Остатъкът от деня

Ден втори — следобед

Излиза, че до този момент не съм взимал под внимание един важен аспект от въпроса: „Какво е велик иконом?“ Трябва да призная, че подобен пропуск доста ме смути особено като се има предвид колко близка на сърцето ми е темата и колко много съм размишлявал по въпроса през всичките тези години. Учудва ме например, че доста прибързано съм отхвърлил някои аспекти от критериите за членство в дружество „Хейс“. Веднага искам да поясня, че нямам намерение да отстъпвам от схващанията си за „достойнството“ и пряката му връзка с „величието“. Ала напоследък все по-сериозно се замислям върху онази част от изискванията на дружеството, че кандидатът „трябва да е на служба в някое видно семейство“. И сега, не по-малко отпреди, продължавам да съм твърдо убеден, че това си е чиста проба снобизъм. Мисля си обаче, че може би възраженията ми се отнасят по-скоро до старомодното разбиране за „видно семейство“, а не до идеята по принцип. Защото самият аз непоколебимо вярвам, че задължителна предпоставка за величие е „да си на служба в някое видно семейство“ — стига, естествено, думата „видно“ да има далеч по-дълбок смисъл от този, който дружество „Хейс“ влага в нея.

Всъщност разликата между моята интерпретация на „видно семейство“ и тълкуването на дружеството илюстрира основните различия в стойностите на нашето поколение икономи и тези на предишната генерация. Като казвам това, аз не само насочвам вниманието ви към факта, че моето поколение гледаше съвсем не толкова снобски на въпроса кой работодател е наследствен благородник и кой бизнесмен. Онова, което се опитвам да внуша — и, струва ми се, определението е съвършено точно, — е, че ние бяхме много по-големи идеалисти. Докато нашите предшественици се интересуваха единствено дали работодателят им е титулувана особа, или другояче казано, дали е от „старите“ семейства, ние по-скоро бяхме склонни да се вълнуваме от неговия морален статус. Тук, естествено, нямам предвид личното му поведение. Мисълта ми е, че хранехме амбицията, която би била крайно необичайна за по-възрастното поколение, да служим на господа, допринасящи за възхода на човечеството, така да се каже. Смяташе се например за далеч по-достойно да си на служба при господин като мистър Джордж Кетъридж, който, макар и със скромно потекло, има неоспорим принос за развитието на империята, отколкото при някой потомствен аристократ, пропиляващ времето си по клубовете и игрищата за голф.

На практика много представители на най-благородните фамилии са посвещавали живота си на големите проблеми на деня, така че на пръв поглед би могло да ви се стори, че тежненията на моето поколение не се различават особено от тези на нашите предшественици. Аз обаче съм готов да се обзаложа, че съществуваше основна разлика както в отношението към нещата, които колегите споделяха помежду си, така и в критериите, по които най-способните представители на професията избираха къде да работят. Тези решения вече не бяха въпрос само на заплата, брой на подчинените или семейна титла на господаря; за моето поколение професионалният престиж се съдържаше преди всичко в моралните достойнства на работодателя.

Струва ми се, че най-добре ще илюстрирам разликата между поколенията, ако се изразя фигуративно. Икономите от генерацията на баща ми бяха склонни да си представят света като стълба — къщите на кралските особи, херцозите и графовете от най-старите семейства се намираха най-отгоре, тези с „новите пари“ по-надолу и т.н., докато се стигнеше нивото, където йерархията се определяше единствено от богатството или липсата му. Всеки иконом с амбиции просто правеше всичко, което беше по силите му, за да се издигне колкото се може повече по тази стълба. В крайна сметка, колкото по-високо се намираше, толкова по-голям бе и професионалният му престиж. Точно това са и стойностите, заложени в идеята на дружество „Хейс“ за „видно семейство“, и фактът, че през 1929 г. самонадеяно се правеха подобни изявления, обяснява защо кончината им беше неизбежна, да не кажа твърде закъсняла. Защото подобно мислене отдавна се смяташе за архаизъм сред най-видните представители на нашите среди. Моето поколение вече не възприемаше света като стълба, а по-скоро като колело. Надявам се, ще ми позволите да развия тезата си по-подробно.

Имам усещането, че моето поколение първо разбра нещо, което бе убягнало от вниманието на по-старите икономи — факта, че съдбоносните решения за бъдещето на света не се взимаха просто в тази или онази камара или през няколкото дни, отделени на международна конференция пред очите на цялото общество и преса. Точно обратното — разискванията се провеждаха и големите решения се взимаха в уединението и покоя на престижните английски имения. Онова, което се случва пред хорските очи с толкова много церемониалност и разкош, често е само заключението или ратификацията на нещо, подготвяно седмици и дори месеци наред в тези имения. Следователно за нас светът беше колело, с престижните имения в центъра, откъдето се излъчваха съдбоносните решения и достигаха до всички останали, бедни и богати, които се въртяха около тях. И всеки от нас, който имаше някакви професионални амбиции, се стремеше да се доближи до този център. Защото, както казах, ние бяхме поколение от идеалисти, за които въпросът не беше само доколко успешно упражнявахме способностите си, а за каква кауза го правехме. У всекиго се таеше желанието да даде своя скромен принос за добруването на света и като истински професионалист го постигаше, служейки на великите личности на нашето време, в чиито ръце бе поверена съдбата на цивилизацията.

Разбира се, в момента правя много големи обобщения и с готовност ще се съглася, че доста хора и от нашето поколение изобщо не се ръководеха от толкова възвишени принципи. И обратно, сигурен съм, че сериозните представители от поколението на баща ми инстинктивно са усещали моралните измерения на професията. Но в общи линии вярвам, че заключението ми е точно. Що се отнася до моята кариера, подобни „идеалистични“ мотивации винаги са играли огромна роля. В началото например често сменях господарите си — очевидно съм чувствал, че на тези места не мога да получа никакво професионално удовлетворение, — докато най-после бях възнаграден с възможността да служа на лорд Дарлингтън.

Интересно, че до днес никога не съм мислил за нещата по този начин. И наистина през всичките часове, прекарани в спорове на тема „величие“ край камината в помещението за слугите, нито аз, нито мистър Греъм и другите колеги сме се сещали за подобно измерение на въпроса. И макар че не бих се отказал от нищо заявено дотук по отношение същината на „достойнството“, трябва да призная, че има нещо вярно в твърдението, че независимо до каква степен един иконом е овладял това качество, ако не успее да му намери подходящо поле за изява, не би могъл да очаква колегите му да го смятат за „велик“. И ако се замисли човек, не може да не забележи, че фигури като мистър Маршал и мистър Лейн служеха само при господа с неоспорим морален статус — лорд Уейклинг, лорд Камбърли, сър Ленард Грей — и просто не биха предложили таланта си на личности от по-дребен калибър. И колкото повече го мисля, толкова по-очевидно ми се струва: връзката с истински престижно семейство действително е предпоставка за „величие“. „Велик“ иконом е само онзи, който може да погледне назад в годините и да заяви, че е отдал своята дарба в служба на велик господар — и чрез него в служба на човечеството.

Както споменах, никога не бях гледал на нещата точно по този начин. Но може би самото естество на пътешествието ми подсказа учудващо новите аспекти на въпроси, които отдавна смятах, че съм решил. Несъмнено и случката отпреди час също насочи мислите ми натам и, трябва да призная, внесе известен смут в душата ми.

Цялата сутрин бях шофирал в прекрасно време, обядвах добре в една селска странноприемница и вече бях прекосил границата с Дорсет. Неочаквано усетих миризма на изгоряло откъм двигателя. Мисълта, че съм повредил форда на господаря си, естествено, беше ужасяваща и аз незабавно спрях колата.

Намирах се на тесен път, обрамчен от двете страни с плътна зеленина, така че нямах никаква представа какво има наоколо. Напред също не виждах кой знае колко, тъй като след около двайсетина метра пътят правеше остър завой. Хрумна ми, че не биваше да оставам дълго на това място, понеже от завоя можеше да изскочи друго превозно средство и да се блъсне във форда на господаря. Отново запалих мотора и с облекчение установих, че миризмата вече не беше толкова силна.

Най-разумно бе да потърся гараж или някоя по-заможна къща, където имаше вероятност да намеря шофьор, който да разбере какъв е проблемът. Пътят обаче продължаваше да се вие, живият плет от двете ми страни не секваше и макар че зърнах няколко отклонения, къщи така и не видях. Шофирах още около половин миля, а смущаващата миризма се усилваше с всяка секунда. Най-после излязох на по-права отсечка и можех да виждам по-надалеч. И действително отляво съзрях висока постройка във викториански стил с просторна морава отпред и бивш коларски път, видимо превърнат в алея за автомобили. Тръгнах по нея и скоро със задоволство забелязах едно бентли в отворения гараж.

Портата също беше оставена отворена, затова придвижих форда още малко напред, слязох и се запътих към задната врата на къщата. Показа се мъж по риза и без вратовръзка, но когато го попитах за шофьора, бодро отговори, че съм „уцелил в десетката от първия път“. След като изслуша проблема ми, човекът, без да се двоуми, отиде при форда, отвори капака, погледна и само след секунди ме уведоми: „Вода, началник. Нямаш вода в радиатора.“ Изглеждаше доста развеселен от цялата история, ала все пак се оказа услужлив. Влезе обратно в къщата и след малко се появи с една кана вода и фуния. Докато пълнеше радиатора, навел глава над мотора, той дружелюбно се разбърбори. Щом разбра, че просто пътешествам из тези места, веднага ми препоръча да посетя местната забележителност — някакво красиво езеро на около половин миля разстояние.

Аз пък междувременно бях успял да разгледам по-добре постройката. Беше по-висока, отколкото широка, имаше четири етажа и цялата й предна фасада, почти до покрива, бе обвита с бръшлян. По прозорците обаче си личеше, че поне половината беше неизползваема. Отбелязах този факт пред шофьора, след като вече беше напълнил радиатора и затворил капака.

— Срамота наистина — съгласи се мъжът. — Толкова красива стара къща. Всъщност полковникът се опитва да я продаде. За него тя вече определено е много голяма.

Тогава не можах да се въздържа и попитах за броя на персонала и да си призная, никак не се учудих, като разбрах, че единствените служители са той и една готвачка, която идва само вечер. Явно човекът беше и иконом, и камериер, и шофьор, и главен чистач. Обясни ми, че през войната бил ординарец на полковника. Били заедно в Белгия по време на германското нашествие, заедно били и когато съюзниците дебаркирали. После ме изгледа внимателно и каза:

— Сега схванах. Отначало не ми бяхте съвсем ясен, но вече схванах. Вие сте от онези първокласни икономи, които служат в големите шикозни имения.

Когато потвърдих, че не е далече от истината, той продължи:

— Сега ми е ясно. Отначало не можах много да ви наместя, защото говорите почти като джентълмен. А и с този стар красавец, който карате — мъжът посочи форда, — направо си помислих, че идва някое тузарско старче. Пък и вие сте си истински тузар. Аз така и не го научих този занаят. Останах си един прост, вече цивилен, ординарец.

Попита ме къде работя. Като му казах, човекът наклони глава и се взря изпитателно в лицето ми.

— Дарлингтън Хол — промърмори. — Дарлингтън Хол. Трябва да е наистина нещо страшно шикозно, защото звучи познато дори и на идиот като мене. Дарлингтън Хол. Я чакай, да не искаш да кажеш Дарлингтън Хол, имението на лорд Дарлингтън?

— Било е на лорд Дарлингтън допреди три години, когато е починал — информирах го. — Къщата в момента е собственост на един американец, мистър Джон Фарадей.

— Ама и ти трябва да си суперкласа, щом работиш на такова място. Надали са останали много като теб, а? — После ме попита с променен глас: — Действително ли си работил за онзи лорд Дарлингтън?

Човекът отново ме наблюдаваше внимателно. Аз отвърнах:

— О, не, работя за мистър Джон Фарадей, американеца, който купи къщата от семейство Дарлингтън.

— Тогава не познаваш онзи лорд Дарлингтън. Просто се чудех що за тип е бил.

Казах му, че трябва да тръгвам, и горещо му благодарих за помощта. В крайна сметка той беше един дружелюбен човек, който си направи труда да ме насочва, докато обръщах, и преди да се разделим, се наведе и още веднъж ми препоръча да посетя местното езеро, като отново ми обясни как да стигна дотам.

Фордът пак беше в отлична форма и тъй като въпросното езеро представляваше съвсем малко отклонение от моя маршрут, реших да послушам съвета на ординареца. Указанията му ми се бяха сторили ясни, ала когато свърнах от главния път, в желанието си да ги следвам, моментално се изгубих сред разни тесни и криви пътчета, досущ като това, на което бях усетил миризмата на изгоряло. На места зелената завеса наоколо ставаше толкова плътна, че дори закриваше слънцето и очите ми с мъка се адаптираха, преминавайки от ярката светлина в дълбоката сянка. Най-после обаче след дълго взиране открих табелка „Мортимърс Понд“ и ето че вече от половин час съм тук.

Сега се чувствам безкрайно задължен на ординареца не само че ми помогна за форда, но и че ме насочи към това очарователно място, което иначе никога нямаше да посетя. Езерото не е голямо, може би около четвърт миля в периметър, така че от всяка по-издадена точка може да се наблюдава цялото. Тук цари безмерно спокойствие. Край водата са посадени дървета, достатъчно близо, че да хвърлят приятна сянка върху бреговете, а групички тръстика и папур нарушават водната повърхност и неподвижното отражение на небето. Обувките ми не са подходящи за разходки наоколо. Дори откъдето съм седнал, виждам, че пътеката изчезва в доста кални участъци, ала толкова силно е очарованието на езерцето, че в мига, в който го зърнах, едва се сдържах да не го обиколя. Единствено мисълта за катастрофата, която може да сполети пътния ми костюм след подобна експедиция, ме задържа на тази пейка. И вече половин час седя и наблюдавам фигурите на рибарите, застанали неподвижно с въдиците си край водата. В момента виждам около дузина мъже, разположили се на различни места около езерото, но дълбоките сенки, образувани от ниско сведените клони, не ми позволяват да разграничавам чертите им. Ето защо се наложи да се откажа от малката игра, която си бях намислил — да се досетя кой от тези рибари е полковникът, в чиято къща току-що ми бяха оказали толкова полезна помощ.

Несъмнено заобикалящото ме спокойствие спомогна да се задълбоча в мислите, които ме навестиха преди около половин час. И наистина, ако не беше този безмълвен покой край езерото, може би никога нямаше толкова да разсъждавам върху поведението си по време на разговора ми с ординареца. Тоест надали щях да се опитам да си обясня защо бях дал твърдо да се разбере, че никога не съм служил при лорд Дарлингтън. Тъй като в действителност точно това се беше случило. Той ме бе попитал: „Искаш да кажеш, че си работил за онзи лорд Дарлингтън?“ А отговорът ми трудно можеше да означава друго, освен че не съм. Лесно бих могъл да се измъкна с версията за невинна, моментна прищявка, но това едва ли е убедително обяснение за подобно очебийно странно поведение. Във всеки случай пред себе си признах, че преживелицата с ординареца съвсем не беше първата от такова естество и несъмнено има някаква връзка — макар и да не съм наясно каква — със случилото се преди няколко месеца, по време на посещението на семейство Уейкфилд.

Мистър и мисис Уейкфилд са американци, заселили се в Англия — някъде в Кент, доколкото разбрах — преди двайсет години. И тъй като с мистър Фарадей имали многобройни общи познати из бостънското общество, един ден ни гостуваха за кратко в Дарлингтън Хол. Останаха на обяд и си тръгнаха малко преди следобедния чай. Бяха изминали само няколко седмици, откакто мистър Фарадей бе пристигнал в къщата, и ентусиазмът му от придобивката все още беше огромен. В резултат през по-голямата част от гостуването на семейството господарят ги развеждаше из къщата — ненужно дълга обиколка по мое мнение, включваща дори и всички затворени крила. Мистър и мисис Уейкфилд обаче проявяваха не по-малък интерес и докато си вършех работата, до ушите ми често долитаха най-различни американски възклицания на задоволство от видяното. Мистър Фарадей беше започнал да ги развежда от горе на долу. Когато най-после доведе гостите си да се насладят и на великолепието на първия етаж, той беше в силно приповдигнато настроение. Посочваше детайли от корнизите и рамките на прозорците и с доста цветисти изрази обясняваше „какво са правили английските благородници“ във всяка стая. Макар че въобще не съм полагал съзнателни усилия да чуя думите му, не можех да не доловя същината на разговора и бях удивен от дълбоките познания на господаря си. И ако не се смята някой несполучливо използван израз, разказът му издаваше истински възторг от английските традиции. Освен това беше повече от ясно, че и семейство Уейкфилд — и особено мисис Уейкфилд — бяха добре запознати със спецификата на нашата страна, и от многобройните забележки, които чувах, останах с впечатлението, че и те притежават някаква богаташка английска къща.

Та по време на тази обиколка — тъкмо прекосявах преддверието, като си мислех, че групата е излязла в парка, — видях, че мисис Уейкфилд е изостанала и внимателно разглежда каменната арка над входа на трапезарията. Когато минах покрай нея с думите „извинете, госпожо“, тя се обърна и каза:

— О, Стивънс, може би точно ти би могъл да ми дадеш сведение. Тази арка изглежда от седемнайсети век, но не е ли била построена сравнително наскоро? Може би по времето на лорд Дарлингтън?

— Възможно е, госпожо.

— Много е красива. Ала е навярно само една сполучлива имитация, изградена преди няколко години. Не съм ли права?

— Не съм сигурен, госпожо, но е напълно възможно.

После, като сниши глас, мисис Уейкфилд ми прошепна:

— Кажи ми, Стивънс, що за човек беше този лорд Дарлингтън? Предполагам, че си работил за него.

— Не съм, госпожо.

— О, аз пък бях решила, че си. Интересно откъде ми е хрумнало.

Мисис Уейкфилд се взря отново в арката и като я погали с ръка, каза:

— Значи не можем да сме сигурни. И все пак ми се струва, че е имитация. Много сполучлива, но имитация.

Бих могъл бързо да забравя този разговор, ала след като гостите си заминаха и аз занесох следобедния чай на мистър Фарадей в дневната, той ми се видя замислен. Помълча малко, после се обърна към мен:

— Знаеш ли, Стивънс, мисис Уейкфилд не беше чак толкова впечатлена от къщата, колкото очаквах.

— Наистина ли, сър?

— Изглежда, си мисли, че силно преувеличавам, когато разказвам за историята й; и си съчинявам, че всичко това е ставало преди толкова векове.

— Нима, сър?

— Постоянно повтаряше това е „имитация“, онова е „имитация“. Дори смята, че и ти си „имитация“, Стивънс.

— Действително ли, сър?

— Действително, Стивънс. Бях й казал, че си нещо изключително. Истински стар английски иконом. Че си работил в тази къща повече от трийсет години за истински английски лорд. Но мисис Уейкфилд ме опроверга. И между другото го направи напълно убедена в правотата си.

— Нима, сър?

— Мисис Уейкфилд, Стивънс, е абсолютно сигурна, че ти никога не си работил тук, преди аз да те наема. Дори е останала с впечатлението, че го е чула от собствената ти уста. Накара ме да се почувствам пълен глупак, както можеш да си представиш.

— Много неприятно, сър.

— Мисълта ми, Стивънс, е, че това действително е истинска английска къща на стара благородническа фамилия, нали? Поне за това съм платил. И ти си истински, старомоден английски иконом, а не някой келнер, който се представя за такъв. Ти действително си първа класа, нали? Точно това исках да имам, нима не съм го получил?

— Смея да твърдя, че го имате, сър.

— Тогава можеш ли да ми обясниш какви ги приказва мисис Уейкфилд? Защото за мен е огромна загадка.

— Възможно е малко да съм подвел госпожата, що се отнася до кариерата ми, сър. Много се извинявам, ако това е предизвикало някакво неудобство.

— Бих казал, че е предизвикало, Стивънс. За тези хора аз вече съм самохвалко и лъжец. А и какво означава „малко съм подвел госпожата“?

— Ужасно съжалявам, сър. Нямах представа, че мога да ви причиня неудобство.

— По дяволите, Стивънс, защо й наговори тези лъжи?

Помислих за момент, после отвърнах:

— Много съжалявам, сър, но това е свързано с обичаите в тази страна.

— Не те разбирам, човече…

— Искам да кажа, сър, че в Англия не е прието един служител да обсъжда бившия си работодател.

— Окей, Стивънс, значи не искаш да разгласяваш стари тайни. Нима обаче ще стигнеш дотам да отричаш, че си работил при всеки друг освен при мен?

— Така формулирано, наистина изглежда малко пресилено, сър. Но на служителите често се налага да създават такова впечатление. Ако мога да използвам примера, сър, подобен обичай имаме и при разводите. Щом една разведена дама е в компанията на втория си съпруг, желателно е изобщо да не се споменава за първия й брак. Същото е и в нашата професия, сър.

— Е, не би било зле да бях научил за вашия обичай по-рано, Стивънс — рече господарят ми и се облегна назад в стола. — Защото преди малко наистина приличах на пълен глупак.

Мисля, дори тогава много добре разбирах, че обяснението, което дадох на мистър Фарадей — макар и не съвсем лишено от истина, — беше печално незадоволително. Но когато човек се занимава с толкова други проблеми, нормално е да не обръща голямо внимание на подобни неща. Което всъщност и направих — за известно време изцяло изключих епизода от съзнанието си. Сега обаче, като си го припомням сред заобикалящия ме покой на езерото, без всякакво съмнение се убеждавам, че поведението ми към мисис Уейкфилд тогава е тясно свързано със случилото се този следобед.

Разбира се, в наше време има много хора, способни да наговорят куп глупости за лорд Дарлингтън. Следователно може да останете с впечатлението, че се притеснявам или дори срамувам от връзките си с негова светлост и това обяснява реакциите ми в описаните случаи. Ако е така, искам съвсем ясно да заявя, че нищо не би могло да бъде по-далече от истината. Повечето от нещата, които се разправят за моя господар днес, във всеки случай са абсолютни небивалици, основаващи се на почти пълно непознаване на фактите. И наистина, струва ми се, че това е доста правдоподобно обяснение за странното ми поведение — опит да предотвратя и най-малката възможност да чуя още нелепости по адрес на негова светлост. С други думи, и в двата случая съм предпочел да изрека благородна лъжа като най-простия начин да избегна неприятностите. И колкото повече мисля, толкова по-правдоподобно ми звучи това обяснение. Защото, ако има нещо, което най-много ме дразни днес, то е да чувам как непрестанно се повтарят едни и същи глупости. Искам най-отговорно да заявя — лорд Дарлингтън беше джентълмен с изключително извисен морал — толкова извисен, че всички тези, които постоянно сипят обвинения по негов адрес, направо изглеждат нищожни. И съм готов да се закълна, че си остана такъв до края на дните си. Нищо не може да е по-невярно от предположението, че съжалявам за близостта си с подобен джентълмен. И наистина не може да не оцените факта, че служейки на негова светлост в Дарлингтън Хол дълги години, успях да се приближа до центъра на световното колело — възможност, за която не бих могъл и да мечтая. Посветих трийсет и пет години от живота си в служба на лорд Дарлингтън; и определено смятам, че имам основание да твърдя, че през това време съм работил в истински „престижно семейство“. И днес, когато се връщам назад в кариерата си, най-голямото ми удовлетворение се базира върху онова, което постигнах през този период, и мога да изпитвам единствено гордост и благодарност, че съм бил толкова привилегирован.