Острият кинжал

12.Езикът на екрана

— Повтори още веднъж — каза доктор Оливър Пейн в лабораторията с изглед към парка. — Или аз не съм чул добре, или ти говориш глупости. За какво дете от друг свят ми приказваш?

— Много добре ме чу Да, глупости са, но трябва да ме изслушаш, Оливър — настоя доктор Мери Малоун. — Тя знае за Сенките. Нарича ги Прах, но става дума за същото. Това са нашите сенчести частици. И те уверявам, че докато електродите бяха прикрепени към главата й, аз станах свидетел на най-изумителната демонстрация, която сме виждали на екрана. Символи, картинки… Тя има и един уред, на вид нещо като компас с различни символи околовръст на циферблата. Казва, че го разчитала по същия начин. Във всеки случай, съвсем наясно е каква трябва да бъде нагласата на ума по време на тълкуване.

Утрото беше към края си. Очите на доктор Малоун бяха зачервени от безсъние, а колегата й, който току-що се беше върнал от Женева, нямаше търпение да чуе нещо повече, макар да беше скептично настроен.

— Но най-важното е, че тя влезе във връзка с тях, Оливър. Те са съзнателни! И могат да ни отговарят. Спомняш ли си ония черепи? Тя ми каза за някакви черепи в музея „Пит-Ривърс“. С уреда си открила, че са много по-стари, отколкото е посочено на табелките, и че има Сенки…

— Чакай малко! Опитай се да го систематизираш. Какво искаш да ми кажеш? Че тя е потвърдила онова, което вече знаем, или че ни казва нещо ново?

— И едното, и другото. Не знам. Но да допуснем, че нещо се е случило преди тридесет или четиридесет хиляди години, Очевидно сенчести частици е имало и тогава — имало ги е още от времето на Големия взрив, но въздействието им не се е простирало върху човешките същества. После се е случило нещо, нямам представа какво, и е настъпила еволюция. Спомни си за черепите. Преди това няма Сенки, после изведнъж стават много. Момичето го потвърдя. Което означава, че горе-долу по онова време човешкият мозък е станал идеалният проводник на това въздействие. И внезапно сме станали разумни.

Доктор Пейн вдигна пластмасовата чаша и допи кафето си.

— Защо пък точно тогава? — попита той. — Преди трийсет и пет хиляди години?

— Кой може да каже? Ние не сме палеонтолози. Не знам, Оливър, просто разсъждавам. Не мислиш ли, че е възможно?

— А този полицай… Разкажи ми за него.

Доктор Малоун разтърка очите си.

— Казва се Уолтърс. Бил от Специалния отдел. Мислех, че там се занимават с политика…

— Тероризъм, преврати, шпионаж… И в този дух. Продължавай. Какво искаше? За какво беше дошъл?

— Заради момичето. Спомена, че търсел някакво момче горе-долу на същата възраст. Не каза защо, но го били видели с момичето. Но това не беше всичко, Оливър, той знаеше за изследванията, дори попита…

Телефонът иззвъня. Тя млъкна и сви рамене. Доктор Пейн вдигна слушалката, каза няколко думи и се обърна към нея:

— Имаме гост.

— Кой?

— Не го познавам. Някакъв сър. Слушай, Мери, аз вече съм вън от играта. Ясно ти е, нали?

— Значи са ти предложили работа.

— Да, и ще приема. Вече си го разбрала.

— И слагаме точка…

Той разтвори ръце в безпомощен жест.

— Ако трябва да си говорим честно… Не виждам никакъв смисъл в това, което току-що ми наприказва. Деца от друг свят, изкопаеми Сенки… Пълно безумие. Не мога да се забърквам в такива работи, Мери. Трябва да мисля за кариерата си.

— А черепите, които лично си изследвал? Какво ще кажеш за Сенките около онази статуетка от слонова кост?

Той поклати глава и се извърна. В този миг на вратата се почука и доктор Пейн отвори с видимо облекчение.

— Добър ден — поздрави сър Чарлз. — Доктор Пейн? Доктор Малоун? Името ми е Чарлз Латром. Много мило, че ме приехте, макар да идвам неканен.

— Заповядайте — покани го озадачената доктор Малоун. — Сър Чарлз, нали така? С какво можем да ви бъдем полезни?

— Може би аз съм в състояние да ви бъда полезен — отвърна гостът. — Доколкото разбрах, чакате отговор на молбата си за финансиране?

— Откъде знаете? — учуди се доктор Пейн.

— Бил съм на държавна служба, по-точно занимавах се с научната политика. Все още имам някои връзки в тази област и чух… Мога ли да седна?

— Разбира се, заповядайте — доктор Малоун придърпа един стол и той седна, сякаш заемаше председателското място.

— Благодаря. Научих от един приятел — по-добре да не споменавам името му, все пак е подписвал декларация за неразгласяване, та научих, че молбата ви е била разглеждана, и бях толкова заинтригуван, че поисках да се запозная с някои от изследванията ви. Знам, че не е моя работа, но аз все още съм нещо като неофициален съветник, така че използвах това като претекст. И действително онова, което видях, беше изумително.

— Означава ли това, че ще получим средствата? — нетърпеливо се наведе напред доктор Малоун.

— Не, за съжаление. Казвам ви го направо. Няма да ви подновят субсидиите.

Раменете на доктор Малоун се отпуснаха. Доктор Пейн наблюдаваше внимателно възрастния мъж.

— Тогава защо сте дошли? — попита той.

— Виждате ли, официално още нищо не е решено. Но съвсем искрено ще ви кажа, вероятността да се финансира подобна работа и сега, и в бъдеще е минимална. Имате ли обаче някой, който да пледира във ваша полза, всичко може да се промени.

— Адвокат? Себе си ли имате предвид? Не съм допускала, че нещата се решават така — погледна го доктор Малоун с изумление. Мислех, че всички молби се разглеждат безпристрастно…

— По принцип е така, разбира се. Но никога не е излишно да знаеш как работят тези комисии на практика. И да познаваш хората в тях. Е, аз съм точно човекът, който ви трябва. Вашата работа ме заинтересува изключително много. Мисля, че си струва и че трябва да продължи. Ще ми позволите ли да ходатайствам за вас неофициално?

Доктор Малоун имаше вид на удавник, на когото в последния миг са хвърлили спасителен пояс.

— Ами… О, да! Господи, разбира се! И благодаря… Смятате ли, че това наистина ще помогне? Не, не исках да кажа това. Всъщност не знам какво исках да кажа… Да, разбира се!

— Какво трябва да направим? — попита доктор Пейн.

Доктор Малоун го погледна невярващо. Нали току-що беше казал, че заминава за Женева? Но той явно беше по-наясно с положението от нея, защото между него и сър Чарлз тутакси се установи някакво разбирателство. Оливър се приближи и седна.

— Радвам се, че схванахте идеята ми — каза сър Чарлз. — Напълно сте прав. Много ще се радвам, ако работата ви приеме определена насока. И ако стигнем до съгласие, може би дори ще съм в състояние да ви осигуря още пари от друг източник.

— Чакайте, чакайте малко — намеси се доктор Малоун. — Насоката на нашата работа е от голямо значение за нас. Аз нямам нищо против да разискваме резултатите, но не и насоката. Сигурно ви е ясно…

Сър Чарлз разтвори ръце в жест на съжаление и се изправи. Оливър Пейн също се изправи, видимо развълнуван.

— Почакайте, сър Чарлз! Сигурен съм, че доктор Малоун ще ви изслуша. За Бога, Мери, нищо няма да ти стане! Може да си промениш мнението.

— Ти не заминаваше ли за Женева? — попита тя.

— Женева? — повтори сър Чарлз. — Чудесно място. Големи възможности, големи пари. Не ми се иска да ви спирам.

— Не, още нищо не е решено — побърза да го увери доктор Пейн. — Тепърва ще има да преговаряме. Моля ви, сър Чарлз, седнете. Искате ли кафе?

— С удоволствие — отвърна сър Чарлз и седна с вид на доволен котарак.

Доктор Малоун за пръв път се вгледа внимателно в него. Видя мъж, прехвърлил шейсетте, преуспяващ, самоуверен, добре облечен, свикнал да получава от живота най-доброто, да се движи сред могъщи хора и да шепне на важни уши. Оливър беше прав — той искаше нещо. И ако не го получеше, нямаха никакъв шанс да си осигурят подкрепата му.

Тя кръстоса ръце на гърдите си и зачака.

Доктор Пейн му подаде чаша кафе.

— Извинете, тук живеем доста първобитно…

— Нищо подобно! Та ще ми позволите ли да продължа мисълта си?

— Разбира се, слушаме ви.

— Доколкото разбрах, достигнали сте до някои изумителни открития в областта на съзнанието. Да, знам, че още не сте публикували нищо и ви предстои още много работа. Въпреки това вече се носят слухове. Аз съм особено заинтересуван. Много ще се радвам, ако насочите усилията си примерно към възможностите за манипулация на съзнанието. И още, хипотезата за множествеността на световете — спомняте си, Евърет, 1957 година или там някъде. Мисля, че сте се натъкнали на нещо, което може да я доразвие. Една такава насока може да се окаже от полза за отбраната и да ви осигури източници на финансиране, които са далеч по-щедри и по-малко изнервящи от сегашната досадна процедура. Не очаквайте да ви разкрия информаторите си — побърза да каже той, защото доктор Малоун се наведе напред и се опита да го прекъсне с въпрос. — Вече ви споменах за декларацията за неразгласяване — досаден документ, но не бива много да придиряме. Лично аз се надявам на някакъв напредък в областта на множествеността на световете. И мисля, че вие сте хората, които могат да го постигнат. Освен това ме интересува едно лице. Дете.

Сър Чарлз замълча и отпи от кафето. Доктор Малоун беше изгубила способността си да говори. Беше пребледняла, макар да не го знаеше, но много добре съзнаваше, че започва да й се гади.

— Аз съм във връзка с разузнавателните служби и за това има не една причина — продължи мъжът. — Те се интересуват от момиче, което притежава един уникален уред — древен научен инструмент, без съмнение откраднат, който трябва да премине в по-сигурни ръце. Има и едно момче, горе-долу на същата възраст — около дванайсет — търсено за убийство. Разбира се, доста спорен е въпросът дали дете на тази възраст е способно на убийство, но фактите говорят именно за това. Двете деца са били видени заедно. Доктор Малоун, може би вие сте се срещали с някое от децата. И съвсем в реда на нещата е да искате да споделите с полицията онова, което знаете. Но далеч по-голяма полза ще има, ако ми кажете на мен. Аз ще направя необходимото с това да се заемат съответните служби, които ще действат бързо и ефикасно, без излишен шум в жълтата преса. Знам, че вчера тук е идвал инспектор Уолтърс и че момичето също се е появило. Виждате, че не говоря наизуст. Ако се срещнете втори път, аз ще знам, ще разбера, ако се опитате да го скриете от мен. От ваша страна ще бъде много разумно да помислите добре и да си спомните какво точно е казало момичето. Това е въпрос, засягащ националната сигурност. Разбирате ме, нали? Е, ще спра дотук. Ето визитната ми картичка, за да можете да влезете във връзка с мен. Не ви препоръчвам да мислите твърде дълго — както знаете, утре се събира комисията по финансирането. Но можете да ме потърсите по всяко време.

Сър Чарлз подаде визитката си на Оливър Пейн и остави една на пейката до доктор Малоун, която продължаваше да седи със скръстени ръце. Доктор Пейн му отвори вратата. Сър Чарлз сложи панамената си шапка, усмихна се лъчезарно и напусна стаята.

— Мери, полудяла ли си? — възкликна доктор Пейн, след като вратата се затвори. — Какво печелиш, като се държиш по този начин?

— Моля? Да не искаш да ми кажеш, че си се вързал на този стар плужек?

— Не можеш да отхвърляш такива предложения просто ей така! Искаш ли проектът да оцелее или не?

— Това не беше предложение! — избухна тя. — Беше ултиматум! Или ще направите каквото ви казвам, или край на проекта! За Бога, Оливър, спомни си тези прозрачни заплахи и намеци за националната сигурност — не виждаш ли докъде може да ни доведе това?

— Мисля, че виждам нещата по-ясно от теб. Ако кажеш „не“, те няма да закрият проекта, просто ще ни отстранят. Щом се интересуват от него, ще искат да го продължат, само че на собствените си условия.

— Но техните условия… говоря за отбраната — за Бога, те търсят нови начини да убиват хора! Пък и нали го чу какво каза — той иска да манипулира съзнанието! Няма да се забъркам в такова нещо, Оливър! Никога!

— Те така или иначе ще го направят, а ти ще изхвърчиш от работа. Ако останеш, може би ще успееш да повлияеш нещата да тръгнат в по-добра посока. И ще знаеш какво става!

— Чакай, какво значение има това? Нали с Женева всичко беше уредено?

Той прокара пръсти през косата си.

— Не, не е уредено. Нищо не е подписано още. Пък и не ми се иска да напусна точно сега, когато изглежда попаднахме на нещо…

— За какво говориш?

— Нищо не говоря…

— Намекваш. Накъде биеш?

— Ами… — Оливър закрачи из лабораторията, като разперваше ръце, клатеше глава и вдигаше рамене, накрая заяви: — Е, добре! Ако ти не му се обадиш, аз ще го направя.

Мери Малоун беше слисана.

— Разбирам… — промълви тя най-сетне.

— Мери, аз трябва да мисля…

— Естествено!

— Не е това…

— Не, разбира се!

— Ти не разбираш…

— Напротив. Толкова е просто. Обещаваш му да играеш по неговата свирка и получаваш субсидията. Аз напускам, а ти ставаш ръководител на проекта. Няма нищо за разбиране. Ще имаш по-голям бюджет. Куп хубави уреди. Още половин дузина доктори на твое подчинение. Добра идея. Направи го, Оливър! Напредвай! Това не е за мен, аз се махам. Тази работа вони…

— Ти не…

Но изражението й го накара да млъкне. Тя съблече бялата престилка и я окачи на вратата, прибра някакви книжа и излезе, без да каже дума повече. А доктор Пейн взе визитката на сър Чарлз и посегна към телефона.

Няколко часа по-късно, точно преди полунощ, доктор Малоун паркира колата си пред института и влезе през страничния вход. Но в мига, в който се запъти към стълбите, от съседния коридор изникна някакъв мъж и така я стресна, че тя за малко не изпусна куфарчето си. Мъжът беше униформен.

— Къде отивате? — попита той.

Беше се изправил на пътя й, огромен и як, а очите му едва се виждаха изпод ниско нахлупената шапка.

— В лабораторията си. Тук работя. А вие кой сте? — попита тя сърдито, макар че усети как я жегва страх.

— Охрана. Имате ли лична карта?

— Каква охрана? Излязох от тази сграда в три следобед и както обикновено имаше само портиер. Би трябвало аз да ви поискам документите. Кой ви назначи? И защо?

— Ето документа ми. — Той й показа личната си карта, но толкова за кратко, че тя не успя да прочете името. — А вашата лична карта?

Доктор Малоун забеляза, че мъжът има мобилен телефон, окачен в калъфче на колана му. Или беше пистолет? Не, не, започваше да я гони параноята. Но пък той не беше отговорил на въпросите й. Само че ако започнеше да пита, можеше да събуди подозрения, а сега най-важното беше да се добере до лабораторията. Трябваше да го успокои, затова бръкна в чантата и извади портмонето си.

— Това ще свърши ли работа? — попита тя, като му показа картата, с която минаваше през бариерата на паркинга.

Той я погледна за миг.

— Какво правите тук по това време?

— Провеждам експеримент и трябва периодично да проверявам компютъра.

Човекът изглежда търсеше причина да я спре, а може би просто се наслаждаваше на властта, която му беше дадена. Но най-накрая кимна и се отдръпна. Тя мина покрай него и му се усмихна, но лицето му остана безизразно.

Доктор Малоун все още трепереше, когато стигна до лабораторията. В тази сграда не беше имало друга охрана, освен ключалките на вратите и стария портиер, и тя знаеше на какво се дължи промяната. Това означаваше, че времето й е ограничено. Трябваше да действа незабавно, защото, ако научеха с какво се занимава, втори път нямаше да я пуснат.

Тя заключи вратата и спусна щорите. Включи детектора, извади от джоба си дискета и я пъхна във флопито на компютъра, който обслужваше Пещерата. След минута вече набираше някакви цифри, водена от логиката, от интуицията и от програмата, която цяла вечер беше разработвала вкъщи.

Най-сетне отметна косата от очите си, прикрепи електродите към главата си и започна да набира текста на клавиатурата. Чувстваше се доста неловко.

Здравейте! Не съм съвсем сигурна какво точно правя. Може би това е пълна лудост.

Думите се подредиха в лявата половина на екрана, което беше първата изненада. Тя не беше използвала никаква форматираща програма и каквото и да беше подреждането, то не беше нейно. Мери Малоун усети как кожата на гърба й настръхва. Трябваше да продължи нататък.

Опитвам се да продължа с думи онова, което преди правех с усилие на мисълта, но…

Ала още преди да е довършила изречението, курсорът сам се премести в дясната половина на екрана и изникнаха думите:

Задай въпрос.

Стори й се, че сякаш бе стъпила в нищото. Цялото й същество се разтърси от невероятно изумление. Трябваха й няколко секунди да дойде на себе си и да продължи, а когато отново започна да пише, отговорите изскачаха мигновено, още преди да е свършила.

Вие Сенки ли сте?

Да.

Същите ли сте като Праха на Лира?

Да.

Това тъмната материя ли е?

Да.

Тъмната материя е разумна?

Очевидно.

Онова, което казах на Оливър сутринта идеята ми за човешката еволюция, вярно ли е?

Вярно е. Но трябва да питаш още.

Тя спря, пое дълбоко дъх и бутна стола назад. Усещаше как сърцето й бие до пръсване. Всичко случващо се беше абсолютно невъзможно. Цялото й възпитание, начинът й на мислене, съзнанието й на учен — всичко това мълчаливо й крещеше: Не може да бъде! Ти си въобразяваш! Това е сън! Да, но на екрана оставаха думите — нейните въпроси и чуждите отговори.

Тя се овладя и продължи да пише. И отново отговорите изникваха почти без пауза.

Съзнанието, което ми отговаря, не е човешко, нали?

Не. Но хората винаги са знаели за нас.

Значи сте повече от един?

Безброй милиарди.

Кои сте вие?

Ангели.

Главата на Мери Малоун се въртеше. Бяха я възпитали като католичка. Нещо повече — както Лира беше открила, някога тя беше монахиня. Сега от вярата й не беше останало нищо, но все пак знаеше за ангелите. Свети Августин беше казал: „Ангел е названието на тяхната длъжност, а не на природата им. Ако търсите същността на природата им, тя е дух. Ако търсите името на длъжността им, то е ангел. Според това какво представляват са дух, според това какво правят са ангели.“

Трепереща и зашеметена, тя продължи:

Ангелите са същества от сенчеста материя? От Прах?

Структура. Комплекс. Да.

И сенчестата материя е онова, което наричаме дух?

В същността си сме дух. В действията си сме материя. Дух и материя са едно.

Тя потрепери. Те бяха уловили мислите й.

Намесвате ли се в човешката еволюция?

Да.

Защо?

Мъст.

Мъст? За какво? О, разбунтувалите се ангели! След войната в небесата Сатаната и райската градина, но това не е вярно, нали? Това ли е — но защо?

Намери момичето и момчето. Не губи повече време. Ти ще си змията.

Тя вдигна ръце от клавиатурата и разтърка очите си. Когато погледна към екрана, думите не бяха изчезнали.

Къде?

Иди на Съндърланд авеню и търси палатка. Излъжи пазача и влез. Вземи си продукти за дълъг път. Ще те пазят. Привиденията няма да те закачат.

Но аз…

Преди да тръгнеш, унищожи оборудването тук.

Не разбирам защо аз? Какво пътуване?

Ти си се готвила за това цял живот. И работата ти тук приключи. Последната ти задача в този свят е да попречиш на врага да се добере до апаратурата. Унищожи я. Направи го сега и тръгвай.

Мери Малоун блъсна стола назад и се изправи разтреперана. Притисна пръсти към слепоочията си и установи, че електродите още са там. Свали ги разсеяно. Дори и да се съмняваше в онова, което беше направила, и в изписаното на екрана, през последния половин час тя беше прекрачила границата на вярата и съмнението. Нещо се беше случило и то я беше хипнотизирало.

Мери изключи детектора и усилвателя. Следващата й работа беше да форматира диска. След няколко минути всичко беше приключено. Никой не би могъл да възстанови хардуера. Оставаше само Оливър Пейн, който познаваше програмата, но там нищо не можеше да се направи.

Тя измъкна някакви книжа от едно чекмедже и ги напъха в куфарчето си, а накрая смъкна от вратата плаката със символите на Идзин. Пъхна го в джоба си, угаси лампата и си тръгна.

Охранителят стоеше във фоайето и говореше по телефона си. Той я съпроводи до вратата и остана да я наблюдава на прозореца, докато тя потегли.

Час и половина по-късно Мери Малоун спря колата си в една уличка недалеч от Съндърланд авеню. Не познаваше тази част на града и трябваше преди това да се консултира с картата. Когато слезе от колата и мракът и покоят на нощта я обгърнаха, внезапно изпита усещането за нещо нереално. Дали не сънуваше? Или някой си правеше с нея хитроумна шега?

Е, вече беше прекалено късно да се притеснява за това. Така или иначе беше замесена. Тя измъкна раницата, с която ходеше на походи в Шотландия и Алпите, и си помисли, че поне знаеше как да оцелее навън. Ако работите тръгнеха зле, винаги можеше да избяга, да се скрие в планината… Глупости!

Метна раницата на гръб и тръгна към Банбъри роуд. Извървя двеста-триста метра и стигна разклона, където Съндърланд авеню тръгваше наляво от околовръстното шосе. В живота си не се беше чувствала толкова глупаво.

Но когато сви зад ъгъла и видя странните дървета, сякаш слезли от страниците на детска книжка, разбра, че все пак в цялата работа има нещо вярно. На тревата под дърветата от другата страна на пътя се издигаше правоъгълна палатка от червен и бял найлон, наподобяваща онези, които разпъваха електротехниците, за да ги пазят от дъжда, а наблизо беше паркиран бял микробус със затъмнени стъкла.

Най-добре беше да действа веднага. Тя прекоси улицата и се запъти към палатката. Почти беше стигнала, когато страничната врата на микробуса се отвори и отвътре се показа полицай. Без шлема си той изглеждаше съвсем млад, а уличната лампа под наситената зеленина на листата го осветяваше ярко.

— Мога ли да знам къде отивате, госпожо? — попита младежът.

— В палатката.

— Боя се, че не можете да влезете, госпожо. Имам заповед да не пускам никого.

— Добре! — заяви тя. — Радвам се, че пазите така добре мястото. Аз обаче съм от Физическия институт. Сър Чарлз Латром ни помоли да направим предварителен оглед и да му докладваме резултатите, преди те да се заемат с изследванията. Това трябва да стане сега, докато още няма хора наоколо. Предполагам, причината ви е ясна.

— Така е… Но имате ли някакъв документ, с който да докажете коя сте?

— Разбира се.

Тя смъкна раницата от гърба си и извади портмонето. Сред книжата, които беше взела от чекмеджето в лабораторията, имаше и една библиотечна карта с изтекъл срок на името на Оливър Пейн. Петнадесет минути работа на кухненската маса в дома й и снимката от собствения й паспорт бяха достатъчни, за да измайстори нещо, което можеше да мине за истинско. Полицаят взе ламинираната карта и внимателно я разгледа.

— Доктор Олив Пейн — прочете той. — Познавате ли доктор Мери Малоун?

— Да, тя ми е колежка.

— А знаете ли къде е сега?

— У дома в леглото, ако има поне малко ум в главата. Защо?

— Доколкото разбрах, тя е уволнена и не бива да я допускаме тук. Всъщност заповедта ни е да я задържим, ако се опита. И когато видях жена, съвсем естествено предположих, че е тя. Моля да ме извините, доктор Пейн.

— Няма нищо — успокои го тя.

Полицаят още веднъж погледна картата и й я върна.

— Е като че всичко е наред. — И добави малко нервно: — Имате ли представа какво има в палатката?

— Как да ви кажа, нямам сведения от първа ръка. Точно затова съм тук.

— Разбирам. Успех, доктор Пейн!

Той се отдръпна, а Мери Малоун отметна платнището на входа. Надяваше се да скрие треперенето на ръцете си. Притиснала раницата до гърдите си, тя направи крачка. Излъжи охраната — какво пък, това беше направено. Но нямаше представа какво ще намери в палатката. Беше готова да види някаква археологическа находка, труп, метеорит, но нищо в досегашния й живот не я беше подготвило за този квадратен метър въздух и за притихналия спящ град край морето, който я чакаше отвъд.