Острият кинжал

15.Кървавият мъх

„Продължавайте — каза алетиометърът. — Напред, нагоре!“

И те продължиха да се катерят. Вещиците летяха над тях и търсеха най-удобния път. Полегатите хълмове преминаха в стръмни склонове и скалисти предпланини. Към обяд, когато слънцето се беше вдигнало високо, пътешествениците се озоваха в почти непроходима местност с множество сухи оврази, скали и осеяни с камъни долчинки без нито една зелена тревичка, където единственият звук беше цвърченето на насекомите.

Двамата спираха само от време на време да пият вода от кожените манерки и почти не разговаряха. Панталеймон летя известно време над главата на Лира, докато се умори и се превърна в пъргава планинска коза с пищни рога. Той скачаше чевръсто от камък на камък, а Лира почти пълзеше по склона. Уил намръщено мълчеше, присвил очи срещу слънцето, като се стараеше да не обръща внимание на усилващата се болка. Беше достигнал онова състояние, когато единствено движението можеше да му донесе някакво облекчение, а неподвижността беше мъчителна. Откакто магията на вещиците не подейства, те го гледаха със страх, сякаш беше белязан с клеймото на някакво проклятие, по-могъщо от собствените им сили. По някое време стигнаха малко езерце, яркосиньо петно сред червените скали, едва десетина метра широко. Спряха да утолят жаждата си и да напълнят манерките и потопиха уморените си ходила в ледената вода. След няколко минути продължиха пътя си, а малко след това при тях долетя развълнуваната Серафина Пекала.

— Трябва да ви оставя за малко. Лий Скорзби има нужда от мен, не знам защо. Но не би ме повикал, ако не се нуждаеше от помощта ми. Продължавайте да вървите, аз ще ви намеря…

— Господин Скорзби? — възкликна Лира. — Но къде…

Ала още преди да довърши въпроса, Серафина Пекала беше отлетяла. Лира посегна машинално към алетиометъра с намерението да го пита какво е станало с Лий Скорзби, но се сети, че е обещала да се обръща към него само за да помага на Уил, и отпусна ръце.

Приятелят й седеше наблизо с опряна на коляното ръка, от която продължаваше да капе кръв. Лицето му беше опърлено от слънцето, но под загара прозираше неестествена бледност.

— Уил — попита Лира, — знаеш ли защо трябва да намериш баща си?

— Винаги съм знаел само едно. Майка ми каза, че ще наметна неговата мантия. Това е, което мога да ти кажа.

— Какво може да означава то? Каква мантия?

— Сигурно мисията му. Каквото и да прави той, аз ще трябва да го продължа. Вероятно това е смисълът.

Момчето изтри потта от лицето си с дясната си ръка. Не можеше да й каже, че копнее за баща си така, както изгубено дете копнее за дома. Пък и това сравнение не би му хрумнало, защото домът беше мястото, където той се грижеше за безопасността на майка си, но за самия него не се грижеше никой. Бяха изминали пет години от онази събота в супермаркета, когато играта на криеница се превърна в ужасяваща реалност. Дълъг период в краткия му живот и той през цялото време жадуваше да чуе думите: „Чудесно, детето ми! Никой не би се справил по-добре. Гордея се с теб. Ела сега и си почини…“

Не можеше да го каже на Лира, но тя го виждаше в очите му. И за нея беше ново да усеща така друг човек. Когато ставаше дума за Уил, всичко беше ясно, отчетливо и близко.

Понечи да му го каже, но в този миг долетя една от вещиците.

— Зад нас идват хора. Не са близко, но се движат бързо. Да отида ли да погледна?

— Да — кимна Лира. — Но се спусни ниско и гледай да не те видят.

Двамата с Уил с мъка се изправиха и продължиха изкачването.

— Много пъти ми е било студено — заговори тя, за да прогони мисълта за преследвачите. — Но никога не ми е било толкова горещо като сега. В твоя свят толкова ли е топло?

— Там, където живея, не е горещо. Но климатът се променя. През лятото е по-горещо отпреди. Казват, че хората са разрушили атмосферата с всичките химикали, които използват и затова времето се е объркало.

— Май наистина е така — съгласи се Лира. — И ние сме тук в центъра на всичко това.

Той не отговори, измъчван от горещината и жаждата, и двамата продължиха трудното изкачване в нажежения въздух. Панталеймон, преобразен на щурче, седеше на рамото на Лира, твърде уморен, за да скача или да лети. От време на време вещиците откриваха по някое изворче, до което децата не можеха да стигнат, и отиваха да напълнят манерките им. Без вода скоро щяха да умрат от жажда, а наблизо вода нямаше — всяка струйка, която избликваше от земята, отново биваше погълната от нажежените скали.

Двамата продължиха да вървят, очаквайки с нетърпение вечерния хлад.

Вещицата, която тръгна на разузнаване, се наричаше Лена Фелд. Тя летеше ниско, като използваше канарите за прикритие, а малко преди залез, когато слънцето обагряше в кървавочервено околните скали, стигна до синьо езерце, край което отряд войници си строеше лагер.

Ала още първият поглед към тях й каза повече, отколкото би искала да знае — тези мъже нямаха демони. Те не бяха от света на Уил, нито от Читагазе, където демоните бяха вътре в хората, но всички изглеждаха живи. Войниците бяха от нейния свят и отсъствието на демоните я ужаси и зашемети.

Обяснението дойде малко по-късно, когато от една палатка се показа жена. Беше красива и изящна в защитната си униформа — и изпълнена с живот. Такава беше и златистата маймунка, която подскачаше около нея.

Лена Фелд се скри сред камъните и видя госпожа Колтър да разговаря с командира на отряда, докато войниците разпъваха палатките, палеха огньове и топлеха вода.

Лена, която беше участвала със Серафина Пекала в спасяването на децата от Болвангар, искаше да я застреля на място, но съдбата като че закриляше тази жена. Да стреля с лък, беше много далече, а не можеше да се приближи повече, без да я забележат. Трябваше да стане невидима. Заклинанието й отне десетина минути.

Когато най-сетне се увери, че магията действа, Лена Фелд се спусна по скалистия склон към езерото. Двама или трима войници вдигнаха глави и я изгледаха с празен поглед, но никой от тях не задържа вниманието си върху нея. Вещицата спря пред палатката, в която беше влязла жената, и вдигна лъка си с поставена на тетивата стрела.

Отвътре долиташе нечий нисък глас и тя повдигна лекичко платнището да погледне.

Госпожа Колтър разговаряше с някакъв мъж, когото Лена не беше виждала — възрастен, с побеляла коса и могъщо телосложение. Около китката му се беше увил демонът му във вид на змия. Двамата седяха в платнени столове и си говореха тихо, приближили глави.

— Разбира се, Карло — рече жената. — Ще ти кажа всичко, което те интересува. Какво искаш да знаеш?

— Как се справяш с Привиденията? — попита мъжът. — Не мислех, че е възможно, но с очите си ги видях да те следват като кученца… Да не би да се боят от стражата ти? Каква е причината?

— Съвсем просто е. Те знаят, че мога да им дам повече храна, ако ме оставят жива, отколкото, ако ме погълнат. Мога да ги отведа при плячката, за която копнеят безплътните им сърца. В мига, в който ми ги описа, вече бях сигурна, че ще бъдат под моя власт, и наистина се оказа така. А целият свят трепери пред тези ужасни създания! Карло! — продължи тя шепнешком. — Знаеш, че мога да направя нещо и за теб. Искаш ли да ти доставя истинско удоволствие?

— Мариса — промърмори мъжът, — достатъчно ми е да съм близо до теб…

— Не е достатъчно, Карло, и ти го знаеш. Мога да ти доставя несравнимо по-голямо удоволствие…

Малките черни ръчички на демона й помилваха змията, която бавно се разви и се плъзна по ръката на човека. Жената и мъжът държаха чаши със златисто вино. Тя отпи от своята и се наведе към него.

— Ах… — изстена мъжът, когато демонът му се откъсна от него и се отпусна в ръцете на маймунката. Златистото създание бавно я вдигна към лицето си и поглади с буза смарагдовата й кожа. Черният език на змията се стрелна навън, а мъжът въздъхна.

— Карло, кажи ми защо преследваш момчето — прошепна госпожа Колтър и гласът й беше нежен като ласката на демона й. — За какво ти е притрябвало?

— То има нещо, което искам. О, Мариса…

— Какво е то, Карло? Какво има?

Той поклати глава, но съпротивата му беше обречена. Демонът му обвиваше нежно гърдите на маймунката и прокарваше глава през дългата й лъскава козина, докато ръцете й се плъзгаха по гъвкавото му тяло.

Лена Фелд ги наблюдаваше, застанала само на две крачки от тях. Тетивата на лъка й беше опъната, стрелата чакаше. Можеше да я освободи за част от секундата и жената щеше да бъде мъртва още преди да си е поела дъх. Ала вещицата беше любопитна и стоеше с широко отворени очи и затаен дъх.

Докато гледаше госпожа Колтър, Лена не можеше да види какво става зад гърба й. От другата страна на езерото в мрака се издигаше гора от призрачни дървета, която трептеше и се полюляваше. Но не бяха дървета и докато цялото внимание на Лена Фелд и демона й беше насочено към госпожа Колтър, един от бледите силуети се отдели от останалите и се понесе плавно по повърхността на езерото, без да остави нито една гънчица по водата, после спря на сантиметри от скалата, върху която беше кацнал демонът на вещицата.

— Нищо не ти пречи да ми кажеш, Карло — промълви госпожа Колтър. — Прошепни го. Все едно, че говориш насън. Кой би могъл да те упрекне? Само ми кажи какво има момчето и за какво ти е нужно. Аз мога да го взема от него и да ти го дам… Искаш ли? Само ми кажи, Карло. На мен то не ми трябва. Искам само момичето. Какво е то? Кажи ми и ще го имаш…

Мъжът потрепери. Очите му бяха затворени.

— Един нож… — промълви той. — Острият кинжал от Читагазе. Не си ли чувала за него, Мариса? Някои го наричат teleutaia makhaira, последният от всички ножове. Други му казват Езахетър…

— Какво може да прави той, Карло? Кое му е особеното?

— О… Този кинжал може да реже всичко… Дори създателите му не са знаели на какво е способен… Материята, духът, ангелите, въздухът — всичко е уязвимо, нищо не може да противостои на острия кинжал. Той е мой, Мариса, искам да сме наясно!

— Разбира се, Карло. Обещавам. Дай да ти напълня чашата… Докато златистата маймунка бавно прокарваше ръце по дългото изумрудено тяло на змията, притискаше я и я огъваше, а сър Чарлз въздишаше от удоволствие, само Лена успя да види какво се случи в действителност. Докато очите на мъжа бяха затворени, госпожа Колтър тайно изсипа в чашата няколко капки от малко шишенце и я допълни с вино.

— Ето, скъпи — прошепна тя. — Да пием за нас… Той вече беше опиянен, пое чашата и жадно отпи, после още веднъж.

В този миг без всякакво предупреждение жената се изправи, обърна се и застана лице в лице с Лена Фелд.

— Е, вещице, наистина ли мислиш, че не знам как се става невидима?

Лена беше твърде слисана, за да реагира. Зад гърба на госпожа Колтър мъжът се мъчеше да си поеме дъх. Лицето му стана керемидено, гърдите му се повдигаха конвулсивно, а демонът му висеше безжизнен в ръцете на маймунката, която го захвърли с презрение.

Лена Фелд се опита да вдигне лъка, но нещо я сковаваше и не й позволяваше да помръдне. Това никога не й се беше случвало и тя извика от уплаха.

— О, вече е много късно — изрече госпожа Колтър. — Погледни към езерото, вещице.

Лена се обърна. Демонът й пляскаше с крила и надаваше писъци, сякаш беше затворен в стъклена клетка. Опитваше се да полети и падаше, блъскаше се и разтваряше човка ужасен, но смъртоносната прегръдка на Привидението се беше сключила около него.

— Не! — извика вещицата и направи крачка нататък, но й прилоша и й се зави свят. Тя се обърна към жената и изрече умолително: — Пусни го! Моля те, пусни го!

— Ще видим. Детето с вас ли е? Питам за Лира.

— Да!

— А момчето? С вас ли е момчето с ножа?

— Да… Моля те…

— Колко са вещиците?

— Двайсет. Моля те, пусни го!

— Някоя от тях пази ли децата на земята?

— Повечето летят, но три или четири постоянно са при децата… Ох, боли… Пусни го или ме убий!

— Високо ли са се изкачили? Още ли вървят, или са спрели да почиват?

Лена й каза всичко. Тя самата би изтърпяла всяко мъчение, но не и онова, на което подлагаха демона й. След като разбра къде са вещиците и как пазят Лира и Уил, госпожа Колтър каза:

— Вие, вещиците, знаете нещо за Лира. Аз почти успях да го изтръгна от една ваша сестра, но тя умря, преди да съм свършила с нея. Е, теб сега няма кой да те отърве. Кажи ми истината за дъщеря ми.

— Тя ще бъде майката… ще бъде животът… Майката… ще се възпротиви… Тя…

— Назови я! Казваш ми всичко, освен най-важното! Назови я! — извика госпожа Колтър.

— Ева! Майката на всичко! Новата Ева! Майка Ева! — изхлипа Лена.

— Аха…

Жената въздъхна дълбоко, сякаш най-сетне беше открила смисъла на живота.

Вещицата осъзна като в сън какво е направила и извика ужасена:

— Какво ще й сториш?

— Ще се наложи да я унищожа — хладно отвърна госпожа Колтър, — за да предотвратя второ грехопадение… Как не го разбрах досега? Може би, защото е твърде грандиозно…

Тя плесна с ръце.

— Разбира се! Азриел ще поведе война с Всемогъщия, после… Разбира се, разбира се… Като преди. А Лира ще бъде Ева. Но този път грехопадение няма да има. Аз ще се погрижа за това. Няма да има…

Тя се обърна и щракна с пръсти към Привиденията. Онова, което вещицата чувстваше до този миг, беше само бледа сянка на другото, което последва. Усещането за гадене, за преобръщане на душата, грозното отчаяние, бездънната скръб — всичко това се удвои, удесетори, умножи стотици пъти. Последната й съзнателна мисъл беше отвращение от живота. Сетивата я бяха лъгали досега — светът не беше изтъкан от енергия и наслада, а от злоба, предателство и апатия. Животът беше противен, смъртта също и от единия до другия край на вселената това беше единствената абсолютна и неоспорима истина.

Тя остана така, с лък в ръка, безразлична към всичко, жив труп. Така и не можа да види какво стана нататък. Госпожа Колтър не погледна повече към побелелия мъж, който лежеше в несвяст, и търкалящия се в праха демон, а повика командира на отряда и нареди да се готвят за поход в планината.

После се запъти към езерото и призова Привиденията. Те се подчиниха и се приближиха, плавайки като стълбове от прозрачна мъгла над водата. Жената вдигна ръце и ги накара да забравят, че са приковани към земята. Едно по едно Привиденията се издигнаха във въздуха и се понесоха като тополов пух, тласкани от вятъра към планината, към двете деца и вещиците. Но Лена Фелд не виждаше нищо.

С падането на мрака застудя. Лира и Уил доядоха последния сух хляб и легнаха да спят под една надвиснала скала, която още пазеше остатъци от дневната топлина. На Лира не й беше никак трудно да заспи — само след минута вече се беше унесла в сън, прегърнала Панталеймон. Уил лежеше тихо, но сънят не идваше. Това се дължеше отчасти на ръката, която беше подута до лакътя и го болеше, отчасти на твърдата земя и на студа. Ала най-силно от всичко го измъчваше желанието да види майка си.

Боеше се за нея и знаеше, че тя ще е в безопасност само ако той се грижи за нея. И в същото време искаше тя да се грижи за него, както преди години, когато беше съвсем малък. Копнееше майка му да превърже осакатената му ръка, да го сложи да си легне и да му пее, да прогони тревогите му и да го обгърне с цялата топлота и нежност, от които се нуждаеше така силно. Ала това никога нямаше да се случи. Някъде дълбоко в себе си той все още беше малко момче. И заплака, легнал на голата земя, но с тихи безмълвни сълзи, за да не тревожи Лира.

Измина много време, а сънят не идваше и нямаше надежда да дойде. Уил се размърда, протегна вдървените си крайници и се изправи. С ножа на пояса и тревога в душата той пое нагоре по склона, търсейки успокоение.

Зад него демонът на вещицата, която стоеше на стража, вдигна глава. Жената се обърна и го видя да се катери по скалите, протегна ръка към клонката от омаен бор и полетя тихо след него, за да се увери, че е в безопасност.

Момчето не я забеляза. Изпитваше нужда да върви, да се движи. Цяла нощ, цял ден, цял живот, защото нищо друго не би могло да угаси огъня в гърдите му. Изкачваше се все по-високо и по-високо, без да се замисля как ще намери обратния път, докато се озова на малко плато, което му се стори покривът на света. Нямаше нито един връх наоколо, който да се издига по-високо. Под брилянтната светлина на луната имаше само два цвята — непрогледно черно и мъртвешко бяло, ръбати форми и безкрайна голота.

Излезлият вятър започна да трупа облаци над главата му и луната внезапно се скри. Цялата околност потъна в мрак. За по-малко от минута Уил се озова в почти непрогледна тъмнина.

И в този миг някой сграбчи дясната му ръка.

Той извика и се извъртя стремително, но хватката не отслабна. Кръвта му кипна. Вече беше доведен до краен предел и ако трябваше това да бъде и край на живота му, щеше да го продаде скъпо.

Изрита нападателя и се опита да се изтръгне, но онзи го стискаше здраво. Посегна към ножа с лявата ръка, но тя беше така подута и безчувствена, че не успя дори да го докосне. А без съмнение имаше насреща си възрастен мъж и трябваше да се бори само с една ръка, и то осакатена.

Уил впи зъби в ръката на мъжа и получи зашеметяващ удар в тила. Отново опита с ритници, някои от които улучваха, мяташе се и се извиваше, дърпаше се и блъскаше, но не успя да се изскубне. Като в просъница чуваше запъхтяното си дишане и хриптенето на нападателя. По чиста случайност кракът му попадна зад коляното на противника. Уил го блъсна в гърдите и двамата тежко се стовариха на земята, но колкото и да се мъчеше да се изтръгне, хватката си оставаше все така здрава. За миг момчето изпита ужас този човек никога нямаше да го пусне, дори и да го убиеше, трупът му пак щеше да си остане вкопчен в него.

Силите му отслабваха и той заплака от безсилие, като продължаваше да рита и да блъска мъжа с глава и колене, но знаеше, че няма да е задълго. Едва тогава забеляза, че противникът му не прави никакъв опит да го спре, просто лежеше на земята и стискаше здраво ръката му. Внезапно се почувства изцеден и се отпусна до него. Всеки нерв в тялото му пулсираше и се гърчеше.

Не след дълго надигна глава и се вгледа в мрака. До тялото на мъжа забеляза белезникаво петно — гърдите и главата на голям орел, демон, който също лежеше неподвижно. Уил отново опита да измъкне ръката си и усети, че сключените около китката му пръсти не поддават.

Противникът му не беше в несвяст и посегна със свободната си ръка да опипа пръстите му. Косата на Уил се изправи.

— Дай си другата ръка! — нареди мъжът.

— Внимавай! — предупреди го Уил.

Пръстите на мъжа леко се плъзнаха по осакатената длан на момчето и напипаха кървящите чуканчета. Той тутакси пусна ръката му и седна.

— Ножът е у теб! Ти си Пазителят.

Гласът му беше звучен и богат, но някак отпаднал. Човекът беше ранен. Нима той го беше ранил така тежко?

Уил продължаваше да лежи на камъните, безсилен да помръдне, и се взираше в лицето на мъжа, но в мрака различаваше само едрия му силует. Човекът пипнешком потърси нещо около себе си и след минута по ръката на Уил се разля приятна прохлада, докато непознатият втриваше в раната му някакво успокояващо мазило.

— Какво правиш? — попита момчето.

— Лекувам раната ти. Не мърдай.

— Кой си ти?

— Единственият, който знае за какво служи кинжалът. Сега дръж ръката си така и не се движи.

Вятърът се усилваше и върху лицето на Уил капнаха няколко дъждовни капки. Той трепереше неудържимо, но подпря ръката си и позволи на мъжа да го превърже с парче ленено платно.

След като приключи с раната, непознатият се претърколи на гръб и остана да лежи неподвижно. Уил се опита да разгледа лицето му, но беше твърде тъмно. Протегна ръка и докосна гърдите му. Сърцето на мъжа се блъскаше като птица в клетка.

— Да — дрезгаво изрече човекът. — Опитай се да го излекуваш.

— Болен ли сте?

— Скоро ще се оправя. Ножът е у теб, нали?

— Да.

— И знаеш как да го използваш?

— Да, да. А вие от този свят ли сте? И откъде знаете за ножа?

— Слушай — каза мъжът и се надигна с усилие. — Не ме прекъсвай. Ако наистина си Пазителят, ти имаш мисия, по-важна от всичко, което можеш да си представиш. Дете… Как са могли да го допуснат? Е, сигурно така е трябвало… Иде война, момче. Най-голямата, която някога се е водила. Нещо подобно се е случвало и преди, но този път доброто трябва да победи… За няколко хиляди години човешка история е имало само лъжи и пропаганда, жестокост и предателство. Време е да започнем отначало, но този път както трябва…

Той замълча и с хриптене си пое дъх, после продължи:

— Кинжалът… Те така и не са разбрали какво са сътворили, онези стари философи. Изобретили са устройство, което може да раздели и най-малките частици материя, а са го използвали да крадат бонбони. Нямали са представа, че са създали единственото оръжие във всички вселени, способно да унищожи тиранина. Всемогъщия. Бога. Въстаналите ангели са претърпели поражение, защото не са имали нищо такова. Но сега…

— Аз не го исках! И сега не го искам! — извика Уил. — Ако вие го искате, вземете го! Мразя го, мразя и онова, което може да прави…

— Късно е. Нямаш избор — ти си Пазителят. Той те е избрал. Нещо повече, те знаят, че е у теб и ако не го използваш срещу тях, ще го изтръгнат от ръцете ти и ще го насочат срещу нас. За вечни времена.

— Но защо трябва да се бия с когото и да е? Много ми идва, омръзна ми да се бия, не мога повече. Искам…

— Ти печелеше ли тези битки?

Уил замълча за миг.

— Да, май, че да — изрече накрая.

— И си се бил за ножа?

— Да, но…

— Значи си боец. Това е истината. Можеш да спориш с мен, но не и със собствената си природа.

Уил знаеше, че мъжът казва истината. Ала тази истина горчеше. И непознатият го съзнаваше, защото помълча малко, преди да продължи:

— Има две големи сили и те воюват помежду си, откакто свят светува. Всяка стъпка напред, всяка частица знание, мъдрост и човещина са изтръгнати насила. Всяка глътка свобода е извоювана в свирепи битки между онези, които искат да знаем повече, да сме по-силни и по-мъдри, и другите, които искат да сме покорни, да мълчим и да се подчиняваме. Днес тези две сили се стягат за бой. И всяка от тях повече от всичко на света жадува да се добере до твоя кинжал. Ти ще трябва да избереш, момче. Ние с теб дойдохме тук, водени от висша сила — ти с ножа и аз, който трябва да ти разкажа за него.

— Не! — извика Уил. — Грешите! Никога не съм се стремил към това! Онова, което търся, е съвсем друго!

— Ти може би си мислиш така, но истината е различна — промълви мъжът.

— Добре, какво трябва да правя?

Тогава Станислаус Груман, Джопари, Джон Пари се поколеба.

Помнеше клетвата, която беше дал на Лий Скорзби, и се поколеба, преди да я наруши. Нямаше избор, трябваше да го направи.

— Да отидеш при лорд Азриел — изрече той — и да му кажеш, че те праща Станислаус Груман и че притежаваш единственото оръжие, което му е нужно. Независимо дали ти харесва или не, това е твоята задача, момче. Забрави всичко друго, колкото и важно да ти се струва, и го направи. Ще те отведат дотам — нощта е пълна с ангели. Раната ти ще заздравее. Почакай! Преди да тръгнеш, искам да те погледна както трябва.

Мъжът посегна към раницата, която носеше, извади кибрит и запали малък тенекиен фенер. Двамата за пръв път се погледнаха.

Уил видя измъчено лице с неколкодневна четина и упорита челюст, върху което светеха яркосини очи. Слабото тяло на мъжа, превито от болка, беше наметнато с тежък плащ, обточен с пера.

Пред шамана стоеше момче в изпокъсана ленена риза, още по-малко, отколкото очакваше, изтощено и настръхнало като диво зверче, но с някакво странно необуздано любопитство в будните очи под правите тъмни вежди, които толкова напомняха очите на майка му…

Между тях премина искра.

Ала в мига, в който фенерът освети лицето на мъжа, от притъмнялото небе долетя стрела и той се строполи, без да промълви дума. Демонът орел изчезна, сякаш никога не беше съществувал.

Уил седна на земята зашеметен.

Нещо изпърха край него и ръката му се стрелна несъзнателно нататък. В дланта му пляскаше с крила и се мъчеше да се изтръгне уплашен демон червеношийка.

— Не, не! — извика вещицата Юта Камайнен и се сгромоляса до него на земята, притиснала ръка към сърцето си.

Но още преди да успее да се надигне, Уил се съвзе и опря острия кинжал в гърлото й.

— Защо го направи? — извика той. — Защо го уби?

— Защото го обичах, а той отхвърли любовта ми! Аз съм вещица! И не прощавам!

Тя беше вещица и не би се уплашила от едно момче при нормални обстоятелства, но сега Уил й вдъхна страх. У него имаше повече сила и заплаха, отколкото у всяко друго човешко същество, което познаваше, и това я накара да потрепери. Юта падна възнак, а той се надвеси над нея, сграбчил косата й с лявата си ръка, глух за болката и смазан от отчаяние.

— Ти не знаеш кой беше той! Баща ми!

Вещицата разтърси глава.

— Не, не! — прошепна. — Не е възможно! Това не може да е истина!

— Не е нужно да е възможно, достатъчно е, че е истина! Той беше баща ми и никой от нас не го знаеше до мига, в който ти го уби! Цял живот съм чакал и изминах целия този път, за да го намеря, а ти го уби…

Разтърси я като дрипа и я блъсна на земята.

— Какво е направил, та да го убиеш? Кажи ми, ако можеш!

Тя погледна мъртвия, после момчето и тъжно поклати глава.

— Не, не мога да го обясня. Прекалено млад си. Няма да разбереш. Обичах го, това е всичко.

Уил не успя да я спре. Вещицата стисна дръжката на ножа, който беше измъкнала от ножницата секунда преди това, и го заби в гърдите си.

Той дори не изпита ужас. В този миг чувстваше само отчаяние и някаква неизмерима пустота.

Бавно се изправи и се вгледа във вещицата, в буйните й черни коси и свежото лице, мокро от дъжда. Устните й бяха разтворени като за целувка.

— Не разбирам — изрече на глас. — Толкова е странно…

И се обърна към мъртвия мъж. Баща му.

Гърлото му се сви. В светлината на малкия фенер Уил коленичи и докосна с ръце тялото му — лицето, раменете, гърдите. Затвори очите му, отметна сивата коса от челото му, помилва грапавите му страни, стисна ръцете му.

— Татко… — прошепна. — Татенце… Не знам защо го направи тази жена. Не разбирам, толкова е странно за мен. Но обещавам, кълна се да направя онова, което искаше от мен. Ще се боря. Ще бъда воин, обещавам. Ще занеса ножа на лорд Азриел който и да е той, и ще му помогна да се пребори с врага си. Сега почивай… Всичко е наред. Спи…

До мъртвия се търкаляха кожената му раница, кибритът, фенерът и роговата кутийка с балсама от кървав мъх. Уил събра всичко. Внезапно погледът му падна върху обточения с пера плащ на баща му, тежък и подгизнал, но все пак топъл. На мъртвия вече нямаше да му трябва, а Уил трепереше от студ. Той разкопча бронзовата катарама и се наметна с плаща.

После угаси фенера, хвърли последен поглед към двете проснати тела и заслиза по склона.

Въздухът беше зареден с електричество и шепнеше с хиляди гласове. Поривите на вятъра донасяха до слуха му и други шумове — далечен говор и монотонно пеене, дрънчене на метал и плясък на крила, които бяха така осезаеми, че сякаш бяха в главата му. Камъните под краката му бяха мокри и хлъзгави. Слизането се оказа далеч по-трудно от изкачването, но той нито за миг не забави крачка.

Когато навлезе в последната долчинка, преди да стигне мястото, където спеше Лира, внезапно спря като закован. В мрака се очертаваха силуетите на двама мъже, застанали неподвижно, сякаш в очакване на нещо. Уил сложи ръка върху дръжката на ножа.

— Ти ли си момчето с кинжала? — попита единият и гласът му неволно напомни на Уил за плясъка на крила, който беше чул преди това. Не който и да беше непознатият, не можеше да е човешко същество.

— Кои сте вие? — попита на свой ред той. — Хора ли сте, или…

— Не. Не сме хора. Ние сме Стражите. Бене елим. Вие ни наричате ангели.

Уил мълчеше и непознатият продължи:

— Има ангели, които изпълняват други задачи и силата им е друга. Нашата задача е проста — да стигнем до теб. Проследихме всяка стъпка на шамана дотук с надеждата, че той ще ни доведе при теб. Така и стана. Сега на свой ред ние ще те отведем при лорд Азриел.

— Били сте с баща ми през цялото време?

— Всяка секунда от пътя му.

— Той знаеше ли?

— Дори не подозираше.

— Тогава защо не спряхте вещицата? Защо позволихте да го убие?

— По-рано бихме й попречили. Но в мига, в който ни доведе при теб, неговата задача приключи.

Уил не каза нищо. Главата му се въртеше. Това беше още едно нещо, което не успяваше да проумее.

— Добре — заяви накрая. — Ще дойда с вас. Но най-напред ще събудя Лира.

Те останаха неподвижни и го пуснаха да мине. Уил заслиза надолу към надвисналата скала, под която беше оставил спящата Лира. Ала нещо го накара да спре.

В полумрака различи неподвижните фигури на вещиците, които пазеха момичето — някои бяха седнали, други изправени. Приличаха на статуи, които дишаха, но животът сякаш беше изцеден от тях. В този миг Уил с ужас осъзна какво се е случило. Привиденията ги бяха застигнали във въздуха и ги бяха превърнали в живи мъртъвци.

Но…

— Къде е Лира? — извика той.

Убежището под скалата беше празно. Лира беше изчезнала.

Там, където беше лежала, се виждаше някакъв предмет. Уил се приближи. Беше раницата й и ако се съдеше по тежестта й, алетиометърът още беше вътре.

Уил яростно тръсна глава. Това не можеше да е истина!

Уви, истина беше. Бяха пленили Лира.

Двете тъмни фигури стояха в очакване недалеч. Единият ангел проговори:

— Трябва веднага да тръгнеш с нас. Лорд Азриел те очаква. Силите на врага растат с всяка минута. Шаманът ти каза каква е твоята задача. Последвай ни и ни помогни да победим. Ела с нас. Побързай!

Уил погледна към тях, после към раницата на Лира и още веднъж към тях. Не беше чул нито дума.