсет години. Лицето му загуби досегашния си начумерен израз и той вършеше работата си с такъв младежки ентусиазъм, та на външния наблюдател би се сторило, че не един, а няколко души бутат колички из коридорите на Дарлингтън Хол.

Колкото до мис Кентън, мисля си, че нарастващото напрежение от тези дни видимо й се отразяваше. Спомням си например как веднъж, горе-долу по същото време, случайно я срещнах в задния коридор. Този дълъг коридор е нещо като гръбнак на крилото за слугите в Дарлингтън Хол и винаги е много мрачен поради липсата на всякаква дневна светлина в него. Дори и в слънчев ден там е тъмно и човек остава с впечатлението, че се движи през тунел. Та в случая, за който говоря, ако не бях разпознал приближаващите се стъпки на мис Кентън, щях да се досетя, че е тя единствено по очертанията на фигурата. Спрях се на едно от малкото места, където лъч дневна светлина падаше върху дъските, и когато наближи, казах:

— А, мис Кентън.

— Да, мистър Стивънс?

— Мис Кентън, чудех се дали да не насоча вниманието ви към факта, че спалното бельо за горния етаж ще трябва да бъде готово до вдругиден.

— Всичко е под пълен контрол, мистър Стивънс.

— А, радвам се да го чуя. Просто ми мина през ума да ви го напомня, това е всичко.

Канех се да продължа пътя си, но мис Кентън не се отмести. Пристъпи една крачка към мен, така че лъч светлина се плъзна по лицето й и аз видях гневното й изражение.

— За съжаление, мистър Стивънс, сега съм изключително заета и не мога да ви отделя нито миг. Ако имах свободното време, с което вие очевидно разполагате, с радост щях като вас да се мотая из къщата и да ви напомням за вашите задачи.

— Хайде, хайде, мис Кентън, не е нужно чак толкова да се гневите. Просто почувствах необходимост да се успокоя, че не е убегнало от вниманието ви…

— Мистър Стивънс, това е четвъртият или петият път през последните два дни, когато чувствате подобна необходимост. Безкрайно ми е странно, че разполагате с толкова свободно време, та можете просто да се мотаете из къщата и да притеснявате останалите с неоснователните си забележки.

— Мис Кентън, ако само за миг сте си помислили, че имам свободно време, това повече от всякога показва колко сте неопитна. Надявам се, че през следващите години ще придобиете по-ясна представа какво точно се прави в къща като тази.

— Постоянно говорите за „голямата ми неопитност“, мистър Стивънс, но досега не сте успели да ми посочите нито една грешка. В противен случай, сигурна съм, щяхте да го сторите отдавна и подчертано изчерпателно. А сега, понеже имам твърде много работа, ще ви бъда благодарна, ако престанете да ходите по петите ми и да ми пречите. Щом имате толкова свободно време, мисля, че ще ви бъде по-полезно да го прекарате на чист въздух.

Тя профуча покрай мен и закрачи надолу по коридора. Реших, че е по-добре да не усложнявам нещата, и продължих по пътя си. Почти бях стигнал до вратата на кухнята, когато чух, че ядосаните й стъпки отново се връщаха назад.

— Между другото, мистър Стивънс — извика, — бих ви помолила отсега нататък изобщо да не разговаряте с мен.

— Мис Кентън, какви ги приказвате?

— Ако е необходимо да ми предадете нещо, бих ви помолила да използвате посредник. Или пък ми напишете бележка и я изпратете по някой. Убедена съм, че по този начин професионалните ни взаимоотношения значително ще се облекчат.

— Мис Кентън…

— Изключително заета съм, мистър Стивънс. Напишете ми бележка, ако това, което искате да ми кажете, е прекалено сложно. В противен случай можете да го предадете на Марта или Дороти или на който и да било от мъжете, стига да сметнете, че е достатъчно благонадежден. Сега трябва да се заемам с работата си и да ви оставя да се мотаете.

Макар че поведението на мис Кентън силно ме раздразни, не бих могъл да си позволя лукса да мисля и за това, защото междувременно първите гости бяха вече пристигнали. Представителите от чужбина щяха да дойдат след два-три дни, но тримата господа, наричани от негова светлост „домашния отбор“ — двама висши служители на Форин Офис, присъстващи почти „инкогнито“, и сър Дейвид Кардинал, — бяха пристигнали по-рано, за да подготвят терена. Както винаги, от мен нищо не се криеше и когато влизах и излизах от стаите, където господата седяха, потънали в сериозни разговори, нямаше как да не придобия известно впечатление за настроението им на този етап. Разбира се, негова светлост и колегите му се опитваха колкото се може по-точно взаимно да се информират за всеки от очакваните гости, но тревогите им се концентрираха върху една-единствена фигура — французина, мосю Дюпон, и неговите вероятни симпатии и антипатии. Струва ми се дори, че веднъж, като влязох в пушалнята, чух единият от господата да казва: „Нищо чудно съдбата на цяла Европа да зависи от това дали ще успеем да убедим Дюпон по този въпрос.“

Точно по време на тези предварителни разговори негова светлост ми повери една толкова необичайна задача, че съм я запомнил до днес покрай всички останали далеч по-значими събития, които щяха да се случат през паметната седмица. Лорд Дарлингтън ме извика в кабинета си и аз веднага разбрах, че е доста смутен. Той седна зад бюрото си и както обикновено, прибягна до помощта на отворената книга — този път беше „Кой кой е“, — чиито страници прехвърляше насам-натам.

— О, Стивънс… — подхвана с престорено безгрижие, но така и не се сети как да продължи. Аз стоях в готовност да го избавя от неудобството му при първия възможен случай. Негова светлост продължи да разлиства страниците още известно време, после се наведе, взря се в текста и най-сетне каза:

— Стивънс, разбирам, че това, което ще те помоля да направиш, е доста необичайно.

— Сър?

— Просто в момента съзнанието ми е заето с толкова по-важни работи.

— Много ще се радвам, ако мога да помогна, сър.

— Съжалявам, че те занимавам с подобно нещо, Стивънс. Знам, че и ти сигурно си ужасно зает. Но не виждам как иначе бих могъл да се справя.

Почаках известно време, тъй като негова светлост отново насочи вниманието си към справочника. След малко изрече, без да ме поглежда:

— Допускам, че си запознат с нещата от живота.

— Сър?

— Нещата от живота, Стивънс. Птички, пчелички. Запознат си, нали?

— Опасявам се, че не ми е много ясно, сър.

— Ще сваля картите, Стивънс. Сър Дейвид ми е стар приятел. Освен това ми оказа безценна помощ при организирането на конференцията. Смея да заявя, че без него никога нямаше да убедим мистър Дюпон да присъства.

— Наистина, сър.

— Обаче, Стивънс, сър Дейвид си има някои странности. Може би и ти си ги забелязал. Довел е сина си Реджиналд в качеството на свой секретар. Работата е там, че той е сгоден и ще се жени. Младият Реджиналд, искам да кажа.

— Да, сър.

— Сър Дейвид вече пета година се опитва да разкаже на сина си за нещата от живота. Сега младежът е на двайсет и три.

— Разбирам, сър.

— Ще стигна и до същината, Стивънс. Аз съм кръстник на момчето. Ето защо сър Дейвид ме помоли аз да разкажа на младия Реджиналд за нещата от живота.

— Разбирам, сър.

— Самият сър Дейвид е явно поуплашен от тази задача и смята, че няма да успее да я изпълни преди сватбата на сина си.

— Разбирам, сър.

— Работата е там, Стивънс, че аз съм прекалено зает. Сър Дейвид би трябвало да го знае, но въпреки това отправи молбата си. — Негова светлост замълча и продължи да изучава страницата.

— Трябва ли да разбирам, сър, че желанието ви е аз да предам съответната информация на младия човек?

— Ако не възразяваш, Стивънс. Ще ме отървеш от огромно бреме. Сър Дейвид през два часа ме пита дали вече съм го направил.

— Разбирам, сър. Несъмнено е безкрайно мъчително при цялото напрежение.

— Естествено, това няма нищо общо със задълженията ти, Стивънс.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, сър. Опасявам се обаче, че ще имам известни затруднения да уцеля подходящ момент за подобен разговор.

— Ще ти бъда безкрайно благодарен дори само ако се опиташ, Стивънс. Високо оценявам доблестния ти жест. И, виж, няма нужда да се увличаш в подробности. Нахвърляй му само основни факти. Простичкият подход е най-добрият, това е моят съвет, Стивънс.

— Да, сър. Ще сторя всичко, каквото мога.

— Страшно съм ти признателен, Стивънс. Дръж ме в течение как се справяш.

Сигурно се досещате, че бях малко смутен от тази молба и в друг момент бих отделил повече време да обмисля поведението си. Но дошла така изневиделица, свръх цялата ми заетост, не можех да си позволя да ангажирам съзнанието си с излишни неща и затова реших да отхвърля задачата още при първата удала ми се възможност. Доколкото си спомням, не беше изминал и час, след като ми бяха поверили деликатната мисия, и аз забелязах младия мистър Кардинал сам в библиотеката. Седеше на една от масите, потънал в някаква документация. При по-подробно вглеждане в младежа човек би могъл, меко казано, да оцени затрудненията, които изпитваше негова светлост, а и собственият му баща. Кръщелникът на господаря изглеждаше старателен, ученолюбив младеж с много приятни черти на лицето; и все пак предвид темата, която се канех да засегна, определено ми се искаше насреща си да имах по-несериозен, дори по-лекомислен господин. Така или иначе, твърдо решен колкото се може по-бързо да доведа цялата работа до задоволителен край, аз лекичко се изкашлях.

— Извинете, сър, но трябва да ви предам съобщение.

— Така ли? — пламенно откликна той и вдигна очи от документите. — От татко ли е?

— Да, сър. Тоест като резултат.

— Една минутка.

Младият господин извади от куфарчето, което стоеше в краката му, молив и бележник.

— Давай, Стивънс.

Изкашлях се отново и придадох на гласа си възможно най-безразлична интонация.

— Сър Дейвид желае да ви уведомя, сър, че дамите и господата се различават по няколко основни показателя.

Сигурно съм замълчал малко, за да оформя следващото си изречение, защото мистър Кардинал въздъхна и каза:

— Това ми е съвсем ясно, Стивънс. Ще бъдеш ли така добър да говориш по същество?

— Ясно ли ви е, сър?

— Татко постоянно ме подценява. Правил съм много проучвания и съм изчел куп литература по въпроса.

— Нима, сър?

— През последния месец на практика не съм мислил за нищо друго.

— Наистина ли, сър? В такъв случай вероятно това, което искам да ви кажа, ще бъде излишно.

— Можеш да увериш татко, че съм чудесно информиран. Това куфарче — той го побутна с крак — е претъпкано със записки за всички възможни подробности, които ти дойдат наум.

— Нима, сър?

— Наистина съм премислил всяка приумица, на която е способен човешкият мозък. Държа да убедиш татко в това.

— Непременно, сър.

Мистър Кардинал видимо се поотпусна. После отново побутна с крак куфарчето, от което бях склонен да извърна поглед, и рече:

— Сигурно си се чудил защо никога не се разделям с него. Е, сега вече знаеш. Я си представи, че го отвори някой, който не трябва.

— Би било крайно неудобно, сър.

— Това, разбира се — разтревожено додаде той, като внезапно се изправи, — е в случай, че татко не е измислил нещо съвършено ново, с което иска да се запозная.

— Не бих могъл да си го представя, сър.

— Така ли? Нищо ново за личността Дюпон?

— Опасявам се, че не, сър.

Положих огромни усилия да не издам обзелото ме отчаяние. Излизаше, че така и не съм подхващал задачата, която вече бях сметнал за загърбена. Предполагам, че съм събирал мислите си, за да подновя усилията, когато младежът изведнъж скочи на крака, здраво притиснал куфарчето до гърдите си, и каза:

— Е, мисля да глътна малко чист въздух. Благодаря ти за помощта, Стивънс.

Възнамерявах без никакво отлагане да направя опит за втори разговор с мистър Кардинал, но това се оказа невъзможно преди всичко заради пристигането на американския сенатор мистър Луис, който дойде два дни по-рано от очакваното. Бях в стаята си и преглеждах списъците с провизиите, когато безпогрешно различих шума на паркиращи в двора автомобили. Бързо тръгнах нагоре и срещнах мис Кентън в задния коридор — сцена на последното ни спречкване — и може би точно това нещастно съвпадение я импулсира да продължи с детинщините, които бе измислила предния път. Защото, като я попитах кой е пристигнал, мис Кентън профуча покрай мен и подвикна: „Бележка, ако е нещо спешно, мистър Стивънс.“ Това ужасно ме раздразни, ала нямах избор, освен да преглътна.

Помня мистър Луис като човек с внушителни размери и сияйна усмивка, която рядко слизаше от лицето му. Ранната му поява определено създаде неудобство за негова светлост и колегите му, които разчитаха на още ден-два, за да могат спокойно да приключат с подготовката си. Мистър Луис обаче със своята заразителна непринуденост и изявлението по време на вечерята, че Съединените щати „винаги ще бъдат на страната на справедливостта и не се срамуват да признаят, че във Версай са били допуснати грешки“, очевидно до голяма степен спечели доверието на „домашния отбор“. С напредването на вечерта разговорът бавно, но сигурно се пренасочи от предимствата на родната за мистър Луис Пенсилвания към предстоящата конференция, а когато господата палеха пурите си, някои от споделените мнения звучаха не по-малко откровено, отколкото и преди пристигането на американеца. В един момент той се обърна към компанията:

— Съгласен съм с вас, господа, че нашият мистър Дюпон може да бъде крайно непредсказуем. Ала за едно нещо трябва да сме абсолютно сигурни до степен, че можем да се обзаложим. — Наведе се напред и размаха пурата си за по-голяма изразителност. — Дюпон мрази германците. Мразил ги е преди войната, мрази ги и сега със сила, която вие, господа, трудно бихте били в състояние да разберете. — След тези думи мистър Луис отново се облегна назад и сияйната усмивка се върна на лицето му. — Но кажете, господа, нима можем да виним един французин, че мрази германците? В крайна сметка той има всички основания за това, нали?

За кратко на масата се възцари неловко мълчание, докато мистър Луис оглеждаше присъстващите. После лорд Дарлингтън отбеляза:

— Естествено, наличието на известна горчивина е неизбежно. Но ние, англичаните, също сме водили с немците дълги и свирепи битки.

— Само че разликата е, че вие вече не мразите немците. Според французите обаче те са разрушили европейската цивилизация и никакво наказание не е достатъчно сурово за тях. Разбира се, на нас в Щатите тази позиция ни се струва твърде непрактична, ала това, което винаги ме е удивлявало, е как така вие, англичаните, не споделяте възгледите на французите? Както споменахте, Англия също е загубила много в тази война.

Отново настъпи неловко мълчание, преди сър Дейвид да каже колебливо:

— Ние, англичаните, често гледаме по-различно на нещата от французите, мистър Луис.

— А! Може би заради разликата в темперамента.

Стори ми се, че докато изговаряше тези думи, усмивката на мистър Луис стана още по-широка. Той кимна, сякаш много неща най-после му се бяха изяснили, и дръпна от пурата си. Възможно е закъсняла преценка на събитието да оцветява паметта ми, но все мисля, че в този момент аз за пръв път усетих нещо нередно, може би нещо лицемерно в очарователния на вид американец. Ако моите подозрения обаче се бяха събудили, то лорд Дарлингтън очевидно не ги споделяше, защото след още една-две секунди мълчание негова светлост явно взе решение.

— Мистър Луис — каза той, — ще бъда откровен е вас. Мнозинството от англичаните в момента дълбоко презират сегашното поведение на французите. Вие може и да го наричате разлика в темперамента, но аз бих се осмелил да ви подскажа, че става дума за нещо повече. Недостойно е да продължаваш да мразиш врага си така, след като конфликтът е приключил. Щом си съборил противника на тепиха, борбата трябва да свърши, а не да продължиш да го риташ, нали? За нас позицията на французите придобива все по-варварски измерения.

Тези думи сякаш удовлетвориха донякъде мистър Луис. Той промърмори нещо съчувствено и доволно се усмихна на останалите през гъстите кълба дим, които се носеха над масата.

На другата сутрин дойдоха още подранили гости — двете дами от Германия, които бяха пътували заедно въпреки огромната разлика в произхода им. Естествено, водеха със себе си цяла армия от придворни дами и лакеи и носеха невероятно количество багаж. Същия следобед пристигна и един италианец, придружаван от камериер, секретар, някакъв „експерт“ и двама телохранители. Кой знае къде си е мислил, че отива този господин, за да води охрана. Във всеки случай беше доста странно, че в Дарлингтън Хол можеха да се видят подобни мълчаливи мъжаги, които гледаха подозрително във всички посоки само на няколко метра от италианския си господар. Постепенно през следващите няколко дни стана ясно, че работната схема на телохранителите изисква единият или другият да си ляга по най-необичайно време, за да има винаги дежурен през нощта. Когато обаче за пръв път чух за този режим и се опитах да уведомя мис Кентън, тя отново отказа да разговаря с мен и за да уредя нещата колкото се може по-скоро, аз в действителност бях принуден да й напиша бележка и да я пъхна под вратата на стаята й.

На другия ден пристигнаха още гости, а през следващите два, преди началото на конференцията, Дарлингтън Хол се изпълни с хора от всякакви националности, които разговаряха по стаите или безцелно обикаляха из вестибюла, коридорите и площадките и разглеждаха картините и предметите. Гостите се отнасяха изключително любезно един към друг, но въпреки всичко на този етап в атмосферата витаеше напрежение, заредено с недоверие. Всичко това неизбежно рефлектираше и върху гостуващите камериери и лакеи, които се гледаха с видима студенина, и моите служители бяха доволни, че са прекалено заети, за да прекарват повече време в компанията им.

Някъде по това време, разкъсван между безкрайните изисквания, на които трябваше да откликвам, случайно погледнах през прозореца и зърнах фигурата на младия мистър Кардинал, който беше излязъл да глътне свеж въздух в градината. Както винаги, здраво стискаше куфарчето си и бавно се разхождаше по най-отдалечената пътека, дълбоко вглъбен в мисли. Аз, разбира се, веднага се сетих за мисията си, а и че естественият декор на природата и особено примерът на гъските, които пасяха наблизо, биха осигурили доста подходяща обстановка за деликатното послание. Освен това ми хрумна, че ако бързо изтичам навън и се скрия зад големия рододендрон край пътеката, много скоро и мистър Кардинал ще мине оттам. Тогава щях да изскоча и да го заговоря. Стратегията не беше от най-изтънчените, ала, предполагам, ще се съгласите, че точно тази задача, макар и сама по себе си не маловажна, едва ли бе приоритетна в момента.

Тънък слой скреж покриваше земята и околната растителност, но денят беше мек за това време на годината. Прекосих моравата и се прислоних зад храста. Скоро чух приближаващите се стъпки на мистър Кардинал. За съжаление не прецених добре момента на появяването си. Намеренията ми бяха да изляза иззад храста още докато младежът беше сравнително далеч, за да ме види навреме и да предположи, че съм се упътил към беседката или може би към къщичката на градинаря. Тогава можех да се престоря, че го забелязвам едва сега, и небрежно да го въвлека в разговор. Аз обаче закъснях и се опасявам, че сериозно уплаших младия господин, който незабавно прегърна куфарчето и силно го притисна към гърдите си с две ръце.

— Много съжалявам, сър.

— Господи, Стивънс. Здравата ме стресна. Помислих си, че обстановката е започнала да се нажежава.

— Действително съжалявам, сър, но се налага да ви предам нещо.

— Да, разбира се, само че добре ме уплаши, няма що.

— Ако може, ще говоря направо, сър. Сигурно сте забелязали онези гъски там.

— Гъски? — Той се огледа, леко озадачен. — О, да. Ето ги къде са.

— А също така храстите и цветята. Всъщност това не е най-подходящото време от годината да ги видите в цялата им прелест, ала не може да не се съгласите, сър, че с пукването на пролетта се наблюдава промяна — много специална промяна — наоколо.

— Да, сигурен съм, че паркът не е в най-добрата си форма точно сега, но, честно казано, Стивънс, в момента не ме вълнуват особено тайнствата на природата. Нещата са доста тревожни. Този мосю Дюпон пристигна във възможно най-отвратително настроение. Последното, на което се бяхме надявали.

— Мосю Дюпон е пристигнал тук, в тази къща, сър?

— Преди около половин час. И е в ужасно настроение.

— Извинете ме, сър, трябва незабавно да му обърна нужното внимание.

— Разбира се, Стивънс. Все пак много мило, че излезе да си поприказваме.

— Моля да ме извините, сър. Имах да ви казвам още една-две думи по въпроса за — както вие се изразихте — тайнствата на природата. Ако благоволите да ме изслушате, ще ви бъда безкрайно благодарен. Опасявам се обаче, че това ще трябва да стане някой друг път.

— Ами ще чакам разговора с нетърпение, Стивънс. Макар че лично аз повече си падам по рибите. Знам всичко за рибите, бистрата вода и солта.

— Всички живи същества са подходящи за бъдещата ни дискусия, сър. Сега обаче се налага да ме извините. Въобще нямах представа, че мосю Дюпон е дошъл.

Бързо се отправих към къщата, където още на вратата бях посрещнат от главния лакей, който каза:

— Търсихме ви навсякъде, сър. Господинът от Франция е тук.

Мосю Дюпон бе висок елегантен мъж с посивяла брада и монокъл. Беше пристигнал с дрехи, които европейците често носят през свободното си време, и наистина през целия си престой той старателно поддържаше представата, че е дошъл в Дарлингтън Хол единствено воден от приятелски чувства и желание за развлечение. Но както мистър Кардинал беше споменал, мосю Дюпон не бе в добро настроение; не мога да си спомня многобройните нещастия, които го бяха сполетели в Англия, най-силно обаче го мъчеха болезнените мехури на краката, получени, докато разглеждал Лондон, и сега се опасяваше, че са се инфектирали. Препратих камериера му към мис Кентън, но това не пречеше на мосю Дюпон през час-два да щрака насреща ми с пръсти и да се провиква: „Иконом! Нужни са ми още превръзки.“

Настроението му видимо се подобри, когато съзря мистър Луис. Двамата с американския сенатор се поздравиха като стари колеги и до вечерта почти не спряха да си приказват и да се смеят над общи спомени. Всъщност ставаше ясно, че почти непрестанното общуване между мистър Луис и мосю Дюпон беше сериозно неудобство за лорд Дарлингтън, който, естествено, желаеше да установи близък личен контакт с този изтъкнат господин преди началото на дискусиите. Няколко пъти станах свидетел как негова светлост направи опити да се оттегли с мосю Дюпон, за да си поговорят насаме, но сияйно усмихнатият мистър Луис веднага им се натрапваше с някоя забележка от сорта: „Извинете ме, господа, ала има нещо, което безкрайно ме озадачава.“ След което лорд Дарлингтън трябваше да изслуша поредния жизнерадостен анекдот на американеца. Като изключим мистър Луис обаче, останалите гости, може би от страхопочитание, може би от чувство на антагонизъм, се държаха на почтително разстояние от мосю Дюпон — факт, който биеше на очи дори сред преобладаващата атмосфера на всеобща подозрителност и който още повече засилваше чувството, че точно французинът държи ключа за изхода на предстоящото значимо събитие.

Конференцията започна в една дъждовна сутрин от последната седмица на март 1923 г. в малко необичайната обстановка на салона — място, избрано да подчертае „неофициалното“ присъствие на мнозина от участниците. Аз лично смятах, че идеята за неофициалност бе придобила доста абсурдни размери. Не стига, че тази сравнително женска стая бе претъпкана със сериозни, облечени в тъмни костюми господа, които седяха притиснати един до друг по канапетата, ами дори някои от тях в желанието си да създадат впечатление за едно обикновено светско събиране бяха стигнали дотам, че държаха на коленете си отворени вестници и списания.

Тази първа сутрин бях принуден постоянно да влизам и излизам от стаята и не успях отблизо да следя събитието. Спомням си обаче, че лорд Дарлингтън официално откри разискванията, като първо приветства гостите с „добре дошли“, а после, наблягайки на моралната страна на въпроса, подчерта необходимостта от смекчаване клаузите на Версайския договор и спомена за огромните страдания, които лично той е наблюдавал при посещението си в Германия. Разбира се, многократно бях чувал негова светлост да излага тези доводи по най-различни поводи, но той така вълнуващо и убедено говори пред това височайше събрание, че не можех да не се трогна отново. След него думата взе сър Дейвид Кардинал и макар че пропуснах по-голямата част от речта му, тя ми се стори по-формална и, честно казано, дори неразбираема. Все пак същината й не се отличаваше особено от идеята на негова светлост и призоваваше към замразяване плащането на репарациите от страна на Германия и оттегляне на френските войски от Рурската област. После заговори немската графиня, ала в този момент, вече съм забравил по какъв повод, ми се наложи да напусна салона за по-дълго. Когато се върнах, разискванията бяха започнали и се въртяха все около търговия и лихвени проценти — неща, които определено не разбирах. Мосю Дюпон, доколкото успявах да видя, не участваше в дискусията и по киселата му физиономия трудно можеше да се отгатне дали слушаше внимателно, или пък бе дълбоко потънал в други мисли. По едно време — тъкмо се изказваше един господин от Германия — трябваше да изляза и мосю Дюпон най-неочаквано стана и ме последва.

— Иконом — каза той, когато вече бяхме в преддверието, — чудех се дали някой не може да ми смени превръзките. В момента чувствам толкова силни болки, че почти не мога да слушам за какво се говори.

Доколкото си спомням, изпратих на мис Кентън молба за помощ — чрез куриер, естествено, — и оставих мосю Дюпон да чака в билярдната. В този миг главният лакей тичешком слезе по стълбите и развълнувано ми съобщи, че на баща ми му е прилошало на горния етаж.

Бързо се заизкачвах и още щом завих на площадката, съзрях странна гледка. В най-отдалечения край на коридора, почти пред големите прозорци, в момента изпълнени със сива светлина и дъжд, се виждаше фигурата на баща ми, замръзнала в поза, предполагаща участие в някакъв церемониален ритуал. Беше се отпуснал на едното си коляно и с наведена глава сякаш се опитваше да избута количката пред себе си, която по неизвестни причини упорито не му се подчиняваше. Две камериерки стояха на разстояние и наблюдаваха усилията му със страхопочитание. Приближих се до баща ми, освободих ръцете му от ръба на количката и внимателно го положих на килима. Очите му бяха затворени, лицето — пепелявосиво, а по челото му бяха избили капки пот. Извикахме още хора на помощ, скоро докараха и инвалидната количка и го качихме в стаята му.

Щом го настанихме в леглото, аз започнах да се двоумя как да постъпя. От една страна, очевидно не беше редно да оставям баща си в такова състояние, а от друга — нямах нито миг за губене. Докато стоях нерешително до вратата, мис Кентън се приближи и рече:

— Мистър Стивънс, в момента аз имам малко повече време от вас, затова, ако желаете, ще се погрижа за баща ви. Ще доведа доктор Мередит и ще ви уведомя, ако е казал нещо важно.

— Благодаря ви, мис Кентън — отвърнах аз и бързо заслизах надолу.

Като се върнах в салона, един свещеник разказваше колко е труден животът на децата в Берлин. Веднага се оказах безкрайно зает, защото постоянно трябваше да доливам на гостите чай и кафе. Забелязах, че неколцина от мъжете пиеха алкохол, а един-двама, въпреки присъствието на дамите бяха започнали и да пушат. Спомням си, че излизах от салона с празен чайник в ръка, когато мис Кентън се зададе насреща ми и каза:

— Мистър Стивънс, доктор Мередит тъкмо си тръгва.

В този момент видях, че лекарят облича шлифера си в преддверието, и отидох при него все още с чайник в ръка. Той ме изгледа с кисела физиономия.

— Баща ви не е много добре — промърмори. — Ако се влоши, повикайте ме незабавно.

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

— На колко години е баща ви, Стивънс?

— На седемдесет и две, сър.

Доктор Мередит се позамисли и повтори отново:

— Ако се влоши, повикайте ме незабавно.

Благодарих му още веднъж и го изпратих до вратата.

Същия ден, малко след вечеря, неволно дочух разговора между мистър Луис и мосю Дюпон. Бях се качил за нещо до стаята на французина и се готвех да почукам, но преди това, както винаги, се ослушах пред вратата. Вие може и да не сте свикнали да взимате тази дребна предпазна мярка, която спестява почукването в най-неудобни мигове, но аз винаги го правя и трябва да ви кажа, че това е разпространена практика сред доста професионалисти. Тоест не се влага някакъв заден умисъл и изобщо не възнамерявах да чуя толкова много онази вечер. Съдбата беше решила друго обаче. Когато доближих ухо до вратата на мосю Дюпон, най-неочаквано разпознах гласа на мистър Луис и макар че сега не си спомням какви бяха първите думи, които долових, знам, че по-скоро тонът на гласа му породи съмненията ми. Слушах същия топъл и бавен глас, с който американецът бе запленил много от присъстващите, но сега интонацията му несъмнено издаваше и някаква потайност. Именно това заедно с факта, че той всъщност беше в стаята на мосю Дюпон и разговаряше с тази най-важна личност, възпря ръката ми и аз продължих да слушам.

Спалните в къщата са с доста дебели врати, поради което в никакъв случай не можех да чуя целите фрази. Ето защо ми е трудно да ви предам точния текст, както не можах да го кажа и на лорд Дарлингтън, когато му докладвах за случилото се същата вечер. Това обаче не означава, че не бях успял да схвана същината на онова, което се вършеше в стаята. Най-общо, американецът изказваше мнението си, че мосю Дюпон е жертва на манипулации от страна на негова светлост и други участници в конференцията; че съзнателно са го поканили по-късно, за да могат останалите да вземат важни решения в негово отсъствие; че дори и след идването му можело да се забележи, че негова светлост провежда тайни разговори с най-видните делегати, без да кани мосю Дюпон. После мистър Луис започна да докладва какво били казали господарят ми и гостите му на онази първа вечеря след неговото пристигане в Дарлингтън Хол.

— Съвсем откровено, сър — сподели американецът, — бях потресен от отношението им към вашите сънародници. Те направо употребяваха думи като „варварски“ и „презрени“. Дори си ги записах в дневника само няколко часа по-късно.

Мосю Дюпон изрече нещо кратко, което не успях да разбера, след което мистър Луис продължи:

— Наистина бях потресен, сър. Нима така трябва да окачествяваме съюзника, с когото само допреди няколко години сме се били рамо до рамо?

Вече не си спомням дали изобщо съм почукал на вратата; напълно възможно е с оглед тревожното естество на чутото да съм решил да се оттегля веднага. Във всеки случай не се забавих достатъчно — както се наложи да обясня на негова светлост по-късно, — за да доловя нещичко, което би могло да ме ориентира за отношението на мосю Дюпон към казаното от мистър Луис.

На следващия ден разискванията в салона станаха още по-разгорещени, а по обяд репликите, които се разменяха, придобиха съвсем откровен характер. Моето лично мнение беше, че все повече и по-смели обвинения се отправяха към фотьойла, в който мосю Дюпон седеше, попипваше брадата си и почти през цялото време мълчеше. И аз, и негова светлост обаче не без известно притеснение забелязахме, че щом дискусиите приключеха, мистър Луис веднага отмъкваше мосю Дюпон в някой ъгъл и двамата потъваха в тих разговор. Дори веднъж си спомням как налетях на тези господа, които бяха застанали точно при вратата вътре в библиотеката и доверително си шептяха. Щом ме видяха, те веднага прекратиха разговора си.

Междувременно състоянието на баща ми нито се подобряваше, нито се влошаваше. Доколкото разбирах, почти непрекъснато спеше и действително, колкото пъти успявах да открадна по някоя минутка и да се изкатеря в таванската му стаичка, винаги го намирах заспал. На практика се оказваше, че откакто се беше разболял, аз нито веднъж не бях разговарял с него.

На втората вечер, когато влязох в стаята му, той отново спеше. Но момичето, което мис Кентън беше оставила да бди край леглото му, веднага скочи на крака и го разтърси за рамото.

— Какво правиш, глупачке! — извиках аз.

— Мистър Стивънс каза да го събудим, ако дойдете, сър.

— Остави го да спи. Той в момента боледува от пълно изтощение.

— Заръча ми непременно да го събудя, сър — упорито отвърна тя и пак го раздруса за рамото.

Баща ми отвори очи, извърна леко главата си върху възглавницата и ме погледна.

— Надявам се, че татко сега се чувства по-добре — казах. Той продължи да ме гледа още известно време, след това попита:

— Всичко ли е под контрол долу?

— Положението е доста критично. Вече минава шест, така че татко може да си представи каква е атмосферата в кухнята.

Нетърпелива гримаса пробяга по лицето на баща ми.

— Но всичко ли е под контрол? — попита отново.

— Да, смея да твърдя, че за това можете да бъдете спокоен. Много се радвам, че татко се чувства по-добре.

С известна решителност той измъкна ръцете си изпод завивките и уморено започна да ги разглежда. Аз пак се обадих:

— Много се радвам, че татко се чувства по-добре. Ала аз наистина трябва да слизам долу. Както казах, обстановката е доста критична.

Той продължи да гледа ръцете си, а след малко бавно промълви:

— Надявам се, че съм ти бил добър баща.

Засмях се и отвърнах:

— Толкова се радвам, че вече се чувствате по-добре.

— Гордея се с теб. Добър син. Надявам се, че и аз съм бил добър баща. Но ми се струва, че не съм.

— Опасявам се, че сега сме изключително заети, можем да си поговорим утре сутринта.

Баща ми все още гледаше ръцете си, сякаш го дразнеха.

— Толкова се радвам, че се чувствате добре — казах отново и излязох.

Когато отидох в кухнята, там беше истински ад, а сред персонала на всички нива цареше изключително напрегната атмосфера. С огромно задоволство обаче си спомням, че докато се сервираше вечерята около един час по-късно, моят екип демонстрираше единствено умения и висок професионализъм. Винаги е вълнуващо да видиш великолепната банкетна зала, изпълнена до краен предел, и тази вечер не правеше изключение. Разбира се, ефектът от дългите редици господа във вечерно облекло, многократно превишаващи броя на дамите, внушаваше известна строгост. Но в онези дни двата огромни полилея над масата все още светеха с газ — излъчваха приглушена мека светлина и не заслепяваха така ярко както сега, след като ги електрифицираха. На тази втора и последна за конференцията вечеря — очакваше се мнозинството от гостите да си тръгнат на другия ден след обяд — компанията се беше отърсила от сковаващата я през целия преден ден резервираност. Не само че се разговаряше по-свободно и на по-висок глас, но забелязахме, че трябваше да доливаме чашите много по-често. Към края на вечерята, която от професионална гледна точка премина без съществени затруднения, негова светлост се изправи да произнесе реч.

В началото изрази благодарността си към всички присъстващи, че дискусиите през изминалите два дни, „макар и понякога стимулиращо откровени“, са се провели в дух на разбирателство и всеобщо желание да възтържествува доброто. Царящото през това време единство далеч превишавало всичките му надежди, затова вярвал, че на утрешната „заключителна“ сесия участниците ще изразят готовността си да предприемат необходимите действия преди предстоящата важна международна конференция в Швейцария. Някъде на това място — нямам представа дали изобщо предварително го беше планирал — негова светлост се впусна в спомени за мъртвия си приятел хер Карл-Хайнц Бреман. Тази му идея обаче не се оказа особено сполучлива. Темата беше прекалено близка на сърцето му и той затъна в многословие. Освен това лорд Дарлингтън явно никога не е бил роден оратор и скоро всички тези дребни шумове, които недвусмислено говорят за една отегчена аудитория, изпълниха залата. И действително, след като най-после негова светлост се накани да призове гостите си да пият за „мира и справедливостта в Европа“, силата на тези шумове — може би и поради огромното количество изпито вино — определено прехвърляше границите на вежливостта.

Всички отново бяха седнали и разговорите пак се възобновиха, когато някой авторитетно почука по масата и мосю Дюпон се изправи на крака. Изведнъж в залата се възцари тишина. Видният французин огледа присъстващите почти сурово. После заговори: „Надявам се, че не отнемам нечие задължение, но не чух никой да предлага тост на благодарност към нашия домакин, многоуважаемия и безкрайно любезен лорд Дарлингтън.“ Разнесе се одобрителен шепот. Мосю Дюпон продължи: „Много интересни неща се казаха в тази къща през последните няколко дни. Важни неща.“ Той замълча. В залата вече цареше гробна тишина.

„Изразиха се доста мнения, които индиректно или направо критикуваха — думата е прекалено мека, — критикуваха външната политика на моята страна.“ Французинът замълча отново. На лицето му бе изписано сурово изражение. Дори човек можеше да си помисли, че с ядосан. „През тези два дни чухме няколко изчерпателни и много интелигентни анализа на сегашната безкрайно сложна ситуация в Европа. Ала нито в един от тях, държа да подчертая, не се долавяше разбиране на причината, поради която Франция е възприела подобно отношение към своята съседка. Обаче — той вдигна пръст — сега не е моментът за тези дебати. Между другото, аз съзнателно се въздържах от тях и през изминалите два дни, защото бях дошъл предимно да слушам. И нека да ви кажа, че някои от аргументите, които чух, ми направиха дълбоко впечатление. Но колко дълбоко, може би ще попитате.“ Погледът на мистър Дюпон почти лениво обходи лицата, вперени в него. Най-после той заговори отново: „Господа… и дами, моля за извинение, много мислих по тези въпроси и сега искам откровено да споделя с вас, че въпреки оставащите различия между мен и мнозина от тук присъстващите, засягащи интерпретацията на онова, което действително се случва в Европа в момента, въпреки тях, що се отнася до основните въпроси, повдигнати в тази къща, аз съм убеден, господа, убеден съм в тяхната справедливост и практичност.“ Шепот на облекчение и ликуване обиколи масата, ала този път мосю Дюпон леко повиши глас и го заглуши с думите си: „Щастлив съм, че мога да уверя всички тук, че ще дам моя, макар и скромен, принос и ще съдействам за известна промяна във френската политика в духа на всичко онова, което се каза. И ще положа сериозни усилия това да стане преди конференцията в Швейцария.“

Последва взрив от аплодисменти и видях как лорд Дарлингтън и сър Дейвид се спогледаха. Мосю Дюпон вдигна ръка, въпреки че не беше ясно дали по този начин благодареше за аплодисментите, или се опитваше да ги прекрати.

„Но преди да продължа с благодарностите към нашия домакин, лорд Дарлингтън, има една дреболия, от която искам да облекча съвестта си. Някои може би ще кажат, че не е възпитано така да се облекчаваме точно на масата. — Последва бурен смях. — Аз обаче държа да съм откровен в тези неща. Както е наложително публично и най-официално да изразя признателността си към лорд Дарлингтън, който ни събра и безкрайно много допринесе за царящия в момента дух на единство и добра воля, така, убеден съм, се налага открито да заклеймя всеки, който е дошъл тук да злоупотребява с гостоприемството на нашия домакин и да влага енергията си единствено в опити да сее недоволство и подозрителност. Такива хора са не само обществено несъвместими, в духа на днешния ден те са и изключително опасни.“ Залата отново потъна в гробна тишина. Мосю Дюпон продължи спокойно, ала решително. „Единственият въпрос, който искам да задам на мистър Луис, е следният. До каква степен неговото противно поведение илюстрира отношението на сегашната американска администрация? Дами и господа, нека сам се постарая да дам отговора, защото не бива да се разчита на верен отговор от страна на човек, показал такъв висш пилотаж в измамата през последните няколко дни. И така, ще се опитам да се досетя. Разбира се, Америка не е безразлична дали ще й бъде изплатен дългът, в случай че се замразят германските репарации. Аз обаче имах възможност през последните шест месеца да обсъждам този въпрос с няколко изключително високопоставени американски администратори и съм останал с впечатлението, че мисленето в тази страна е много по-далновидно от това на техния тук присъстващ сънародник. Всички ние, които болеем за бъдещото добруване на Европа, трябва да сме спокойни от факта, че сега мистър Луис — как да се изразя? — едва ли е факторът, какъвто е бил някога. Може би ще ме сметнете за твърде груб, че изричам тези неща открито. Истината, дами и господа, е, че съм прекалено жалостив. Защото ще се въздържа да споделя какво този господин ми говореше — за всички вас. Без да споменавам за нетактичността и безочието, с които го правеше. Но стига укори. Дойде време да благодарим. Нека всички ние, дами и господа, вдигнем чаши за лорд Дарлингтън.“

Докато говореше, мосю Дюпон нито веднъж не погледна към мистър Луис, а и всички останали, когато седнаха след наздравицата за домакина, прилежно отбягваха да извръщат очи в неговата посока. Известно време цареше неловко мълчание, най-после американецът се изправи на крака. По устните му играеше обичайната приятна усмивка.

— Ами, след като всички произнасят речи, не виждам защо и аз да не го направя — започна той и от гласа му веднага пролича, че здраво си е пийнал. — Няма да коментирам глупостите, изречени от нашия френски приятел. Просто смятам да ги игнорирам напълно. Досега много хора са се опитвали да ме натопят, ала държа да ви уведомя, дами и господа, че малцина са успелите. Наистина малцина. — Мистър Луис замълча и сякаш се чудеше как да продължи. След малко обаче отново се усмихна и каза: — Както вече споменах, нямам намерение да си хабя приказките по адрес на нашия френски приятел. И все пак държа да ви заявя нещо. След като всички сме толкова откровени, аз също ще бъда откровен. Ще ме прощавате, господа, но вие сте едни наивни мечтатели. И ако не настоявахте да се бъркате в големите световни проблеми, дори щяхте да бъдете симпатични. Да вземем за пример нашия прекрасен домакин. Какъв е той? Той е джентълмен. Вярвам, че никой от вас не би се осмелил да го оспори. Класически английски джентълмен. Благопристоен, честен, добронамерен. Негова светлост обаче е аматьор. — След тази дума американецът спря и огледа присъстващите. — Той е аматьор, а международното положение днес вече не е за джентълмени аматьори. И колкото по-скоро вие, европейците, осъзнаете това, толкова по-добре. Мога ли да попитам всички вас, все благопристойни и добронамерени джентълмени, имате ли изобщо представа в какво се е превърнал светът? Времето, когато можехте да решавате проблемите с благородните си пориви, безвъзвратно отмина. Само че вие в Европа очевидно не сте го схванали. Джентълмени от рода на нашия любезен домакин все още смятат, че могат да се бъркат в неща, от които нищо не разбират. Толкова глупости се наговориха тук през изминалите два дни. Добронамерени, наивни глупости. Вие, европейците, явно се нуждаете от професионалисти, които да ви вършат работата. Не го ли осъзнаете скоро, провалът ви е сигурен. Тост, господа. Искам да вдигна тост. За професионализма.

Всички зашеметени мълчаха и никой не помръдваше. Мистър Луис сви рамене, вдигна чаша към цялата компания, отпи и седна на мястото си. Веднага след това се изправи лорд Дарлингтън.

— Нямам намерение — започна негова светлост — да се впускам в разправии на тази наша последна вечер заедно, която всички заслужаваме да изживеем като едно щастливо и победоносно събитие. Но от уважение към вашите възгледи, мистър Луис, които не бих желал просто да отхвърля подобно ексцентрично хрумване на площаден оратор, позволете ми да ви кажа следното. Онова, което вие току-що описахте като „аматьорщина“, сър, мнозинството от присъстващите тук предпочитаме да наричаме „чест“.

Това предизвика бурен шепот на одобрение и дори аплодисменти.

— Също така, сър — продължи негова светлост, — мисля, че много добре знам какво разбирате под „професионализъм“. Това очевидно означава да постигаш целите си с измами и машинации и да решаваш приоритетите си, воден единствено от алчността и личната изгода, а не от желание да допринесеш за тържеството на правдата и справедливостта. Ако такъв е „професионализмът“, който ни препоръчвате, сър, аз лично не се интересувам от него и не възнамерявам да го придобивам.

Думите му бяха изпратени с още по-мощно одобрение, последвано от топло и сдържано ръкопляскане. Видях как мистър Луис досадено се усмихваше на чашата си. В миг забелязах, че главният лакей се е доближил до мен, и ми прошепна:

— Мис Кентън желае да говори с вас, сър. Тя е отвън пред вратата.

Излязох от залата колкото се може по-незабелязано точно когато негова светлост подхващаше нова тема.

Мис Кентън изглеждаше доста разтревожена.

— Състоянието на баща ви силно се влоши, мистър Стивънс — каза тя. — Извиках доктор Мередит, но доколкото разбрах, щял малко да закъснее.

Сигурно съм изглеждал объркан, защото мис Кентън продължи:

— Мистър Стивънс, той наистина е много зле. Елате да го видите.

— Разполагам само с няколко минути. Господата ще се оттеглят в пушалнята всеки момент.

— Разбирам. Само че трябва да дойдете сега, мистър Стивънс, в противен случай по-късно може дълбоко да съжалявате.

Мис Кентън вече вървеше напред. Двамата бързо прекосихме преддверието и се качихме в таванската стаичка на баща ми. До леглото му, все още по престилка, стоеше мисис Мортимър, готвачката.

— О, мистър Стивънс — продума тя, щом влязохме, — той е много зле.

И наистина лицето на баща ми беше придобило мътночервен цвят, какъвто не бях виждал при нито едно живо същество. Чух как мис Кентън прошепна зад мен: „Пулсът му едва се долавя.“ Гледах го известно време, после леко докоснах челото му и се отдръпнах.

— Мисля, че е получил удар — обади се мисис Мортимър. — Два случая съм виждала през живота си и смятам, че е удар. — След тези думи тя заплака. От нея се носеше задушлива миризма на мазнина и печено месо. Обърнах се и казах на мис Кентън:

— Моментът е много печален. Въпреки всичко аз веднага трябва да сляза долу.

— Разбира се, мистър Стивънс. Ще ви уведомя, когато лекарят пристигне. Или пък ако настъпят някои промени.

— Благодаря, мис Кентън.

Бързо се спуснах по стълбите и стигнах навреме, за да видя как господата се насочват към пушалнята. Лакеите ме погледнаха с облекчение и аз незабавно им дадох знак да заемат местата си.

Каквото и да е ставало в банкетната зала, след като съм излязъл, сега цареше истински празнична атмосфера. Всички стояха на групи, смееха се и се потупваха по гърбовете. Мистър Луис, доколкото успях да разбера, вече се беше оттеглил в стаята си. Проправях си път сред гостите със стъкленица портвайн на таблата. Тъкмо доливах чашата на един господин, когато някой се обади зад гърба ми:

— А, Стивънс, значи се интересуваш от риби, така ли?

Обърнах се и видях младия мистър Кардинал, който щастливо сияеше насреща ми. Аз също му се усмихнах и казах:

— Риби ли, сър?

— Като малък имах най-различни тропически риби в един аквариум. Беше си доста сериозна колекция. Ей, Стивънс, добре ли си?

— Много добре, благодаря, сър — отвърнах и отново му се усмихнах.

— Както правилно забеляза, май наистина ще трябва да се върна тук през пролетта. Сигурно имението е страхотно красиво тогава. Последния път, когато идвах, мисля, че пак беше зима. Стивънс, наистина ли си добре?

— Да, сър, много съм добре, благодаря.

— Да не би да си болен?

— Не, разбира се. Моля да ме извините, сър.

Продължих да сервирам портвайн на гостите. Зад гърба ми избухна силен смях, след което чух гласа на свещеника от Белгия: „Това си е чиста ерес! Стопроцентова ерес!“ Усетих как някой ме докосна по лакътя и като се обърнах, видях лорд Дарлингтън.

— Стивънс, добре ли си?

— Да, сър. Чувствам се отлично.

— Приличаш на човек, който плаче.

Засмях се, извадих кърпичка и бързо избърсах лицето си.

— Много съжалявам, сър. Напрежението от тежкия ден, изглежда, си е казало думата.

— Да, наистина здравата поработихме.

В този момент някой заговори негова светлост. Канех се да продължа да обикалям стаята, но забелязах, че мис Кентън ми дава знаци през отворената врата. Запътих се натам, ала преди да успея да стигна, мосю Дюпон ме дръпна за ръката.

— Иконом — рече той, — би ли уредил да ми сменят превръзките? Отново изпитвам нетърпими болки.

— Да, сър.

Закрачих към вратата, но забелязах, че мосю Дюпон ме следва. Обърнах се и казах:

— Ще се върна и ще ви намеря, сър, веднага щом подсигуря необходимото.

— И моля те, побързай. Много ме боли.

— Да, сър. Съжалявам, сър.

Мис Кентън все още стоеше на прага на пушалнята. Когато се появих, тя се запъти към стълбището. С учудване установих, че вече не бързаше. Обърна се и отрони:

— Мистър Стивънс, много съжалявам. Баща ви почина преди около четири минути.

— Разбирам.

Тя погледна ръцете си, после вдигна очи към лицето ми.

— Мистър Стивънс, моите съболезнования — промълви. — Ще ми се да можех да кажа нещо.

— Не е необходимо, мис Кентън.

— Доктор Мередит все още не е пристигнал. — Тя за миг наведе глава и изхлипа. Почти веднага обаче възвърна самообладанието си и ме попита с овладян глас: — Ще се качите ли да го видите?

— Точно сега съм много зает, мис Кентън. Може би след малко.

— В такъв случай, мистър Стивънс, ще ми позволите ли да му затворя очите?

— Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако го сторите, мис Кентън.

Тя се отправи към стълбите, но аз я спрях.

— Мис Кентън, моля ви, не си мислете, че постъпвам непристойно, като не се качвам да видя починалия си баща. Той самият би предпочел първо да изпълня задълженията си.

— Разбира се, мистър Стивънс.

— Ако постъпя по друг начин, чувствам, че ще го предам.

— Разбира се, мистър Стивънс.

Обърнах се, все още с портвайна върху подноса, и отново влязох в пушалнята. Сравнително тясното помещение приличаше на гора от черни фракове, посивели коси и дим от пури. Проправях си път между господата и се оглеждах за празни чаши, които да долея. Мосю Дюпон ме потупа по рамото и попита:

— Иконом, погрижи ли се за моите превръзки?

— Много съжалявам, сър, но точно в този момент не можем да ви бъдем полезни.

— Какво? Нима искаш да кажеш, че сте привършили запасите си за първа помощ?

— В интерес на истината, сър, лекарят идва насам.

— А, много добре! Ти си извикал доктор.

— Да, сър.

— Добре, добре.

Мосю Дюпон продължи разговора си, а аз обикалях стаята още няколко минути. Немската графиня току изскочи измежду мъжете и преди да успея да й сервирам, сама си наля портвайн от стъкленицата.

— Поздрави готвачката от мое име, Стивънс — каза тя.

— Разбира се, госпожо. Благодаря, госпожо.

— А и ти и твоят екип се справихте прекрасно.

— Безкрайно съм ви благодарен, госпожо.

— В един момент по време на вечерята можех да се закълна, че си най-малко трима души — рече и се разсмя.

Аз бързо се усмихнах и отвърнах:

— Щастлив съм, че мога да бъда полезен, госпожо.

Миг по-късно забелязах младия мистър Кардинал. Стоеше недалеч от мен и все още сам. Помислих си, че младежът може би се чувства леко притеснен в тази компания. Във всеки случай чашата му беше празна и аз се запътих към него. Той видимо се ободри при появата ми и ми подаде чашата си.

— Толкова е хубаво, че си любител на природата, Стивънс — каза, докато му наливах. — Лорд Дарлингтън е извадил голям късмет, че има такъв специалист, който да наблюдава работата на градинаря.

— Не ви разбрах, сър?

— Природата, Стивънс. Онзи ден с теб разговаряхме за чудесата на природата. И съм напълно съгласен, че гледаме прекалено самодоволно на това велико тайнство, което ни заобикаля.

— Да, сър.

— Имам предвид всичко онова, за което говорихме. Договори, граници, репарации и окупации. А майката природа си е все така мила и прекрасна. Много странно, че ми хрумват такива неща, не смяташ ли?

— Наистина, сър.

— Мисля си дали нямаше да е по-добре, ако всевишният ни беше създал като… ами като растения например. Нали разбираш, здраво сраснати със земята. Тогава всичките тези безумици от рода на войните и границите нямаше да съществуват.

Тази идея явно го развесели. Той се засмя, помисли малко и се разсмя още повече. Аз също се разсмях. Младежът ме смушка с лакът и каза:

— Представяш ли си, Стивънс? — И пак прихна.

— Да, сър — отвърнах през смях. — Би била безкрайно любопитна алтернатива.

— Но и тогава щеше да има такива като теб, които да разнасят съобщения насам-натам, да сервират чая и други подобни. Иначе как изобщо бихме се справили? Можеш ли да си представиш, Стивънс? Всички вкоренени в земята? Само си го представи!

Точно в този миг се появи един от лакеите.

— Мис Кентън желае да говори с вас, сър — каза той.

Извиних се на мистър Кардинал и се запътих към вратата. Забелязах мосю Дюпон, който очевидно стоеше на пост наоколо, защото веднага ме пресрещна:

— Иконом, дойде ли лекарят?

— Тъкмо отивах да проверя, сър. Ще се върна веднага.

— Много ме боли.

— Ужасно съжалявам, сър. Предполагам, че скоро ще ви помогнат.

Този път мосю Дюпон ме последва вън от стаята. Мис Кентън отново стоеше в преддверието.

— Мистър Стивънс — каза тя, — доктор Мередит пристигна и се качи горе.

Беше го изрекла тихо, но мосю Дюпон зад гърба ми незабавно възкликна:

— О, чудесно!

Обърнах се към него с думите:

— Ще бъдете ли така любезен да ме последвате, сър?

Заведох го в билярдната и разпалих огъня, а той седна на един от кожените столове и започна да си събува обувките.

— Съжалявам, че тук е малко студено, сър. Лекарят ще дойде всеки момент.

— Благодаря ти, иконом. Справи се много добре.

Мис Кентън ме чакаше в преддверието. Двамата мълчаливо се заизкачвахме. В стаята на баща ми доктор Мередит пишеше нещо, а мисис Мортимър безутешно плачеше. Тя все още носеше престилката, която очевидно бе използвала да бърше сълзите си. В резултат цялото й лице лъщеше от мазнина и й придаваше вид на участник в карнавално шествие. Очаквах стаята да мирише на смърт, ала поради присъствието на мисис Мортимър — или по-точно на престилката й — преобладаваше миризмата на печено.

Доктор Мередит се изправи и каза:

— Моите съболезнования, Стивънс. Получил е силен удар. Ако това може да е някаква утеха, знай, че не е изпитал голяма болка. Нищо на света не би могло да го спаси.

— Благодаря ви, сър.

— Сега си тръгвам. Надявам се, ще се погрижиш за формалностите?

— Да, сър. Само че искам да ви помоля за нещо. Долу има един изключително изтъкнат господин, който се нуждае от помощта ви.

— Спешно?

— Настоява да ви види, сър.

Слязохме с доктор Мередит, въведох го в билярдната, а после бързо се върнах в пушалнята, където атмосферата, ако не друго, поне бе станала още по-дружелюбна.

Разбира се, не съм аз този, който ще решава дали съм достоен да застана до „великите“ икономи от моето поколение, като мистър Маршал или мистър Лейн. И все пак съществуват хора, които вероятно от криворазбрано великодушие са склонни да го допуснат. Искам да поясня: когато заявявам, че конференцията от 1923 г. и специално тази вечер представляват повратна точка в професионалното ми развитие, аз говоря от позицията на собствените си скромни стандарти. И все пак, ако вземем под внимание напрежението, на което бях подложен, навярно не се заблуждавам прекомерно, като отивам толкова далеч в предположенията си, че може би наистина съм демонстрирал въпреки всичко поне в известна степен „достойнството“, подхождащо на някой като мистър Маршал — или, в тази връзка, на собствения ми баща. И действително защо трябва да отричам? Въпреки тъжните асоциации, замисля ли се за онази вечер днес, улавям се, че го правя с чувството на истински победител.