Остатъкът от деня

Ден четвърти — следобед

Най-после пристигнах в Литъл Комптън и в момента седя в трапезарията на хотел „Розова градина“ след току-що приключения обяд. Навън силно вали.

Хотел „Розова градина“, макар че едва ли може да се нарече луксозен, със сигурност е много уютен и удобен и си струва човек да даде малко повече пари, но да се настани в него. Намира се на единия ъгъл на селския площад и представлява артистично обрасла с бръшлян голяма къща, в състояние да подслони поне трийсетина души. „Трапезарията“, в която съм сега, е модерна пристройка към основната сграда — дълго едноетажно помещение с високи прозорци по протежение на двете срещуположни стени. От едната страна се вижда селският площад, а от другата — задната градина, откъдето хотелът очевидно е заимствал името. В градината, добре защитена от вятъра, има разпръснати маси и ако времето е хубаво, сигурно е приятно да се храниш на открито. Дори преди малко някои от посетителите все още са обядвали там, но са били прекъснати от появата на зловещи буреносни облаци. Когато аз дойдох преди около час, персоналът бързо събираше всичко от външните маси, а тези, които доскоро ги бяха заемали, включително и един господин, чиято салфетка все още беше затъкната в ризата, стояха наоколо и изглеждаха леко объркани. Скоро след това дъждът заплющя с такава сила, че за миг гостите спряха да се хранят, за да погледнат през прозорците.

Моята маса е откъм площада, така че наблюдавах как дъждът се излива върху плочника, форда и още една-две коли, паркирани отпред. Сега понамаля, ала все още е достатъчно проливен, за да убие желанието ми за разходки из селото. Разбира се, хрумна ми и мисълта да отида при мис Кентън, но в писмото си я бях уведомил, че ще пристигна в три часа, и сметнах, че не е разумно да я изненадвам с по-ранното си появяване. При това положение, ако дъждът не престанеше скоро, се очертаваше съвсем реална възможност да продължа да пия чай тук, докато стане време за тръгване. Бях разбрал от младата жена, която ми сервира обяда, че настоящият адрес на мис Кентън се намира на около петнайсет минути път, което означаваше, че трябва да изчакам поне още четирийсет минути.

Между другото държа да заявя, че не съм толкова глупав, та да не се подготвя и за разочарование, след като така и не получих отговор от мис Кентън, с който потвърждава, че ще се радва на една бъдеща среща. И все пак, понеже достатъчно добре я познавам, съм склонен да мисля, че липсата на писмо означава съгласие; сигурен съм, че ако срещата ни й създаваше и най-малкото неудобство, тя не би се колебала да ме уведоми. Освен това й бях писал, че съм си резервирал стая в този хотел и ако се наложи някаква промяна, винаги може да ми остави съобщение на рецепцията. Отсъствието и на такова съобщение ми дава основание да предполагам, че всичко е наред.

Изливащият се в момента порой в известен смисъл е изненада, тъй като денят започна с прекрасно слънчево утро, късмет, който ме спохожда всеки ден, откакто съм напуснал Дарлингтън Хол. Освен това закусих чудесно с пресни яйца и препечени филии, с които обилно ме нагости мисис Тейлър, а и доктор Карлайл дойде в седем и половина, както ми беше обещал, така че успях да се сбогувам с домакините — които отново отказаха да чуят за каквото и да било заплащане, — преди някой да е подхванал поредния неудобен разговор.

— Намерих ви туба с бензин — съобщи доктор Карлайл, докато ми отваряше да се кача в неговия роувър. Благодарих му за досетливостта, ала когато споменах за пари, той също бе категоричен.

— Глупости, приятелю. Та това е минимално количество, което открих в ъгъла на гаража си. Но е напълно достатъчно да стигнете до Кросби Гейт, където бихте могли да си напълните резервоара догоре.

На дневна светлина установих, че центърът на Москомб представлява няколко магазинчета, подредени около църквата, чийто връх бях зърнал от хълма предната вечер. Така и не можах да видя нещо повече от селото, защото доктор Карлайл бързо сви в отклонението към някакъв стопански двор.

— Малко ще посъкратим пътя — поясни той, докато минавахме покрай хамбари и селскостопански машини. Наоколо не се забелязваше жива душа. По едно време пред нас се изпречи затворена врата. Докторът рече:

— Съжалявам, приятелю, но бихте ли се нагърбили с тази чест?

Слязох, приближих се до вратата и в този миг от близкия хамбар се разнесе ожесточен кучешки лай. Да си призная, с огромно облекчение се върнах отново на предната седалка на роувъра.

Разменихме си няколко любезности, изкачвайки тесен път между високи дървета. Той ме разпита добре ли съм спал у Тейлърови и други общи неща. После каза съвършено неочаквано:

— Знаете ли, надявам се да не прозвучи много грубо, но вие не сте ли някакъв високопоставен прислужник?

Повярвайте, при тези думи изпитах огромно чувство на облекчение.

— Да, сър. Всъщност аз съм икономът на Дарлингтън Хол, близо до Оксфорд.

— Помислих си го. Всички тези приказки за срещите с Уинстън Чърчил и така нататък. Снощи си рекох, този или се скъсва да лъже, или… и тогава ми хрумна, че има едно просто обяснение.

Доктор Карлайл ме погледна с усмивка, като продължаваше да управлява колата по стръмния криволичещ път. Казах му:

— Нямах намерение да заблуждавам когото и да било, сър. Обаче…

— О, не е необходимо да ми обяснявате, друже. Съвсем ясно ми е как е станало. Вие сте доста внушителен екземпляр и местните хора са ви взели най-малкото за граф или херцог. — Докторът искрено се разсмя. — Сигурно е много приятно от време на време да те възприемат като лорд.

Попътувахме малко в мълчание, после доктор Карлайл се обърна към мен:

— Е, надявам се, че краткият престой сред нас ви е бил приятен.

— Изключително приятен, сър, благодаря.

— А как ви се сториха жителите на Москомб? Не са лоши хора, нали?

— Невероятно мили, сър. Мистър и мисис Тейлър бяха толкова любезни.

— Ще ми се да не ми викате „сър“ през цялото време, мистър Стивънс. Не, хората тук никак не са лоши. Що се отнася до мен, с радост бих прекарал остатъка от живота си сред тях.

Сякаш долових странна нотка в гласа му. Освен това и някак упорито продължаваше да ме разпитва.

— Значи ги намирате за приятни, а?

— Наистина, докторе, много симпатични.

— Та за какво си говорихте снощи? Предполагам, не са ви отегчили до смърт с всички селски клюки.

— Нищо подобно, докторе. Между другото разговорът беше изключително сериозен и бяха изказани някои интересни мнения.

— О, имате предвид Хари Смит — засмя се докторът. — Не му обръщайте внимание. Забавен е да го слушаш известно време, но в действителност е страшно объркан. В един момент ще решиш, че е комунист, после изведнъж ще изтърси нещо, достойно за най-заклетия консерватор. Истината е, че е доста объркан.

— А, това е интересно да се знае.

— Та на каква тема беше снощната лекция? Империята? Здравеопазването?

— Мистър Смит се придържаше към по-общи теми.

— О? Като например?

Изкашлях се.

— Той изрази някои свои виждания за достойнството.

— Гледай ти. Звучи прекалено философски за Хари Смит. Как, по дяволите, му хрумна точно това?

— Според мен мистър Смит изтъкваше значимостта на предизборната си работа в селото.

— Аха!

— Убеждаваше ме, че жителите на Москомб имали категорично собствено мнение по сериозните въпроси засягащи нацията.

— А, да, напълно в стила на Хари Смит. Както сигурно сте се досетили, всичко това, разбира се, са глупости. Хари постоянно обикаля и се опитва да обработва хората по най-различни проблеми, истината обаче е, че те предпочитат да бъдат оставени на мира.

Помълчахме малко, после аз се осмелих да попитам:

— Извинете, сър, в такъв случай мога ли да смятам, че мистър Смит се възприема като комична фигура от останалите?

— Хм, това е доста силно казано. Хората тук действително притежават някакво политическо съзнание. Чувстват, че са длъжни активно да реагират за разни неуредици, точно както Хари ги подтиква. Но в действителност не се отличават по нищо от хората където и да било. Искат спокоен живот. Хари има много идеи как да се промени това и онова, ала никой в селото не ще безредици, дори това да е в тяхна полза. Хората искат да бъдат оставени на мира да изживеят живота си. Не желаят да ги безпокоят с този или онзи проблем.

Бях изненадан от отвращението, прозвучало в тона на доктора. Той обаче бързо се осъзна, засмя се и смени темата:

— От вашата страна има чудесен изглед към селото.

И наистина под нас се беше открила панорама към селото. Сутрешното слънце го правеше да изглежда по-бляскаво, но иначе видът му не се различаваше съществено от онзи, който бях съзрял във вечерния здрач. Затова предположих, че не сме далече от мястото, където бях оставил форда.

— Мистър Смит очевидно смята — казах, — че достойнството се крепи върху такива неща. Да си изработваш собствено мнение и подобни.

— А, да, достойнството. Бях забравил. Значи Хари се е мъчил да дава философски дефиниции. Божичко! Сигурно е наговорил куп глупости.

— Изводите му не бяха такива, че непременно да се съглася с тях, сър.

Доктор Карлайл кимна, имаше вид на човек, потънал в собствените си мисли.

— Мистър Стивънс — по едно време се обади той, — когато за пръв път дойдох тук, аз бях заклет социалист. Вярвах, че всички трябва да бъдат равни и така нататък. Беше в четирийсет и девета. Социализмът трябваше да позволи на хората да живеят с достойнство. В това вярвах, като дойдох тук. Съжалявам, не е нужно да слушате всички тези щуротии. — Погледна ме весело. — Ами вие, друже?

— Извинете, сър?

— Вие какво мислите за достойнството?

Не мога да не призная, че този директен въпрос определено ме свари неподготвен.

— Не е лесно да се обясни с няколко думи, сър — рекох.

— Но подозирам, че се свежда до това да не се събличаш гол пред хората.

— Извинявайте. Кое се свежда?

— Достойнството, сър.

— Аха. — Докторът кимна, изглеждаше леко объркан. После каза: — Този път трябва вече да ви е познат. Може би на дневна светлина е по-различен. А, онова там ли е колата? Мили боже, каква красота!

Доктор Карлайл спря точно зад форда, слезе и възкликна отново: „Мили боже, каква красота!“ В следващия момент вече беше извадил фуния и тубата с бензина и най-любезно ми помагаше да го изсипем в резервоара. Всичките ми опасения за някаква по-сериозна повреда се стопиха в мига, в който завъртях ключа и двигателят бодро замърка. След това благодарих на доктор Карлайл и двамата се сбогувахме, макар че повече от миля трябваше да следвам роувъра му по стръмния хълм, докато най-сетне пътищата ни се разделиха.

Някъде около девет часа пресякох границата с Корнуол. Това беше цели три часа, преди да се излее дъждът, и облаците все още бяха сребристобели. Между другото много от гледките, които видях тази сутрин, бяха сред най-забележителното от всичко срещано дотук. За съжаление не можех да им отделям полагащото им се внимание, защото, ще го заявя направо, бях изцяло погълнат от мисълта, че — ако изключим някое непредвидено усложнение — отново щях да видя мис Кентън още преди денят да е превалил. Така че, докато шофирах сред обширни открити поля, без в продължение на мили да срещна човек или превозно средство, или пък преминавах през прелестни селца, често не по-големи от няколко скупчени каменни къщурки, пак се улових, че потъвам в спомените от миналото. Ето и сега, както си седя тук в Литъл Комптън, в трапезарията на този приятен хотел, и имам малко свободно време на разположение, аз гледам как дъждът плющи по плочника на селския площад, но не мога да отклоня мислите си в друга посока.

Един определен спомен ме занимава цяла сутрин, или по-скоро само отделен фрагмент от него, един момент, който по някаква причина е съвсем жив в паметта ми дори след толкова години. Виждам се как стоя сам в задния коридор пред затворената врата на стаята на мис Кентън. Не бях точно с лице към нея, а леко извърнат и потънал в нерешителност дали да почукам, или не, защото в този миг бях поразен от мисълта, че зад същата тази врата, само на няколко метра от мен, мис Кентън плаче. Както казах, мигът е останал дълбоко врязан в паметта ми, както и споменът за особеното чувство, което усетих, че се заражда в мен, докато плахо пристъпвах пред стаята й. За съжаление изобщо не съм сигурен каква беше причината, която ме бе накарала да стоя така в задния коридор. Струва ми се, че по-рано, в опитите си да избистря този спомен, може би съм споменал, че това се е случило в първите минути след като мис Кентън прочете съобщението за смъртта на леля си; искам да кажа, случаят, когато я бях оставил насаме със скръбта й и чак после в коридора осъзнах, че не съм й поднесъл съболезнованията си. Сега обаче, след много размисъл, стигам до извода, че съм се пообъркал; че събитието, за което говоря, стана през една вечер, най-малкото няколко месеца след смъртта на лелята на мис Кентън — всъщност беше същата вечер, когато младият мистър Кардинал съвсем неочаквано се появи в Дарлингтън Хол.

Бащата на мистър Кардинал, сър Дейвид Кардинал, беше стар и много близък приятел и колега на лорд Дарлингтън, но три или четири години преди случая, за който ще разкажа, трагично бе загинал при езда. Междувременно младият мистър Кардинал беше започнал да си извоюва име на журналист, чиято сила бе в остроумните коментари на международните събития. Явно творбите му рядко бяха по вкуса на лорд Дарлингтън и аз си спомням колко пъти негова светлост е вдигал очи от вестника и казвал нещо от рода на: „Младият Реджи отново е надраскал куп глупости. Добре че баща му не е жив да ги прочете.“ Но коментарите на мистър Кардинал съвсем не му пречеха често да гостува в Дарлингтън Хол; и действително господарят ми никога не забравяше, че младежът е негов кръщелник, и винаги го приемаше като роднина. В същото време мистър Кардинал нямаше навика да се появява на вечеря, без предварително да е уведомил, затова бях малко изненадан, когато онази вечер отворих вратата и го заварих да стои отпред, прегърнал куфарчето си с две ръце.

— О, здравей, Стивънс, как си? — каза той. — Тази вечер нещата ми се пообъркаха, та си помислих дали лорд Дарлингтън няма да ме приюти за през нощта.

— Приятно ми е, че ви виждам отново, сър. Ще съобщя на негова светлост, че сте тук.

— Намерението ми беше да пренощувам у мистър Роулънд, ала очевидно е станало недоразумение, защото те са заминали някъде. Надявам се, че моментът не е неудобен за посещения. Искам да кажа, няма нищо специално тази вечер, нали?

— Мисля, че негова светлост очаква някакви господа след вечеря, сър.

— А, това вече е лош късмет. Несъмнено съм избрал неподходяща вечер. Май ще е най-добре да не надигам много глава. И без това имам да довършвам някои работи. — Мистър Кардинал посочи куфарчето си.

— Ще кажа на негова светлост, че сте тук, сър. Дошли сте тъкмо навреме, за да вечеряте заедно.

— Страхотно, точно на това се надявах. Само че надали мисис Мортимър ще бъде особено щастлива от присъствието ми.

Оставих младежа в гостната и отидох в кабинета, където заварих господаря си вглъбен в някакви книжа. След като го уведомих за мистър Кардинал, на лицето му се изписа гримаса на раздразнение. После се облегна назад в стола си, сякаш се опитваше да разреши нещо.

— Съобщи на мистър Кардинал, че скоро ще сляза — най-сетне изрече той. — Известно време може да се забавлява и сам.

Когато отново се върнах в гостната, видях младия човек неспокойно да крачи из стаята и да изучава предмети, които би трябвало отдавна да са му познати. Предадох му съобщението на лорд Дарлингтън и го попитах какво да му донеса за пиене.

— О, засега само чай, Стивънс. Кого очаква негова светлост?

— Съжалявам, сър, но се боя, че не мога да ви помогна.

— Никаква идея ли нямаш?

— Съжалявам, сър.

— Хм, интересно. Е, както и да е. По-добре да се сниша тази вечер.

Спомням си, че малко след разговора ни слязох до стаята на мис Кентън. Тя седеше край масата, макар че пред нея нямаше нищо и ръцете й бяха празни. Всъщност в позата й имаше нещо, което подсказваше, че е седяла така доста време.

— Мистър Кардинал е тук, мис Кентън — казах. — Тази вечер ще се нуждае от обичайната си стая.

— Много добре, мистър Стивънс. Ще се погрижа за това, преди да изляза.

— А! Ще излизате ли, мис Кентън?

— Така смятам, мистър Стивънс.

Може би видът ми е бил леко изненадан, защото тя продължи:

— Сигурно си спомняте, мистър Стивънс, че обсъждахме този въпрос преди две седмици.

— Да, разбира се, мис Кентън. Извинете, просто за момент бях забравил.

— Нещо не е наред ли, мистър Стивънс?

— Напротив, мис Кентън. Очакваме гости, но вашето присъствие едва ли ще ни е необходимо.

— Мисля, че още преди две седмици се бяхме споразумели да изляза тази вечер, мистър Стивънс.

— Да, мис Кентън. Наистина моля да ме извините.

Тръгнах си, ала бях спрян до вратата от думите й.

— Мистър Стивънс, държа да ви кажа нещо.

— Да, мис Кентън?

— Отнася се за моя познат. С когото ми предстои да се срещна.

— Да, мис Кентън.

— Помоли ме да се омъжа за него. Смятам, че имате право да го знаете.

— Действително, мис Кентън. Това е много интересно.

— Все още обмислям въпроса.

— Разбира се.

За миг тя погледна надолу към ръцете си, но почти веднага отново вдигна очи към мен.

— Моят познат трябва да започне нова работа на Западното крайбрежие от следващия месец.

— Да, разбирам.

— Та, пак повтарям, мистър Стивънс, аз все още обмислям въпроса. Обаче реших, че съм задължена да ви информирам за положението.

— Много съм ви благодарен, мис Кентън. Искрено се надявам, че ще прекарате приятно тази вечер. А сега моля да ме извините.

Може би двайсетина минути по-късно срещнах мис Кентън, този път, докато се занимавах с подготовката на вечерята. Всъщност аз се изкачвах по черното стълбище, понесъл препълнена табла за сервиране, когато чух яростен шум от стъпки по дъсчения под зад себе си. Обърнах се и видях мис Кентън, която гневно ме гледаше от долната площадка.

— Мистър Стивънс, да разбирам ли, че желаете да остана на работа тази вечер?

— Съвсем не, мис Кентън. Както отбелязахте, вие наистина ме бяхте уведомили преди известно време.

— Но явно излизането ми никак не ви е приятно.

— Напротив, мис Кентън.

— Нима си въобразявате, че като вдигате такава патърдия в кухнята и трополите напред-назад пред стаята ми, ще ме накарате да променя решението си?

— Мис Кентън, незначителното напрежение в кухнята се създаде единствено поради пристигането на мистър Кардинал в последния момент. Няма никаква причина, която да попречи на излизането ви.

— Възнамерявам да изляза със или без вашата благословия, мистър Стивънс, и държа да го заявя най-категорично. Предупредила съм ви преди няколко седмици.

— Разбира се, мис Кентън. И още веднъж ви пожелавам много приятна вечер.

По време на вечерята между двамата господа се възцари странна атмосфера. На моменти те дълго се хранеха в мълчание, като негова светлост изглеждаше някъде далеч. В един миг мистър Кардинал попита:

— Нещо специално ли има тази вечер, сър?

— А?

— Гостите ви… Специални ли са?

— Опасявам се, че не мога да ти кажа, момчето ми. Строго секретно.

— О, боже! Предполагам, това означава, че аз не бива да участвам.

— Да участваш в какво, момчето ми?

— В онова, което ще се състои тази вечер.

— О, въобще няма да ти е интересно. Във всеки случай всичко е във висока степен секретно. Не мога да допусна човек като теб да се мотае наоколо. О не, изобщо няма да стане.

— О, боже! Това наистина звучи много специално.

Мистър Кардинал гледаше негова светлост умолително, но той просто продължи да се храни, без да отрони нито дума повече.

После двамата се оттеглиха в пушалнята на портвайн и пури. Докато разтребвах трапезарията и подготвях гостната за вечерните посетители, многократно ми се налагаше да минавам покрай вратата на пушалнята. При това положение нямаше начин да не забележа как, за разлика от спокойната атмосфера по време на вечерята, сега разговорът между тях бе станал доста напрегнат. Четвърт час по-късно вече оттам долитаха гневни гласове. Разбира се, не съм се спирал да ги слушам, ала не можех да не чуя виковете на негова светлост: „Но това не е твоя работа, момчето ми! Това не е твоя работа!“

Бях в трапезарията, когато най-сетне господата излязоха. Изглеждаха поуспокоени и единствените думи, които долових, докато прекосяваха преддверието, бяха на лорд Дарлингтън: „Помни, момчето ми, че ти се доверявам.“ На което мистър Кардинал раздразнено промърмори: „Да, да, имате честната ми дума.“ После стъпките им се разделиха. Негова светлост тръгна към кабинета, а младежът — към библиотеката.

Точно в осем и половина откъм двора се чу шум на пристигащи автомобили. Отворих вратата на един шофьор и през рамото му успях да забележа полицаите, които се разпръснаха из целия двор. В следващия момент вече въвеждах двама видни господа, които негова светлост лично посрещна в преддверието и бързо насочи към гостната. Десетина минути по-късно отвън спря още една кола и аз отворих вратата на хер Рибентроп, немския посланик, който бе станал обичаен гост в Дарлингтън Хол. Господарят ми излезе да го посрещне и двамата си размениха съучастнически погледи, преди да потънат в гостната. След броени минути ме повикаха да внеса напитките. Четиримата обсъждаха качествата на различните видове наденички и поне на повърхността атмосферата изглеждаше съвсем дружелюбна.

После заех позиция в преддверието — близо до централната арка на входа, където обикновено стоях, докато траеха подобни важни срещи — и не се наложи да я напусна цели два часа, след което чух звънеца откъм черния вход. Когато отворих, видях един полицай, който съпровождаше мис Кентън и ме помоли да установя самоличността й.

— Просто мерки за сигурност, мис, не сме искали да ви обидим — промърмори полицаят и се изгуби в нощта.

Заключвайки вратата, забелязах, че мис Кентън ме изчаква, и казах:

— Надявам се, че сте прекарали приятно вечерта, мис Кентън.

Тя не отговори, затова, докато прекосявахме тъмната кухня, аз отново се обадих:

— Надявам се, че сте прекарали приятно вечерта, мис Кентън.

— Да, благодаря ви, мистър Стивънс.

— Радвам се да го чуя.

Усетих как зад мен стъпките й изведнъж спряха и тя рече:

— Изобщо ли не ви интересува какво се случи между мен и моя познат тази вечер, мистър Стивънс?

— Не искам да бъда груб, мис Кентън, но действително на мига трябва да се върна горе. Истината е, че в момента в къщата стават събития с глобално значение.

— А кога не стават, мистър Стивънс? Много добре, щом се налага да бързате, само ще ви уведомя, че приех предложението на моя познат.

— Не ви разбрах, мис Кентън?

— Предложението му за женитба.

— А, така ли, мис Кентън? Тогава ще позволите ли да ви изкажа моите поздравления?

— Благодаря, мистър Стивънс. Естествено, с радост ще отработя дните, които ми остават. И все пак, ако успеете да ме освободите по-рано, ще ви бъдем признателни. Моят познат започва новата си работа на Западното крайбрежие след две седмици.

— Ще направя всичко, за да мога във възможно най-кратко време да ви осигуря заместничка, мис Кентън. А сега, ако ме извините, трябва да се връщам горе.

Отново тръгнах, ала още не бях стигнал до вратата към коридора, и мис Кентън ме повика:

— Мистър Стивънс…

Обърнах се. Тя не се беше помествала, затова й се налагаше леко да повиши глас, докато ми говори, и той звучеше някак странно в огромната тъмна и празна кухня.

— Трябва ли да приема — попита, — че след като толкова години съм служила на тази къща, единствените думи, които имате да ми кажете при съобщението за вероятното ми заминаване, са току-що изречените?

— Мис Кентън, поднесох ви най-сърдечните си поздравления. Но отново ви повтарям. Горе се случват събития с глобално значение и аз съм длъжен да се върна на поста си.

— Знаете ли, мистър Стивънс, че вие от самото начало сте били изключително важна фигура за мен и моя познат?

— Така ли, мис Кентън?

— Да, мистър Стивънс. Често се забавляваме, като си разказваме анекдоти за вас. Моят познат например винаги ме кара да му показвам как си щипкате ноздрите, когато си ръсите пипер върху храната. Това му се вижда много смешно.

— Естествено.

— Особено обича да слуша как агитирате персонала. Трябва да ви призная, че доста сполучливо ви имитирам. Казвам само няколко изречения и се заливаме от смях.

— Сигурно, мис Кентън. А сега ви моля да ме извините.

Слязох в преддверието и заех обичайното си място. Не бяха минали и пет минути обаче и мистър Кардинал се появи на прага на библиотеката и ми махна да се приближа.

— Не исках да те безпокоя, Стивънс — прошепна той, — но би ли си направил труда да ми донесеш още малко коняк. Изглежда, че бутилката, която ми бе донесъл, се е свършила.

— С удоволствие ще сторя каквото пожелаете, сър. Само че си мисля дали е разумно да продължавате, след като имате да довършвате статията си.

— Статията ще бъде довършена, Стивънс. Бъди така добър и ми донеси още малко коняк.

— Разбира се, сър.

Когато се върнах в библиотеката, мистър Кардинал обикаляше покрай лавиците и се взираше в книгите. Върху едно от бюрата небрежно бяха разпилени купчина листа. Като се приближих, мистър Кардинал издаде звук на задоволство и се отпусна в коженото кресло. Отидох до него, сипах му малко коняк и му го подадох.

— Знаеш ли, Стивънс — подхвана той, — от известно време ние с теб сме приятели, не е ли така?

— Наистина, сър.

— Винаги когато идвам тук, с нетърпение очаквам да си побъбрим.

— Да, сър.

— Няма ли да пийнеш с мен за компания?

— Много мило от ваша страна, сър, но не, няма, благодаря.

— Слушай, Стивънс, добре ли се чувстваш?

— Отлично, благодаря ви, сър — отвърнах и бързо се засмях.

— Да не би нещо да си неразположен?

— Може би съм малко уморен, но иначе се чувствам прекрасно, благодаря, сър.

— Ами тогава не е зле да седнеш. Както и да е. Казах, че от известно време сме приятели. Затова трябва да съм честен с теб. Както несъмнено си се досетил, аз изобщо не се озовах случайно тук тази вечер. Получих тайна информация, разбираш ли. За това, което става в къщата. В онази стая отсреща, в същата тази минута.

— Да, сър.

— Наистина ми се иска да поседнеш, Стивънс. Ще ми се да си поговорим като приятели, а ти стърчиш там с тази проклета табла и имаш вид на човек, който всеки миг ще си тръгне.

— Съжалявам, сър.

Оставих таблата и седнах — в почтителна поза — на креслото, което мистър Кардинал ми посочи.

— Така е по-добре — кимна той. — Сега, Стивънс, предполагам, че премиерът не е отсреща в тази стая, нали?

— Премиерът ли, сър?

— О, добре, не си длъжен да ми отговаряш. Разбирам, че си в деликатно положение. — Мистър Кардинал въздъхна и уморено погледна към листата върху бюрото. После рече:

— Едва ли има нужда да те убеждавам, нали, Стивънс, какви чувства изпитвам към негова светлост. Искам да кажа, че той ми е като баща. Надали е необходимо да ти го съобщавам.

— Не, сър.

— Аз много го обичам.

— Да, сър.

— А и ти го обичаш. Нали, Стивънс?

— Действително е така, сър.

— Добре. Значи и двамата знаем какви са позициите ни. Но да погледнем фактите в очите. Негова светлост е нагазил в дълбоки води. Наблюдавам го как все повече и повече се отдалечава от брега и да ти призная, много съм притеснен. Вече не е по силите му да се върне, разбираш ли, Стивънс?

— Наистина ли, сър?

— Стивънс, наясно ли си какво се случва точно в този момент, докато ние си седим тук и разговаряме? Какво се случва само на няколко метра от нас? Там, в онази стая — и не е нужно да го потвърждаваш — са събрани английският министър-председател, английският външен министър и немският посланик. Негова светлост е направил чудеса, за да организира срещата, и е убеден — искрено е убеден, — че върши нещо почтено и добро. Знаеш ли защо той е събрал тези господа? Знаеш ли, Стивънс, какво става тук?

— Опасявам се, че не, сър.

— Опасяваш се, че не. Кажи ми, Стивънс, въобще ли не те интересува? Не ти ли е любопитно? Боже господи, човече, в тази къща се случва нещо съдбоносно. Изобщо ли не ти е любопитно?

— Не е моя работа да любопитствам за такива неща, сър.

— Но ти обичаш негова светлост. Обичаш го силно, току-що ми го призна. Ако това наистина е така, не трябва ли да си разтревожен? Най-малкото любопитен? Английският министър-председател и немският посланик са събрани от твоя господар на тайни среднощни разговори, а ти дори не проявяваш любопитство?

— Не бих казал, че не съм любопитен, сър, не е моя работа обаче да проявявам любопитство за такива неща.

— Не е твоя работа? А, предполагам, че на това му викаш лоялност. Така ли е? Мислиш ли, че това означава да си лоялен? Към негова светлост? Или към Короната, за да сме точни?

— Съжалявам, сър, не мога да разбера какво предлагате.

Мистър Кардинал въздъхна отново и поклати глава.

— Нищо не предлагам, Стивънс. Съвсем откровено, аз също не знам какво трябва да се направи. Но поне би могъл да проявиш любопитство.

Той замълча за момент, вперил празен поглед в килима някъде около краката ми.

— Сигурен ли си, че няма да пийнеш с мен, Стивънс? — обади се по едно време.

— Да, благодаря ви, сър.

— Ще ти кажа следното, Стивънс. Лорд Дарлингтън го мамят. Правил съм редица проучвания, познавам ситуацията в Германия не по-зле от всеки друг в тази страна и категорично ти заявявам, че негова светлост е обект на измама.

Не отговорих и мистър Кардинал отново се взря в килима. След малко продължи:

— Негова светлост е една много, много блага душица. Но истината е, че е лапнал по-голям залък, отколкото може да преглътне. С него си играят. Нацистите го манипулират като пионка. Забелязал ли си го, Стивънс? Забелязал ли си, че точно това се случва поне от три-четири години насам?

— Съжалявам, сър, пропуснал съм да забележа подобно явление.

— Никога, нито за миг ли не си се усъмнявал? Не ти ли е минавала през ума и най-мъничката сянка на съмнение, че хер Хитлер, чрез нашия скъп приятел хер Рибентроп, манипулира негова светлост като пионка със същата лекота, с която манипулира всяка от своите пионки в Берлин?

— Съжалявам, сър, но се боя, че не съм забелязал подобно явление.

— Предполагам, че не си, Стивънс, защото не си любопитен. Ти просто пропускаш всичко това пред очите си и дори не помисляш да видиш истинската му същност.

Мистър Кардинал се понамести в креслото си и за миг сякаш се загледа в недовършената си работа върху бюрото. После каза:

— Негова светлост е джентълмен. И точно това е в основата на всичко. Той е джентълмен, който е воювал с германците, и инстинктът му подсказва, че трябва да предложи великодушие и благородство на победения неприятел. Такъв е инстинктът му. Защото е джентълмен, истински стар английски джентълмен. Трябва да си го забелязал, Стивънс. Как е възможно да ти убегне? Начинът, по който го използват, манипулират и превръщат нещо благородно и прекрасно в друго, което могат да впрегнат за собствените си нечисти замисли? Трябва да си го видял, Стивънс.

Мистър Кардинал отново се вторачи в пода. Мълча известно време и пак заговори:

— Помня, веднъж преди години, когато бях тук, имаше и един американец. Провеждахме голяма конференция, баща ми участваше в организирането й. Та този американец, макар че беше по-пиян, отколкото съм аз сега, се изправи пред всички по време на официалния банкет, посочи негова светлост и го нарече аматьор. Нарече го несръчен аматьор и заяви, че външната политика не е лъжица за неговата уста. Е, трябва да ти кажа, Стивънс, че беше съвършено прав. Това е житейски факт. Днешният свят е твърде непочтено място за чисти и благородни инстинкти. Ти си го видял с очите си, нали, Стивънс? Начина, по който манипулират нещо чисто и благородно. Нали си го видял с очите си?

— Съжалявам, сър, но не мога да кажа такова нещо.

— Не можеш да кажеш такова нещо. Е, за тебе не знам, аз обаче смятам да действам. Ако татко беше жив, щеше да предприеме нещо, за да ги спре.

За момент мистър Кардинал — навярно поради събудилите се спомени за баща му — изглеждаше изключително тъжен.

— Доволен ли си, Стивънс — рече най-после, — да гледаш как господарят ти се плъзга към пропастта?

— Съжалявам, сър, не разбирам много добре, за какво точно говорите?

— Ти не разбираш, Стивънс. Хубаво, ние с теб сме приятели, затова ще ти го кажа направо. От няколко години негова светлост може би е единствената и най-полезна пионка, която хер Хитлер използва за пропагандните си трикове в тази страна. И още по-добре, защото той е честен и почтен и не съзнава истинската същност на онова, което върши. През последните три години лорд Дарлингтън бе главната причина да се установят връзки между Берлин и повече от шейсет най-влиятелни наши граждани. Усещаш ли как фантастично им се подреждат нещата? Хер Рибентроп успя на практика изцяло да заобиколи британското Външно министерство. И като че ли нещастното им рали и ужасните им олимпийски игри не бяха достатъчни. Знаеш ли с какво са накарали негова светлост да се заеме сега? Изобщо имаш ли някаква представа какво се обсъжда в момента?

— Опасявам се, че не, сър.

— Лорд Дарлингтън се опитва да убеди министър-председателя да приеме поканата и да посети хер Хитлер. Той искрено вярва, че премиерът е жертва на ужасно недоразумение за настоящия режим в Германия.

— Не разбирам какво може да се възрази, сър. Негова светлост неизменно се стреми да помага за по-добрите отношения между народите.

— И това не е всичко, Стивънс. В този момент, освен ако страшно много не греша, точно в този момент негова светлост лансира идеята лично Негово Величество да посети хер Хитлер. Едва ли е тайна, че нашият нов крал винаги е бил привърженик на нацистите. Е, очевидно сега той изключително държи да приеме поканата на хер Хитлер. И тъкмо в момента, Стивънс, негова светлост прави всичко, на което е способен, за да анулира възраженията на Външно министерство за тази отвратителна идея.

— Съжалявам, сър, но не виждам господарят ми да прави нещо друго освен най-възвишеното и най-благородното. В крайна сметка влага всичките си сили, за да има мир в Европа.

— Кажи ми, Стивънс, не допускаш ли макар и най-минималната възможност аз да съм правият? Най-малкото това, което говоря, не поражда ли у теб някакво любопитство?

— Съжалявам, сър, налага се да ви заявя, че изпитвам пълно доверие в правилната преценка на негова светлост.

— Никой, който правилно преценява събитията, не може да продължи да вярва на думите на хер Хитлер след въвеждането на германската армия в демилитаризираната Рейнска област, Стивънс. Лорд Дарлингтън е изгубил всякаква почва под краката си. Божичко, сега май наистина те обидих.

— Нищо подобно, сър — отвърнах и се изправих, защото бях чул звънеца от гостната. — Вероятно господата имат нужда от услугите ми. Моля да ме извините.

Въздухът в гостната бе натежал от тютюнев дим. Видните личности пушеха пурите си с тържествени изражения на лицата и без да проронват нито дума, докато негова светлост ме инструктира да донеса от избата една много специална бутилка портвайн.

По това време на нощта просто не е възможно стъпките ми да не са отеквали из пустия заден коридор и очевидно този шум е събудил мис Кентън. Защото вратата на стаята й се отвори и тя се появи на прага, осветена от лампата отвътре.

— Изненадан съм, че ви намирам тук, мис Кентън — отбелязах, като наближих.

— Мистър Стивънс, тази вечер се държах твърде глупаво.

— Извинете, мис Кентън, нямам време за разговори.

— Мистър Стивънс, не бива да взимате присърце нищо от онова, което казах по-рано. Просто се държах като глупачка.

— Нищо не съм взел присърце, мис Кентън. Всъщност дори не се сещам за какво говорите. Горе стават съдбоносни събития, така че ми е абсолютно невъзможно да остана тук, за да си разменяме любезности. Бих ви предложил да си легнете.

След тези думи избързах напред и чак когато стигнах в кухнята, отново възцарилата се тъмнина в коридора ми подсказа, че мис Кентън е затворила вратата на стаята си.

Сравнително лесно открих въпросната бутилка в избата и я приготвих за сервиране. Само минути след кратката ми среща с мис Кентън аз отново вървях по тъмния коридор, като този път носех и табла. Щом наближих вратата на стаята й, от светлината, която се процеждаше под прага, разбрах, че все още не си е легнала. И точно това е моментът, вече съм сигурен, който така упорито се е загнездил в паметта ми. Моментът, в който се спрях, държах таблата в ръце и все по-силно ме завладяваше усещането, че само на няколко метра от мен, от другата страна на вратата, мис Кентън плаче. Доколкото си спомням, нямах конкретни доказателства — не бях чул никакво хлипане — и въпреки всичко бях абсолютно убеден, че ако почуках и влезех, щях да я заваря обляна в сълзи. Не знам колко време съм стоял така; тогава ми се стори твърде дълго, но подозирам, че не е било повече от няколко секунди. Защото, разбира се, трябваше бързо да се кача горе, за да сервирам на едни от най-изтъкнатите представители на нацията, и не мога да допусна, че съм се бавил излишно.

Когато се върнах в гостната, забелязах, че господата все още изглеждат много сериозни. Като изключим това обаче, почти нямах възможност да добия впечатление за атмосферата, понеже щом влязох, негова светлост веднага пое таблата от ръцете ми с думите: „Благодаря, Стивънс, аз ще се погрижа. Това е всичко.“

Отново пресякох преддверието и заех обичайното си място под арката, ала в следващия час, докато посетителите най-после си тръгнаха, не се случи нищо, което да ме накара да напусна поста си. Въпреки това този промеждутък се е запазил завинаги в паметта ми. Отначало настроението ми беше — не се срамувам да си го призная — доста потиснато. Постепенно обаче нещо странно започна да се случва; искам да кажа, че в гърдите ми се зароди дълбоко победоносно чувство. Не си спомням доколко съм анализирал това чувство тогава, но днес, погледнато от дистанцията на времето, никак не ми е трудно да си го обясня. Ами в крайна сметка току-що бях преминал през изключително тежко изпитание и бях успял да запазя „достойнството, отговарящо на положението ми“, и то по такъв начин, че дори и собственият ми баща би се гордял с мен. А там насреща, зад вратите, в които бях вперил поглед, в стаята, където преди малко бях изпълнявал задълженията си, най-влиятелните мъже на Европа обсъждаха съдбата на целия континент. Кой би се усъмнил тогава, че съм достигнал близостта до центъра на нещата, за която всеки иконом само би могъл да си мечтае? Затова, предполагам, че докато стоях и разсъждавах върху събитията от вечерта — които се бяха случили и които тепърва щяха да се разиграят, — аз ги възприемах като резюме на всичко, което до момента бях постигнал в живота си. Просто не виждам друго обяснение за победоносното чувство, обзело ме в тази нощ.