Отдел Убийства: Илюзия за грях

Глава 13

Той беше влюбен в Зоя Смирягина още в училище. Тя беше с три години по-голяма и изобщо не забелязваше смешния петокласник Саша, тъй като беше вече в осми клас и всепризната хубавица. Въпреки че беше добра и дисциплинирана ученичка, учителите я ненавиждаха, и то с особено люта омраза. И за това знаеше цялото училище. Наред с безспорните си достойнства ученичката Смирягина имаше един огромен недостатък — така да се каже, „вродената грамотност“. И ако този недостатък се проявяваше само в безупречния правопис, това все някак можеше да ре изтърпи. Но Зоя имаше нахалството да спори с учителите и да им посочва собствените им граматични грешки, които, уви, се срещаха дори по-често, отколкото го допускаше приличието. Първият инцидент се случи, когато Зоя беше в шести клас. Тя разлистваше писмената си работа по руски език и видя, че в глагола „пише се“ буквата „е“ е задраскана с червен химикал, а отгоре се перчи едно тлъсто „и“. Момичето се стъписа, отвори учебника, после провери в разни речници, но никъде не намери странния глагол „пиши се“. И с детска непринуденост заяви това на учителката точно в часа по руски, и то пред целия клас. Естествено, учителката не призна грешката си и надменно я посъветва да учи правилата по-прилежно. Зоя ги знаеше, но освен това можеше „да хване“ всяка грешка просто визуално, дори и да не помни какво точно пише по този повод в учебника. Ако думата дразнеше окото й, значи бе написана неправилно. И този подход никога не я лъжеше. Дори с висока температура или под хипноза Зоя Смирягина не можеше да направи правописна грешка или да постави не на място препинателен знак.

Ето защо реакцията на учителката не я смути или разстрои. Тя взе тетрадката си с поправената „грешка“, един-два учебника и речници, след което отиде право в учителската стая, където призова за арбитри целия наличен педагогически състав на училището. Старият физик потвърди с оглушителен смях, че Зоя, разбира се, е права, обаче реакцията на останалите педагози беше съвсем различна. Помолиха Зоя да излезе от учителската, без да отговорят нищо конкретно, под предлог, че до края на междучасието трябва спешно да, решат някакви „служебни“ въпроси. Когато вратата след момичето се затвори, дамите преподавателки в единодушен гняв се нахвърлиха върху физика:

— Вие сте полудели, Александър Наумович! Как допускате една хлапачка да критикува учител? Нина Степановна е опитен педагог, а вие позволявате на някаква си шестокласничка да се съмнява в нея! Как не ви е срам!

— Бе аз какво съм виновен, че Нина Степановна не знае руски език? Тя трябва да се срамува всъщност, а не аз и още по-малко Зоя. Ще ви огорча, колежки, но в днешно време е изключително рядко да срещнеш човек, който да знае безупречно родния си език. Всички вие пишете с грешки. Разбира се, те не са в катастрофално количество, но все пак ги има. Така че бъдете готови, случаят може да се повтори. За вас той трябва да стане предупредително звънче за влизане в час.

Но учителките за нищо на света не можеха да приемат Зоя Смирягина за „звънче“ на собствената си неграмотност. След кратко съвещание те решиха да й дадат поучителен урок.

Още същия ден в часа по география я извикаха на дъската и в бележника й цъфна тлъста „цафара“, макар че тя си разказа урока повече от добре, точно по учебника, като нито веднъж не сбърка, когато сочеше на картата нужните места. Разбира се, учителката й зададе няколко допълнителни въпроса за неща, които изобщо не влизаха в учебната програма. И тъй като Зоя не можа да отговори на нито един от тях, в дневника бе записана първата двойка в живота й.

— Срамота, Смирягина — злорадо подхвърли учителката по география. — Много лошо си подготвяш уроците. И по-рано съм го забелязвала, но проявявах снизхождение. Това вече няма да се повтори. Отсега нататък ще те изпитвам всеки час, така че учи както подобава.

До края на седмицата Зоя получи съответната двойка по всички предмети освен по физика, английски и физкултура. Старият физик не нарушаваше принципите си, още повече че като възпитаник на старата школа беше спокоен за своя правопис. Англичанката Алла Сергеевна реши, че този проблем не я засяга, тъй като се занимава само с английския правопис. А колкото до новодошлия в училището Николай Василиевич Ташков, преподавателя по физкултура, той не можеше да пише „цафара“ на Зоя дори и да беше поискал: тя имаше чудесна спортна подготовка и още от първи клас тренираше в секцията по лека атлетика. Но за чест на учителя Ташков трябва да се отбележи, че той изобщо не изпита желание да се включи в колективния тормоз над шестокласничката Смирягина.

Но педагогическите дами се стараеха с всички сили. Двойките и тройките се сипеха в бележника на Зоя от всички страни, под акомпанимента на презрителни упреци, че е тъпа и не учи уроците си. Към края на годината обаче се наложи да „ударят спирачките“. Според вписаните оценки Зоя трябваше да бъде оставена да повтаря годината, а по онова време подобно нещо се смяташе за брак в преподавателската работа. Трябваше да се спасява положението. Двойките излязоха от употреба, заместиха ги тройки и дори тук-таме по някоя четворка. С една дума, Зоя бе избутана в седми клас.

През лятната ваканция страстите някак поутихнаха и когато дойде септември, учителките бяха готови, както преди, да пишат на Зоя заслужените оценки. Но не мина и месец, когато вироглавото момиче отново си показа рогата. Този път жертва стана учителката по история, решила да използва в часа си един изискан дидактичен метод. Тя предложи на учениците да проведат диспут на тема „Реформите на Петър Първи“.

— Ще посочвате аргументи „за“ и „против“ реформите — обясни историчката, — а аз ще записвам на дъската вашите съждения. После ще направим заключенията.

След тези думи тя раздели с тебешир дъската на две и в едната половина написа „Привърженици“, а в другата — „Апоненти“. Именно така, с буквата „а“.

Учениците взеха да вдигат ръце. Вдигна ръка и Зоя.

— Хайде, Смирягина, да чуем какво ще кажеш.

— Думата „опонент“ се пише с „о“ — спокойно заяви Зоя.

Учителката се обърна и погледна дъската.

— При мен е написано с „о“. Ти май недовиждаш, а? Значи трябва да носиш очила, а не да правиш забележки на учителите.

— Аз имам предвид не третата, а първата буква, която също трябва да бъде „о“ а не „а“ — тихо, но твърдо настоя Зоя.

Учителката стана моравочервена и, разбира се, изгони нахалничката от час. След това преследването се започна с нова сила и с още по-голямо ожесточение. Всичко, което правеше ученичката Смирягина, беше лошо, дори ако всъщност бе извършено превъзходно. Чак до последния десети клас във всичките й писмени работи темата се оказваше „неразработена“, а в устните отговори по всеки предмет тя не можеше да отговори на нито един допълнителен въпрос. На никого вече не минаваше мисълта, че Зоя е хубаво и умно момиче, при това — великолепна спортистка. На лицето й завинаги застина израз на уплаха и смирение, а излизането на дъската се превръщаше в кошмар, който тя сякаш нямаше сили да изживее. Учителките планомерно я подготвяха за „кръгла тройкаджийка“ и постигнаха целта си. В зрелостното свидетелство на Зоя Смирягина имаше само две четворки — по физика и по английски. За съжаление оценката по физкултура не се включваше в дипломата.

Синът на учителя по физкултура Саша Ташков беше в трети клас, когато започна всичко това, и две години, преди баща му да се премести в друго училище и да го вземе със себе си, момчето безмълвно обожаваше Зоя. След часовете отиваше в гимнастическия салон и търпеливо чакаше баща му да приключи с тренировките, като междувременно си учеше уроците и пищеше домашните в малката стаичка отзад, така да се каже, кабинетът на Николай Василиевич, където той се преобличаше и държеше спортния инвентар. Саша често виждаше стройното красиво момиче от шести (после седми и осми) клас, което бе за него идол — прекрасен и непостижим. Още повече че Зоя тренираше лека атлетика под ръководството на Ташков три пъти седмично след часовете и Саша често чуваше от баща си доста похвални отзиви за нея.

— Чудесна девойка — говореше Ташков старши. — Има превъзходни физически данни, съчетани с постоянство и целеустременост. Ако беше малко по-амбициозна и уверена в силите си, бих я направил шампионка, стига да ми разрешат.

Преместването в друго училище се превърна за Саша, кажи-речи, в трагедия — повече нямаше да види своя идол, своя кумир. И каква беше радостта му, когато неочаквано един ден съгледа Зоя в гимнастическия салон на новото училище. Баща му и тук създаде секция по лека атлетика й беше поканил момичето да идва на тренировки. Саша сметна това за добра поличба. Значи съдбата бе благосклонна към него. Откъде можеше да знае, че Зоя търси в спорта отдушник, че само когато спортува, тя не се бои от подигравки и презрителни забележки за своята некадърност. Така или иначе чак до седми клас Саша имаше възможност три пъти в седмицата да се вижда със Зоя, дори да разговаря с нея, за повече не смееше да мечтае.

Зоя не постъпи в институт, макар че подаде документи и дори отиде за първия приемен изпит подготвена както следва. Но така и не се яви пред изпитната комисия — изпадна в ужас, като си представи, че отново ще се озове в същия кошмар, в който доскоро бе живяла — да бъде най-лошата, най-некадърната, най-слабата, обект на постоянни подигравки и ирония. До този момент тя изобщо не бе разбрала какво всъщност бяха направили с нея. Не беше разбрала, че с профилактична цел системно я бяха тормозили, задето има наглостта да посочи грешките на своите учители. И беше съвсем сигурна, че наистина е некадърна и не знае нищо, освен да пише грамотно.

С това убеждение тя можеше да си избере само един път — да работи като коректорка. И Зоя избра тази професия. За нея не се искаше висше образование, трябваше само да е достатъчно грамотна, а Бог щедро я бе дарил с такива качества. И така, тя от двайсет години работеше като коректорка, отначало в голямо московско издателство, после в дебело научно списание, където особено ценяха способността й бързо да запаметява правописа на специалните термини. Неотдавна това научно издание бе закрито и в момента Зоя изчиташе коректурите на един популярен седмичен вестник. Тя се отказа от спорта веднага след като завърши училище, тъй като не смяташе да става шампионка, а потребността й от отдушник бе изчезнала: в издателството се държаха с нея особено добре и постоянно я хвалеха, високо оценявайки качеството и експедитивността на работата й. Но травмата, получена в училище, по-точно през последните четири години и половина от нейния ученически живот, бе дала сериозно отражение върху Зоя Смирягина. Невръстната спортистка се превърна в свита и плаха млада жена, която приемаше всяка добра дума по свой адрес като незаслужена милост от страна на околните.

Дори мъжете не правеха опити да я ухажват, до такава степен бе затворена Зоя. Тя не смееше да гледа хората в очите и да се усмихва излишно, а да поддържа разговор или да се пошегува беше направо изключено. И по този начин тя сама се обрече на самота. И може би щеше да доживее така до дълбока старост, ако един прекрасен ден не се появи Валерий Василиевич Волохов, чиято статия за проблемите на лазерната терапия при заболявания на кръвта трябваше да излезе в същото дебело списание, където по това време още работеше Зоя.

Но нито свитостта, нито ниското самочувствие виждаше Александър Ташков в младата жена. Той виждаше в нея предишната Зоя, в която някога по детски беше влюбен — стройна, красива и нежна. Чертите на лицето й си бяха същите, каквито ги помнеше, само бяха станали някак по-изтънчени и зрели. Когато се срещнаха в института, където работеше Волохов, Ташков си записа телефонния й номер и се уговори с нея да се видят същата вечер. Естествено, той вече знаеше, че Зоя идва на преглед точно при доктор Волохов, и се мъчеше да си внуши, че срещата им ще има чисто делови, макар и привидно приятелски характер. Но дълбоко в себе си чувстваше, че не е така. Може би не случайно остана неженен до тази възраст. И не алчността на жените или по-точно не само тя бе причината за това. Всъщност, без сам да го съзнава, той бе търсил жена като Зоя.

И на път за срещата в осем часа при станцията на метрото „Цветной булвар“ той купи огромен букет от някакви особено красиви, изящно опаковани цветя, чието название не знаеше. Купи ги, защото му се сториха много изискани и необикновени. Зоя дойде точно на минутата, което особено го трогна. Ташков я хвана под ръка и я поведе по булеварда.

— Не можеш да си представиш колко се радвам, че отново се видяхме — искрено каза той, вдъхвайки крадешком аромата на парфюма й. Хубав и скъп парфюм, веднага го разбра.

— И аз — тихо отвърна Зоя. — Разкажи ми за себе си, как живееш, с какво се занимаваш?

— Животът ми е скучен, Зоенка, защото съм се отдал главно на работата, за всичко друго просто не остава време.

— Семеен ли си?

— Уви, не — шеговито разпери той ръце. — Не ми се усмихна късметът. А ти? Омъжена ли си?

— И на мен не ми се усмихна. Как е Николай Василиевич?

— Много добре, пу-пу, да не чуе дяволът. Здрав, бодър, весел, върти любов с младите стажантки. Слушай, що не взема да ви сватосам, а? Би било чудесно.

— Какво говориш, Саша, аз вече съм стара за баща ти, не ставам за стажантка. А ти какво работиш? Какъв вятър те довя в института?

— Ох, Зоенка, работата ми е гнусна и противна. Един вид, ченге съм, само че в съседното ведомство.

— Контраразузнаването? — досети се Зоя.

— Ами примерно. А ти? Къде и какво работиш?

— Коректорка съм. Нищо друго не умея да правя. Вече двайсет години само с това се занимавам. Саша, днес ти каза, че сте ходили при Волохов…

— Да. А това безпокои ли те?

— Ами… Някак… Нали ми е лекар все пак.

Тя смутено млъкна и Ташков ясно виждаше, че нещо премълчава. Или пък иска да го скрие?

— Е, тъкмо защото е твой лекар, разкажи ми по-подробно за него — подхвърли той, колкото се може по-нехайно. — Засега човекът нищо не е направил, можеш да не се тревожиш, но аз бих искал да знам дали може да му се вярва за онова, което казва. С други думи, дали е надежден като свидетел.

— Ох, Саша, той е прекрасен човек — разпалено заговори Зоя. — Трябва да му вярваш. Изключително е добър и умен…

Тя продължи да говори, но Ташков я слушаше разсеяно. Сърцето му болезнено се сви. Боже мой, та тя е влюбена във Волохов! И то безумно, хлътнала е до ушите. Каква гнусотия: лекар с пациентката си. Като в някой лош роман. А той, глупакът му с глупак, беше взел да се надява в мечтите си.

Известно време двамата приказваха за разни дреболии, но Ташков все гледаше да завърти разговора около Волохов, а Зоя на драго сърце откликваше на желанието му. Личеше, че всяка дума за Валерий Василиевич й доставя удоволствие.

— Имаш роман с него, нали? — внезапно попита Александър Ташков.

Зоя се изчерви силно и сведе глава, без да му отговори.

— Защо млъкна? Ако е така, кажи. Какво лошо има в това? Та ти си свободна жена.

— Но той не е свободен — поклати глава Зоя.

— Разводите у нас да не са забранени? — иронично подметна Ташков. — Или вашият роман не е чак толкова сериозен?

Дори и сам не повярва на думите си. При Зоя не можеше да има нищо несериозно, никаква „мимолетна“ любов. Просто го усещаше.

— Не бива да говориш така, Саша. Валерий Василиевич е много добър и благороден човек. Жена му от дълги години е инвалид, прикована е на легло, а той не може да я изостави.

— Щом е така, разбира се — съгласи се Александър. — И често ли се срещате?

— Да. Първо, всяка седмица ходя при него на преглед.

— И второ?

— Ами… Срещаме се, но не в института.

— А къде?

— Саша — укорително го погледна тя. — Как не ти е неудобно?

— Зоенка, далеч съм от мисълта да те разпитвам за интимни подробности. Но тъй като Валерий Василиевич ме интересува като свидетел, просто искам да разбера дали наистина е могъл да бъде на определени места и да е видял конкретни неща. Например в района на Кропоткинска, на Остоженка.

— Не знам — сви рамене Зоя.

— А на „Бауманска“?

— И това не знам. Виж, при „Електрозаводска“ наминава често, сигурна съм. Да не би да те интересува точно това място?

— Ами примерно — кимна Ташков. — А какво прави на „Електрозаводска“? Там ли живее?

— Не, всъщност не знам къде живее, но при „Електрозаводска“ е жилището на един негов приятел, дипломат. Заминал е за три години в чужбина и е оставил ключа от апартамента на Валерий Василиевич.

— Ъхъ, и вие се срещате именно там, нали? — съобрази Ташков.

— Ее, Саша…

— Но, боже господи, защо трябва да се стесняваш, Зоенка? Такъв е животът, вие двамата сте зрели хора. Престани с тия комплекси. Я по-добре кажи там ли бяхте през първата десетдневка на юни?

— Имаш предвид до десети? Не, не сме ходили.

— А кога сте ходили?

— Миналата седмица…

— Кой ден точно?

— В петък…

Тя отново млъкна смутено.

— Ех, Зоенка, разкажи ми де, не се стеснявай — подкани я Ташков. — Какво те смущава?

— И в събота бяхме. Също и събота.

— Охо, бая честичко, Жулиета, два дни поред тичате на срещи.

— Тогава пренощувахме там.

— А, ясно. Ами болната му съпруга?

— Но, Саша, защо си такъв? Аз не го питам за подобни неща, неудобно ми е. Ако Валерий Василиевич ми каже, че има възможност да остане, аз просто се радвам, това е всичко. Коя съм аз, че да му задавам въпроси?

— Зоя, ти си млада и красива жена, която има право на законен съпруг и нормално семейство. И имаш право да му задаваш всякакви въпроси, да го питаш всичко, което те интересува.

— Ами ако нямам желание да го питам?

— Е, разбира се, това вече е друга работа — въздъхна Ташков.

В крайна сметка поне се изясни, че през нощта, когато загина Олег Жестеров, доктор Волохов е бил със Зоя в апартамента на своя приятел. Едва ли взривното устройство е било сложено по светло, наоколо е пълно с хора, пък и прозорците на Жестерови гледат към гаража. Коротков му беше казал дните и часовете, когато са били извършени и другите убийства, Александър ги помнеше добре и сега се готвеше методично да построи разговора със Зоя така, че да узнае дали Волохов има алиби и за тези убийства.

Предчувствията рядко лъжеха Коротков. Всичко се разви приблизително така, както го очакваше, и това отчайваше не само него, но и Настя Каменска, дори Миша Доценко, който вече се беше включил в работата, след като полежа два дни, докато се оправи от нагълтания отровен газ.

Най-напред установиха адреса на доктор Волохов. Той живееше в района на „Електрозаводска“, на улица „Семьоновска“.

— Я виж ти — завистливо възкликна Коротков, — как им върви на някои хора. Нашият доктор се е уредил добре. Разполага с празния апартамент на свой приятел съвсем недалече от дома си. Тук живее, а там си води жени, фактически без да губи време за пътуване. Що не можах и аз да се уредя така?

— Чакай, Юрик — намръщено го прекъсна Настя, — това още не е най-лошото. Аз пък все още не мога да си обясня друго нещо — защо му е на нашия доктор Волохов апартаментът на приятеля.

— Как защо? Че то си е очевидно.

— Там е работата, че не е очевидно. Според данните от паспортния отдел и районното управление нашият доктор изобщо не е женен. С други думи, е стар ерген.

— Какви ги приказваш? — Коротков дори се задъха от възмущение. — Как може да е стар ерген, като си има жена — пълен инвалид, и то от много години насам. Да не би да е умряла?

— Твоята доверчивост някой ден ще ти затрие главата — отбеляза Настя. — Впрочем заедно с твоята ще отиде и моята. Откъде решихме, че той има жена? Ами от думите на Романовска, която била казала това на Анисковец, която пък го преразказала на стария си любовник и приятел Родченко, нали? Информация, минала през няколко души, можеш да си представиш как е изопачена.

— Добре де, ами Зоя Смирягина? Нали и тя е казала същото на Ташков.

— Ох, Юра, понякога направо ще ми стопиш сърцето. Веднага се разбира, че си се оженил твърде рано. Старите ергени постоянно лъжат своите приятелки, като им разказват за съпругите си. И го правят, за да осуетят навреме всякакви надежди и намеци за брак. Представяш ли си какво удобство е да си измислиш една саката съпруга? Хем няма да ти досаждат, хем пък изглеждаш благороден великомъченик.

— Не, Ася, нещо не ми се вярва — поклати глава Коротков. — Може пък да не е сключвал официален брак с жена си, а? Заживели са заедно навремето и докато успеят да се оженят, с жената се случва нещастието, така че двамата остават в едно и също жилище и той се грижи за нея. Не може да я изгони. Или не иска. Тя дори може да няма при него адресна регистрация, та затова в районното управление нямат сведения.

— Добре, ще проверим — съгласи се Настя. — Ще изпратим нашия обаятелен Миша да провери как стоят нещата в това жилище. А успяхте ли да установите дали докторът има някакво алиби за убийствата?

— Отчасти. Смирягина твърди, че през нощта, когато е загинал Жестеров, Валерий Василиевич е бил с нея в апартамента на приятеля си от седем вечерта до десет на другия ден. Останалите дати засега се проверяват. Между другото, доктор Волохов е доста любезен човек и още при първото ни запитване веднага ни даде своя календар-бележник, където записва всичките си прегледи, срещи, посещения и тем подобни. Твърде организиран другар, всичко е записано по час, разпределено и планирано, кажи-речи, за един месец напред. Вчера се мотах с тоя календар, а днес изпратих Селуянов да поприказва с хората. Маса работа ми се е струпала и реших да си поразчистя бумагите, затова помолих Колка да ме замести.

Юра замислено допи чая си от високата чаша с отчупена дръжка, после упорито завъртя глава.

— И все пак не е така, Ася — заяви той. — Ако Волохов няма саката съпруга, защо му е да се вижда с любовниците си по хорските къщи? Щеше да си ги води у дома. Спомни си колко години се е срещал с Галина Терехина в апартамента на Анисковец. Защо?

— Ами може да има всякакви причини. Например родителите му са живи и държат на строгите нрави в семейството. Всъщност той хич не е стар, само на петдесет и една години е, така че е напълно възможно да си има още майка и баща. Наистина те не фигурират на неговия адрес, но сам разбираш, че това не доказва нищо. Може и да живеят заедно с него. С една дума, тоя Волохов е странен човек. Никак не ми харесва.

Останалата част от деня мина в текуща работа и докато Настя се усети, вече минаваше осем часът. Тъкмо взе да се колебае дали да си тръгва, или все пак да си допише информацията, когато на вратата деликатно се почука. Влезе Миша Доценко.

— Е, Мишенка? С какво ще ме зарадвате?

— Ами не знам дали това ще ви зарадва, но Валерий Василиевич живее съвсем сам. Без жена, без родители. Съседите го твърдят със сигурност, защото често наминават при него с проблемите си, нали така става с всеки лекар. А и родителите на Волохов живеят в друг град, да са по-близо до дъщерята. Тя е по-малка от него, омъжена е и има три деца, така че старите се занимават с внуците.

— А може би по-рано все пак е имал съпруга? — с надежда попита тя.

Искаше й се да намери някакво просто и логично обяснение за странното поведение на Волохов, но колкото повече информация набираха за него, толкова по-непонятни изглеждаха постъпките му.

— Съседите твърдят, че никога не е имал съпруга. Дори няма постоянна любовница. Наистина, те често са виждали да го посещават разни жени, но никоя не е живяла с него. Най-многото да остане за една нощ.

— Доколко може да се вярва на тия съседи? — попита Настя.

Тъй като беше израснала в Москва и винаги бе живяла в многоетажни блокове с много апартаменти, у нея винаги се пораждаха съмнения, когато някой твърдеше, че добре познава съседите си. Московчани отдавна си бяха станали безразлични, никой от никого не се интересуваше и най-често хората дори не знаеха имената на съседите, с които живеят на една площадка.

— Обиждате ме, Анастасия Павловна — усмихна се Доценко. — Аз не разговарях с когото и да е, ами намерих жената, която срещу добро заплащане ходи да чисти на Волохов и да го пере.

— И която, разбира се, веднага ще отиде да му разкаже, че са идвали от милицията да питат за неговите връзки с дамите?

— Надали. Аз се представих за журналист, който ще пише материал за самотните хора. И понеже тази жена е самотна, отидох при нея, така да се каже, за интервю. А и никак не ми беше трудно да насоча разговора към самотните мъже. Тя сама ми разказа за Волохов. При това нито веднъж не спомена името му. Просто един съсед, толкова симпатичен човек, доктор на науките, а виж как се е случило, че и той… И така нататък. Ще ви оставя касетофона да прослушате записа.

След като прибра книжата в касата и се приготви да си тръгва, Настя изведнъж разбра, че явно е надценила силите си. Твърде рано дойде на работа, зарадва се, че вчера не вдигна температура повече от трийсет и седем и пет. Докато седеше и пишеше на бюрото, се чувстваше добре, но още щом стана и извървя по коридора двайсетина крачки, внезапно й премаля, причерня й пред очите, коленете й взеха да се подгъват. „Така май няма да стигна до вкъщи“, помисли си тя с огорчение и тръгна обратно към кабинета си. И точно в този момент, сякаш нарочно, в коридора се появи Гордеев.

— Къде си тръгнала? — с недоумение попита той. — Защо се връщаш?

— Забравих нещо — опита се да се измъкне Настя.

— Така ли? Я ме погледни — заповяда полковникът.

Тя покорно се обърна към него и се помъчи да си придаде безгрижен вид.

— Бива те за лъжкиня, Настя — констатира Виктор Алексеевич, — може някъде да ти минават лъжите, но не и при мен. — Та ти не приличаш на себе си.

— Какво говорите, много съм си добре.

— Ъхъ. Я отключвай кабинета да видим дали наистина не си забравила там ума си. Хайде, хайде отключвай, не се помайвай.

Настя отключи и влезе. Гордеев я последва.

— Сядай и кротувай — изкомандва той. — Ще потърся някой да те откара. И ако още веднъж, калпазанке недна, ми дойдеш на работа с температура, ще взема да те пратя по дяволите да си търсиш нов началник. И без тебе си имам достатъчно главоболия. Като не можеш да боледуваш на крак, налягай си парцалите и недей да нервираш хората.

— Мога — взе да се оправдава Настя. — Винаги съм боледувала на крак, сякаш не го знаете. Просто тоя път така се случи… Вирусът излезе много гаден.

— Да бе, да, вирусът ти виновен — изръмжа Гордеев. — Нали знаеш, на калпавия…

Той вдигна слушалката, обади се на някого и се уговори с него след половин час да вземе Настя и да я откара у дома й.

— Поне свърши ли нещо полезно днес? — попита полковникът. — Или само се преструваше, че водиш борба с престъпността?

— Ами повечето се преструвах — усмихна се Настя. — С убийството на Анисковец направихме огромна крачка напред и бяхме вече, кажи-речи, на сантиметър да разкрием убиеца и да го арестуваме.

— Какво ще рече „бяхме“? — намръщи се Гордеев. — И къде се отплеснахте от този сантиметър?

— Върнахме се цял километър назад. Намерихме нашия човек, и то съвсем случайно, но той май си има желязно алиби за всички случаи. Днес го разпитва Олшански, засега, естествено, само като свидетел. Той не отрича факта, че се познава с Анисковец и между другото е страшно изненадан, че е била убита. Преструва се, че изобщо не е знаел за това. Представи на следствието бележника с всекидневните си ангажименти, с други думи, проверявайте ме колкото си искате. С, Олшански се разбрахме засега да не го пита за семейство Терехини. Първо ще проучим къде и с кого е бил по времето, когато са извършени убийствата на монахинята сестра Марфа и медицинската сестра Миркова, ще го проверим и за убийството на алкохоличката Романовска, пък после вече ще го разпитваме за Галина и децата й. Все още не съм го виждала тоя лекар, но и Коротков, и Олшански ме уверяват, че се държи много спокойно и на всичко реагира съвсем непринудено. Като невинен, който за много неща е бил в неведение. С една дума, руският Лоурънс Оливие.

— Настя, не се увличай в оперативна комбинаторика. Разбирам, че ти се иска да изпипаш всичко най-прецизно, за да строшиш този костелив орех красиво и с един удар. Обаче не забравяй за отвлеченото момиче. Щом като досега похитителите не са се обадили, значи не са взели Наташа за заложница. И само тоя доктор би могъл да ни каже кой и защо е отвлякъл едно болно дете.

— Разбирам, Виктор Алексеевич, но ако не го притиснем както трябва, докторът изобщо няма да проговори. На пръв поглед той е чист във всяко отношение и ако избързаме, ще оплескаме нещата. Ще ни се измъкне като мокра връв. Всъщност не разполагаме с нищо конкретно срещу него. Пък и нали помните, че ви казах какви съмнения имам във връзка с това колко чисто са извършени всички убийства и отвличането. Той има помощници. Например оня тип, който така майсторски подмами нашия Миша. Впрочем пропуснах да ви кажа, че Миша ходи да види Волохов отдалече и сега със сигурност твърди, че той не е мъжът, когото е помислил за „чичо Саша“ в болницата. С подобна външност е и дори има огромна прилика с портрета, обаче не е бил той. А Миша има страшно набито око и в това отношение не може да се излъже. Така че ако престъпникът е доктор Волохов, значи има най-малкото двама помощници. А това вече представлява престъпна група. И ако ние сега го подплашим с някое непредпазливо действие, групата ще се покрие, след което ще бъдем принудени да освободим и доктора. По липса на доказателства.

— Всичко това е точно така, Настася. Няма какво да ти се възрази. Но съществува един аргумент, който е най-важен в момента: Наташа Терехина. Не бива да протакаме нещата. Това е, моето момиче, времето изтече, а сега, полека-лека, слизай надолу. Ще гледаш за синьо жигули, на волана е твоят приятел Зубов. Не се стряскай, днес е в добро настроение.

Експертът криминолог Зубов беше прословут с това, че постоянно мърмореше за нещо. Ту не беше добре със здравето, ту началството се държеше некоректно, оплакваше се дори от държавната политика по цените и приватизацията. Иначе беше превъзходен специалист, но общуването с него изискваше неограничено търпение и биволски нерви. Той можеше да вкара в отчаяние и най-големия оптимист. „Е, какво да се прави, щом като е Зубов, ще трябва да се изтърпи“, помисли си Настя.