Отдел Убийства: Илюзия за грях

Глава 16

Николай Василиевич Ташков много добре помнеше своята ученичка Смирягина.

— Жалко, че заряза спорта — отбеляза той, когато Александър му разказа за срещата си със Зоя. — Беше много способно момиче. Сега какво прави, как е?

— Не особено добре. Живее с родителите си, работи като коректорка. Има любов с един мъж, който я баламосва, че уж е женен и не може да напусне жена си. А тя най-наивно му вярва.

— Странно — поклати глава Николай Василиевич, — а нали беше красиво момиче, да не е погрозняла?

— Какво говориш, татко, станала е още по-красива.

— Ти май беше влюбен в нея, нали? Не извръщай очи — усмихна се Ташков старши, — не мисли, че нищо не съм забелязал.

— Поканих я да ни дойде на гости — избягна отговора Александър. — Имаш ли нещо против?

Разбира се, че Николай Василиевич нямаше нищо против. Упоритото нежелание на сина му да се ожени го тревожеше и дори донякъде го плашеше. И затова най-горещо приветстваше всяко негово ново познанство с жена, надявайки се, че този път „тестът с наследството“ вече ще мине успешно. Искаше му се в дома им най-после да се появи стопанка и по стаите да затупуркат мечтаните внуци. Той самият така и не се ожени повторно. Докато беше още достатъчно млад — не се реши. А когато мина петдесетте, разбра, че тепърва не може да свиква с чужд характер и да се нагажда към съвместен живот, вече е стар да си променя навиците. Иначе имаше доста интимни връзки, но не проявяваше желание да ги вкарва в семейни релси.

— Не повтаряй моите грешки, Саня — често казваше той на сина си, — не протакай с женитбата. Защото ще стигнеш до такава възраст, когато и дяволът вече няма да те ожени.

— Не искам да взимам жена, която се омъжва за пари.

— Абе майната им на тия пари — съветваше го Николай Василиевич, — забрави ги. Мисли си, че изобщо ги няма. Ако знаех, че заради проклетото писателско наследство няма да видя внуци, веднага щях да го откажа.

Идването на Зоя Смирягина дори като гостенка в дома им въодушеви Ташков старши. Той беше сигурен, че ако през изминалите години неговата ученичка не се е променила, непременно ще издържи теста блестящо. Навремето никога не бе забелязвал у нея нищо, което да подскаже, че е хитра и користолюбива.

Прекараха чудесна вечер, мъжете един през друг се надпреварваха да ухажват Зоя, току добавяха в чинията й най-хубавото от трапезата и увлечено разказваха спомени от годините в училището. Но въпреки всичките старания на бащата и сина да развеселят и предразположат младата жена, от лицето й не изчезна отпечатъкът на угнетеност и смирение. След вечерята Саша излезе да я изпрати.

— Нали не бързаш? — попита той, когато слязоха в метрото.

— Не, разбира се. Утре е събота, не съм на работа, мога да си легна и по-късно.

— Искам да те помоля за нещо. Нека идем до квартирата, където се срещате с твоя доктор.

— Защо? — изненада се Зоя.

— Нали каза, че е много зает, затова не бих искал да му губя времето за дреболии. Само ще ми покажеш сградата, където е апартаментът на неговия приятел дипломата, за да преценя дали има вероятност Волохов да е станал очевидец на събитията, които ме интересуват. Ако сградата и входът са разположени така, че той не е могъл да види нищо, тогава изобщо няма да го закачам.

— Добре — тутакси се съгласи тя, — ще ти я покажа.

На два пъти се прекачваха, за да попаднат на Арбатско-Покровската линия на метрото и слязоха на станция „Електрозаводска“. Зоя уверено заведе Ташков до ъгъла на улиците „Електрозаводска“ и „Семьоновска“.

— Почти стигнахме. Ето я сградата, третата от ъгъла.

— Нека идем по-близо — помоли той.

Бавно тръгнаха по улицата. Междувременно младият мъж се преструваше, че преценява разстоянието от входа на сградата, която му посочи Зоя, до някаква точка, известна само на него.

— На кой етаж е апартаментът на дипломата?

— На петия.

— Накъде гледат прозорците?

— Към улицата.

Пак така бавно те се върнаха обратно в метрото и Александър изпрати Зоя до дома й. Не му се искаше да се разделят и трескаво се мъчеше да измисли някакъв предлог, за да я задържи.

— Каква приятна вечер, хайде да се поразходим още малко — предложи той.

— Саша…

Зоя срамежливо го докосна по ръката.

— Навярно не би трябвало да го казвам, глупаво е от моя страна… И самонадеяно… Дори не знам как да ти го кажа.

— Казвай, Зоенка — окуражи я Саша, — не се стеснявай, нали сме приятели от деца.

Всъщност той знаеше какво иска да му каже, но нямаше желание да го чуе. Беше сигурен, че Волохов не изпитва никакви чувства към нея и затова така я мами. Тя напразно се надява и чака. Но той ще я напусне при първата появила се възможност веднага щом му стане неудобна.

Зоя мълчеше и Ташков разбираше, че тя се опитва да бъде честна към него и да не му дава напразни надежди, но се стеснява да го каже.

— Искаш да ми кажеш, че много обичаш твоя доктор и аз няма на какво да се надявам, нали? — тъжно попита той.

— А ти би ли искал да се надяваш?

— Да.

— Саша, много съж…

— Ех, Зоенка, не се извинявай. Аз трябва да те помоля за извинение, задето те поставих в такова неловко положение и те принудих да ми даваш обяснения, голям глупак съм. По-добре да оставим тая тъжна тема и да си продължим разходката.

Поразходиха се още половин час, след което Ташков си тръгна. Когато се прибра, беше вече доста късно, но баща му все още не си беше легнал, чакаше го.

— Александър — решително го подхвана Николай Василиевич още от вратата, — настоятелно те съветвам да си помислиш за Зоя. Тя е прекрасна жена, личи си от пръв поглед. И донемайкъде ти подхожда. Струва ми се, че е време да спреш с твоята приумица за парите и да направиш всичко възможно Зоя да се омъжи за тебе.

— Тя чака дете, татко — тихо отговори Саша! — И както разбираш, не от мен.

— От оня ли, дето й мъти главата?

— Да.

— И какво от това? Имаш намерение да оставиш нещата така? Не мога да те позная, сине. Нима вече нямаш смелост да се бориш? Така ли? Зоя е жената, която ти трябва. Нали ги знам ония девици и дамички, с които въртя любов. Нито една не струваше колкото малкото й пръстче. Зоя е жената, създадена за тебе от самата природа. Ненапразно ти се влюби в нея от дете, още тогава си почувствал, че ти е лика-прилика, че е предопределена за тебе. Нима сега си готов да отстъпиш?

— Не знам, татко — още по-тихо отговори Александър. — Нищо не знам. Повярвай ми, не съм решил още какво да правя. Струва ми се, че аз просто не съм й нужен. Тя много обича оня мъж.

— Е, ти си знаеш — сърдито отговори Николай Василиевич и се прибра в стаята си.

Александър дълго се въртя в леглото. Не го напускаше мисълта за Зоя, спомняше си гласа и очите й, косата и устните й, разтварящи се в плаха усмивка. Господи, трябва да си голям мръсник, за да мамиш едно толкова доверчиво и нежно създание като нея! Да я води в дома си, в собствената си ергенска квартира, и да я лъже, че имал саката жена, та затова я водел в жилището на своя приятел, заминал в командировка в чужбина. А Зоенка безрезервно му вярва. И го обича. Не, направо го боготвори.

В същия миг Саша Ташков съвсем ясно си даде сметка, че трябва на всяка цена да се ожени за Зоя Смирягина.

Настя беше вече почти заспала, когато над главата й силно зазвъня телефонът, поставен на масичката до дивана. Реши да изчака, докато Льоша вдигне, но внезапно се сети, че го няма вкъщи. И през следващите дни нямаше да го има. Бе заминал за Жуковски при родителите си. Там беше институтът, в който работеше и където трябваше да защити дисертация неговият политиканстващ аспирант.

— Аска, докога ще вися на телефона, а?! — чу се възмутеният глас на Юра Коротков. — Два часа вече не мога да се свържа с тебе.

— С никого не съм разговаряла. Сигурно е било заето някъде по линията. А защо е тоя пожар?

— Пожар ли? — презрително изпръхтя Коротков. — Не е тая думата. Наводнение и земетресение едновременно. От болницата е изчезнал картонът на Наташа Терехина.

— Как така изчезнал? — глупаво попита Настя, отърсвайки се от дрямката.

— Че аз откъде да знам? — отговори той с въпрос. — Както изчезва всичко в наши дни. Откраднат е, предполагам. И би трябвало да се поразтърсим. Може някой да го е дал срещу съответното възнаграждение. А сега ти затварям, приятелко, щото се завалям от умора. Утре ще приказваме, междувременно ти вземи да се поразмислиш върху случая.

Това вече бе станало традиция. При всяка нова информация за съответното следствие, дори да е съвсем незначителен факт, служителите от отдела на Гордеев най-напред я „стоварваха“ на Настя и настойчиво, макар и учтиво, й предлагаха да я обмисли, след което да им каже изводите си. Тя нямаше нищо против да го прави, защото разбираше, че всъщност това е основната й работа в отдела. Задължения на аналитик, който да обработва сведенията, като се започне от огромните статистически масиви и се стигне до конкретни, най-незначителни факти.

Стига вече щуротии, каза си Настя, загръщайки се в дългия хавлиен халат, и тръгна към кухнята, където, кой знае защо, й беше по-лесно да мисли и изобщо се чувстваше много по-уютно и комфортно. Най-сетне трябва да се заемат сериозно с доктор Волохов. Нека обясни каква връзка има със семейство Терехини, както и защо е притрябвал на похитителите медицинският картон на Наташа. Това би могло да хвърли известна светлина що за хора са те. Дявол да го вземе, колко досадно, че се случи това! Ако знаеха отрано или поне да бяха предположили, че картонът може да потрябва на престъпниците, нямаше да го изпускат от очи, щяха да сложат засада. Дори ако трябваше да се карат с началството, пак щяха да намерят хора за тая работа. И можеха да сгащят мераклиите за картона още топли и пресни, готови за употреба.

Настя знаеше, че на другата сутрин я чака крайно неприятно обяснение с шефа, защото всъщност тя настояваше да не притискат засега Волохов, а да го наблюдават известно време, с надеждата, че ще влезе във връзка с хората, които са му помогнали за трите, дори четирите убийства. Ако не беше се заинатила тогава, щяха да го разпитат и момчетата да посрещнат крадците с отворени прегръдки. Волохов е лекар и непременно би трябвало да знае какво точно е записано в тоя картон, което да представлява интерес за похитителите.

Тя беше допуснала поредната си грешка и дай боже никой друг да не пострада от нея освен тя самата.

След като най-учтиво покани в кабинета си доктора на медицинските науки, следователят Олшански с удовлетворение забеляза, че той не проявява никакви признаци на неудоволствие или раздразнение. Всъщност Валерий Василиевич Волохов бе извикан на разпит като свидетел.

— Това по повод гибелта на съпруга на моята пациентка ли е? — попита той още от вратата.

— Да, и по този повод — уклончиво отговори Константин Михайлович Олшански. — Най-напред бих искал да уточня къде сте били в нощта на четиринайсети срещу петнайсети юни.

— Вашите колеги ме питаха вече за това — с недоумение сви рамене Волохов, — дадох им на разположение своя календар-бележник, където си записвам всичко по дати и по часове. Без него не си спомням нищо, така плътно са заети дните ми.

— Нима не са ви го върнали?

— Още не.

— Добре, към тоя въпрос ще се зърнем по-късно. Сега ме интересува повече познанството ви с Екатерина Венедиктовна Анисковец, която беше убита преди един месец. Кога се запознахте с нея?

— Преди много години.

— По-конкретно, моля ви.

— Много отдавна… Преди около двайсетина години.

— Още по-точно, бъдете така добър. При какви обстоятелства се запознахте?

— Имах една пациентка, популярна певица, не бих искал сега да споменавам името й, но много известна. Именно тя ме запозна с Екатерина Венедиктовна.

— По какъв повод?

— Моля?

— Защо ви запозна? С каква цел? Може би е искала да ви препоръча, за да стане и Анисковец ваша пациентка?

— О, нищо подобно! Екатерина Венедиктовна имаше великолепно здраве и нямаше нужда от моите прегледи.

— В такъв случай защо ви е запознала певицата?

— Виждате ли… По това време имах проблеми във връзка с една жена. Нямаше къде да се срещаме. А и не разполагах с пари, за да наема квартира, бях още млад лекар, заплатата ми беше ниска, а частната практика не беше позволена. И когато пациентката ми разбра за това мое положение, поприказва с Екатерина Венедиктовна и тя се съгласи да ми предоставя апартамента си за редките срещи, които можехме да си позволим с моята любима. Това е всичко.

— Интересно — усмихна се следователят. — Защо ви е трябвал апартаментът на Анисковец, след като сте си имали жилище? Или бяхте женен?

Волохов го стрелна с гневен унищожаващ поглед, но въпреки това отговори съвсем кротко:

— Не, не бях женен. Но и не бях свободен. При мен живееше една жена, с която имахме, така да се каже, свободен брак. По редица причини не можех да се разделя с нея.

— Добре. Кажете ми, ако обичате, името на жената, с която сте се срещали в апартамента на Анисковец.

— Не бих искал да ви го казвам.

— Защо?

— Ама, Константин Михайлович, в края на краищата знаете, че съществува понятието мъжка чест — възмути се Волохов.

— Тази дама омъжена ли е?

— Д-да… Беше.

— А сега е свободна, така ли? Тогава защо криете името й?

— Но разберете, че няма смисъл да ви го казвам. С нея се случи ужасно нещастие, остана инвалид за цял живот и загуби паметта си. Тя изобщо не помни онова, за което ме питате, и дори не можете да проверите думите ми.

— А не намирате ли, Валерий Василиевич, че това е доста изгодна позиция? Посочвате ми човек, за когото знаете, че по обективни причини със сигурност не може да потвърди показанията ви. И започвам да подозирам, че за някои неща не ми казвате истината.

— Какви основания имате да ме подозирате? — кипна Волохов. — И изобщо какво обсъждаме с вас сега? Нима е престъпление да се обича омъжена жена? И откога?

Разговорът се бе отклонил от основния проблем и Олшански беше доста доволен от това. Още петнайсетина минути той умело продължи безсмислените пререкания за отдавнашния роман на Волохов с жената, с която се бе срещал в апартамента на Екатерина Венедиктовна Анисковец. После, когато реши, че докторът вече достатъчно се е разсеял и ядосал, каза:

— Валерий Василиевич, отвлякоха дъщеря ви.

Очите на Волохов зашариха из кабинета, сякаш той търсеше отговор на някакъв въпрос, който не може да зададе на следователя. Олшански мълчеше и търпеливо чакаше събеседникът му да реагира на това съобщение. Но Волохов не проговаряше, макар че по лицето му личеше, че думите на следователя не са го оставили равнодушен.

— Разбрахте ли какво ви казах? — попита накрая Константин Михайлович. — Вашата дъщеря е отвлечена.

— Коя дъщеря? — едва изрече Волохов.

— Тоест как „коя“? — с добре изиграно недоумение вдигна вежди Олшански. — Вие колко дъщери имате? Десет? Двайсет? Дъщеря ви Наташа.

И отново по лицето на Волохов се мярна ужасът, че не разбира и че не може да попита. Но какъв беше този толкова мъчителен въпрос, който той не смееше да зададе?

— Не ви разбирам за коя Наташа говорите.

— Извинете, Валерий Василиевич, но колко дъщери имате с това име? Или пък искате да кажете, че изобщо нямате деца?

— Вижте сега… Сварихте ме неподготвен… Много ми е трудно да говоря за това, но надявам се, че вие като мъж ще ме разберете. Аз никога не съм се женил. Но имах връзки с жени, които обичах и които ме обичаха. Някои от тях ми раждаха деца. Нито едно от децата си не изоставих на произвола на съдбата, помагам на всяко, доколкото мога и както мога, дори когато прекъсвах връзките си с майките. И не можех да повлияя за избора на имената на моите деца. Разбирате ли?

— Искате да кажете, че имате две дъщери на име Наташа?

— Три. И искам да знам коя от тях е отвлечена.

— Наташа Терехина.

— О, господи, не!

По лицето му се изписа истински ужас и отчаяние.

— Това момиче ви е особено скъпо, така ли? — невинно се осведоми Олшански.

— Аз се отнасям към всички еднакво — отговори Волохов вече по-спокойно, но личеше, че ни най-малко не е превъзмогнал тревогата си. Беше в паника. — Кой я отвлече? Защо?

— Валерий Василиевич, ако знаех отговорите на тези въпроси, нямаше да ви каня тук. Похитителите не са поискали откуп и до този момент изобщо не са се обаждали. И аз бих искал да ви попитам, кой и защо е могъл да я отвлече? Като баща на Наташа само вие можете да ми дадете отговор на този въпрос. И ще трябва да ми го дадете.

— Аз не знам. Не мога.

— Не ви вярвам.

— Но аз наистина не знам. Наташа Терехина е най-обикновено момиче, при това е тежко болна и цял живот ще бъде прикована на инвалидна количка.

— С нейната майка ли се срещахте у Анисковец?

— Д-да. Как узнахте, че Наташа е моя дъщеря?

— Вие сте я посещавали в болницата. Нали?

— Да. Как го узнахте?

— Е, това вече са си наши проблеми. Вие сте се представяли за приятел на семейството, но сте проявявали интерес само към Наташа и това ни накара да помислим с какво се отличава тя от другите деца Терехини, и то не обективно, а именно лично за вас. Ако сте имали желание да помогнете на семейството на починалия си приятел Леонид Терехин, бихте помагали преди всичко на голямата му дъщеря Ирина, която се е нагърбила с издръжката на четиримата инвалиди. Но Ирина не е получила никаква помощ от вас, дори изобщо не ви познава. Освен това при малките деца също се отбивате твърде рядко. И нещо повече, представяте се с измислено име и това за пореден път ни увери, че не сте били приятел на семейството. Така че, както виждате, всичко е просто.

— Да, всичко е просто… — разсеяно повтори Волохов. — Но Наташа… Какво става с нея? Вие търсите ли я?

— Да, правим всичко възможно да я намерим. Но за съжаление все още безуспешно. Тези дни някой открадна от болницата медицинския картон на Наташа. Можете ли да дадете някакво обяснение на това?

— Тя има силна алергия към лекарствата и в картона й би трябвало да пише какво може и какво не може да й се дава. Вероятно ги интересува именно това. Но всъщност този факт означава, че те искат да й запазят живота! Грижат се за нея. Нали така?

Той умолително погледна следователя, сякаш чакаше от него подкрепа и утеха. И за част от секундата Олшански дори изпита просто човешка жалост към този многодетен баща.

През следващите няколко дни се занимаваха само пр половин ден, следобед. Иначе цяла сутрин Наташа бе окупирана от лекаря чужденец. Мирон нито веднъж не успя да го види. Бдителната охрана строго следеше пътищата на младежа никога да не се засичат с другите обитатели на триетажната сграда. Не му се разрешаваше да излиза по тъмно и Мирон си обясни каква е причината. Вечер в стаите се пали осветление и по броя на осветените прозорци може да се разбере колко хора живеят тук. Значи освен пазачите, Василий, лекаря и медицинската сестра Нада в сградата има още някой. Все пак интересно кой ли обитава преградената част? И защо е тая сляпа стена? Кого крият оттатък?

Той обаче реши да не се разсейва и да не тъпче главата си с неща, които нямат пряко отношение към основната му задача — да се измъкне оттук. Трябваше да мисли само за това, защото няма и не може да има нищо по-важно от собствения живот.

Всяка минута през тези дни се струваше на Мирон цяла вечност. Той направи всичко, което зависеше от него, за да наведе Василий на мисълта, че трябва да намерят медицинския картон на Наташа Терехина. Ако девойката не е объркала нещо и ако в отделението наистина неотдавна е била убита някаква медицинска сестра, значи милицията постоянно се навърта там. Трябва да разпитат ту един, ту друг от персонала или да търсят някакви следи. Та по какъв начин Василий ще се опита да вземе картона на Наташа? Или ще подкупи някого, или ще го открадне. И има голяма вероятност изпратеният за тази цел човек да бъде заловен от милицията. Именно на това разчиташе Мирон. В това бе цялата му надежда.

Колкото повече време не донасяха картона, толкова повече се засилваше надеждата, че замисълът е излязъл сполучлив. Пратеникът е бил арестуван, подложили са го на разпит, научили са цялата истина и всеки миг тук ще нахълтат спасителите. Може би ще пристигнат с коли или с хеликоптери, а може да бъдат изпратени и бойци от специалните части, които през планините и горите пеша ще се доберат до това престъпно леговище и сварят обитателите му неподготвени. Мирон постоянно се улавяше, че неволно се разсейва от онова, което върши в момента, и напрегнато се ослушва дали не се чува шум от коли и хеликоптери, дали не пращят съчки под краката на промъкващите се барети. Но не се чуваше нищо, нищо не бучеше и не пращеше. Наоколо цареше пълна тишина, само от време на време прошумоляваха от вятъра листата на дърветата.

Надеждата на Мирон се засилваше с всяка изминала минута и когато той видя Василий с картона на Наташа в ръка, едва не застена от яд и отчаяние.

— Ето, всичко е наред — весело му каза Василий. — Можеш да предадеш на малката, че се сдобихме с картона й, там наистина е записано всичко, така че притесненията й стават излишни вече. Няма да й дадат нищо опасно за нейното здраве.

„Спокойно — каза си Мирон, — не се паникьосвай, може да са засекли пратеника в болницата и да са го проследили дотук. Без той да забележи.“ Разбира се, че е станало именно така. Оставили са го нарочно да избяга, за да видят къде ще занесе картона. Така че ще мине още известно време, докато разработят план за действие. Нищо не се прави набързо и необмислено. Търпение и пак търпение. Търпение и самообладание. Замисълът трябва да успее.

Но минаха още два дни, без да се случи нищо. Младежът разбра, че вече няма на какво да се надява. Замисълът му не бе успял.

Мирон обаче не губеше надежда. Отчаянието, което го обзе при донасянето на картона, бързо отзвуча и той започна да търси друг начин за спасение. След като поразмисли, разбра каква грешка бе допуснал. Глупаво е било да разчита, че когато пратеникът отиде за картона, милицията ще се окаже по същото време и на същото място. Разбира се, че са се разминали. Не е изключено ченгетата все още да не знаят за изчезването на картона. Как можа да действа така примитивно, без да обмисли нещата? Трябваше по някакъв начин да даде знак на милицията, че картонът ще бъде откраднат.

В главата му съзряваше нов план. По-дълъг и сложен, но както му се струваше, доста по-сигурен. Дано само не настъпи краят, преди да е успял да осъществи този замисъл.

Днес, когато дойде при Наташа, отново я накара да започнат някакви съвсем ненужни занимания на компютъра, които обаче им даваха благовиден предлог да водят разговор чрез екрана.

„Откъде имаш книгата на Голдман? Тя е издадена много отдавна и сега е изключено да се намери.“

„Една жена от милицията ми я донесе. Тя се занимаваше с убийството на сестрата в нашето отделение.“

„Дали те помни?“

„Не знам.“

„Кога са родени твоите близки?“

„Ира е родена през септември, Оля — през май, Павлик — през януари, мама — през ноември.“

„Случвало ли ти се е да сбъркаш датите, или да забравиш да ги поздравиш?“

„Не! Не!“

Това двукратно повторено „Не“ беше толкова изразително, че Мирон неволно се усмихна.

„А ако поздравиш някого от тях не когато трябва, много ли ще се учуди?“

„Да! Да! Да!“

„Разбра ли какво трябва да направиш?“

„Да.“

„Какъв език си изучавала?“

„Френски и английски.“

„Да не забравиш за Златния човек. Разбираш ме, нали?“

„Да“

След половин час Мирон високо възкликна с престорена досада и раздразнение:

— Ама какво ти става днес, Наташа? Направо не мога да те позная, не успяваш да свършиш нещо толкова елементарно. Нали ти донесоха картона и вече няма от какво да се страхуваш, тия задачки трябва да ги хрускаш като лешници. Ако Те боли нещо, извикай Надя.

— Сърцето ме боли — тъжно отговори девойката. — Скоро е рожденият ден на Павлик, а аз не мога да го поздравя.

— Глупости — скастри я Мирон. — Детски глезотии. Голяма работа, че веднъж няма да го поздравиш. И без поздрави ще мине твоят Павлик.

— Не, няма да мине. — Гласът й се изтъни, бе готова всеки миг да се разплаче. — Как можеш да говориш така? Сигурно си нямаш братче, затова не можеш да ме разбереш. И аз, и Олечка все пак поживяхме известно време в дом, в семейство, водихме нормален живот. А Павлик попадна в болницата, когато нямаше още и годинка, нищо не е видял от живота освен болничните стаи. Какви радости има? Ще дойде Ира да го навести два пъти в седмицата, ще му донесе нещо вкусничко и това са му всичките радости. А рожденият му ден е веднъж в годината. Само един път в годината, представяш ли си какво значи това? И ние винаги се стараем да го изненадаме с нещо приятно. Ирка си дава всичките пари до копейка, за да му купи подарък, и за почерпка на децата от стаята, аз пък му съчинявам някакви смешни стихчета, Олечка ги научава наизуст и му рисува поздравителна картичка. Събираме се всички заедно и му поднасяме подаръка. Оля казва стихчетата. И цялата стая празнува заедно с него, радват се децата и се веселят. Как може момченцето да се лиши от такъв празник?

— Какво си ми се разкрещяла? — неочаквано грубо я прекъсна Мирон. — Да не съм го лишил аз от тая радост? Мен какво ме засяга, поздравявай си го, щом толкова искаш, само че не аз командвам тук, добре го знаеш.

— Знам — тихо каза тя, — извинявай, че избухнах. Вярно е, не си виновен ти. Но просто ми е много мъчно. Като си помисля, че за рождения си ден Павлушенка нищо няма да получи от мене, направо ми се къса сърцето. Защото не можеш да му обясниш, още е мъничък, само на шест годинки. Той ще чака поздравления от мене, а после, като не ги получи, знаеш ли как ще плаче… Все за това си мисля.

— Добре де — внезапно омекна Мирон. — Ще кажа на Василий Игнатиевич. Може би ще се съгласи да изпратиш телеграма на брат си. За всеки случай вземи да си съчиниш стихчетата.

— Благодаря ти — радостно възкликна девойката.

— Рано е да ми благодариш. Засега още нищо не се знае. Василий Игнатиевич може и да не разреши.

Василий обаче разреши. При това, за немалка изненада на Мирон, не се наложи да го кандърдисват. Дали защото наистина се бе изплашил, че разстроената и възбудена Наташа няма да се представи добре, или от някакви други съображения, обаче той съвсем лесно се съгласи да пратят телеграма на братчето, дори като че ли бе доволен от това. „Ама разбира се — внезапно се досети Мирон, — щом като Наташа не е забравила за рождения ден на брат си и дори му е написала обичайните стихчета, значи с нея всичко е наред и няма причини за безпокойство.“ Всичко е точно, Василий трябваше да налапа тая въдица.

На следващия ден донесоха на Наташа чиста бланка за фототелеграма, на която тя старателно написа с дребни букви дълго стихотворение и отстрани нарисува едно смешно кученце с голяма панделка на шията. Лицето й видимо се разведри, когато взеха бланката да изпратят телеграмата. И сякаш дори не обърна внимание, че този път адресът на подателя, който й бе продиктуван, е съвсем различен. Тази телеграма щеше да бъде изпратена не от Мурманск, а от Оренбург.

А вечерта Мирон го чакаше неприятна изненада. Когато се прибра след заниманията с Наташа, завари в стаята баща си.

— Здравей, Асланбек — сурово го посрещна бащата.

— Добър вечер, татко — предпазливо поздрави Мирон и сърцето му се сви. Недоумяваше какво би трябвало да очаква от тази среща.

— Май не се радваш да ме видиш.

— Какво говориш, татко, просто се изненадах, че те заварвам тук, и се пообърках. Какво те води насам?

— Дойдох по работа. И същевременно да разбера как изпълнява синът ми молбата на своя баща.

— И как? — колкото се може по-невъзмутимо попита Мирон. — Да не би Василий да се оплаква от мен?

— Да, и това страшно ме огорчава.

— И с какво толкова не съм му угодил? Аз съм покорен, изпълнявам всичките му нареждания и дори спазвам всички глупави забрани, които ми налага. Ти къде си ме изпратил, татко? На ваканция или на каторга? Тук не ти дават една крачка да направиш без разрешение. В селото да ида — не може. Да излизам от двора на сградата — не може. Да се разхождам вечер — не може. Да обикалям по етажите — не може. Не ми разрешават да общувам с друг освен с момичето. Защо съм наказан така? С какво се провиних пред тебе, за да ме изпратиш в тоя затвор?

— Огорчаваш ме, сине. Щеше ми се да вярвам, че Василий не е прав, но сега виждам, че нищо не е преувеличил. Ти си непокорен и вироглав, за теб думата на баща ти не е закон. Това е лошо. Противоречи на обичая. Да си непокорен син е голям грях, огромен. Но още по-голям грях, още по-голямо нарушение на обичая е да проявяваш жалост към една жена. А ти си уличен в този грях, и то нееднократно.

— Татко, та тя е още дете, момиче, при това е неизлечимо болна. Нима нямам право на най-обикновено съчувствие към нея?

— Не — отсече бащата. — Ти си длъжен да вършиш онова, което ти заповядва Василий. Длъжен си да служиш на делото, на което служа и аз. И у тебе не бива да има никаква жалост. Такава е моята воля. И ако в греховната ти душа се породи съмнение, помни, че в жилите ти тече моята кръв, а не кръвта на това момиче. То е чуждо за нас. А това значи, че и на теб е чуждо. Майка ти много ще се разстрои, когато разбере, че нарушаваш обичая и проявяваш непослушание към баща си. Това също трябва да го помниш. Ти си ингуш. Мюсюлманин си, Асланбек. И ако аз толкова време съм се преструвал, че не забелязвам твоите немюсюлмански постъпки, ако досега не съм възразил, че се наричаш не с името, което съм ти дал от рождение, това не означава, че съм се примирил и съм готов да те пусна в лоното на православната цивилизация. Ти се роди мюсюлманин и мюсюлманин ще умреш. Такава е волята ми.

С тези думи бащата стана и излезе от стаята. След известно време Мирон чу, че баща му и Василий разговарят на двора, но не успя да долови нито дума. Неочаквано го обзе злоба срещу Василий, който се оказа много по-проницателен и досетлив, отколкото бе предполагал. Този престъпник беше забелязал, че той само се преструва на равнодушен, а всъщност изпитва жалост към момичето. Мръсен шпионин. Гаден доносник. Как го накисна пред баща му.

Така или иначе властта на бащата беше много силна. През двайсет и две годишния живот на Асланбек-Мирон той бе единственият му повелител, през тези двайсет и две години той изискваше от него безпрекословно послушание и му внушаваше, че синовното непокорство и неуважение към бащата са голям грях. И Мирон му вярваше. Вярваше му до ден днешен. Въпреки че баща му се занимаваше с нещо нередно. Въпреки думите на Василий, че баща му ще бъде първият, който ще му тегли куршума, ако съгреши с нещо, и дори ще го сметне за голяма чест. Баща му винаги и за всичко имаше права. И това дори не подлежеше на обсъждане.

Същата вечер Мирон си легна с чувството, че е най-големият грешник на земята. Ако му е съдено да загине по волята на баща си, той трябва да приеме това като дар от съдбата, без да си позволи да се съпротивлява или да търси начин за спасение. Щом като баща му е решил, че той трябва да умре, значи ще умре. И няма какво повече да се обсъжда. Той е длъжен да се покори на волята на баща си. Такъв е обичаят.

На сутринта в главата на Мирон се въртяха същите мисли, с които заспа. Но после изведнъж се сети за Наташа. Добре де, той наистина трябва да бъде покорен син и да приеме смъртта, щом такава е волята на баща му. Бащата има право да се разпорежда с живота на сина си както сметне за най-добре, но кой му дава правото да се разпорежда и с живота на едно руско момиче? А Наташа се довери на Мирон, осланя се на него, чака от него спасение. Нима ще я остави на произвола на съдбата само защото баща му го е накарал да се почувства виновен и грешен? Да върви по дяволите, той е готов да умре, щом се налага, но е длъжен да спаси момичето. И няма право да се отказва от това решение. Баща му смята, че е грях да съчувстваш на едно руско момиче, на немюсюлманка, дъщеря на неверници. Няма значение, така да е. Той, Асланбек, е грешник… Но в края на краищата той е и мъж! И е длъжен да защити това дете, дори да е дете на неверници.

А при това положение трябва да се обмисли следващата крачка. Интересно, кога ли ще получат в Москва телеграмата на Наташа? Оренбург е ужасно далече от Карпатите, ако човекът с телеграмата се качи на самолет от Лвов, това ще стане не по-рано от утре. Пък и оттук до Лвов също има доста път. Отначало с кола до летището на местните аеролинии, после близо четиридесетминутен полет с някоя стара „щайга“. А и полетите до Оренбург сигурно не са всеки ден. Да допуснем, че телеграмата бъде получена в Москва вдругиден. Значи полека-лека трябва да се премине към изпълнението и следващия етап на плана. След получаването на телеграмата в Москва ще минат още няколко дни, за да имат възможност да се ориентират в положението ония, които издирват Наташа. Ако изобщо някой я издирва. И ако се сетят за онова, което е замислил Мирон. Ако… Ако…