Освободеният Прометей (Лирична драма в четири действия)

ПРЕДГОВОР ОТ АВТОРА

Гръцките трагици, избирайки сюжетите си из историята на своя народ или из митологията, ги разработваха до известна степен произволно. Те съвсем не се смятаха задължени да се придържат към общоприетото тълкувание или да подражават, както в повествованието, така и в заглавието, на своите съперници и предшественици. Подобно разбиране би довело до отричане на самите подбуди, които тласкаха творчеството им — да се издигнат, да победят другите участници в художественото съревнование. Историята за Агамемнон е била поставена на атинската сцена в толкова варианти, колкото са били и пиесите, които са я взели за сюжет.

Аз си позволих подобна волност. В своя „Освободен Прометей“ Есхил представя, че Юпитер се е помирил с Прометея и му се отплатил по този начин, задето титанът е разкрил опасността, надвиснала над неговото царство от брака му с Тетида. Според това третиране на сюжета Тетида бива омъжена за Пелей и Прометей с разрешението на Юпитер освободен от Херкулес. Ако аз бях написал своята драма по този образец, нямаше да сторя нищо повече от един опит да се възстанови изгубената творба на Есхил: стремеж, който — дори и да бях предпочел такова тълкувание — пак щеше да бъде възпрепятстван от мисълта, че подобен опит би довел до сравнение, твърде дръзко за мене. Но всъщност аз не можех да се съглася е такава слаба развръзка — да помиря Бореца и Потисника на човечеството. Моралната сила на темата, така могъщо поддържана от страданията и издръжливостта на Прометей, щеше да изчезне, ако си представим, че се е отрекъл от своя горд език и е коленичил пред тържествуващия и коварен противник. Единственото създание на човешкото въображение, отчасти близо до Прометея, е Сатаната (Шели има пред вид образа на Сатаната от „Изгубеният рай“ на Милтон. — Б. пр.), но според мене Прометей като образ е по-поетичен от Сатаната, тъй като освен своята храброст, величие и твърда съпротива срещу всемогъщата сила можем да си го представим и лишен от недъзите на честолюбието, завистта, отмъстителността и жаждата за възвеличаване, които при героя на „Изгубеният рай“ ни пречат да съчувстваме на съдбата му. Характерът на Сатаната буди в ума пи една порочна последица от аргументи, като ни заставя да сравняваме грешките му с нещастията му и да извиняваме първите, защото вторите надминават всяка граница. В умовете на тия, които разглеждат тази величествена творба с религиозно чувство, тя поражда нещо още по-лошо. Противно на това Прометей се явява сякаш тип на висше нравствено и духовно съвършенство, подчинен само на най-чистите, безкористни подбуди, които водят до най-прекрасните и най-благородни цели.

Тази поема бе почти изцяло написана сред хълмоподобните развалини на баните на Каракала, сред цъфтящи поляни и гъсти храсти, покрити с ароматни цветя, които като все по-преплетени лабиринти се простират по огромните тераси и зашеметяващите арки, увиснали във въздуха. Яркосиньото небе на Рим, влиянието на пробуждащата се пролет, така могъща в този божествен климат, и новият живот, с който тя опиянява душата, бяха вдъхновителите на тази драма.

Образността, която, използвам тук, в много случаи е извлечена от проявите на човешкия душевен живот или от онези външни действия, в които те се изразяват. В модерната поезия това изглежда необичайно, макар Данте и Шекспир да дават много подобни примери — Данте повече от всеки друг и с повече успех. Но гръцките поети, които знаеха всички средства да събудят съчувствие в сърцата на съвременниците си, постоянно употребяваха този могъщ похват. Нека моите читатели припишат тази особеност на усърдието, с което съм изучавал елинските творби, тъй като едва ли ще ми бъде призната по-голяма заслуга.

Трябва да кажа най-откровено няколко думи за степента, в която запознанството ми със съвременни произведения е могло да повлияе на моята работа, защото често се отправя такъв укор към поеми, много по-известни, и с право по-известни, от моята. Невъзможно е човек да живее в една епоха с такива писатели като тези, които са в челните редици на пашата литература, и добросъвестно да твърди, че е отстранил влиянието на такива необикновени умове върху своя език и общото звучене на мисълта си. Истина е, че ако не духът на техния гений, то поне формите, в които той се е излял, се определят не толкова от техните лични особености, колкото от особеностите на моралната и интелектуална среда, сред която те са израснали. По този начин доста писатели притежават външната форма, но не и духа на онези, на които се приема, че подражават, защото формата е принадлежност на епохата, в която живеят, докато духът е самопроизводната светкавица на тяхната душа.

Особеният стил, който отличава съвременната английска литература — напрегнатата и изразителна образност, — като една цялостна сила не произхожда от подражание на който и да е отделен писател. Общият сбор на способностите във всеки период остава като цяло един и същ; обстоятелствата, които го пробуждат към действия, непрестанно се менят. Ако Англия беше разделена на четиридесет републики, всяка равна по население и територия на Атина, няма основание да се съмняваме, че институции, не по-съвършени от атинските, ще създадат във всяка една от тях философи и поети, равностойни на древногръцките, които (като изключим Шекспир) никога не са били надминати. Великите творци от златния век на нашата литература се родиха от това трескаво събуждане на общественото мнение, което разруши до основи най-старата и най-потисническа форма на християнската религия. Развитието и напредъкът на същия дух ни дадоха Милтон. Великият Милтон беше — и нека това винаги се помни — републиканец и смел търсач на нови истини в нравствеността и религията. Имаме основание да предполагаме, че големите писатели на нашето време са спътници и предшественици на някоя неподозирана още промяна в обществения строй или във възгледите, които го циментират. Облакът на обществения разум вече изригва своята мълния, равновесието между институциите и възгледите сега се възстановява или е на път да се възстанови.

Колкото до подражанието, поезията е подражателно изкуство. Тя създава, но създава чрез съчетания и изображения. Поетичните абстракции са прекрасни и нови не защото техните съставки не са съществували по-рано в човешкото съзнание или в природата, а защото цялото, създадено чрез тяхното съчетание, поражда едно разбираемо и красиво сродство с тези източници на мисли и чувства и със съвременните им условия; така че един велик поет е шедьовър на природата и другите поети са длъжни да го изучават. Както поетът не може да се откаже от това — духът му да бъде огледало на всичко красиво във видимия свят, така той не може да се изключи от съзерцанието на красотата в творбите на своите велики съвременници. Претенцията, че се изключва, би била нахалство у всеки, освен у най-великите, а дори и у най-великите този стремеж ще доведе до една напрегнатост, неестественост и безсилие. Поетът е съчетание на въздействията на вътрешните сили, които ще изменят природата на другите и на външните влияния, които подбуждат и поддържат тези сили; той не е продукт на едно, а на две начала. В това отношение всеки човешки ум се променя под въздействието на природните неща и на изкуството; на всяка дума и всяко внушение, което е позволил да се доближи до съзнанието му. Той е огледалото, в което се оглеждат всички форми и в което стават една форма. Поетите, както и философите, художниците, скулпторите и музикантите са, от една страна, създатели, от друга, създания на своето време. От тази подчиненост не могат да избягнат и най-великите. Има сходство между Омир и Хезиод, между Есхил и Еврипид, между Виргилий и Хораций, между Данте и Петрарка, между Шекспир и Флечър, между Драйден и Поуп. Те имат всички общ родов белег, вътре в който се разгръщат личните им особености. И ако това сходство е резултат на подражанието, аз с охота ще призная, че съм подражавал.

Ползвам се от случая да призная, че притежавам това чувство, което един шотландски философ по начин, характерен за него, нарича „страст да се мени светът“. Каква страст го е накарала да напише и да издава своята книга, той не обяснява. Колкото за мене самия, аз предпочитам да бъда осъден заедно с Платон и Бейкън, отколкото да попадна в рая с Пейли и Малтус. Но би било грешно да се смята, че посвещавам своето поетично произведение па единствената задача — пряко да наложи обществено преобразование, или пък че до каквато и да е степен го смятам за някаква логична теоретична система как да се устрои човешкият живот. Дидактическата поезия ми е отвратителна; всичко, което може със същия успех да бъде изразено в проза, става досадно и претенциозно, ако се даде в стихове. Така че моята цел е била само да запозная високо изтънченото въображение, което притежава една избрана класа любители на поезията, с красивите идеали на нравственото усъвършенстване; аз зная, че докато умът не се научи да люби, да се възхищава, да се доверява, да се надява, да търпи, разсъдъчните принципи на нравственото поведение ще бъдат като семена, хвърлени по друмищата на живота, и пътниците несъзнателно ще ги тъпчат в праха, макар да биха могли да им донесат жетвата на щастието. Ако ми е съдено да живея, за да съставя това, към което се стремя — една последователна история на всичко, което ми се струва истински градивни сили на човешкото общество, то тогава защитниците на неправдите и предразсъдъците да не се ласкаят, че бих вземал за образец повече Есхил, отколкото Платон.

Говоря за себе си с непресторена свобода и затова нямам нужда от самозащита пред откровените; а нека тези, които не са откровени, да си помислят дали като извращават нещата, не вредят повече на собствените си сърца и умове, отколкото на мене. Какъвто и талант да притежава човек — даже и най-нищожен, — той е длъжен да го използува, щом може да послужи за развлечение и поука на хората, и ако опитът му се окаже неуспешен, то неосъществената задача е достатъчно наказание за него. Нека никой не се измъчва да трупа върху усилията му праха на забвението, защото издигната купчина ще посочи гроба, който иначе би останал неизвестен.

(Прекрасната древногръцка легенда за Прометей хилядолетия е привличала въображението на поетите. Тя е свързана с цялата система на гръцката митология. Най-напред върховното божество е бил Уран, който е олицетворявал небето. Негови деца са титаните, същества могъщи като самата природа. Един от тях, Кронос, Хитрия, изковава железен сърп, причаква баща си и го убива. Следва, царството на Кронос, който се оженва за Рея. От техния брак се раждат бъдещите олимпийски богове: Хестия, Деметра, Хера, Посейдон, Хадес и Зевс (Юпитер). Тъй като, Кронос бил научил от своите родители, че едно от децата му ще го свали от трона, той ги поглъщал веднага след раждането им. Ужасената майка, Рея, решава да запази поне едно и когато идва ред на шестото, Зевс, подава вместо него на ненаситния баща един камък, обвит в пелени. Спасеният Зевс бива скрит на остров Крит, където израства. Тогава той принуждава Кронос да изкара от търбуха си погълнатите деца. Те излизат пълни с ярост и жажда за отмъщение. От този миг започва продължителната и страшна война между титаните. Всички останали титани освен Океан застават на страната на Кронос срещу Зевс и неговите братя и сестри. И тук вече се намесва Прометей.

Прометей, син на титана Япет и сам титан, притежава пророческа мъдрост и знае бъдещето. Самото му име „Прометей“ означава „мисъл, която върви напред“, „предумисъл“. Предвиждайки крайната победа на Зевс, той застава на негова страна в борбата заедно с Гея, земята. Благодарение на неговите съвети Зевс печели решителната битка. От благодарност Зевс дарява на Прометей и на брат му Епиметей правото да създават живите същества на земята. Епиметей създава животните. Прометей обаче решава да сътвори по-висше създание, взема малко пръст, смесва я с вода и прави човека. За разлика от животните той го създава изправен, така че докато другите твари гледат надолу към земята, човекът гледа към звездите. После той се вдига до небето, запалва факела си от колесницата на слънцето и дава на хората най-силното им оръжие — огъня. Тогава настъпва Златният век, когато не е имало престъпления, нещастия, войни и страдания и човеците са живели в невинност и щастие. Но Зевс не е могъл да се помири с обстоятелството, че „смъртните“ владеят огъня. Той започва да ги преследва — скъсява пролетта, разделя годината на сезони; подготвя план за пълно унищожаване на човечеството. Тогава защитникът на хората, Прометей, повежда борба с Олимп. Зевс се чувствува оскърбен и за наказание отнема огъня от човека. Смелият титан обаче отново го открадва от небето, скрива го в една тръба и го връща на земята. За тази си дързост Прометей бива жестоко наказан. По заповед на Зевс той е окован на една скала високо в Кавказ и всеки ден при него долита един лешояд да кълве дроба му. Неговите мъки биха могли да свършат, ако признае господството на небесния властелин и ако му издаде тайната, която той знае в своята премъдрост — каква опасност застрашава с гибел царството на Зевс. Но Прометей е горд и не желае да коленичи пред своя враг и потисник на човечеството. Със своята храброст и твърдост, с благородната цел, на която служи, той остава може би най-яркият символ на борец в цялата човешка история. Шели разработва този толкова древен и толкова прочут сюжет с голяма свобода и във фабулата, и в тълкуването, като заостря борбеното и оптимистично начало в него.)

ПРОМЕТЕЙ

ДЕМОГОРГОН

ЮПИТЕР

ЗЕМЯТА

ОКЕАН

АПОЛОН

МЕРКУРИЙ

ХЕРКУЛЕС

----------

АЗИЯ

ПАНТЕЯ

ЙОНА — Океаниди

----------

ПРИЗРАКЪТ НА ЮПИТЕР

ДУХЪТ НА ЗЕМЯТА

ДУХЪТ НА ЛУНАТА

ДУХОВЕ НА ЧАСОВЕТЕ

ДУХОВЕ, ЕКОВЕ, ФАВНИ, БЕСОВЕ