Отдел Убийства: Илюзия за грях

Глава 17

Валерий Василиевич винаги се бе смятал за особено здрав човек както физически, така и психически. Като основен белег за физическото си здраве той смяташе невероятно силната си способност да изхвърля от своето съзнание всяка неприятна или тревожна мисъл. Умееше да се абстрахира от онова, което не му харесва и за което не желае да мисли, както и от онова, за което не иска да се тревожи. През двайсетте години на постоянни експерименти с жените и с родените от тях деца той успя нито веднъж да не се ужаси от факта, че онова, което върши, е безнравствено и чудовищно. Поставил си беше определена цел и само тя го интересуваше. Дълбоко в съзнанието му бе заседнала изживяната навремето обида, когато предложената от него теория тутакси беше отхвърлена от колегите му със смях и подигравки като безперспективна и антинаучна. Волохов искаше да докаже на себе си, че е прав, дори никой никога да не узнае за това. Напълно достатъчно му беше и само той да си го знае. През тези двайсет години никога не му бе хрумвала мисълта, че ако теорията му се потвърди, ще може да спечели от нея големи пари. Той си имаше достатъчно пари, минаваше за великолепен диагностик и водещ специалист по приложението на радиологичните методи при лечение на заболяванията на кръвта, всичко това му носеше слава и високи доходи. И нямаше никакво намерение да извлича печалби от незаконните си частни експерименти. За него те бяха чиста наука за науката и утвърждаване на собствената му идея.

Срещата със старата Анисковец в средата на, май беше неприятна изненада за Волохов. И още по-неприятното беше, както после се разбра, че тази среща не е била случайна. Оказа се, че старицата го е следила в продължение на няколко месеца и е потърсила тази среща, за да му чете нравоучения. Към разговора с Екатерина Волохов се отнесе спокойно, не го замъчиха угризения на съвестта, а фактът, че Анисковец никога повече не го потърси, прецени като нещо съвсем естествено. Изля си бабичката яда, скара му се, заплаши го, и толкоз, зае се с нейните си работи. Но скоро след срещата с Екатерина Венедиктовна го потърсиха по телефона и мъжки глас му заяви:

— Валерий Василиевич, ние знаем за вашите експерименти. И сме заинтересувани от тях. Помислете си за вашите условия и имайте готовност да ни посочите цена. Пак ще ви се обадим.

От изненада той така се уплаши и смути, че не можа да пророни и думичка за отговор. Но и мъжът, който се обади, не чакаше отговор от него, просто изложи предложението си и затвори. На няколко пъти Волохов мислено се връщаше към този разговор, като се опитваше да измисли какво да каже, ако отново го потърсят.

„Не разбирам за какво говорите…“

„Аз не правя никакви експерименти…“

После разбра, че това е глупаво. Щом му се обаждат, значи знаят. Какъв смисъл има да отрича?

„Резултатите от моите експерименти не се продават…“

„Не ми трябват вашите пари…“

„Аз не търгувам с научни знания…“

Всички тези фрази му изглеждаха глупави и безпомощни, неубедителни и провинциално надути. Съзнаваше, че ще го заплашат с разгласяване, но това не можеше да го стресне. Ще се защитава, ще докаже, че обвиненията им са празни нападки. Жени? Да, имал е връзки. Защо, да не е забранено? Деца? Да, имаше деца от тези връзки. Да не е престъпление? Експерименти? С бременни? Но какво говорите! Аз съм диагностик, използвах радиологични методи за изследване на здравословното състояние на бременните и плода, тези методики са патентовани отдавна и са всепризнати. Нищо повече от това не съм вършил. Ако жената имаше нужда от някакво лечение по моя профил, аз я лекувах, естествено. Да, използвах лабораторията на института за изследването на собствените си любовници, накажете ме, виновен съм. Но никакъв ущърб не съм причинил на държавата. Не съм крал. Нищо не съм повредил. Да, но децата не са се раждали здрави и често са боледували? Е, какво да се прави. Първо, в наши дни всички деца са такива, екологичната обстановка е крайно неблагоприятна, а, второ, това е и в резултат на собственото ми здраве. Уви, то можеше да бъде и в по-добро състояние, пък законите на наследствеността все още не са отменени от никого. Все пак това са мои деца, а не на някого си.

С една дума, той не се боеше от разобличение. В края на краищата никой не е в състояние да установи колко са на брой неговите жени и деца. Освен Екатерина, която твърдеше, че го е следила и е направила списък. Съдейки по цифрите, които му назова, списъкът й действително беше пълен. Но Катерина умря, и то доста навреме. Така че доктор Волохов нямаше никакво намерение да дава методиката си в чужди ръце. Достатъчно добре си даваше сметка на кого и за какво може да послужи тя. Сега, когато вече работата му беше почти на приключване и оставаше само да чака децата на Вера и Зоя, той беше сигурен, че е постигнал успех. Беше се научил да създава хора със силен интелект и превъзходни физически данни за издръжливост и устойчивост към натоварвания. При това те бяха абсолютно послушни и контролируеми. Идеалните изпълнители, които в престъпни ръце можеха да се превърнат както в супернадеждни телохранители и безстрашни, силни бойци, така и в хитри престъпници и неуловими наемни убийци.

Волохов не искаше да дава методиката си на никого, защото ясно виждаше възможните последици от масовото й прилагане. И затова, когато непознатият се обади отново, той без колебание отговори:

— Не. Не разбирам за какво говорите и нямам намерение да ви продавам нищо.

— Е добре — отговориха му, — ще съжалявате за това. Сами ще си вземем методиката от вас.

След този разговор в продължение на няколко дни Волохов ходеше напрегнат и настръхнал, защото очакваше всеки миг да го сграбчат, овържат и откарат нанякъде, където ще го подложат на изтезания. Или ще влязат с взлом в жилището му и ще откраднат всичките му записки. Или още нещо от този род…

Но не се случи нищо такова. Нито го нападна някой, нито пък записките му бяха откраднати. И малко по малко той взе да се успокоява. Съумя да се застави да не мисли за това. Точно както и при случая с Анисковец си повтаряше: „Няма нищо страшно. Просто са ме заплашили. Видяха, че не се страхувам, и се отказаха.“ Беше му по-леко и по-удобно да мисли така. Механизмът за изместване на неприятните и тревожни мисли работеше безотказно у доктор Волохов.

А днес следователят в прокуратурата му каза, че някой е отвлякъл Наташа Терехина, единствената от порасналите му дъщери, която проявяваше блестящ интелект. И Оля би била същата, ако не беше черепната травма. Но при Оля интелектуалното развитие спря, остана само феноменалната памет. Останалите деца, при които усъвършенстваше тази част от методиката, бяха още твърде малки. А Наташа е вече на седемнайсет години. Значи заплахите по телефона излязоха сериозни. Отвлякоха момичето, за да го изследват най-подробно и да потърсят начин да разберат какво е правил с него доктор Волохов. Ще вземат от Наташа всевъзможен материал за анализ, ще я подлагат на мъчителни процедури, включително и на пункции за гръбначномозъчна течност. Ще се опитат да стигнат до корените на методиката му.

А после ще се доберат до Ира. Разбира се, нея трудно биха могли да отвлекат, тя не е така беззащитна като полупарализираната си сестра. Но можеше да я подлъжат да замине с тях съвсем доброволно и без скандали, така че никой да не я търси. Ира също им е нужна, защото вече показа способността си да работи непрекъснато, без необходимата за всеки жив организъм почивка и дори, ако се наложи, без да спи. Само с Наташа няма да стигнат доникъде, единственото, което щяха да постигнат, е да я измъчат с процедури и изследвания. Но ако едновременно с нея изследват основно и Ира, ще постигнат резултат, съвсем годен за приложение.

А това не бива да се допуска.

Служителите от криминалната милиция в Мурманск не бързаха особено много да изпълнят поръчката на следователя от Московската градска прокуратура, но все пак свършиха работата, макар и не за един ден. Посоченият на телеграмата обратен адрес на подателя на улица „Полярна“ номер двайсет съществуваше, но там се намираше администрацията на голям завод. И нямаше никакъв блок номер трети. И още по-малко апартамент девети. Откриха бланката на телеграмата и я изпратиха в Москва. Оставаше само да се чака какво ще кажат експертите, на които заедно с тази бланка бяха предоставени за сравнение тетрадките на Наташа Терехина. На пръв поглед почеркът изглеждаше един и същ, но не беше изключена вероятността това да е добър фалшификат.

Когато постъпи съобщението от Миша Доценко, че след работа доктор Волохов от института се е отправил към района на Соколники, Юра Коротков незабавно отиде в съседния кабинет при Настя.

— Слушай, нашият доктор е решил най-сетне да се запознае с Ира Терехина. И от какъв зор?

— Точно така — бавно произнесе Настя, като вдигна към Юра внезапно блесналите си очи. — Сега вече разбрах. Ама каква тъпачка съм, Юрик! Как не се сетих веднага! Хайде да тръгваме.

— Къде? — изуми се Коротков.

— При Ира Терехина. Давай, Юра, по пътя ще ти обясня.

Колата на Коротков беше толкова стара, че при всяко вдигане на скоростта над петдесет километра в час гърмеше и се тресеше, така че двамата бяха принудени да избират дали да пътуват по-бързо, или да разговарят. Настя реши, че в дадения случай скоростта може да бъде пожертвана.

— Ако греша, така или иначе няма да постигнем нищо. Ако пък, наистина изляза права, няма защо да бързаме.

— Стига си ми говорила със загадки — възмути се Коротков. — Обясни ми, както обеща.

— Помниш ли как в началото ние с тебе се чудехме защо неуловимият чичо Саша Николаев проявява най-голям интерес към Наташа, при малките Терехини се отбива само от дъжд на вятър, а на Ира изобщо не обръща внимание, макар че всъщност тя има най-голяма нужда от помощ. После, когато се разбра, че чичо Саша е доктор Волохов, ние някак позабравихме своето учудване. А сигурно помниш също как веднага заподозряхме, че митичният Николаев е баща на Наташа, вероятно и на по-малките деца. Затова Костя Олшански така смело заяви на Волохов, че дъщеря му Наташа е отвлечена. И уцели десетката. А сега виж какво се получава. Волохов мами своята любовница Смирягина и я води в дома си, при което я уверява, че това е жилището на негов приятел, заминал в задгранична командировка. Да оставим настрана въпроса защо го прави. Много ясно, че щом изобщо не иска да се жени и за тази цел измисля дори неизлечимо болна съпруга, то той е принуден да лъже и за жилището. Но нашият приятел Ташков твърди, че Зоя Смирягина съвсем не е някоя наивница. Тя е тиха, покорна и с ниско самочувствие, но не и глупава. Схващаш ли мисълта ми?

— Засега не, много е тъничка. Какво точно трябва да схвана?

— Ами това, че един апартамент, който се обитава постоянно, и друг апартамент, където се ходи от време на време, изобщо не си приличат. Различават се един от друг, разбираш ли? Миризма на застояло, прах по пода и по мебелите, продуктите в кухнята — изобщо има маса признаци, по които може да се определи как се ползва жилището. И те уверявам, Юрик, че още не се е родила жената, която да не усети подобна разлика. Това е в природата на всяка жена, свързано е с домакинството и с чистенето. Мъжете забелязват тези неща в един от двеста случаи, а жените — винаги. Така че, отговори ми, възможно ли е Смирягина да не го е забелязала?

— Излиза, че е невъзможно.

— Е тогава защо не е забелязала?

— Ама стига де, Аска! — ядоса се Коротков. — Защо ме мъчиш? Като си задаваш въпроси, сама си отговаряй на тях. Аз да не съм ти опитно зайче?

— — У, какво си се разпенявил — засмя се Настя. — Задръж Малко. Ще ти обясня. Тя не е забелязала разликата, защото изобщо няма такава.

— Как така да я няма? Нали каза, че Волохов я води у дома си. Ташков съвсем точно го е установил. Или се съмняваш?

— Не, Юрик, не се съмнявам. Квартирата на „Семьоновска“, където е записан Волохов, и квартирата на неговия приятел-дипломат е една и съща. Само че Волохов не живее там.

— Ново двайсет. И къде живее според теб?

— У Ира Терехина.

Наближаваше девет вечерта и Ира си беше у дома, за работата в „Глория“ тръгваше към десет.

— Ох — уплашено възкликна тя, когато видя на вратата Настя и Коротков. — При мен ли идвате?

— Не съвсем. Твоят квартирант вкъщи ли е?

— Кой? Иляс? Няма го, той се прибира късно.

— А другият? Май се казваше Георгий Сергеевич?

— Тука е. Да го извикам ли?

— Недей, ние ще отидем при него. Коя е неговата стая?

— Ей тая — посочи Ира. — А защо го търсите?

— Помниш, че говорихме с тебе за Олег, нали? — обади се Коротков. — Тогава ти ми каза, че един ден, когато си била на работа, Олег е идвал да те търси и е разговарял с твоя квартирант.

— Помня. Но не зная за какво са разговаряли.

— Точно за това искаме да попитаме Георгий Сергеевич.

Почукаха на вратата, която им посочи Ира.

— Да! — чу се мъжки глас.

Настя хвърли бегъл поглед към Юра и видя как устните му се стиснаха в тънка линия. Явно беше познал чий е този глас.

Когато съгледа Коротков на вратата, Волохов дори не помръдна от мястото си, сякаш изведнъж се бе сраснал с дивана, където седеше с книга в ръце. Юра влезе пръв, Настя — след него и затвори вратата.

— Добър вечер, Валерий Василиевич — тихо поздрави тя, надявайки се Ира да не чуе разговора им. — Не ви ли омръзнаха всички тези лъжи? Може би най-сетне ще поговорим нормално?

— Какво искате от мен? Вече казах всичко на следователя в прокуратурата. Да, Ира също е моя дъщеря и искам да съм близо до нея. Какво престъпно има в това? Или според вас трябваше да й разкажа, че майка й е родила децата си от чужд мъж и че аз съм нейният истински баща? Не разбирам защо не ме оставите на мира.

— Престанете, Валерий Василиевич. Поканете ме да седна, проявете малко възпитание, каквото, кой знае защо, не сте намерили за нужно да дадете на дъщеря си. Впрочем грехота е да хвърляме вината върху нея, при този начин на живот никак не й е до любезности. Но вие не можете да се оплачете от живота, така че, струва ми се, е по силите ви да се държите като джентълмен.

Волохов стана, и демонстративно тръшна книгата върху библиотечката.

— Моля, седнете — сухо произнесе той. — Но преди да говорим, искам да ми дадете дума…

— Вие май ни поставяте условия? — прекъсна го Коротков със скептична усмивка. — Валерий Василиевич, вероятно нещо не сте доразбрали относно положението, в което сте.

— Аз настоявам Ира нищо да не научи — упорито довърши мисълта си Волохов. — В противен случай отказвам да разговарям с вас.

— Сериозна заплаха — иронично се усмихна Настя. — Явно не си давате сметка в каква ситуация се намирате, Валерий Василиевич. Вие можете да се пазарите с нас колкото си искате, защото не сме процесуални лица, ако разбирате какво значи това. Дошли сме да поговорим с вас, вие ни отказвате, натрапвайки ни свои условия, с които ние не се съгласяваме й кротко напускаме стаята ви. И знаете ли какво правим след това? Отиваме при най-голямата ви дъщеря Ирина и й разказваме онова, което се опитвате така упорито да скриете. А утре ви извиква следователят, който за разлика от нас с Юрий Викторович се явява процесуално лице и има правото да изисква от вас показания, без да се съобразява с желанията ви, а още по-малко с несръчните ви опити да му натрапвате някакви смехотворни условия. Ако подобно развитие на нещата ви харесва повече, няма защо да губим както вашето, така и своето време. Сега можете да решавате.

— Моля ви, не казвайте на Ира — поомекна Волохов.

— Разбира се — веднага се съгласи Настя. — Ако това няма да попречи на следствието, нищо няма да й кажем. И така, Валерий Василиевич, ще ви обрисувам ситуацията, за да се ориентирате по-добре. Преди много години вашата пациентка Елена Романовска ви е запознала с Екатерина Венедиктовна Анисковец. У Анисковец вие сте се срещали с Галина Терехина в продължение на един дълъг, доста дълъг период. И най-малкото две от четирите деца на Терехина са ваши. С Терехина се случва нещо, в резултат на което тя се решава на една чудовищна постъпка — да лиши от живот всичките си деца и самата себе си. За щастие всички остават живи. През следващите шест години вие редовно, макар и не често, навестявате в болницата децата — Наташа, Оля и Павлик. При това се представяте за приятел на семейството — чичо Саша Николаев — и ходите в отделението само по време на дежурствата на една и съща сестра, Алевтина Миркова. Освен това вие периодично наминавате и към приюта за инвалиди, където е настанена Галина Терехина, но там общувате само с монахинята сестра Марфа, която се грижи за нея, и искате най-подробни сведения за здравословното състояние на Галина. През последната година сте станали и квартирант на дъщеря си Ирина, пак така под измислено име. Дотук всичко ли е вярно?

Волохов мълчаливо кимна.

— По-нататък. През май тази година след продължително прекъсване вие се срещате с Екатерина Венедиктовна Анисковец. Малко по-късно започва поредица от странни нещастия. Убита е Анисковец. След нея при нещастен случай загива Елена Романовска. После — сестра Марфа и медицинската сестра Миркова. Загиват хора, които ви познават по физиономия и които знаят, че по някакъв начин сте свързани с Терехини. Освен загиналите единствено Наташа е била в състояние да ви идентифицира като чичо Саша, приятеля на семейството, който я посещава в болницата. И Наташа е отвлечена. Ще ми се да се надявам, че тя все още е жива. Гледате ме учудено, Валерий Василиевич, защо така? Да не би да искате да кажете, че сега чувате за всички тези убийства?

— Господи, ама разбира се… Откъде бих могъл да зная? За Анисковец вече ми казаха, но за другите не знаех. Кой ги е убил?

— Интересен въпрос — обади се Коротков. — Добре би било да чуем и отговора му. От вас — тутакси допълни той.

— От мен? Но защо от мен? Да не мислите…

— Точно така, Валерий Василиевич. Патологичната ви страст към фалшивите имена, постоянните ви лъжи за някаква си болна съпруга и невръстни дечица, маневрите с апартамента на приятеля ви дипломат — именно това ни кара да си мислим, че не всичко при вас е законно. С твърде много лъжи се ограждате, за да ви смятаме за почтен човек.

— Но аз нямам нищо общо с тези убийства. Откъде ви хрумна? Та това са глупости!

— Не бързайте с оценките — спокойно отбеляза Настя, — все още не съм ви разказала всичко докрай. Преди известно време вашата пациентка Вера Николаевна Жестерова ви е помолила от името на мъжа си Олег Жестеров да прегледате негова позната. Вие сте се съгласили, записали сте час за прегледа, после сте го отложили за след три дни. През тези три дни е загинал и Олег Жестеров. Вие знаехте ли, че за прегледа щяха да доведат при вас Ира?

— Не. Откъде можех да знам, че съпругът на моята пациентка я познава? Нямах представа за кого става дума.

— И какво щеше да стане, ако Олег Жестеров бе въвел в кабинета ви вашата дъщеря? Как си представяте по-нататъшното развитие на събитията?

— Ами… — вдигна рамене Волохов. — Не знам. Трудно ми е да си го представя. Навярно щеше да стане неприятен гаф.

— Ира знае ли каква е професията ви и къде работите?

— Не. За нея съм скромен счетоводител в предприятие.

— Е, и как щеше да се почувства тя, когато види скромния счетоводител в ролята на доктор на науките, светило на медицината?

— Слушайте, недейте да ми четете нравоучения. Сигурно сте дошли да ми обясните колко лошо е да се лъже, така ли? Тоя урок съм го минал още в училище. Аз съм вече възрастен човек, на петдесет и една години, и ако не говоря истината, значи имам основателни причини за това и за мен тези причини са много по-важни от детската убеденост, че не бива да се лъже.

— А не смятате ли, че Олег загина доста навреме? Точно в момента, когато трябваше да изчезне, за да не бъде разкрита вашата мъничка измама. Ние най-задълбочено и подробно проверихме записите във вашия календар-бележник, Валерий Василиевич, и не успяхме да открием там нищо, което да наложи отлагането на прегледа и идването на Олег с неговото протеже. Въпреки това вие сте го отложили, с което сте спечелили цели три денонощия. И тогава именно загива Олег. Опитайте се да възразите на това.

— Но вашите сътрудници провериха алибито ми! Юрий Викторович, нали вие сам…

— Съвършено вярно — отново се намеси Коротков. — Дори проверихме дали имате алиби за другите убийства, за които току-що ви разказахме. И стигнахме до извода, че не сте ги извършили лично вие.

— Ето на, виждате ли?! — с облекчение въздъхна Волохов. — В такъв случай защо…

— Сега ще ви обясня — пое инициативата Настя. — Дори да не сте участвали лично в тези престъпления, това не значи, че не можете да имате помощници.

— Но какво говорите?! Какви помощници? — възмути се Волохов. — Аз нямам нищо общо с тези убийства, никого не съм убил. Абсолютно никого. Престанете да си измисляте.

— Добре, ще престана. Ще престанем с фантазиите и ще минем към грубата действителност. Валерий Василиевич, вашите трогателни мъжки признания за жените, които сте обичали и които са ви раждали деца, по никакъв начин не обясняват и не оправдават смъртта на толкова хора. Вашите любовни приключения не заслужават тази камара от трупове, разбирате ли?

— Боже мой, но нали цял час се опитвам да ви внуша точно това! Разбира се, че не заслужават. И затова нямате никакви основания да ме подозирате за тези убийства. Какво имам да крия аз? Свободен мъж съм и разгласяването на моите, както благоволихте да се изразите, любовни приключения ни най-малко няма да ми навреди. Така че изобщо няма за какво да говорим.

— Има за какво да говорим, и то е нещо сериозно. Нещо, заради което са извършени всички тези убийства. И труповете са натръшкани около вас, Валерий Василиевич. Може би вие сте вдъхновителят и някой ви е помагал. А може наистина да нямате нищо общо с тях. Но че убийствата са пряко свързани с вас — това не подлежи на съмнение. Вие сте разсъдлив човек, не ви е чуждо аналитичното мислене, след като сте защитили две дисертации, и не можете да не се съгласите с мен. Така че кажете ми каква е тайната, която така старателно се опитват да запазят тези трупове? Защо са убити всички тези хора? Ако разбера причината за убийството им, ще науча и кой ги е убил. А дали вие сте техен извършител или не, това е вече друг въпрос. Все някак ще намеря неговия отговор.

— Не ви разбирам — високомерно отбеляза Волохов. — Аз нямам тайни, заради чието запазване трябва да се убиват хора.

— Добре, щом смятате така — съгласи се Настя. — Но може би има хора, които са на обратното мнение. Не можете да оспорите очевидното. Пред нас има две възможности, между които трябва да избираме, Валерий Василиевич. Първата е: да отречете всичко и подозренията ни, че тъкмо вие сте организатор на петте престъпления, да се задълбочат. Разполагаме с показанията на свидетели, които са ви видели при апартамента на Анисковец през май тази година. Вътре са открити ваши следи. Разполагаме с показанията на сестра Марфа, че сте ходили в приюта за инвалиди. Също така разполагаме с показания, че сте избирали такова време за посещения в болницата, когато там е имало възможно най-малък брой от хора, които ви познават по физиономия. И е убита само медицинската сестра, която със сигурност би могла да ви идентифицира. Всички останали сестри и лекарите знаят за вас само от думите на Миркова, Не можем да вземем показания от малките Терехини — Оля е със забавено развитие, а Павлик — шестгодишно дете. Наташа, която също добре ви познава, благополучно и доста навреме изчезна. Както виждате, имаме твърде много основания да ви подозираме и дори да ви обвиним за престъпленията. Втората възможност: ако искате да не ви смятаме за убиец, разкажете ни всичко, което знаете. Трета възможност няма, разберете го.

— За съжаление с нищо не мога да ви помогна. Нямам представа за каква тайна говорите. Според мен тя е плод на вашето въображение.

Настя вече се готвеше да отговори, когато се позвъни.

— Това другият квартирант ли е? — попита Коротков.

— Едва ли — отговори Волохов, — той си има ключ. Сигурно е някой външен човек.

Юра скочи от мястото си и лекичко открехна вратата. Чуха се бързите стъпки на Ира, изщрака ключалката. Коротков безшумно се измъкна в коридора, като внимаваше да не се вижда откъм входната врата. Настя мълчаливо разглеждаше Волохов, опитвайки се да използва неочакваната почивка, за да обмисли и промени стратегията на разговора, защото планът, който си бе съставила в колата, не донесе никакви видими успехи. Волохов от нищо не се плашеше, във всеки случай не от онова, което му беше подготвила. Вероятно нямаше нищо общо с убийствата. Но би трябвало все от нещо да се плаши! Не може да не знае с каква цел са убити четирима души. Трябва само да бъде открит ключът, който би му отворил устата.

Вратата се разтвори, в стаята нахълта Коротков и без да каже нито дума, даде на Настя някакъв лист. Беше фототелеграма. Поздравления за Павлик Терехин от Наташа Терехина.

— Погледнете, Валерий Василиевич — подаде я Настя на Волохов. — Това почеркът на вашата дъщеря ли е?

Той само се вторачи в телеграмата, сякаш се страхуваше да я докосне.

— Какво е това?

— Не бойте се, няма да ви ухапе — подсмихна се Настя. — Вземете и го прочетете.

Волохов предпазливо пое телеграмата и плъзна поглед по равните, дребно изписани редове.

— Да, нейният почерк е. Слава богу, значи е добре.

— И по какво разбрахте това?

— Редовете са равни, буквите — четливи. Следователно не взема силни лекарства. Когато има болки, й дават транквиланти, които по своето въздействие са равносилни на наркотиците. Тогава й се нарушава координацията и тя не може да пише така равно и четливо. Пък и текстът показва, че съзнанието й е ясно. Чакайте, но защо?!

— Какво „защо“? — настръхна Настя.

— Защо е това поздравление за Павлик? Та неговият рожден ден е през януари. Господи, все пак са я съсипали! Започнала е да бърка датите. Явно има нарушения в паметта.

— Сигурен ли сте? Откъде знаете кога е рожденият ден на Павлик Терехин? И той ли е ваш син?

— Да, да, да! Доволна ли сте? Да, той е мой син. И той, и Оля, както Ира и Наташа — всички те са мои деца. И четирите си деца Галина роди от мен, въпреки че бе омъжена за Леонид, царство му небесно. Сега ще ме застреляте ли, че сме се обичали с нея?

— Бъдете така добър, понамалете патоса — студено каза Настя. — Дъщеря ви е в опасност и сега трябва да мислите само за това, а вие си позволявате да ни разигравате глупави и безсмислени сцени. Нима не разбирате, че никой не е съсипал Наташа? Напротив, тя добре съзнава, че е в опасност и се опитва да ни се обади, да се свърже с нас. И щом като вие сте неин баща, а не някой си чичо Саша, длъжен сте да помогнете както на нея, така и на нас. Казали сте на следователя Олшански, че нито едно от децата ви не е зарязано от вас на произвола на съдбата. Наташа да не е по-лоша от другите? В момента тя има най-голяма нужда от вашата помощ, а вие гледате да се измъкнете. Докажете ни, че сте истински мъж, който не изоставя децата си в нещастие. В противен случай още утре сутринта ще ви връчат заповед за арест и не си правете илюзии, че междувременно ще успеете да се покриете нанякъде. Двамата с Юрий Викторович ще останем да нощуваме на стълбището пред вратата и никъде няма да отидете, докато не дойдат да ви приберат. Е, Валерий Василиевич, ще разговаряме ли, или ще изчакаме сутрешното мероприятие със заповед, белезници и прочие прелести?

Волохов отиде до прозореца и известно време мълча с ядно стиснати устни. После бавно се обърна към Настя:

— Ще разговаряме.

Аякс току-що бе получил съобщение от Иляс, че милицията е открила доктор Волохов. Как можа да се случи това? Та нали той направи всичко възможно, за да го предотврати. Планомерно премахна всички, които можеха да заведат ченгетата до доктора и да го свържат със семейство Терехини. Абсолютно всички. Старата Анисковец, алкохоличката Романовска, сестрата от болницата, монахинята. И дори онзи младеж, който от добро сърце се готвеше да заведе Ира на преглед при Волохов. Никой не остана жив. А те все пак се докопаха до доктора. Как стана така?

Няма какво да се прави, ще трябва да се простят с надеждата да купят, от него методиката, сега вече не бива да го търсят, щом като милицията го държи под око. Василий се обажда всеки ден, ала новините не са много обнадеждаващи. Тоя ирански лекар нищо не може да разбере. Налучкал е някои неща, но цялостната картина му се губи. Казва, че не му е достатъчен само един образец, трябвал му минимум още един, а най-добре — два-три. Е, ще мине и без тия два-три, но един трябва да му се намери. Най-лесната работа — голямата дъщеря Ира. И двамата в болницата. Но там след кражбата на Наташиния картон сигурно е тъпкано с ченгета и няма начин да се влезе незабелязано. Останалите деца са такива дребосъци, че майките им не ги пускат и на сантиметър от себе си, а дори да се появи някаква възможност едно от тях да бъде отвлечено, мамчето вероятно ще хване ченгетата за гушите. А Ира е на двайсет години и спокойно може да замине някъде, на никого не дава сметка за постъпките си. Още повече че няма и на кого. Да, изглежда, нея трябва да вземат, дори да се окаже излишна на иранския лекар. Експертите ще пристигнат след десетина дни и ако им демонстрират само Наташа, няма да им направят особено впечатление. Иди доказвай, че тя е вундеркинд не по природа, а в резултат на целенасочено външно въздействие. А заедно с Ира, която е съвсем друга, ефектът ще бъде много по-силен. Ето, вижте, две сестри, родени от една майка и един баща, но подложени на различно въздействие. Това са първите образци, създадени, когато методиката не е била още усъвършенствана. А сега може да се правят хора, съчетаващи в себе си качествата и на двете сестри. Впрочем зависи от желанието на клиента, качествата може и да не се съчетават, а да се създават отделно умствени гении или пък — само физически силни бачкатори. По избор. И медицинският картон ще свърши добра работа. Той е безспорно доказателство, че в продължение на шест години Наташа не е излизала от болницата, не е ходила на училище, а всичките си знания и умения е постигнала сама, без помощта на учители. И дори постоянните болки и системно изострящите се проблеми със сърцето не са притъпили блестящия интелект на девойката. А какво можеше да излезе от нея, ако беше здрава, ако живееше в семейна среда и имаше достъп до опитни преподаватели! И тутакси наред с нея показват Ира. Дребничка, слаба, бледа, с болнав вид, а на какви физически натоварвания издържа. В онази сграда, скрита в карпатските гори, има чудесен гимнастически салон, където може съвсем ефектно да се демонстрират способностите на Ира. А ако беше по-здрава и се хранеше нормално, представяте ли си на какво би била способна?

Да, много е привлекателна идеята да покажат Ира заедно със сестра й. Но… Не, все пак ще трябва да се откажат от нея. Не бива да я закачат. Тя беше позната на убития Олег. И е сестра на отвлечената Наташа. Тоест се намира във фокуса на милицията във връзка с две дела. И нейното заминаване, макар и доброволно, ще събуди подозрения. Ще се наложи да минат и без този образец. Нека иранският доктор поразвърти Наташа както трябва, да изстиска от нея всички възможни данни. Това е цялата им надежда. Ах, колко ненавреме им се изпречи на пътя старата Анисковец! Ако не беше тя, можеха спокойно да изчакат последните произведения на доктор Волохов, най-съвършените, най-сполучливите, а после прецизно да разработят и проведат една комбинацийка, в резултат на която вироглавият Баща доброволно щеше да си даде методиката. Дори не на висока цена. Аякс почти си представяше тази комбинация в най-общи линии…

Но се наложиха промени и всичко трябваше да се върши на юруш заради оная гадна и хитра бабичка.

Втори ден вече Мирон по всевъзможни начини изказваше недоволството си от Наташа. Основното му неодобрение беше, че тя, както се изясни, не е вникнала в цял раздел от математическия анализ.

— Без него не можем да продължим нататък — повтаряше той сърдито. — Това са „а“-то и „бе“-то, основите на висшата математика, и докато не ги разбереш, нищо няма да постигнеш.

— Но нали решавам задачите, и ги решавам правилно — оправдаваше се Наташа. — Какво не ти харесва?

— Ти просто си назубрила всичко като папагал. А аз искам да го разбираш.

Наташа току плачеше от досада и отчаяние, но опитите на младежа да й обясни зле усвоения материал „на пръсти“ оставаха безуспешни. Към края на деня той помоли пазача да извика Василий.

— Василий Игнатиевич, работата ни се застопори — с убит глас го посрещна Мирон. — Колко време ни остава до идването на специалистите?

— Ами десетина дни. Защо?

— Ако съм разбрал правилно, ние трябва да им представим Наташа в целия блясък на един талантлив вундеркинд математик. Страхувам се обаче, че нищо няма да излезе.

— Как така няма, защо? — разтревожи се Василий. — Нали още първия ден ти сам каза, че момичето е цяло съкровище. Така ли беше или не?

— Така беше — кимна Мирон. — Но ако не сте забравили, ви казах още, че тя има огромни заложби, които трябва да се усъвършенстват най-прецизно. Именно с това се занимавах през цялото време. А сега се оказа, че в знанията й има големи празноти във връзка с основите на висшата математика. Всъщност тя е научила всички теореми, но явно не ги разбира. И това може да провали всичко.

— И какво да правим? Имаш ли някакви предложения?

— Имам, но… Дори не знам как…

— Казвай, казвай — окуражи го Василий, — ако все още може да се поправи нещо, ние непременно ще го направим. Не бива да допуснем всички тези усилия да отидат на вятъра. Може би ти трябва още време да се занимаваш с нея? Мога да се споразумея с експертите да дойдат по-късно, не след десет дни, а, да речем, след три седмици. Това време ще ти стигне ли?

— Проблемът не е във времето, Василий Игнатиевич, а в невъзможността да й обясня този раздел. Аз съм обикновен студент, макар и способен, но не съм гениален математик. А само един гений може да обясни толкова сложни неща на едно дете, па било то и надарено, и при това за няколко дни. Само гений е в състояние да открие нетрадиционен подход към тях, да намери друга логика, понятна и проста.

— Искаш да кажеш, че трябва да изнамерим отнякъде такъв гений и да го докараме тук? Ее, ти вече прекаляваш. Тая няма да я бъде. Търси друг изход.

— Има изход, и то много по-лесен. Трябва да се намери една книга, написана точно от такъв гений.

— Няма проблеми — тутакси се съгласи Василий с видимо облекчение. — Напиши заглавието и ще я имаш тая дяволска книга, щом като толкова не може без нея.

— Не може, повярвайте ми — горещо възкликна Мирон. — Наташа ще се издъни на този раздел, ако вашите експерти решат да проверят способностите и по висша математика. С химията и физиката всичко е наред, обаче това…

Той тъжно въздъхна и красноречиво сви рамене.

Стихотворението на Наташа Терехина за малкото й братче по случай рождения му ден беше разпечатано в няколко екземпляра и на бюрото си го държаха полковник Гордеев, следователят Олшански, Настя Каменска и Юрий Коротков. Те ту се събираха на съвещание, ту се разотиваха по кабинетите и домовете си, четяха и се взираха във всеки ред, във всяка дума и буква, като се опитваха да проумеят какво всъщност иска да им съобщи отвлеченото момиче. Вниманието им веднага бе привлечено от словосъчетанието „Златния човек“, защото се срещаше на три места в стихотворението, но то не означаваше нищо както за малкия Павлик, така и за Оля и Ирина. Те не можеха да се сетят Наташа някога да им е разказвала или споменавала за някакъв Златен човек. Значи тези думи бяха адресирани към тях, служителите на милицията. Но какво означаваха те?

— Да не е бронзов паметник? — предложи версията Гордеев. — Може би крият момичето в къща, до която има такъв паметник.

— Да-да, бронзов паметник на някой Герой на Съветския съюз, издигнат в родното му място — подхвана Коротков. — Не е трудно да се установи в кои градове има подобни бюстове.

— Ами търси — разпореди се Гордеев. — А ние ще продължим да умуваме. Какво още?

— Има един роман със заглавие „Златният човек“ — сети се Настя. — От Мор Йокай.

— И за какво се разказва в него?

— За Унгария през деветнайсети век.

— Не ми вдъхва надежди. Но романът бързо трябва да се намери и изчете, може в текста да има някакво внушение. Още?

— Градове, на чийто герб има изобразен човек…

— Златните находища… Златотърсачи…

— Герой от детските приказки…

— Златния човек — златното човече…

Версии имаше много, но нито една от тях не им се стори най-достоверна. Всички бяха еднакво сложни и еднакво съмнителни. За проверката на всяка версия се изискваше много време. А Гордеев и неговите подчинени не бяха сигурни, че разполагат с достатъчно време. Коротков намери списък на бронзовите бюстове, поставени навремето в родните градове на Героите на Съветския съюз, и към тези градове незабавно полетяха спецсъобщения да се изпрати в Москва оперативна информация за сградите, разположени в близост с посочените скулптурни шедьоври. За една нощ Настя прочете романа на Мор Йокай „Златният човек“, Миша Доценко се зае с хералдика и проучи гербовете на градовете в Русия и ОНД. И нито веднъж оперативниците не бяха споходени от познатото усещане, при което ти спира дъхът: „Ето, това е!“

Настя се прибра у дома късно. Когато излезе от асансьора, тя усети апетитната миризма на печено месо. Без съмнение миризмата се разнасяше откъм техния апартамент, значи Алексей се беше върнал от командировката. Настя радостно се втурна вътре и увисна на врата му.

— Льошик, слънчице, толкова се радвам!

— И защо е тая радост? — учуди се Алексей, тъй като рядко му се случваше да види такава бурна проява на емоции у съпругата си.

— Затъжих се.

— Я не лъжи. Направила си някоя пакост, а сега ми се подмазваш.

— Що говориш така? — засегна се Настя. — Нищо не съм направила. Не съм подпалила къщата, не съм направила наводнение, дори една ваза не съм счупила. Престани с твоите инсинуации. По-добре ми разкажи как се представи на защитата твоят политизиран аспирант.

— Ами защити — лаконично отговори Льоша. — Едва-едва. От всичките ми ученици той излезе най-калпавият. Голям срам брах на съвета заради него.

— Толкова ли слабо се представи? — съчувствено попита Настя.

— Много. Хайде да не приказваме за това. А при тебе какво ново?

— Ох, Льошка, какво ново може да има при мен? Само трупове. И неприятности. Впрочем съзнанието ти не е затормозено като моето, кажи ми, моля те, какви асоциации буди у тебе словосъчетанието „Златен човек“?

— Добър, отзивчив, едър. По аналогия със „златно сърце“.

— Не, не става. Това не е характеристика, а указание за нещо конкретно.

— Тогава не знам. Никакви асоциации нямам.

— Помисли си де.

— Ъхъ, а може ли да похапна, докато си мисля? Пък и трябва да ти напомня, че се намираш вкъщи, а не на работа. Аз съм гладувал цял ден и не сядам да ям, чакам те да вечеряме заедно.

— Ей сега, извинявай. Само да си измия ръцете.

Настя бързо се преоблече, изми си ръцете и седна на масата. Мисълта за „Златния човек“ не напускаше главата й и тя несъзнателно изпробваше загадъчното словосъчетание към всичко, което й попаднеше пред очите. Красивата опаковка на английски чай, върху която е нарисувана карета с пътници на фона на равнинен ландшафт. Ярките цветя по големия китайски термос. Белият електрически чайник от фирма „Тефал“. Червената пластмасова бутилка с кетчуп. Сивите и розовите цветчета по щорите на прозореца. Златокосият мъж, седнал срещу нея на трапезата, любимия й Льошка. Впрочем дали не става дума за някой риж човек? Тя трескаво започна да си припомня дали сред хората, въвлечени в делото за петте убийства и отвличането, няма някой с рижа коса. Но не можа да се сети.

Отрязвайки си малки парченца от печеното, тя се опитваше мислено да се постави на мястото на Наташа Терехина. При този начин на живот, който е водила, кръгозорът й би трябвало да е по-тесен и специфичен. Щом е писала за „Златния човек“, значи смисълът на тези думи няма нужда да се търси в толкова широка сфера като градските гербове и златните находища. А в неща, които са й били достъпни през тези шест години.

А какво й е било достъпно? Опита се да си спомни какви книги бе видяла на нощното й шкафче. Със сигурност имаше любовни романи. И то много. После — учебници. От училищните — география, история, руска литература, биология. От по-сложните на академично ниво — физика, химия, математика. По математика не бяха само учебници и помагала, но и монографии, това си го спомня добре, това й направи впечатление, защото навремето и тя завърши физико-математическото училище, макар че сега от целия курс по математика помнеше добре само програмирането, и то защото постоянно използваше компютър за обработка на различни сведения. Всичко останало бе успяла да забрави.

— Ася! — неочаквано стигна до съзнанието й.

Тя трепна и разбра, че Льоша й говори нещо, а тя не го чува. Интересно от колко ли време седеше така?

— Извинявай, скъпи — виновно се усмихна Настя. — Каза ли нещо?

— Как „нещо“, цяла реч ти изнесох като селски идиот пред някой паметник. Къде си се отнесла?

— При „Златния човек“. Опитвам се да разбера какво значи.

— Абе знаеш ли, хрумна ми още нещо. Всъщност обаче то е за златно момче. Не става, нали?

— И какво по-точно?

— Нали помниш, че едно време в нашето училище всички си имаха „Детска енциклопедия“. И ти, и аз също си имахме.

— Помня.

— В тома за биология и анатомия имаше една приказка за златното момче. Някакъв владетел си купил за роб едно момче и го боядисал от главата до краката със златна боя. И момчето скоро след това умряло, защото кожата му не могла да диша. Тази приказка беше нещо като илюстрация за кислородния обмен в тъканите.

— Да, имаше нещо подобно — кимна Настя. — Виж ти, как не ми е хрумвало.

Но „Златното момче“ не можеше да им свърши работа. Все пак мислите й, добили нов тласък, продължиха в тази посока. Имаше и роман от Флеминг за един човек, когото наричат „Златният пръст“. Дори някои издания излязоха с това заглавие. А в други романът бе озаглавен „Голд фингър“. Всичко зависи от преводача. На английски gold finger значи „златен пръст“. А „златен човек“ ще бъде Gold man. Голдман. Голдман…

О, Господи, ами разбира се, книгата на Голдман „Задачи и теореми от анализа“. Нали самата тя занесе тази книга на Наташа Терехина. И след отвличането не я намериха сред вещите й. Значи е успяла да я вземе със себе си. И явно ключът е в книгата на Голдман.

— Льоша, спешно трябва да ми намериш „Задачи и теореми от анализа“.

— Ей сега. — Той с недоумение вдигна рамене и излезе от кухнята.

След няколко минути се върна.

— Но къде се е дянала? Нали беше в библиотеката, постоянно я гледах на рафта. А сега я няма. Да не си я преместила някъде?

— Да… Тоест не… Подарих я.

— Но, Ася, какво става с тебе? — загрижено я попита Льоша. — Да не ти е зле?

— Нищо ми няма.

— Но поне усещаш ли се какво приказваш? Защо ме молиш да ти нося от стаята книга, която вече си подарила? И изобщо на кого можа да подариш Голдман? На кого е притрябвал?

Тя поклати глава, опитвайки се да се отърси от вцепенението.

— Льошик, просто не си ме разбрал. Аз наистина подарих Голдман на Наташа, защото момичето усилено се занимава с математика. Но сега книгата спешно ми трябва. Можеш ли да ми я намериш?

— Колко спешно?

— Много спешно, като на пожар.

— Асенка, разбирам те, но часът вече е единайсет и половина. Имам един Голдман, обаче той е в Жуковски. Да не искаш сега да се кача на колата и да „прескоча“ дотам, за да го взема?

— Искам. Извини ме, Льошенка, знам, че се държа отвратително и че всеки друг мъж на твое място би ме погнал с гадната метла заради всичките ми среднощни капризи и пожари. Но друг мъж аз не бих могла да имам, защото можех да се омъжа само за тебе и за никой друг. Разбираш ли?

Алексей Чистяков разбираше. Той добре познаваше жена си още от ученичка и също така добре знаеше, че когато става дума за човешки живот, тя не се спира пред нищо. Не се интересува дали е прилично или удобно както за нея, така и за останалите, не я задържат късното време и почивните дни, болестите, заетостта и всякакви други пречки. Те просто престават да съществуват за нея. Защото за неговата съпруга Анастасия Каменска няма и не може да има нищо по-скъпо и по-важно от човешкия живот, независимо дали става въпрос за виден политик, бележит артист или за едно никому неизвестно сакато момиче. Да, жена му има тежък характер, вироглава е, обидчива, независима и рязка, но той си я обича с всичките й недостатъци, с патологичния мързел и пренебрежение към домакинската работа, заедно с нейната всеотдайност към професията и непримиримостта й, когато някой по свой каприз отнема живота на други хора. Действително Настя не би могла да има друг съпруг, защото никой друг мъж не би изтърпял такъв очарователен комплекс от личностни особености.

Той тежко въздъхна и взе да се облича. За негова изненада Настя махна халата и също започна да навлича дънките и фланелката си.

— Закъде се стягаш?

— Идвам с тебе.

— Защо? Я лягай да спиш, утре си на работа.

— Льошенка, не мога да не дойда. Цяла седмица не сме се виждали, поне да си поприказваме по пътя.

— Ясно — подсмихна се Алексей, — твоята деликатност е безгранична. По-добре си признай честно, че умираш от нетърпение да надникнеш в книгата. Не знам само какво толкова полезно очакваш да намериш в нея за твоите тайнствени трупове.

— И аз самата не знам — призна Настя, като напъхваше фланелката в дънките. — Давай да тръгваме по-скоро.

По празните нощни улици пътят до Жуковски не им отне много време. Родителите на Алексей бяха на вилата, така че никого не обезпокоиха с късното си пристигане. Льоша бързо откри книгата и Настя буквално я измъкна от ръцете му.

— Имаш ли фенерче? — попита тя.

— Какво фенерче?

— Най-обикновено, джобно.

— Ще намеря, щом се налага. А налага ли се?

— Намери де, моля те.

Льоша скептично я погледна.

— Да не смяташ да четеш в колата? Побъркана фанатичка. Толкова ли не можеш да изтраеш до Москва?

— Не мога. Нали знаеш, шило в торба не стои.

— Да, бабче, шилото е опасно оръжие. Не можеш да му се опреш. На, дръж си фенерчето и да потегляме.

На другата сутрин Настя дотича на работа още преда осем часа. Надяваше се, че шефът й също е дошъл и ще го завари. Гордеев наистина беше в своя кабинет и подреждаше книжата по бюрото си.

— Виктор Алексеевич, мисля, че открих. Твърде сложно е, но почти стопроцентово съм сигурна, че е това. И ако изляза права, значи Наташа Терехина наистина е необикновено, изключително умно момиче. Волохов не ни е излъгал.