Освободеният Прометей (Лирична драма в четири действия)

ПЪРВА СЦЕНА

Небето. Юпитер на своя трон. До него Тетида и другите божества.

ЮПИТЕР

Вий, сили на небето, споделили

мощта и славата на Тоз, комуто

слуги сте — радвайте се! Отсега нататък

аз всемогъщ съм! Всички същества

на мене подчинени са! Едничка

душата на човека още свети

като негаснещ огън към небето

със своя остър укор и съмнение

и писък и молитва неохотна,

към бунт да призовава и да прави

несигурно старинното ни царство,

макар че то отколе се гради

на вяра и на страх — връстник на ада!

И въпреки нощта на моя гняв,

и въпреки че моите проклятия

се сипят през надвисналия въздух

като поледица връз връх оголен,

и в нея впиват се, тя стъпка подир стъпка

пълзи по канарите на живота

с нозе събути, кървави, но ще

владее мъката си и стреми се!

И все пак скоро ще пропадне тя!

Аз странно чудо сътворих — детето

съдбовно, ужаса на цялата земя32!

То чака да пристигне час уречен

(от трона празен на Демогоргон да вземе

мощта на вечно живите му форми,

обвили тоз невидим, страшен дух),

да слезе и искрицата да стъпче!

Налей ни, Ганимед33, небесно вино,

да пълни с огън тия чудни чаши!

Вдигни се ти, хармония победна

на дух божествен от цветя тъкан,

вдигни се като утринна роса,

която тръгва от земята към звездите!

Да пием! Нека врящият нектар

да бъде дух на радост в наште вени,

безсмъртни богове! И да избухне

в един глас нашето опиянение

като мелодия от райските полета!…

А ти ела до мен, обвита цяла

във светлината на това желание,

което прави те едно със мен,

Тетида34, светъл лъч на Вечността!

Когато ти преди извика: „Боже,

непоносима сила! Пощади ме

Не мога пламъците бързи да търпя

на твоето докосване! В мен всичко

отвъд основите си чезне, както оня,

когото нумидийската отрова

стопи като роса!35“ — то в този миг

два мощни духа, слели се, родиха

от тях по-мощен трети и сега,

безсмъртен, между нас витае той,

и ний го чувстваме, макар невидим,

как чака идващото въплощение

(не чуваш ли гърма на колелата,

пронизал вятъра?) да дойде вече

от трона на Демогоргон! Победа!

Победа! Ти усещаш ли, Земя,

гърмът на неговата колесница клати

Олимп!

Пристига колесницата на Часа.

Демогоргон слиза и се отправя

към трона на Юпитер.

Ужасен образ, кой си ти?

ДЕМОГОРГОН

Аз вечност съм. Не искай друго име.

Слезни и в бездната ела със мен!

Аз твое съм дете, тъй както ти

си на Сатурн, по-силно и от теб!

От днес ний заедно ще заживеем

във мрака! Мълниите си не вдигай!

Не ще успее никой подир теб

да вземе твоя трон и да остане

тиранин на небето! И все пак

бори се, ако искаш, че съдба е

на всеки смазан червей да се гърчи,

докато най-подир издъхне!

ЮПИТЕР

Гад проклета

Сега ще те натикам в дън земя

сред мрачните затвори на титаните!

Ти още си пред мене!…

Милост! Милост!

Без жал! Без изход! Без утеха! О!

Дори врагът ми съдия да беше,

увиснал, обгорял от мойта мъст

там във Кавказ, не би ме тъй осъдил!

Спокоен, смел и справедлив, не е ли

той повелител на света? А кой си ти?

Без жал! Без изход!…

Потъни тогава,

със тебе двамата да се свлечем

в просторните вълни на гибелта,

тъй както, сплетени в жестока битка

змията с лешояда, изтощени

в морето падат! Нека зине адът

вълнисти океани бурен огън,

та да погълне във бездънна паст

напуснатия свят, и теб, и мен,

и победен, и победител, и ония

отломки, за които те се биха!…

Ах! Ах! Не ми се вече покоряват

стихиите! Зашеметен, потъвам

надолу! Все надолу! И надолу!…

И като облак моят враг стъмнява

с победата си мойта гибел!… Ах!…

ВТОРА СЦЕНА

Устие на голяма река в Атлантида. Океан, облегнат на брега. До него стои Аполон.

ОКЕАН

И падна — казваш — от гнева на своя враг?

АПОЛОН

Да, щом борбата свърши, помрачи тя

на мойто слънце пътя и разклати

звездите неподвижни, а страхът

в очите му, през плътните пол и

на мрак победен, озари небето,

докато падаше, със кървав блясък —

така денят в агония червена

при залез между облаци свирепи

за сетен миг далече осветява

от буря сгърчените дълбини!

ОКЕАН

Той падна в бездната? Във пустата тъма?

АПОЛОН

Като орел кавказки, поразен

от гръм — пречупените му криле

уплитат се във вихъра, очите,

които слънцето са гледали преди,

от мълнията бяла ослепяват;

подгонено от тежък град все още

се бори тялото му, а след туй простряно

потъва и го скрива тънък лед…

ОКЕАН

И тъй, от днес полята на морето,

които отразяват небесата,

и мое царство са, при всеки вятър

без кървави петна ще се надигат,

тъй както лете нивите безкрайни

тих полъх полюлява; ще се стичат

реките им през континенти, пълни

с народи и край острови щастливи;

от своите тронове кристални ще броят

Протей36 и неговите влажни нимфи

как горе сенките на лодките минават

(тъй гледат смъртните да слиза към морето

след залеза пътуващият кораб

на натоварената със лъчи луна

и върху челото на нейния невидим

кормчия да блести една звезда);

и сенките ще следват своя път

без кръв и плач, без смесения глас

на заповед и робство, със лъчите

на цветове, огледани в реката,

с ухания политнали, с напеви

— спокойни, тихи, волни гласове, —

най-нежните напеви, като тези,

които духовете тъй обичат!…

АПОЛОН

И аз не ще се взирам във дела,

тъй страниш, че стъмняват моя дух,

със мъка, както някой път във сянка

попада светлото кълбо, което водя!

Но чакай! Чуй как вече е засвирил

със свойта сребърна и малка лютня

духът на ясната Зорница!

ОКЕАН

Трябва

да тръгваш ти! Конете ти ще спрат

чак вечерта! А дотогава — сбогом!

Че бездната крещяща ме зове

да я нахраня със лазурна тишина

от вазите смарагдови, които

са вечно пълни, там до моя трон.

Виж, нереидите под синьото море

с нозете трепнали в поток от пяна,

с ръцете бели над коси потекли,

с гирлянди пъстри и венци-корони

от звездни морски цветове, как бързат

за радостта на своята сестра

велика!

Чува се звук на вълни.

Гладното море зове

за тишина! Чудовище, почакай!

Аз ей сега ще дойда! Сбогом!

АПОЛОН

Сбогом!

ТРЕТА СЦЕНА

Кавказ, Прометей, Херкулес, йона, Земята, Духове. Колесницата на Часа докарва Азия и Пантея

ХЕРКУЛЕС

Освобождава Прометей, който слиза.

Ти, между духовете най-велик!

Тъй силата сега е предан роб

на Мъдростта, и Смелостта, и Любовта,

многострадална — и на теб, в когото

те сбрани са!

ПРОМЕТЕЙ

Словата ти сърдечни

по-скъпи са дори от свободата,

тъй дълго чакана от мен, тъй дълго

отлагана…

А ти, ти моя Азия,

лъч на Живота, огледален лик

на Красота невиждана, и вий,

сестри прекрасни, скъпи мои нимфи,

които с вашта грижа и любов

направихте безкрайните години

на мъките един приятен спомен,

от днес ще бъдем неразделни! Знам

аз пещера една, обрасла цяла

с надвиснали, ухаещи растения

— завеса от листа и плодове,

откъснала деня. Постлан е подът

със изумруди, целите във жилки,

а във средата светъл извор блика,

за да ни буди сутрин със звука си;

от кълбестия свод висят надолу

на планината сълзите смразени,

прилични на сребро или на сняг,

или на копия елмазни, и от тях

вали почти незрима светлина.

Там чува се един и същ ветрец

от клон на клон да шепне, пеят птици,

пчели жужат, седалища от мъх

ни чакат, мека сплъстена трева

облякла е неравните стени.

Най-просто жилище — за нас ще бъде то

Там ще седим и дълго ще говорим

за времето и вечните промени;

докато е приливи и отливи светът

мени се, ний ще бъдем неизменни!

Уви, кой може хората да скрие

от изменчивостта? И вий, когато

въздишате, ще се усмихвам аз.

Ти, Йона, ще ни пееш малки песни,

откъснати от музиката морска,

докато аз заплача, а след туй

с усмивки ще ми гоните сълзите,

които всеки с радост би проливал.

Ний ще събираме цветя и пъпки,

и блеснали край извора лъчи,

и от неща най-прости ще си правим

чудати съчетания, тъй както

децата правят в своята невинност.

Ще търсим с погледи и думи на любов

най-скрити мисли, всяка по-красива

от прежната, дълбоко във душите ни

неизчерпаеми, и като арфи,

докоснати от пръстите изкусни

на влюбения вятър, ще тъчем

все нови и божествени хармонии

от нежните различия, които

са и в различието си съзвучни.

Като пчели по хиляди цветя,

нахранени от слънчевата Ена37,

там в скритите си домове в Химера38,

по всички краища на небето ще се носят

със очарования вятър екове

от тоя свят човешки, ще говорят

за стихналия глас на обичта,

почти нечут, за шепотната болка

на състраданието със очи на гълъб,

за музиката, ехо на сърцето,

за всичко, украсило и смекчило

човешкия живот, сега свободен.

Ще ни спохождат хубави видения,

в началото неясни, после светли,

когато ярък вдигне се Духът

изпод прегръдката на Красотата

(а там са формите, чиито сенки

са тук виденията) и ще ги облей

със сноп лъчи, които са действителност.

Ще идва с тях и вечното потомство

на живопис, ваятелство, поезия

и други небленувани изкуства;

заскитали се гласове и сенки,

на всичко станало в човека, живи

съгледници на най-добрата обич

и чиста вярност, дадени от него

на нас и върнати от нас на него;

внезапни образи и звукове израсли

по-хубави и нежни, както сам

расте човекът, мъдър и добър,

и пласт след пласт злината се събаря!

Обръща се към Духа на Часа.

На тебе, Дух прекрасен, предстои ти

едно усилие последно! Йона, дай му

оная чудна, кръгла раковина,

която старият Протей направи

за сватбен дар на Азия — с дъха си

гласа й вложен вътре да извлича,

щом я надуе, и която ти

в тревата скри до кухата скала!

ЙОНА

Ти, най-очакван час и най-обичан,

и по-красив от всички свои братя,

вземи таз странна раковина. Виж, по нея

как бледо пурпурното в сребърно минава

и я обвива в меко, но искрящо

сияние! Не ти ли тя прилича

на музика, която в люлка спи?

ДУХЪТ

Най-хубавата раковина в океана

изглежда тя. И сигурно звукът й

ще е ведно и прелестен, и чуден.

ПРОМЕТЕЙ

Върви със вихроносните коне

над всички градове човешки! Пак

надбягай слънцето зад кръглата земя

и колесницата ти щом разкъса

просторите запалени, надуй

надиплената вътре раковина,

пусни могъщата й музика и тя

ще бъде смес от гръм и ясно ехо!

След туй се обърни, ела отново

да бъдеш с нас, при нашта пещера!

А ти, Земя, ти, майко!…

ЗЕМЯТА

Чувам, чувствам

как устните ти върху мен са и

пробягва твоят допир чак навътре

до средищния диамантен мрак

на нервите ми мраморни. Това е

Животът, Радостта! И вред край моя

повехнал, стар и леден скелет кипва

и като гръм протича топлината

на вечна младост! А от днес децата ми,

красиви, но отпуснали глави

на моите поддържащи ръце:

растения, пълзящи същества,

мушици дъгокрили, бързи птици

и зверове, и риби, и човеци,

които от гръдта ми изтощена

извличат смърт и скръб да пресушат

отровата на отчаянието — вече

най-сладки ястия ще имат! И за мен

ще станат те като сестри-газели,

край езеро безмълвно, снежнобели

и бързи като вятър, там дошли

сред лилиите светли да се хранят.

И росните мъгли на моя сън,

когато слънцето го няма, ще текат

като балсам между звездите; и цветята,

надиплени във своя нощен отдих,

ще смучат багрите, които не бледнеят.

Въз сънища щастливи ще събират

и хора, и животни нова сила

до идващия ден и радостта му.

Смъртта тогава ще е като сетна

прегръдка на оназ, която взема

животът, който дава — като майка,

закрила в скута си детето малко

и рекла му: „Не ме напускай вече!“

АЗИЯ

Защо, о Майко, за смъртта говориш?

Нима престават да обичат, да се движат,

да дишат, да говорят всички тези,

които са умрели?

ЗЕМЯТА

Няма полза

от отговора ми. Ти си безсмъртна,

а думите на тоз език се знаят само

от мъртвите, които не говорят.

Смъртта е було, живите му казват

живот, и щом заспят, се вдига то —

докато във поредица спокойна

спокойните годишни времена

със дъждове, загърнати в дъги,

със тихи, ароматни ветрове,

със дълги, сини падащи звезди,

които чистят смръщената нощ;

със палещи живот стрели, които

отправя слънцето от своя лък,

пронизал всичко; със роса и дъжд

от тиха лунна светлина — спокоен полъх

— ще кичат и горите, и полята

— да! — и дори скалистите пустини

на голи дълбини — със вечно живи

листа, и плодове, и цветове!…

И с тебе!… Има пещера, където

духът ми се изля във страшна болка,

когато мъката ти хвърляше безумие

във моето сърце. И тез, които

го вдъхнаха, след туй безумни бяха,

там храм издигнаха, говореха на всеки

пророци станаха и призоваха

с измама заблудените народи

към взаимни войни, невярна вяра.

И както между тихите тръстики

лъхът на теменужката се вдига,

тоз дух сега расте и бавно пълни

с лъчи по-ясни и с рубинен въздух

и гъст, и мек, наоколо горите;

налива сок в растежа на лозата

змиеподобна, в дивото безредие

на тъмния й лист — за лист бръшлян;

в цвета напъпил, цъфнал — или вехнещ,

поръсил есенните ветрове

със звездни точки цветна светлина,

през тях, когато капе; във ония

блестящи златни топки-плодове,

увиснали под своя свод зелен,

докато под листата е тънки жилки

и кехлибарения ствол стоят

цветя със пурпурни прозрачни чашки,

а в тях — невидима роса, напитка

на духовете. Тъй кръжи духът

като крилата нежни, разлюлени

на сънища сред пладне и събужда

спокойни и щастливи мисли в мен,

сега и в теб! Таз пещера е твоя!

Ела! Яви се!

Явява се дух, който прилича на дете,

с криле на раменете.

Тоз дух е моят

факелоносец. Факела си той

преди изпусна, вгледан в оня поглед,

от който пак ще го запали с обич.

А обичта е огън, скъпа дъще,

тъй, както тази в теб!

Лети напред

и всички заведи оттатък Ниса39,

върха на Бакхус, премини през Инд

и притоците му, потоци бурни

и езера кристални, като газиш

с нозе неовлажнени, неуморни

и неотлагащи; през долове зелени,

докато стигнеш езерцето малко,

прозрачно и безветрено, където

върху вълни недвижни всеки миг

се отразява храм, отгоре дигнат,

и ясно виждат се колони, арки,

капители, високи като палми,

и многобройни образи от камък,

които сякаш Праксител40 е ваял,

та мраморните им усмивки пълнят

притихналия въздух с вечна обич.

Сега е пуст той, но преди бе храм

на тебе, Прометей. Младежи смели

съперничеха си във твоя чест

да носят сред божествена тъма

тоз факел, твоя знак — като ония,

които факела на своята надежда

до гроба носят в мрака на живота.

И ти донесе го така, с победа пълна,

до тази крайна цел на времето!…

Но тръгвайте и — сбогом! Там при храм

уречената пещера ви чака!

ЧЕТВЪРТА СЦЕНА

Гора. В дъното пещера. Прометей, Азия Пантея Йона и Духът на Земята

ЙОНА

Какъв е той — неземен! Как се плъзга

между листата! Светлина блести

върху челото му като звезда зелена

и изумрудените и лъчи

се смесват с русите коси, докато стъпва,

и блясъкът му във тревата пада

на едри, хубави снежинки! Сестро,

познаваш ли го?

ПАНТЕЯ

Той е оня дух,

най-нежен, който води през небето

Земята, и далечните съзвездия

наричат неговата светлина

най-хубава от всичките планети.

Понякога връз пяната солена

на морските вълни той плува, друг път

от облаци си прави колесница

или върви сред градове, когато

заспало всичко е, по върхове се качва,

надолу по реките слиза, броди

като сега през лесове зелени

и чуди се на гледките пред него.

Преди господството на Юпитер

обичаше той Азия и всеки

свободен час пристигаше при нея

да се напие с течна светлина

от нейните очи — за нея той

жадувал — казваше ни — както някой,

загубен в пясъците. Пред сестра ни

той всичко доверяваше по детски,

разправяше какво видял е ново,

(а много нещо виждаше, макар

то в него да оставаше без мисъл)

и Азия наричаше тогава

— защо, не знаеше, не знам и аз —

той: „Мила мамо!“

ДУХЪТ НА ЗЕМЯТА

Мамо, мила мамо,

дали ще мога да говоря с тебе,

тъй както някога? Очите си да скрия,

след като радост ги е уморила,

в ръцете нежни? И дали ще мога

през ранните следобеди, когато

за мене няма работа в простора

замлъкнал, пак при тебе да играя?

АЗИЯ

Аз те обичам, мило същество,

и все със теб ще бъда отсега

и моля те да ми говориш с твоите.

най-прости думи! Някога утеха

ми бяха те — сега ще бъдат радост!

ДУХЪТ НА ЗЕМЯТА

О, майко, аз по-мъдър съм от днес

(макар че никога едно дете не може

да стигне теб по мъдрост!) — да, от днес

съм по-щастлив, и по-щастлив, и мъдър!

Ти знаеш — жабите и червеите гадни,

и змиите, и зверовете лоши,

и клоните със плодове отровни

са пречка винаги по моя път

из тоя свят зелен — а също тъй

когато сред човешките свърталища

ме срещнат хора със лица сурови

или със погледи разсърдени и горди,

или със хладен и надут вървеж,

или с усмивки кухи и лъжливи,

или със тъпата насмешка на невежи,

които само себе си обичат,

или с подобни грозни маски, скрили

зад лоши мисли съществото мило,

което ний наричаме човек —

когато срещнат ме жени коварни

(най-грозните от грозните неща,

макар прекрасни даже в тоя свят,

където ти си истински прекрасна,

ако усмихнати са и добри

и искрени и волни като тебе!),

то болка свива моето сърце,

щом мина покрай тях, макар че те

заспали са и аз незрим оставам.

Тъй беше досега. Но ето днес

вървях през град огромен, заграден

с гористи хълмове; пред градската врата

заспал бе часовоят. В тоя миг

отекна звук тъй силен, че разтърси

сред лунна среднощ кулите, тъй хубав,

че по е хубав само твоят глас.

Звукът разля се, сякаш бе без край,

и всички хора станаха внезапно

от своя сън, събраха се навън

и със учудване се вглеждаха в небето,

което още с музика гърмеше.

Аз скрих се във фонтана на площада,

свит като лунен лъч върху водата

между зелените листа, и скоро

тез грозни фигури, лица, които

ти казах, че ми причиняват болка,

преминаха във въздуха, полека

се скриха, вятърът разся ги, и онези,

които носеха ги дотогава,

изглеждаха и кротки, и красиви,

като че някакъв ужасен грим

от тях бе паднал; и тогава всичко

различно бе; след кратка изненада

и поздрави на изумена радост

пак се прибраха хората да спят.

А сутринта — повярвала ли би,

че биха могли жаби и тритони,

и змии хубави да са? И все пак — бяха!

И то почти без да променят нещо

от формата или цвета си. Всичко живо

съблякло беше злата си природа!

Не мога да опиша радостта си,

когато покрай езеро едно,

сред храсти, сплетени със старо биле,

видях две блеснали рибарчета, надолу

надвесени, да зобат с дълги човки

от ярко клонче кехлибарени зърна,

и отразена във дълбокото, таз гледка

лежеше хубава като в небе!

Тъй с мисли, пълни с радостни промени,

те срещнах пак и туй за мене бе

промяната най-радостна!

АЗИЯ

От днес

не ще се никога разделяме, додето

сестра ти целомъдрена, повела

непостоянната и ледена луна,

не види топлата ти равна светлина.

Ще се стопи сърцето й тогава

като априлски сняг и ще се влюби

във теб.

ДУХЪТ НА ЗЕМЯТА

Тъй както влюбена е Азия

във Прометей?

АЗИЯ

Немирнико, млъкни!

Ти твърде млад си да говориш за това!

Решили ли сте вий, един във друг

като се взирате, да размножите

красивите си същества, да тръгнат нови

огньове кълбести сред въздуха подлунен?

ДУХЪТ НА ЗЕМЯТА

Не, майко, докато сестра ми свети само

за себе си, не ще е справедливо

да ходя помрачен!

АЗИЯ

Почакай!… Гледай!

Влиза Духът на Часа.

ПРОМЕТЕЙ

Ний чувстваме какво си ти видял,

какво си чул. Но все пак — говори!

ДУХЪТ НА ЧАСА

Когато спря звукът, изпълнил с гръм

небесните и земни бездни, всичко

се промени и въздухът невидим,

и слънчевата необятна светлина

преобразиха се, като че обич вля се

във тях — и валчестия свят обгърна!

По-ясен стана погледът ми, можех

да виждам тайните на цялата вселена.

Зашеметен от радост, аз се носех

и плисках въздуха с отпуснати криле.

Жребците ми във слънцето откриха

рожденото си място, отсега

там ще живеят те и няма вече

във надпревара да напрягат сили,

спокойно ще пасат цветя от огън

сред слънчевите пасища — до тях

луноподобната ми колесница

сред храм огромен ще стои и ще се взират

във нея статуи, изваяни от Фидий41,

изобразили Азия и тебе,

Земята, мене, вас, красиви нимфи,

и цялата любов, която в нас е!

Тъй ще стои тя — спомен за вестта,

която първа е донесла. Ще тежи

над нея свод с гравирани цветя

по ъглите; ще го прикрепят здраво

дванадесет колони бляскав камък

и ще се вижда ясното небе.

Подобия на тез жребци крилати

ще бъдат вързани с змия двуглава

за храма и ще спомнят оня полет,

след който там почиват те… Уви!

Езикът ми несъвършен блуждае нейде,

а колко още има да разказва!

Та вече казах, аз се носех горе

и беше, както и сега е още,

блаженство, остро като болка да се движиш,

да дишаш и да бъдеш! Обикалях

местата, дето хората живеят,

и бях разочарован, че не виждах

промяната голяма вън в нещата,

тъй както вътре чувствах я. Но скоро

отблизо взрях се. Ето! Без крале

стояха троновете, хората вървяха

един до друг и бяха като духове

спокойни и добри! Нито един

не се подмазваше, не бе премазвай,

омраза, унижение и страх,

себепрезрение или себелюбивост

не издълбаваха в човешките чела

като пред адската врата ония думи;

„О, вий, кои престъпяте тоз праг,

надежда всяка тука оставете!“

Нито един не беше начумерен,

нито трепереше, нито един

не гледаше с угоднически ужас

студена заповед във погледа на друг,

доде от поданик на волята тиранска

не се превърнеше (по-страшна участ!)

във жертва смазана на свойта воля,

пришпорила го като кон до смърт!

Нито един не бе извърнал устни

във гънка, истината омотала.

за да дадат с усмивката лъжата,

която сам езикът му презира.

Нито един не тъпчеше с насмешка

искриците на обич и надежда

в сърцето си, докато там остане

горчива пепел, смазана душа,

и бедният, сред хората залази

като вампир да заразява всички

със свойто страшно зло. Нито един

не казваше ония изхабени,

лъжливи, кухи и студени думи,

които карат свитото сърце,

до тоз миг затуптяло, да отрича

самото свое „да“, с което тупа,

и туй двуличие неволно да изследва

е такова недоверие, че няма

за него име. И жените също

красиви, искрени и мили бяха

като небе открито, от което

вали роса и свежа светлина

по ширната земя. Вървяха те,

изящни, лъчезарни същества,

свободни и изчистени докрай

от лошите петна на обичая,

готови да изкажат мъдростта,

която някога не можеха да мислят,

и да покажат чувствата, които

страхуваха се някога да сещат.

Туй, що преди не смееха да бъдат,

сега те бяха вече! И светът

бе станал рай — и нито гордостта,

ни ревността, нито позорът — най-горчива

от тия капки насъбрана жлъч —

не пречеха на хубавия вкус

на пълната забрава, любовта…

Олтари, тронове, съдилища, затвори,

де жалки хора носеха преди

корони, мечове, вериги, книги,

натъпкани с лъжи обосновани

и от невежите тълкувани, сега

изглеждаха досущ като ония

чудовищни и варварски лица,

зли призраци на слава отлетяла,

погледнали от своите обелиски

със присмех и ликуване дворците

и гробовете на онез, които

там властвали са, а сега ги няма.

Били са те изваяни да славят

кралете и жреците и да станат

могъща, тъмна вяра, власт огромна

като света, опустошен от нея,

а днес са само чудна гледка. Тъй

оръжията — символи на робство,

сред жилищата на земята шумна,

стоят встрани — не ги събаря никой,

но никой дълго в тях не се заглежда.

И тези отвратителни лица,

омразни и на бог, и на човека,

които в много имена и форми —

ужасни, тъмни, грозни — се зовяха

все Юпитер, тиранът на света,

и ужаса ласкаеха, че в него

се криеше безсилната омраза;

робуваха с отчаяни сърца

от дълго чакане и от вида

на любовта, докарана пребита

и без венеца си, до техните олтари

и там заклана в сълзи — тез липа

сега се мръщят и рушат се бързо

над своите напуснати светини.

И нарисуваното було — него

предишните наричаха живот, —

нацапано безредно с цветове,

наподобили всичко онова,

което беше вяра и надежда

за хората, разкъса се и падна.

Изчезна маската ненавистна. Човекът

остана неограничен от нищо,

безскиптърен и волен — но човек!

Еднакъв, вън от класа, вън от племе,

вън от народност, и освободен

от обожание, от страхопочит,

от степен, цар на себе си, правдив

и мъдър, и спокоен — но човек!

Безстрастен? Не! Но без вина и болка

— те някога го мъчеха, защото

той сам ги правеше и страдаше от тях!

И още неосвободен докрай

— макар като слуги да ги владее —

от случая, промяната, смъртта —

препятствия за онова, което

могло би другояче да надмине

и най-далечната звезда в небето,

почти невидима във пустотата!…