Освободеният Прометей (Лирична драма в четири действия)

ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ

Сцената представлява част от гората край пещерата на Прометей. Пантея и Йона спят. През време на първата песен постепенно се пробуждат.

ГЛАС НА НЕВИДИМИ ДУХОВЕ

Побягнаха бледни звездите,

че слънцето — весел овчар,

подкара ги в тъмни кошари

оттатък зарите;

тъй някога бягат сърните,

когато през дебрите стари

преследва ги бърз ягуар…

Къде сте вий скрити?

Една редица от тъмни, неясни сенки

минава и пее.

Ний идем незвани

и носим савани

за гроба на всички години живяни!

Ний сенки нечути

на мъртви минути

погребваме Времето в своите скути!

Косите си късай,

отпускай лъка си,

сълза след сълза саркофага да ръси!

Да бъдем венците,

в които зарит е,

загубен и прашен, ковчегът на дните!

И както без плът е

и бяга из пътя

тъмата, че вече пристигнал денят е,

тъй в утрина ранна

ний сякаш сме пяна,

през светлия ден на брега разпиляна,

със тихата лесен

на полъх небесен

гласа си дочул и в безкрая отнесен!…

ЙОНА

Какви са тия гласове?

ПАНТЕЯ

На миналите часове!

Понесли своите трофеи,

от боя, който

единствен Той ще надживее!

ЙОНА

Сега на път ли са?

ПАНТЕЯ

На път!

Ведно със вятъра летят,

под неговото наметало!

ЙОНА

Къде? Къде?

ПАНТЕЯ

Към всичко тъмно, минало, умряло!…

ГЛАС НА НЕВИДИМИ ДУХОВЕ

В небето мъглите се гънат,

в тревата — звезди от роса,

в морето талазите плуват

и заедно тънат,

от радостна буря разбити;

а после в блаженство танцуват

и дигат се пак в небеса!…

Къде сте вий скрити?

Запял е със щастие ново

пак старите песни лесът,

потокът отново бърбори

прозвъннало слово,

надолу го носят реките,

а в острите върхове горе,

ликуващ, отеква гърмът…

Къде сте вий скрити?

ЙОНА

Кои са тези със юзди в ръцете?

ПАНТЕЯ

И колесниците им откъде са?

ПЪРВИ ПОЛУХОР

Разкъса се старата, сънна завеса,

Земята и Въздухът дигнаха глас.

Тя нашето раждане още зарови

дълбоко…

ГЛАС

Дълбоко?

ВТОРИ ПОЛУХОР

Дълбоко под нас!

ПЪРВИ ПОЛУХОР

Стотици години държаха ни в люлка,

де скръбна омраза бе нашият сън,

а който се будеше, виждаше гледка…

ВТОРИ ПОЛУХОР

По-страшна дори от съня си, навън!

ПЪРВИ ПОЛУХОР

И слушахме, спящи, как свири на арфа

Надеждата, как ни зове Любовта,

и сещахме сила и скачахме бързо …

ВТОРИ ПОЛУХОР

Тъй скачат вълни, заблудени в нощта!…

ХОР

Тъчете сега със вихрушките танец,

срежете небето със песен на мощ,

задръжте деня, че ще иска да бяга

отвъд пещерите на зинала нощ! …

Че някога ние, подобни на хрътки,

подгонвахме дните — ранени сърни,

и те се препъваха целите в кърви,

през пусти години и пусти страни!…

Но днес!… О, тъчете мистичната тъкан

на музика, танец и слънчева плът,

та сякаш събрани лъчи, Часовете,

в едно да летят!…

ГЛАС

В едно да летят!…

ПАНТЕЯ

Виж, духовете на Духа човешки

пристигат! Вместо мантии блестящи,

най-сладки звуци плътно ги загръщат…

ХОР ОТ ДУХОВЕТЕ НА ДУХА

Ний идем при вас

и смесваме глас

във хора на вашия вихрен захлас,

тъй риби летящи,

изскачат блестящи

и сбират се горе със чайките спящи!…

ХОР ОТ ЧАСОВЕ

Отде сте вий дошли, отде сте засияли,

та вашите нозе са с мълнии-сандали,

та вашите криле са като мисъл ярка,

та вашите очи са като обич жарка?

ХОР ОТ ДУХОВЕТЕ НА ДУХА

Човешкият дух

доскоро бе глух,

в лицето си тъмен, в сърцето си кух,

а днес се облива

във радост звънлива,

а днес в океан от възторзи се скрива!

И ние летим

от него, незрим,

от светлите бездни на порив любим,

от кули небесни,

де помисли бесни

са гледали вашите танци чудесни!

От тихия кът

на ласкава плът,

де влюбени вашите къдри ловят,

от морската пяна,

де мъдрост събрана

пленила е вашата лодка скована!

От тия очи,

де образ личи —

и мрамор ще стане, и в стих ще звучи,

от лудата хала,

де пак е летяла

крилата наука, с крила на Дедала42!

Години наред

пълзяхме безчет

през ад от омраза и сълзи, и лед,

години вървяха

и мъничко бяха

земите, където надежди цъфтяха!…

Днес нашата дан

е кротката длан,

под росни криле е балсам разпилян,

в очите се връща

любов вездесъща

и в райска градина тя всичко превръща!

ХОР ОТ ДУХОВЕ И ЧАСОВЕ

Тъчете мистичната тъкан, тъчете —

от земния край до безкрая небесен,

вий, духове силни и страстни, летете

със танец и музика, с повик и песен,

тъй както стотици реки се събират

в морето и блясък и радост намират!

ХОР ОТ ДУХОВЕТЕ НА ДУХА

Врагът е разбит

и пътят открит —

ще литнем нагоре към светъл зенит,

към шир звездочела,

оттатък предела

на всяка тъма, световете уплела!…

Ще пуснем следи

към всички звезди,

пътеката наша в безкрая ще бди,

и както мъглата

пред буря се мята,

ще бягат Смъртта, и Нощта, и Тъмата!

И въздухът благ,

и чистият зрак

Духа на Мощта ще настигат във бяг;

ведно ще се вливат

и вред ще отиват

и Обич, и Мъдрост — Смъртта да убиват!

И с нас песента

сред таз пустота

ще вдигне вселена, де грей мисълта,

пий свойта идея

ще вложим във нея —

да носи тя името на Прометея!

ХОР ОТ ЧАСОВЕ

Спри танцът бесен, песента пръсни —

едни да тръгват, други да остават!

ПЪРВИ ПОЛУХОР

Отвъд небето ще сме ний!

ВТОРИ ПОЛУХОР

Нам чаровете земни дават!

ПЪРВИ ПОЛУХОР

Свободни, нас никой не може да спре!

Ще вдигнем ний нова земя и море,

и дето бе Адът, ще бъде Небе!

ВТОРИ ПОЛУХОР

Велики и светли, летим в чистота,

да водим деня и да минем нощта —

със нас е на целия блясък властта!

ПЪРВИ ПОЛУХОР

Въртим се и пеем със пълен размах,

дървета, животни от земния прах

смиряваме е обич, а не и със страх!

ВТОРИ ПОЛУХОР

И пак към Земята намираме брод,

че нейните тръпки на смърт и живот

са нашите химни към светъл възход!…

ХОР ОТ ДУХОВЕТЕ НА ДУХА

Спри танцът бесен, песента пръсни,

едни да тръгват, други да остават!

Да поведем на вси страни

приоблачните висини,

които обич вместо дъжд ще дават!…

ПАНТЕЯ

Отминаха!

ЙОНА

Не сещаш ли все пак

на отлетялата им нежност радостта?

ПАНТЕЯ

Да, като хълм, над който облак ласкав

изчезнал е във дъжд и се усмихва

на модрото небе с безчетни капки

от слънчева вода.

ЙОНА

Дори сега,

докато ний говорим, нови песни

летят. Какъв е тоя страшен звук?

ПАНТЕЯ

Това е музиката най-дълбока

на обикалящия свят. С Еолов трепет

той пали струните на въздуха трептящ,

ЙОНА

Чуй, всеки миг на тишина е пълен

с най-тихи звуци-трепети и те

са също ясни, сребърни и ледни,

пробуждащи и остри, и пронизват

слуха, за да живеят във душата,

тъй както зиме хладните звезди

пронизват въздуха кристален и се вглеждат

във своите образи върху морето!…

ПАНТЕЯ

Но, виж, през тия две места, където

гората се разтваря, а над тях

е проснат балдахин от гъсти клони,

и дето ручеят звънлив дели се

покрай мъха, бродиран с теменуги,

и неговата песен продължава

във две пътеки (както две сестри,

които се разделят със въздишка,

за да се срещнат със усмивка пак,

и острова на свойта скръб обгръщат

като гора от тихи, тъжни мисли) —

там две видения със странен блясък

във въздуха безветрен, над земята,

летят през океан от звук чаровен,

все по-напрегнат, силен и дълбок…

ЙОНА

Аз виждам колесница като оня

най-тънък кораб, в който нощ преляла

повежда Майката на месеците горе

към западната пещера, когато

тя вдига се от сънища безлунни.

Над колесницата извит е навес

от мека тъмнина и планините

се виждат през безплътното му було

като картини в огледало на магьосник.

И вместо колела тя има гъсти

и златни облаци, подобни на ония,

които геният на урагана

натрупва върху светлото море,

когато слънцето подгонено се вмъкне

под него — те въртят се и се движат,

като че вятър тласка ги отвътре.

Дете крилато седнало е в нея —

лицето му е бяло като сняг,

крилете му са като слънчев скреж,

снагата му сияе, също бяла,

през трепналите от ветреца дипли

на бялата му дреха, изтъкана

от бисери ефирни; и най-сетне

косата му белей се с белотата

на светлина, разпръсната във нишки.

Очите само са като небе

от течен мрак, излян отвътре сякаш —

тъй облаци назъбени от своите

камшици-лъкове изливат буря

и въздуха блестящ обхващат с огън,

във който няма светлина. Детето

с ръка размахва трепнал лунен лъч

и сила някаква във него направлява

носа на плуващата колесница

върху въртящите се облаци, а те

докато плъзгат се върху тревата,

върху цветята и вълните, будят звуци,

прекрасни като пеещия дъжд

на сребърна роса, която пада.

ПАНТЕЯ

А от отсрещната пътека на гората

се втурва с мощна, вихрена хармония

кълбо, събрало хиляди кълба;

макар че то като кристал е твърдо,

изглежда кухо и от край до край

текат през него светлини и звуци.

Кълбата вътре се заплитат и разплитат,

лазурни, пурпурни, зелени, златни —

едно във друго, помежду им всичко

е пълно със невъобразими същества —

безбройни призраци, изскочили насън

от безпросветни дълбини, но тъй че всеки

прозрачен е. Въртят се всички те

около себе си във хиляди движения,

като че хиляди незрими вретена,

със бързина, която разрушава

самата себе си, тържествено и бавно;

примесват звуци, гласове в едно,

и там се различават ясно думи

и дива музика. Във мощен вихър

кълбото многоцветно разтопява

потока ярък във мъгла лазурна,

първично чиста като светлината;

и полъхът на горските цветя,

мелодията на тревата жива,

и изумрудените светлини

на опнатите сред листа лъчи —

около неговата съкровена,

и все пак вътрешно враждебна скорост,

изглеждат елени във една въздушна маса,

в която се удавят сетивата.

А вътре във кълбото, разпрострял

вместо възглавка алабастрови ръце,

като дете, преуморено от игра,

криле прибрал и разпилял коси,

Духът прекрасен на Земята спи.

И вижда се как устните му мърдат

между променящите се сияния

на техните невидими усмивки

като на някой, който във съня си

говори за това, което люби!…

ЙОНА

Той само иска да уподоби

съзвучието на кълбото цяло!

ПАНТЕЯ

А от челото му, подобно мечове

от модър пламък или златни копия,

накичени със мирта43 — знак за гибел

на властниците, и емблеми на съюза

велик между земята и небето,

една звезда отправя кръг лъчи

и като спици на незримо колело

въртят се те, когато и кълбото

върти се, бързи като мисълта,

забиват в бездната слънцеподобни

светкавици, пробиват ту отвесно,

ту напречно земята потъмняла

и както я пробиват, и минават,

оголват тайните на нейното сърце:

безкрайни рудници елмаз и злато,

безценни камъни и пещери,

подпрени на колони от кристал,

където се пилее плод-сребро,

невиждан бисер, кладенци със огън

бездънен, извори, които хранят

като дете великото море

и парите им кичат раменете

на царствените земни планини

със снежна хермелинова наметка.

Лъчите святкат и откриват долу

изпълнените със тъга останки

на времена забравени: парчета

от котви, кораби разполовени,

и вкаменени салове, стрели,

колчани, шлемове, и щитове, понесли

главите на Горгона, колесници

със остри ножове на колелата,

трофеи, гербове и знамена,

и хералдически животни, край които

се е кикотела смъртта, ковчези

със знаците на мъртво разрушение —

развалини в развалини, останки

от хиляди огромни градове,

със жители, които е покрила

земята и които са били,

макар и смъртни, не човеци. Виж —

лежат там тия трупове чудати

сред своите създания ужасни,

сред свойте статуи, и жилища, и църкви,

зловещи фигури, натрупани във сиво

унищожение, притиснати, строшени

във черна дълбина, и върху тях

прострени скелети на неизвестни

крилати зверове, на едри риби,

що бяха острови от живи люспи,

на змии — страшни костени вериги,

обиколили канари железни

или нагърчени сред купища от прах,

когато силата на сетната им болка

е стрила канарите; най-отгоре

озъбеният крокодил и нявга

разтреслият земята веемот44.

Преди те бяха царствени животни

и върху слузестите брегове

и континентите, обрасли цели

в тръстика, се плодяха и растяха,

тъй както червеите лете се плодят

връз някой изоставен труп, додето

небето синьо ги е във потоп

обвило като в плащ, и с писък те

потънали са — или някой бог,

комета яхнал, минал е и рекъл:

„От днес не ще се вече появите!“

— и те не са се появили вече,

изчезнали са като моите думи!

ЗЕМЯТА

Възторг и лудост, тържество и сладост!

Безкрайна, бликаща, гърмяща радост!

Надземно щастие да бъдеш разкован!

Хей! Сякаш целият съм лъч небесен!

Хей! Сякаш целият съм облак бесен

и във гърдите ми е моят ураган!

ЛУНАТА

Ти, братко бърз, неуловим,

ти, скитнико неуморим,

от тебе светъл дух е устремен!

Пробил е мойта броня-лед

и внизал топлина навред

от свойта собствена любов пленен —

през мен, през мен!

ЗЕМЯТА

Хей! Тъмните врати на пещерите,

вулканите, реките гласовити,

тресат се целите във неутихваш смях;

моретата, пустините неверни,

на въздуха просторите безмерни

с вълни от облаци отекват подир тях!

И викат те: „Величие проклето,

което плашеше Земята и Небето,

и искаше да ги разпръснеш без следа,

със камъни гръмовни и горящи

да смелиш долу костите кървящи

на наште бедни, разтреперани чада,

докато всички кули легендарни,

дворците, статуите лъчезарни,

и планините между облаци и сняг,

и всяко цвете, люлката и гроба,

намерило над земната утроба,

във кал безжизнена разтъпче твоят крак

как падна ти, как полетя и падна!

Изпи те нищото — като устата жадна

на някой конник във пустинна самота,

погълнал с ужас капката последна;

и ето че отвред любов победна

изпълни твоята ужасна пустота!“

ЛУНАТА

От моите мъртви планини

снегът се стапя и звъни,

пак в моя океан вода блести,

и тоя дух в студена плът,

окичил пустата ми гръд

със раждане, което днес цъфти —

си ти, си ти!

Аз гледам те и ти шептя,

растат стебла, искрят цветя,

в сърцето ми живее образ нов,

долита облак, чувам звън,

и пъпките сънуват сън.

„Ний чакаме те — те отправят зов: —

Ела, любов!“

ЗЕМЯТА

Прониква тя в гранитните ми стави,

през чернозем и корени корави,

до най-високите листа и цветове,

за лудории вятъра възбужда,

забравените мъртъвци събужда

и те надигат се от тъмни домове,

и като буря, огнена стихия,

разбила облачната си килия,

изскочила от непрогледния си мрак,

разтърсва хаоса на мисъл мъртва,

омразата и болката разкъртва

и обезсилени, напускат те със бяг,

Човека, някогашно криво огледало,

което с образи лъжливи е грозяло

света, най-истинския и прекрасен свят,

това море, де обич се оглежда,

това небе, де от звездите свежда

надолу блясъци, живот и благодат!

Човека — младенец прокажен, зърнал

край пътя болен звяр, след него свърнал

и извора с лечебната вода открил,

и майка му, когато го видяла,

за дух го взела, а след туй ридала

от щастие, че здрав и хубав бил —

Човека — дух на духове отделни,

огърлица от мисли неразделни,

пленил стихиите със диамантен взор,

тъй както слънцето с очи лазурни

владее царство от планети бурни,

метежници из необятния простор —

Човека — над човеците самички,

свой собствен господар и съдник; всички

към него стичат се като реки в море;

пред погледа му болки и печали

са питомни животни, заиграли

така, че всеки би могъл да ги допре!…

И волята му с страсти колебливи,

дребнави грижи, спътници плашливи,

дух слаб да води, силен да се подчини,

сега са като кораб, който гони

живота на далечни небосклони,

че Обич кара го през дивите вълни!

Признава всичко неговата сила;

мечтите му са сякаш нишки свила —

ръцете майчински с тях пелени тъкат;

езикът му като орфична песен

държи умело хоровода бесен

на мислите и само той им дава плът…

Той язди бурите. Небето вечно младо

звездите си му даде — като стадо

минават те край него, да ги преброи,

и вика бездната от дълбини незнайни:

„Небе, останаха ли в тебе тайни?

Аз нямам вече моите! Човекът ме разкри!“

ЛУНАТА

Къде ли в черни пещери

духът на бяла смърт се скри

и сви савана си от сън и скреж?

По моя новосплетен път

щастливи влюбени вървят

и в нежността си стоплят всяка вещ

с копнеж, с копнеж!

ЗЕМЯТА

Тъй в утрото росата ледна, златна

се сгрява от зората благодатна,

докато литне като облак бял и чист,

със пладнето надбягва се в небето

и в залеза увисва над морето —

везмо от огън и от аметист!…

ЛУНАТА

И ти лежиш, и ти не спиш,

от радостта си сам блестиш,

звездите ти изпращат всеки ден

потоци от лъчи-живот

да кичат твоя кълбест свод.

а ти ги лееш, чист и вдъхновен

връз мен, връз мен!

ЗЕМЯТА

Посочва мойта пирамида нощна

към небесата — и със радост мощна

аз тичам, охкам и въртя се в светлина,

тъй влюбеният охка във съня си

и сянката на хубостта му ръси

върху леглото му любов и топлина!…

ЛУНАТА

Когато в топъл, нежен мрак

душа с душа се срещне пак

и тишина сърцето засени,

аз в твойта сянка ще хвърча,

от теб покрита ще мълча!

О, с обич моите поля и долини

пълни, пълни!…

Най-бърз от всички светове,

лети, просторът те зове!

Да блеснат в твоите очи

зелени, пурпурни лъчи

между безбройните слънца

със живи, пламнали сърца!

Аз, твойта влюбена жена,

се нося с луда бързина,

привлечена от взор любим

като магнит неудържим;

аз, най-обичана мома,

сърцето си прелях сама,

от сладостта на любовта

обезумяла се въртя

и взирам се със брачна жад

в лика ти вечно свеж и млад.

Така в Кадмийската гора45

върти се в шеметна игра,

Агаве46 вдигне ли стакан,

вакханката със дивен стан!

Лети сега, любим и брат,

аз гоня пътя ти познат,

навред из празни небеса

лъха ти ще го отнеса,

горещ през гладния простор,

изсмукала от твоя взор

и красота, и мъжество,

и вечна мощ, и тържество!

Тъй влюбеният става цял

това, в което се е взрял,

тъй гледа модрият синчец,

нагоре извишил цветец,

небето, за да вземе синина,

така и облакът вълнист

вмиг блясва като аметист

на заник зад далечна планина,

щом здрачът уморен

над нея спре,

и плаче беден ден,

че ще умре!…

ЗЕМЯТА

Луна, гласът ти върху мене пада,

тъй както блясъкът ти гали със наслада

моряците и твойта нощ пропада

във вечна тишина;

смири ме с думите си златоткани,

че като тигър беше радостта ми,

там, дето стъпи, тя остави рани,

разлей балсам, луна!

ПАНТЕЯ

Излизам аз от дивния поток

на тия звуци, както се излиза,

след като плувал си във бляснала вода,

огряна между тъмни канари…

ЙОНА

Да, мила сестро, но изля се вече

потокът и на тебе ти се струва,

че ти излизаш от вълните му, защото

и твоите думи капят като капки

от тялото и светлите къдрици

на къпеща се нимфа …

ПАНТЕЯ

Тихо, тихо!…

Могъща сила като мрак се вдига

от цялата земя и от небето

се спуска като нощ и се разпръсва

от въздуха, като че е събрана

във фибрите на слънчевия лъч,

за миг стъмнен. И ясните видения

на пеещите духове се вдигат

и блясват като бледни метеори

пред дъжделива нощ…

ЙОНА

Дочувам думи!

ПАНТЕЯ

Навред един и същи глас! О, слушай!

ДЕМОГОРГОН

Земя, щастливо царство на душата,

кълбо съзвучно на мечтан живот,

красив гигант, събрал из небесата

любов, за да постелеш своя брод!

ЗЕМЯТА

Аз слушам! Аз съм като падащ плод!

ДЕМОГОРГОН

Луна, сестра, любима и царица,

отправила отгоре взор сребрист,

обгърнала човек и звяр, и птица

със красота и със копнеж лъчист!

ЛУНАТА

Аз слушам! Аз съм като тръпнещ лист!

ДЕМОГОРГОН

Демони на слънцата и звездите,

владетели на област огнелика

оттатък поясите звездошити

на ширинето!

ГЛАС ОТГОРЕ

Нашата велика

република те слуша и те вика!

ДЕМОГОРГОН

Щастливи мъртви, за които всеки

най-ясен стих дори не ще открие

дали вървите в същите пътеки

като преди!

ГЛАС ОТДОЛУ

Или като ония,

които жалят ни, сега сме други ние!

ДЕМОГОРГОН

Вий, гении първични, заживели

и в мозъка, и в ядката корава

на камъка, и в звездните предели,

и в пясъка, що на брега остава!

НЕЯСЕН ГЛАС

Ний слушаме! Смути ти нашата забрава!

ДЕМОГОРГОН

Вий, духове на жива плът, вий, птици,

животни, червеи, чийто лъх изпраща

вред топлината си, вий, върволици

от мълнии сред самотата спяща!

ГЛАС

Гласът ти като вихър ни разклаща!

ДЕМОГОРГОН

И ти, Човек, преди деспота с роба

събрал в едно, и властник, и бездомен,

ти, пътниче от люлката до гроба,

в нощта помръкнала на тоя ден огромен!

ВСИЧКИ

Кажи! И думите ти ще са вечен спомен!

ДЕМОГОРГОН

Дойде денят на тайната разкрита,

отдолу зина бездна страховита,

властта небесна в мрака си плени,

и любовта от своя трон върховен

в сърцето мъдро, от часа съдбовен

на сетна мощ, от стръмните стени

на пропаст-мъка, вдигна се, развърна

крила лечебни и светът обгърна!…

Упорство, мъдрост, нежност, добродетел,

— туй са печатите на истински владетел,

сковали ямата на всяко зло,

и ако Вечността, баща на всичко,

пак пусне със помръдване едничко

Змията хваната47 и дигне тя чело —

е тях на съдбата нишките сплетете

и царството свободно пак върнете!

Да носиш болка, сякаш непомерна,

да простиш злоба, от нощта по-черна,

да устоиш на неприятел всемогъщ,

да се надяваш и самата ти надежда

да бликне туй, в което тя се вглежда,

да любиш, да си все един и същ —

това, Титане, вечно ще остава

и свобода, и хубост величава,

че то едничко е Живот, Победа, Слава!…

1819