Острият кинжал

2.При вещиците

Вещицата Серафина Пекала, която беше спасила Лира и другите деца от експерименталната станция в Болвангар, а после беше отвела момичето до Свалбард, беше дълбоко угрижена. В атмосферните смущения, последвали бягството на лорд Азриел от заточението в Свалбард, тя и другарките й бяха отвени далеч от острова и на много мили навътре над замръзналото море. Някои успяха да останат близо до повредения балон на тексаския аеронавт Лий Скорзби, но самата Серафина беше захвърлена високо сред кълбящите се мъгли, които нахлуха през цепнатината в небето, отворена от експеримента на лорд Азриел.

Когато отново беше в състояние да контролира полета си, първата й мисъл беше за Лира. Тя не знаеше нищо за двубоя между узурпатора и истинския мечи крал, Йорек Бирнисон, нито имаше представа какво е станало с Лира след това.

Серафина реши да търси момичето и полетя на клонката от омаен бор сред поръбените със злато облаци, а заедно с нея летеше и демонът й, снежният гъсок Кайса. Двамата се насочиха към Свалбард, като няколко часа се движеха сред странни светлини и сенки, танцуващи в неспокойното небе. Серафина Пекала ги усещаше с кожата си и знаеше, че те идат от друг свят.

— Погледни! — внезапно възкликна Кайса. — Демон на вещица, явно се е изгубил…

Серафина се взря през валмата мъгла и видя демона, речен рибар, който кръжеше и надаваше викове към изливащата се отгоре мътна светлина. Насочиха се към него. Той ги зърна и тутакси се стрелна тревожно по-далеч от тях, но Серафина му направи знак, че идат като приятели, и демонът се спусна при тях.

— От кой клан си? — попита вещицата.

— От Таймир — отвърна демонът. — Вещицата ми е пленена… А другарките ни бяха отнесени далеч. Изгубих се…

— Кой плени вещицата ти?

— Жената с демона маймунка от Болвангар. Помогнете ми, моля ви! Толкова ме е страх!

— Твоят клан има ли нещо общо с хората, които осакатяват деца?

— Имаше, докато не разбрахме какво правят… След битката при Болвангар те ни прогониха, но преди това взеха моята вещица в плен. Отведоха я на някакъв кораб… Какво да правя? Тя ме вика, но не мога да я открия! Моля ви, помогнете ми!

— Тихо! — прекъсна ги Кайса. — Чувате ли нещо долу?

Те се спуснаха по-ниско, като се ослушваха внимателно, и скоро различиха боботенето на газов мотор, заглушено от мъглата.

— В такава мъгла не може да се управлява кораб — каза Кайса. Какво ли правят?

— Това не е корабен мотор, по-малък е — промълви Серафина Пекала.

В този миг до слуха им долетя нов шум, този път от друга посока. Нисък утробен рев, сякаш някакво морско чудовище надаваше вой от дълбините. Той продължи няколко секунди и секна отведнъж.

— Корабна сирена — определи Серафина Пекала.

Спуснаха се над самата вода и отново се ослушаха да чуят шума на двигателя. Той се появи внезапно, сякаш мъглата се състоеше от слоеве с различна плътност, и вещицата едва успя да отлети по-далеч — тъкмо навреме, защото от валмата влажен въздух изпълзя с пухтене голям баркас. Разнесе се тежка миризма на масло, като че самата вода се противеше на порещата я грамада. На носа рулевият леко завъртя кормилото. Отново проехтя сирената. Поставеният в предната част на кораба прожектор беше силен, но успяваше да освети едва няколко метра в мъглата.

— Останаха ли вещици, които да помагат на онези хора? — попита Серафина Пекала изгубения демон.

— Мисля, че да. Няколко предателки от Волгорск, освен, ако и те не са избягали — отвърна демонът. — Какво мислиш да правиш? Ще потърсиш ли моята вещица?

— Да. Но засега остани с Кайса.

Серафина Пекала се спусна към баркаса и кацна зад гърба на кормчията. Демонът му, чайка, я усети и тихо изписка. Мъжът се обърна да погледне.

— Май много не сте се разбързали, а? — промърмори той. — Я хвръкни напред и ни отведи до пристанището.

Серафина излетя веднага. Беше постигнала целта си — вече знаеше, че имат помощници вещици, и морякът я помисли за една от тях. Тя си спомни, че пристанището беше наляво и имаше червен фар. Започна да кръжи наоколо и успя да зърне мъждивото червено огънче на около стотина метра пред себе си. Върна се при баркаса и започна отвисоко да дава напътствия на кормчията, който внимателно поведе корабчето към пристанището. Спряха в подножието на метална корабна стълба, която висеше над самата вода. Кормчията извика и един моряк му метна отгоре въже, а друг се спусна по стълбата, за да помогне при привързването на баркаса.

Серафина Пекала кацна на палубата на големия кораб и се спотаи в сянката на спасителните лодки. Не виждаше други вещици, но допускаше, че вероятно са някъде наоколо. Ако летяха около кораба, Кайса щеше да се справи с тях.

Видя как един от пътниците напусна баркаса и се заизкачва по стълбата. Беше увит в кожи, с качулка на главата и лицето му оставаше скрито, ала демонът му, златиста маймунка, скочи леко на перилата и се заозърта наоколо с блестящите си като мъниста черни очички, които излъчваха нечовешка злоба. Серафина затаи дъх — загърнатата в кожи фигура беше госпожа Колтър.

Облечен в черно мъж забърза насреща й по палубата и се огледа наоколо, сякаш очакваше още някого.

— Лорд Бореал… — започна той.

— Той не е тук — прекъсна го госпожа Колтър. — Започнаха ли мъченията?

— Да, госпожо Колтър, но…

— Наредих им да ме чакат! — изсъска тя. — Какво, не ми ли се подчиняват вече? Дисциплината на този кораб определено куца!

Жената отметна качулката и Серафина видя ясно лицето й — гордо, страстно и толкова младо.

— Къде са другите вещици? — попита госпожа Колтър.

— Тръгнаха си, госпожо. Отлетяха за родните си места.

— Но една от тях водеше кораба към пристанището. Тя къде е?

Серафина се сви. Явно морякът от баркаса не беше чул последните вести. Свещеникът се озърна смутено, но госпожа Колтър не дочака отговора, а огледа палубата, тръсна глава и заедно с демона си се упъти към отворената врата, около която трептеше жълто сияние. Мъжът я последва.

Вещицата се озърна. Мястото, където стоеше, беше удобно за наблюдение — виждаше се добре централната надстройка с малко салонче, от което в три посоки гледаха не илюминатори, а истински прозорци. От тях струеше силна светлина и хвърляше студени отблясъци върху мокрите перила на палубата. От мъглата всичко беше влажно и започваше да се заскрежава. Никой не можеше да забележи Серафина оттам, но ако искаше да види повече, тя трябваше да напусне укритието си.

Това не й хареса. Можеше да отлети, стига клонката от омаен бор да беше наблизо, можеше и да се бие с ножа и лъка си. Тя скри клонката зад вентилатора и се прокрадна по палубата към един от прозорците, замъглен от парата. Не се виждаше нищо, не се чуваха и гласове. Серафина отново се промъкна в сянката.

Оставаше й само едно. Никак не й се искаше да го прави, защото беше твърде рисковано и щеше да я изтощи, но явно нямаше избор. Беше един вид магия, с която щеше да си послужи, за да стане невидима. Не напълно невидима — това не беше възможно, — но можеше да използва психичните си сили, за да остане незабелязана. Ако се напрегнеше силно, можеше да мине през пълна с хора стая и никой да не заподозре присъствието й.

Ето защо сега напрегна мисълта си и се съсредоточи. Трябваха й няколко минути, докато се почувства напълно уверена. За проба излезе от укритието си и се изпречи на пътя на един моряк, който носеше торба с инструменти. Човекът отстъпи, зада й направи път, но дори не я погледна.

Беше готова. Приближи се до вратата на ярко осветения салон и я отвори. Вътре нямаше никой. Не затвори, за да може да избяга при нужда, и се огледа. Друга врата в дъното водеше към стълба, по която се спусна и се озова в тесен коридор с боядисани в бяло тръби, осветен от топчести анбарни лампи. От двете страни се виждаха редици врати.

Вещицата тихо тръгна по коридора, като се ослушваше, докато долови гласове. Изглежда в едно от помещенията се провеждаше някакво съвещание.

Тя отвори вратата и се вмъкна вътре.

Около голяма маса седяха десетина-дванайсет души. Един или двама вдигнаха поглед за миг, погледнаха я разсеяно и тутакси я забравиха. Серафина застана до вратата и се огледа.

На челно място на масата седеше възрастен мъж в кардиналски одежди, а всички останали бяха свещеници, ако не се смята госпожа Колтър, единствената жена в стаята. Тя беше метнала кожените си дрехи на облегалката на стола. Бузите й пламтяха от горещината в недрата на кораба.

В стаята имаше и още един човек — изпит мъж с демон жаба, който седеше встрани, до маса, отрупана с книги в кожени подвързии и купчини жълтеникави свитъци. Отначало Серафина си помисли, че е секретар или писар, но после го видя да гледа в някакъв уред, напомнящ на златен часовник или компас, и час по час да си записва нещо. След като погледнеше уреда, той отваряше една от книгите, търсеше нещо в нея и също грижливо го записваше.

Серафина долови думата вещица и отново насочи вниманието си към хората около голямата маса.

— Тя знае нещо за детето — каза един от свещениците. — Призна си, че знае. Всички вещици са чували по нещичко.

— А аз се чудя какво ли знае госпожа Колтър — обади се Кардиналът. — Дали няма нещо, което е трябвало да ни каже по-рано?

— Ще ви се наложи да говорите направо — ледено се отзова госпожа Колтър. — Забравяте, че съм жена, ваше преосвещенство. Не съм толкова умна, колкото главата на Църквата. Какво е това, което според вас би трябвало да знам за детето?

Изражението на Кардинала беше твърде многозначително, но той предпочете да премълчи. След нова пауза един от свещениците изрече с извинителен тон:

— Изглежда има някакво пророчество, свързано с детето, госпожо Колтър. Всички поличби вече са налице, като започнем от обстоятелствата около раждането му. Циганите също знаят нещо за него — те споменават „вещерско масло“ и „блатно огънче“, а откакто ги отведе в Болвангар, говорят за момичето със страхопочитание. После, подвигът му, когато върна престола на мечия крал Йорек Бирнисон. Това не е обикновено дете. Може би Фра Павел ще ни каже нещо повече…

Той хвърли поглед към мъжа, който се взираше в алетиометъра. Фра Павел примигна, потърка очи и погледна към госпожа Колтър.

— Може би знаете, че това е единственият оцелял алетиометър, ако не се смята онзи у детето — каза той. — Всички други са иззети и унищожени по заповед на Магистратурата. Този уред ми казва, че момичето е получило своя от Ректора на „Джордан“ и че се е научило да го тълкува само, без да използва книгите и писанията. Ако изобщо можеше да ми хрумне да се усъмня в алетиометъра, щях да кажа, че това е невъзможно, защото използването на този уред без книгите ми се струва непостижимо. Нужни са десетилетия усърдна подготовка, за да проумееш как действа. Тя е започнала да го тълкува само няколко седмици след като го е получила, а сега вече го е овладяла почти до съвършенство. Не познавам нито един учен, способен на подобно нещо.

— Къде е момчето сега, Фра Павел? — попита Кардиналът.

— В друг свят. Вече е късно.

— Вещицата знае! — намеси се друг мъж, чийто демон ондатра не спираше да гризе някакъв молив. — Дотук всичко съвпада, нямаме само свидетелството на вещицата. Мисля, че трябва да продължим с изтезанията!

— Какво е това пророчество? — попита госпожа Колтър, която започваше да кипва. — Как се осмелявате да го скривате от мен?

Надмощието й над всички останали беше осезаемо. Златистата маймунка обходи с поглед присъстващите и никой не се осмели да я погледне в очите.

Единствено Кардиналът не трепна. Демонът му, голям пъстър папагал, вдигна крак и се почеса по главата.

— Вещицата намекна за нещо почти свръхестествено — наруши мълчанието той. — Не ми се иска да вярвам в това, което вероятно искаше да каже. Ако е вярно, то ни изправя пред най-ужасната отговорност, с която хората някога са се сблъсквали. Но аз отново ви питам, госпожо Колтър — какво знаете за детето и за баща му?

От гняв госпожа Колтър беше побеляла като смъртник.

— Как дръзвате да ме подлагате на разпит? — избухна тя. — И как се осмелявате да скривате от мен онова, което вещицата е казала? И накрая, как смеете да ме обвинявате, че крия нещо от вас? Да не мислите, че съм на нейна страна? Или че съм на страната на баща и? Може би смятате, че трябва да ме измъчвате и мен като онази вещица? Какво пък, всички сме във ваша власт, ваше преосвещенство. Достатъчно е да щракнете с пръсти и ще бъда разкъсана на парчета, но дори и да търсите истината във всяко парченце плът, останало от тялото ми, пак няма да откриете нищо, защото не съм и чувала за никакво пророчество. И настоявам да ми кажете какво знаете! Това е моето дете, собственото ми дете, заченато в грях и родено в позор, но все пак мое дете, а вие скривате от мен онова, което имам право да знам!

— Моля ви — намеси се притеснено един свещеник. — Моля ви, госпожо Колтър. Вещицата още не е проговорила. От нея ще научим повече. Самият кардинал Стърок каза, че е чул само намек.

— А ако вещицата не каже нищо повече? — извика госпожа Колтър. — Какво ще правим тогава? Ще тънем в догадки? Ще треперим и ще хленчим?

Фра Павел се обади:

— Няма, защото ей сега ще попитам алетиометъра. И ще научим отговора, независимо дали от вещицата или от книгата с тълкуванията.

— Колко време ще отнеме това?

Той уморено вдигна вежди.

— Доста. Въпросът е невероятно сложен.

— А вещицата може да ни каже веднага — изрече госпожа Колтър и се изправи.

Мъжете последваха примера й, стъписани от ужас. Единствено Кардиналът и Фра Павел останаха на местата си. Серафина Пекала отстъпи, като напрягаше всичките си сили да остане незабелязана. Златистата маймунка оголи зъбите си. Козината й беше настръхнала.

Госпожа Колтър я сложи на рамото си.

— Да идем при вещицата — каза тя и тръгна към коридора.

Мъжете побързаха да я последват, като се блъскаха и се препъваха един в друг. Серафина Пекала едва успя да се отдръпне от вратата. Последен излезе Кардиналът.

Серафина изчака няколко секунди, докато се успокои, защото вълнението можеше да я издаде. Когато се съвзе достатъчно, тя тръгна след мъжете по коридора и влезе след тях в по-малка стая, където всички се бяха стълпили около ужасяващата фигура в средата на помещението — вещица, вързана здраво за железен стол, със строшени и изкривени крака и посивяло от нечовешка болка лице.

Госпожа Колтър се надвеси над нея. Серафина остана до вратата, осъзнавайки, че няма дълго да остане невидима — прекалено трудно беше при тези обстоятелства.

— Кажи ни за детето, вещице — изрече госпожа Колтър.

— Не!

— Ще те измъчваме.

— Достатъчно ме измъчвахте.

— О, можем и повече! Нашата Църква има хилядолетен опит в мъченията. Можем да продължим страданията ти до безкрай. Кажи ни за детето — повтори госпожа Колтър и се пресегна, за да строши един от пръстите на вещицата. Чу се пукот.

Вещицата изкрещя и за миг Серафина не можа да се овладее. Един или двама от свещениците я видяха и застинаха от ужас и изумление. Но това трая само миг. Тя си възвърна самообладанието и отново стана невидима, а мъжете се обърнаха към жертвата си да наблюдават мъчението.

Госпожа Колтър отново заговори:

— Ако не ми отговориш, ще ти счупя още един пръст, после още един. Какво знаеш за детето? Казвай!

— Добре. Моля ви, моля ви, стига толкова!

— Тогава отговаряй!

Отново се чу ужасяващият пукот и този път вещицата се разрида неудържимо. Серафина Пекала едва устоя на порива да се втурне към нея. Думите на пленницата прозвучаха като писък:

— Не, не! Ще ви кажа! Моля ви, недейте повече! Детето, което трябваше да дойде… Вещиците знаят за него преди вас… Научихме името му.

— Знаем името му. Ти за кое име говориш?

— За истинското име на момичето! Името на съдбата му!

— Кое е това име? Казвай! — нареди госпожа Колтър.

— Не, не!

— Как? Как разбрахте?

— Изпитахме го. То трябваше да избере една клонка от омаен бор сред много други. Това стана в къщата на нашия консул в Тролезунд, където момичето беше отишло с циганите… Детето с мечката…

Гласът й се прекърши.

Госпожа Колтър извика от нетърпение. Прозвуча плесница. Вещата изстена.

— Какво гласи вашето пророчество за това дете? — прокънтя гласът на госпожа Колтър, звънтящ от метални нотки и зареден със страст. — И какво е името, което ще разкрие съдбата му?

Серафина Пекала се приближи, но никой от стълпилите се около вещицата мъже не усети присъствието й. Тя трябваше да сложи край на страданията на своята посестрима, при това бързо, но усилието да остане невидима изчерпваше всичките й сили. Цялата трепереща, Серафина измъкна кинжала си от ножницата.

— Тя е онази, която дойде преди много време, и оттогава вие я мразите и се боите от нея! — ридаеше пленницата. — Е, сега тя се върна и вие не успяхте да я откриете… Беше в Свалбард, беше с лорд Азриел, но вие я изпуснахте. Тя ви се изплъзна и ще…

Но още преди да довърши, нещо я прекъсна.

През отворената врата влетя речна рибарка, обезумяла от ужас, изпляска немощно с крила и падна на пода. Оттам се надигна, изпърха до гърдите на вещицата и с вик се притисна към нея.

— Ямбе-Ака! — извика със сетни сили пленницата. — Ела, вземи ме!

Никой освен Серафина Пекала не я разбра. Ямбе-Ака беше богинята, която идваше при вещиците в мига на смъртта.

Серафина беше готова. Изведнъж стана видима и пристъпи напред със сияйна усмивка, защото Ямбе-Ака беше весела и ведра, а идването й носеше щастие и покой. Вещицата я видя и обърна към нея набразденото си от сълзи лице. Серафина се наведе да я целуне и с едва доловимо движение прониза сърцето й. Демонът рибарка вдигна замъглените си очи и изчезна.

Сега Серафина Пекала трябваше да си проправи път навън.

Мъжете все още стояха слисани, затова пък госпожа Колтър се съвзе почти мигновено.

— Хванете я! Не я оставяйте да избяга! — извика тя, но вещицата вече беше до вратата с поставена на тетивата стрела.

Тя вдигна лъка и пусна стрелата за по-малко от секунда и Кардиналът се строполи на пода, като риташе и се давеше.

Серафина се устреми към стълбата, там се обърна и пусна нова стрела. Още един мъж падна. В това време резкият звън на корабния звънец вече огласяше целия кораб.

Вещицата изкачи стълбите и излезе на палубата. Двама моряци й препречиха пътя, но тя им подвикна:

— Бързо долу! Пленницата се е освободила! Вървете да помагате!

Това беше достатъчно да ги обърка и докато стояха разколебани, Серафина се измъкна и сграбчи клонката от омаен бор, която беше скрила зад вентилатора.

— Застреляйте я! — проехтя викът на госпожа Колтър и само миг по-късно гръмнаха три пушки. Куршумите се удариха в нещо метално и изсвистяха някъде в мъглата, а в това време Серафина бързо възседна клонката от омаен бор и се понесе стремително като стрела нагоре. Секунди по-късно беше в безопасност в небето, сред непрогледните валма на мъглата, от които излетя и се устреми към нея познат силует. Демонът гъсок.

— Накъде? — попита.

— По-далеч оттук, Кайса — отвърна тя. — Искам да съм по-далеч от вонята на тези хора.

В действителност нямаше представа накъде да поеме и какво да предприеме по-нататък. Но едно знаеше със сигурност — в колчана си винаги щеше да има една стрела, която да намери пътя към гърлото на госпожа Колтър.

Свиха на юг, по-далеч от тревожното зарево в мъглата, идещо от онзи друг свят. В ума на Серафина се зараждаше и оформяше въпрос: какво правеше сега лорд Азриел?

Защото всички събития, които разтърсваха устоите на света, водеха началото си от неговите тайнствени занимания.

Проблемът беше, че вещицата черпеше знанията си най-вече от природата. Можеше да проследи всяко животно, да улови всяка риба, да намери най-редките плодове. Можеше да разчете знаците по вътрешностите на белката, да разгадае мъдростта по люспите на костура, да улови предупрежденията по прашеца на минзухара. Но всички те бяха деца на природата и й разкриваха истините на естеството.

За да научи нещо повече за лорд Азриел, трябваше да търси другаде. В пристанището Тролезунд техният консул доктор Ланселиус поддържаше връзката им със света на мъжете и жените и Серафина Пекала се устреми нататък през мъглата, за да види какво може да научи за него.

Преди да влезе в къщата му, тя направи голям кръг над залива, където върху ледената вода се плъзгаха като призраци корабите и пипалата на мъглата. Долу лоцманът тъкмо въвеждаше в пристанището кораб с африканска регистрация. Извън залива бяха закотвени още няколко кораба. Никога не беше виждала толкова много кораби на това място.

Краткият ден беше към края си, затова Серафина полетя към дома на консула и кацна в градината отзад. Почука на прозореца и доктор Ланселиус сами отвори, сложил пръст на устните си.

— Добре дошла, Серафина Пекала. Влизай бързо и се чувствай като у дома си. Но е добре да не оставаш за дълго.

Той й примъкна един стол до камината, но преди това надникна иззад пердето към улицата.

— Искаш ли вино?

Серафина отпи от златистото токайско и му разказа какво е видяла на кораба.

— Мислиш ли, че са разбрали думите на вещицата за детето? — попита консулът.

— Струва ми се, че не съвсем. Не са наясно, че момичето е много важно. Колкото до онази жена, боя се от нея, доктор Ланселиус. Предполагам, че ще я убия, но въпреки това ме е страх от нея.

— Да — продума той. — И мен.

Серафина изслуша разказа му за слуховете, плъзнали из града. И сред мъглата на клюките започнаха ясно да се очертават някои факти.

— Казват, че събирал най-голямата армия, която някой е виждал, а това тук бил само челният отряд. Носят се неприятни слухове и за някои от войниците. Чух за Болвангар и за онова, което са правили там — отделяли демоните от децата. Нечувана жестокост! Е, изглежда имат цял полк войници, с които са постъпили по същия начин. Чувала ли си думата зомби? Те не се боят от нищо, защото не мислят. Казват, че в този град имало такива. Властите ги крият, но мълвата се разпространява и гражданите се боят до смърт от тях.

— А другите кланове? — попита Серафина Пекала. — Има ли някакви вести за тях?

— Повечето са се прибрали по родните си места. Всички вещици чакат със свити сърца какво ще се случи по-нататък.

— А за Църквата какво се чува?

— Там цари пълна бъркотия. Не знаят какво се кани да предприеме лорд Азриел.

— Нито пък аз. Дори не си представям какво може да е. Ти как мислиш, какво възнамерява да прави той, доктор Ланселиус?

Консулът нежно погали с палец главата на демона си змия.

— Лорд Азриел е учен, но не познанието е водещата сила в живота му. Нито пък властта. Срещнах го веднъж и мисля, че е страстна и могъща натура, но не е деспотичен. Не мисля, че иска да властва… Не знам, Серафина Пекала. Може би слугата му ще е в състояние да ти каже. Казва се Торолд и беше заточен заедно с лорд Азриел в Свалбард. Може би си струва да го посетиш и да чуеш какво ще ти разкаже, стига да не е заминал с господаря си за другия свят.

— Благодаря. Това е добра идея… Ще го направя. Тръгвам още сега.

Тя се сбогува с консула и се издигна в сгъстяващия се мрак към облаците, където я чакаше Кайса.

Пътуването на Серафина на север беше затруднено от нарастващата бъркотия в света около нея. Всички арктически народи бяха обзети от паника, същото беше и с животните и това не се дължеше единствено на мъглата и на магнитните смущения, а и на необичайното за сезона пропукване на ледовете и раздвижването на земната кора. Сякаш самата земя, скована от вечни ледове, се събуждаше бавно от дългия вцепеняващ сън.

В цялата суматоха зловещото сияние от друг свят си пробиваше път през пролуките в мъглата и също така внезапно изчезваше, а стада от мускусни бикове се втурваха слепешката на юг и после стремително обръщаха назад, ятата диви гъски се разкъсваха и объркваха заради колебанията в магнитните линии, с които бяха свикнали. Серафина Пекала насочи клонката от омаен бор на север, към къщата на границата на вечната пустош край Свалбард.

Там завари Торолд, слугата на лорд Азриел, да се сражава с глутница скални призраци.

Видя набезите им още преди да се е приближила достатъчно, за да разбере какво точно става. В заснежения двор отекваше само плющенето на ципести крила и писукането на гнусните твари. Сред тях стоеше самотна фигура, омотана в кожи, и стреляше с пушка в напиращата гмеж, а демонът на човека, едро куче, ръмжеше и пускаше в ход яките си челюсти всеки път, когато врагът се приближеше достатъчно.

Серафина не познаваше мъжа, но скалните призраци бяха врагове от памтивека. Тя направи кръг над тях и им пусна отвисоко няколко стрели. Шайката — която беше твърде неорганизирана, за да се нарече отряд — с писъци и дърдорене побегна пред новия си противник. Скоро небето отново стана чисто и тревожното писукане на нашествениците отекваше все по-надалеч, докато не замря напълно сред хълмовете.

Серафина се спусна надолу и кацна върху утъпкания, опръскан с кръв сняг в двора. Човекът отметна качулката, но не свали пушката, защото понякога и вещицата можеше да бъде враг. Серафина Пекала видя възрастен мъж с дълга челюст, силно посивяла коса и твърд поглед.

— Аз съм приятелка на Лира — заяви тя. — Можем ли да поговорим? Ето, ще оставя лъка.

— Къде е детето? — попита мъжът.

— В друг свят. Тревожа се дали е в безопасност. И искам да разбера какво прави лорд Азриел.

Мъжът наведе дулото на оръжието надолу.

— Тогава влезте вътре. Ето, и аз оставям пушката.

След тази размяна на любезности двамата влязоха в къщата. Кайса кръжеше отгоре и пазеше, а в това време Торолд направи кафе и изслуша разказа на Серафина за връзката й с Лира.

— Тя винаги е била своенравно дете — рече той, когато се настаниха до дъбовата масичка. — Виждам я горе-долу веднъж в годината, когато негова светлост посещава колежа. Слабост ми е, не мога да го отрека. Но нямам представа какво е мястото й в цялата игра.

— Какви бяха плановете на лорд Азриел?

— Да не мислите, че ги е споделял с мен, Серафина Пекала? Аз съм му прислужник, нищо повече. Поддържам дрехите му чисти, готвя му и оправям къщата. Може и да съм понаучил нещичко през всичките тези години с негова светлост, но е станало случайно. Доверява ми се точно толкова, колкото на легенчето си за бръснене.

— Тогава ми кажете онова, което сте научили случайно — настоя тя.

Торолд не беше в първа младост, но беше здрав и силен и вниманието на младата и красива вещица го ласкаеше така, както би поласкало всеки друг мъж. Ала беше и достатъчно разумен, за да си даде сметка, че това внимание не е насочено към него, а към сведенията, които можеше да й даде. И като свестен човек реши да не протака с разказа си повече от необходимото.

— Не мога да ви кажа точно какво прави, защото всички тези философски тънкости не ги проумявам. Но разбирам кое тласка негова светлост към търсенията му, макар той да не подозира, че аз знам. Има стотици дребни признаци, по които съдя. Поправете ме, ако греша, но вашият народ тачи други богове, различни от нашите, нали така?

— Да, така е.

— Но вие трябва да знаете за нашия Бог? За Бога на Църквата, когото те наричат Висшия съдник?

— Да, чувала съм.

— Е, лорд Азриел никога не е следвал сляпо църковните доктрини, меко казано. Виждал съм лицето му да се сгърчва от отвращение, когато говорят за светото тайнство, за изкуплението, за спасението и от този род. За нашите хора е равносилно на смърт да се опълчат срещу Църквата, но лорд Азриел носи бунта в сърцето си, откакто го познавам, това мога да ви кажа със сигурност.

— Бунт срещу Църквата?

— Да, отчасти. Беше време, когато се замисляше дали да не го превърне в източник на власт, но се отказа.

— Защо? Толкова ли беше силна Църквата?

— Не. Това не би спряло господаря ми. Може да ви прозвучи странно, Серафина Пекала, но аз го познавам по-добре, отколкото жена може да познава мъжа си, по-добре от майка. Той е мой господар и учител от кажи-речи четирийсет години. Не мога да достигна висотите на мисълта му, но разбирам накъде се е запътил, макар да не ми е дадено да го последвам. Не, убеден съм, че се отказа от бунта срещу Църквата не защото беше прекалено силна, а защото беше твърде слаба, за да си струва усилието.

— Значи… какво прави той сега?

— Мисля, че води по-грандиозна война. Според мен се е разбунтувал срещу най-висшата от всички сили. Тръгнал е да търси къде обитава самият Висш съдник и се кани да го унищожи. Така мисля. Душата ми тръпне от ужас само като го изричам, госпожо. Почти не се осмелявам да мисля за това. Но все пак сглобявам картината от неща, които виждам.

Серафина мълчеше и се опитваше да обхване със съзнанието си казаното от Торолд. Той продължи:

— Естествено, всеки, който си е наумил нещо толкова грандиозно, става мишена за гнева на Църквата. Това се подразбира от само себе си. Те биха казали, че светът не познава по-голямо светотатство. Биха го изправили пред съда на Консисторията и биха го осъдили на смърт, без да им мигне окото. Никога не съм говорил по този въпрос досега, няма и да го направя повече. Не бих дръзнал да го изрека на глас и пред вас, ако не бяхте вещица и недосегаема за Църквата. Но това е единственото обяснение, нищо друго не е достатъчно убедително. Той иска да намери Висшия съдник и да го убие.

— А възможно ли е? — попита Серафина.

— Животът на лорд Азриел е низ от невъзможни неща. Може би няма да сбъркам, ако кажа, че няма нещо, което той не е в състояние да направи. Но, право да си кажа, Серафина Пекала, за мен той е луд. Щом ангелите не са могли да го направят, кой би дръзнал да повярва, че човек е способен на това?

— Ангелите ли? Какво е това?

— Според Църквата са създания от чист дух. Тя учи, че някои от ангелите се разбунтували още преди сътворението на света и били захвърлени от рая в ада. Те не успели, това ми е мисълта. Не могли да го направят. А имали силата на ангели. Лорд Азриел е само човек, с човешка сила и нищо повече. Но честолюбието му е безмерно. Той дръзва да върши онова, което другите дори не се осмеляват да си помислят. И вижте какво успя да направи! Разкъса небето, за да прокара път към друг свят! Кой друг го е правил някога? Кой изобщо си е помислял да го стори? Затова една част от мен твърди, че той е луд, опасен, неуправляем. Но другата моя част казва: това е лорд Азриел, той не е като другите. Може би… Ако това изобщо е възможно, единствено той може да го направи, и никой друг!

— А вие какво ще правите, Торолд?

— Ще стоя тук и ще чакам. Ще пазя къщата, докато той не се върне и не ми нареди нещо друго — или докато умра. Но искам и аз да ви задам същия въпрос, госпожо.

— Смятам най-напред да се уверя, че детето е в безопасност — отвърна вещицата. — Може да се наложи пак да мина оттук, Торолд. Ще се радвам, ако ви сваря на връщане.

— Няма да мръдна никъде — увери я той.

Серафина отказа храната, която Торолд й предложи, и се сбогува.

Минута по-късно отново беше с демона си. Двамата мълчаха, докато прелитаха над мъгливите планини. Вещицата беше дълбоко обезпокоена и нямаше нужда да обяснява от какво — всяка туфа мъх, всяка замръзнала локвичка, всяка мушица в родината й трептяха и я зовяха обратно у дома. Боеше се за тях, но и за себе си, защото трябваше да се промени. Беше се забъркала в човешки дела. Богът на лорд Азриел не беше неин бог. Нима се превръщаше в човек? Нима вече не беше вещица?

Ако наистина беше така, тогава не би могла да се справи сама.

— Да се връщаме у дома — заяви тя. — Трябва да поговорим с нашите сестри, Кайса. Това е твърде сложно за нас двамата.

Те полетяха през кълбящата се мъгла към езерото Енара, към дома.

В горските пещери около езерото намериха не само своя клан, но и Лий Скорзби. Въздухоплавателят беше успял да задържи балона си във въздуха след катастрофата в Свалбард и вещиците го бяха отвели в родните си места, за да поправи пораженията.

— Много се радвам да ви видя, госпожо — поздрави я той, — Има ли някакви вести за момиченцето?

— Не, господин Скорзби. Ще вземете ли участие в нашия съвет тази вечер, за да решим какво да предприемем по-нататък?

Тексасецът примигна от изненада, защото никой мъж досега не беше получавал покана да участва в съвета на вещиците.

— За мен е голяма чест — отвърна. — Имам една-две идеи, които може би ще ви заинтересуват.

През целия ден вещиците прииждаха като черни снежинки, носени на крилете на бурята, и изпълваха въздуха с пърхане на коприна и свистене на борови иглички. Мъжете, които ловуваха в пропитите от влага гори или ловяха риба сред топящите се ледове, долавяха неясен шепот от облаците и ако небето беше ясно, щяха да видят летящите вещици, носени като късчета мрак от невидим прилив.

Вечерта боровете около езерото бяха осветени отдолу от стотици огньове, а пред главната пещера гореше най-големият от всичките. Там се събраха вещиците след вечеря. Серафина Пекала седеше в центъра, а в златистата й коса пламтеше короната от алени цветчета. От лявата й страна седеше Лий Скорзби, а от дясната — важна гостенка: кралицата на латвийските вещици Рута Скади.

Тя беше долетяла само час преди това, за голяма изненада на Серафина Пекала. Ако госпожа Колтър беше красива с една мимолетна красота, то Рута Скади беше не по-малко красива, но към хубостта й се добавяше и нещо дълбоко и загадъчно. Беше влизала в досег със света на духовете и й личеше. Беше жива и пламенна, с огромни черни очи. Говореше се, че самият лорд Азриел е бил неин любовник. Носеше тежки златни обици, а върху къдравата си черна коса — златна корона, в която бяха вградени зъби от снежни тигри. Кайса, демонът на Серафина, беше разбрал от демона на Рута, че тя сама е убила тигрите, за да накаже някакво тартарско племе, което им се кланяло, защото тартарите не я посрещнали с нужните почести, когато посетила земите им. Без своите богове тигри племето било обзето от страх и униние и отправило молба към нея да им позволи да я почитат вместо тях, но тя с презрение я отхвърлила. За какво й е тяхното преклонение, попитала, щом не е помогнало на тигрите? Такава беше Рута Скади — красива, горда и безжалостна.

Серафина не беше сигурна за какво е дошла, но я посрещна с уважение. Етикетът изискваше гостенката да седне от дясната й страна. Когато всички се събраха, Серафина Пекала заговори:

— Сестри! Знаете защо сме се събрали. Трябва да решим как да посрещнем тези нови събития. Вселената се разшири. Лорд Азриел е отворил път от този свят към друг. Трябва ли да се месим в това, или ще продължим да живеем както досега и да се занимаваме само със собствените си работи? После остава въпросът за детето Лира Белакуа, наречена от крал Йорек Бирнисон Лира Златоуста. Тя избра клонката от омаен бор сред многото други в къщата на нашия консул доктор Ланселиус. Тя е детето, което винаги сме чакали, а сега е изчезнала. Днес сред нас са двама гости, които ще споделят мислите си. Да чуем най-напред кралица Рута Скади.

Рута Скади се изправи. Белите й ръце блестяха на светлината на огъня, а очите й искряха така ярко, че дори и най-отдалечените от нея можеха да видят как се сменят израженията върху подвижното й лице.

— Сестри — започна тя, — искам да ви кажа какво точно става и кой е онзи, срещу когото трябва да се борим. Защото се задава война. Не знам кой ще застане на наша страна, но съм наясно с кого ще се бием. С Църквата. Цялата й история — времето не е много в сравнение с нашия живот, но е страшно много в сравнение с човешкия — е опит да потиска и направлява всеки естествен порив. А когато не може да ги контролира, тя просто ги унищожава. Някои от вас са виждали какво правеха тези хора в Болвангар. То е наистина ужасно, но не е единствено по рода си. Има много такива места. Сестри, вие познавате само севера, а аз съм пътувала и из южните земи. Там има църкви, които също осакатяват децата си — не точно по този начин, но също така ужасно. Те режат половите им органи, както на момичетата, така и на момчетата. Режат ги с ножове, та да не могат да изпитват наслада. Това прави Църквата, а тя навсякъде е една и съща — иска да контролира, да унищожи, да заличи всяко добро чувство. Затова, ако се стигне до война и Църквата е от едната страна, ние трябва да застанем на другата, каквито и необичайни съюзници да имаме. Аз предлагам нашите кланове да се обединят и да тръгнат на север, за да проучат този нов свят — да видим какво можем да открием там. Ако не успеем да намерим детето в нашия свят, то е защото малката е последвала лорд Азриел. А лорд Азриел е ключът към всичко това, повярвайте ми. Някога той беше мой любим и аз с радост бих се съюзила с него, защото знам, че мрази Църквата и всичко, което тя прави. Това е, което имам да ви кажа.

Рута Скади говореше със страст и Серафина Пекала неволно се възхити на силата и красотата й. Когато латвийската кралица седна на мястото си, домакинята се обърна към Лий Скорзби:

— Господин Скорзби е приятел на момичето, а значи и наш приятел — каза тя. — Ще споделите ли с нас мислите си, господине?

Тексасецът се изправи, строен и безукорно вежлив, сякаш не си даваше сметка за необичайността на положението. Ала не беше така. Демонът му, зайката Хестър, се беше прилепила към земята до него, ушите й бяха свити, а златистите й очи бяха притворени.

— Госпожо — започна Скорзби, — искам най-напред да благодаря на всички ви за добротата, която проявихте към мен, и за помощта, която оказахте на един въздухоплавател, блъскан от ветровете на другия свят. Няма дълго да злоупотребявам с търпението ви. Когато пътувах на север към Болвангар с циганите, момичето Лира ми разказа нещо, което се случило в колежа — там, където живеела, в Оксфорд. Лорд Азриел показал на Професорите отрязаната глава на един човек на име Станислаус Груман и това като че ги убедило да му отпуснат пари, за да замине на експедиция и да разбере какво се е случило. Детето беше толкова сигурно в онова, което е видяло, че не ми се искаше много да го разпитвам. Но думите й събудиха у мен някакъв спомен, макар и доста смътен. Знаех нещо за този доктор Груман. И едва докато летяхме насам от Свалбард, си спомних какво е то. Един стар ловец от Тунгуск ми беше разказвал. Изглежда Груман е знаел местонахождението на някакъв предмет, който осигурявал защита на притежателя си. Не искам да омаловажавам магията, която вие, вещиците, владеете, но това нещо каквото и да е то, надхвърля всичките ми представи за сила. Тогава си помислих, че мога да отложа връщането си в Тексас, тъй като бях загрижен за детето, а и исках да потърся доктор Груман. Защото не мисля, че той е мъртъв. Според мен лорд Азриел е излъгал Професорите. Ето защо реших да замина за Нова земя, където за последен път чух за него, и да го търся. Не мога да надникна в бъдещето, но достатъчно добре виждам в настоящето. В тази война аз съм с вас, ако куршумите ми струват нещо. Но трябва да се заема с тази задача, госпожо — обърна се той към Серафина Пекала. — Ще намеря Станислаус Груман и ще разбера какво знае той, а ако открия въпросния предмет, ще го занеса на Лира.

— Женен ли сте, господин Скорзби? — попита вещицата. — Имате ли деца?

— Не, госпожо, нямам дете, макар че би ми харесало да съм баща. Но разбирам въпроса ви и съм съгласен с вас — това момиченце не е случило с истинските си родители и може би аз съм в състояние да поправя злото. Все някой трябва да го направи, а аз имам желание.

— Благодаря, господин Скорзби — поклони се леко вещицата. Тя свали короната от главата си и измъкна от нея едно от алените цветчета, които бяха така свежи, сякаш току-що бяха откъснати.

— Вземете го — каза. — Ако ви потрябва помощта ми, сложете го на дланта си и ме повикайте. Ще ви чуя, където и да се намирате.

— Благодаря ви, госпожо — промълви тексасецът слисан, взе цветчето и грижливо го затъкна в джобчето на гърдите си.

— Ще повикаме вятъра да ви помага в Нова земя — продължи Серафина Пекала. — А сега, сестри, иска ли някоя от вас да вземе думата?

Истинският съвет започна едва сега. Вещиците бяха демократични и всяка от тях, дори и най-младата, имаше право да се изкаже, но само кралицата имаше власт да взема решения. Съветът продължи цяла нощ, чуха се много страстни призиви войната да започне веднага, имаше и не по-малко настойчиви предупреждения, а някои — те бяха най-мъдрите и най-малобройните — предложиха да изпроводят пратеници до другите кланове и да настояват за обединение, за пръв път откакто свят светува.

Рута Скади се съгласи с тях и Серафина Пекала веднага разпрати посланието до другите кланове. Имаше и още нещо, което трябваше да свършат незабавно, и кралицата подбра двадесет от най-добрите си бойци, за да полетят с нея на север, в открития от лорд Азриел нов свят, и да търсят Лира.

— А ти, кралице Рута Скади? — попита тя накрая. — Какви са твоите планове?

— Ще търся лорд Азриел, за да чуя от собствената му уста какво точно прави. Изглежда, че и той е тръгнал на север. Мога ли да се присъединя към вас в първата част от пътя, сестро?

— Разбира се, ще се радваме — отвърна Серафина Пекала, която наистина беше доволна, че ще има такава спътница.

Всичко беше уточнено.

Ала малко след разпускането на съвета при Серафина дойде една стара вещица.

— Чуй какво има да ти каже Юта Камайнен, кралице. Тя е доста своенравна, но може пък наистина да е важно.

Младата вещица Юта Камайнен — млада според разбиранията на вещиците, защото едва беше прехвърлила сто години — беше настръхнала и объркана, а демонът и червеношийка видимо се вълнуваше, излиташе и кръжеше над главата й, после отново кацаше, докато накрая се спусна на рамото й и се укроти. Страните на вещицата бяха кръгли и румени, а целият й вид издаваше енергична и страстна натура. Серафина не я познаваше много добре.

— Кралице — започна младата вещица, но се смути още повече под втренчения й поглед. — Познавам мъжа Станислаус Груман. Някога го обичах. Но сега го ненавиждам така люто, че ако го видя, ще го убия. Нямаше да ти кажа, но сестра ми настоя.

Тя погледна с омраза по-възрастната си сестра, която й отвърна със съчувствен поглед — старата вещица познаваше любовта.

— Добре — отсече Серафина. — Ако е още жив, ще трябва да остане жив, докато господин Скорзби не го намери. Ти по-добре ела с нас в новия свят — тогава няма опасност да го убиеш преди това. Забрави го, Юта Камайнен. Любовта ни кара да страдаме. Но нашата мисия е по-важна от отмъщението. Запомни го.

— Да, кралице — промълви смирено младата вещица.

Така Серафина Пекала, нейните двайсет и една спътнички и латвийската кралица Рута Скади започнаха да се готвят за пътуването в новия свят, където нито една вещица не беше стъпвала.