Отдел Убийства: Илюзия за грях

Глава 2

Майката гледаше Ира с бистрите си светли очи и безгрижно се усмихваше. При падането от деветия етаж си бе счупила гръбнака и не можеше да ходи. Но по-лошото беше, че вследствие на черепната травма бе загубила паметта си. Онова, което знаеше в момента, й бе разказано от лекарите, от дъщеря й и от обитателите на инвалидния дом. Нямаше никаква надежда да излезе от пълната си амнезия. Всъщност имаше, но за тази цел трябваше да бъде нает високоплатен психолог специалист, който дълго да се занимава с Галина по някаква специална методика. А Ира нямаше пари за това, всяка копейка, която успяваше да спести, заделяше за лечението на брат си Павлик.

— Защо не се грижиш за лицето си? — попита майката, плъзвайки критичен поглед по физиономията на Ира. — Тия отвратителни пъпки те загрозяват.

— Не съм искала мнението ти — грубо отговори Ира. — По-добре да се беше заинтересувала как са децата ти.

— Как са те? — послушно повтори Галина. — Ти ходи ли да ги видиш?

— Да. Вчера. Зле са. И то благодарение на тебе, добре ги подреди.

— Защо ми говориш така, дъще? — жално изхленчи Галина. — Колко си жестока!

— Затова пък ти си много добра. Осигури ми щастие до края на живота. И можеш ли да ми обясниш защо го направи? Защо, мамо, защо?

От ясните очи на Галина потекоха сълзи. Тя не помнеше нищо. Бяха й казали, че е изхвърлила децата си през прозореца — единайсетгодишната Наташа, седемгодишната Оленка и шестмесечния Павлик. Тя обаче не помнеше нищо от това. Не знаеше защо го е направила.

Бяха й казали още, че е имала съпруг, който не понесъл този ужас и умрял от разрив на сърцето. Тя и него не помнеше, но разбираше, че след като е имала четири деца, значи трябва да е имала и съпруг:

— Винаги ме упрекваш — изхлипа тя, — а аз за нищо не съм виновна.

— Тогава кой е виновен? Кой? Кажи ми де, кой е виновен? Кой те накара да го направиш?

— Не знам, не помня — прошепна майката. — Не ме измъчвай.

— Ти ме измъчваш! — внезапно се разкрещя Ира. — Ти превърна живота ми в дявол знае какъв ад! А да не говорим за живота на другите ти деца, които вече от шест години лежат в болница. А аз не мога да ги прибера вкъщи, защото нямам възможност да им осигуря никакви грижи, и съм принудена да блъскам от тъмно до тъмно по седем дни в седмицата, и в крайна сметка да купувам за тебе някое идиотско лекарство, вместо да купя на Павлик килограм ягоди в повече или нова фланелка за Наташа. Господи, докога ще продължава всичко това!

Тя безсилно се свлече на пода до леглото на майка си и се разрида. Галина предпазливо посегна и я погали по главата. Ира се дръпна, сякаш ударена от електрически ток.

— Да не си посмяла да ме докосваш! Нямам нужда от твоята жалост! По-добре да беше пожалила децата си преди шест години. Та ти осакати живота на четирима души, а баща ми направо уби!

— По-добре да бях умряла тогава — отчаяно промълви Галина.

Ира се изправи, обърса с ръка сълзите си, взе чантата и тръгна към вратата.

— Точно така — каза тя, без да поглежда майка си, — по-добре да беше умряла.

Когато се прибра в един часа през нощта, Ира на пръсти влезе в кухнята, за да хапне нещо. След посещението при майка си и преди вечерната работа в ресторанта тя бе успяла да разтреби вкъщи и сега кухнята блестеше от чистота. Шамил напусна, а новият наемател Иляс трябваше да дойде чак след два дни. Георгий Сергеевич, другият квартирант, не оставяше безпорядък след себе си, така че тя можеше да е сигурна, че през следващите два дни в дома й ще бъде чисто.

Харесваше й Георгий Сергеевич, тя дори си мечтаеше всичките й квартиранта да бъдат като него. Тих, интелигентен мъж на около петдесет години, разведен с жена си и напуснал жилището в очакване да го поделят, той се отнасяше към хазайката си с особена доброта и дори се стараеше да помогне с каквото може, виждайки как тя се съсипва от работа на няколко места.

— Ирочка, смятам да си нося някои дрехи на химическо чистене. Ако искате, дайте да занеса и нещо ваше? — предлагаше той.

— Ирочка, за утре съм си намислил да обикалям по магазините, ще пазарувам продукти. Имате ли нужда да ви купя нещо?

Ако още не си беше легнал, когато Ира се връщаше от работа, той съчувствено казваше:

— Сядайте, Ирочка, аз ще ви направя чай, а вие си почивайте.

Впрочем това не се случваше често. Георгий Сергеевич ставаше рано за работа, така че вечер не се заседяваше до късно. Но днес беше петък, на другия ден беше свободен и когато Ира се прибра, той още не спеше. Чул предпазливите й стъпки, Георгий Сергеевич дойде в кухнята.

— Е, какво, Ирочка, останахме само двамата, а? Не се ли очаква ново попълнение?

— След два дни — отговори тя, докато си режеше хляб и вадеше от хладилника евтиния маргарин.

— И що за човек ще бъде тоя път?

— А — небрежно махна тя с ръка, — същата стока като Шамил.

— И как не ви е страх — поклати глава Георгий Сергеевич. — Та това са съмнителни типове, които водят тук бог знае какви престъпници. Дори мен ме е страх, а какво остава за вас…

Ира неотклонно спазваше заръките на Стасов и неговите колеги от милицията на никого да не казва за проверките, затова реши да не успокоява боязливия си квартирант.

— Не се тревожете, няма да ме заколят. Разбира се, бих предпочела да си намеря човек като вас, ама то не става по поръчка. Я по-добре ми разкажете какъв филм гледахте тази вечер по телевизията.

— Искате ли сирене? — предложи квартирантът. — Днес съм купил чудесно сирене. Имам и хубав салам. Нека да ви отрежа, защото се храните само с хляб и маргарин, а това е толкова вредно.

Естествено, че е вредно. И пъпките по лицето не й минават, защото постоянно се тъпче с хляб и с тоя глупашки маргарин, който си е чиста химия, примесена с разни други гадости. Затова пък е евтин. А тя трябва да пести парите. Но за нищо на света няма да живее от милостинята на своя жалостив квартирант. По-добре да умре.

— Ядох в ресторанта, келнерките ми дадоха едно-друго — отказа тя с дежурното обяснение. — Сега ще хапна само един-два залъка, просто по навик, и ще си лягам. А вие защо не спите още?

— Не ми се спи. Разстроих се от разговора с бившата си жена и още не мога да се успокоя.

— Сигурно ви е дигала скандал? — досети се Ира. — Ух, кучка такава. Бих я удушила със собствените си ръце. Да тормози такъв добър човек. Ама наистина, как не я е срам!

— Не бива да говорите така, Ирочка — меко я прекъсна Георгий Сергеевич. — Тя е добра жена. Просто има тежък характер. Впрочем, Ирка, съвсем забравих да ви предам, че по телефона ви търси един мъж, някакъв бивш съсед.

— И какво каза? — наостри уши девойката.

— Помоли да му се обадите.

— Ъхъ — измънка тя, отхапвайки от филията. — Добре.

Значи е бил чичо Владик. Разбира се, на нейната възраст е смешно да нарича някого чичо или леля, време е вече да ги назовава по малко и бащино име, но за нея Стасов ще си остане чичо Владик. Когато той се нанесе в техния блок, тя нямаше още и десет години. Дъщеричката му е чудесно момиче. Но жена му, леля Рита, е същинска кучка. Освен че се разведе с такъв мъж като него, взе да влачи вкъщи и някакъв отвратителен тип. За Ира Терехина всички жени, които не умееха да оценят добрите си мъже, бяха кучки. Кучка е леля Рита. И бившата жена на Георгий Сергеевич е кучка. Господи, ако тя има за съпруг такъв почтен и непиещ човек като сегашния и квартирант, би го гледала като писано яйце и всеки ден щеше да благодари на Бога. А за човек като чичо Владик дори не може да си мечтае. Красавец, на достойна служба, добър и между другото, не близва алкохол. Е, само от време на време — ако се случи да пийне, то ще е съвсем мъничко и при специален повод. Ама какво искат тия жени? Не знаят какво е мъка и мизерия и затова се глезотят, мислят се за принцеси, вирят нос. Например какво му е лошото на Георгий Сергеевич? Печели малко пари ли? Може да са малко, но са честни и нощем може да спи спокойно, без да трепери, че го чака затвор или че някой ще му тегли куршума. Ми щом са ти малко тия пари, кучко, върви сама да печелиш. Дигай се в пет сутринта да метеш улицата, а вечер да миеш пода и съдовете в ресторанта. Но иначе всички са с претенции, че трябва да имат за съпруг някой чуждоземен принц с яхта и замък в Шотландия. Без да си помръдват пръста, да получават всичко й веднага. Кучки. С една дума — кучки.

Когато си легна, Ира блажено се изтегна и затвори очи. Нямаше да заспи веднага, сигурна беше, така че можеше да си помечтае в тишината. Например, че един прекрасен ден ще се намери човек, който ще изпита жалост към Павлик и ще даде пари за операциите. Нищо повече не й трябва, за сестрите и за себе си все някак ще припечелва. И за майка й ще остават пари. Колкото и да я мрази, все пак й е майка. Не може да се откаже от нея и да я зареже на произвола на съдбата. Поне да беше умряла… Ама нямаше да го бъде. Всички ще надживее. А когато се уреди проблемът с Павлик, ще посъбере пари и ще сложи паметник на гроба на баща си. Естествено, сега поддържа гроба, ходи често и носи цветя. Добри хора му сложиха оградка, но виж, паметникът струва скъпо. За него тя самата трябва да се погрижи. Ако всичко върви добре, както сега, ще успее да събере парите за Павлик след пет-шест години. Ще й трябва още една година, за да уреди въпроса с паметника. После ще се захване с ремонт на апартамента. Квартирантите не пазят, нали не живеят на свое жилище. Тя, разбира се, се мъчи да подлепва скъсаните тапети, да боядисва мръсните петна по тавана, а крановете на душа и чешмите й поправя безплатно Володка, техникът от общинската служба за поддръжка на сградите. Жали я. И въпреки всичко след пет години апартаментът ще заприлича на нищо. Ще й трябват пари, и то много пари. Но нищо, ще се справи някак.

В мечтите на Ира Терехина нямаше приказни принцове, които ще се влюбят в нея от пръв поглед и ще я отведат в далечни страни, където ще й дадат всичко наготово. Желанията й бяха конкретни и скромни: как да припечели честни пари и за какво да ги изразходва. Никога не се замисляше дали ще й стигнат силите и ще бъде ли здрава, за да осъществи плановете си, и какво ще стане по-късно, когато за Павлик ще бъде направено всичко възможно, когато на гроба на баща й ще има паметник, а жилището ще бъде вече ремонтирано. Ще има ли свое семейство, съпруг, деца? Ще бъде ли нужна на някого такава — изтощена от непосилната работа, преждевременно състарена, необразована, бедна?

В главата й нямаше такива мисли.

Експертите — изкуствоведи, бижутери и музейни работници — обявиха заключенията си след няколко дни: сред картините и скъпоценните бижута в апартамента на убитата Анисковец няма нито един фалшификат. Всички са напълно автентични. Всичко, описано в завещанието, е налице. Нищо не е изчезнало или подменено с копие. Дори миниатюрата с глупашките пеперуди и цветенца се намери. Малко преди смъртта си Екатерина Венедиктовна я подарила за рождения ден на внучката на своя приятелка.

В полза на версията за убийство с користни подбуди оставаше само предположението, че някой е попречил на престъпника и затова той не е взел нищо. Но и така тя не издържаше никаква критика. Убиецът е имал време да се рови из шкафовете и чекмеджетата на скрина, а точно в него са били държани кутийките със старинните украшения. Защо не ги е взел тогава?

Кражбата на колекционни вещи рядко се върши спонтанно, от „алчност“. Опитният престъпник най-напред си осигурява канал за бърза продажба, намира прекупвачи, които могат да пласират откраднатото. И обикновено за картините винаги има предварителна поръчка, в такива случаи крадецът не взема всичко, а само онова, което му е поръчано и от което ще се отърве веднага. Иначе къде да дява толкова картини? Да си ги окачи вкъщи? До първото посещение на кварталния… А украшенията с музейна стойност не може да продаде в оказионен магазин, там не работят глупаци, пък й те вече са предупредени от милицията.

Ако все пак целта на престъплението е била колекцията на академик Смагорин и фамилните скъпоценности, трябваше за всеки случай да се проверят нелегалните канали за пласиране. Току-виж се появила следа от убиеца, ако е проучвал пътя към евентуални купувачи.

Тази линия трябваше да бъде проверена от майор Коротков. Симпатичният черноок оперативник Миша Доценко се зае да разпита един по един всички наематели в сградата, където бе живяла Анисковец, за да установи дали не са виждали напоследък — а най-добре в деня на убийството — кой е идвал при нея.

А Настя Каменска все така продължаваше да се измъчва от въпроса какво ли е могло да свързва потомствената аристократка Екатерина Венедиктовна Смагорина-Анисковец, с обикновената домакиня Галина Терехина, изхвърлила някога децата си в пристъп на безумие и сама скочила от прозореца? Всъщност би могло да ги свързва какво ли не, но съвсем необяснимо е защо никой от кръга на Анисковец не е знаел за това познанство. Защо е трябвало да го крие? Защото е съдържало нечия, както се изрази Марта Шулц, съкровена тайна?

Да, очевидно Екатерина Венедиктовна наистина е умеела да пази чуждите тайни. Във всеки случай именно тая бе запазила така старателно, че никой не е бил в състояние да я узнае или, най-малкото, да се досети за нея…

Всичко в лабораторията беше ослепително бяло и блестеше от стерилна чистота. Той обичаше да работи в нея и изобщо, ако зависеше от него, би прекарвал тук повечето време. В тази лаборатория беше животът му или по-точно делото на целия му живот. Именно тук, сред тази стерилна белота, се раждаха идеи, идваха разочарования, правеха се експерименти. Тук надеждата за успех го възнасяше към върховно щастие, а неуспехите го хвърляха в най-дълбоко униние и депресия. Толкова години бе посветил на науката си, че вече не можеше да си представи по-нататъшния си живот извън стените на лабораторията.

След няколко минути трябва да дойде Вера. Засега при нея всичко протича нормално, без видими за неопитното око отклонения. Но той вижда и знае какво става с нея в момента и какви промени ще настъпят в бъдеще. През последните години така напредна в експериментите си, че сега можеше почти безпогрешно да прогнозира последиците. Мина времето, когато нетърпеливо и напрегнато чакаше резултата, без да има никаква представа какъв ще бъде той, с единствената надежда, че изобщо ще има резултат. Поне някакъв. Жалко, разбира се, че най-силният му експеримент беше внезапно прекъснат по независещи от него причини. А донорът беше великолепен…

Както обикновено, Вера закъсня почти с половин час. Този й недостатък беше неизкореним, тя беше твърдо убедена, че истинската жена трябва непременно да закъснява, особено когато става дума за среща с любимия мъж. Всъщност и на работа не ходеше навреме, не си даваше зор да бъде точна.

— Привет! — радостно се усмихна тя, когато нахълта в кабинета му, разположен до лабораторията. — Защо е тоя тъжен вид?

— Тъгувах по тебе — сдържано се усмихна той. — Сега вече щом дойде, ще се развеселя веднага.

— Ооо, моля ти се — кокетно измърка Вера. — Мразя да ми правиш фасони.

— Как си?

Можеше и да не я пита. След като една жена, бременна в шестия месец, сияе от свежест и носи умопомрачителни тоалети, тя не може да се чувства зле.

— Чудесно! Впрочем снощи малко ми прилоша и ужасно се изплаших. Ако имах домашния ти телефон, непременно щях да ти се обадя, честна дума! Толкова ме достраша! Но ми мина бързо.

— А какво точно те уплаши? — загрижено попита той. — Повръщане, световъртеж? Или може би някакви болки?

— Не, нищо не ме болеше. Просто… Ами не знам. Чувствах се зле. И ме беше страх. Може би все пак ще ми дадеш домашния си телефон, а? Защото всичко се случва, нали, а ти си лекар. Към кого да се обърна най-напред, ако не към тебе.

— Верочка, мила — търпеливо каза той, — нали вече съм ти обяснявал…

— Да де, жена ти е ревнива и тем подобни. Чувала съм го вечё. Впрочем и мъжът ми не е ангел, нито глупак, но когато става дума за моето и твоето дете, все пак можеш да направиш компромис. Не смяташ ли?

— Не, скъпа, не смятам — отговори той с малко по-остър тон. — Аз имам малки деца, знаеш го много добре. И не мога да рискувам.

— Но и от мен ще имаш малко дете. С какво са по-добри твоите деца от нашето бебе?

— С нищо — отговори той малко по-меко. — Но ако жена ми разбере за нас, веднага ще подаде молба за развод и децата ми ще растат без баща. А твоето бебе ще се роди в законен брак и ще има баща, който никога няма да узнае, че отглежда чуждо дете. Така че нашето бебе няма да е лишено от нищо, ако нещата продължат както досега. И моите деца няма да са лишени. Обаче ако ние с теб се разведем и оженим, нашето дете ще расте в семейство, а моите — не. Питам те сега: с какво са по-лоши моите деца от нашето? Защо трябва да ги жертвам?

— Е, извинявай. — Тя седна на коленете му и гальовно потърка нос във врата му. — Не се сърди. Но аз наистина много се изплаших. Не ми се сърдиш, нали?

Той я целуна по бузата, после по шията.

— Не, не се сърдя. Хайде сега да видим какво прави нашето бебенце.

В лабораторията Вера привично се съблече и влезе в кабината на апарата. Беше го правила толкова пъти, че вече без обяснения и напомняне знаеше точно какво да прави, как да застане и как да диша.

— Яла ли си днес? — попита той за всеки случай, спускайки защитния екран между себе си и апарата.

— Не. Както винаги.

— Браво.

Впрочем той можеше и да не пита. Лекомислената и неорганизирана Вера се готвеше да стане онова, което някои наричат „побъркана майка“, във всеки случай тя бе започнала да се грижи за здравето на бъдещото си бебе, кажи-речи, един месец преди неговото зачеване. Така че и дума не можеше да става за нарушение на лекарските предписания.

След като се убеди, че Вера не го вижда, той бързо облече защитния комбинезон, сложи маската на лицето си и ръкавици на ръцете си. Това е, можеше да започва.

Процедурата отне само няколко минути. След като изключи апарата, той незабавно свали защитното облекло, прибра всичко в специалния шкаф и чак след това вдигна екрана и натисна бутона, отварящ вратата на кабината, за да излезе Вера.

— Е, какво? — жизнерадостно попита тя, докато бавно навличаше луксозното си безумно скъпо бельо. — Наред ли е всичко?

— Наред е — потвърди той, наблюдавайки я с удоволствие как се облича. Все пак Вера беше много красива жена. Дори закръгленият корем и изравнената талия не я, загрозяваха. Беше изключително женствена. — Облечи се и ела в кабинета.

След всяка процедура той инстинктивно бързаше да напусне лабораторията, макар да беше сигурен, че след изключването на апарата няма никаква опасност. Остави Вера в лабораторията и се върна в кабинета си. Засега всичко вървеше нормално. До раждането тя трябваше да мине още четири процедури, и тогава щеше да стане ясно какво се е получило.

Вера се втурна в кабинета и бързо пусна резето на вратата.

— Бях послушна и заслужавам награда — с лукава усмивка изрече тя.

— Но не точно тук, Верочка — възмути се той.

— И защо не? Вратата е заключена, никой не може да влезе.

— Не говори глупости.

— Това не са глупости!

Той виждаше, че Вера започва да се дразни. Но му беше непоносима мисълта да се докосне до жена веднага след процедурата.

— Верочка, мила, ама наистина защо е това бързане? Нека се срещнем довечера на спокойствие. Нали знаеш, че не обичам кабинетните приключения, претупани надве-натри.

— Но аз го искам точно сега — заинати се Вера. — По-рано ти не беше толкова претенциозен. И кабинетните приключения ти харесваха.

По-рано. Разбира се, по-рано можеше да я тръшне още тук, на мекия диван. Защото това беше необходимо за работата му. А сега, именно в интерес на тая работа, се налага Вера редовно да изкара всички процедури. Двайсет сеанса през бременността и после веднъж месечно по време на кърменето. Разбира се, той трябва да се люби с нея, няма нищо против, нали му е любовница. Готов е да го сторят довечера, още повече че има къде, но не тук и не сега.

— Аз пък обичам, когато ти се сдържаш по-продължително време — закачливо каза той. — Какво му е интересното, щом изпиташ желание — веднага да го задоволиш. Скучна работа. Затова пък, когато човек се сдържа известно време, удоволствието е много по-различно. Не знам как е при тебе, но при мен е точно така. Ти ставаш някак съвсем особена. Така че иди си вкъщи, яж й легни да си почиваш, а в седем часа ще те чакам. Разбрахме ли се?

Вера беше неуравновесена, но и сговорчива. От малка беше свикнала на секундата да задоволяват всичките й желания, но същевременно бе готова веднага да отстъпи, ако я помолят да почака и за сметка на това й обещаят да получи нещо повече от онова, което е поискала или по-точно — изисквала.

— Разбрахме се — въздъхна Вера. — Само че недей да закъсняваш, знаеш, че нямам ключове. Да не вися като някоя глупачка пред вратата.

— Няма, бъди спокойна — ласкаво се усмихна той. — А сега си тръгвай.

Настя така и не можеше да отгатне на каква база е било познанството на Анисковец с Галина Терехина. Не я напускаше усещането, че която и нишка да подръпне от това дело, всичко затъва по-дълбоко, сякаш в подвижни пясъци. Една след друга версиите се пукаха като сапунени мехури. Нищо от картините и фамилните скъпоценности не беше откраднато или подменено с копие. В подземния свят сред крадците и контрабандистите никой не беше чувал за колекцията на академик Смагорин. Към прекупвачите на бижутерия никой не се беше обръщал със заявка. Съседите на Анисковец и наемателите от сградата не бяха срещали никакви подозрителни лица пред апартамента й. За проучването на всичко това бе загубено маса време без никакъв резултат. Следствието не помръдваше от мъртвата точка. И дори една такава, сякаш съвсем незначителна подробност, не искаше да се проясни.

Но Настя беше упорита, освен това бе свикнала да проверява всичко докрай. Щом като не можеше да открие отговора по линията на покойната Екатерина Венедиктовна, ще трябва да подходи откъм другата страна — по линията на семейство Терехини. Всъщност нямаше много източници на информация и по тази линия или, по-точно казано, разполагаше само с Ира.

— Разбира се, мога да я разпитам — каза й Стасов, — но едва ли ще излезе нещо. Галина Терехина е в амнезия. Другите й две дъщери бяха твърде малки преди шест години, за да знаят нещо за познатите на майка си, а за момченцето да не говорим. Така че остава само Ира ако знае нещо.

— Стасов, няма да се справя без теб — жално се оплака Настя. — Твоето момиче е толкова саможиво и дръпнато, че едва ли ще поиска да разговаря с мен. Единствената ми надежда е в тебе.

Обаче Владислав не оправда тая надежда. При разговора им Ира старателно се мъчеше да си спомни познатите на майка си и баща си, но така и не можа да се сети сред тях да е имало някоя си Екатерина Венедиктовна Анисковец. Разбира се, Стасов записа имената на всички други от обкръжението на Терехини, за които успя да си спомни девойката.

— Опитай се да поработиш с тях — посъветва той Настя. — Може някой да познава твоята старица.

Съветът беше добър. Но трябваше и да се изпълни…

Срещите с хората, които някога бяха общували със семейство Терехини, оставиха у Настя тежко и мъчително впечатление. Тя не можеше да си обясни как е могло така да се стекат обстоятелствата, че четиринайсетгодишното момиче да остане съвсем само в живота и да не се намери нито един от възрастните, който да му бъде опора.

Първите, които посочи Ира, бяха съпрузите Боженок, живели някога с Терехини в една сграда, преди те да се преместят в Соколники. Съпругата се оказа кавгаджийка, готова да се разкрещи на събеседника си по всякакъв повод, при това го правеше не от злоба, а като защитна реакция към онова, което не разбираше. И понеже си беше неинтелигентна по природа, пък и необразована, Боженок разбираше толкова малко неща, че крещеше, кажи-речи, от сутрин до вечер. При това страхът й, че няма да се ориентира при дадена ситуация и ще се окаже измамена, я караше да започва всяко изречение с отрицание. Съпругът, напротив, говореше малко и тихо, и си живееше без особени проблеми, уютно скрит зад шумния кавгаджийски тон на жена си, който парираше евентуалните врагове.

— С Галя дружахме преди още да се омъжи. След това постепенно се отчуждихме. Мисля си, че взе нещо да превърта.

— В какво се изразяваше това? — заинтересовано попита Настя.

— Ми че тя направо се побърка — махна с ръка жената. — Взе да вярва в Бога, все ломотеше нещо за някакъв месия.

— Нима религиозността е признак на лудост? — учуди се Настя.

— А сигурно не е. Вие кво си мислите? — тутакси повиши тон съпругата. — Той мъжът й така й влияеше. И той ходеше по черкви. Съвсем й замъти главата.

— Да ви е говорила някога за Екатерина Венедиктовна Анисковец?

— Не. Никога. А тя коя е?

— Доколкото знам, тази жена е познавала Галина и когато се случило нещастието, казала: „Знаех си, че тази история няма да завърши добре.“ Как мислите, какво може да означават тези думи?

— Не, а вие как мислите? Ми то се знае, нейната набожност. Сигурна съм, че това е причината да се побърка, затова осакати и децата си.

— Не сте ли виждали Галина след нещастието?

— Не, а защо? — отговори жената на въпроса с въпрос.

— Нали сте били приятелки, години наред сте живели в една сграда. Нима дори не сте се заинтересували какво е станало с най-голямата й дъщеря, Ира?

— Не, ама вие разсъждавате много интересно! — Тя отново повиши тон. — Ние кво, да не сме длъжни да я приберем? Две деца имаме.

— Не става дума за това. Ира е била взета в интернат, но след нещастието и смъртта на баща си е останала съвсем сама. Никога ли не сте си помисляли, че детето на вашите приятели има нужда от помощ?

— Не, ама човек като ви слуша, излиза, че ние сме виновни за всичко. Да не би ние да сме метнали децата през прозореца?

Тя беше непробиваема като бронетранспортьор. За нея изобщо не съществуваше понятието „чужда мъка“.

— Семейство Терехини имаха ли други приятели или близки познати освен вас?

— Лидка Евтеева, и тя е наша бивша съседка. Други не знам.

Името на Лидия Евтеева беше в списъка на Стасов. Но и разговорът с нея не даде почти никакъв резултат, във всеки случай и тя не беше чувала за Екатерина Венедиктовна. Наистина от разказа й стана ясно, че две години след омъжването си Галина Терехина започнала бързо да се отчуждава от своите приятелки.

— Не се караше с нас, не, но знаете ли… Никога няма да се обади първа, нито пък да те покани на гости. А когато се отбивах у тях да я навестя, тя, естествено, не ми затваряше вратата, канеше ме да седна, черпеше ме, приказваше с мен, но през цялото време усещах, че всичко това й е безразлично. Досадно. Че няма нужда от мен. И Нина Боженок й се обиждаше за това. Струва ми се, че тя нямаше нужда дори от мъжа си.

— Ами децата? — попита Настя.

— Виж, децата бяха друго нещо. Тя изцяло се бе посветила на тях. Само за децата си можеше да говори, само те й бяха интересни. Е, това можеш да го изтърпиш два, да речем три пъти, но когато всеки път Галина ти дава да разбереш, че на света има нещо, достъпно само за нея, но не и за тебе, защото си тъпа и ограничена, това вече, знаете ли… Изпарява ти се всякакво желание да общуваш.

— Лидия Василевна, бихте ли обяснили това малко по-подробно? — помоли Настя. — Откровено казано, не ви разбрах добре.

… Лидия Евтеева не можела да каже, че Галина я е засегнала с нещо конкретно, с дума или постъпка. Общо взето, Галина била кротък и спокоен човек, деликатна в отношенията си, но след раждането на Ирочка сякаш напълно се затворила в себе си, потънала в един само за нея видим и понятен свят, който й носел радост. И нямала намерение с никого да дели тази радост. Веднъж, когато Ира била на пет годинки, а втората дъщеря — Наташа, — на две, Лидия отишла на гости у Терехини и занесла подаръци на децата: буквар с красиви картинки за Ира и кокетна рокличка за Наташа. Галина взела рокличката с благодарност, а буквара небрежно сложила настрана, без дори да го покаже на дъщеря си.

— Я виж какво съм ти донесла — казала гостенката на момиченцето, опитвайки се да привлече вниманието му към подаръка, който избрала с такава обич.

Галина буквално измъкнала буквара от ръцете й и го прибрала в шкафа.

— Ира няма нужда от това — строго отбелязала тя.

— Но защо? Нека да се учи да чете, вече е голяма — възразила Лидия.

— Тя има друго предопределение — заявила Галина.

И така било почти винаги. Подхвърляла непонятни, загадъчни фрази, пълни с някакъв тайнствен смисъл и не смятала за необходимо нормално да се изясни с приятелките си. С течение на времето това ставало все по-забележимо и тягостно за околните. Терехини загубили всичките си приятели и познати, никой вече не искал да ходи у тях. След Наташа се родила Оленка, после Павлик. Всички деца на Терехини били някак болнави, може би затова Галина просто нямала сили и време да поддържа отношения с приятелките си. Две години преди нещастието Лидия престанала да й се обажда и да я посещава. Галина сякаш не го забелязала.

Веднъж Лида срещнала на улицата недалеч от дома си Леонид Терехин, мъжа на Галина, с десетгодишната Ира. Кой знае защо, Леонид ужасно се смутил, а малката чистосърдечна Ира високо заявила:

— Ние ходихме да видим татковия приятел чичо Гриша, защото е болен. Но вие не казвайте на мама, че сте ни срещали, нали? Щото тя ще се кара.

— Ще се кара ли? — изненадала се Лидия. — И защо мама трябва да се кара? Та вие не сте направили нищо лошо.

Терехин се смутил още повече, нежно погалил детето по главата и вдигнал към Лида измъчен поглед.

— Ирочка, я изтичай до магазина, забравихме да купим шоколадче за Наташа, на ти пари.

Когато момиченцето се отдалечило, стискайки парите в ръка, Леонид казал:

— Наистина, Лида, нали няма да споменаваш на Галка за нас?

— Но какво става? Какво толкова страшно сте направили?

— Нищо, просто се отбихме да видим Гриша Самсонов, болен е.

— И това да не е престъпление?

— Галка не може да го понася. Забранява ми да се срещам с него. А ако пък разбере, че съм водил и Ира, направо ще ме убие.

— Господи, с какво не й е угодил Гришка? Откакто ви познавам, вие сте големи приятели и Галя винаги се е държала добре с него. Да не са се скарали нещо?

— Ами да, нещо подобно. Впрочем не знам каква е точно работата, но един ден тя ми каза: „Обещай, че няма вече да се виждаш със Самсонов.“ Без да ми обяснява защо. Нали си я знаеш Галка, рече ли нещо — край, отрязва го като с нож. И без никакви обяснения. И да питаш, и да не питаш, все тая. Няма да постигнеш нищо. Гледа те някак укорително с кротка усмивка и ти почваш да се чувстваш виновен. Но че между тях с Гриша е станало нещо, съм сигурен. И с него се опитах да поговоря, да разбера какво се е случило, но той само се усмихна и ми каза: „Не се тревожи, Льоня, с нищо не съм обидил жена ти. Но и нея недей да упрекваш. Няма защо да се караме с жените си. Щом не ти дава да общуваш с мен, тъй да бъде, не й троши хатъра. Ще се виждаме скришом, да няма разправии.“

— И ти така и не разбра защо?

— Не — поклатил глава Леонид. — Но си мисля, че е за нещо съвсем незначително. Галка стана много набожна, това изобщо не ми пречи, щом й харесва, нека си вярва в Бога, но виж, Гриша е непримирим в това отношение и понякога е доста злъчен в езика. Може да й е подметнал нещо за Бога или за църквата и тя да се е засегнала.

— Трудно ти е с нея, а? — съчувствено попитала Лида.

— Аз я обичам — просто отговорил Терехин. — Обичам я такава, каквато е. Но виж, на другите може би наистина им е трудно с нея. Нина Боженок много й се обижда, пък и ти, Лидуня, нали виждам. Галка разпъди всичките си приятелки, стана много саможива. Така че недей да й казваш, че сме ходили при Гриша, а?

— Няма, не се безпокой. Но все пак това е жестоко — с укор отбелязала Лида. — Как може да разделя такива добри приятели заради някакви си нищо и никакви глупости?

В същия миг се върнала Ира с голям шоколад в ярка обвивка…

Когато в семейство Терехини се случила трагедията, Лидия Евтеева не била в Москва. Няколко месеца преди това тя се омъжила за военен, който служел в Лвов, и заминала при него в Украйна. Преди година се завърнала заедно с мъжа си, който междувременно бил уволнен и пратен в запас като неудобен за кадрови офицер, тъй като е с руски произход и не владее украински език. Когато узнала от Нина Боженок за случилото се нещастие, тя веднага отишла при Ира, но девойката я посрещнала враждебно и дори я нагрубила. Апартаментът бил пълен с някакви шумни кавказци и Лидия побързала да се оттегли, решила, че Ира е хванала „занаята“ и няма нужда от нейната помощ.

Григорий Самсонов, певец от музикалния театър, живееше близо до Евтеева, затова Настя реши да поговори и с него, стига да го завари у дома. Извади късмет, Самсонов си беше вкъщи и очевидно скучаеше, тъй като посрещна с неприкрито удоволствие служителката от криминалната милиция. Личеше, че иска да си поприказва с някого. Беше юни, жена му бе заминала с децата на вилата и той се радваше да поразведри самотата си в компанията на непозната жена.

Самсонов добре помнеше ситуацията, за която го попита Настя.

— Абе знам защо Галка забрани на Льоня да се среща с мене — решително заяви той. — Страхуваше се.

— От какво? — учуди се Настя.

— Мисля, че си имаше любовник. Може и да се лъжа, но тогава много се уплаши. Пребледня като платно.

— Кога „тогава“? Нищо не разбирам, Григорий Петрович. Нека започнем от началото, разкажете ми по-подробно.

— Веднъж срещнах Галка, когато излизаше от Катерина. Имам предвид Екатерина Венедиктовна Анисковец, но в нейно отсъствие ние обикновено я наричаме Катерина. Тоест наричахме.

— Вие добре ли се познавахте с Анисковец?

— Ами… как да ви кажа… — Той се усмихна и разпери ръце. — Всички я познавахме от дълги години. Тя беше голяма почитателка на операта и оперетната музика и редовно посещаваше нашия театър, най-малкото два пъти в седмицата. Винаги я канехме на нашите сбирки, юбилеи, премиери. Беше ни нещо като талисман. Щом погледнеш към салона и видиш, че Катерина е дошла, значи всичко е наред и животът си тече, и всички са живи и здрави. Но не бих казал, че съм я познавал отблизо. Тя умееше да държи хората на дистанция, не беше лесно да се сближиш с нея.

— Разкажете ми, ако обичате, за срещата си с Терехина.

— Един ден трябваше да взема Катерина с колата и да я заведа във вилата на нашия главен режисьор. Беше ни поканил за шейсетгодишнината си. Паркирах пред входа и се качих с асансьора до етажа, на който живееше Катерина, а когато стигнах, видях, че вратата на апартамента тъкмо се отваря и отвътре излиза Галка Терехина. Страшно се изненадах: какво ли прави тук? Дотогава не бях чувал да е сред познатите на Катерина. Галка пребледня като платно, ядно ме изгледа и процеди през зъби някакъв поздрав, като се шмугна покрай мен в асансьора — дори още не бях затворил вратата.

— А попитахте ли Екатерина Венедиктовна за Терехина?

— Разбира се, че я попитах. Но тя само поклати глава. С други думи — не питайте, Гришенка, това не е моя тайна и нямам право да я разгласявам.

— Но каква тайна може да има тук?

— О, каквато пожелаете! — разсмя се Самсонов. — Катерина много обичаше да покровителства чужди любовни връзки. Със сигурност знам, че е предоставяла апартамента си за любовни срещи на много известни личности. Но не мога да цитирам нито едно име. Катерина умееше да мълчи. Трябвало е да работи в разузнаването, честна дума.

— Може ли от думите ви да се направи заключение, че в апартамента на Анисковец Галина Терехина се е срещала с някого от известните личности?

— Е, чак заключение не бих казал. Но е доста вероятно. Впрочем, не е задължително тези срещи да са имали романтичен характер. Не бих се учудил, ако се окаже, че там са се провеждали спиритични сеанси или други подобни щуротии.

— Нима Анисковец беше религиозна? — попита Настя. — Никой от близките й не спомена такова нещо.

— Е, не, Катерина беше отявлена безбожница, но водеше истински светски живот и се придържаше към модата. Щом дойде модата на екстрасенсите и медиумите, тя веднага я подхвана. Обичаше да устройва в дома си „салони“, стига само да намери някакъв повод. А за повод можеше да й послужи всяка интересна или известна личност, актьор, писател, дисидент, екстрасенс. Който и да е.

— Как мислите, Георгий Петрович, дали има човек, който да знае на каква база е почивало познанството между Анисковец и Галина Терехина?

Самсонов иронично се усмихна и поклати глава.

— Ако има такъв човек, той ще е само един. Онзи, с когото Галка се е срещала в апартамента на Катерина. И самата Катерина, разбира се, но сега вече няма как да я попитате.

Това е, кръгът се затвори. Настя се надяваше, че подхождайки от Терехина към Анисковец, ще получи отговор на въпроса си, но нищо не излезе. Да, двете жени са се познавали, Марта Шулц не се беше излъгала. И какво от това? Има ли някаква връзка с убийството на Екатерина Венедиктовна? Едва ли. И най-вероятно — никаква.