Остатъкът от деня

Ден трети — сутринта

Прекарах нощта в една странноприемница, наречена „Карета и коне“, близо до град Тонтън, графство Съмърсет. Сламеният покрив край пътя ми се беше видял изключително привлекателен, когато на свечеряване наближавах мястото с форда. Съдържателят ме заведе по дървена стълба в малка стаичка, доста скромна, но напълно прилична. Попита ме дали съм вечерял и аз го помолих да ми донесе един сандвич в стаята, който се оказа съвсем задоволителна порция за това време на деня. С напредването на вечерта обаче започна да не ме свърта и най-после реших да сляза в бара и да опитам от местния сайдер.

Имаше пет-шест души, всичките скупчени около бара — по вида им личеше, че се занимават със селскостопански труд, — иначе помещението беше празно. Получих халба сайдер и седнах на по-отдалечена маса с намерение да отдъхна и да преосмисля изминалия ден. Скоро обаче стана ясно, че местните хора са силно развълнувани от присъствието ми и явно изпитваха необходимост да покажат гостоприемство. При всяка пауза в разговора им някой от тях скришно ми хвърляше поглед, сякаш се опитваше да събере смелост да ме заговори. Най-после един повиши глас и се обърна към мен:

— Изглежда, сте отседнали тук за през нощта, сър.

Когато му казах, че е така, той със съмнение поклати глава и отбеляза:

— Надали ще успеете да се наспите, сър. Освен ако не ви допада шумотевицата на стария Боб — посочи към съдържателя, — който върти кръчмата с гръм и трясък цяла нощ. Накрая ще ви събуди и госпожата му, която започва да го хока от ранни зори.

Въпреки протестите на съдържателя тези думи предизвикаха бурен смях сред околните.

— Сериозно ли говорите? — запитах и още преди да съм го изрекъл, се сетих за нещо, което напоследък много пъти ми бе хрумвало в присъствието на мистър Фарадей — че от мен се очаква остроумен отговор. И наистина хората учтиво мълчаха и очакваха следващата ми реплика. Понапрегнах се и най-сетне заявих:

— Местната версия на първи петли, а?

Отначало никой не продума, сякаш ме чакаха да продължа, но след като забелязаха развеселената ми физиономия, се разсмяха, макар че ми се сториха някак смутени. После възстановиха предишния си разговор, в който не взех повече участие. Едва когато си тръгнах, си пожелахме „лека нощ“.

Бях много доволен от находчивия отговор, който така бързо ми беше хрумнал, ала трябва да призная, че бях и леко разочарован, задето не бе приет според очакванията ми. Предполагам обаче, разочарованието ми се дължеше най-вече на факта, че през последните месеци съзнателно отделях време и сили да се усъвършенствам в тази насока. Искам да кажа, че се опитвах да добавя и това умение към професионалния си реквизит, за да мога да отговоря на очакванията на мистър Фарадей.

Така например напоследък, щом можех да отделя по малко време, свикнах да пускам радиото в стаята си. Това обикновено ставаше, когато мистър Фарадей отсъстваше вечерно време. Програмата, която слушам, се нарича „Два пъти седмично или повече“ и всъщност се излъчва три пъти всяка седмица. Участват двама души, които поднасят хумористични коментари на различни теми, повдигнати в писма на слушателите. Спрял съм се точно на нея, защото духовитостите никога не нарушават добрия тон и според мен като идея не се отличават много от това, което, смятам, мистър Фарадей очаква от мен. Заимствах хрумвания от програмата и си измислих едно просто упражнение, което се стремя да правя поне по веднъж на ден: удаде ли ми се подходящ повод, съчинявам три остроумни забележки, като се базирам на заобикалящата ме в момента обстановка. Или като вариация на същото упражнение може да се опитам да измисля три остроумия въз основа на събитията от последния един час.

В такъв случай положително ще разберете разочарованието ми, свързано със снощния духовит отговор. Отначало си помислих, че скромният му успех се дължи на факта, че не бях го казал достатъчно ясно. След като си легнах обаче, изведнъж ми хрумна, че може и да съм обидил хората. Шегата ми лесно би могла да се изтълкува и по този начин — сравнявам жената на съдържателя с петел — нещо, за което изобщо не се бях сетил. Мисълта продължи да ме измъчва и дори реших на сутринта да се извиня на човека. Отношението му към мен, докато ми сервираше закуската обаче, беше безкрайно дружелюбно и в крайна сметка прецених, че не бива да засягам темата.

Но този дребен епизод прекрасно доказва колко рискува човек, когато се шегува. Самата същност на остроумния отговор е такава, че често нямаш време да претеглиш всички последици, и ако не притежаваш достатъчно опит и умение, има опасност да наговориш безброй неподходящи неща. Нямам основание да се притеснявам, че това е област, в която не бих напреднал, стига да разполагам с време да се упражнявам. Ала тъй като риск определено съществува, реших, че е най-добре поне засега да не правя подобни експерименти пред мистър Фарадей, преди достатъчно да съм овладял и тези тънкости.

Все пак с известно съжаление мога да ви уведомя, че онова, което местните хора бяха предсказали под формата на шега — че шумът отдолу няма да ме остави да спя, — се оказа самата истина. Действително ханджийката не крещеше, но пък не спираше да говори до късно през нощта, докато двамата с мъжа й шетаха из кръчмата, и отново от ранна утрин. Аз обаче бях готов да простя на работливото семейство, защото явно и двамата бяха хора със здрави трудови навици и шумът се дължеше именно на това. Да не говорим, че съществуваше и проблемът с несполучливото ми остроумие. Така че с нищо не дадох да се разбере, че сънят ми е бил смущаван, благодарих на ханджията и потеглих към известния с пазара си град Тонтън.

Може би щеше да е по-добре, ако бях дошъл да преспя тук, където седя тази сутрин и се наслаждавам на чаша хубав чай. Защото табелката отвън съобщава, че заведението предлага не само „чай, закуски и сладкиши“, но и „чисти, тихи и удобни стаи“. Намира се на главната улица на Тонтън, близо до пазарния площад, и представлява малко хлътнала назад сграда, цялата външна фасада на която е обкована с тъмни, тежки дървени греди. В момента седя в просторната чайна, облицована с дъбова ламперия и с достатъчно маси да се настанят поне две дузини гости, без да се създаде усещане за претъпканост. Две дружелюбни момичета стоят зад тезгяха, на който са изложени разнообразни торти и сладкиши. С една дума, това е прекрасно място да изпиеш сутрешния си чай, ала за мое учудване много малко от жителите на Тонтън са пожелали да се възползват. В момента компания ми правят само две възрастни дами, избрали маса до отсрещната стена, и мъж — може би пенсиониран фермер, — седнал край един от големите еркерни прозорци. Не мога да го разгледам подробно, защото яркото утринно слънце го превръща само в силует. Забелязвам обаче, че си чете вестника, като постоянно вдига глава и поглежда навън. Отначало помислих, че очаква някого, но после реших, че просто желае да поздрави познатите си, които минават покрай прозореца.

Аз самият съм се настанил почти в дъното на помещението, ала дори и оттук виждам добре ярко сгряната от слънцето улица и пътепоказалеца на отсрещния тротоар. На него има няколко табели, които сочат към околни селища. Едно от тях е Мърздън. Може би „Мърздън“ ще ви прозвучи познато, както се случи и с мен, когато вчера го забелязах в атласа. Дори трябва да си призная, че изпитах желание да се отклоня от пътя си само за да го видя. Мърздън, Съмърсет, бе мястото, където някога се намираше фирмата „Гифън и Ко.“. Точно до Мърздън изпращахме поръчките си за тъмното лустро на „Гифън“, което трябваше да се „настърже, да се размеси с восък и да се прилага ръчно“. Дълго време това лустро за сребро беше без конкуренция и чак когато малко преди войната се наложиха новите химически препарати, търсенето на този впечатляващ продукт намаля.

Доколкото си спомням, лустрото на „Гифън“ се появи в началото на двайсетте и съм сигурен, че не само аз го свързвам с новите тенденции в нашата професия — тенденции, които изтласкаха лъскането на сребърните съдове до онази позиция, която то заема и днес. Тази новост, както, убеден съм, и толкова други, изникнали горе-долу по същото време, бяха в резултат на подмяната на генерациите. Точно през тези години нашето поколение икономи „израсна“ и фигури като мистър Маршал по-специално издигнаха лъскането на сребърните съдове в такова значимо занимание. Това, разбира се, съвсем не означава, че лъскането на съдовете и особено на онези, които се появяваха на масата, не беше винаги възприемано като изключително сериозно задължение. Но ще бъде вярно и ако кажа, че много икономи от поколението на баща ми например съвсем не гледаха на въпроса така сериозно. Доказателство за това е фактът, че в онези години икономът рядко е ръководел лъскането лично, а се е задоволявал да го оставя на прищевките на помощника си и само от време на време е инспектирал процеса. Всеобщо е мнението, че именно мистър Маршал беше човекът, който пръв осъзна огромното значение на среброто — главно защото никакви други предмети от къщата не са обект на такава близост с гостите, както приборите по време на хранене, и следователно те се превръщат в публичен индикатор за стандартите на дома. Мистър Маршал беше този, който пръв накара дамите и господата, гостуващи в Чарлевил Хаус, да занемеят пред сребърните съдове, излъскани до несънуван дотогава блясък. Естествено, скоро икономите от цялата страна, под натиска на своите господари, започнаха да се замислят по въпроса. И, разбира се, веднага се появиха такива, които твърдяха, че са открили методи, за да засенчат мистър Маршал — методи, чието укриване превръщаха в истинско шоу, сякаш бяха френски готвачи, които си криеха рецептите. Убеден съм обаче — както бях и тогава, — че всички безкрайно сложни и тайнствени процедури, прилагани от някой като мистър Джак Нейбърс например, са имали много малък или почти незабележим ефект върху крайния резултат. Аз лично смятах въпроса за съвършено прост: употребяваш качествено лустро и строго инспектираш. Лустрото на „Гифън“ се поръчваше от всички разумни икономи по онова време и ако този продукт се използваше правилно, човек можеше да е сигурен, че среброто му ще блести като най-добрите образци.

И днес със задоволство си спомням многобройните случаи, когато среброто в Дарлингтън Хол предизвикваше възхищението на гостите ни. Сещам се как лейди Астор не без известна горчивина казваше, че нашето сребро „вероятно няма съперници“. Помня и как веднъж по време на вечеря наблюдавах прочутия драматург сър Бърнард Шоу, който внимателно се взираше в лъжичката за десерта, повдигаше я нагоре към светлината, а после сравняваше нейната повърхност с тази на чинията в съседство, напълно забравил за компанията около себе си. И все пак случаят, към който се връщам с най-голямо удовлетворение, се отнася за онази вечер, когато една много видна личност — министър от кабинета и скоро след това външен министър — ни посети „инкогнито“. Всъщност сега, след като резултатите от тези визити са подробно документирани, не виждам защо да не поясня, че става дума за лорд Халифакс.

Както се оказа, това посещение беше първото от цяла серия подобни „неофициални“ срещи между лорд Халифакс и посланика на Германия по това време хер Рибентроп. Но през онази вечер лорд Халифакс беше пристигнал в много лошо настроение. И първите му думи буквално бяха: „Честна дума, Дарлингтън, не знам в какво ме забъркваш. Сигурен съм, че по-късно ще съжалявам.“

И тъй като очакваха хер Рибентроп след около час, негова светлост предложи на госта си да го разведе из Дарлингтън Хол — стратегия, която беше помагала на доста изнервени гости да се отпуснат. В случая обаче, докато си вършех работата, постоянно чувах лорд Халифакс, чийто глас долиташе от различни части на къщата, да продължава да изразява съмненията си за изхода на вечерта, а лорд Дарлингтън се опитваше да го успокои. Ала в един момент гостът възкликна: „Господи, Дарлингтън, среброто в тази къща просто е възхитително.“ Естествено, думите ми доставиха огромно удоволствие, но истинското удовлетворение, свързано с този епизод, дойде два-три дни по-късно, когато господарят ми подметна: „Между другото, Стивънс, лорд Халифакс здравата се впечатли от среброто. Настроението му се подобри.“ Съвсем ясно си спомням, че негова светлост каза точно това. Следователно изобщо не си измислям, че видът на среброто бе направил дребен и все пак значителен принос към намаляване на напрежението между хер Рибентроп и лорд Халифакс тогава.

Може би тук е мястото да спомена нещо и по адрес на хер Рибентроп. Днес, разбира се, всеобщо възприетото мнение е, че той е бил голям измамник: че Хитлер е държал по онова време Англия да бъде заблуждавана колкото се може по-дълго за истинските му намерения и че основната мисия на хер Рибентроп в нашата страна е била да поддържа тази измама. Както казах, това е разпространеното мнение и аз не желая да се разграничавам от него. Само че страшно се дразня, когато трябва да слушам хората, които говорят така, сякаш те самите никога не са били заблудени от хер Рибентроп — сякаш единствено лорд Дарлингтън е вярвал, че немецът е почтен джентълмен, и е влизал в работни взаимоотношения с него. Истината е, че през трийсетте години хер Рибентроп беше една много добре приета, дори привлекателна фигура в най-известните английски къщи. Особено през 1936–1937 г. разговорите в помещението за слугите постоянно се въртяха около „немския посланик“ и от това, което гостуващите слуги разказваха, беше съвсем ясно, че доста от най-видните дами и господа в страната буквално са били запленени от него. Затова днес толкова се дразня, като чувам същите хора да говорят за онези времена и да сипят какво ли не по адрес на негова светлост. Само хвърлете един поглед на списъците с гостите им и огромното им двуличие веднага ще лъсне. Ще се види не само колко пъти хер Рибентроп е вечерял и на техните маси, но и колко често е бил почетният гост на подобни събирания.

Освен това ще чуете тези личности да говорят така, сякаш лорд Дарлингтън е правил нещо необичайно, като е приемал гостоприемство от нацистите по време на няколкото му посещения в Германия. Убеден съм, че няма да са чак толкова словоохотливи, ако „Таймс“ например публикува дори само един от списъците с гостите на банкетите, които немците даваха по време на Нюрнбергското рали. Истината е, че най-висшестоящите и уважавани англичани се възползваха от гостоприемството на германските лидери, и аз лично мога да свидетелствам, че мнозинството от тях се завръщаха, изпълнени с възхищение, и не можеха да се нахвалят от домакините. И всеки, който се опитва да ни внуши, че лорд Дарлингтън е влизал в тайна връзка с известен неприятел, просто практично забравя какъв беше действителният климат в онова време.

Държа да кажа още и какви мръсни лъжи са твърденията, че господарят ми е бил антисемит или пък че е поддържал тесни контакти с организации от рода на Британския фашистки съюз. Подобни приказки могат да излязат от устата единствено на хора, които нямат никаква представа що за човек беше негова светлост. Лорд Дарлингтън се отвращаваше от антисемитизма. Лично аз няколко пъти съм го чувал да изразява възмущението си по повод нечии антисемитски изказвания. А изявленията, че никога не е допускал евреи да гостуват в къщата му или пък да бъдат наемани като служители, са напълно неоснователни. Изключение прави един много дребен епизод, станал през трийсетте, който беше раздухан до невероятни размери. А що се отнася до Британския фашистки съюз, ще заявя, че всички приказки, свързващи негова светлост с такива хора, са пълна нелепица. Сър Осуалд Мозли, лидерът на „черноризците“, е посещавал Дарлингтън Хол най-много три пъти, и то в зората на организацията, преди да се прояви истинската й същност. Веднага щом отблъскващата страна на черноризкото движение стана ясна — и държа да подчертая, че негова светлост я забеляза много по-рано от някои други, — лорд Дарлингтън прекъсна всякакви контакти с него.

Във всеки случай подобни организации бяха в пълно несъответствие със сърцевината на английския политически живот. Лорд Дарлингтън, предполагам сте разбрали, беше човек, който се захващаше единствено с неща от истинския център на събитията, и фигурите, които полагаше усилия да събере около себе си през тези години, бяха безкрайно далече от такива отцепнически групировки. Не само че се открояваха като почтени във висша степен, това бяха личности, които имаха реално влияние върху живота на страната: политици, дипломати, военни и духовни лица. Да не говорим, че някои от тях бяха и евреи, и само този факт е достатъчен да илюстрира глупостта и безсмислието на голяма част от приказките, изговорени по адрес на негова светлост.

Аз обаче се отклоних. Всъщност ставаше дума за среброто и колко навреме лорд Халифакс се бе впечатлил от него преди срещата си с хер Рибентроп в Дарлингтън Хол. Нека бъдем наясно, нито за миг не намеквам, че вечерта, която заплашваше да се превърне в пълен провал за господаря ми, в крайна сметка бе истински триумф благодарение единствено на среброто. Но пък и лорд Дарлингтън заяви, че то определено е допринесло за повдигане настроението на госта му, и може би няма да е толкова абсурдно, ако си припомням подобни епизоди с удовлетворение и задоволство.

Някои представители на нашата професия твърдят, че няма никакво значение на какъв господар служиш; че идеализмът, характерен за моето поколение, и най-вече схващането, че ние, икономите, трябва да се стремим към служба при такива забележителни личности, които работят за каузата на човечеството — са само високопарни приказки без никакво реално покритие. Разбира се, веднага може да се отбележи, че хората, които изразяват скептицизъм, винаги се оказват най-посредствените в професията — онези, които знаят, че не притежават способности да се издигнат до по-престижно място, и се опитват да принизят до своето равнище останалите колеги, — затова едва ли мнението им би могло да се приеме за меродавно. И все пак, когато си в състояние да сразиш такива хора с примери от собствената си кариера, изпитваш истинско удовлетворение. Действително човек посвещава на господаря си постоянна и непрекъсната служба, чиято стойност никога не може да се сведе до няколко избрани примера — като този, свързан с лорд Халифакс. Но пък след време точно тези примери се превръщат в символи на един неопровержим факт — а именно, че съм имал привилегията да упражнявам професията си в самото сърце на великите събития. И може би притежавам правото да изпитвам удовлетворението, което служилите при посредствени господари никога няма да изпитат — да мога да кажа, че с усилията си, макар и съвсем скромни, съм допринесъл мъничко за хода на историята.

Но надали трябва постоянно да се връщам към миналото. В края на краищата ме очакват още дълги години служба. И не само защото мистър Фарадей е един прекрасен господар. Той е американец и мое специално задължение е да му покажа всичко най-добро от обслужването в Англия. Много е важно да държа вниманието си здраво приковано в настоящето и да не разрешавам да ме завладее тихото самодоволство от онова, което може би съм постигнал до момента. Тъй като трябва да си призная, че през последните няколко месеца нещата в Дарлингтън Хол не бяха точно такива, каквито биха могли да бъдат. Допуснати бяха няколко дребни грешки, включително и онзи инцидент с приборите от миналия април. За късмет точно тогава мистър Фарадей нямаше гости, ала все пак ситуацията беше безкрайно конфузна.

Случи се една сутрин на закуска. Самият мистър Фарадей дали от добрина, или защото е американец и не осъзна значимостта на простъпката, но не ме укори нито с една дума по време на целия епизод. Когато седна на масата, той само взе вилицата, огледа я за миг, докосна зъбците й с върха на пръста си, а после отново насочи вниманието си към сутрешните заглавия. Всичко това бе извършено някак разсеяно, ала аз, разбира се, го бях забелязал и бързо се приближих, за да отнеса дразнещия предмет. Може би поради смущението си съм посегнал малко по-рязко, защото мистър Фарадей се стресна и промърмори: „А, Стивънс.“

Веднага излязох от стаята и без да се бавя, се върнах с новата вилица. Като се приближих до масата — сега мистър Фарадей беше изцяло погълнат от вестника, — ми хрумна, че мога незабелязано да поставя прибора, без да смущавам четенето му. В този миг обаче се досетих, че мистър Фарадей може би се преструва на толкова задълбочен само за да ми спести неудобството. Тогава подобен потаен жест би могъл да се изтълкува като безразличие към грешката или още по-лошо — като опит да я прикрия. Ето защо сметнах, че е редно да сложа вилицата на масата малко демонстративно, с което за втори път стреснах мистър Фарадей, който вдигна поглед и промърмори: „А, Стивънс.“

Подобни грешки, които станаха през последните няколко месеца, съвсем естествено нараняват самоуважението ми. Не виждам обаче основателна причина да ги приемам за нещо по-сериозно освен като резултат от недостиг на персонал. Не че недостигът на персонал не говори сам за себе си. Но ако мис Кентън наистина се върне в Дарлингтън Хол, дребните пропуски ще останат само спомен от миналото. Не бива да се забравя обаче, че в писмото й не се споменава нищо конкретно — случайно го препрочетох снощи в стаята си, — което категорично да дава да се разбере, че желае да заеме предишната си служба. Всъщност би трябвало да се допусне и съвсем реалната възможност, че може би първоначално — вероятно подведен от някакво професионално самозалъгване — силно съм преувеличил евентуалните доказателства за подобно намерение от нейна страна. Защото снощи, трябва да призная, с известна изненада установих колко ми е трудно да намеря пасаж, който недвусмислено заявява желанието й да се върне.

Но пък и едва ли си струва да се задълбочавам толкова в този проблем, след като знам, че навярно след четирийсет и осем часа ще разговарям очи в очи с мис Кентън. И все пак не крия, че предната вечер още дълго прехвърлях писмото й в ума си, лежейки в тъмнината и слушайки шума, който ханджията и жена му вдигаха долу, докато си вършеха работата.