Освободеният Прометей (Лирична драма в четири действия)

ПЪРВА СЦЕНА

Утро. Красива долина в Индийския Кавказ.

АЗИЯ (сама)

Ти слизаш вече с вихрите небесни

и като мисъл, като дух, ти пълниш

с неволни сълзи сухите очи

и с бързи тръпки пустите сърца,

напразно учили от миналите дни

покой да търсят. Да, ти слизаш вече!

Люляна в бури, ти се будиш, Пролет!

Дете на много ветрове, внезапно идеш,

подобно спомена за някой сън,

донесъл скръб, защото хубостта му

е минало; подобно радостта,

която се издига от земята,

за да накичи с облаци златисти

пустинята на нашия живот…

Това е времето, денят, часът!

Със изгрева ти трябваше да дойдеш,

сестрице мила, чакана тъй дълго,

тъй дълго непристигнала! Ела!

Пълзят минутите, безкрили червеи.

Една звезда потръпва още бяла

в руменината на настъпващото утро

зад пурпурните планини. Под цяла бездна,

разкъсвана от вятъра мъгла,

мъждука в езерото сенчесто и мрачно

отблясъкът й; гасне, блясва пак,

щом спрат вълните и в небето бледно

къдели огнени разстеле вълнест облак…

Изчезна най-подир! Отвъд ония

заснежени грамади потреперват

лъчите розови. Аз сякаш чувам

Еоловата музика20 на твоите

криле със цвят на морска дълбина,

довеяли зората.

Влиза Пантея.

Чувствам, виждам

очите пламнали с усмивката, която

погасва в сълзи като две звезди

с мъгла от сребърна роса полупокрити!

Любима и най-хубава, донесла

тук сянката на оня дух, чрез който

живея, колко много закъсня!

Над океана слънцето изскочи.

Сърцето ме болеше от надежда,

преди просторът да усети твоя полет!

ПАНТЕЯ

Прости ми, първа сестро — радостта

на спомена за сън един отслаби

крилете ми — тъй лете ветровете

наситени със мирис на цветя,

изнемощяват. Аз заспивах често

спокойна и се будех освежена

преди падението на Титана свят,

преди нещастната ти обич, чрез която

сърцето ми позна и обичта,

и мъката, защото те растяха

във твоето сърце. До неотдавна

аз спях във пещерите изумрудни

на Океана стар, сред тъмни клони

от пурпурен и зеленикав мъх

и млечните ръце на нашта млада

сестра21 се сключваха като и днес под моите

смолисти, мокри къдрици, а аз

притисках с буза гънката дълбока

на дишащите й живот гърди.

Сега не спя така! Откакто станах

като зефир издъхващ под напева

на твоя разговор безмълвен и откакто

се стапям в смисъла на скритите слова,

които обичта говори, моят сън,

макар че пак е сладък, е тревожен,

а часовете на събуждането носят

и скръб, и грижа …

АЗИЯ

Повдигни очи,

да прочета съня ти в тях!

ПАНТЕЯ

Аз казах,

че до нозете Му със Йона спях.22

Планинските мъгли, събрани там

под месеца, разпръснаха снежинки —

да пазят от пронизващия лед

съня на нашата прегръдка. И тогава

два съня дойдоха. Единият не помня,

но в другия яви се Прометей,

ранената му, бледна плът изчезна

пред моите очи, в нощта лазурна

проблесна прелестта на онова,

което вътре в него неизменно

живее, и гласът му проехтя

като напев, зашеметил душата

с упойката на радост просветлена:

„Сестра на Таз, чиито стъпки стелят

света с любов и хубост, по-красива

от всичко освен нея — нейна сянка,

вдигни очи и погледни ме!“ Аз

погледнах. Ослепителният блясък

на този образ вечен и безсмъртен

бе осенен от обич — тя струеше

от кротките протегнати ръце,

от устните, отворени във страст,

от светлите и призрачни очи —

като прозрачен огън, и дъхът и

обви ме с мощ, в която чезне всичко,

тъй както сутрин слънцето обвива

с ефира си възпламнал някой облак

от скитаща роса и я поглъща.

Не виждах и не чувах, и не трепвах,

а само чувствах как в кръвта се влива

присъствието му, докато стана

едно с живота ми, и аз — едно със него.

Така стоях погълната. Най-после

сънят отмина — и като ония пари,

които нощем се натрупват край елите

на едри капки и потръпват, тъй и мойта

душа се беше свила — а когато

пак светнаха на мисълта лъчите,

аз чувах как гласът му бавно глъхне

като далечна песен. Твойто име

едничко между звуците долавях

сред туй, което произнасяше, макар

в нощта безмълвна дълго да се вслушвах.

Тогава Йона се събуди и ми рече:

„Ти знаеш ли какво нощес ме мъчи?

Аз винаги съм знаела преди

какво желая и не съм копняла

за невъзможното, а ето че сега

не бих могла да кажа какво искам!

Знам само, че е хубаво, защото

е хубаво да искаш! Хитра сестро,

това е твое дело — ти си взела

магия някоя старинна и със нея

откраднала си моята душа,

докато опях, за да я смесиш с твойта!

Затуй сега, когато те целувах,

усетих посред устните ти, сладък,

кипежът, който ме поддържа, и трептяща,

между ръцете ни взаимно упоени,

оная топлина на мойта кръв,

чиято сила е Животът и без нея

отпадам!“ Аз не й отвърнах нищо,

защото гаснеше Зорницата на свода,

а полетях към тебе.

АЗИЯ

Ти разказваш,

но думите са като въздуха — не мога

да ги усетя. Повдигни очи,

да прочета душата Му във тях!

ПАНТЕЯ

Повдигам ги, макар че те се свличат

под тежестта на туй, което искат

да изразят. Какво ще видиш в тях

освен прекрасния си образ отразен?

АЗИЯ

Очите ти приличат на небето,

дълбоки, сини и безкрайни — свили

два кръга под ресниците си нежни,

далечни, тъмни — обръч вътре в обръч,

изплетени от нишки вътре в нишки!

ПАНТЕЯ

Защо се сепна, като че видя

в тях призрак?

АЗИЯ

Нещо се променя там,

отвъд най-скритата им дълбина!

Аз виждам сянка… образ … Туй е Той!

Облечен в меката и чиста светлина

на своите усмивки — те излъчват

сияние като луна, изгряла

сред облаците! Ти си, Прометей!

Не си отивай! Може би говорят

усмивките ти, че отново ще се срещнем

в двореца, който техните лъчи

ще изградят на пустата земя.

Да, изтълкуван е сънят! Но стой!

Какво е туй пред тебе? Със коса

развяна яростно от вятъра и с поглед

летящ и див — о, то не е от плът!

През дрехата му виждам как сияе

росата златна, чийто звезден блясък

денят не е изпил!

СЪНЯТ

Ела! Ела!

ПAНTЕЯ

Това е другият ми сън!

АЗИЯ

Изчезна той!

ПAНTЕЯ

Сега го виждам пак пред мен. Сънувах,

че тук седим и разцъфтели пъпки

покрили са това от гръм сразено

бадемово дърво, когато бързо

от скитските пустини побелели

долитна вятър и земята сгърчи

във лед. Погледнах цветовете — всички

те капеха, но върху всяко листче

четеше се (тъй както се чете

на хиацинта в сините камбанки

извезаната скръб на Аполона23):

„Ела, Ела!“

АЗИЯ

Докато ти разказваш

и аз си спомням сън един забравен.

Полека с думите ти оживява той.

Сънувах — сред поляни ний вървяхме,

без цел във младото и сиво утро.

Подкарал бе ленив, спокоен вятър

стада от облачета влакнести и гъсти,

а бялата роса висеше тихо

по ниската трева, едва набола

отдолу, изпод тъмната земя.

Какво бе другото, не помня аз —

но върху сенките на облаците ранни,

по склона ален пряко запълзели,

четеше се: „Ела! Ела!“ И както

те чезнеха, на всеки стрък трева,

от който капеше роса небесна,

се виждаха пак същите слова,

дълбани сякаш с огън-изсушител.

Сред боровете прошумя ветрец,

от клоните им странен звук изтръгна,

като че духове прощален зов запяха

и някакви далечни, нежни звуци

се чуха: „О, ела, ела, ела!“

Тогава казах ти: Пантея, погледни ме!

Но в дъното на твоите очи

видях: „Ела! Ела!“

ЕХО

Ела! Ела!

ПАНТЕЯ

Скалите тази заран се надсмиват

със гласовете ни — като че дух отвръща

на думите им с думи!

АЗИЯ

Има нещо

между скалите! Чуй! Каква мелодия!

ЕКОВЕ (невидими)

Ний сме ековете,

бързо ще отминем!

Ний като росата

блясваме и гинем,

дете на Океана!

АЗИЯ

Чуй! Духове говорят!… И безплътни

словата им отекват!

ПАНТЕЯ

Аз ги чувам!

ЕКОВЕ

Ела! Ела! След нас ела

през тъмни пещери —

отвъд, де в утринна мъгла

безмълвен лес цари!

Отдалечават се.

Ела! Ела! След нас ела

през тъмни пещери,

там, дето не лети дори

и скитница-пчела!

Там, дето мрачен е денят,

подземни извори блестят

и крехки вечерни цветя

в съня си пръскат красота…

Ела — докато стъпваш ти

и песента ни ще ехти,

дете на Океана!

АЗИЯ

Да следваме ли тоя звук, той глъхне,

отдалечава се!

ПАНТЕЯ

Чуй! Иде пак!

ЕКОВЕ

Там има глас нечуван,

отдавна спи в покой!

От твоя зов бленуван

ще се събуди той,

дете на Океана!

АЗИЯ

Как чезнат думите с притихващия вятър!

ЕКОВЕ

Ела! Ела! След нас ела

през тъмни пещери,

там, дето бурите дори

са сгънали крила!

През оросената гора,

край извори и езера,

през многодипли планини,

към пропасти и долини —

където болната земя

лежа във гърчове сама,

за да почине в оня ден,

когато Той бе разделен

от тебе и ще види пак

едва сега ликът ти драг,

дете на Океана!

АЗИЯ

Пантея мила, за ръка хвани ме,

докато чуваме гласа, да го следим! …

ВТОРА СЦЕНА

Гора. Сред нея скали и пещери. Азия и Пантея минават.

Два млади фавна24 стоят на една скала и слушат.

ПЪРВИ ПОЛУХОР духове

Пътеката, която води

тез хубави сестри, е мрачна;

като завеса непрозрачна

борове, кипариси, кедри

са окрили небесата ведри.

Тук вятър никога не броди,

не грее слънце, ни се рони

дъжд под уплетените клони.

И само някога росата

с пълзящия зефир се влачи

сред дънерите по земята,

листата с бисери окача

и немощните анемони

томят се и повяхват всички;

а вечерта една-едничка

звезда, която няма път и

се рее там из висините,

намира процеп и лъчът й

пробива тъмнините скрити

и сякаш златни капки ръси,

гората трепва във съня си,

но миг — и бързо се извърта

небето и звездата скрива;

тя вече няма да надзърта,

далече някъде отива…

Пак горе черен мрак се стели,

а долу — мъхести постели.

ВТОРИ ПОЛУХОР

Тук славеите сладострастни

са будни в сумрачното пладне,

един от тях в блаженство гасне

или във скръб — и сред бръшляна

до болка влюбен ще припадне

пред свойта мила, запъхтяна

от музиката във гръдта й;

а друг, опиянен, играе

край цъфналия клон, замира

с извивката на тъжни трели

и сякаш песента му спира,

но после бавно пак се рее,

все още слаба, покрай пътя,

докато от любов прелели,

в миг нови звуци понесат я

и цялата гора немее,

и тръпнат сенките неясни;

тъй, като флейти разпилели

стогласно ехо над водите,

които сепват се неволно,

наоколо ехтят в душите

безкрайни песни, тъй прекрасни,

че да ги слушаш, ти е болно,

ПЪРВИ ПОЛУХОР

Извивките опиянени

на ековете гласовити

влекат, влекат насам душите

в гората през пътеки скрити

към пещерите вледенени,

там, де Демогоргон царува;

(тъй лодките надолу плуват,

когато носят ги реките

могъщи, придошли напролет)…

Макар и сън дълбок заспали,

душите първо повик чуват

и той орисаните буди,

зове, привлича в своя полет.

След туй от пари полетели,

ги сбира хала многокрила

и ги захласва като луди,

а те си мислят: сладка воля

във тях самите дава сила

на техните криле. И смели,

летят по своя път, додето

летят потоците запели

на халата, а тя не спира

и като облаци в небето

вълните си отпред събира,

до оня сетен връх доплува,

там де Демогоргон царува!

ПЪРВИ ФАВН

Ти знаеш ли къде живеят тези

незрими духове, които пеят

такива нежни песни из гората?

Ний сме били по дупките най-пусти,

в най-тайните леговища, но нивга

не сме ги срещали, макар че често

ги слушаме. Къде ли те се крият?

ВТОРИ ФАВН

Едва ли някой знае, но съм чувал

по-старите понякога да казват,

че малките мехурчета, които

магията на слънцето изсмуква

от бледните и немощни цветя,

покрили долу тинестото дъно

на чистите, кристални езера,

са техни жилища — там плуват те

под целия зеленозлатен свод,

запален от изгарящото пладне

между преплетени листа; и щом се пръснат

мехурчетата, и от тях изскочи

нагоре като дъжд от метеори

възпламнал въздух, който дотогава

те дишали са в тия лъчезарни,

прозрачни куполи — неуловими,

те хващат се за него и го яздят,

стремглавия му полет управляват,

в горящата му грива се заплитат

и пак блестят в огньове под водите

на майката земя.

ПЪРВИ ФАВН

А може би

и други има — в розовия цвят,

в звънчетата на полските цветя,

в надиплените, скромни теменуги,

във техния умиращ дъх, когато

и те умират, в слънчевия блясък

на капките роса?

ВТОРИ ФАВН

Да, има много —

за тях ний можем само да гадаем!

Но ако бъбрим тъй, ще дойде обед,

намусеният, стар Силен25 ще види,

че още неприбрани са козите

и във гнева си няма да ни пее

ония хубави и мъдри песни —

за бог, за щастието, за съдбата,

за обичта, за жалостната орис

на прикования Титан — и как

ще бъде той освободен и ще направи

земята братство и любов — чаровни песни,

които пълнят с радост и утеха

самотните ни вечери и карат

дори и славеите, без да им завиждат,

да млъкват и унесени, да слушат!…

ТРЕТА СЦЕНА

Скалист връх сред планината. Азия и Пантея.

ПАНТЕЯ

Дотук звукът доведе ни най-после!

Тук царствува Демогоргон — зад тази порта,

огромна като кратер, който бълва

огньове-метеори и издишва

упойващите пари на оракул.

Тях хората самотни жадно пият,

когато скитат се във свойта младост,

и ги наричат правда, добродетел,

любов, наслада или даже гений.

Това безумно вино! Те извличат

утайката му и я пресушават,

додето, полудели от пиянство,

издигнат глас като вакханки диви,

които пак крещят: „Ево! Ево!“26,

и цялата вселена заразяват!…

АЗИЯ

Какъв дворец за тази власт върховна!

Прекрасно!… Колко прелестна си ти,

Земя!… Дори да беше само сянка

на някой дух, от тебе по-красив,

макар че зло творбата му петни,

макар че той е в хубостта си слаб,

пак щях да падна на колене като в храм:

пред него — и пред теб! Във тоя миг

сърцето ми е цялото молитва!

Прекрасно!… Погледни, сестрице, долу,

преди от парите да мръкне твоят разум!

Море от сребърна мъгла покрива

с вълни лазурни в утрото оная

индийска долина! Виж как се стели

със ветровете тихи и обгръща

върха ни стръмен като някой остров!

Наоколо един огромен пояс

от тъмни и разцъфнали гори,

ливади сенчести и здрачни, пещери,

отвътре от потоци озарени,

и странни фигури от скитаща мъгла,

която вятърът е очаровал…

А горе, ледно-зъбести, проболи

небето върхове, блестящи като слънце,

зората пръскат — тъй сред океана

искряща пяна вдига се с вълните,

разпръсва се сред острови скалисти

и ръси вятъра със звездни капки.

Стените им опасват долината,

там, дето преспи стапят се, реват

надолу водопади и рева им,

като мълчание гробовно страшен,

поглъща вятърът заслушан. Чуй!

Сняг грохва! Слънцето пробудило е вече

лавината! И нейните грамади,

пресети три пъти от яростни фъртуни,

събирани снежинка по снежинка,

се свличат! Както умовете смели,

които борят се с властта небесна,

натрупват бавно мисъл подир мисъл

и изведнъж една велика правда

в едно ги обира, тръгва и народи

наоколо тресат се из основи —

така сега тресат се планините!

ПАНТЕЯ

Виж как морето бурно на мъглата

покрива се е червена пяна чак

до нашите нозе! То се вълнува

тъй както океанът, омагьосан

от пълната луна, обгръща с бяс

измъчените корабокрушенци,

без хляб изхвърлени на някой тинест остров.

АЗИЯ

А облакът се пръсва, силен вятър

го вдига, той косата ми разплита!

Вълните му пред мен сега се носят!

Зашеметена съм и виждам нещо

в мъглата!

ПАНТЕЯ

Ето, някакво лице

с усмивка мамеща и златни къдри,

които греят като ярък пламък!…

А ето — второ, трето… Чуй! Те пеят!

ХОР ОТ ДУХОВЕ

Надоле и все надоле —

слезни, слезни!

Там сънищата отколе

сред своите сенки се крият,

там смърт и живот се бият,

там пада пред теб стената,

която пази нещата,

там чакат те стълби в неведоми далнини

слезни, слезни!

Тъй хрътката влече сърните —

слезни, слезни!

Светкавицата — мъглите,

свещта — нощните пеперуди,

Смъртта — страх, Любовта — полуди,

а Времето — и двете;

тъй чукът здрав в ръцете

следва духа на гранитните твърдини —

слезни, слезни!

През сивата, куха бездна —

слезни, слезни!

Тя цялата е беззвездна,

там въздухът не играе

и камъкът не знае

ни блясъка на небесата,

ни мрака на земята.

Един там царува сред каменните стени —

слезни, слезни!

В дълбокото на дълбините —

слезни, слезни!

Като искра в пепелта скрита,

като поглед при сетна среща,

за който любовта се сеща,

като елмаз сред руди

отвека тъми да буди,

там само за теб заклинание звъни —

слезни, слезни!

Ний водим те със гласа си —

слезни, слезни!

И вярвай във слабостта си!

Тъй силна е мекотата,

че ще събуди Съдбата,

като змия навита

и под трона Му27 скрита!

Той ще я викне от вечните дълбини —

слезни, слезни!

ЧЕТВЪРТА СЦЕНА

Пещерата на Демогоргон. Азия и Пантея.

ПАНТЕЯ

Кой скрит под тъмно було там седи

на оня трон от абаносово дърво?

АЗИЯ

Изчезна булото!

ПАНТЕЯ

Аз виждам страшен мрак,

изпълнил трона с мощ — лъчи от мрака

наоколо отправят се, тъй както

от обедното слънце светлина,

непоносима за окото и без форма.

Той няма фигура лице и очертания,

и все пак се усеща, че живее,

че жив е дух!

ДЕМОГОРГОН

Кажи, какво ще питаш?

АЗИЯ

Какво би могъл ти да отговориш?

ДЕМОГОРГОН

Каквото дръзнеш да ме питаш — мога!

АЗИЯ

Кой сътвори света?

ДЕМОГОРГОН

Бог!

АЗИЯ

Кой създаде

във него всичко — мисли, страсти, радост,

желания, бленувания, разум?

ДЕМОГОРГОН

Бог, всемогъщият и вечен бог!

АЗИЯ

Кой сътвори това велико чувство,

най-рядък гост, дошъл със ветровете

на пролетта, и този глас на някой,

когото любиш и когото чуваш

на младост само — кой го сътвори?

Да пълни слабите очи със сълзи,

да помрачава светлите лица

на нескърбящите цветя и да превръща

света в пустиня, щом от нас изчезне!

ДЕМОГОРГОН

Бог, милостивият и вечен бог!

АЗИЯ

А кой създаде ужаса, гнева,

убийството, порока, лудостта,

та те да се люлеят и да тегнат

и връз огромната верига на нещата,

и върху всяка мисъл, тъй че всичко

под тежестта прегъва се към гроба?

Кой — мъртвата, напусната надежда

и обичта, преминала в омраза,

и отвращението към самия тебе,

на вкус горчиво като мръсна кръв,

и болката, чиито вечни думи

са диви, остри писъци, и ада,

или страха от ада?

ДЕМОГОРГОН

Той царува!

АЗИЯ

Кажи му името! Светът, превит от болка,

за името му пита само — после

с проклятието си ще го събори

надолу в дън земята!

ДЕМОГОРГОН

Той царува!

АЗИЯ

Това аз зная. Кой е?

ДЕМОГОРГОН

Той царува!

АЗИЯ

Но кой царува? Най-напред били

Небето и Земята, Светлината

и Любовта. След туй дошъл Сатурн28

и Времето, таз завистлива сянка,

от трона му надвесило се. Тъй

в началото под неговото царство

живели духовете първи с тиха радост

като зелени листи и цветя,

преди да ги попари леден вятър,

ведно със червеите. Но Сатурн отнел

рожденото им право, за което

копнели са — да имат своя същност

и знание, и сила, и умение

стихиите с ръка да задържат,

да имат мисъл — като лъч да прободе

света, потънал в мрак; отнел им той

самогосподството и любовта.

Тогава Прометей дал мъдростта,

която сила е, на Юпитер и само

с един закон: „Човек да е свободен!“,

облякъл го със власт над небесата!

Така е то — да не познаваш вярност,

ни обич, ни закон, да си всесилен,

но без приятели — това е да царуваш!

Царува Юпитер, сега върху човека

се трупат болести, и глад, и труд,

войни и рани и ужасна смърт,

преди невиждана; сезони безсезонни,

стрели от лед и жар като менят,

със ярост гонят бледни племена,

убежище да дирят в пещерите.

И той във пустите сърца изпраща

свирепи нужди, лудо безпокойство

и сенки на въображаемо добро

да водят вечна битка помежду си

и вътре да оставят разрушения!

Титанът туй видя и в миг събуди

безбройни легиони от надежди,

заспали в райските невехнещи цветя

— непенте29, лотоси и амаранти, —

да скрият в дъгоцветните си скути

лицето на Смъртта, и прати Обич

да върже счупените клонки на лозата,

която дава вино на Живота —

лозата на човешкото сърце;

опитоми и огъня, тоз хищник,

красив и страшен, който заигра

пред погледа на смръщените хора.

като палач, стопил по своя воля

желязото и златото, слуги

и знаци на Властта, и всички други

безценни камъни, отрови най-коварни,

заровени в земята и в морето.

Той даде на човека реч, речта

създаде мисъл, мярката на всичко.

И троновете земни и небесни

разклати знанието, без да може

все още да събори; и духът

изля хармонията си във песен,

която всичко отгадава — тя,

заслушан, вдигна го, освободен

от смъртни грижи, стъпил като бог

връз светлите вълни на нежни звуци;

човешките ръце уподобиха,

най-първо грубо, после съвършено,

на тялото човешко прелестта,

така че мраморът божествен стана;

и майките се взираха във него

и черпеха оттам любов, която

в децата им предаваше се после;

той им разкри оная скрита мощ

на билките и изворите топли,

и болестта, когато пи от тях,

заспа и стана като сън Смъртта;

откри им пътищата оплетени и тайни

на скитащите се звезди, и как променя

бърлогата си Слънцето, Луната

с каква магия се преобразява,

когато нейното отворено око

не гледа някой път морето звездно;

той ги научи как да управляват,

тъй както пръстите на своята ръка,

платната — ураганните криле

на океанските си колесници

и келтът със индиеца се срещна …

Тогава дигнаха се градове,

през белоснежните им колонади

течеше топъл вятър и блестеше

ефирът и се виждаха далече

морето синьо, върховете тъмни…

Тъй облекчи живота Прометей

и затова сега виси и вехне

в съдбовна мъка… Но кажи ми, кой

изля върху земята всичко зло,

та то, като неизлечима чума, сграбчва

човека, щом погледне като бог

към своето творение прекрасно,

и го влече, разсипана отломка

на волята му собствена, позор

и присмех зъл на цялата земя,

изхвърлен, изоставен и самотен?

Не е и Юпитер! Дори и той,

макар гневът му да тресе небето,

все пак трепери като жалък роб,

когато от железните окови

кълне го неговият враг. Кажи —

кой господар му е? Не е ли роб и той?

ДЕМОГОРГОН

Поробени са всички същества,

които вършат зло. Сама ти знаеш

дали е Юпитер такъв, или не е!

АЗИЯ

Кого наричаш бог?

ДЕМОГОРГОН

Говоря само,

тъй както вий говорите. А Юпитер

е най-върховното от живите неща!

АЗИЯ

И кой е господар на роба?

ДЕМОГОРГОН

Ех!

Да можеше да бликне своите тайни

самата бездна!… Но без глас е тя!

И истина дълбока няма образ!

Каква е ползата да гледаш как светът

върти се? Или да накараш да говорят

Съдбата, Времето, Случайността,

Промяната? Та те владеят всичко

освен великата и вечната Любов!

АЗИЯ

Дотук преди и моето сърце

отвръщало ми е, тъй както ти

отвръщаш ми сега. И всеки сам

за тия истини оракул станал би!

Един въпрос последен — но те моля:

отговори, тъй както моят дух

би отговорил, ако би могъл!

Ще вдигне слънцето отново Прометей

върху света зарадван! Но кога

ще дойде тоя час съдбовен?

ДЕМОГОРГОН

Виж!

АЗИЯ

Скалите се разтварят, във нощта

рубинена съзирам колесници.

Жребци крилати карат ги и тъпчат

сред тъмни ветрове; седят във всяка

колари с диви погледи и водят

неспирния им бяг. Едни от тях

назад поглеждат, сякаш че демони

подгонили са ги, макар че аз

там виждам само ясните звезди;

а други с пламнали очи надвисват

напред и пият с устни зажаднели

дъха на свойта луда бързина,

като че този, който те обичат,

пред тях избягал е!… И миг… и още миг…

и ще го стигнат! Ярките им къдри

текат като косата лъчезарна

на някоя комета. Всички те

летят напред!

ДЕМОГОРГОН

Това са Часовете,

безсмъртните и вечни Часове!

Ти питаше за тях. Един те чака!

АЗИЯ

Аз виждам долу дух с лице ужасно

да кара свойта тъмна колесница

край бряг скалист. Кажи, коларю грозен,

различен от събратята си — кой си?

И ти ли мен очакваш? Говори!

ДУХЪТ

Аз сянката съм на съдба, по-страшна

от моя лик; залезе ли онази

звезда и мракът, който идва с мен,

ще омотае във безкрайна нощ

обезцарения престол на небесата!

АЗИЯ

Какво туй значи?

ПАНТЕЯ

Виж, Демогоргон

от трона си се стича — тъй тече

от някой рухнал град след земетръс

в морето светъл дим! О, той се качва

във колесницата! Конете литват

изплашени! И техните копита

оставят сред звездите път по-черен

и от самата нощ!

АЗИЯ

Не ми отвърна!

И колко странно всичко е!

ПАНТЕЯ

Виж там,

край оня хребет друга колесница,

като огромна бяла раковина

със огън пурпурен — и той ту пламва,

ту гасне в нейната скулптурна рамка,

най-нежно изработена. Коларят

е млад, прекрасен дух с очи на гълъб,

с очи-надежда! И когато се усмихва,

душата тъй привлича, както вечер

привлича огънят мушиците от мрака!

ДУХЪТ

Конете ми пият от бурите,

прескачат небесния праг,

във слънцето къпят се чак,

когато алеят лазурите,

и мощен е техният бяг —

качи се при мен!

Река ли, тайфуните стигаме

и пламъци в мрака тъчем.

Оттук до луната се вдигаме,

пътека до нея плетем.

На пладне за отдих ще спрем —

качи се при мен!

ПЕТА СЦЕНА

Колесницата спира на един облак върху снежна планина.

Азия, Пантея и Духът на Часа.

ДУХЪТ

Конете ми чакат и тръпнат,

почиват преди заранта.

Но чуй как земята ни шъпне!

Не спирайте — казва ни тя —

на огнен копнеж скоростта!

АЗИЯ

Ти дъхаш в ноздрите им, за да бързат,

но моят дъх ще ускори бега им,

ако облъхне ги!

ДУХЪТ

Уви, и той не може!

ПАНТЕЯ

О, Дух, отде е тая светлина

сред облаците? Слънцето все още

не е изгряло!

ДУХЪТ

Ще изгрее то

едва на пладне; Аполон е тъй учуден,

че бави се в небето. А лъчите,

които тия облаци изпълват,

тъй както розата, погледнала в потока,

изпълва с нежния си цвят водата,

струят от твоята сестра!

ПАНТЕЯ

Разбирам!

АЗИЯ

Какво ти става, сестро? Ти си бледна!

ПАНТЕЯ

Как промени се ти! Сега не смея

да те погледна! Аз те чувствам само,

без да те виждам! И едва издържам

на хубостта ти блясъка! Какви ли

промени чудни в цялата природа

са станали, за да те понесат

и твоето най-истинско присъствие

тъй да разбудят? Нереидите разказват30,

че оня ден, когато си пробила

отдолу бездната кристална, и излязла

в прошарена от жилки раковина,

си се люляла върху тихото море

край островите и брега егейски,

по-късно назован със твойто име31,

то, като слънчев огън, разтопил

света, от тебе бликала любов

и озарила и небето, и земята,

и океана мрачен и дълбок,

и пещерите, дето лъч не влиза,

и жителите им — докато скръб

стъмни душата ти и тя погасна!

Сега си същата! Не само аз,

сестра ти, твойта спътница избрана,

а цялата вселена възжелава

от теб съчувствие! Не чуваш ли, край нас

във въздуха звучат слова на обич

от всички живи същества — и ветровете,

не ги ли чувстваш? — до преди бездушни,

сега във тебе влюбени са! Чуй!

АЗИЯ

Тъй мили думите ти са! По-мили

са само Неговите — като тяхно ехо

сега са твоите! Да, всяка обич

е хубава — и дадена, и взета!

Тя, обичта, е обща като слънце

и вечният й глас не уморява.

Като небе и всеподдържащ въздух

тя прави червея на бога равен.

Които будят я, във други са щастливи,

тъй както аз сега съм — но онези,

които в своето сърце я имат,

са, подир дълга мъка, по-щастливи,

тъй както скоро аз ще бъда!…

ПАНТЕЯ

Слушай!

ГЛАС ОТ ВЪЗДУХА (пее)

Живот на Живота! През твоите устни

дъхът ти със обич ни жари!

Тях твойта усмивка, когато напусне,

във въздуха пламват пожари,

а после тя блясва в очите ти скрита

и който я види, във нея се вплита!

Дете на зарите! Гори ти снагата

през тънката златна одежда,

тъй както понякога ярка Зората

зад облак ефирен поглежда,

и тази въздушна премяна, изгряла,

където да бъдеш, обвива те цяла!

Мнозина са хубави — теб не съзират,

но нежен, гласът ти прелива

най-хубав — че блясъци в него извират,

от чужди очи те закрива!

Теб всички те чувстват, и всички те любят

но никой не зърва, и всички те губят!

Зора на Земята! Където да идеш,

огряваш мъгливи пътеки!

Душите любящи, които ще видиш,

със вятъра гонят те, леки,

додето най-после без дъх се завалят,

и гинат от немощ, и все пак, не жалят!

АЗИЯ

Душата ми е лодка омагьосана

и като сънен лебед е заплувала

по посребрените вълни на твойта песен,

а твоята е като ангел седнала

отпред и в далнините е погледнала,

докато вятърът засвирил е унесен…

И сякаш винаги така ще плуваме,

със нови брегове ще се сбогуваме,

гори и пропасти ще изоставяме,

през този рай безлюден ще минаваме,

додето, като вързана насън

и край брега оставена навън,

потъна най-подир в море от вечен звън!…

А твоят дух ще пори със крилете си

небесните земи на светла музика,

където вятърът с ветрилото си броди,

и ние ще се носим към страната си,

загубили и пътя, и звездата си,

и само усетът на твоя глас ще води!

И двамата със него ще закарате —

най-хубави и мили от лодкарите,

вий лодката на моето желание

до оня райски остров във сияние,

де вместо въздух диша се любов,

и тя е вятър, и вълна, и зов,

и свързва тоя свят със звездния покров!

Зад нас е Старостта със своите ледници,

и Мъжеството тъмно, развълнувано,

и Заливът на младостта, измамно блеснал;

ний минахме морето несмущавано

на Детството от сенки обитавано,

отвъд Живот и Смърт, към Ден, в зори

израснал;

към оня рай, де клони са надвесили,

надолу цветове-зеници весели,

де светли езера са се усмихнали

между поляни свежи и притихнали

— там, там ще зърне моето сърце

как някой сроден с тебе на лице

запял е край брега с протегнати ръце!…