Острият кинжал

10.Шаманът

Лий Скорзби акостира на пристана в устието на Енисей и завари там истински хаос. Рибарите се опитваха да продадат оскъдния си улов от непознати видове риба на консервните фабрики, собствениците на кораби се възмущаваха от пристанищните такси, които местните власти бяха вдигнали заради наводненията, а ловците и траперите скитаха безцелно из града, тъй като бързото топене на снега в горите и необичайното поведение на животните им пречеха да работят. Щеше да му е трудно да си проправи път към вътрешността на страната, в това не можеше да има никакво съмнение. В нормални условия пътят беше просто следа върху замръзналата земя, а сега, когато дори вечните ледове се топяха, повърхността напомняше кално тресавище.

Лий остави балона и екипировката си на съхранение и с последните си пари, които се топяха като снега наоколо, нае моторна лодка, купи няколко туби гориво и пое нагоре по придошлата река.

Отначало се придвижваше бавно. Освен, че течението беше бързо, по водата плаваше какво ли не — паднали дървета, клони, удавени животни, а веднъж се натъкна дори на подут човешки труп. За да се придвижва напред, трябваше да управлява внимателно и да не изключва мотора.

Искаше да се добере до селото, където живееше племето на Груман. Нямаше друг пътеводител освен собствената си памет — преди няколко години беше летял с балона над тази местност. Ала паметта му беше добра и сега не го затрудни да намери правилния път сред множеството бързи потоци, макар че някои от бреговете бяха залени от придошлите мътнокафяви води. От топлината насекомите се бяха нароили и пълчища мушици изпълваха въздуха като мъгла, Лий намаза лицето и ръцете си с екстракт от татул и изпуши няколко миризливи пури, което донякъде спаси положението.

Хестър седеше мълчаливо на носа с прилепени към гърба уши и притворени очи, Аеронавтът беше свикнал с мълчанието й и тя с неговото. Двамата си говореха само когато се налагаше.

Сутринта на третия ден Лий сви по един поток, който се спускаше от верига ниски хълмове. Хълмовете трябваше да са покрити с дебел сняг, но сега под снежната покривка проглеждаха голи кафяви петна. Скоро лодката навлезе сред гъсталак от ниски борове и ели и след няколко мили стигна до голяма заоблена скала, висока колкото къща. Лий се приближи до брега и върза лодката.

— Тук е имало пристан — каза той на Хестър. — Спомняш ли си оня стар ловец на тюлени от Нова земя? Той ни каза за него, но сега сигурно е останал на два метра под водата.

— Надявам се поне да са имали достатъчно ум да построят селото нависоко — промърмори Хестър и скочи на брега.

След по-малко от половин час Лий остави багажа си пред дървената къща на селския старейшина и вдигна ръка за поздрав към групичката от посрещачи, която вече започваше да се събира. Жестът, с който си послужи, беше разбираем за всички жители на севера, а и положената в краката му пушка беше красноречиво доказателство за добрите му намерения.

Един стар сибирски тартарин, чиито очи почти се губеха сред множеството бръчки, остави лъка си до нея. Демонът му росомаха докосна с нос Хестър, която в отговор помръдна едното си ухо. Старейшината заговори.

Трябваше им известно време, докато открият общия език, на който можеха да разговарят, след като бяха опитали пет или шест.

— Моите почитания към теб и племето ти — започна Лий. — Имам малко тютюн, който не струва много пари, но за мен ще е чест да ти го поднеса като подарък.

Старейшината му благодари с кимване и една от жените му пое пакета, който Лий извади от багажа си.

— Търся мъж на име Груман — продължи аеронавтът. — Чух, че племето ви го е приело за свой член. Може вече да носи друго име, но човекът е европеец.

— Чакахме те — каза старейшината.

Другите селяни, събрани на разкаляната площадка в средата на селото, не разбираха нито дума от казаното, но радостта на старейшината беше очевидна. Радост, примесена с облекчение.

— Чакахме те — повтори той. — Ти си дошъл да заведеш доктор Груман в друг свят.

Лий беше слисан, но само изрече простичко:

— Както кажеш, стопанино. Той тук, ли е?

— Последвай ме — нареди старейшината.

Другите селяни тръгнаха след тях на почтително разстояние. Лий усети отвращението на Хестър от лепкавата кал, по която трябваше да върви, и я вдигна на ръце, метна раницата на рамо и тръгна след старейшината. Горската пътечка, по която поеха, ги изведе пред малка колиба, построена на поляна сред листвениците.

Старейшината спря пред покритата с кожи хижа, украсена със зъби от глиган и рога от лос и северен елен. Виждаше се, че това не са просто ловни трофеи, защото по тях висяха сухи цветя и грижливо оплетени борови клонки. Изглежда служеха за някакъв непознат ритуал.

— Трябва да говориш с него с уважение — посъветва го старейшината. — Той е шаман. И има болно сърце.

Внезапно Лий усети как го пронизва тръпка, а Хестър застина в ръцете му, защото видяха онова, което бяха търсили толкова време. Иззад сухите цветя и преплетените клонки надникна яркожълто око. Беше демон. Той хвана с яката си човка една клонка и я дръпна, сякаш спускаше завеса.

Старейшината заговори на своя език, изричайки името, което Лий беше чул от стария ловец на тюлени — Джопари. Миг по-късно вратата се отвори.

На прага се изправи измършавял мъж, облечен в кожи. Очите му трескаво блестяха. В черната му коса се виждаха сиви кичури, а долната му челюст беше упорито издадена, На ръката му беше кацнал демонът рибояд.

Старейшината се поклони три пъти и се оттегли, като остави Лий насаме с шамана учен, когото беше търсил седмици наред.

— Доктор Груман — изрече аеронавтът. — Името ми е Лий Скорзби. От Тексас съм и по професия съм въздухоплавател. Ако ми позволите да седна и да ви кажа няколко думи, ще разберете какво ме води тук. Нали не греша? Вие сте доктор Станислаус Груман от Берлинската академия?

— Да — потвърди шаманът. — Казвате, че сте от Тексас. Ветровете са ви отвели далеч от родината, господин Скорзби.

— Днес над целия свят веят странни ветрове, господине.

— Така е. Днес ми се струва доста топло. Вътре в колибата има пейка. Ако ми помогнете да я изнеса, можем да поседнем на слънце и да поговорим. Имам и малко кафе, ще се радвам да ми направите компания.

— С голямо удоволствие, господине — съгласи се Лий и сам изнесе пейката, докато Груман наливаше в две чаши горещото кафе. Акцентът му в никакъв случай не беше немски, а английски, на англичанин от островите. Директорът на обсерваторията имаше право.

Двамата седнаха, а демоните им се настаниха до тях — Хестър с притворени очи, безстрастна както винаги, а орелът рибояд бе отправил към слънцето немигащи гледци. Лий започна от срещата с повелителя на циганите Джон Фаа в Тролезунд, разказа как са наели бронирания мечок Йорек Бирнисон и са поели към Болвангар, за да спасят Лира и другите деца, после заговори за онова, което беше научил от Лира и Серафина Пекала по пътя към Свалбард.

— Виждате ли, доктор Груман, тогава останах с впечатлението, че лорд Азриел просто е размахал тази отрязана глава в леда под носа на Професорите и толкова ги е уплашил, че никой не е посмял да се вгледа по-внимателно. Ето как заподозрях, че може още да сте жив. Пък и вие явно сте специалист в тази област. Из цяла Арктика се говори как сте дали да ви пробият черепа, как сте се занимавали с какви ли не изследвания, като се започне от океанското дъно и се стигне до Северното сияние, как внезапно сте изникнали преди десетина-дванайсет години сякаш от нищото. Всичко това е много интересно. Но не е само любопитството, което ме доведе тук, доктор Груман. Загрижен съм за детето. Мисля, че Лира е важна, така мислят и вещиците. Ако знаете нещо за нея или за ставащото, моля ви, кажете ми. Не знам защо, но нещо ме кара да мисля, че знаете. Между другото, одеве старейшината каза, че съм дошъл да ви отведа в друг свят. Може би не съм разбрал правилно, наистина ли каза точно това? И още нещо, господине. С какво име ви нарече той? Това тартарско име ли е, или е някаква магьосническа титла?

Груман се усмихна.

— Той се обърна към мен с истинското ми име, Джон Пари. И е вярно, че сте дошли да ме отведете в друг свят. Колкото до това какво ви е довело дотук, ето, вижте го.

Той разтвори ръка. На дланта му лежеше нещо, което Лий виждаше, но не можеше да си обясни. Сребърен пръстен с тюркоаз, изработен в традиционния стил на навахите. Виждаше го ясно и разбираше, че пред него е пръстенът на майка му, познаваше тежестта му и чистотата на камъка, начина, по който майсторът беше огънал метала в ъгълчето, където камъкът беше счупен. Знаеше, че наранената повърхност отдавна се е изгладила, защото неведнъж беше прокарвал пръсти по нея, година след година, още като момче в тревистите равнини на родината си.

Лий се изправи. Вирнала уши, Хестър трепереше от вълнение. Орелът застана между Лий и Груман, готов да защити своя човек. Ала Лий нямаше намерение да го напада. Беше сразен. Отново се почувства като момче и гласът му беше напрегнат и несигурен, когато изрече:

— Откъде го имате?

— Вземете го — каза Груман. — Той си свърши работата. Повика ви. Вече не ми е нужен.

— Но как… — Лий взе скъпия на сърцето му предмет от дланта на Груман. — Не разбирам как сте могли… как е попаднал у вас? Не съм го виждал от четиридесет години.

— Аз съм шаман. Мога да правя много неща, които вие не разбирате. Седнете, господин Скорзби, и се успокойте. Ще ви кажа, каквото е нужно да знаете.

Лий седна, като не спираше да милва пръстена.

— Потресен съм, господине — изрече най-сетне. — Трябва да ми обясните.

— Добре тогава, започвам. Както вече ви казах, името ми е Джон Пари. Не съм роден в този свят. Лорд Азриел съвсем не е единственият пътешественик между световете, макар че е първият, отворил пътя по такъв зрелищен начин, В моя свят най-напред бях войник и после изследовател. Преди дванайсет години заминах с експедиция за едно място в моя свят, което съответства на вашата Берингова земя. Спътниците ми се интересуваха от други неща, но аз търсех нещо, за което се говореше в древните легенди — дупка в тъканта на света, пролука между нашата вселена и съседната. И така, някои от спътниците ми се изгубиха. Докато ги търсехме, аз и още двама преминахме през тази пролука, тази врата, без дори да я забележим, и загърбихме нашия свят. Отначало не разбирахме какво става. Вървяхме, докато стигнахме някакъв град и тогава разбрахме истината — бяхме в друг свят. И каквото и да опитвахме, не успяхме да открием вратата. Когато преминахме отвъд, имаше виелица. Вие сте стар арктически вълк, знаете какво значи това. Нямахме избор. Трябваше да останем в този нов свят. Но скоро открихме какво опасно място е той. Населяваха го някакви странни вампири или призраци, смъртоносни и безмилостни. Двамата ми другари скоро станаха жертва на Привиденията — така се наричаха тези създания. Този свят ми беше отвратителен и нямах търпение да се махна от него. Пътят назад беше затворен завинаги. Но имаше и други врати към други светове и не след дълго открих пътя към този. Така се озовах тук. И още с идването си се натъкнах на чудо, господин Скорзби, защото световете се различават помежду си повече, отколкото можете да си представите. В този свят за пръв път видях демона си. Да, аз наистина не подозирах за съществуването на Саян Котор, докато не се озовах тук. Хората тук не могат да си представят свят, в който демоните са само вътрешен глас в съзнанието ти. Представете си моето изумление, когато открих, че част от моята същност е женска, че има облика на птица и е красива! Заедно със Саян Котор скитах дълго из земите на севера и научих много от хората в Арктика, в това число и от моите приятели тук. Онова, което ми казаха за този свят, запълни някои празноти в знанията ми и ми даде отговор на много загадки. После заминах за Берлин под името Груман. На никого не съм казвал откъде идвам — това беше моя тайна. Предложих тезата си на Академията и я защитих в дебат, както е обичайната практика. Бях по-добре информиран от академиците и не ми представляваше никаква трудност да стана член на Академията. Със своята нова самоличност можех да започна работа в този свят, а това ме удовлетворяваше за момента. Разбира се, някои неща от собствения ми свят ми липсваха. Женен ли сте, господин Скорзби? Не? Е, аз бях женен. Много обичах жена си и сина си, единственото ми дете, което нямаше и годинка, когато се озовах тук. Ужасно ми липсваха. Но и хиляда години да търсех, пак можех да не открия обратния път. Бяхме разделени завинаги. Но пък работата ме погълна. Започнах да търся други форми на познанието. Бях въведен в култа на черепите. Станах шаман. Направих и някои полезни открития — например приготвянето на балсам от кървав мъх, в който са запазени всички целебни свойства на растението. Вече знам много за този свят, господин Скорзби. За Праха например. По изражението ви виждам, че това не ви звучи чуждо. Той плаши до смърт вашите теолози, но аз самият се боя единствено от тях. Знам какво прави лорд Азриел, знам и защо го прави и точно затова ви повиках тук. Искам да му помогна, защото целта, която си е поставил, е най-великата, откакто свят светува. Най-великата за тридесет и пет хиляди години човешка история, господин Скорзби, Аз самият не мога да направя кой знае какво. Сърцето ми е болно и никой в този свят не е в състояние да го излекува. Силите ще ми стигнат може би за едно последно голямо усилие, и толкова. Но аз знам нещо, което лорд Азриел не знае, а трябва да го научи, ако иска да успее. Навремето се заинтересувах от онзи свят, в който Привиденията се хранят с мислите на хората. Исках да разбера какво представляват, откъде са се появили. Като шаман мога да посещавам света на духовете, без тялото ми да прониква в него, затова прекарвах много време в транс и изучавах този свят. Открих, че преди много векове неговите философи са създали оръдието на собственото си унищожение — един инструмент, който те наричат острия кинжал. Силата му е голяма по-голяма, отколкото самите те подозират, но по-някакъв начин именно тя е станала причина Привиденията да проникнат в техния свят. Е, аз знам за острия кинжал и за силата му. Знам къде е и как да позная онзи, който е призван да го носи. Знам и какво може да направи за каузата на лорд Азриел. Надявам се да е достоен за тази задача. Затова ви повиках тук и вие ще ме отведете на север, в света, който лорд Азриел отвори, за да намеря Пазителя на острия кинжал. Но този свят е опасен. Привиденията са по-лоши от всичко, което може да се види в моя и вашия свят. Трябва да проявим много смелост, а същевременно да бъдем предпазливи. Аз няма да се върна, а вие, ако искате отново да видите родината си, ще имате нужда от цялата си храброст, от цялото си умение и късмет. Това е вашата задача, господин Скорзби. Затова ме търсехте.

Шаманът замълча. Лицето му беше бледо и лъщеше от пот.

— Това е най-голямото безумие, което съм чувал! — заяви Лий. Той се изправи и закрачи развълнувано напред-назад, а Хестър го гледаше с немигащи очи от пейката. Клепачите на Груман бяха притворени. Демонът орел седеше на коляното му и гледаше въздухоплавателя със зорък, немигащ поглед.

— Пари ли искате? — пръв наруши мълчанието Груман. — Мога да намеря малко злато. Не е трудно.

— По дяволите, не съм дошъл тук за пари! — избухна Лий. Дойдох… дойдох, за да видя дали наистина сте жив. Какво пък, любопитството ми е удовлетворено.

— Радвам се да го чуя.

— Но има и още нещо…

Лий разказа на Груман за съвета на вещиците край езерото Енара и за решението, до което бяха стигнали. Накрая завърши:

— Това момиченце Лира… Всъщност най-вече заради нея реших да помагам на вещиците. Вие казахте, че сте ме повикали тук с пръстена на навахите. Може и така да е, но може и да не е. Знам само, че дойдох тук, защото се надявам с това да помогна на Лира. Никога не съм виждал дете като нея. Ако имам някога дъщеря, надявам се да е поне наполовина толкова смела, силна и добра. Чух, че знаете за някакъв предмет, който можел да защити притежателя си. От онова, което ми казахте, стигам до извода, че може би става дума за острия кинжал. Така че това е цената ми, за да ви закарам до онзи друг свят, доктор Груман. Не злато, а острия кинжал. Не го искам за себе си, а за Лира. Закълнете се, че ще й осигурите защитата му, и ще ви закарам където пожелаете.

Шаманът го слушаше внимателно.

— Добре, господин Скорзби — изрече накрая. — Заклевам се. Вярвате ли на клетвата ми?

— В какво се заклевате?

— В каквото пожелаете.

Лий се замисли за миг.

— Закълнете се в онова, което ви е накарало да отхвърлите любовта на една вещица — каза той. — Предполагам, че това е най-важното за вас.

Очите на Груман се разшириха.

— Правилно предполагате, господин Скорзби. Да, заклевам се в това. Давам ви честната си дума, че ще направя всичко възможно Лира Белакуа да получи закрилата на острия кинжал. Но ви предупреждавам — ако Пазителят трябва да изпълни някакво предопределение, това може да я постави в още по-голяма опасност.

— Възможно е — кимна Лий. — Но колкото и да е малък шансът, искам тя да го получи.

— Имате думата ми. А сега трябва да замина за новия свят и вие ще ме закарате.

— А вятърът? Нали не сте чак толкова болен, та да не обръщате внимание на тези неща?

— Оставете вятъра на мен.

Лий отново кимна, седна на пейката и прокара пръсти по тюркоаза, докато Груман прибираше малкото си вещи в торба от еленова кожа, после двамата поеха по пътечката към селото.

Старейшината дълго говори нещо, а селяните се приближаваха да докоснат ръката на Груман, да му кажат няколко думи и да получат благословията му. В това време Лий Скорзби преценяваше времето. На юг небето беше чисто, само свеж ветрец полюшваше клоните и върховете на боровете. На север над надигналата се река все още се стелеше мъгла, но за пръв път от дни насам като че имаше някакви изгледи да се проясни.

Край скалата близо до някогашния пристан той натовари торбата на Груман в лодката и запали мотора. Шаманът седна на носа и потеглиха надолу по течението така стремително, че Лий се боеше за Хестър, която се беше свила до самия борд. Но тя беше опитен пътешественик и въздухоплавателят го знаеше прекрасно. Защо тогава беше толкова нервен?

Когато стигнаха устието, всички хотели, хижи и къщи бяха заети от мъже в униформи. И не просто войници, а прословутата Московска гвардия, най-добре обучената и екипирана армия в света, която се беше клела във вярност на Магистратурата.

Лий смяташе да си починат в нощта преди отпътуването, защото шаманът явно се нуждаеше от отдих, но нямаха никакви шансове да намерят стая.

— Какво става? — попита той собственика на лодката, докато му я връщаше.

— И ние не знаем — отвърна човекът. — Полкът пристигна вчера и веднага реквизираха всички квартири, всички лодка и всичката храна в града. Щяха да вземат и тази лодка, ако не я бяхте наели.

— Знаеш ли накъде са тръгнали?

— На север — отвърна лодкарят. — Явно ще има война, и то най-голямата, която светът е виждал.

— На север, в новия свят?

— Точно така. И ще дойде още войска. Това е само челният отряд. Само след седмица в града няма да остане залък хляб или шише спирт. Направихте ми голяма услуга, като наехте лодката — сега цената вече е двойна…

Вече нямаше смисъл да почиват, дори и да намереха стая. Притеснен за балона си, Лий тръгна заедно с Груман към склада, където го беше оставил на съхранение. Шаманът имаше измъчен вид, но се стараеше да не изостава.

Склададжията, който броеше някакви резервни части пред един сержант от гвардията, вдигна глава от тефтера си.

— Съжалявам, вчера реквизираха балона. Нали виждате как е, нямаше какво да направя.

Хестър шавна с уши и Лий веднага я разбра.

— Взеха ли го вече? — попита той.

— Не, ще дойдат да го вземат следобед.

— Няма, защото имам пълномощия, които гвардията ще трябва да уважи.

Той извади пръстена, който беше свалил от ръката на мъртвия скрелинг в Нова земя и го показа на склададжията. Сержантът вдигна глава от тезгяха и отдаде чест на символа на Църквата, но не можа да скрие изумлението си, колкото и добре да беше обучен.

— Вземаме балона още сега — нареди Лий. — Няколко души да го напълнят. Веднага. Трябва ни още храна, вода и баласт.

Склададжията погледна сержанта, който сви рамене, и тръгна за балона, а Лий и Груман се запътиха към пристана, където бяха резервоарите с газ.

— Откъде имате този пръстен? — попита шаманът.

— Свалих го от пръста на един мъртвец. Малко е рисковано, но не виждам друг начин да си върна балона. Как мислите, дали сержантът не заподозря нещо?

— Естествено, но той е дисциплиниран войник и няма да постави под съмнение деянията на Църквата. Ако изобщо докладва за това, ние вече ще сме далеч. Е, господин Скорзби, обещах ви вятър. Надявам се, че ви харесва.

Сега небето беше синьо над главите им и слънцето грееше ярко. На север все още се кълбеше мъгла, но вятърът постепенно я разпръскваше. Лий нямаше търпение да полети.

Докато балонът се пълнеше и се издуваше над покрива на склада, Лий прегледа коша и нареди цялата си екипировка особено грижливо, защото никой не можеше да каже с какво ще се сблъскат в онзи друг свят.

Когато балонът се напълни и опъна въжетата, устремен на север под напора на вятъра, Лий плати на склададжията с последните си останали пари и помогна на Груман да се настани в коша, после се обърна към хората, които придържаха въжетата, за да им нареди да пускат.

В този миг обаче го прекъснаха. Откъм улицата пред склада отекна тропот на тежки ботуши и се чу команда:

— Стой!

Мъжете, които държаха въжетата, се озърнаха. Някои погледнаха към улицата, други към Лий, но той не изгуби самообладание и рязко нареди:

— Пускай!

Двама от мъжете се подчиниха и балонът се устреми нагоре. Другите двама, които гледаха към войниците, се забавиха и балонът се наклони силно на една страна. Лий сграбчи пръстена, придържащ въжетата. Груман също се беше хванал за него, а демонът му се беше вкопчил с нокти в коша.

— Пускайте, идиоти! — извика Лий. — Ще литнете!

Тягата беше прекалено силна и мъжете не успяха да задържат балона. Единият разтвори ръце, но другият инстинктивно се вкопчи в изплъзващото се въже. Лий вече беше виждал подобно нещо и сега застина. Демонът на нещастника, едро хъски, изви от страх и болка, а балонът се устреми нагоре и повлече човека му. Пет безкрайни секунди по-късно всичко беше свършило. Силите на мъжа го напуснаха и той се стовари полумъртъв във водата.

Ала войниците вече бяха вдигнали пушките. Цял рояк куршуми изсвистя покрай коша. Един от тях улучи придържащия въжетата пръстен и ръцете на Лий изтръпнаха от удара, но нямаше никакви щети. При втория залп балонът почти беше излязъл от обсега на куршумите. Лий почувства как му олеква на сърцето. Беше казал на Серафина Пекала, че летенето само по себе си не го вълнува, че е само професия, но не беше така. Да се издигаш нагоре с попътен вятър откъм гърба и простиращ се пред теб нов свят — какво можеше да бъде по-хубаво в този живот?

Той пусна пръстена и видя Хестър, сгушена в своя ъгъл с притворени очи. Някъде отдолу отекна нов залп, но никой не му обърна внимание. Градът бързо се смаляваше и широкото устие на реката блестеше като огледало под тях.

— Е, доктор Груман — въздъхна той, — не знам за вас, но аз се чувствам по-добре във въздуха. Жалко само, че този нещастен човечец не пусна въжето по-рано. Тия неща стават много лесно и ако не се пуснеш веднага, спукана ти е работата.

— Благодаря, господин Скорзби — каза шаманът. — Много добре се справихте. Продължаваме нататък! Ще съм ви благодарен за онези кожи там, на високото е студено.