Острият кинжал

8.Кулата на ангелите

— Кой е мъжът с ножа? — попита Уил. Бяха в ролс-ройса и пътуваха през Оксфорд. Сър Чарлз седеше отпред, полуобърнат, а Уил и Лира бяха на задната седалка. Панталеймон се беше превърнал в мишле и се гушеше в ръцете на Лира.

— Човек, който има толкова право върху него, колкото аз върху алетиометъра — отвърна сър Чарлз. — За нещастие на всички ни алетиометърът е у мен, а ножът у него.

— А вие откъде знаете за този друг свят?

— Знам много неща, за които дори не подозирате. Какво друго очаквате? Доста по-стар съм от вас и далеч по-добре информиран. Между двата свята има много врати. Онези, които знаят къде се намират, могат лесно да преминават от единия в другия свят. В Читагазе има една така наречена Гилдия от учени мъже, които непрекъснато го правят.

— Вие изобщо не сте от този свят! — внезапно изрече Лира. — Оттам сте, нали?

— Не, не съм.

— Щом искате да вземем ножа от онзи човек — намеси се Уил, трябва да знаем повече за него. Той едва ли ще ни го даде просто така.

— Това е сигурно. Ножът е единственото, което може да държи Привиденията на разстояние. В никакъв случай няма да е лесно.

— Значи Привиденията се боят от ножа?

— Много.

— А защо нападат само възрастни?

— Това вас не ви вълнува. Не е важно. Лира, разкажи ми за твоя забележителен приятел.

Говореше за Панталеймон. В мига, в който го каза, Уил осъзна, че змията в ръкава му също е демон и че сър Чарлз вероятно идва от света на Лира. Питаше за Панталеймон, за да им отвлече вниманието. Значи не беше разбрал, че Уил е видял демона му.

Лира притисна Панталеймон до гърдите си и той се превърна в черен плъх, омота опашката си около китката й и се загледа в мъжа с немигащи червени очи.

— Не трябваше да го виждате — каза Лира. — Това е демонът ми. Вие тук мислите, че нямате демони, но имате. Вашият сигурно е торен бръмбар.

— Щом египетските фараони не са имали нищо против техен символ да е скарабеят, аз също не бих възразил — невъзмутимо отвърна сър Чарлз. — Е, значи си от трети свят. Много интересно. Оттам ли е алетиометърът, или си го откраднала някъде по пътя?

— Дадоха ми го! — гневно възкликна Лира. — Ректорът на колежа „Джордан“ в Оксфорд ми го даде. Той е мой по право. А вие не знаете какво да правите с него, сто години няма да разберете, глупаво смрадливо старче! За вас той е само играчка. А на мен ми е нужен, на Уил също. И ще си го върнем!

— Ще видим — промърмори сър Чарлз. — Май тук те оставих предния път. Сега ли ще слезете?

— Не — поклати глава Уил, защото видя спрялата наблизо полицейска кола. — Не можете да отидете в Читагазе заради Привиденията, така че не е нужно да знаете къде е прозорецът. Оставете ни по-нататък на околовръстния път.

— Както желаете — съгласи се сър Чарлз. — Когато — или ако — се доберете до ножа, обадете ми се по телефона и Алън ще дойде да ви вземе.

Никой не проговори, докато колата не спря. Когато слязоха, сър Чарлз свали стъклото и се обърна към Уил:

— Между другото, ако не успеете да вземете ножа, не си давайте труд да се връщате. Дойдете ли у дома без него, ще повикам полицията. Предполагам, че ще дойдат на минутата, когато им кажа истинското ти име. Ти си Уилям Пари, нали? Да, май е така. В днешния вестник има много хубава твоя снимка.

Колата потегли, а Уил остана да стои насред тротоара.

Лира разтърсваше ръката му.

— Не се стряскай, няма да каже на никого. Ако искаше да ни издаде, вече да го е направил. Хайде!

Десет минути по-късно стояха на площадчето в подножието на Tope дели анджели. Уил беше казал на Лира за демона змия и тя се беше спряла насред улицата, терзана от същия смътен спомен. Кой беше този възрастен мъж? Къде го беше виждала? Ала споменът не искаше да се избистри.

— Не исках да му казвам — тихо изрече тя, — но снощи видях на кулата един мъж. Когато децата се развикаха, той надникна отгоре…

— Как изглеждаше?

— Млад, с къдрава коса. Но го видях само за момент, беше най-отгоре, на бойниците. Помислих си, че може да е… Нали помниш Анджелика и Паоло? Момчето каза, че и големият им брат е в града, но тя не му позволи да продължи, все едно беше някаква тайна. Та затова си помислих, че може да е той. И също да търси ножа. Мисля, че всички деца знаят. И може би това е истинската причина да се върнат в града.

— Хмм… — промърмори Уил. — Възможно е.

Лира си спомни какво си говореха децата сутринта — че нито едно дете не би се осмелило да влезе в кулата, защото там имало страшни неща. Самата тя бе изпитала тревога, когато с Панталеймон надникнаха през открехнатата врата. Защо нямаше някой възрастен, който да влезе вътре?

Демонът пърхаше над главата й в облика на молец и тревожно й шепнеше.

— Тихо! — смъмри го тя. — Нямаме избор, Пан. Ние сме виновни и пак ние трябва да оправим нещата, това е.

Уил сви покрай кулата. Между нея и съседната сграда минаваше тясна павирана уличка и той тръгна по нея, вдигнал глава нагоре. Лира го последва. Момчето спря под един прозорец на нивото на втория етаж и се обърна към Панталеймон:

— Можеш ли да хвръкнеш дотам и да надникнеш?

Демонът тутакси се превърна във врабче и полетя. Едва му стигнаха силите да се добере до прозореца — когато кацна на перваза, Лира си пое дълбоко дъх и извика. Панталеймон остана там само секунда-две и стремително полетя надолу. Тя дишаше тежко като удавник, току-що изваден от водата. Уил се намръщи недоумяващо.

— Много е трудно — обясни Лира. — Когато демонът ти се отделя от теб, много боли…

— Извинявай. Видя ли нещо?

— Стълби — съобщи Панталеймон. — Стълби и тъмни стаи. По стените висяха мечове, копия и щитове, също като в музей. Видях и мъжа. Той… танцуваше.

— Танцуваше ли?

— Пристъпваше напред-назад… и махаше с ръце. И сякаш се бореше с нещо невидимо… Успях само да го зърна през една отворена врата, но не достатъчно ясно.

— Дали не се е борел с Привидение? — предположи Лира. Нищо друго не им дойде наум и те продължиха нататък. Зад кулата имаше малка градина с висока каменна ограда, посипана с натрошено стъкло, лехите бяха грижливо оформени около малък фонтан (Панталеймон още веднъж хвръкна да надникне). Оттам друга уличка водеше към площада. Прозорците на кулата бяха малки и дълбоко разположени, като хлътнали очи.

— Значи ще трябва да влезем през предната врата — заключи Уил. Той изкачи стъпалата и отвори вратата. Светлината нахлу вътре, тежките панти изскърцаха. Момчето направи крачка-две, не видя никого и продължи нататък. Лира го следваше по петите. Подът беше покрит с тежки каменни плочи, изтрити до блясък от вековете, а въздухът беше прохладен.

Надолу водеше стълбище и Уил слезе по няколко стъпала — достатъчно, за да види просторно помещение с нисък таван, огромна студена пещ в дъното и окадени стени. Хора обаче не се мяркаха и той се върна в залата. Лира го посрещна с пръст на устните, а погледът й беше насочен нагоре.

— Чувам го — прошепна тя. — Предполагам, че си говори сам. Уил се ослуша и също го чу — тихо напевно мънкане, прекъсвано от време на време от дрезгав смях или гневен вик. Така би могъл да си говори луд.

Уил въздъхна и тръгна нагоре. Стълбището от потъмнял дъб беше широко и масивно, а стъпалата изглеждаха също толкова древни, колкото тези в преддверието. Твърде солидни, за да изскърцат. Нагоре ставаше по-тъмно — единствената светлина идеше от малките прозорчета на всяка площадка. Двамата изкачиха един етаж, ослушаха се и продължиха нагоре. Сега освен гласа се долавяха и стъпките на мъжа — ритмични и колебливи едновременно, — идещи от някаква стая в дъното на площадката, чиято врата беше открехната. Уил се приближи на пръсти и побутна още малко вратата, за да може да надникне.

Стаята беше просторна, с провиснали от тавана тлъсти паяжини. Целите стени бяха заети от рафтове с книги — зле съхранявани томове, чиито изкривени от влага корици се ронеха и се лющеха. Няколко бяха извадени и разтворени на пода или по прашните маси, а други бяха небрежно напъхани обратно.

В средата на стаята млад мъж танцуваше. Панталеймон беше прав — наистина правеше точно това. Беше с гръб към вратата и се движеше плавно ту наляво, ту надясно, като същевременно размахваше пред себе си ръка, сякаш разчистваше пътя от някакви невидими прегради. В нея държеше нож — нищо особено, просто матово острие, двайсетина сантиметра дълго — и мушкаше, режеше, бодеше празния въздух.

Младежът като че понечи да се обърне и Уил бързо се дръпна. Сложи пръст на устните си и повика с жест Лира. Двамата тръгнаха по стълбището към горния етаж.

— Какво правеше? — прошепна тя.

Уил й обясни какво е видял.

— Трябва да е луд — каза Лира. — Как изглежда, слаб с къдрава коса?

— Да, червена като на Анджелика. И наистина има безумен вид. Не знам, но май не е толкова просто, колкото го описва сър Чарлз. Да поогледаме наоколо и после ще си поговорим с него.

Лира не възрази, а го последва към върха на кулата. Тук беше по-светло. Боядисани в бяло стъпала водеха към покрива, или по-скоро към съоръжението от стъкло и дърво, напомнящо оранжерия. Оттам лъхаше зной като от пещ.

Внезапно отгоре долетя стон.

Уил и Лира подскочиха от изненада. Бяха сигурни, че в кулата има само един човек. Панталеймон така се стресна, че от котка се превърна в птиче и хвръкна към гърдите на Лира. Когато се опомниха, двамата осъзнаха, че се държат за ръце, и бавно се пуснаха.

— Да идем да видим — прошепна Уил. — Аз съм пръв.

— Аз трябва да съм първа — възрази Лира. — Вината е моя.

— Вината е твоя, затова трябва да ме слушаш.

Тя сви устни, но се подчини.

Изкачиха се до покрива. Светлината, нахлуваща през стъклото, беше ослепителна. Беше горещо като в парник. Уил едва успяваше да си поеме дъх, не можеше и да вижда ясно. Напипа някаква дръжка, натисна я и бързо прекрачи прага, заслонил очите си с ръка.

Озова се върху оловен покрив, заобиколен от назъбени бойници. Стъкленото съоръжение беше в средата, а покривът се спускаше полегато към бойниците, от вътрешната страна, на които се виждаше водосточен улей с четвъртити отвърстия, през които да се оттича дъждовната вода.

На покрива под жаркото слънце лежеше старец със снежнобяла коса. Лицето му беше покрито със синини и отоци, едното му око беше затворено, а ръцете му бяха вързани отзад.

Старецът ги чу и отново изстена, като се опитваше да се завърти на една страна.

— Не се плашете — тихо го успокои Уил. — Няма да ви сторим нищо лошо. Мъжът с ножа ли го направи?

Старецът проломоти утвърдително.

— Сега ще развържем въжето. Не го е стегнал много силно.

Възелът беше вързан набързо и много скоро Уил се справи с него. Двамата с Лира помогнаха на стареца да се изправи и го отведоха в сянката на бойниците.

— Кой сте вие? — попита Уил. — Мислехме, че ще намерим тук само един човек.

— Името ми е Джакомо Парадизи — изфъфли старецът през изпотрошените си зъби. — Аз съм Пазителят. Единственият. Онзи младеж ми го открадна. Винаги се намират глупаци, готови да се изложат на риск заради кинжала. Но този е отчаян… Той ще ме убие.

— Няма — увери го Лира. — Какво значи Пазител?

— Аз съхранявам кинжала от името на Гилдията. Къде е онзи падеж?

— Долу е — отвърна Уил. — Минахме покрай него. Не ни видя, размахваше нож във въздуха…

— Опитва се да отвори прозорец, но няма да успее. Когато…

— Внимавайте! — обади се Лира.

Уил се обърна. Младежът се качваше по стълбите. Нямаше къде да се скрият. Миг по-късно той долови движението и вдигна поглед.

Панталеймон незабавно се превърна в мечка и се изправи на задните си крака. Само Лира знаеше, че демонът й не може да докосне друг човек, но младият мъж примигва и се сепна за секунда. Уил обаче беше сигурен, че видяното не достигна до съзнанието му. Човекът беше напълно луд. Червеникавата му коса беше разчорлена, на брадичката му блестеше слюнка, а очите му се въртяха диво в орбитите.

И държеше нож, а те нямаха никакво оръжие.

Уил направи крачка напред и се сниши, готов да се хвърли насреща му или да отскочи.

Младежът се метна срещу него и замахна с ножа. Уил отстъпи назад и се озова притиснат в ъгъла между бойниците.

Лира се промъкваше към непознатия откъм гърба, стиснала в ръка въжето, с което беше вързан старецът. Уил внезапно се хвърли напред, както беше направил с мъжа в собствената си къща, и резултатът беше същият — противникът му падна назад и се стовари с цялата си тежест върху Лира. Всичко стана твърде бързо, за да има време да се уплаши. Но бе достатъчно, за да види как ножът полетя от ръката на младежа към оловото на покрива и влезе в него като в масло чак до дръжката.

Младият мъж се извъртя и се опита да сграбчи кинжала, но Уил се претърколи по гръб и се вкопчи в косата му. Беше се научил да се бие в училище — възможности не липсваха, откакто децата подразбраха, че с майка му нещо не е наред. Беше проумял, че целта на училищните сбивания е не да демонстрираш стил, а да принудиш противника да отстъпи, което означаваше да го нараниш повече, отколкото той теб. Трябваше да имаш и желание да го направиш, а на повечето хора то им липсваше. Уил обаче не беше от тях.

Всичко това му беше познато, но досега не се беше бил с кажи-речи възрастен мъж, въоръжен с нож. Трябваше на всяка цена да му попречи да се добере до оръжието.

Момчето се вкопчи още по-здраво в гъстата влажна коса на противника си и я дръпна с все сила. Младежът изпъшка и се опита да се изскубне, но Уил го държеше здраво. Мъжът изрева от болка и гняв и се изправи, политна назад и притисна момчето към бойницата. Уил усети, че дъхът му секва, и отпусна ръце, залитна и падна на колене в улея. Ала не можеше да остане там. Опита да се изправи и кракът му се плъзна в един от отворите за оттичане на водата. За един ужасен миг си помисли, че зад него няма нищо. Пръстите му се вкопчиха отчаяно в нагретия метал на покрива. Нищо не се случи обаче — единият му крак беше в дупката, но нямаше никаква опасност да падне.

Измъкна крака си и с мъка се изправи. Младежът беше успял да се добере до ножа, но все още не можеше да го измъкне. Лира се хвърли върху него в гръб и започна да го драска, да рита и да хапе като дива котка. Целта й беше да се вкопчи в косата му, но не успя, и той я отблъсна, а когато се изправи, оръжието бе в ръката му.

Лира падна на една страна, а Панталеймон настръхна и изсъска, оголил острите си зъби на дива котка. Уил се вгледа в младежа и за пръв път го видя ясно. Не можеше да има никакво съмнение, че е брат на Анджелика. И кипеше от безумна злоба, а в ръката си държеше нож.

Ала и Уил не беше безобиден.

Момчето грабна изпуснатото от Лира въже и го уви около ръката си, за да се предпази от острието. Застана между младежа и слънцето, така че противникът му да бъде заслепен.

Хвърли се към него отляво, по-далеч от ножа, вдигнал високо лявата си ръка с намотаното въже, и го изрита в коляното. Беше се прицелил добре и кракът му попадна право в целта. Младият мъж се стовари на покрива със силно пъшкане и тромаво се претърколи.

Уил се хвърли отгоре му, като го блъскаше и риташе с все сила и го изтласкваше към остъкленото помещение. Ако успееше да го изтика така до стълбите…

Ножът се заби кажи-речи в краката му. Уил тутакси настъпи ръката, която го държеше, и чу пращенето на пръстите. Мъжът изкрещя и пусна ножа. Уил го изрита настрани и го запрати в улея, на милиметри от края на отвора за оттичане. Въжето се беше разхлабило около ръката му. Отнякъде шуртеше кръв и плискаше по покрива и върху обувките му. Мъжът се надигна…

— Пази се! — извика Лира, но Уил беше готов. Хвърли се върху противника си и с все сила го блъсна в диафрагмата. Мъжът се стовари върху стъклената конструкция, която се разхвърча на парчета, дървената рамка също се строши под тежестта му. Той се опита да се задържи, но нямаше опора и полетя надолу по стълбите.

Уил се хвърли към улея и сграбчи ножа. Двубоят беше приключил. Целият нарязан и кървящ, младежът се изкатери по стълбите, вдигна поглед и видя застаналия над него с нож в ръка Уил. Това му беше достатъчно — с разкривено от безсилна злоба лице той се обърна и побегна.

— Ох… — изпъшка Уил и седна. — Ох…

Нещо не беше наред, но какво? Момчето пусна ножа и се загледа в лявата си ръка. Въжето беше попило кръвта му, но когато го размота…

— Пръстите ти! — изохка Лира. — О, Уил…

Малкият и безименният пръст паднаха заедно с въжето.

Зави му се свят. От осакатената ръка бликаше кръв и джинсите и обувките му вече бяха подгизнали. Трябваше да легне и да затвори за миг очи. Болката не беше непоносима и част от съзнанието му отбеляза мимоходом този факт. По-скоро приличаше на блъскане с чук дълбоко в мозъка, отколкото на острата болка при порязване.

Никога не беше се чувствал толкова слаб. Изглежда за миг беше задрямал. Лира се суетеше около него. Когато отвори очи, надигна се да погледне и отново му прилоша. Старецът беше някъде наблизо, но Уил не виждаше какво прави.

— Ех, защо нямахме малко целебен мъх! — говореше в това време Лира. — От онзи, който мечките използват. Тогава щях да се справя по-добре. Погледни, Уил, сега ще стегна въжето около китката ти, за да спра кръвта. Не мога да го вържа около пръстите, защото ги няма… Стой мирен.

Остави я да продължи и се огледа за пръстите си. Видя ги недалеч, сгърчени и окървавени върху оловото на покрива. Тази гледка го накара да се изсмее.

— Ей, престани! — смъмри го Лира. — Ставай! Господин Парадизи има някакво мазило, не знам какво е. Трябва да слезем долу. Онзи младеж избяга — ти го победи. Хайде, Уил…

С ласкави увещания и побутване тя успя да го накара да слезе. Проправиха си път през натрошените стъкла и парчетата дърво до една малка стая на площадката. По стените върху рафтове бяха наредени бутилки, делвички, гърненца, бурканчета и хаванчета, виждаха се и аптекарски везни. Под мръсния прозорец имаше каменно корито, над което старецът преливаше с треперещи ръце някаква течност от голяма бутилка в друга, по-малка.

— Седни и изпий това — каза той и подаде на Уил малка чашка, пълна с тъмна течност.

Момчето седна и пое чашата. Първата глътка опари гърлото му като огън. Лира взе чашата от ръката му, за да не я изпусне, докато той трескаво си поемаше дъх.

— Изпий я всичката — нареди старецът.

— Какво е това?

— Сливово бренди. Пий!

Уил отново отпи, този път по-внимателно. Ръката започваше да го боли наистина силно.

— Можете ли да го излекувате? — попита Лира с отчаяние в гласа.

— Разбира се, ние имаме лекарства за всичко! Отвори онова чекмедже, момиче, и дай бинт.

Уил забеляза ножа, оставен на една маса в средата на стаята, и понечи да стане и да го вземе, но в този момент старецът закуцука към него с чаша вода в ръка.

— Изпий и това — заповяда той.

Уил стисна чашата и затвори очи, а в това време Джакомо Парадизи се занимаваше с ръката му. Отначало щипеше ужасно, после за миг настъпи облекчение и болката отново се върна.

— Това е много ценно мазило — каза старецът. — Много трудно се намира, но за рани е чудесно.

Уил погледна прашната смачкана тубичка с обикновен антисептичен крем, какъвто можеше да се купи във всяка аптека в неговия свят, и отмести поглед.

Докато старецът превързваше раната, Лира почувства, че Панталеймон я вика да погледне през прозореца. Беше кацнал на перваза и зоркият му птичи поглед беше уловил някакво движение долу. Лира надникна и зърна позната фигура — Анджелика тичаше към брат си Тулио, който беше опрял гръб в стената от другата страна на тясната уличка и махаше с ръце, сякаш беше нападнат от ята прилепи и се опитваше да ги прогони. След миг той се обърна и прокара пръсти по тухлите на стената, като се взираше във всяка една от тях, броеше ги, опипваше ръбовете им и клатеше глава, привел рамене, сякаш ги бранеше от нещо, което напираше зад гърба му.

Анджелика и малкият й брат Паоло отчаяно се вкопчиха в него и го задърпаха, опитвайки се да го изтръгнат от онова невидимо нещо, което го притискаше.

В този миг Лира осъзна какво става и й прималя — човекът беше нападнат от Привидения. Анджелика също го знаеше, макар да не ги виждаше, а малкият Паоло плачеше и удряше с юмруци въздуха, за да ги прогони. Ала нямаше полза, Тулио беше загубен. Движенията му ставаха все по-забавени и скоро съвсем затихнаха. Анджелика, вкопчена в него, го разтърсваше неистово, но нищо не беше в състояние да го събуди. А Паоло крещеше името му отново и отново, сякаш това можеше да го върне.

Анджелика като че почувства погледа на Лира и вдигна очи нагоре. За миг очите им се срещнаха. Лира трепна, сякаш я бяха зашлевили, защото омразата в погледа на момичето беше толкова яростна, а после и Паоло я съзря и извика с тъпичкото си детско гласче:

— Ще те убием! Ти му стори това! Ще си платиш!

Двете деца се обърнаха и побегнаха, оставяйки безпомощния си брат, а Лира, уплашена и виновна, затвори прозореца и се отдръпна. Другите не видяха нищо. Джакомо Парадизи отново мажеше раните на Уил с балсама и Лира съсредоточи вниманието си върху тях.

— Трябва да превържете ръката му, за да спрете кръвта — каза тя. — Иначе ще продължи да кърви.

— Да, да, знам — тъжно се съгласи старецът.

Уил се стараеше да не гледа, докато го превързваха, и пиеше на малки глътки силното питие. Не след дълго се почувства успокоен и сякаш се гледаше отстрани, въпреки че ръката го болеше ужасно.

— А сега — рече Джакомо Парадизи — вземи ножа, той е твой.

— Не го искам. Не искам да имам нищо общо с него.

— Нямаш избор. Сега ти си Пазителят.

— Не казахте ли, че вие сте Пазителят? — намеси се Лира.

— Моето време свърши — наведе глава старецът. — Кинжалът решава кога да се изскубне от една ръка и да отиде в друга. А аз знам как да разбера. Не ми ли вярвате? Погледнете!

Той вдигна лявата си ръка. Малкият и безименният пръст липсваха.

— Да — добави старецът. — И аз също. Бих се и загубих същите пръсти. Това е знакът на Пазителя. Аз също не знаех за това предварително.

Лира се отпусна на пода с широко отворени очи. Уил протегна здравата си ръка към прашната маса. Не можеше да намери думи.

— Но аз… Ние дойдохме тук, защото… един човек открадна нещо от Лира и искаше ножа. Каза, че ако му го занесем, ще…

— Познавам този човек. Той е лъжец, измамник. Нищо няма да ви даде, изобщо не си правете илюзии. Трябва му кинжалът и в мига, в който го получи, ще ви предаде. Той никога няма да бъде Пазител. Ножът е твой по право.

Уил неохотно посегна към оръжието. Беше съвсем обикновен двуостър кинжал с матово острие, двайсетина сантиметра дълго, кръстат протектор от същия метал и дръжка от розово дърво. Като се вгледа по-внимателно, забеляза, че в дървото е инкрустирала златна тел, но различи рисунъка едва когато го обърна към светлината. На дръжката беше изобразен ангел с прибрани крила. От другата страна също имаше ангел, но крилата му бяха разперени. Златото изпъкваше върху дървото и му придаваше грапавост, която улесняваше хващането, а когато вдигна ножа, Уил установи, че е лек, мощен и отлично балансиран, а острието всъщност съвсем не е матово.

Под повърхността на метала сякаш се преливаха приглушени цветове — моравочервено, морскосиньо, пепелявосиво, пръстенокафяво… Ако сенките имаха цвят, това беше той.

Ала остриетата бяха нещо друго. И съвсем не бяха еднакви. Едното беше от блестяща стомана, която навътре се замъгляваше, но остротата й не можеше да се сравни с нищо. Уил отмести очи, толкова непоносимо остра му се стори. Другото беше сребристо на цвят и Лира, която надничаше през рамото на Уил, възкликна:

— Виждала съм този цвят! Същият е като на острието, с което искаха да ни разделят с Панталеймон. Съвсем същият!

— Това острие — обади се Джакомо Парадизи, като докосна стоманата с дръжката на една лъжица — може да среже и най-здравия материал на света. Вижте!

Той натисна лъжицата върху острието. Уил, който държеше кинжала, усети съвсем лек натиск, но дръжката на лъжицата се отчупи и падна на масата.

— Другото острие — продължи старецът — е още по-остро. С него можеш да отвориш врата към друг свят. Опитай. Прави каквото ти казвам — сега ти си Пазителят. Трябва да знаеш. Няма кой да те научи, освен мен, а не ми остава много време. Стани и слушай.

Уил се изправи, хванал ножа с омекнали пръсти. Гадеше му се и никак не беше склонен да се занимава с това.

— Не искам… — започна той, но Джакомо Парадизи поклати глава.

— Тихо! Не искаш, но нямаш избор. Слушай ме, защото времето ми изтича. Дръж ножа пред себе си — ето така. Не е само ножът, който реже, а и умът ти. Трябва да мислиш за това. Направи го съсредоточи мислите си във върха на кинжала. Концентрирай се, момче. Не мисли за раната. Тя ще зарасне. Мисли за върха на ножа. Там си ти. Сега опипай с него наоколо, но много внимателно. Търсиш пролука, толкова мъничка, че не може да се види с очи, но върхът на ножа ще я намери, ако насочиш мислите си нататък. Опипвай с него, докато не напипаш най-малката дупчица на света…

Уил се опита да последва напътствията му, но ушите му бучаха, а ръката му пулсираше с тъна болка. Спомни си двата пръста на покрива и си помисли как ли ще реагира бедната му майка… Какво ли щеше да каже? И как би могъл да я утеши? Той остави ножа на масата и се преви, стисна осакатената си ръка и заплака. Всичко това беше непоносимо. Риданията раздираха гърлото и гърдите му, сълзите замъгляваха разсъдъка му. Той плачеше за нея, за своята бедна уплашена майчица, която беше оставил сама, съвсем сама…

Нищо не можеше да го утеши. Но тогава почувства нещо странно и избърса очи с опакото на дланта. Главата на Панталеймон беше на коляното му. Демонът в облика на вълкодав го гледаше с тъжни, покрусени очи, после започна да облизва ранената му ръка и отново постави глава на коляното му.

Уил нямаше представа за отколешното табу в света на Лира, което не позволяваше да докосваш чужд демон и ако не го беше правил досега, то се дължеше на вродената му сдържаност и такт.

Дъхът на Лира секна. Демонът й беше направил това сам и сега се отдръпна и кацна на рамото й, преобразен в най-нищожния молец, който можеше да съществува. Старецът наблюдаваше ставащото с интерес, но не изглеждаше учуден. Очевидно беше пътувал в други светове и не виждаше демон за пръв път.

Жестът на Панталеймон явно подейства. Уил преглътна мъчително и се изправи, като бършеше сълзите си.

— Добре — кимна той. — Ще опитам още веднъж. Кажете ми какво да правя.

Този път се напрегна, стиснал зъби, потен и треперещ. Лира едва се сдържаше да не се намеси, защото добре познаваше това състояние. Познаваше го и доктор Малоун, и поетът Кийтс, който и да беше той, и всички те знаеха, че не можеш да постигнеш нищо с напрягане. Тя обаче успя да се сдържи и само сплете ръце.

— Спри — тихо изрече старецът. — Отпусни се, не напирай така. Това не е тежък меч, а остър нож. Не го стискай толкова. Разхлаби пръстите. Остави мислите да потекат през китката и дръжката към острието. Без да бързаш, спокойно, не насилвай нещата. После се насочи към върха, където е най-острата му част. Ти си върхът на кинжала. Направи го сега. Стигни до него, почувствай го и после се върни.

Уил опита отново. Лира усети напрежението в тялото му, видя стиснатата му челюст, но после се намеси волята и му донесе облекчение и просветление. Волята на самия Уил — или на демона му. Колко ли му липсваше той! Тази самота… Нищо чудно, че беше плакал. И Панталеймон беше постъпил правилно, колкото и да беше необичайно това за нея. Лира протегна ръка към своя любим демон, сега превърнат в хермелин, и той се сгуши в скута й.

Наблюдаваха заедно как тялото на Уил спря да трепери. Сега се беше съсредоточил по различен начин, друг изглеждаше и ножът. Може би причината беше в приглушените цветове на острието или в начина, по който кинжалът лягаше в дланта му, но леките движения вече не изглеждаха безцелни. Уил потърси пролуката, обърна ножа и отново го насочи към пустия въздух, и тогава явно я напипа.

— Какво е това? То ли е? — дрезгаво попита той.

— Да. Недей със сила. Сега се върни, върни се в себе си.

Лира си представи как душата на Уил се влива обратно в него през острието, към ръката и сърцето му. Той се отдръпна, отпусна ръка и примигна.

— Напипах нещо. Ножът се плъзна през въздуха и тогава го усетих…

— Добре. Сега го направи пак. Плъзни ножа навътре и встрани. Направи разрез. Не се колебай, не се изненадвай, не пускай ножа.

Този път беше no-лесно. След като веднъж беше напипал пролуката, той вече знаеше как да я намери втори път и му трябваше не повече от минута.

Добре беше, че Джакомо Парадизи му напомни да не се изненадва. Момчето държеше внимателно ножа и не си позволи да даде воля на изумлението си, докато не го остави на масата. Лира беше на крака, останала без дъх, защото в средата на малката прашна стая се беше отворил прозорец, същият като онзи под габърите. Пролука във въздуха, през която можеха да видят другия свят.

Бяха високо в кулата и от другата страна се виждаше северната част на Оксфорд. По-точно някакво гробище, което беше точно под тях, а габърите растяха малко по-нататък. Виждаха се къщи, градини, пътища, а в далечината се извисяваха кулите на града.

Ако вече не знаеха за първия прозорец, щяха да си помислят, че това е някаква зрителна измама. Но не беше само зрителна — през пролуката нахлуваше въздухът от другия свят, долавяше се миризмата на изгорели газове, която не съществуваше в Читагазе. Панталеймон се превърна в лястовица и прелетя от другата страна, наслаждавайки се на простора, клъвна някакво насекомо и отново кацна на рамото на Лира.

Джакомо Парадизи гледаше с тъжна, загадъчна усмивка.

— За отварянето толкова — каза той. — Сега ще трябва да се научиш да затваряш.

Лира се отдръпна да им направи място и старецът се изправи до Уил.

— За това ще ти трябват пръстите — промълви той. — И едната ръка е достатъчна. Напипай края, както одеве с ножа. Няма да го откриеш, ако не вложиш в това душата си. Опипвай много внимателно, докато не намериш краищата, после ги събери. Това е. Опитай.

Но Уил отново трепереше. Не можеше да настрои мислите си, да постигне онова крехко равновесие, което му беше нужно, и това го изпълваше с покруса.

Лира почувства какво става. Изправи се, хвана ръката му и каза:

— Слушай, Уил, по-добре седни. Аз ще ти кажа как да го направиш. Просто седни за минутка, защото ръката те боли и мислите ти са заети с това. Поседни и след малко ще се успокоиш.

Старецът вдигна ръце, но размисли, сви рамене и седна.

— Къде греша? — попита Уил.

Беше целият в кръв и трепереше неудържимо, а в погледа му се четеше отчаяние.

— Това е от раната — обясни Лира. — Ти правиш всичко както трябва, но ръката не те оставя да се съсредоточиш. Не знам как да се справиш с това, но може би най-добрият начин е да не се опитваш да слагаш преграда пред болката…

— Какво искаш да кажеш?

— Ти се опитваш да направиш две неща едновременно — да пренебрегнеш болката и да затвориш прозореца. Спомням си, че веднъж пробвах да тълкувам алетиометъра, когато ме беше страх. Може би свикнах със страха, защото успях, въпреки че през цялото време се боях. Просто се отпусни, кажи си: „Да, боли, знам.“ Не се опитвай да забравиш за болката.

Той затвори очи за миг и дишането му се поуспокои.

— Добре. Ще опитам.

Този път беше много по-лесно. Потърси краищата и само след минута ги напипа. Направи както му беше казал Джакомо Парадизи — събра ги и ги защипа един за друг. Това се оказа най-простото нещо на света. Почувства се за миг победител — прозорецът вече го нямаше. Другият свят беше затворен.

Старецът му подаде кожена ножница, чиято долна част беше направена от твърд рог. Имаше и катарами, които да крепят кинжала, защото острието му можеше да среже и най-коравата кожа само с леко поклащане. Уил плъзна ножа вътре и го закопча толкова здраво, колкото му позволяваше осакатената ръка.

— Това би трябвало да е тържествен миг — продума Джакомо Парадизи. — Ако разполагахме с дни и седмици, щях да ти разкажа историята на острия кинжал, на Tope дели анджели и на целия този прогнил и лекомислен свят. Ние, само ние сме виновни за Привиденията. Те са тук, защото моите предшественици, алхимиците, философите, учените мъже се опитаха да проникнат до най-дълбоката същност на нещата. Заинтересуваха се от връзките, които съединяват най-дребните частици на материята. Нали разбирате какво имам предвид, като говоря за връзки? Б, нашият град беше делови център. Град на търговци и банкери. Знаехме всичко за връзките. Връзките за нас бяха нещо, което се търгува, може да се купи и продаде, да се размени или преобразува… Но по отношение на тези връзки сбъркахме. Разкъсахме ги и пуснахме Привиденията при нас.

— Откъде идват те? — попита Уил. — Защо онзи прозорец под дърветата е оставен отворен? И има ли други прозорци освен него?

— Откъде идват е загадка. От друг свят, от мрака на космоса кой може да каже? Важното е, че са тук и че ни унищожиха. А дали има други прозорци?… Да, няколко са, защото понякога Пазителите са небрежни или разсеяни, нямат време да спрат и да затворят прозореца, както би трябвало. А онзи, през който сте дошли… Аз самият го оставих отворен в миг на непростимо лекомислие. Човекът, за когото говорите… Мислех да го подмамя в града, за да стане жертва на Привиденията. Но той се оказа твърде умен, за да се хване на такъв номер. Той иска кинжала. Моля ви, не му го давайте за нищо на света!

Уил и Лира се спогледаха.

— Е — разтвори ръце старецът, — всичко, което мога да направя, е да ти връча ножа и да ти покажа как се действа с него. Вече го сторих. Сега ми остава само да ти кажа правилата на Гилдията, каквито бяха, преди тя да западне. Първо, никога не отваряй, без след това да затвориш. Второ, не позволявай на никого да борави с кинжала. Той е само твой. Трето, никога не го използвай със зла умисъл. Четвърто, пази го в тайна. Дори и да има някакви други правила, вече съм ги забравил, защото не са важни. Кинжалът е у теб. Ти си Пазителят. Не би трябвало да си дете. Но нашият свят се руши, а знакът на Пазителя не може да бъде сбъркан. А дори не ти знам името. Върви сега. Аз много скоро ще умра. Знам къде стоят отровите, нямам намерение да чакам Привиденията, които ще дойдат в мига, в който надушат, че ножът го няма. Върви!

— Но, господин Парадизи… — понечи да каже Лира, ала старецът поклати глава.

— Няма време. Вие не сте дошли тук случайно, макар че може би не знаете каква е целта, ангелите са ви довели. Вървете! Ти си смела, а приятелят ти е умен. И имате кинжала. Тръгвайте!

— Наистина ли мислите да се отровите? — не се предаваше Лира.

— Хайде! — подкани я Уил.

— И какво означава това за ангелите?

Уил я дръпна за ръката.

— Хайде! — повтори той. — Трябва да тръгваме. Благодаря, господин Парадизи.

Той протегна окървавената си дясна ръка и старецът я пое, после стисна и ръката на Лира и кимна на Панталеймон, който наведе пухкавата си глава на хермелин в знак на уважение.

Стиснал кинжала в кожената ножница, Уил изтича по широкото стълбище и излезе през тежката дъбова врата. Малкият площад беше нажежен от палещото слънце. Наоколо беше тихо като в гробница. Лира се озърна, но по улицата не се виждаше жива душа. По-добре беше да не тревожи Уил с разказа за онова, което беше видяла. И без това си имаха достатъчно грижи. Тя го поведе по-далеч от улицата, на която беше видяла децата. Там, където беше застинал Тулио, неподвижен като мъртвец.

— Иска ми се… — промълви Лира, когато стигнаха края на площада и се обърнаха да погледнат назад. — Ужасно е, като си помисля… Горкичкият, зъбите му бяха изпотрошени и едва виждаше… Остава му само да глътне отровата и да умре. И ми се иска…

Тя замълча, готова да се разплаче.

— Стига! — смъмри я Уил. — Няма да боли. Просто ще заспи, и толкова. По-добре е, отколкото Привиденията.

— Ох, Уил, какво ще правим? Ти си зле ранен, а и този беден старец… Мразя това място! Ако можех, щях да го изгоря до основи! Какво ще правим сега?

— Ясно е какво. Трябва да си върнем алетиометъра, а това значи да го откраднем. Ето това ще направим.