Остатъкът от деня

Ден трети — вечерта

Чувствам, че може би трябва да се върна за малко към въпроса, свързан с отношението на негова светлост към евреите, тъй като в наши дни всички са доста чувствителни на тема „антисемитизъм“. По-специално държа да изясня историята с предполагаемата забрана евреи да бъдат наемани на работа в Дарлингтън Хол. И тъй като тези камъни падат съвсем директно в моя двор, готов съм с целия си авторитет да опровергая подобни твърдения. През всичките ми години служба при лорд Дарлингтън в персонала е имало много евреи и искам да заявя, че отношението към тях никога не е било по-различно, отколкото към останалите. Аз действително не мога да разбера причината за тези абсурдни становища — освен ако, колкото и да е нелепо, те не водят началото си от онези кратки, абсолютно незначителни няколко седмици в зората на трийсетте, когато мисис Каролин Барнет започна необичайно силно да влияе на негова светлост.

Мисис Барнет, вдовицата на мистър Чарлз Барнет, тогава бе някъде около четирийсетте и много голяма, дори ослепителна красавица. Беше си извоювала репутация на страховито интелигентна дама, за която постоянно се чуваше как на някоя вечеря е унизила този или онзи учен мъж в спор по важен съвременен проблем. Почти през цялото лято на 1932 г. тя беше постоянен гост в Дарлингтън Хол и двамата с негова светлост прекарваха дълги часове, потънали в разговори на социални или политически теми. Доколкото си спомням, точно тя беше тази, която заведе лорд Дарлингтън на „разузнавателните инспекции“ из най-бедните квартали на лондонския Ийст Енд. Тогава негова светлост за първи път посети домовете на много семейства, които изпитваха на гърбовете си ужасната мизерия на онези години. Следователно мисис Барнет до някаква степен спомогна моят господар да развие положителното си отношение към страданията на бедните и заради това влиянието й не може да се нарече изцяло отрицателно. Но тя беше и член на „черноризката“ организация на сър Осуалд Мозли и краткотрайният контакт на негова светлост с него се осъществи точно през няколкото седмици на онова лято. По същото време в Дарлингтън Хол се разиграха и абсолютно нетипичните събития, които най-вероятно са дали повод за вече споменатите абсурдни твърдения.

Наричам ги „събития“, макар че някои от тях бяха съвсем незначителни. Така например помня как веднъж на вечеря някой спомена името на някакъв вестник и лорд Дарлингтън подхвърли: „А, еврейската пропагандна хартийка ли имаш предвид?“ Пак по това време помня, че ме инструктира да не давам повече дарения за една от местните благотворителни организации, понеже „организационният комитет се състоял предимно от евреи“. Запомнил съм тези забележки, защото тогава те искрено са ме изненадали, тъй като негова светлост никога преди не беше проявявал и най-малкия антагонизъм към еврейския народ.

После, разбира се, дойде и онзи следобед, когато лорд Дарлингтън ме извика в кабинета си. Отначало разговорът беше съвсем общ, интересуваше се дали всичко е наред в къщата и т.н. Най-накрая каза:

— Напоследък много размишлявах, Стивънс. Много размишлявах. И взех своето решение. В персонала на Дарлингтън Хол не може да има евреи.

— Сър?

— За доброто на дома е, Стивънс. И в интерес на хората, които ни гостуват. Обмислил съм всичко внимателно, Стивънс, и те уведомявам за решението си.

— Много добре, сър.

— Кажи, Стивънс, в момента нали имаме няколко? Искам да кажа, евреи.

— Мисля, че двама души от персонала попадат в тази категория, сър.

— А! — Негова светлост замълча за момент, загледан през прозореца. — Ти, естествено, ще трябва да ги освободиш.

— Извинете, но не разбрах, сър?

— Много съжалявам, Стивънс, нямаме друг избор. Трябва да мислим за сигурността и благополучието на нашите гости. Искам да те уверя, че съм вникнал във въпроса и съм го обмислил най-подробно.

Всъщност евреите, за които ставаше дума, бяха две камериерки. Сметнах, че ще бъде във висша степен нередно да предприема някакви действия, без първо да уведомя мис Кентън за положението. Реших да го направя още същата вечер, докато си пиехме какаото в нейната стая. Може би тук трябва да спомена за нашите редовни срещи. Духът им беше предимно професионален, макар че се случваше понякога да говорим и за по-обикновени неща. Причината за тях беше съвсем проста: бяхме установили, че и двамата сме толкова ангажирани, че минаваха по няколко дни, без да можем да обменим дори най-важната информация. Стигнахме до извода, че това положение може сериозно да застраши плавния ритъм на живота в къщата, и затова решихме, че най-простият изход е всяка вечер да прекарваме по петнайсетина минути на спокойствие в нейната стая. Отново искам да повторя, че срещите ни бяха изключително професионални по характер. Това ще рече, че обсъждахме плановете за някое предстоящо събитие или пък коментирахме как се справя новоназначен член от персонала.

Но да се върна към мисълта си. Сигурно разбирате, че никак не бях спокоен пред перспективата да съобщя на мис Кентън, че се каня да освободя две от нейните служителки. Да не говорим, че те бяха отлични работнички и — мога да го заявя, тъй като еврейската тема е толкова деликатна напоследък — цялото ми същество се бунтуваше срещу този акт. Въпреки това дългът повеляваше друго и смятах, че нищо няма да спечелим, ако безотговорно изразяваме личните си съмнения. Задачата беше трудна, ала точно затова изискваше да бъде изпълнена с достойнство. Така че, когато към края на срещата ни най-после повдигнах въпроса, сторих го максимално сбито и делово и завърших с думите:

— Аз ще разговарям с двете служителки утре сутринта в десет и половина в моята стая. Затова, мис Кентън, ще ви бъда много благодарен, ако ми ги изпратите. Оставям на вас решението дали да ги информирате предварително за естеството на нашия разговор.

Тук очевидно мис Кентън нямаше какво да ми отговори. Ето защо продължих:

— Е, мис Кентън, благодаря за какаото. Крайно време е да си тръгвам. Утре ни чака още един тежък ден.

И тогава тя проговори:

— Мистър Стивънс, не мога да повярвам на ушите си. Рут и Сара работят при мен вече шеста година. Аз им имам пълно доверие, както и те на мен. Службата им в тази къща винаги е била отлична.

— Сигурен съм, че е така, мис Кентън. За съжаление не бива да позволяваме на емоциите да пречат на решенията ни. А сега наистина трябва да ви пожелая „лека нощ“…

— Мистър Стивънс, потресена съм, че можете да седите и да говорите такива неща, сякаш правите заявка за продукти. Просто не мога да го повярвам. Вие казвате, че Рут и Сара ще бъдат уволнени само защото са еврейки?

— Мис Кентън, току-що подробно ви обясних положението. Негова светлост е взел своето решение и ние с вас просто няма какво да обсъждаме.

— А не ви ли минава през ума, мистър Стивънс, че да се уволнят Рут и Сара единствено на това основание би било просто неморално? Аз отказвам да участвам в подобни неща. И няма да работя в къща, където те могат да се случат.

— Мис Кентън, ще ви помоля да не се гневите толкова и да се държите достойно за мястото, което заемате. Въпросът е много ясен. Щом негова светлост желае точно тези два договора да бъдат прекратени, не виждам какво повече може да се каже.

— Предупреждавам ви, мистър Стивънс, че няма да продължа да работя в такава къща. Ако момичетата ми бъдат уволнени, аз също ще напусна.

— Мис Кентън, учудвам се, че реагирате така. Мислех, че няма нужда да ви напомням, че професионалните ни задължения не се ръководят от нашите лични слабости и чувства, а от желанията на онзи, който ни е наел.

— Заявявам ви, мистър Стивънс, че ако утре уволните момичетата ми, това ще бъде неморално, ще бъде грях и аз отказвам да работя повече тук.

— Мис Кентън, позволете да ви напомня, че едва ли заемате необходимата позиция, от която да отправяте такива сурови присъди. Истината е, че светът днес е безкрайно сложно и измамно място. Има много неща, които ние с вас просто не можем да разберем, свързани например със същината на еврейството. Смея да твърдя, че негова светлост е с доста по-високо обществено положение, за да прецени кое е по-добро. А сега, мис Кентън, аз наистина трябва да вървя. Още веднъж ви благодаря за какаото. Утре в десет и трийсет. Моля ви, изпратете ми двете въпросни служителки.

На другата сутрин още в мига, в който камериерките пристъпиха прага на стаята ми, стана ясно, че мис Кентън вече беше говорила с тях, защото и двете хлипаха. Обясних им положението накратко и подчертах, че работата им е била задоволителна и съответно ще получат добри препоръки. Доколкото си спомням, нито една от тях не каза нещо съществено през време на целия разговор, който продължи три-четири минути. Излязоха от стаята хлипайки, както бяха и влезли.

В дните, последвали уволнението на момичетата, мис Кентън се държеше изключително студено с мен. Понякога бе доста груба дори и в присъствието на други членове от персонала. И макар че продължавахме всяка вечер да се виждаме на чаша какао, срещите ни бяха кратки и враждебни. След като минаха две седмици, а в поведението й нямаше и намек за промяна, това определено започна да ми омръзва. Ето защо на една от срещите ни й подхвърлих иронично:

— Мис Кентън, очаквах досега да си подадете оставката. — И придружих думите си с лек смях. Надявах се, че най-после ще поомекне и ще отговори примиренчески, за да се сдобрим и веднъж завинаги да загърбим този епизод. Тя обаче само ме изгледа сурово и отвърна:

— Все още имам сериозни намерения да подам оставката си, мистър Стивънс. Просто напоследък бях толкова заета, че не съм намерила време да се заема с този въпрос.

Трябва да призная, че това наистина ме разтревожи, но седмиците се нижеха една след друга и накрая се оказа, че и дума не може да става за напускане на Дарлингтън Хол. Отношенията ни се позатоплиха и аз си позволявах да я дразня от време на време, като й напомнях заплахите й за оставка. Така например, ако обсъждахме някое бъдещо голямо събитие, което щеше да се проведе в къщата, обикновено подмятах: „Това е при положение, че тогава все още сте при нас, мис Кентън.“ Дори месеци по-късно подобни забележки я караха да се умисли — макар че, предполагам, на този етап причината беше по-скоро неудобство, отколкото гняв.

Постепенно историята в най-общи линии беше забравена. Но повече от година след уволнението на двете камериерки тя още веднъж ни беше напомнена.

Пръв повдигна въпроса негова светлост, когато един следобед му сервирах чая в салона. Междувременно мисис Каролин Барнет беше престанала да оказва влияние върху него — всъщност дамата вече изобщо не се появяваше в Дарлингтън Хол. Освен това трябва да спомена, че господарят ми беше прекратил всякакви връзки с „черноризците“, след като се сблъска с истинската грозна същност на тази организация.

— О, Стивънс — каза той. — Исках да поговоря с теб. За онази история от миналата година. С двете еврейски момичета. Помниш я, нали?

— Да, сър.

— Предполагам, че вече няма начин да разберем къде са отишли, нали? Това, което се случи, не беше редно, затова бих желал да ги компенсирам някак си.

— Веднага ще се заема с въпроса, сър, но изобщо не съм сигурен, че ще бъде възможно да установим местонахождението им.

— Виж какво можеш да направиш. Онова, което се случи, никак не беше редно.

Допусках, че разговорът ми с негова светлост ще представлява интерес за мис Кентън, затова реших, че е правилно да я уведомя, дори рискувайки да я разгневя отново. Реакцията й обаче в онзи мъглив следобед, когато я срещнах и заговорих в беседката, беше съвсем неочаквана.

Спомням си, че докато прекосявах моравата, забелязах как започва да се спуска мъгла. Бях се запътил към беседката с намерение да прибера масата, тъй като негова светлост и гостите му бяха пили чая си там. Още отдалече съзрях — много преди да стигна стъпалата, където беше паднал баща ми — фигурата на мис Кентън, която се движеше из беседката. Когато влязох, тя беше седнала на един от плетените столове и шиеше нещо. Приближих се и видях, че поправя една разпорена възглавница. Аз се заех да събирам съдовете, разпръснати по плетените масички сред растенията, и междувременно си разменихме по някоя любезност, сигурно сме обсъдили и някой служебен въпрос. Няма да крия, след толкова дни, прекарани в голямата сграда, беше изключително приятно да поседим на свеж въздух, затова никой от нас не бързаше да се връща към основните си задължения. И макар че падналата мъгла пречеше на гледката, а и дневната светлина отслабваше, което караше мис Кентън съвсем да приближава ръкоделието до очите си, спомням си, че и двамата често вдигахме глави просто за да се насладим на заобикалящата ни природа. Аз се бях загледал далеч напред, там, където мъглата се сгъстяваше около тополите, засадени край коларския път, когато най-после подхванах темата за миналогодишните уволнения, но без да проявя голяма оригиналност:

— Знаете ли, мис Кентън, малко ми е смешно, като се сещам сега, ала точно по това време миналата година вие все още твърдяхте, че ще напуснете. Искрено се забавлявах, като ви слушах. — Засмях се, а зад мен мис Кентън остана безмълвна. Когато се обърнах да я погледна, тя бе насочила очи към стъклената преграда и сякаш се взираше в безкрайната мъглива маса отвън.

— Вие, мистър Стивънс, вероятно не можете да си представите — обади се най-после — колко сериозно обмислях да си тръгна. Толкова дълбоко преживях случилото се. И ако бях човек, който заслужава някакво уважение, смея да твърдя, че отдавна да бях напуснала Дарлингтън Хол. — Тя замълча и аз отново обърнах взор към тополите в далечината. След малко продължи с уморен глас: — Страхувах се, мистър Стивънс. Просто се страхувах. Къде можех да отида? Нямам семейство. Само леля ми. Много я обичам, но не мога да живея при нея и един ден, без да чувствам, че пропилявам живота си. Естествено, казвах си, че скоро ще си намеря нова работа. Ала толкова се страхувах, мистър Стивънс. Щом си помислех да напусна, и веднага си представях как се скитам сама и никой не ме познава, и няма кой да ми помогне. Ето до това се свеждат висшите ми принципи. Толкова се срамувам от себе си. Но просто не бях в състояние да напусна, мистър Стивънс, не можах да събера смелост да го сторя.

И мис Кентън сякаш потъна в мисли. Реших, че сега ще бъде уместно да й разкажа с подробности какво се бе случило между мен и лорд Дарлингтън по-рано същия ден. Направих го и завърших с думите:

— Злото няма как да бъде поправено. Ала все пак човек изпитва голямо удовлетворение, щом и лорд Дарлингтън най-недвусмислено заявява, че е допуснал ужасна грешка. Реших, че трябва да научите, мис Кентън, тъй като помня, че и вие тогава бяхте не по-малко разстроена от мен.

— Извинявайте, мистър Стивънс — продума мис Кентън зад гърба ми със съвършено различен глас, сякаш току-що я бяха изтръгнали от дълбок сън, — но не ви разбирам. — Обърнах се към нея, а тя продължи: — Аз пък си спомням, че според вас беше съвсем нормално и правилно да изпратим Рут и Сара да си събират багажа. Вие определено бяхте доволен.

— Това, което говорите, мис Кентън, е некоректно и нечестно. Цялата история ме разстрои. Наистина много ме разстрои. И е последното нещо, което бих желал да се случва в тази къща.

— Щом е така, защо не ми го казахте тогава, мистър Стивънс?

Аз се засмях, но в този момент действително не знаех какво да й отвърна. И преди да успея да се окопитя, мис Кентън остави възглавницата и рече:

— Разбирате ли, мистър Стивънс, колко много би означавало за мен, ако бяхте споделили чувствата си миналата година? Знаехте как се разстроих, когато момичетата ми бяха уволнени. Съзнавате ли колко щяхте да ми помогнете? Защо, мистър Стивънс, защо, защо, защо винаги трябва да се преструвате?

Отново се засмях на нелепия обрат, който най-неочаквано беше приел разговорът.

— Ама вижте, мис Кентън — подхванах. — Не съм убеден, че разбирам за какво говорите. Да се преструвам? Ама наистина…

— Толкова много страдах, че Рут и Сара ни напуснаха. И страдах още повече, защото мислех, че съм сама.

— Но, мис Кентън… — Аз вдигнах таблата, върху която бях събрал чашите и чинийките. — Естествено е човек да не одобрява уволненията. Смятах, че това се разбира от само себе си.

Тя не отговори. На излизане още веднъж се обърнах да я погледна. Мис Кентън отново беше вперила очи навън, ала междувременно в беседката бе станало толкова тъмно, че виждах единствено профила й, очертан на блед и празен фон. Извиних се и си тръгнах.

Сега, докато разказвах епизода, си припомних и за една интересна последица от цялата история: пристигането на камериерката Лиза. Трябваше да намерим заместнички на уволнените момичета и тази Лиза се оказа една от тях.

Младата жена кандидатстваше за мястото с толкова противоречиви препоръки, че всеки по-опитен иконом веднага би се досетил, че е напуснала предишната си работа при мъгляви обстоятелства. На всичкото отгоре, когато с мис Кентън я поразпитахме, излезе, че никъде не се е задържала повече от няколко седмици. С една дума, от всичко ставаше ясно, че кандидатурата й е абсолютно неподходяща за Дарлингтън Хол. За моя изненада обаче, щом привършихме разговора с момичето, мис Кентън започна да настоява да я вземем. „Виждам огромен потенциал у нея — противопоставяше се тя на всичките ми протести. — Ще я поема под мое лично наблюдение и ще се погрижа да покаже какво може.“

Спомням си, че дълго спорихме и може би единствено поради факта, че случката с уволнените момичета бе толкова прясна, аз не възразих съвсем категорично на мис Кентън. В крайна сметка вдигнах ръце, но заявих:

— Мис Кентън, надявам се, разбирате, че отговорността за това момиче пада изцяло върху вас. За мен специално няма никакво съмнение, че в момента тя е абсолютно неподходяща да стане наш служител. Съгласявам се да я вземем на работа единствено с уговорката, че вие лично ще наблюдавате развитието й.

— Момичето ще се справи добре, мистър Стивънс. Ще видите.

И за мое учудване през следващите седмици Лиза наистина показа удивителен напредък. Стойката й се променяше с всеки изминал ден и дори походката, когато трябваше да изпълни някоя задача — толкова провлачена и ленива през първите дни, че се налагаше да извръщам поглед, — невероятно се подобри.

Седмиците минаваха, младата жена като по чудо се превръщаше във все по-полезен член от персонала и мис Кентън видимо тържествуваше. Тя очевидно изпитваше особено задоволство да даде на Лиза задача, която изисква по-голяма отговорност, и ако се случех наблизо, винаги се стремеше да улови погледа ми с леко подигравателното си изражение. И репликите, които си разменихме вечерта в стаята й, докато си пиехме какаото, бяха съвсем типични за разговорите, които двамата обикновено водехме по адрес на новата служителка.

— Не се съмнявам, мистър Стивънс, че ще бъдете безкрайно разочарован, като научите, че Лиза все още не е направила нито една грешка, за която си струва да се говори.

— Изобщо не съм разочарован, мис Кентън. Много се радвам за вас и за всички нас. Ще призная, че дотук постигнахте известен скромен успех по отношение на упоменатата личност.

— Скромен успех! Само да видите усмивчицата си, мистър Стивънс. Винаги се появява на лицето ви, щом спомена за Лиза. Човек би могъл да си направи някои изводи. Да, много интересни изводи.

— Нима, мис Кентън? И мога ли да попитам какви точно?

— Ами много интересни, мистър Стивънс. Например, че бяхте толкова песимистично настроен спрямо нея. Защото Лиза несъмнено е хубаво момиче. А съм забелязала, че отношението ви към хубавите момичета от персонала е крайно отрицателно.

— Знаете чудесно, че говорите глупости, мис Кентън.

— Да, но съм го забелязала, мистър Стивънс. Не обичате сред персонала да има хубави момичета. Да не би пък нашият мистър Стивънс да се бои от отвличане на вниманието? Възможно ли е нашият мистър Стивънс в крайна сметка да се окаже човек от плът и кръв, който не е съвсем сигурен в себе си?

— Честна дума, мис Кентън, ако смятах, че има поне частица разум в думите ви, можех да си направя труда да поспорим. В случая обаче просто ще си мисля за други работи, докато вие си дрънкате безсмислици.

— Аха, а защо е тази виновна усмивка на лицето ви, мистър Стивънс?

— Това изобщо не е виновна усмивка, мис Кентън. А съм леко развеселен от удивителната ви способност да говорите глупости, нищо друго.

— Напротив! Усмивчицата ви наистина е виновна, мистър Стивънс. Освен това съм забелязала колко ви е трудно да гледате Лиза. Сега ми става съвсем ясно защо толкова се противопоставяхте да я вземем на работа.

— Възраженията ми бяха съвсем основателни, мис Кентън, и вие много добре го знаете. Когато дойде при нас, момичето беше абсолютно неподходящо.

Естествено, трябва да знаете, че никога не си говорехме с такъв тон пред подчинените. Но някъде по това време нашите вечерни срещи на чаша какао, макар че си оставаха строго професионални по характер, бяха започнали да се разнообразяват и с подобни невинни шеги, които ни помагаха да се освободим от натрупаното през дългия ден напрежение.

Лиза беше при нас вече осем или девет месеца и аз почти бях забравил за съществуването й, когато един ден тя и вторият лакей заедно изчезнаха от къщата. Разбира се, такива неща са част от всекидневието на всеки иконом на голямо домакинство. Вярно, че са досадни, ала човек просто се научава да ги приема. Между другото от всички „лунни забежки“ тази беше една от най-цивилизованите. Като изключим малкото храна, двойката не беше взела нищо от къщата. Да не говорим, че и двамата бяха оставили писма. Вторият лакей, чието име вече не си спомням, ми беше написал кратка бележка горе-долу със следното съдържание: „Моля ви, не ни съдете прекалено строго. Обичаме се и смятаме да се оженим.“ Лиза беше написала по-дълго писмо, адресирано до „домакинката“, и точно него мис Кентън донесе в стаята ми сутринта, след като двойката изчезна. Доколкото си спомням, имаше много грешно съставени и написани изречения за това колко двамата се обичали, какъв прекрасен човек бил вторият лакей и какво чудесно бъдеще ги очаквало. Един от пасажите, за който се сещам, звучеше приблизително така: „Нямаме пари, но кой го е грижа имаме любов а кой иска нещо друго имаме се един друг а това е всичко което човек може да желае.“ Независимо че писмото беше цели три страници, никъде не се споменаваше и дума на благодарност към мис Кентън за огромните грижи, които беше положила за момичето, нито пък се прокрадваше нотка на съжаление, че са ни измамили.

Мис Кентън явно беше разстроена. През цялото време, докато четях писмото, седеше на масата, забила поглед в ръцете си. Всъщност — и това определено ми направи впечатление — не си спомням да съм я виждал някога по-съкрушена. Като оставих писмото на масата, тя каза:

— И така, мистър Стивънс, излиза, че вие бяхте прав, а аз отново сгреших.

— Мис Кентън, това не бива да ви разстройва — отвърнах. — Такива неща се случват. И наистина хора като нас почти нищо не могат да сторят, за да ги предотвратят.

— Аз сгреших, мистър Стивънс. Признавам. Както винаги, вие през цялото време бяхте прав, а аз не.

— В никакъв случай не съм съгласен с вас, мис Кентън. Вие направихте чудеса с това момиче. Онова, което извършихте, многократно доказа, че всъщност аз не бях правият. В края на краищата подобно нещо би могло да се случи с всеки служител. Вие постигнахте забележителни успехи с нея. Може и да имате основание да се чувствате измамена, но нямате никаква причина да се смятате отговорна за постъпката й.

Мис Кентън продължаваше да изглежда безутешна. Тя тихо продума:

— Много сте мил, че ми го казвате, мистър Стивънс. Безкрайно съм ви благодарна. — После въздъхна уморено и продължи: — Каква глупачка. Би могла да направи истинска кариера. Имаше способности. Толкова много млади жени като нея проиграват шансовете си и за какво?

И двамата погледнахме писмото върху масата помежду ни, след което мис Кентън раздразнено извърна очи.

— Наистина — рекох. — Голяма загуба.

— Каква глупачка. И със сигурност ще се разочарова. А я очакваше добър живот, само да беше постоянствала. След година-две щях да я подготвя до степен, че да постъпи като камериерка в някое по-скромно имение. Може би ви се струва, че твърде много се изхвърлям, мистър Стивънс, но вижте колко напреднахме с нея само за няколко месеца. А сега тя захвърли всичко на вятъра. Всичко за нищо.

— Действително изключително глупава постъпка.

Бях започнал да събирам листата, като си мислех, че по-късно може да ми потрябват за препоръка, ала ми хрумна, че сигурно мис Кентън предпочита да задържи писмото, затова ги върнах обратно на масата. Във всеки случай тя изглеждаше някъде много далече.

— Със сигурност ще се разочарова — промълви отново. — Каква глупачка.

Виждам, че се поувлякох в стари спомени. Не съм имал подобни намерения, но пък това може би ми помогна да не се обвързвам толкова със събитията от тази вечер, които, вярвам, най-после приключиха. Защото трябва да си призная, че последните няколко часа бях подложен на доста сериозно изпитание.

В момента се намирам в таванската стая на къщичката, собственост на мистър и мисис Тейлър. Искам да кажа, че това е частна къща и стаята, която така любезно ми беше предоставена за тази вечер от семейство Тейлър, някога е принадлежала на най-големия им син — вече отдавна пораснал и сега живеещ в Екзетър. Тук доминират тежките греди и мертеци, дъските на пода не са покрити с килим или черга, ала атмосферата е удивително уютна. И по всичко изглежда, че мисис Тейлър не само ми е оправила леглото, а специално е чистила и подреждала, защото, като изключим няколкото паяжини около гредите, по нищо не си личи, че стаята не е била обитавана от години. Оказа се, че двамата съпрузи са държали местния магазин за плодове и зеленчуци от двайсетте до пенсионирането си преди три години. Много са любезни и макар че няколко пъти предложих да им платя за гостоприемството, те не искаха и да чуят.

Фактът, че съм тук, че почти изцяло разчитам на милостта и добрината на мистър и мисис Тейлър, се дължи на едно глупаво, влудяващо простичко недоглеждане: допуснах фордът да остане без бензин. Като прибави и този пропуск към вчерашния инцидент с празния радиатор, човек логично би могъл да заключи, че подобна липса на организация е типична за характера ми. Естествено, бих контрирал, че по отношение на шофирането на дълги разстояния съм абсолютен новак и подобни елементарни пропуски могат да се очакват. И въпреки всичко, като се сетя, че предвидливостта и добрата организация са качества, заложени в основата на нашата професия, много ми е трудно да повярвам, че отново не съм изневерил на себе си.

Макар че и другото е вярно. Последния час и нещо, преди да свърша бензина, шофирах, но вниманието ми беше съсредоточено в съвсем различна посока. По план трябваше да прекарам нощта в Тависток, където пристигнах малко преди осем. В най-голямата им странноприемница обаче ме уведомиха, че всички стаи са заети поради местния селскостопански панаир. Насочиха ме към още няколко места, ала навсякъде, където попитах, ми поднасяха все същото извинение. Най-после съдържателката на пансиона в самия край на града ми предложи да опитам в една по-далечна странноприемница, стопанисвана от нейна роднина, където със сигурност щяло да има свободни стаи, тъй като все пак било извън Тависток.

Жената най-подробно ме упъти и тогава всичко ми се стори съвсем ясно, така че не знам по чия вина по-късно не успях да открия и следа от странноприемницата. Вместо това след петнайсетминутно шофиране се озовах на някакъв безкраен път, който криволичеше из мрачна и пуста мочурлива местност. От двете ми страни се простираха необятни пространства, покрити с блатни треви, по които се влачеше парцалива мъгла. Отляво виждах последните отблясъци на залеза. Тук-там на хоризонта се мяркаха очертанията на някоя къща или хамбар, но иначе имах чувството, че съм напуснал обсега на цивилизацията.

Спомням си, че някъде по това време обърнах форда и подкарах обратно с цел да намеря отбивката, която бях зърнал и подминал. Когато я открих обаче, новият път се оказа още по-запустял от предишния. Известно време карах в почти пълен мрак между висок жив плет и от двете страни, после пътят стръмно започна да се изкачва. Междувременно ме бе напуснала всякаква надежда, че ще намеря въпросната странноприемница, и бях решил да карам, докато стигна до някой град или село, където да потърся подслон. На сутринта, разсъждавах, лесно щях да се върна към планирания си маршрут. Точно тогава, насред най-стръмния участък, моторът се задави и аз за първи път забелязах, че бензинът се е свършил.

Колата продължи още няколко метра, след което спря. Като слязох, за да видя къде съм, установих, че разполагам само с още няколко минути дневна светлина. Намирах се на стръмен път, заобиколен от дървета и високи храсталаци, а доста по-напред в живия плет имаше просека, затворена от широка дървена преграда. Запътих се към нея с надеждата, че един поглед оттам ще ме ориентира в обстановката; може би дори съм очаквал да зърна и някоя къща, където веднага биха могли да ми помогнат. Сигурно затова изпитах силно разочарование от гледката, която съзрях. От другата страна на преградата склонът се спускаше толкова стръмно, че само след двайсетина метра вече го губех от погледа си. Някъде далеч, може би на повече от миля по въздуха, имаше малко селце. В мъглата, която го обгръщаше, успях да различа острието на църковна кула и скупчени около нея покриви, покрити с тъмни плочи. От няколко коминчета се издигаха тънки струйки дим. Трябва да призная, че в този момент се почувствах леко обезсърчен. Разбира се, положението в никакъв случай не беше безнадеждно. Фордът не бе повреден, просто нямаше бензин. За около половин час можех да се спусна до селото, където положително щях да намеря подслон и туба с бензин. И все пак не се чувствах много щастлив, закъсал на самотен хълм, загледан през някаква ограда в светлинките на далечно село в изчезващия ден и все по-сгъстяващата се мъгла.

С униние обаче нищо нямаше да спечеля. Най-малкото, глупаво беше да пропилявам кратките минути дневна светлина, които ми оставаха. Върнах се при колата и взех една чанта с най-необходимото. После, въоръжен с велосипедна лампа, която хвърляше неочаквано силна светлина, тръгнах да търся пътека, за да се спусна до селото. За съжаление нищо подобно не открих, въпреки че доста се отдалечих от дървената преграда. Щом усетих, че пътят вече не се изкачва, а бавно започва да слиза и да завива обратно на селото — чиито светлинки постоянно ми се мяркаха през листата, — отново взех да се обезсърчавам. Дори си помислих дали няма да е по-добре, ако се върна при форда и просто изчакам в него, докато мине някоя кола. Междувременно обаче почти се беше стъмнило и се досетих, че ако се опитах да спра някого при тези обстоятелства, спокойно можеха да ме вземат за разбойник или нещо подобно. Да не говорим, че до момента не беше минало нито едно превозно средство и май не си спомнях да съм видял някое, откакто напуснах Тависток. При това положение реших да отида отново при оградата и оттам да поема надолу, колкото се може по-пряко към светлинките на селото, независимо дали има пътека, или не.

Спускането не се оказа чак толкова трудно. Поредица от пасища ме водеше право към селото и като се придържах в края на ливадите, се придвижвах, общо взето, нормално. Само веднъж, вече съвсем близо, не можах да намеря пролуката, през която да премина в следващата ливада. Наложи се известно време да шаря с велосипедната лампа из храсталаците, които ми преграждаха пътя. Най-после открих един тесен процеп, запровирах се и в крайна сметка успях, макар и с цената на разкъсано в рамото сако и маншети. Следващите няколко ливади ставаха все по-кални и аз съзнателно не осветявах с лампата обувките и маншетите си от страх съвсем да не падна духом.

И ето че се озовах на павирана уличка, която се спускаше право в селото, и докато вървях по нея, срещнах моя любезен домакин за тази вечер, мистър Тейлър. Той се появи от завоя на няколко метра пред мен и любезно ме изчака да го настигна. После докосна шапката си и ме попита дали може с нещо да ми помогне. Възможно най-стегнато му обясних положението, в което бях изпаднал, и добавих, че ще му бъда безкрайно благодарен, ако ме упъти към някоя добра странноприемница. Тук мистър Тейлър поклати глава и каза: „Боя се, че в селце като нашето няма странноприемница, сър. Джон Хъмфриз обикновено води пътниците в «Кръстосаните ключове», но в момента там поправят покрива.“ Още преди да успея да асимилирам напълно тази отчайваща новина обаче, мистър Тейлър добави: „Ако не държите много на лукса, сър, ние можем да ви предложим стая и легло за през нощта. Не е нищо особено, но жената ще се погрижи всичко да е чисто и да имате най-необходимото.“

Сигурно съм промърморил нещо с половин уста, в смисъл че не мога да ги притесня чак до такава степен, на което мистър Тейлър отговори: „Напротив, сър, за нас ще бъде чест да ви приемем. Хора като вас не се отбиват често в Москомб. А и, честно казано, сър, не виждам какво друго можете да направите по това време. Жената никога няма да ми прости, ако ви пусна да си тръгнете посред нощ.“

Така приех любезното гостоприемство на мистър и мисис Тейлър. Ала когато по-рано споменах, че вечерта съм бил подложен на „доста сериозно изпитание“, нямах предвид единствено факта, че съм свършил бензина или че е трябвало да слизам до селото по такъв примитивен начин. Защото онова, което се случи впоследствие — по-точно, когато седнах да вечерям с мистър и мисис Тейлър и техните съседи, — се оказа далеч по-голямо изпитание за нервната ми система от физическите несгоди, които бях преживял току-що. И смея да ви уверя, че изпитвам истинско облекчение, че мога най-после да се прибера в стаята си и да прекарам известно време, отдавайки се на спомените от Дарлингтън Хол.

Факт е, че напоследък все по-често ми се иска да потъвам в спомените си. И откакто преди няколко седмици се появи възможността отново да видя мис Кентън, започнах да прекарвам много време, размишлявайки защо стана така, че отношенията ни претърпяха такава промяна. А те наистина се промениха някъде около 1935–1936 г. след дълъг период на прекрасно професионално разбирателство. Дори накрая прекратихме обичайните си вечерни срещи на чаша какао. Но каква беше истинската причина за тези промени, коя поредица от събития в крайна сметка обърна колата, така и не успях да разбера.

Колкото повече си мисля за това, толкова по-вероятно ми изглежда, че онзи странен случай, когато една вечер мис Кентън дойде непоканена в стаята ми, може би се е оказал повратната точка в нашите взаимоотношения. Защо дойде, така и не мога точно да си спомня. Имам чувството, че отново е носела ваза с цветя „да разведри обстановката“, а може и да бъркам с първия й опит да стори същото много години по-рано, още в началото на запознанството ни. Знам със сигурност, че е правила поне три опита да внесе цветя в стаята ми, но в този конкретен случай може би поводът да влезе при мен е бил съвсем друг. Държа обаче да подчертая, че независимо от дългогодишните ни отлични служебни контакти никога не допуснах нещата да се изплъзнат от контрол и домакинката да влиза и излиза от стаята ми по цял ден. Смятам, че стаята на иконома е централен офис, сърцето на дейността в къщата, нещо като генералска щабквартира по време на битка, и е задължително всичко вътре да бъде подредено — и да остава подредено точно по начина, по който желая да бъде. Никога не съм разбирал онези колеги, които позволяват всякакви хора да се точат с техните въпроси и проблеми. Ако искаме работата да върви гладко и координирано, съвършено очевидно е, че стаята на иконома трябва да бъде онова място, където усамотението и спокойствието са му гарантирани.

Така се случи, че когато мис Кентън влезе в стаята ми онази вечер, не бях ангажиран служебно. Една спокойна седмица вече изтичаше и аз се наслаждавах на рядката възможност за един-два часа да нямам никакви задължения. Както споменах, не съм сигурен дали мис Кентън дойде с ваза цветя, но много добре си спомням какво каза:

— Мистър Стивънс, вечер стаята ви изглежда дори още по-неприветлива, отколкото денем. А и крушката ви е твърде слаба за четене.

— Напълно подходяща е, благодаря, мис Кентън.

— Ама наистина, мистър Стивънс, тази стая прилича на затворническа килия. Нужно е само едно тясно легло в ъгъла и картината на обречения затворник, очакващ последния си час, става пълна.

Може би съм отговорил нещо, не знам. Във всеки случай не откъсвах очи от книгата. Изминаха няколко минути, през които очаквах мис Кентън да се извини и да излезе. Вместо това я чух да казва:

— Интересно какво четете така задълбочено, мистър Стивънс.

— Просто книга, мис Кентън.

— Виждам, мистър Стивънс. Мен обаче ме интересува каква е тя.

Вдигнах поглед и осъзнах, че мис Кентън се приближава към мен. Бързо затворих книгата, притиснах я до гърдите си и се изправих.

— Мис Кентън, длъжен съм да ви помоля да уважавате правото ми на уединение.

— Но защо се стеснявате толкова, мистър Стивънс? Да ви кажа, подозирам ви, че четете нещо пикантно.

— Мис Кентън, нима допускате, че в библиотеката на негова светлост може да се намери нещо „пикантно“, както вие се изразихте.

— Чувала съм, че много учени книги съдържат безкрайно пикантни пасажи, ала никога не съм се осмелявала да погледна. Хайде, мистър Стивънс, позволете ми да зърна какво четете.

— Мис Кентън, моля ви, оставете ме на мира. Не е редно да продължавате да ме тормозите така през безценно оскъдното свободно време, с което разполагам.

Но мис Кентън се приближаваше и трябва да призная, че ми беше малко трудно да реша какво да предприема. Изкушавах се да пъхна книгата в чекмеджето на бюрото и бързо да го заключа, това обаче ми се стори някак абсурдно пресилено. Отстъпих няколко крачки назад, като все още притисках книгата до гърдите си.

— Моля ви, покажете ми томчето, което държите, мистър Стивънс — настояваше мис Кентън, като продължаваше да напредва, — и няма повече да ви отнемам удоволствието от четенето. Какво чак толкова може да бъде, та така ревностно го криете?

— Мис Кентън, дали ще разберете заглавието, или не, изобщо не ме интересува. Но по принцип възразявам да нахлувате така в стаята ми и да смущавате уединението ми.

— Чудя се дали книгата е съвсем почтена, мистър Стивънс, или се опитвате да ме предпазите от шокиращото й влияние?

А после тя вече стоеше пред мен и изведнъж се случи нещо странно — сякаш внезапно и двамата преминахме в съвсем друго ниво на съществуване. Опасявам се, че не съм в състояние да опиша какво имам предвид. Единственото, което мога да кажа, е, че внезапно всичко наоколо ни като че застина в пълна неподвижност; стори ми се, че и поведението на мис Кентън рязко се промени. Изражението й стана необичайно сериозно, дори леко уплашено.

— Моля ви, мистър Стивънс, позволете ми да видя книгата.

Пресегна се и внимателно започна да освобождава томчето от ръката ми. Реших, че ще бъде най-добре да не я гледам, докато го прави, но тя беше толкова близко, че за да успея, трябваше да изкривя врата си под доста необичаен ъгъл. Мис Кентън продължаваше много нежно да се бори за книгата, като практически разтваряше пръст по пръст. Стори ми се, че процесът продължи безкрайно дълго, ала през цялото време съумях да запазя достойнството си. Най-после я чух да изрича:

— Господи, мистър Стивънс, че това не е нищо скандално. Най-обикновена сантиментална любовна история.

В този момент реших, че е крайно време да престана да толерирам поведението й. Не си спомням точно какво казах, но във всеки случай твърдо отпратих мис Кентън от стаята си и приключих епизода.

Предполагам, трябва да спомена няколко думи за книгата, заради която се разигра тази дребна случка. Вярно е, че спокойно би могла да се характеризира като „сантиментален романс“ — един от многото, които се намираха в библиотеката и в стаите за гости за развлечение на дамите. А причината да се занимавам с подобни произведения бе проста — с тяхна помощ човек ефикасно можеше да поддържа и обогатява познанията си по езика. Мое лично мнение е — не знам дали ще се съгласите, — че що се отнася до нашето поколение, твърде голямо внимание се обръщаше ние, професионалистите, да имаме добро произношение и да владеем литературния език. Тоест на тези неща понякога се наблягаше повече, за сметка на по-важни професионални умения. И все пак никога не съм смятал, че хубавото произношение и изкусното владеене на езика не са привлекателни качества, и винаги съм се стремял да ги развивам и у себе си. Един от най-лесните начини е просто когато имаш малко свободно време, да прочиташ по няколко страници от добре написана книга. Тъкмо това правех от няколко години и често избирах романи от типа на този, който мис Кентън ме завари да чета, просто защото подобни книги обикновено са написани на чудесен английски с много елегантен диалог — все неща, от които имам голяма практическа полза. По-сериозната книга — да речем, научно изследване, — макар и като цяло далеч по-образователна, е претъпкана с термини с по-ограничена употреба в нормалното ми общуване с дамите и господата.

Рядко имах възможността или желанието да изчета някой от тези романи от кора до кора, но определено мога да заявя, че съдържанието на всичките е еднакво нелепо — и прекалено сантиментално — и не бих им отделил и минута от свободното си време, ако не притежаваха споменатите по-горе качества. След всичко споделено дотук обаче не се свеня да си призная — и не виждам защо трябва да се срамувам, — че понякога тези истории ми доставяха удоволствие. Може би тогава не съм го признавал и пред себе си, ала както вече казах, не съзирам причина да се срамувам. Защо на човек да не му е забавно да чете за мъже и жени, които се влюбват и изразяват взаимните си чувства с най-елегантни фрази?

Като заявявам това, нямам никакви намерения да се оправдавам, че позицията, която заех във връзка с инцидента с книгата онази вечер, е била неправилна. Трябва да разберете, че в случая ставаше дума за много важен принцип. Работата е там, че когато мис Кентън, връхлетя в стаята ми, аз бях „свободен“. А естествено е всеки иконом, който се гордее с призванието си, който се стреми да достигне онова „достойнство, характерно за професията“ — както го бяха формулирали в дружество „Хейс“, — никога да не допуска да изглежда „свободен“ в присъствието на други хора. И наистина нямаше никакво значение дали в стаята бе влязла мис Кентън или някой напълно непознат. Всеки иконом трябва да бъде виждан, че живее с ролята си, пълно и всеотдайно. Не може да го гледат как в даден момент я отхвърля, за да я нахлузи като сценичен костюм в следващия. Съществува една ситуация и тя е единствена, в която икономът, държащ на достойнството си, би могъл да си позволи да се разтовари от ролята си — и това е, когато е абсолютно сам. Тогава сигурно ще ме разберете, че щом мис Кентън нахлу в момент, в който не без основание смятах, че трябва да бъда сам, вече беше въпрос на принцип, на достойнство да не ме вижда в друга светлина, а единствено в светлината на ролята ми.

Както и да е, във всеки случай нямах намерение да анализирам този дребен, толкова отдавнашен епизод от всичките му страни. Най-важното беше сигналът, че отношенията между мен и мис Кентън бяха достигнали — естествено, постепенно и в продължение на много месеци — едно неуместно ниво. Самият факт, че тя можеше да се държи по начина, който демонстрира онази вечер, беше доста смущаващ, затова, след като я отпратих от стаята и успях да поподредя мислите си, взех твърдо решение да поставя професионалните ни контакти на по-строга основа. Но до каква степен точно този случай допринесе за рязката промяна, която по-късно претърпяха взаимоотношенията ни, сега не мога да преценя. Може да е имало и други, по-сериозни причини, като например историята с нейните свободни дни.

Още откакто пристигна в Дарлингтън Хол, та чак до месец преди случката в стаята ми, мис Кентън взимаше свободните си дни по точно определена схема. На всеки шест седмици използваше по два свободни дни, през които отиваше да види леля си в Саутхамптън. Иначе следваше моя пример. Не взимаше свободните си дни, а само в някой изключително спокоен период можеше да прекара деня в разходки из имението или пък в четене на книги. Но изведнъж схемата се промени. Тя започна до последната минута да използва полагащите й се по договор свободни дни и да изчезва редовно от къщата още в ранна утрин, без да оставя никаква информация, освен в колко ще се прибере вечерта. Разбира се, никога не превишаваше полагащото й се време, затова смятах, че не е редно да се интересувам повече от тези излизания. И все пак настъпилата промяна сигурно ме е разтревожила, защото си спомням, че споменах за нея пред мистър Греъм — иконом и камериер на сър Джеймс Чеймбърс, добър колега, с когото вече съм загубил връзка, — докато разговаряхме край огъня при едно от честите му посещения в Дарлингтън Хол.

Всъщност единственото, което отбелязах, беше нещо в смисъл, че домакинката ми е „малко потисната напоследък“, и затова бях силно изненадан, когато мистър Греъм кимна, наведе се към мен и каза с разбиране:

— Интересно още колко време ще продължи.

Като го попитах какво има предвид, рече:

— Вашата мис Кентън. Мисля, че сега е на колко? Трийсет и три? Трийсет и четири? Изпуснала е най-хубавите си години за майчинство, но все още не е прекалено късно.

— Мис Кентън — уверих го — е всеотдаен професионалист. Знам със сигурност, че не желае да създава семейство.

Мистър Греъм се усмихна, поклати глава и отвърна:

— Никога не вярвай на домакинка, която твърди, че не иска семейство. И наистина, мистър Стивънс, мисля, че двамата още сега можем да се сетим най-малко за дузина, които са ни уверявали в същото, а после са се омъжвали и са зарязвали професията.

Спомням си, че онази вечер доста самоуверено отхвърлих теорията на мистър Греъм. По-късно обаче, трябва да призная, сериозно започнах да се замислям върху възможността тези тайнствени излизания на мис Кентън да имат за цел среща с някой ухажор. Тази вероятност определено ме притесни, защото не беше трудно да се предвиди, че заминаването на мис Кентън щеше да бъде професионална загуба, от която Дарлингтън Хол щеше много трудно да се възстанови. Освен това не можех да не забележа и някои други признаци, които сякаш подкрепяха теорията на мистър Греъм. Така например, след като едно от задълженията ми беше да получавам пощата, ща не ща установих, че мис Кентън бе започнала да получава писма на редовни интервали — около веднъж седмично — от един и същи човек и че клеймото им беше от местната поща. Тук може би трябва да поясня, че би било невъзможно да пропусна тези неща, при положение че за целия си досегашен престой в къщата тя беше получила само няколко писма.

После се появиха и други, макар и не толкова ясни симптоми, които доказваха правотата на мистър Греъм. Така например, въпреки че продължаваше да изпълнява професионалните си задължения с обичайната прецизност, настроението й започна да се променя по начин, какъвто никога дотогава не бях наблюдавал. И между другото случаите, когато дни наред беше необичайно весела, за мен бяха не по-малко смущаващи от неочакваните, често доста продължителни мрачни периоди. Както вече казах, тя неизменно си оставаше отличен професионалист, но в края на краищата мое задължение беше да мисля за бъдещия порядък в къщата и ако действително тези признаци подкрепяха предположението на мистър Греъм, че мис Кентън обмисля да ни напусне по романтични причини, чувствах, че на мен се пада отговорността да проуча въпроса в подробности. И така, една вечер, докато си пиехме какаото, аз се осмелих да я запитам:

— Ще излизате ли отново в четвъртък, мис Кентън? В свободния ви ден, имам предвид.

Боях се, че ще се ядоса на въпроса ми, ала, напротив, дори ми се стори, че отдавна бе очаквала подходяща възможност, за да подхване темата, защото каза някак облекчено:

— О, мистър Стивънс, това просто е мой познат от времето, когато бях в Гранчестър Лодж. Тогава той беше иконом в къщата, сега е напуснал и се занимава с бизнес недалеч оттук. По някакъв начин е разбрал адреса ми и започна да ми пише с предложение да възстановим познанството си. Ето това, мистър Стивънс, с две думи, е цялата история.

— Разбирам, мис Кентън. Несъмнено е много стимулиращо човек да излезе от къщата от време на време.

— И аз така мисля, мистър Стивънс.

И двамата замълчахме. После мис Кентън като че ли взе някакво решение, защото продължи:

— Та за този мой познат. Спомням си, че когато беше иконом в Гранчестър Лодж, имаше големи амбиции. Дори си мисля, че заветната му мечта беше да стане иконом в къща като тази. Но само като се сетя за някои от методите му! Честно казано, мистър Стивънс, представям си каква физиономия бихте направили. Нищо чудно, че амбицията му остана неосъществена.

Аз се позасмях и отвърнах:

— От опит знам, че твърде много хора смятат, че са способни да работят на тези по-високи нива, без да имат ни най-малка представа какви умения се изискват. Това наистина не е работа, подходяща за всеки.

— Толкова сте прав. Действително, мистър Стивънс, какво ли бихте казали, ако го бяхте видели тогава!

— На тези нива, мис Кентън, професията не е за всекиго. Лесно е да има големи амбиции, но ако не притежава известни качества, икономът просто не може да продължи от определено ниво нагоре.

Мис Кентън като че обмисли думите ми, после рече:

— Вие трябва да сте много доволен човек, мистър Стивънс. В крайна сметка сте постигнали върха на професията и държите под пълен контрол и най-малката дреболия във владението си. Не мога да си представя какво повече бихте желали от този живот.

На това не успях веднага да отговоря. Настана неловко мълчание и мис Кентън заби поглед в дъното на чашата си, сякаш беше погълната от нещо, което бе забелязала там. Най-сетне, след известен размисъл, аз се обадих:

— Що се отнася до мен, мис Кентън, мисията ми няма да бъде завършена, докато не направя всичко, каквото мога, за да постигне моят господар големите цели, които си е поставил. Денят, в който работата на негова светлост е завършена, денят, в който той може да почива на лаврите си, спокоен, че е сторил всичко, което някой изобщо би могъл да иска от него, само в този ден, мис Кентън, аз ще мога да се нарека според определението ви доволен човек.

Навярно думите ми леко я озадачиха; а възможно е по някаква причина и да не й харесаха. Във всеки случай настроението й рязко се промени и разговорът ни бързо изгуби личния оттенък, който беше започнал да придобива.

Скоро след това престанахме да се срещаме на чаша какао в стаята й. Дори съвсем ясно си спомням последния път, в който се видяхме там. Исках да обсъдим заедно подробностите около една предстояща среща — на видни шотландски първенци през уикенда. Вярно е, че дотогава имаше цял месец, но ние винаги отрано разговаряхме за такива събития. Та тази вечер специално бях започнал да изброявам различни моменти, които биха могли да представляват проблем за нас, когато усетих, че мис Кентън почти не участва в разговора, и след малко вече бях съвсем сигурен, че мислите й са другаде. Няколко пъти дори подметнах: „Къде сте, мис Кентън?“, особено ако подхващах по-сериозна задача. В тези случаи успяваше да се съсредоточи за малко, ала само след секунди долавях, че вниманието й отново се е отклонило. След като известно време говорех само аз, а тя периодично отронваше по някое „Разбира се, мистър Стивънс“ или „Напълно съм съгласна, мистър Стивънс“, най-после казах:

— Съжалявам, мис Кентън, но не виждам смисъл да продължаваме. Вие очевидно не дооценявате сериозността на разговора ни.

— Извинявайте, мистър Стивънс — отвърна тя и леко се поизправи на стола. — Просто малко съм уморена тази вечер.

— Напоследък постоянно сте изморена, мис Кентън. По-рано нямахте навика да прибягвате до подобно извинение.

За моя изненада след тези думи изведнъж избухна:

— Мистър Стивънс, имах изключително напрегната седмица. Крайно съм изморена. Истината е, че вече от три-четири часа копнея да си легна. Аз съм много, много изморена, мистър Стивънс, толкова ли не можете да го проумеете?

Не че бях очаквал някакво извинение, но трябва да призная, че този рязък отговор ме смути донякъде. Все пак реших да не навлизаме в ненужни спорове, затова отвърнах спокойно:

— Щом се чувствате така, мис Кентън, не виждам смисъл да продължаваме с тези вечерни срещи. Съжалявам, че през цялото време не съм имал представа какво огромно неудобство съм ви създавал.

— Мистър Стивънс, единственото, което казах, е, че тази вечер съм изморена…

— Не, не, мис Кентън, напълно ви разбирам. Вие водите активен живот и тези срещи са абсолютно ненужно допълнение към товара ви. Има толкова други начини да осъществяваме необходимия професионален контакт.

— Мистър Стивънс, аз просто казах…

— Говоря съвсем сериозно, мис Кентън. Дори напоследък сам бях започнал да се питам дали не е време да прекратим с тези срещи, като се има предвид колко много удължават и без това дългите ни работни дни. Фактът, че сме се срещали тук години наред, не е причина да не потърсим друг, по-удобен начин за в бъдеще.

— Мистър Стивънс, моля ви, аз съм твърдо убедена, че срещите ни са изключително полезни…

— Но не са удобни за вас, мис Кентън. Те ви изморяват. Предлагам ви отсега нататък да си споделяме важната информация по време на нормалния работен ден. Ако не успеем да се намерим, можем да си оставяме писмени съобщения на вратите. Това ми се струва идеалното решение. А сега, мис Кентън, приемете извиненията ми, че ви задържах толкова дълго. Много благодаря за какаото.

Естествено — а и защо да не си го призная? — често съм си мислел как ли щяха да се подредят нещата впоследствие, ако не бях действал толкова категорично. Искам да кажа, ако бях склонил да възстановим вечерните си срещи, както на няколко пъти по-късно мис Кентън ми беше предлагала. Сега разсъждавам по този въпрос, защото в светлината на последвалите събития би могло да се допусне, че решавайки завинаги да прекратя тези срещи, може би не съм съзнавал напълно какво правя. Дори не е изключено това дребно мое решение да се е оказало повратната точка и да е тласнало нещата в посоката, която се оказа необратима.

От друга страна обаче, ако човек вземе да преравя миналото за такива „повратни точки“, току-виж започне да ги съзира навсякъде. Защото не само случката с вечерните срещи, ами и епизодът в моята стая би могъл да се нарече „повратна точка“. Какво можеше да произлезе, питам се, ако бях реагирал по-различно, когато нахлу с вазата с цветята? А нищо чудно — особено след като се случи горе-долу по същото време — срещата ми с мис Кентън в трапезарията онзи следобед, в който получи вестта за кончината на леля си, да се изтълкува и тя като поредната „повратна точка“.

Всъщност новината за смъртта бе пристигнала няколко часа по-рано и аз лично почуках на вратата на стаята й и й подадох писмото. Влязох за малко да обсъдим някакъв професионален проблем. Спомням си, че седяхме на масата и насред разговора мис Кентън отвори писмото. За миг застина неподвижна, но за нейна чест запази спокойствие и прочете съобщението поне два пъти. После внимателно прибра листа в плика и ме погледна.

— От мисис Джонсън е, приятелка на леля ми. Пише, че леля е починала онзи ден. — След кратка пауза добави: — Погребението ще бъде утре, така че дали ще може да си взема свободния ден?

— Сигурен съм, че би могло да се уреди, мис Кентън.

— Благодаря, мистър Стивънс. Сега простете, ала ще ви замоля да ме оставите за няколко минути сама.

— Разбира се, мис Кентън.

Излязох от стаята и чак тогава ми хрумна, че не бях изказал съболезнованията си. Представях си какъв удар е за нея новината, след като тази леля й е била като майка. Спрях се отвън в коридора и се замислих дали да не се върна, да почукам и да поправя грешката си. После обаче си казах, че по този начин бих могъл да нахлуя в личната й мъка. И наистина имаше голяма вероятност в мига, само на няколко крачки от мен мис Кентън да плаче. Тази мисъл надигна някакво странно чувство в гърдите ми и ме накара известно време безпомощно да снова по коридора. Все пак след малко реших да изчакам по-удобен момент, за да изразя съчувствието си, и продължих по пътя си.

Така се случи, че я видях чак следобед, когато, както вече отбелязах, се натъкнах на нея в трапезарията. Мис Кентън подреждаше сервизите в бюфета. До този момент няколко часа поред бях мислил за скръбта й и най-вече какво да направя или кажа, за да облекча поне малко болката. И щом чух стъпките й в трапезарията — бях зает с нещо в преддверието, — изчаках около минута, после изоставих работата си и я последвах.

— А, мис Кентън — рекох. — Как се чувствате този следобед?

— Много добре, благодаря, мистър Стивънс.

— Всичко наред ли е?

— Да, благодаря.

— Все се каня да ви попитам дали срещате някакви трудности с новите момичета. — Позасмях се. — Когато толкова нови служители пристигнат едновременно, е съвършено нормално да възникнат разни дребни проблеми. Смея да твърдя, че в подобни случаи и най-добрите от нас биха имали полза от професионален съвет.

— Благодаря, мистър Стивънс, но новите момичета напълно ме удовлетворяват.

— И не смятате, че заради тях са необходими промени в работния ни план?

— Не мисля, мистър Стивънс. И все пак, ако случайно променя мнението си, веднага ще ви уведомя.

Тя отново насочи вниманието си към бюфета, а аз се наканих да си тръгна. Дори направих няколко крачки към вратата, ала после се обърнах и казах:

— Значи, мис Кентън, твърдите, че новите момичета се справят добре.

— Много добре, уверявам ви.

— О, това е чудесна новина. — Пак се позасмях. — Просто се чудех, защото бяхме установили, че нито една от тях досега не е работила в такава голяма къща.

— Наистина, мистър Стивънс.

Наблюдавах я как подрежда бюфета и чаках да видя дали ще добави още нещо. Когато след малко стана ясно, че няма, аз се обадих:

— Между другото, мис Кентън, трябва да ви кажа следното. Забелязах, че едно-две неща не са направени както подобава. Струва ми се, бихте могли да не сте чак толкова добродушна с новите служители.

— Какво имате предвид, мистър Стивънс?

— Когато назнача нови служители, мис Кентън, аз лично обичам да им правя двойна проверка. Инспектирам работата им от всички ъгли и се опитвам да преценя как се държат с останалите си колеги. Много е важно да си съставя точно мнение както за техническите им умения, така и за въздействието, което оказват върху общия дух на персонала. Съжалявам, че го казвам, мис Кентън, но напоследък сте малко небрежна в това отношение.

За миг изглеждаше объркана. После се обърна към мен, а на лицето й беше изписано напрежение.

— Не ви разбрах, мистър Стивънс?

— Например, мис Кентън, въпреки че съдовете се мият не по-зле от друг път, забелязах, че са поставени върху лавиците по начин, който, макар и на пръв поглед да не изглежда опасен, след време може да доведе до повече счупвания от необходимото.

— Нима, мистър Стивънс?

— Да, мис Кентън. Освен това малката ниша пред трапезарията не е била почиствана скоро. Ще ме извините, но има още някои дреболии, които бих могъл да изброя.

— Не е нужно, мистър Стивънс. Както ме посъветвахте, отново ще проверя работата на новите момичета.

— Подобно недоглеждане не е в стила ви, мис Кентън.

Тя погледна встрани и на лицето й се появи същото изражение — сякаш се опитваше да разбере нещо, което съвсем я е объркало. Ала вече не изглеждаше толкова разстроена, по-скоро изтощена. После затвори бюфета, промърмори: „Извинете, мистър Стивънс“, и излезе.

Какъв е смисълът от тези безконечни размишления какво би могло да се случи, ако в еди-коя си ситуация съм действал еди-как си? Така човек направо може да се побърка. Лесно е да се говори за „повратни моменти“, само че от позицията на отминалото време. И естествено, когато днес се обръщам назад, подобни мигове наистина могат да ми се сторят повратни и безкрайно ценни за живота ми, но, разбира се, тогава не съм разсъждавал така. Сякаш съм имал на разположение безброй дни, месеци и години, в които да изглаждам недоразуменията с мис Кентън; цял наниз от бъдещи възможности да поправя последиците от някое спречкване. Определено нищо не ми подсказваше, че такива на пръв поглед дребни случки ще направят мечтите ми безнадеждно неосъществими.

Май прекалено започнах да се самоанализирам и да разглеждам нещата все от мрачната им страна. Сигурно защото вече е много късно, а и изпитанията, на които бях подложен тази вечер, си казват думата. Да не говорим, че сегашното ми настроение навярно е свързано и с факта, че утре — стига да си осигуря бензин от местния гараж, което Тейлърови ме уверяват, че ще стане — някъде около обяд трябва да пристигна в Литъл Комптън и по всяка вероятност да видя отново мис Кентън след толкова години. Разбира се, няма никаква причина да предполагам, че тонът на срещата ни ще излезе от рамките на обичайната приветливост. Дори очаквам разговорът ни — като изключим краткия обмен на информация от личен характер, напълно в реда на нещата при подобни обстоятелства — да бъде с предимно професионална насоченост. Искам да кажа, че аз ще трябва да разбера дали сега, щом по всичко личи, че бракът на мис Кентън така трагично се е разпаднал и е останала без дом, тя проявява желание да се върне на старата си служба в Дарлингтън Хол. Може би тук е мястото да спомена, че след като тази вечер отново препрочетох писмото й, започна да ми се струва, че съм вложил по-дълбок смисъл в някои нейни редове, отколкото би било разумно. Но продължавам да твърдя, че отделни пасажи съдържат нещо повече от носталгичен копнеж, особено в изречения като: „Толкова обичах гледката от спалнята на втория етаж, откъдето се виждаха моравата и хълмовете в далечината.“

Ала за пореден път се питам какъв е смисълът от тези догадки за настоящите желания на мис Кентън, когато още утре ще мога да ги разбера лично от нея самата. Да не говорим, че доста се отклоних от тазвечершните събития. А последните няколко часа се оказаха доста изтощителни. Човек би си помислил, че след като се наложи да изоставя форда на самотен хълм и да се спусна до селото почти в пълен мрак без никакъв път, съм се преборил с достатъчно неудобства за една вечер. И сигурен съм, че любезните ми домакини, мистър и мисис Тейлър, никога съзнателно не биха ме подложили на подобно изпитание. Но факт е, че щом седнах да вечерям на масата им и неколцина техни съседи минаха да ги навестят, пред мен се зареди безкраен низ от неприятности.

Стаята в предната част от долния етаж очевидно служеше на мистър и мисис Тейлър едновременно за трапезария и дневна. Помещението бе уютно и почти изцяло заето от голяма, грубо издялана маса, каквато човек очаква да види в къщата на някой фермер. Повърхността й не беше лакирана и носеше следи от най-различни ножове. Виждах ги съвсем ясно, въпреки че седяхме на слабата жълтеникава светлина от газената лампа на полицата в ъгъла.

— Не че нямаме електричество в селото, сър — отбеляза мистър Тейлър и кимна към лампата. — Но стана някаква авария и вече два месеца сме без ток. Да ви кажа честно, не ни липсва много. Тук има няколко къщи, които никога не са били електрифицирани. Газта дава по-топла светлина.

Мисис Тейлър ни бе нагостила с хубава супа и хрупкав хляб и в този момент нищо не подсказваше, че ме очаква нещо различно от около час, прекаран в приятни разговори преди лягане. Обаче тъкмо бяхме привършили вечерята и мистър Тейлър ми наливаше чаша бира, варена от негов съсед, отвън по чакъла се чуха приближаващи се стъпки. На мен лично в тази тъмнина и в тази отдалечена къща те ми прозвучаха малко зловещо, ала моите домакини видимо не чувстваха никаква заплаха. И когато мистър Тейлър каза: „Интересно кой ли може да бъде?“, гласът му издаваше само любопитство.

Беше го произнесъл едва ли не на себе си, но сякаш в отговор отвън се чу глас: „Аз съм Джордж Андрюз. Случайно минавах оттук.“

В следващия момент мисис Тейлър вече беше отворила вратата на един добре сложен мъж около петдесетте, който, ако съдех по дрехите му, беше прекарал деня на полето. С фамилиарност, подсказваща, че е чест гостенин в къщата, той седна на малко столче до вратата и с известно усилие си събу ботушите, като междувременно размени няколко непринудени реплики с мисис Тейлър. После се приближи към масата, спря, застана мирно и ми докладва, като че бях офицер в армията:

— Именувам се Андрюз, сър, и ви желая добра вечер. Много съжалявам за сполетялата ви злополука, но се надявам, че нощта, прекарана в Москомб, няма да обърка особено плановете ви.

Бях леко озадачен как този мистър Андрюз е успял да научи за „злополуката“ ми, както се изрази. Във всеки случай отвърнах с усмивка, че плановете ми изобщо не са се объркали и съм безкрайно задължен за гостоприемството. С това, естествено, имах предвид мистър и мисис Тейлър, ала мистър Андрюз явно се почувства съпричастен към изказаната благодарност, защото отвърна незабавно, като вдигна отбранително едрите си ръце нагоре.

— О, не, сър, добре сте ни дошъл. Щастливи сме, че ни гостувате. Толкова рядко хора като вас се отбиват насам. Всички сме много доволни, че можахте да останете.

От начина, по който го каза, останах с впечатлението, че цялото село знае за моята „злополука“ и съответно за настаняването ми в тази къща. Всъщност съвсем скоро се убедих, че това беше близо до истината. Само мога да си представя как през няколкото минути, докато си измия ръцете и пооправя повредените си сако и маншети, мистър и мисис Тейлър са съобщавали новината за пристигането ми на минувачите. Подир малко станахме свидетели на появяването на следващия посетител, мъж, който много приличаше на мистър Андрюз — едър, с вид на земеделец и кални ботуши, които събу до вратата горе-долу по същия начин, както и мистър Андрюз. Приликата им беше толкова голяма, че ги взех за братя, докато новодошлият не ми се представи като: „Морган, сър. Тревър Морган.“

Мистър Морган изрази съжаление за сполетялото ме „нещастие“, но ме увери, че нещата ще се оправят още на сутринта, след което ме уведоми, че всички са невероятно щастливи от пристигането ми в селото. Само броени минути по-рано бях изслушал почти същите уверения, ала точните думи на мистър Морган бяха: „За нас е чест, че в Москомб можем да посрещнем джентълмен като вас, сър.“

Преди да успея да измисля някакъв отговор, отвън пак се дочуха стъпки. Скоро в стаята влезе двойка на средна възраст, които ми бяха представени като мистър и мисис Хари Смит. Тези хора изобщо не приличаха на земеделци. Тя беше едра матрона и ми напомняше мисис Мортимър, готвачката в Дарлингтън Хол през двайсетте и по-голямата част от трийсетте години. За разлика от нея мистър Хари Смит бе дребно човече с напрегнато изражение, което набръчкваше челото му. Когато заеха местата си край масата, той се обърна към мен: „Сигурно колата ви е онзи ретро модел форд горе на Торили Буш Хил, сър?“

— Ако така се нарича хълмът над селото — рекох. — Удивен съм, че вече сте я видели.

— Аз не съм я видял лично, сър. Но Дейв Торнтън минал покрай нея с трактора си преди малко, като се прибирал към къщи. И толкова се учудил, та чак спрял и слязъл да я огледа. — Мистър Хари Смит се обърна към останалите. — Абсолютна красавица. Разправя, че такова нещо никога не бил виждал. Колата на мистър Линдси ряпа да яде!

Това предизвика смях сред слушателите, а мистър Тейлър ми обясни:

— Става дума за джентълмена, който живееше в голямата къща недалеч оттук. Имаше някои странни прояви и хората не го възприеха много добре.

Последва всеобщ шепот на одобрение. После някой се обади: „За ваше здраве, сър“, и посегна към една от халбите, които мисис Тейлър току-що беше раздала. В следващия миг цялата компания вече вдигаше наздравици за мен.

Аз се усмихнах и казах:

— Привилегията е изцяло моя.

— Много сте любезен, сър — отбеляза мисис Смит. — Това е отношение на истински джентълмен. Този мистър Линдси не беше джентълмен. Може и да е имал купища пари, но никога не е бил джентълмен.

Отново всички се съгласиха с нея. Мисис Тейлър прошепна нещо в ухото на мисис Смит, която отвърна: „Каза, че ще дойде веднага щом се освободи.“ И двете ме погледнаха малко смутено, а мисис Смит обясни: „Съобщихме на доктор Карлайл, че сте тук, сър. Той ще се радва да се запознаете.“

— Предполагам, че преглежда пациенти — с извинителен тон добави мисис Тейлър. — Опасявам се, че едва ли ще успее да дойде, преди да сте си легнали, сър.

Тогава мистър Хари Смит, човечето със сбръчканото чело, отново се наведе напред и рече:

— Та онзи мистър Линдси нищо не правеше като хората. Цялото му поведение беше сбъркано. Мислеше се за голяма работа, а нас ни взимаше за глупаци. Но повярвайте ми, сър, скоро му натрихме носа. Хората тук сериозно мислят и разговарят и за всичко имат собствено мнение, което не се срамуват да изкажат. Това мистър Линдси много бързо го разбра.

— Той не беше джентълмен — тихо продума мистър Тейлър. — Изобщо не беше джентълмен.

— Точно така, сър — продължи мистър Хари Смит. — Само като го погледнеш, и ти става ясно, че не е джентълмен. Вярно, имаше голяма къща и носеше скъпи костюми, но тези работи някак си се разбират. И съвсем скоро точно така се и оказа.

Всички закимаха в знак на съгласие и като че обмисляха дали е редно да ме запознаят с историята на тази местна персона. Най-после мистър Тейлър наруши тишината с думите:

— Това, което казва Хари, е вярно. Веднага можеш да различиш истинския джентълмен от лъжливия, та бил той и с най-скъпите дрехи. Например вие, сър. Не са само елегантната кройка на костюма и начинът на говорене. Има още нещо, което ви прави джентълмен. Не мога да го определя, но всеки, който има очи, го вижда.

Мнението му отново предизвика масово одобрение от страна на седящите около масата.

— Доктор Карлайл сигурно вече ще дойде, сър — обади се мисис Тейлър. — Ще ви е приятно да си поговорите с него.

— Доктор Карлайл също го има — рече мистър Тейлър. — Несъмнено го има. Този човек е истински джентълмен.

Мистър Морган, който почти не се беше обаждал от пристигането си, се наведе напред и ме попита:

— Вие какво мислите, че е това, сър? Може би този, който го притежава, по-лесно ще го определи. Тук всички седим и обсъждаме кой го има и кой го няма, но така и не знаем за какво говорим. Може би вие ще ни го кажете, сър.

Възцари се тишина. Почувствах, че всички лица са обърнати към мен. Прокашлях се и подех:

— Едва ли аз съм човекът, който трябва да говори за качества, които може да притежава, може и да не притежава. И все пак, що се отнася точно до този въпрос, допускам, че качеството, за което става дума, би могло най-точно да се определи с термина „достойнство“.

Не виждах смисъл да се впускам в по-подробни обяснения. Просто бях изрекъл гласно онова, което си мислех през цялото време на техния разговор, и едва ли изобщо щях да се намеся, ако ситуацията не го бе наложила. Отговорът ми обаче предизвика огромно удовлетворение.

— Има много истина в това, което казвате, сър — обади се мистър Андрюз и закима. Още няколко гласа го подкрепиха.

— На този мистър Линдси никак нямаше да му е излишно малко достойнство — рече мисис Тейлър. — Бедата на такива като него обаче е, че бъркат арогантността и високомерието с достойнството.

— При всичкото уважение към думите ви, сър — намеси се мистър Хари Смит, — държа да се изясним. Достойнството не е качество, което само джентълмените притежават. То е нещо, към което могат да се стремят и да постигнат всеки мъж и всяка жена в страната ни. Ще ме прощавате, сър, но както казах и преди, когато изразяваме мнението си, ние тук много не се церемоним. И това в случая е моето мнение. Достойнството не е привилегия само за джентълмени.

Естествено, допусках, че двамата с мистър Хари Смит имаме разминаване във вижданията си по въпроса и че ще бъде прекалено сложно, ако започна да обяснявам идеите си на тези хора. Затова реших, че ще е най-добре да се усмихна и да отговоря: „Разбира се, вие сте съвсем прав.“

Това незабавно разпръсна лекото напрежение, което беше надвиснало, докато мистър Хари Смит говореше. Самият той сякаш се отърси от всички задръжки и доразви мисълта си:

— В крайна сметка нали затова воювахме с Хитлер. Ако беше спечелил, сега щяхме да сме роби. Целият свят щеше да се състои от малко господари и милиони, милиони роби. И няма защо да напомням на никого тук, че робът не притежава достойнство. Точно за това воювахме и точно това спечелихме. Спечелихме правото да бъдем свободни граждани. И това е една от привилегиите да си се родил англичанин. Независимо кой си, независимо дали си богат, или беден, ти си роден свободен, можеш да изразяваш мнението си свободно, да избереш някого за член на парламента или да не го избереш. Ето това аз наричам достойнство, с ваше позволение, сър.

— Хайде, хайде, Хари — обади се мистър Тейлър. — Май започваш да загряваш за поредната си политическа реч.

Забележката му предизвика всеобщ смях. Мистър Хари Смит също се усмихна свенливо, но продължи:

— Сега не говоря за политика. Просто си казвам мнението. Не може да имаш достойнство, ако си роб. И стига да пожелае, всеки англичанин би могъл да го разбере. Нали за това свое право воювахме.

— Селцето ни може да ви се вижда малко и изолирано, сър — вметна жена му, — ала ние дадохме повече от необходимото във войната. Повече от необходимото.

След тези думи присъстващите станаха много сериозни, докато най-после мистър Тейлър се обърна към мен:

— Хари върши огромна организационна работа за нашия депутат. Само му дай думата и той веднага ще ти обясни всички грешки в управлението.

— Да, но този път казвах само какво е правилно в тази страна.

— Вие занимавали ли сте се с политика, сър? — попита ме мистър Андрюз.

— Не пряко — отвърнах. — И не в наше време. Може би малко повече преди войната.

— Просто се сещам за един мистър Стивънс, който преди година-две беше член на парламента. Слушал съм го няколко пъти по радиото. Говореше доста разумни неща за жилищното строителство. Но това не сте вие, сър?

— О, не — засмях се аз. Сега изобщо не съм сигурен какво ме накара да изрека следващите думи; единственото обяснение е, че сякаш бяха предизвикани от обстоятелствата, в които се намирах. Във всеки случай заявих: „Всъщност занимавах се по-скоро с външни, отколкото с вътрешни работи. Външна политика, така да се каже.“

Бях малко смутен от ефекта върху слушателите ми. Като че всички бяха завладени от силно чувство на страхопочитание. Затова добавих бързо: „Искам да ме разберете правилно. Никога не съм заемал висок пост. Ако изобщо съм оказвал някакво влияние, то е било по абсолютно неофициален път.“ Въпреки всичко възцарилата се тишина продължи още известно време.

— Извинете, сър — най-после продума мисис Тейлър, — но срещали ли сте някога мистър Чърчил?

— Мистър Чърчил ли? Наистина е идвал в къщата няколко пъти. За да бъда откровен, мисис Тейлър, ще ви кажа, че когато аз участвах в големите събития, мистър Чърчил не беше такава ключова фигура, а и не се очакваше да стане. Хора като мистър Идън и лорд Халифакс бяха по-чести посетители по онова време.

— Вие все пак сте познавали мистър Чърчил, сър? Каква чест е това!

— Аз не съм съгласен с доста от нещата, които казва мистър Чърчил — обади се мистър Хари Смит, — но няма съмнение, че той е велик човек. Сигурно е невероятно усещане да обсъждаш проблемите с такива хора.

— Вижте, трябва да повторя — рекох, — не съм контактувал много с мистър Чърчил. Както правилно забелязахте обаче, човек изпитва гордост, че е общувал с него. Като цяло, имах голям късмет и аз съм първият, който ще го признае. Добрият ми късмет спомогна да се докосна не само до мистър Чърчил, но и до други изтъкнати водачи и влиятелни личности от Америка и Европа. И като се замисля, че съм успявал да ги накарам да ме изслушват благосклонно по толкова сериозни проблеми от действителността, да, като се замисля, действително се чувствам благодарен. В края на краищата огромна привилегия е, че ми е била отредена определена роля на световната сцена, колкото и малка да е била тя.

— Извинете, че ви питам, сър — обърна се към мен мистър Андрюз, — що за човек е мистър Идън? Имам предвид, на лично ниво. Винаги съм оставал с впечатлението, че е много свестен. Човек, който умее да разговаря с всекиго, благородник и селянин, беден и богат. Прав ли съм, сър?

— Бих казал, че в най-общи линии картината е точна. Но, разбира се, не съм виждал мистър Идън отдавна, така че може да се е променил. Нещо, на което дълго време съм бил свидетел, е, че общественият живот само за броени години би могъл да промени човека до неузнаваемост.

— В това не се съмнявам, сър. Ами дори нашият Хари. Преди няколко години се обвърза с политиката и оттогава не е същият.

Отново се разнесе смях, а мистър Хари Смит повдигна рамене и позволи на усмивката да трепне върху лицето му. После каза:

— Наистина вложих много от себе си в предизборната кампания. Всичко, разбира се, е на местно ниво и никога не се срещам с хора и наполовина толкова велики, колкото онези, с които вие контактувате, сър, но вярвам, че дори и по този мой незабележим начин допринасям с нещо за каузата. Според мен Англия е демократична държава и хората от нашето малко село са изстрадали колкото и всички останали, воювайки да я запазят такава. Сега само от нас зависи да упражняваме правата си, от всеки от нас. Няколко прекрасни младежи от селото дадоха живота си, за да ни осигурят тази привилегия, и според мен днес ние сме им длъжници и трябва да изпълним ролята си. Тук хората имат собствено мнение и смятам, че е наша отговорност то да бъде чуто. Встрани от пътя сме, вярно, малко селце сме, което става все по-малко, защото жителите му застаряват. Ала така, както го разбирам, длъжни сме на момчетата, които загубихме. Затова, сър, отделям толкова много от времето си, за да съм сигурен, че гласовете ни ще бъдат чути по високите места. И ако това ме промени или преждевременно ме изпрати в гроба, все ми е едно.

— Нали ви предупредих, сър — обади се с усмивка мистър Тейлър. — Нямаше начин Хари да допусне влиятелен човек като вас да мине през селото и да не му наговори обичайните си приказки.

Всички отново се разсмяха, но аз отвърнах почти веднага:

— Мисля, че добре разбирам позицията ви, мистър Смит. Разбирам, че желаете светът да стане по-добър, и вие, и вашите съселяни би трябвало да имате по-големи възможности да допринесете за това. Подобна позиция е достойна за възхищение. Смея да твърдя, че ръководен от същите стремежи, и аз се обвързах със значимите събития преди войната. И тогава, както и сега, мирът на планетата изглеждаше съвсем крехък и уязвим и аз жадувах да дам своя дял.

— Извинете, сър — не се сдържа мистър Хари Смит, — но аз говорех за нещо по-различно. На хора като вас винаги е било лесно да упражняват влиянието си. Вие и вашите приятели сте най-силните в страната. Ала за хората като нас, сър, могат да изминат години, без дори да зърнем някой истински джентълмен — освен може би доктор Карлайл. Той е първокласен лекар, при всичките ми уважения обаче няма необходимите връзки. Когато живеем на такова място, много лесно можем да забравим своите граждански отговорности. Затова хвърлям толкова усилия в предизборните кампании. Дали останалите са съгласни, или не — а аз знам, че нито един в тази стая не е съгласен с всичко, което казвам, — но поне ще ги накарам да се замислят. Поне ще им напомня за техния дълг. Ние живеем в демократична страна. Воювали сме за нея. И до един трябва да изпълним ролята си.

— Интересно какво ли се е случило с доктор Карлайл — сети се мисис Смит. — Сигурна съм, че господинът би могъл вече да послуша и някой по-образован.

Това отново породи смях.

— Всъщност — рекох, — колкото и да ми е приятно да разговарям с вас, признавам, че умората започва да ме наляга…

— Разбира се, сър — отзова се мисис Тейлър. — Вероятно сте много уморен. Може би трябва да ви донеса още едно одеяло. Тук нощите са доста студени.

— Не, уверявам ви, мисис Тейлър, и така ще се чувствам чудесно.

Но преди да успея да се изправя, мистър Морган попита:

— Знаете ли, сър, има един човек, когото обичаме да слушаме по радиото, казва се Лесли Мандрейк. Случайно да го познавате?

Отговорих отрицателно и се готвех да направя втори опит да се оттегля, ала бях буквално засипан със запитвания дали познавам тази или онази личност. Така че все още седях до масата, когато мисис Смит възкликна:

— А, някой идва. Предполагам, че най-после е докторът.

— Наистина трябва да си лягам — рекох. — Чувствам се безкрайно изморен.

— Но това е докторът, сигурна съм — настоя мисис Смит. — Изчакайте поне няколко минутки.

В този момент на вратата се почука и някой каза:

— Аз съм, мисис Тейлър.

Господинът, който влезе, беше все още сравнително млад — може би около четирийсетте, — висок и слаб. Във всеки случай достатъчно висок, че да се наложи да се наведе, за да мине през вратата. Щом ни поздрави, мисис Тейлър се обърна към него.

— Ето това е нашият джентълмен, докторе. Колата му е закъсала горе на Торили Буш и в резултат е принуден да понася речите на Хари.

Лекарят се приближи и ми протегна ръка.

— Ричард Карлайл — произнесе с весела усмивка, когато се изправих и се здрависахме. — Малък невървеж с колата, но вярвам, че тук добре се грижат за вас. Бих казал, дори прекалено добре.

— Благодаря — отвърнах. — Всички са изключително любезни.

— Е, радвам се, че сте сред нас. — Доктор Карлайл седна почти точно срещу мен. — От кой край сте?

— Оксфордшир — отговорих и едва успях да потисна инстинкта и да не добавя „сър“.

— Много хубав край. Един мой чичо живее съвсем близо до Оксфорд. Великолепен край.

— Господинът тъкмо ни разправяше, докторе — намеси се мисис Смит, — че познава мистър Чърчил.

— Наистина ли? Аз познавах един от племенниците му, ала отдавна сме загубили връзка. Обаче така и нямах късмет да се запозная с този велик човек.

— И не само мистър Чърчил — продължи мисис Смит. — Той познава мистър Идън и лорд Халифакс.

— Така ли?

Усетих как очите на доктора внимателно ме разучаваха. Тъкмо се канех да отговоря нещо подходящо и мистър Андрюз ме изпревари:

— Господинът ни обясняваше, че по негово време се е занимавал с външна политика.

— О, действително ли?

Стори ми се, че докторът ме гледа безкрайно дълго. Най-сетне възвърна веселия си тон и попита:

— За удоволствие ли пътувате?

— Общо взето — отвърнах и се позасмях.

— Тук наоколо има много красиви места. О, между другото, мистър Андрюз, съжалявам, че още не съм ви върнал онзи трион.

— Не се притеснявай, докторе.

За известно време всеобщото внимание се отклони от мен и аз успях да помълча. После, като се възползвах от един удобен момент, станах и казах:

— Моля да ме извините. Вечерта беше изключително приятна, но аз наистина трябва да си лягам.

— Колко жалко, сър — промълви мисис Смит. — Та докторът току-що пристигна.

Мистър Хари Смит се обърна към доктор Карлайл:

— Надявах се, че господинът ще каже една-две думи относно идеите ти за Империята, докторе. — Погледна към мен и продължи: — Нашият доктор смята, че всички малки държавички трябва да получат независимост. Не съм толкова учен, та да му докажа, че греши, макар да съм убеден в това. С интерес бих изслушал какво би му казал човек като вас, сър.

Отново усетих изпитателния поглед на доктор Карлайл. Той рече:

— Жалко, ала трябва да пуснем господина да си ляга. Предполагам, че денят ви е бил доста изтощителен.

— Така е — потвърдих с усмивка и тръгнах да заобикалям масата. Всички обаче, включително и доктор Карлайл, се изправиха на крака и ме накараха да се почувствам ужасно неудобно.

— Много благодаря на всички ви — казах, като им се усмихвах. — Мисис Тейлър, вечерята беше прекрасна. Пожелавам ви лека нощ.

В отговор долетя дружното „Лека нощ, сър“. Почти бях излязъл от стаята, когато гласът на доктора ме застави да се спра до вратата.

— Слушайте, друже — рече той и като се обърнах, видях, че е останал прав. — Утре рано сутринта имам едно посещение в Станбъри. С удоволствие ще ви закарам до колата ви. Ще ви спестя изкачването. Освен това по пътя ще вземем туба бензин от гаража на Тед Хардейкър.

— Много мило — отвърнах, — но не искам да ви затруднявам.

— Изобщо не ме затруднявате. Седем и половина добре ли е?

— Наистина много ще ми помогнете.

— Чудесно. Тогава в седем и половина. Гледайте гостът ви да е станал и закусил дотогава, мисис Тейлър. — И като се взря в мен, додаде: — Значи в крайна сметка пак ще си проведем разговора. Макар че Хари няма да изпита удоволствието да се наслади на поражението ми.

Отново имаше смях и пожелания за лека нощ, докато най-после бях допуснат да се кача до убежището си.

Едва ли трябва да описвам огромното неудобство, което изживях тази вечер поради нещастното недоразумение във връзка със собствената ми личност. Единственото, което мога да кажа, е, че съвсем откровено не виждам как бих могъл да предотвратя станалото при така стеклите се обстоятелства. Когато осъзнах какво всъщност се случва, нещата вече бяха стигнали толкова далеч, че не можех да призная истината пред слушателите си, без да предизвикам огромен смут. Колкото и да съжалявам, все пак нищо лошо не съм направил. На сутринта щях да се сбогувам с хората и по всяка вероятност никога нямаше да ги срещна отново. Не намирам смисъл да се задълбочавам повече в тази история.

Като оставим настрана това нещастно недоразумение, има може би един-два момента в тазвечершните събития, които изискват известен размисъл — та било то и само за да не се връщам към тях през следващите дни. Например мнението, изразено от мистър Хари Смит по въпроса за „достойнството“. Разбира се, много малко от казаното заслужава сериозно внимание, макар и да признавам, че той използваше думата „достойнство“ в съвсем различен смисъл от този, който аз влагам в нея. Но дори и така, дори взети само в собствения си контекст, твърденията му бяха прекалено идеалистични и теоретични, за да извикат уважение. Донякъде несъмнено в думите му има известна истина: в страна като нашата хората действително може и да са длъжни да участват в големите събития и да изграждат собствено мнение. Ала при положение че животът е такъв, какъвто е, как би могло от обикновените хора да се очаква „категорично мнение“ по всички въпроси — както мистър Хари Смит доста произволно заявява, че стоят нещата в селото. Подобни очаквания не само че са нереални, аз се съмнявам дали изобщо са желателни. В крайна сметка съществува един реален предел на онова, което обикновените хора могат да научат и узнаят, и да се иска всеки от тях да изказва „категорично мнение“ по значимите проблеми на нацията въобще не е разумно. При всички случаи да се определя думата „достойнство“ с тези параметри е пълен абсурд.

Всъщност наум ми идва дори пример, с който вярвам, че ще илюстрирам доколко вижданията на мистър Хари Смит са ограничени. Примерът е от собствения ми живот — случка, която стана преди войната, някъде около 1935.

Помня, че звънецът ме призова късно една вечер — беше след полунощ — в гостната, където негова светлост забавляваше трима посетители още от вечеря. Естествено, вече ме бяха викали да поднасям напитки и всеки път заварвах господата потънали в задълбочен разговор върху много сериозни теми. Когато влязох в гостната обаче, всички изведнъж замлъкнаха и се втренчиха в мен. После негова светлост се обади:

— Стивънс, приближи се, ако обичаш, за момент. Мистър Спенсър желае да поговори с теб.

Въпросният господин продължи да ме гледа още известно време, без да променя отпуснатата поза, която беше заел в креслото. Най-сетне каза:

— Драги човече, искам да ти задам един въпрос. Нуждаем се от помощта ти по проблем, който обсъждаме. Смяташ ли, че дългът ни към Америка е значим фактор при настоящите ниски нива на търговията? Или че това е само претекст, а истинската причина е в изоставянето на златния стандарт?

Несъмнено бях малко изненадан, ала бързо се ориентирах в ситуацията; съвсем ясно беше, че всички очакваха да се объркам. И действително през няколкото секунди, които ми бяха необходими да се усетя и да формулирам подходящ отговор, може и да съм оставил впечатление за човек, който се опитва да разбере въпроса, защото забелязах как господата си размениха весели усмивки.

— Много съжалявам, сър — рекох, — но по този проблем не мога да ви бъда в помощ.

Вярвах, че съм отбелязал точка в моя полза, господата обаче продължаваха прикрито да се усмихват. Мистър Спенсър пак се обади:

— Тогава може би ще ни помогнеш по един друг въпрос. Смяташ ли, че валутният проблем в Европа ще се повлияе положително или отрицателно, ако французите и болшевиките постигнат някакво споразумение за броя на оръжията си?

— Много съжалявам, сър, но не мога да ви бъда от полза.

— О, боже — възкликна мистър Спенсър. — Значи и тук не можеш да ни помогнеш.

Отново дочух сподавен кикот, преди негова светлост да заяви:

— Чудесно, Стивънс. Това е всичко.

— Моля те, Дарлингтън, държа да попитам нашия човек още нещо — настоя мистър Спенсър. — Много искам да ни помогне по един въпрос, който затруднява болшинството от нас и който, даваме си сметка, е възлов за външната ни политика. Добри ми човече, моля те да ни помогнеш. Какви бяха истинските намерения на М. Лавал в последната му реч за положението в Северна Африка? И ти ли мислиш, че е било само хитър ход, с който се е стремял да обърка националистическата групировка в собствената си партия?

— Съжалявам, сър, но по този въпрос не мога да ви бъда от полза.

— Виждате ли, господа — заключи мистър Спенсър, като се обърна към останалите, — той не може да ни е от полза по тези въпроси.

Това предизвика нов изблик на вече едва сдържан смях.

— И все пак — рече мистър Спенсър — ние продължаваме упорито да твърдим, че решенията за бъдещето на страната ни трябва да бъдат в ръцете на този човек тук и на няколкото милиона като него. Какво чудно има тогава, че след като сме препънати със сегашната парламентарна система, не можем да намерим решение за много от проблемите ни? То е все едно да накарате Съюза на майките да организира военна кампания.

След тази забележка всички дружно избухнаха в неприкрит смях, а негова светлост ми прошепна: „Благодаря ти, Стивънс“, и аз най-после успях да изляза.

Макар и ситуацията да ми създаде известни неудобства, едва ли може да се нарече най-трудната или дори най-необичайната, в която бях изпадал, изпълнявайки задълженията си. Затова сигурно ще се съгласите, че всеки професионалист би трябвало да очаква подобни неща в кариерата си. Така че до сутринта вече бях забравил за случката, когато лорд Дарлингтън влезе в билярдната, където, покачен на стълба, почиствах от прах портретите, и каза:

— Наистина, Стивънс, беше ужасно. Изпитанието, на което те подложихме снощи.

Аз прекратих работата си и отвърнах:

— Нищо подобно, сър. Бях щастлив, че мога да услужа.

— Беше направо ужасно. Предполагам, че твърде добре си бяхме хапнали на вечеря. Моля те, приеми извиненията ми.

— Благодаря, сър. Но съм щастлив да ви уверя, че изобщо не сте ме притеснили.

Някак уморено негова светлост се приближи до един от кожените фотьойли, седна и въздъхна. От височината на стълбата наблюдавах издължената му фигура, огряна от зимното слънце, което струеше през френския прозорец и осветяваше почти цялата стая. Спомням си, че това беше един от онези редки моменти, в които се виждаше до каква степен напрежението през последните години се бе отразило на моя господар. Фигурата му, която винаги е била слаба, сега бе застрашително измършавяла и станала някак безформена. Косата му беше преждевременно побеляла, а лицето — напрегнато и измъчено. Известно време той гледа през прозореца към хълмовете в далечината, а после отново се обади:

— Действително беше ужасно. Но, виждаш ли, Стивънс, мистър Спенсър трябваше да докаже нещо на сър Ленард. Така че, ако това би могло да те утеши донякъде, ти наистина му помогна да подкрепи една много важна теза. Сър Ленард наговори куп остарели глупости. Че волята на народа била най-мъдрият арбитър и тъй нататък. Можеш ли да си представиш, Стивънс?

— Да, сър.

— В тази страна толкова бавно разбираме, че нещо е остаряло. Други велики нации съзнават отлично, че да се преборят с предизвикателствата на всяка нова епоха, означава да отменят овехтелите, понякога обичани методи. Не и тук обаче, в Англия. Толкова са много тези, които все още разсъждават като сър Ленард. Затова мистър Спенсър почувства необходимост да докаже разбиранията си. И да знаеш, Стивънс, че ако накараме сър Ленард и подобните му да се събудят и позамислят малко, гарантирам ти, че изпитанието, на което беше подложен снощи, не е било напразно.

— Да, сър.

Лорд Дарлингтън отново въздъхна.

— Все ние сме последните, Стивънс. Все ние до последно стоим вкопчени в най-демодираните системи. Ала рано или късно ще се наложи да се изправим срещу фактите. Демокрацията е за една отминала епоха. Днес светът е прекалено сложен, за да дискутираме единствено всеобщото страдание и други подобни. Тези безкрайни парламентарни дебати не водят до нищо друго освен до застой. Преди няколко години може и да са били нещо чудесно, но в днешния свят? Какво каза снощи мистър Спенсър? Мисля, че беше доста сполучливо.

— Струва ми се, сър, че сравни днешната парламентарна система със Съюза на майките, който се опитва да организира военна кампания.

— Точно така, Стивънс. Съвсем откровено, в тази страна сме много изостанали с времето. Затова се налага всички по-напредничави хора да го внушат на сър Ленард и подобните му.

— Да, сър.

— Питам те, Стивънс. Намираме се в една вече дълго продължаваща криза. Видях го със собствените си очи, когато пътувах на север с мистър Уитекър. Хората страдат. Обикновените, почтени, трудови хора страдат невероятно. Германия и Италия сложиха ред в къщите си, като действаха. Предполагам, по свой начин същото сториха и ужасните болшевики. Дори президентът Рузвелт, на целия си хал, не се бои да предприеме някои смели стъпки в интерес на народа си. Погледни ни нас, Стивънс. Годините се нижат една след друга, но нищо не се подобрява. Единственото, което правим, е да спорим, да разискваме и да отлагаме. Всяка хубава идея става абсолютно неефективна, докато мине само през половината комисии, които трябва да я одобрят. Малцината, които знаят кое какво е, са с вързани ръце от многобройните невежи скудоумци около тях. Как ще коментираш всичко това, Стивънс?

— Народът ни наистина е в окаяно състояние, сър.

— И още как! Погледни Германия и Италия, Стивънс. Виж какво може да постигне едно силно управление, ако му се позволи да действа. Там никой не спряга глупостите за всеобщото страдание. Ако къщата ти гори, ти не свикваш семейството в гостната, за да обсъждате с часове възможните варианти за бягство, нали? Може би някога се е получавало, но днес светът е безкрайно сложен. Не можем да очакваме от човека на улицата да разбира достатъчно от политика, икономика, световни пазари и какво ли не още. А и защо е нужно? Между другото, ти чудесно отговори снощи, Стивънс. Как точно се изрази? Нещо от рода, че не е в твоята област. Е, а защо трябва да бъде?

Като си припомням тези думи, хрумва ми, че сега много от идеите на лорд Дарлингтън биха изглеждали доста странни, дори — непривлекателни. Ала определено не може да се отрече, че имаше и доза истина във всичко, което ми каза онази сутрин в билярдната. Разбира се, пълен абсурд е да се очаква един иконом да отговори авторитетно на въпросите, които мистър Спенсър ми зададе тогава. А твърдението на хора като мистър Хари Смит, че „достойнството“ на човека зависи от способността да го сториш, е пълна глупост. Но нека сложим нещата на мястото им: задължението на иконома е да осигурява добро обслужване. Не да се бърка в големите проблеми на нацията. Факт е, че тези проблеми никога няма да бъдат изцяло разбрани от хора като мен и вас, и онези от нас, които искаме да оставим своя следа, трябва да осъзнаем, че това ще стане най-добре, ако се съсредоточим върху своята професия. Искам да кажа, да положим всички усилия, за да сме в състояние възможно най-качествено да обслужваме онези велики господа, в чиито ръце действително се намира съдбата на цивилизацията. Това може и да ви се стори очевидно, ала аз веднага се сещам за твърде много примери, свързани с икономи, които, поне за известно време, разсъждаваха съвсем различно. И наистина тазвечершните думи на мистър Хари Смит силно ми напомнят за безпочвения идеализъм, който изповядваха доста прослойки от нашето поколение през двайсетте и трийсетте години. Имам предвид възгледа сред някои представители на професията, че всеки иконом със сериозни амбиции е длъжен да превърне в своя цел постоянната преоценка на господаря си — да преосмисля мотивите му и да анализира разбиранията му. Само по този начин, настояваха привържениците на идеята, човек би могъл да бъде сигурен, че способностите му не отиват напразно. Макар че донякъде симпатизирам на такъв идеализъм, няма никакво съмнение, че той е резултат, както и твърденията на мистър Смит, от едно объркано мислене. Ами погледнете какво стана с икономите, които се опитаха да приложат тези схващания на практика. Веднага ще се убедите, че кариерите им — а в някои от случаите те бяха безкрайно обещаващи — в крайна сметка изцяло се провалиха. Аз лично познавах поне двама колеги, великолепни професионалисти, които сменяха господар след господар, бяха вечно недоволни, никъде не се задържаха, докато съвсем изчезнаха от погледа ми. А че това се случи, няма нищо чудно. Защото просто не е възможно да имаш подобно критично отношение към работодателя си и в същото време да му осигуриш добро обслужване. И причината не е само в неспособността да се справиш със сериозните изисквания на професията, тъй като вниманието ти се отклонява по други проблеми. Далеч по-важното е, че иконом, който постоянно се стреми да си изработи собствено „категорично мнение“ за дейността на своя работодател, по никой начин не може да притежава едно основно за всеки добър професионалист качество — лоялност. Тук много държа да ме разберете правилно. Нямам предвид онази глупава „лоялност“, за която разни посредствени господари скърбят, когато се окаже, че не са в състояние да задържат професионалист от висок калибър. Аз съм последният човек, който би проповядвал, че колегите следва лекомислено да отдават лоялността си на всяка дама или господин, които са ги наели за известно време. От друга страна обаче, ако един иконом иска да означава нещо за някого в този живот, задължително трябва да дойде моментът, в който да прекрати търсенето и да си каже: „Този господар олицетворява всичко, което смятам за благородно и на което се възхищавам. Затова ще му посветя уменията си и ще му служа вярно.“ Това е интелигентно отдадена лоялност. Какво „недостойно“ има тук? Човек просто приема необоримата истина: че хората като мен и вас никога няма да проумеят големите проблеми на днешния свят и най-разумният им ход ще бъде напълно да се доверят на господар, когото смятат за почтен и мъдър, и да вложат цялата си енергия и способности във вярна служба. Погледнете само мистър Маршал или мистър Лейн например — категорично две от най-стабилните фигури в нашата професия. Можем ли да си представим как мистър Маршал спори с лорд Камбърли по повод последната му телеграма до Външно министерство? Или нима по-малко се възхищаваме на мистър Лейн, след като сме разбрали, че няма навика да дискутира със сър Ленард Грей преди всяка негова реч в Камарата на общините? Разбира се, че не. Какво „недостойно“, какво престъпно има в подобно поведение? Как е възможно човек да бъде обвиняван, защото, да речем, времето е доказало, че усилията на лорд Дарлингтън са били погрешни, дори глупави? През дългите години, докато му служех, той и само той беше този, който преценяваше събитията и решаваше как да действа, а аз строго се придържах в границите на проблемите, засягащи единствено професионалната ми компетенция. И поне на мене ми се струва, че съм изпълнявал задълженията си, влагайки всичките си способности, и дори мнозина биха сметнали, че съм поддържал „първокласен“ стандарт. Едва ли е моя вината, че днес животът и делото на негова светлост изглеждат пропилени напразно — и е абсолютно нелогично аз лично да съжалявам или да се срамувам от нещо.