Острият кинжал

9.Кражбата

Най-напред двамата се върнаха в кафенето, за да си починат и да се преоблекат. Беше ясно, че Уил не може да тръгне никъде в този вид. Чувството за вина, че вземат от магазина, без да плащат, вече беше изчезнало. Той се облече от глава до пети, избра си и нови обувки, а Лира му помогна да занесат всичко. Тя стопли вода на печката и Уил отиде в банята да се измие. Тъпата неотслабваща болка продължаваше да го мъчи, но поне раната беше чиста. Едва ли имаше на света инструмент, способен да направи по-чист разрез, но кръвта не спираше. Уил погледна кървящите чуканчета и усети, че му прилошава. Сърцето му заби учестено и от това кървенето като че се усили още повече. Той седна на ръба на ваната, затвори очи и няколко пъти пое дълбоко дъх.

Успя донякъде да се успокои и се зае с миенето. Горе-долу се справи и се избърса, но кърпите бяха целите в кръв. Успя да се облече без чужда помощ, като внимаваше да не изцапа и дрехите.

— Ще трябва пак да ми стегнеш превръзката — помоли той Лира. — Стягай колкото можеш, само да спре да кърви.

Лира разкъса един чаршаф и започна да го омотава около ръката му, като стягаше здраво на мястото на отрязаните пръсти. Уил стисна зъби, но не можа да спре сълзите, само ги избърса с опакото на дланта. Лира го видя, но не каза нищо.

— Благодаря — успя да изрече момчето накрая и добави: — Слушай, искам да вземеш нещо в раницата си, в случай че не успеем да се върнем тук. Няколко писма. Ако искаш, можеш да ги прочетеш.

Уил извади зеления несесер и й подаде писмата.

— Няма да ги чета, освен…

— Нали ти казах, нямам нищо против да ги прочетеш.

Лира прибра писмата, а той легна на леглото, избута котката и тутакси заспа.

Късно през нощта Уил и Лира се промъкнаха на алеята в градината на сър Чарлз. Откъм страната на Читагазе бяха в красив парк, насред който беше разположена класическа вила, блестяща на лунната светлина. Отне им много време, докато открият къщата на сър Чарлз, защото им се наложи често да спират и да отварят прозорци към света на Уил, които после затваряха.

Зад тях се промъкваше шарената котка. Беше спала през цялото време от спасяването й край кулата и сега отново беше будна и не искаше да се раздели с тях, сякаш усещаше, че близо до тях е в безопасност. Уил съвсем не беше убеден в това, но си имаше достатъчно грижи и без нея, затова не й обърна внимание. Постепенно свикваше с кинжала и го овладяваше все по-добре. Ала раната го болеше още по-силно, пулсирането се беше засилило, а превръзката, която му беше направила Лира, вече беше напоена с кръв.

Уил проряза прозорец във въздуха недалеч от призрачно белеещата вила и се озоваха на алеята. Оттук трябваше да се ориентират къде е кабинетът на сър Чарлз. Градината беше осветена от два прожектора, прозорците на фасадата също светеха. Отзад къщата беше тъмна, не светеше и кабинетът.

Алеята, оградена с дървета, водеше до друга, по-широка алея, също толкова тъмна. Всеки крадец би могъл лесно да мине през храстите и да се озове в градината, ако не беше желязната ограда, два пъти по-висока от Уил, със заострени на върха пръчки, която обикаляше околовръст. Тя обаче не беше пречка за острия кинжал.

— Дръж тази пръчка, докато я срежа — прошепна Уил. — Когато падне, хвани я.

Той сряза четири пръчки, а Лира ги оставяше настрана, докато се образува достатъчно широка пролука. Двамата се вмъкнаха вътре и тръгнаха през храсталака.

Не след дълго се озоваха близо до къщата. Оттатък гладката морава се виждаше добре прозорецът на кабинета, обвит наполовина в бръшлян.

— Мисля да отворя прозорец към Читагазе — прошепна Уил — и да потърся оттам точното място. Когато открия кабинета, ще взема алетиометъра, ще затворя втория прозорец и ще се върна тук. Ти остани да пазиш. Като ме чуеш да те викам, върни се в Читагазе и ще затворим прозореца. Става ли?

— Да. С Пан ще наблюдаваме оттук.

Демонът й сега беше малка сива кукумявка и почти не се виждаше в сянката на дърветата. Огромните му светли очи улавяха всяко движение.

Уил вдигна кинжала и затърси с едва забележими докосвания невидимата пролука, през която да направи разреза. Намери я и бързо отвори прозореца към обления от лунна светлина парк на Читагазе. Застана и се огледа, като се опитваше да запомни всичко и да пресметне къде точно трябва да търси кабинета.

После, без да каже дума, се промъкна през пролуката и изчезна.

Лира се притаи наблизо и зачака. Панталеймон беше кацнал на един клон над главата й и мълчаливо се озърташе, Зад гърба им се чуваше шумът на уличното движение, отекнаха и нечии забързани стъпки от другата страна на оградата. Долавяше се дори шумоленето на насекомите в тревата и пукането на съчките в краката й.

Минутите минаваха. Къде ли беше Уил сега? Тя се напрегна да погледне в кабинета, но успя да види единствено тъмния правоъгълник на прозореца с надвисналия над него бръшлян. Само преди няколко часа сър Чарлз беше седял точно там, преметнал крак върху крак, и беше оправял ръбовете на панталоните си. Къде ли точно беше шкафът? Дали Уил щеше да успее да се промъкне в кабинета, без да събуди цялата къща? Сърцето й биеше до пръсване.

Панталеймон издаде глух звук и в същия миг откъм къщата долетя друг шум. Лира не виждаше фасадата, но забеляза движещите се между дърветата светлини и чу дълбок стържещ звук скърцането на автомобилни гуми по чакъла. Изобщо не беше чула двигателя.

Тя се огледа за Панталеймон и го видя да кръжи безмълвно на няколко метра пред нея. След минута той се върна и кацна на ръката й.

— Сър Чарлз се връща. И не е сам.

Той литна отново и този път Лира го последва на пръсти, снишена зад храстите. Тя приклекна зад един лавров храст и надникна между листата.

Ролс-ройсът спря пред къщата и шофьорът заобиколи, за да отвори вратата от другата страна. В това време сър Чарлз стоеше и се усмихваше, протегнал ръка към жената, която слизаше от колата. При вида й Лира усети как сърцето й спира. Това беше най-големият ужас, който беше изживявала от Болвангар насам, защото гостенката на сър Чарлз беше майка й, госпожа Колтър.

Уил прекоси предпазливо обляната от лунна светлина поляна в Читагазе, като броеше крачките. Недалеч белееше призрачно вилата със стройни колони, разположена сред красивия парк, очертаваха се и статуите около фонтана. През цялото време нито за миг не го напускаше усещането колко е уязвим.

Когато стигна набелязаното място, той спря и отново вдигна ножа, като опипваше внимателно с острието. Тези малки невидими пролуки бяха навсякъде, но трябваше да ги налучка, за да може да отвори прозореца.

Отначало направи малък разрез, колкото дланта му, и надникна през него. От другата страна беше непрогледен мрак. Не можеше да се ориентира къде точно се намира. Той затвори прозореца и отвори нов. Този път напипа пред себе си някаква тъкан — тежко зелено кадифе. Завесите на кабинета. Но къде точно беше самият кабинет? Трябваше отново да затвори.

Третият път беше по-успешен. През отворената врата откъм хола проникваше слаба светлина и се виждаше целият кабинет. Ето ги писалището, диванът, шкафът! Стаята беше празна, а откъм къщата не долиташе нито звук. По-добре не можеше да бъде.

Уил внимателно пресметна разстоянието, затвори и този прозорец и направи четири крачки напред. Ако беше преценил правилно, това щеше да е най-подходящото място да се пресегне, да изреже стъклото на шкафа и да грабне алетиометъра, после щеше да затвори прозореца.

Новият прозорец дойде точно на нужната височина. Стъклото на шкафа проблясваше само на една ръка разстояние и Уил доближи лице, оглеждайки внимателно рафтовете един по един.

Алетиометърът не беше там.

Отначало си помисли, че е сбъркал шкафа. В стаята имаше още три, тази сутрин ги беше преброил. Тъмни четвъртити шкафове със стъкла отпред и отстрани, с обвити в кадифе рафтове, върху които бяха наредени ценни предмети от порцелан, слонова кост и злато. Да не би просто да беше отворил прозореца не там, където трябва? Но на горния рафт се виждаше някакъв тежък инструмент с месингови пръстени, който помнеше от сутринта. А на средния рафт, където сър Чарлз беше поставил алетиометъра, имаше празно място. Шкафът беше същият, но алетиометърът го нямаше.

Уил отстъпи крачка назад и си пое дълбоко дъх.

Трябваше да премине отвъд и да потърси внимателно. Да отваря прозорци напосоки — това можеше да му отнеме цяла нощ. Ето защо той затвори прозореца пред шкафа и отвори нов, по-голям зад дивана, откъдето можеше лесно да се промъкне и да се върне обратно, ако се наложеше.

Ръката го болеше жестоко, превръзката се беше разхлабила. Той я намота отново, доколкото можа, и подпъхна свободния край. Прекрачи в кабинета, приклекна зад дивана и се спотаи, стиснал ножа в ръка, като се ослушваше внимателно.

Не долови никакъв звук. Изправи се и огледа шкафовете един по един. Алетиометърът не беше там. Не беше и на писалището сред грижливо подредените книжа и томове. Нямаше го и на камината при поканите за тържества и приеми, нито на диванчето до прозореца или на осмоъгълната масичка зад вратата.

Уил се върна при писалището с намерението да надникне в чекмеджетата, но не очакваше да открие нещо. В този миг долови стържещия звук на автомобилни гуми по настланата с чакъл алея отвън. Беше толкова тих, че можеше да е плод на въображението му, но той спря като закован.

Чу външната врата да се отваря.

Момчето бързо притича до дивана и се сниши зад него, само на ръка разстояние от посребрената от луната трева на Читагазе. Едва беше приклекнал и чу бързи стъпки. Обърна се и видя Лира да тича към него. Той й махна и сложи пръст на устните си. Тя забави крачка. Уил вече знаеше за връщането на сър Чарлз.

— Не го намерих — прошепна Уил. — Няма го. Може да го е взел със себе си. Ще слушам оттук, да видя дали няма да го остави. Ти стой тук.

— Не! По-зле е, отколкото си мислиш! — Лира беше видимо обзета от паника. — Тя е с него! Госпожа Колтър… майка ми! Не знам как е стигнала дотук, но ако ме види, с мен е свършено, Уил! Пък и вече знам кой е той! Спомних си къде съм го виждала. Казва се лорд Бореал. Видях го на коктейла на госпожа Колтър, когато избягах от нея. Сигурно през цялото време е знаел коя съм…

— Тихо! Ако ще вдигаш шум, по-добре се махни!

Лира се овладя, преглътна мъчително и поклати глава.

— Извинявай. Не, искам да остана с теб. И да чуя какво си говорят.

— Тогава тихо!

Гласовете вече долитаха откъм хола. Лира и Уил бяха толкова близко, че можеха да се докоснат — той в своя свят, а тя в Читагазе. Лира видя, че превръзката му се е разхлабила, потупа го по рамото и му направи знак, че иска да го превърже. Той протегна лявата си ръка към нея, но вниманието му беше насочено към кабинета.

В стаята светна лампа. Чу се гласът на сър Чарлз, който освободи прислужника, после затвори вратата след себе си.

— Мога ли да ти предложа чаша токайско? — попита той.

— Много мило от твоя страна, Карло — изрече нисък, мелодичен женски глас. — Не съм пила токайско от години.

Чу се тихо бълбукане, звън на стъкло, няколко любезни фрази, после сър Чарлз се настани на дивана, само на сантиметри от Уил.

— За твое здраве, Мариса. Ще ми кажеш ли сега за какво си дошла?

— Искам да знам откъде имаш алетиометъра.

— Защо?

— Защото той беше у Лира, а аз искам да я намеря.

— Не мога да си представя защо ти е притрябвала. Доста противно хлапе е.

— Трябва ли да ти напомням, че ми е дъщеря?

— Значи е още по-противна, щом предпочита да стои по-далеч от такава очарователна майка. Защото точно това прави, нали?

— Къде е тя?

— Ще ти кажа, обещавам. Но преди това ти трябва да ми кажеш нещо.

— Стига да мога.

В гласа й прозвуча предупреждение, поне така му се стори на Уил. А гласът й беше наистина опияняващ — галещ, нежен, мелодичен и млад. Нямаше търпение да я види, защото Лира никога не я беше описвала, но при този глас и лицето и сигурно беше забележително.

— Какво искаш да знаеш? — попита жената.

— Какво се опитва да направи Азриел?

Настъпи тишина, сякаш гостенката обмисляше внимателно отговора си. Уил се обърна да погледне Лира и видя пребледнялото й лице и прехапаните устни. И тя като него напрягаше слух, за да не изпусне нищо от казаното.

— Добре, ще ти кажа — изрече най-сетне госпожа Колтър. — Лорд Азриел събира армия, за да завърши войната, започнала в небесата преди много еони.

— Колко средновековно звучи! Но все пак явно разполага с някои напълно съвременни средства. А какво е направил с магнитния полюс?

— Намерил е начин да разруши преградата между нашия свят и останалите. Това доведе до резки смущения в земното магнитно поле, които би трябвало да са достигнали и до този свят… Но откъде знаеш за това? Карло, мисля, че трябва да отговориш на няколко мои въпроса. Какво представлява този свят? И как ме доведе тук?

— Той е един от милионите. Между тях има пролуки, но не е лесно да ги намериш. Аз знам около дузина, но местата, към които се отварят, са се разместили и това сигурно се дължи на опитите на Азриел. Сега може да се мине направо в нашия свят и в още много други. По-рано имаше само един свят, който служеше като кръстопът, и всички врати се отваряха към него. Затова можеш да си представиш колко бях изумен, когато днес преминах отвъд и те видях там. И колко съм щастлив, че мога да те доведа тук, без да се налага да минаваме през Читагазе.

— Читагазе ли? Какво е това?

— Кръстопътят. Един свят, който живо ме интересува, скъпа ми Мариса. Но в момента е много рисковано да го посещаваме.

— Защо?

— Опасен е само за възрастните, децата могат спокойно да се движат в него.

— Какво? Трябва да ми кажеш, Карло! Това е разковничето — тази разлика между възрастните и децата! В нея се съдържа цялата загадка на Праха! Точно затова трябва на всяка цена да намеря детето. Вещиците я наричат с някакво име — почти успях да го изтръгна от една вещица, но тя умря прекалено бързо. Трябва да я намеря! Там е отговорът и аз трябва да го науча…

— Ще я намериш. Този инструмент ще я доведе при мен, можеш да бъдеш сигурна. И щом веднъж ми даде онова, което ми трябва, твоя е. Кажи ми сега за твоите странни телохранители, Мариса. Никога не съм виждал такива войници. Какви са те?

— Хора като хора. Само че… разединени. Нямат демони, затова нямат нито страх, нито въображение, нито воля. Те ще се бият до последна капка кръв.

— Нямат демони… Хм, това е много интересно. Чудя се дали няма да се съгласиш на един малък експеримент, ако можеш да прежалиш някого от тях. Иска ми се да разбера дали Привиденията ще се заинтересуват от такъв човек. Ако не му обърнат внимание, може да се окаже, че сме в състояние въпреки всичко да минаваме през Читагазе.

— Привиденията? За какво говориш?

— По-късно ще ти обясня, скъпа. Те са причината възрастните да нямат достъп до този свят. Прах — деца — Привидения — демони разединяване… Да, това може да свърши работа. Пийни още малко вино.

— Искам да знам всичко! — заяви жената. — И ще те накарам да ми кажеш. А сега ми обясни какво правиш в този свят. Тук ли идваш, когато ни казваш, че заминаваш за Бразилия или Индия?

— Открих пътя насам преди много време. Тайната си струваше да бъде запазена, дори и от теб, Мариса. Както виждаш, много добре съм се наредил. Участието ми в Държавния съвет у нас много бързо ми отвори очите за тукашната власт. Всъщност, станах шпионин, макар никога да не съм казвал на работодателите си всичко, което знам. В този свят службите за сигурност от години се занимават със Съветския съюз — у нас го знаем като Московия. И макар заплахата да е намаляла напоследък, все още има подслушвателни кули и уреди за шпиониране, а аз продължавам да се срещам с хората, които ръководят тази дейност. Така преди известно време чух за някакви големи смущения в земното магнитно поле. Службите са разтревожени. Всички държави, в които се занимават с теоретична физика — ние я наричаме експериментална теология, — са мобилизирали учените си да открият на какво се дължи това. Защото знаят, че става нещо, и подозират, че е свързано с други светове. Всъщност имат достатъчно основания за това. Тук са правени изследвания върху Праха. О, да, и те знаят за неговото съществуване. Дори в този град има един екип, който работи върху проблема. И още нещо — преди десетина-дванайсет години на север е изчезнал един човек и тайните служби подозират, че е знаел нещо, което живо ги интересува. А именно, местоположението на една врата между световете, същата като онази, през която дойде ти. Намерената от него е единствената, за която имат сведения. Нали не си мислиш, че съм им казал за останалите? И когато започна тази бъркотия, те се втурнаха да търсят този човек. Естествено, и аз съм любопитен да науча повече за него, Мариса.

Уил седеше като вкаменен и чуваше биенето на сърцето си. Боеше се, че и хората в кабинета могат да го чуят. Сър Чарлз говореше за собствения му баща! Значи него търсеха онези мъже!

Но през цялото време, докато се спотайваше в стаята, той долавяше още нещо, което го изпълваше с усещането за опасност. Някаква сянка се движеше по пода, но от укритието си не можеше да я разгледа, защото движението й беше стремително и неуловимо.

Тогава се случиха две неща.

Най-напред сър Чарлз спомена алетиометъра.

— Например — каза той, продължавайки някаква своя мисъл, — да вземем този инструмент. Много съм любопитен. Ще ми кажеш ли как действа?

Той извади алетиометъра и го постави на осмоъгълната масичка до дивана. Уил го виждаше ясно. Ако се пресегнеше, можеше да го докосне.

Второто, което се случи, беше, че сянката застана неподвижно. Съществото, което я хвърляше, очевидно беше на гърба на креслото, в което седеше госпожа Колтър, защото сянката се обрисуваше отчетливо върху стената. В мига, в който тя спря, Уил осъзна, че това е демонът на жената. Прокрадваща се маймунка, която безспир се озърташе на всички страни.

Той чу как зад гърба му Лира си пое дълбоко дъх. И тя беше видяла сянката. Уил се обърна и прошепна:

— Върни се при първия прозорец, влез в градината и започни да хвърляш камъни по прозореца на кабинета. Това ще им отвлече вниманието и ще мога да взема алетиометъра. После бягай при прозореца и ме чакай.

Лира кимна, обърна се и хукна през тревата. Уил продължи да слуша.

— Ректорът на „Джордан“ е един изкуфял старец — говореше госпожа Колтър. — Не мога да си обясня защо й го е дал. Нужни са няколко години упорита работа, за да започнеш да го разбираш. А сега искам ти да ми кажеш някои неща, Карло. Как го откри? И къде е Лира?

— Видях я в градския музей да го гледа. Естествено, познах я нали я бях виждал на онзи коктейл преди време. Веднага разбрах, че трябва да е намерила врата. После се сетих, че мога да я използвам за свои цели. Така че когато се срещнахме за втори път, аз откраднах алетиометъра.

— Много си прям.

— Няма място за свян — и двамата сме големи хора.

— А къде е тя сега? И какво направи, когато откри, че уреда го няма?

— Дойде да се срещне с мен, за което се иска известна смелост, признавам.

— На нея смелост не й липсва. И какво смяташ да правиш нататък? Какви са тези твои цели?

— Казах й, че ще си го получи обратно, ако ми донесе нещо, което ми трябва. Нещо, което не мога да взема сам.

— Какво е то?

— Не знам дали…

В този миг през прозореца с трясък влетя камък.

Шумът на строшено стъкло беше оглушителен, точно както трябваше, и маймунката скочи от облегалката на креслото, докато хората стояха зашеметени. Още един трясък, последван от трети, и Уил усети, че сър Чарлз се надига от дивана.

Той се пресегна и грабна алетиометъра от масичката, пъхна го в джоба си и се шмугна обратно през прозореца. В мига, в който се озова в Читагазе, напипа краищата му и пое дълбоко дъх. Само на крачка от него дебнеше ужасна опасност.

Тогава се чу крясък — не човешки и не животински, а още по-зловещ и противен. Крещеше отвратителната маймунка. Уил вече беше затворил по-голямата част от прозореца, но на височината на гърдите му все още оставаше малка пролука. В този миг той отскочи назад, защото през дупката се провря космата златиста ръчичка с остри черни нокти, после и лице, сякаш излязло от някой кошмар. Зъбите на маймунката бяха оголени, а очите й пламтяха и от тях се излъчваше такава злоба, че Уил я усети почти физически като острие, което се забиваше в тялото му.

Още секунда и маймунката щеше да премине отвъд и това щеше да бъде краят. Но Уил вдигна ножа и замахна към лицето й, или там, където трябваше да бъде лицето й, защото демонът вече беше отскочил. Това му даде време да хване краищата на прозореца и да ги съедини.

Собственият му свят беше изчезнал. Той стоеше сам в осветения от луната парк на Читагазе, разтреперан и уплашен до дъното на душата си.

Но сега трябваше да отърве Лира. Хукна към първия прозорец и надникна през него. Тъмните листа на лаврите и зелениката му пречеха да вижда, но се пресегна и ги разтвори.

Иззад ъгъла на къщата се показа маймунката и затича по тревата с пъргавината на котка, а след секунди се появиха сър Чарлз и жената. Възрастният мъж държеше пистолет. На лунната светлина Уил изумен забеляза колко е красива жената. Блестящите й тъмни очи бяха пленителни, стройното й тяло — нежно и грациозно. Но когато тя щракна с пръсти, маймунката изведнъж спря и скочи в ръцете й — и тогава Уил осъзна, че прелестната жена и злобната маймунка са едно същество. Но къде беше Лира?

Сър Чарлз освободи предпазителя на пистолета, който изщрака меко, и се загледа в храстите. Уил изпита чувството, че гледа право в него, но после очите на мъжа го подминаха.

Маймунката явно беше чула нещо, защото двамата възрастни едновременно погледнаха наляво. Демонът мълниеносно скочи нататък, където сигурно се спотайваше Лира, и само след миг тя щеше да бъде открита…

Но тогава от храсталака изскочи шарената котка и изсъска. Маймунката се извъртя стремително, падна на четирите си лапи и се изправи срещу котката, която изви гръб, навири войнствено опашка и отново изсъска.

Маймунката скочи към нея. Котката замахна светкавично с лапа и в този миг през прозореца се шмугна Лира, следвана от Панталеймон. Котката измяука пронизително, маймунката изпищя, обърна се и скочи в ръцете на госпожа Колтър, а животното се втурна като стрела към храстите на собствения си свят и изчезна.

Лира и Уил бяха в Читагазе. Той още веднъж напипа невидимите краища и ги събра в мига, в който през смаляващата се пролука долетя звук на строшени съчки…

Възцари се тишина. Уил се отпусна на колене върху влажната от росата трева и напипа алетиометъра.

— Ето го — каза той.

Лира го взе. С треперещи ръце Уил пъхна кинжала в ножницата, легна на тревата премалял и затвори очи, докато Лира стягаше превръзката му.

— О, Уил! — прошепна тя. — Благодаря ти. Благодаря за всичко…

— Дано котката да е добре — промърмори той. — Прилича на моята Мокси. Може вече да си е отишла вкъщи. В нейния си свят.

— Знаеш ли какво си помислих? За момент ми се стори, че тя е твоят демон. Защото направи точно това, което би направил един добър демон. Ние я отървахме и сега тя отърва нас. Хайде, Уил, недей да лежиш на тревата, мокра е. Трябва да си легнеш на истинско легло, иначе ще настинеш. Да влезем в онази голяма къща. Сигурно ще има легла и храна. Хайде, ще ти направя нова превръзка, ще сваря кафе, ще изпържа омлет… Всичко, което кажеш. После ще легнем да спим. Сега, когато алетиометърът е у нас, всичко ще е наред, ще видиш. Няма да правя нищо друго, освен да ти помагам да намериш баща си, обещавам…

Тя му помогна да се изправи и двамата тръгнаха бавно през градината към голямата бяла вила, окъпана от лунната светлина.