Остатъкът от деня

Ден шести — вечерта

От много години се каня да дойда в това градче край морето. Слушал съм различни хора да разказват колко приятно са прекарали ваканциите си тук, а и мисис Саймънс в „Чудото на Англия“ го нарича „град, в който посетителят може да се забавлява дни наред, без да му омръзне“. Тя дори специално споменава кея, по който се разхождам вече половин час, и горещо препоръчва да бъде видян вечер, когато е осветен от многобройни разноцветни крушки. Само преди миг научих от един служител, че светлините ще бъдат запалени „съвсем скоро“, и затова реших да седна на тази пейка и да изчакам събитието. Оттук мога чудесно да наблюдавам как слънцето залязва над морето и макар че все още има достатъчно дневна светлина — денят беше великолепен, — по брега започват да се появяват светлинки. Междувременно кеят е все така многолюден. Зад мен постоянното трополене на безброй човешки стъпки върху дъските не спира нито за секунда.

Пристигнах в града вчера следобед и реших да остана още една нощ, за да разполагам с цял ден за почивка. И трябва да призная, изпитах истинско облекчение, че няма да шофирам. Наистина да пътуваш с кола също е приятно, но след известно време омръзва. Във всеки случай спокойно мога да си позволя да остана и днес, защото ако утре сутринта тръгна рано, ще стигна в Дарлингтън Хол за следобедния чай.

Изминаха два дни от срещата ми с мис Кентън в чайния салон на хотел „Розова градина“ в Литъл Комптън. Защото всъщност точно там се видяхме, като мис Кентън силно ме изненада с появата си в хотела. Бях се наобядвал и просто убивах времето, гледайки дъжда през прозореца, когато човек от персонала дойде да ме уведоми, че някаква дама ме чака на рецепцията. Излязох във фоайето, но не зърнах нито едно познато лице. Тогава администраторката се обади: „Дамата е в чайния салон, сър.“

Минах през посочената ми врата и се озовах в помещение, запълнено от зле подхождащи си фотьойли и малко на брой масички. Вътре нямаше никой друг освен мис Кентън, която се изправи, усмихна се и ми протегна ръката си.

— А, мистър Стивънс, колко ми е приятно, че ви виждам отново.

— Мисис Бен, това наистина е чудесно.

Бе изключително мрачно поради дъжда, затова преместихме два фотьойла близо до еркерния прозорец. И ето така мис Кентън и аз разговаряхме през следващите два часа, потопени в сивкавия здрач, а дъждът продължаваше ритмично да плющи вън на площада.

Тя, естествено, беше поостаряла, ала поне в моите очи изглеждаше все така изящна. Фигурата й бе останала слаба, стойката — изправена както винаги. Не беше загубила и навика да държи главата си леко наклонена, сякаш вечно предизвикваше някого. Разбира се, на слабата светлина, която падаше върху лицето й, не можех да не забележа появилите се тук-там бръчици, но като цяло тази мис Кентън, която седеше срещу мен, удивително приличаше на човека, който обитаваше спомените ми през годините. С една дума, беше ми изключително приятно да я срещна отново.

През първите двайсетина минути бих казал, че си разменяхме реплики, характерни по-скоро за разговор между непознати; тя учтиво ме разпитваше как е минало пътуването ми, приятно ли прекарвам почивката си, кои градове и забележителности съм посетил и така нататък. Колкото повече разговаряхме, толкова по-настойчиво започваше да ми се струва, че забелязвам и други, макар и незначителни промени, които времето беше оставило върху нея. Например мис Кентън ми изглеждаше някак по-бавна. Възможно е това да се дължи на умиротворението, което идва с възрастта, и аз упорито се опитвах да го възприемам точно по този начин. Но все пак не можех да се отърся от усещането, че онова, което виждах пред себе си, в крайна сметка беше умора от живота; искрицата, която преди я правеше толкова жизнена и понякога дори избухлива, сега сякаш беше изгаснала. Даже ми се струваше, че когато не говореше, когато лицето й беше спокойно, на моменти зървах тъга в изражението й. Може обаче и да грешах.

Постепенно неизбежната неловкост от началните мигове на срещата ни се беше стопила и разговорът ни стана по-личен. Взаимно си припомняхме общи познати от миналото или си разменяхме новини, свързани с тях, и трябва да кажа, че ни беше много забавно. И все пак не толкова съдържанието на изреченото, колкото леките й усмивки в края на изречението, ироничната интонация, специфичното помръдване на раменете или познатите жестове на ръцете безпогрешно ми напомняха за ритъма и навиците ни по време на нашите разговори отпреди години.

Горе-долу тогава започнах и да си изяснявам някои подробности, свързани с настоящото й положение. Установих, че бракът й съвсем не бе в такова окаяно състояние, както би могло да се предположи от писмото й; че макар и наистина да беше напуснала дома си за период от четири-пет дни — през което време бе писала споменатото писмо, — тя се беше върнала и мистър Бен с радост я беше приел. „Добре че поне единият от нас разсъждава разумно по тези проблеми“, каза с усмивка.

Напълно наясно съм, естествено, че това изобщо не е моя работа, и държа да разберете, че не бих си и помислил да любопитствам, ако нямах важни професионални причини да го направя; имам предвид сериозното затруднение с персонала в Дарлингтън Хол. Във всеки случай мис Кентън не се поколеба да сподели с мен семейните си неудачи и аз го приех като непоклатимо доказателство за силата на някогашната ни професионална връзка.

След това тя продължи да ми разказва за съпруга си, който скоро щял да се пенсионира, малко по-рано от обичайното поради влошеното си здраве, и за дъщеря си, която вече била омъжена и през есента очаквала дете. Дори ми даде адреса й в Дорсет и бях много поласкан, като видях колко огромно е желанието й да я навестя по обратния път. Макар и да й обяснявах, че надали изобщо ще мина през тази част на Дорсет, мис Кентън не преставаше да настоява, като все повтаряше: „Катрин толкова е слушала за вас, мистър Стивънс. Нямате представа колко ще бъде щастлива да се запознаете.“

Аз от своя страна се опитах да й опиша днешния Дарлингтън Хол. Помъчих се да я убедя какъв благ работодател е мистър Фарадей. Разказах й за промените в самата къща, за преобразованията и затворените помещения, както и за настоящата организация на персонала. Когато заговорих за къщата, настроението на мис Кентън видимо се подобри и скоро двамата започнахме да си припомняме най-различни случки, като често се смеехме.

Само веднъж засегнахме темата за лорд Дарлингтън. Сетихме се нещо весело, свързано с младия мистър Кардинал, така че се почувствах длъжен да я уведомя, че господинът бе убит в Белгия по време на войната. Завърших с думите: „Разбира се, негова светлост беше силно привързан към мистър Кардинал и го преживя много тежко.“

Не ми се искаше да си разваляме хубавото настроение с тъжни вести, затова почти веднага се постарах да сменя темата. Но както се бях опасявал, мис Кентън беше чела за този злощастен очернящ процес и използва възможността да ме поразпита. Упорито се съпротивлявах да бъда въвлечен в подобен разговор, ала в крайна сметка й казах:

— Факт е, мисис Бен, че през войната за негова светлост се изписаха куп ужасяващи неща и особено от този вестник. Той безропотно понасяше всичко, докато страната ни беше в опасност, но след като войната свърши, а инсинуациите не секваха, не виждаше защо трябва мълчаливо да продължава да страда. Сега може би е лесно да се съзрат рисковете, които криеше едно изправяне пред съда точно тогава, при неблагоприятния климат. Ала какво да се прави. Негова светлост искрено вярваше, че правдата ще възтържествува. Вместо това вестникът просто увеличи тиража си. А името на лорд Дарлингтън беше очернено завинаги. И наистина, мисис Бен, негова светлост на практика остана инвалид. И къщата стана съвсем тиха. Занасях му чая в гостната и… ох, както и да е. Беше трагична гледка.

— Безкрайно съжалявам, мистър Стивънс. Нямах представа, че нещата са били толкова зле.

— О, да, мисис Бен. Но стига за това. Знам, че си спомняте Дарлингтън Хол от дните, когато се даваха пищни приеми, когато беше изпълнен с видни гости. Мисля, че тъкмо така негова светлост заслужава да бъде запомнен.

Това бе единственият път, в който споменахме за лорд Дарлингтън. Иначе си бъбрехме все за приятни неща и двата часа, които прекарахме в чайната на хотела, бяха действително щастливи. Спомням си, че междувременно влизаха и други хора, сядаха за малко и си излизаха, ала нито за миг не ни попречиха. И действително човек трудно би повярвал, че са изминали цели два часа, но мис Кентън погледна часовника върху камината и каза, че се налага да се прибира. Щом разбрах, че ще трябва да върви в дъжда до автобусната спирка, която се намираше извън селото, аз настоях да я закарам дотам с форда и след като от рецепцията ни дадоха чадър, ние излязохме заедно.

Около колата се бяха образували големи локви, така че малко помогнах на мис Кентън, за да успее да се качи. Скоро обаче вече се движехме по централната селска улица, после магазините изчезнаха и се озовахме сред открито поле. Мис Кентън, която дотогава мълчаливо седеше и наблюдаваше гледката, се обърна към мен и рече:

— Защо се усмихвате така лукаво, мистър Стивънс?

— О… трябва да ме извините, мисис Бен, просто си припомнях някои неща, които ми бяхте написали в писмото си. Леко се разтревожих, когато ги прочетох, но сега разбирам, че нямам никакви сериозни основания за това.

— О? И какви неща по-точно имате предвид, мистър Стивънс?

— О, нищо специално, мисис Бен.

— О, мистър Стивънс, вие трябва да ми кажете!

— Ами например, мисис Бен — отговорих през смях, — на едно място вие заявявате… момент да си припомня… „остатъкът от живота ми се простира като пустиня пред мен“. Или нещо от този род.

— Наистина ли, мистър Стивънс? — възкликна тя и също се позасмя. — Не е възможно да съм писала такова нещо.

— Напротив, мисис Бен. Спомням си го съвсем ясно.

— Мили боже! Е, може би има дни, в които се чувствам точно така. Ала те бързо отминават. Искам да ви уверя, мистър Стивънс, че животът ми изобщо не е празен. Ето сега с нетърпение очакваме първото си внуче, което сигурно няма да бъде последно.

— Да, това е прекрасно.

Известно време пътувахме мълчаливо. После мис Кентън попита:

— А какво ще стане с вас, мистър Стивънс? Какво ви очаква за в бъдеще в Дарлингтън Хол?

— Е, каквото и да е, мисис Бен, сигурен съм, че няма да е пустота. Де да беше. Но не, само работа, работа и още работа.

И двамата се разсмяхме. Мис Кентън ми посочи автобусната спирка, която се виждаше отпред. Когато наближихме, тя каза:

— Ще постоите ли с мен, мистър Стивънс? Автобусът ще дойде след няколко минути.

Дъждът все още валеше силно. Слязохме от колата и бързо се скрихме в заслона. Той беше изграден от камък и имаше керемиден покрив — въобще изглеждаше много стабилен, какъвто и трябваше да бъде сред това открито поле. Вътре боята се лющеше отвсякъде, иначе беше чистичко. Мис Кентън седна на пейката, а аз останах прав, за да не пропусна автобуса. От другата страна на пътя се виждаха все същите пусти поля и безкраен низ от телеграфни стълбове, които изчезваха в далечината.

След като мълчаливо почакахме няколко минути, най-после събрах кураж да заговоря:

— Извинете ме, мисис Бен, но може би отново няма да се срещнем още дълго. Ще ми позволите ли да ви попитам нещо доста лично? Нещо, което не ми дава покой от известно време.

— Разбира се, мистър Стивънс. В края на краищата ние сме стари приятели.

— Действително, както казвате, ние сме стари приятели. Просто исках да ви попитам, мисис Бен. Моля ви, не ми отговаряйте, ако не желаете. Но истината е, че от това, което сте ми писали през годините и особено в последното писмо, съм останал с впечатлението, че сте… как да се изразя… доста нещастна. Чудех се дали с вас не се отнасят грубо. Простете ми, ала това е нещо, което отдавна ме притеснява. Щях да се чувствам последен глупак, ако след като съм изминал дълъг път и съм ви видял, поне не съм ви попитал.

— Мистър Стивънс, недоумявам защо усещате такова неудобство. Та нали затова сме стари приятели. Между другото, вашата загриженост искрено ме трогна. И държа напълно да ви успокоя. Съпругът ми никога не се е отнасял зле с мен. Той нито е жесток, нито избухлив.

— Трябва да ви призная, мисис Бен, че камък падна от плещите ми.

Подадох се навън в дъжда и се заоглеждах за автобуса.

— Виждам, че отговорът ми не ви удовлетвори, мистър Стивънс — обади се мис Кентън. — Не ми ли вярвате?

— О, не е това, мисис Бен, изобщо не е това. Просто фактът, че през всичките тези години не сте била щастлива, си остава. Искам да кажа… надявам се да ми простите… но няколко пъти взимахте решение да напуснете съпруга си. Щом той не се отнася лошо с вас, тогава… да си призная, причината за вашето нещастие ме озадачава.

Отново се взрях навън в дъжда. След малко чух думите на мис Кентън зад гърба си:

— Мистър Стивънс, как бих могла да го обясня? И аз самата не съм в състояние да разбера защо правя тези неща. Истината е, че досега съм го напускала три пъти. — Тя замълча за момент, а аз продължих да гледам към нивата отвъд пътя. После каза: — Мистър Стивънс, предполагам, че ме питате дали обичам мъжа си?

— Моля ви се, мисис Бен, как бих могъл да допусна…

— Чувствам, че ви дължа този отговор, мистър Стивънс. Както отбелязахте, може да не се видим още много години. Да, аз действително обичам своя съпруг. В началото не го обичах. Не го обичах дълго време. Когато, вече толкова отдавна, напуснах Дарлингтън Хол, всъщност не осъзнавах, че завинаги го напускам. Навярно съм го възприемала като поредната своя хитрост, с която съм искала да ви ядосам. Преживях истински шок, щом се озовах тук и се оказа, че съм омъжена. Бях нещастна, много нещастна. Но годините се нижеха, избухна войната, Катрин израсна и един ден осъзнах, че обичам съпруга си. Когато прекарваш толкова време с един човек, установяваш, че свикваш с него. Той е мил, стабилен и да, мистър Стивънс, аз го обикнах.

Мис Кентън замълча за миг, преди да продължи:

— Това съвсем не означава, разбира се, че на моменти — макар и изключително рядко — човек не си казва: „Каква ужасна грешка направих с живота си.“ И тогава си представяш един по-различен живот, един по-хубав живот. Аз например си представям живота, който бих могла да имам с вас, мистър Стивънс. И предполагам, точно тогава започвам да се дразня от разни дреболии и си тръгвам. Ала много скоро си давам сметка, че истинското ми място е при моя съпруг. В края на краищата вече е твърде късно да върнем часовника назад. Човек не може все да си мисли какво би могло да бъде. Разбрах, че животът ми не е по-лош от този на повечето хора, а в някои отношения е и по-добър и би трябвало да съм благодарна.

Струва ми се, че не отговорих веднага, защото ми бе нужно известно време напълно да осъзная думите на мис Кентън. Освен това, както сигурно ще се съгласите, смисълът им беше такъв, че не можеше да не ме натъжи. И ако трябва да съм честен, в този миг сърцето ми се късаше. Не след дълго обаче аз се обърнах към нея и изрекох с усмивка:

— Съвсем права сте, мисис Бен. Твърде късно е да върнем часовника назад. И действително нямаше да намеря покой, ако знаех, че подобни мисли са били причина вие и съпругът ви да бъдете нещастни. Всеки един от нас, както отбелязахте, трябва да е благодарен за това, което наистина му принадлежи. А от онова, което ми разказахте, мисис Бен, вие има от какво да сте доволна. Всъщност, като се замисля, щом на мистър Бен му предстои пенсиониране, а ще ви се родят и внуци, излиза, че тепърва ви очакват много щастливи години съвместен живот. И в никакъв случай не бива да допускате разни глупави идеи да застават между вас и щастието, което заслужавате.

— Разбира се, че сте прав, мистър Стивънс. Толкова сте мил.

— Е, мисис Бен, ето че автобусът ви вече идва.

Излязох навън и махнах на шофьора да спре, а мис Кентън се изправи и пристъпи до края на заслона. Едва когато автобусът спря, аз се осмелих да я погледна и забелязах, че очите й са пълни със сълзи. Усмихнах й се и казах:

— Сега, мисис Бен, трябва изключително внимателно да се грижите за себе си. Мнозина твърдят, че пенсионната възраст е най-добрата част от живота на семейната двойка. Длъжна сте да направите всичко възможно, за да бъдат тези години щастливи и за вас, и за вашия съпруг. Може би никога няма да се срещнем отново, мисис Бен, затова ви моля да размислите над думите ми.

— Непременно, мистър Стивънс, благодаря ви. И благодаря, че ме докарахте. Беше много любезно от ваша страна. Радвам се, че се видяхме.

— И за мен беше голямо удоволствие да ви видя, мисис Бен.

Най-после запалиха светлините на кея и тълпата зад мен приветства събитието с радостни възгласи. Все още е достатъчно светло — небето над водата се е оцветило в бледочервено, — но очевидно хората, които започнаха да се събират на кея през последния половин час, желаят да настъпи нощта. Това, предполагам, потвърждава думите на човека, който допреди малко седеше до мен на пейката и с когото проведохме любопитен разговор. Той твърдеше, че за мнозина вечерта е най-хубавата част от деня, онази част, която очакват с най-голямо нетърпение. И, изглежда, има нещо вярно в тези думи. Защо иначе всички ще надават спонтанни възгласи просто задето са запалили светлините на кея?

Разбира се, човекът говореше фигуративно, ала ми стана интересно, че думите му толкова бързо се оказаха верни и в най-буквалния смисъл. Вероятно е седял до мен известно време, без да го видя — толкова бях погълнат от спомена за срещата ми с мис Кентън преди два дни. Дори, мисля, че изобщо не забелязах присъствието му на пейката, докато той не обяви високо:

— Морският въздух е изключително полезен.

Вдигнах поглед и съзрях един много набит мъж, който наближаваше седемдесетте, облечен с доста износено сако от туид и разкопчана на врата риза. Беше се загледал някъде над водата, може би в чайките далеч напред, и изобщо не бях убеден, че говори на мен. Но понеже никой не му отвърна, а и наблизо нямаше кой друг да го стори, рекох:

— Да, сигурен съм, че е така.

— Лекарят казва, че е полезен, и аз идвам тук винаги щом времето позволява.

Мъжът продължи да ми разказва за различните си заболявания, като рядко откъсваше очи от залеза, колкото да кимне или да ми се усмихне. Всъщност започнах да му обръщам внимание чак след като спомена, че допреди три години, когато се пенсионирал, е бил иконом в някаква къща недалеч оттук. Поразпитах го и установих, че става дума за малка къща, в която е бил единственият редовен служител. Позаинтересувах се дали някога е ръководил истински персонал, може би преди войната, но той отговори:

— О, тогава бях просто лакей. Не притежавах квалификацията за иконом в онези години. Никога няма да повярвате какво означаваше да управляваш огромните домакинства, каквито ги имаше тогава.

В този момент реших, че е редно да разкрия самоличността си, и макар че не съм сигурен дали Дарлингтън Хол му говореше нещо, събеседникът ми изглеждаше силно впечатлен.

— А аз се опитвах да ви обяснявам — рече той през смях. — Добре че ме спряхте навреме, преди да съм се изложил съвсем. Това показва как никога не знаеш на кого ще попаднеш, когато започнеш да разговаряш с непознат. Значи сте имали много подчинени. Преди войната, става дума.

Човекът беше симпатичен и проявяваше истински интерес, затова, признавам, че се поувлякох да му разказвам за Дарлингтън Хол в миналото. Най-вече се постарах да му предам малко от така наречената „квалификация“, необходима за провеждането на големи събития, каквито често имахме в имението. Дори мисля, че му разкрих някои от професионалните си „тайни“, с чиято помощ изтръгвах неподозирани способности от подчинените си, както и различни „фокуси“, с които икономът като магьосник кара нещо да се случи точно където и когато трябва, без гостите да подозират за огромните и сложни маневри зад операцията. Както споменах, събеседникът ми бе видимо заинтригуван, но след известно време реших, че съм казал достатъчно, и заключих с думите:

— Разбира се, днес, при новия ми работодател, нещата са съвършено различни. Той е американец.

— Американец значи? Е, сега те са единствените, които могат да си го позволят. И така, вие останахте с къщата. Част от цената на сделката. — Мъжът се обърна и ми се усмихна.

— Да — съгласих се и също се засмях. — Част от цената на сделката.

Човекът отново отправи поглед към морето, пое дълбоко въздух и го изпусна доволно.

— Истината, разбира се, е — обадих се след малко, — че дадох най-доброто от себе си на лорд Дарлингтън. Отдадох му най-доброто, на което бях способен, и сега… сега установявам, че не ми е останало много за даване.

Мъжът не отговори, но кимна, затова продължих:

— Откакто пристигна новият ми работодател, мистър Фарадей, правя всичко възможно, действително всичко възможно, за да му осигуря онова обслужване, което бих желал да има. Опитвам се и се опитвам, ала каквото и да сторя, установявам, че съм далеч от някогашните си стандарти. Все повече грешки се появяват в работата ми. Сами по себе си — съвсем дребни. Поне засега. Но такива, каквито никога не бих допуснал преди, и аз знам какво означават. Господ ми е свидетел колко се старая, а полза няма. Каквото съм имал, съм го дал. Отдадох всичко на лорд Дарлингтън.

— Мили боже, недейте така, приятелю! Ето, искате ли кърпичка? Мисля, че я сложих… А, ето я. И е сравнително чиста. Само веднъж съм си издухал носа тази сутрин. Избършете се, приятелю.

— И таз добра, не, благодаря, всичко е наред. Съжалявам. Боя се, че пътуването ме е изморило. Безкрайно съжалявам.

— Сигурно сте били привързани към този лорд какъв беше? И казвате, че са минали три години, откакто е починал? Виждам, че сте били много привързан, приятелю.

— Лорд Дарлингтън не беше лош човек. Изобщо не беше лош. И поне в края на живота си имаше преимуществото да заяви, че сам е направил грешките си. Негова светлост беше смел. Избра определен път в живота, той се оказа погрешен, но сам го избра, поне това може да каже за себе си. А аз? Аз не мога да претендирам дори за това. Виждате ли, аз вярвах. Вярвах в мъдростта на негова светлост. През дългите години, докато му служех, вярвах, че правя нещо, което си струва. Не мога дори да кажа, че сам съм извършил грешките си. И ето сега се питам — какво достойнство има в това?

— Действително, приятелю, не съм сигурен, че разбирам всичко, за което говорите, според мен обаче подходът ви е съвършено погрешен. Не се взирайте през цялото време назад, няма начин да не се депресирате. Добре де, вече не можете да вършите работата си както преди. Та с всеки е така. Идва момент, в който трябва да си вдигнем краката. Вижте мен. Откакто се пенсионирах, съм безгрижен като славейче. Вярно, и двамата не сме първа младост, но трябва да продължите да гледате напред. — И струва ми се, точно тогава той ми го каза: — Трябва да се радвате на живота. Вечерта е най-хубавата част от деня. Свършили сте всичката работа. Сега можете да вдигнете крака и да се наслаждавате на живота. Аз поне така го разбирам. Питайте когото искате, всеки ще ви го каже. Вечерта е най-хубавата част от деня.

— Сигурен съм, че сте прав — рекох. — Съжалявам, толкова се изложих. Предполагам, че съм преуморен. Тези дни твърде много пътувах.

Минаха вече двайсет минути, откакто човекът си тръгна, а аз останах на пейката, за да изчакам събитието, което току-що се случи — запалването на светлините на кея. Както споменах, щастливите възгласи, с които дошлите да се забавляват посрещнаха незначителната случка, доказва колко прав бе моят събеседник; за мнозина вечерта е най-хубавата част от деня. Тогава може би трябва да опитам и да се вслушам в съвета му. Ще престана постоянно да се взирам назад, ще възприема един по-положителен светоглед и ще се постарая да извлека най-доброто от остатъка на моя ден. В края на краищата какво можем да спечелим, ако непрекъснато гледаме назад и се обвиняваме, че животът ни не е протекъл точно така, както би ни се искало? Суровата истина е, че хората като вас и мен нямат друг избор, освен изцяло да поверят съдбата си в ръцете на видните господа, които са в центъра на световните събития и които са ни наели да им служим. Какъв е смисълът непрестанно да страдаме за това какво сме могли или не сме могли да сторим, за да контролираме посоката на живота си? Достатъчно е, че хора като вас и мен поне се опитват макар и с мъничко да допринесат за нещо стойностно и истинско. И ако някои от нас са готови да пожертват много неща в живота си, за да преследват тази цел, това вече само по себе си, независимо от резултатите, е повод за гордост и удовлетворение.

Преди няколко минути, малко след като запалиха светлините, аз се обърнах, за да разгледам по-внимателно тълпите, които се смееха и бърбореха зад гърба ми. По кея се разхождат представители на всички възрастови групи: семейства с деца, двойки, млади и по-възрастни, крачат един до друг, хванати за ръце. Съвсем близо до мен се е събрала групичка от шест-седем души, която определено възбуди любопитството ми. Естествено, отначало реших, че са приятели, излезли да прекарат вечерта заедно. Ала когато се заслушах в разговора им, стана ясно, че са непознати, които току-що са се срещнали на това място. Явно се бяха поспрели за миг, за да изчакат запалването на светлините, след което се бяха заговорили. Сега, докато ги наблюдавам, всички весело се смеят. Интересно как хората толкова бързо успяват да изградят такива отношения помежду си. Възможно е точно тези тук да ги обединява предвкусването на предстоящата вечер. Аз обаче предполагам, че е по-вероятно обяснението да се крие в умението им да се шегуват. Ето, слушам ги и установявам, че остроумията следват едно подир друго. И започва да ми се струва, че това се харесва на много хора. Нищо чудно събеседникът ми от преди малко да е очаквал същото и от мен. Ако е така, дълбоко съм го разочаровал. Може пък наистина да е дошло време по-сериозно да се заема с тези неща. Като се замисли човек, развиването на умението да се шегуваш не е толкова глупаво занимание — особено ако в това се крие ключът към топлината в човешките взаимоотношения.

Също така започвам да вярвам, че никак не е неразумно един работодател да очаква от своя служител остроумни забележки. Аз, разбира се, вече положих доста усилия, за да усъвършенствам уменията си в тази област, но е възможно никога да не съм подхождал към задачата с необходимата всеотдайност. Тогава може би, щом утре се прибера в Дарлингтън Хол — мистър Фарадей ще се забави още една седмица, — бих могъл да подновя упражненията с удвоена енергия. И смея да се надявам, че когато господарят ми се върне, ще успея приятно да го изненадам.