Отдел Убийства: Илюзия за грях

Глава 18

Всички монографии, учебници, помагала, сборници и друга литература, за която имаше отправки в книгата на Голдман „Задачи и теореми от анализа“, бяха записани на отделни картончета. Получи се доста голяма купчинка. Настя отдавна вече не се занимаваше с математика, затова се наложи да потърси помощта на Алексей.

— Моля те, извади от тая купчинка картончетата, на които са записани по-популярните учебници.

— Какво разбираш под популярни? — уточни Алексей.

— Ами онези, които може да се вземат от всяка библиотека или да се купят по книжарниците.

— Ясно.

След двайсетина минути купчинката намаля наполовина.

— А сега какво?

— А сега ще прегледаме какво е останало — въздъхна Настя. — Трябва да открия най-рядката книга. Която да може да се намери само на две-три места, не повече.

— Тогава търси сред по-старите издания — посъветва я Льоша. — Книгите по математика обикновено не се преиздават, особено пък онези, които са написани през четиридесетте и петдесетте години.

Но отпратките към такива книги в „Задачи и теореми от анализа“ се оказаха доста. Коя ли от тях е имала предвид Наташа Терехина? Вероятно знае със сигурност, че точно определена книга действително е особено рядка, но коя именно? Всъщност откъде би могла девойката да знае за това? Та тя е прикована към леглото от толкова години, не е обикаляла по библиотеките. Значи трябва да е книга, за чиято разпространеност би могло да се съди само от библиографските данни.

Настя нареди пред себе си картончетата и започна старателно да ги изчита. Автор… Заглавие… Издателство… Година на издаване… Не, няма нищо, което да послужи за ориентир. А това какво е?

— Льоша, какво значи ВЦП?

— Всесъюзен център за преводи. През съветско време имаше такова учреждение.

— Нима там са издавали нещо?

— Не, само превеждаха. Главно по поръчка на разни институти и организации.

— И тези преводи после къде са отивали?

— При възложителя. Но донякъде си права, в центъра за преводи материалите се оформяха като брошури. Печатаха текста на пишеща машина, тъй като по онова време още не разполагаха с компютри, правеха по няколко ксерокопия, съшиваха, листата на коли и ги подвързваха в специална фирмена обложка. Чакай, сега ще ти покажа, май имам един такъв превод.

Алексей отиде в стаята и след няколко минути се върна с брошурата.

— Ето така изглеждаха.

Настя я прелисти и погледна последната страница. Да, точно така, Льошка е прав, в долната част на страницата са отпечатани библиографските данни — дата, номер на поръчката, тираж. А тиражът е нищожен, само пет екземпляра. Очевидно заглавията, при които е отбелязано ВЦП, са именно онова, което й трябва. А в цялата книга на Голдман има само едно заглавие, означено със заветните букви. Дюроа, „Логически основи на съвременния анализ“. Именно него трябва да търсят.

Наложи се да чакат маса време, докато получат справка от архивите на някогашния Всесъюзен център за преводи. Настя съвсем се изнерви, страхуваше се, че ще закъснеят, но нещата нямаше как да се ускорят. Най-после справката пристигна: „Дюроа, Ж. Ф. Логически основи на съвременния анализ. Превод от френски. Възложител: Академия на науките на СССР. Поръчка: възложена на 12.05.1967, изпълнена на 26.09.1967. Обем на оригинала — 26,5 печ. коли, обем на превода — 27,3 печ. коли. Отпечатано в 5 екз.: 2 екз. за възложителя, 1 екз. — ГБЛ,3 1 екз. — МГУ4 1 екз. — ВЦП.“

Значи от петте съществуващи екземпляра на превода се оказват достъпни само три. В Ленинската библиотека не пускат свободно, трябва да имаш пропуск. Разбира се, можеш да си извадиш, но това изисква време и ако по молба на Наташа ще търсят превода в Москва, то надали ще се решат да вадят такъв пропуск. С други думи, „Ленинката“ отпада засега. В архива на ВПЦ също няма да го търсят, първо, свързано е с много формалности, второ, трябва да се досетят, че там има екземпляр. Остават двата екземпляра в някой от институтите при Академия на науките, и един екземпляр в Московския държавен университет в библиотеката на Физико-математическия факултет. Това са най-лесно достъпните екземпляри.

Минаха още два дни, докато се разбере в кой институт при Академията на науките се намира преводът. За ужас на Настя се оказа, че екземплярите са разпределени в два института. А тя толкова се надяваше, че ще бъдат на едно място! Излизаше, че ще трябва „да бъдат под контрол“ едновременно три точки — двата института и университетът. А още по-лошото беше, че и трите библиотеки бяха открити за широк кръг читатели — научни работници и студенти, — в сградите се влиза свободно, без пропуски, така че проникването в тези три точки никого не би затруднило. Налагаше се да организират наблюдение и на трите места.

Вземането на книги в тези библиотеки ставаше срещу абонаментна читателска карта. Такава карта можеше да си извади всеки сътрудник на дадения институт или пък сътрудник от всяко друго учреждение, който носи препоръчително писмо от своя ръководител, парафирано от съответните ръководители на института, под чието ведомство е библиотеката. Доста трудно е да получиш такова писмо, ако нямаш връзки в научни учреждения. Ето защо се очакваше, че пратеникът ще действа по друг начин. Вариант първи: да се открадне преводът. Вариант втори: да помоли някого от студентите или научните сътрудници да го вземе със своята читателска карта. Срещу възнаграждение, разбира се.

От тези два варианта следваше, че пратеникът може да дойде не само през деня, в работно време, но и през нощта. Да влезе в сградата през деня и да остане незабелязан няма да му коства никакви усилия. Да се скрие и изчака, докато всички си отидат, също е фасулска работа. Да отвори през нощта вратата на библиотеката и спокойно да потърси необходимата книга е проблем само за едно дете. Особено ако предварително разучи къде се намира тя. Откъде ще я донесат и къде ще я отнесат после. Може например да се престори на отчаян и да помоли някоя жалостива студентка да му вземе книгата за пет минути, само да прегледа една-две формули или определения. Да каже, че ще й бъде ужасно благодарен, защото е награбил вече маса книги и библиотекарите не му дават нищо, преди да ги е върнал. А сега е ужасно притеснен и на всяка цена трябва да направи тази справка. Нима при това положение жалостивата студентка ще вземе да му откаже? Никога. Още повече че тоя нещастник няма да вземе книгата със себе си, та после да се чуди къде да го търси, ами само ще погледне вътре онова, което му трябва, и веднага ще я върне. Това е всичко.

От опит Настя знаеше, че книгите, които се заемат съвсем рядко, обикновено не стоят по стелажите, а се държат в книгохранилището. И не е лесно за външен човек да намери там онова, което търси. И ако монографията на Дюроа спада именно към рядко заеманите книги, то може със същата простичка маневра тя да бъде изкарана в читалнята. Няма да я приберат веднага, а след два-три дни, дори може и след седмица. Служителката ще изчака да се насъберат повече книги, за да ги върне в книгохранилището наведнъж. И през тези няколко дни преводът може съвсем лесно да изчезне.

Оперативниците се разделиха. Миша Доценко отиде в университета, Коля Селуянов пое библиотеката на единия институт, а библиотеката на другия остана за Настя.

Директорът на института, известен академик, дълго не можа да разбере какво се иска от него и защо трябва някаква служителка от криминалната милиция да се мотае из библиотеката.

— Ако смятате, че някой злосторник се готви да открадне нещо от нашата библиотека — възрази той, — ще наредя на домакина да укрепи вратите и да им сложи по-масивни брави. В края на краищата мога да задължа нощния пазач на всеки половин час да проверява библиотеката. Не разбирам защо е нужно да работите там. Това не е толкова просто, както си го мислите.

— Да, не е толкова просто — търпеливо продължи с увещанията Настя. — Но аз трябва да предотвратя тази кражба. Трябва да причакам крадеца, разбирате ли? Трябва да го видя и да го проследя къде ще отнесе монографията на Дюроа.

— Интересно разсъждавате — сърдито възкликна директорът. — Да не искате да кажете, че заради арестуването на някакъв си крадец нашата библиотека трябва да се лиши от такава ценна и рядка книга? Никога няма да дам съгласието си за подобно нещо.

— Виктор Иванович, вашата библиотека при всички случаи ще се лиши от тази книга, ако злосторникът реши да я вземе именно оттук. Вие ще заздравите вратите и бравите, ще наемете десет пазачи вместо един, но въпреки това книгата ще изчезне, защото ще я вземе например някой сътрудник със своята читателска карта. Срещу пари или просто от съчувствие към човека, който го е помолил. Уверявам ви, че е въпрос на една-две минути да се измисли някоя трогателна и правдоподобна история.

— Ще предупредя библиотекарите на никого да не я дават. И да ми докладват, че тя е налице.

— Но защо? В такъв случай ние не можем да хванем престъпника.

— Не си решавайте проблемите за сметка на моя институт, ако обичате. Вашата задача е да ловите престъпници, а моята — да осигуря нормална работа в института, включително и условия за научната дейност на моите сътрудници. И едно от тях е да се съхранява и увеличава библиотечният фонд. Търсете други начини да си хванете престъпника. Нали знаете какво казва народът? Не търси брадва в чуждата барака.

— Много жалко, че разсъждавате така. Помислете поне, че утре тази брадва може да се стовари върху вашата глава, ако не я намерим във вашата барака. Ясна ли ви е моята алегория?

— Милиционерският ви хумор е толкова тънък, че не мога да го доловя — високомерно отвърна академикът.

— Жалко — повтори Настя, — а професор Чистяков ми беше казал, че сте интелигентен мъж, с добре развито чувство за хумор. Очевидно се лъже.

— Вие се познавате с професор Чистяков? — оживи се директорът. — И позволете да попитам, откъде?

— Аз съм негова съпруга — бавно натърти Настя, гледайки го в очите невъзмутимо и нахално.

— Вие сте съпруга на Алексей Михайлович Чистяков? — отново попита академикът.

Настя кипна и даде воля на яда си. Вече беше сигурна, че директорът ще изпълни всичките й молби и указания, но въпреки това не можа да се сдържи. Винаги я вбесяваха началниците, които обичат да се разпореждат като господари в службата, сякаш им е бащиния, и смятат всичко и всички в тая бащиния за своя лична собственост. Навярно академикът не би се споминал от скръб, ако монографията на Дюроа изчезне от библиотеката, но той се възмущава от самия факт, че някаква си там милиционерка смята за възможно да рискува неговата собственост. При това началник като него може да гледа през пръсти, че библиотечният фонд най-безсъвестно се разграбва от сътрудниците на самия институт. По принципа: „Ти си стопанин тук, и твой закон е да мъкнеш вкъщи от завода, та ако ще пирон да е.“

Обаче ако някой друг дръзне да отмъкне тоя пирон, ще се вдигне скандал до Бога. Как смее да посяга на народното богатство!

— Сигурно предполагате, че служителките от милицията трябва да имат за съпрузи само постови милиционери, а? — едва сдържайки яростта си попита тя. — И съответно професорите по математика да са женени най-малко за доцентки? Какво толкова ви изненадва, Виктор Иванович? Очевидно са ви внушавали, че в милицията работят само безмозъчни идиоти, нагли рушветчии и невежи тъпанари, които нямат място сред докторите на науките? Четиридесет минути седя вече в кабинета ви и не мога да ви накарам да проумеете нещо, което би разбрало и едно дете. Да, има риск, и то твърде голям риск, че монографията на Дюроа ще излезе от вашия институт завинаги. Че библиотеката ви повече няма да разполага с тази чудесна научна творба. И какво от това? Ще се свърши светът ли? Екземпляр от превода й има в Московския държавен университет, още един — в института, чийто ръководител е вашият колега академик Виников, има по един екземпляр и в „Ленинката“, и в архива на ВЦП, където е направен преводът, така че при известно усилие, уверявам ви, твърде нищожно усилие от ваша страна ще можете да компенсирате загубата си. А престъпниците, които на всяка цена искат сега тази книга, държат в ръцете си един човешки живот, дори може би не само един. Ако бъде отнет животът на тези хора кой и как би компенсирал подобна загуба? Знаете ли, случвало ми се е да се сблъсквам с учени, които са се отдали на своята наука до такава степен, че забравят за живите хора. Тази всеотдайност към науката е нещо прекрасно и достойно за голямо уважение, защото хората са смъртни, а научните открития остават за векове и служат на цялото човечество. Но човечеството, заради което вие полагате такива старания, се състои от отделни хора. А вас те изобщо не ви интересуват. Навярно сте чували тъжната история на професор Бороздин, който изобрети апарат за стимулация на агресивен психологически фон във войските и го изпробва върху населението на Москва. Не ме карайте да си мисля, че и вие сте като него.

— Чувал съм, че съпругата на професор Чистяков е доста ексцентрична особа — сухо отбеляза директорът. — Сега се уверих в това със собствените си очи. Какво трябва да кажа на библиотекарите?

— Кажете им, че сте ме назначили на някаква проста длъжност, например лаборантка, но временно ще поработя в библиотеката, защото сега е периодът на летните отпуски. За по-голяма убедителност пуснете в отпуск някоя служителка от библиотеката.

— Добре де, да речем, че пусна един човек в отпуска, а утре вие си свършвате работата и си тръгвате оттук. И ние с какво оставаме? Вие сте си отишли, но човекът няма скоро да се върне на работа. Разбира се, не сте и помислили за това, нали?

— Разбира се — съгласи се Настя, — не съм помислила. За това би трябвало да помислите вие, защото сте директор. Аз съм милиционер и имам да мисля върху факта, че човекът, който може би ще дойде в библиотеката ви за монографията на Дюроа, отвлече една беззащитна седемнадесетгодишна девойка и я крие неизвестно къде. И аз искам да я намеря и освободя. Двамата с вас имаме различни професии и различни задължения. Може би ще ми предложите сега да открием дискусия на тема чия задача е по-важна?

Но кой знае защо, директорът се отказа от всякакви дискусии.

Библиотеката беше огромна и работата там беше някак неорганизирана. Най-напред Настя се увери, че монографията на Дюроа наистина е тук, но не се намира в книгохранилището, а на стелажа в читалнята.

— Често я търсят — поясни Ниночка, библиотекарката, която бе поела шефството над новата служителка, — затова не я даваме за вкъщи, разполагаме само с един екземпляр.

За да вземат книга от читалнята, сътрудниците на института трябваше да представят служебната си карта, но не само да я покажат, а и да я оставят на библиотекаря.

— А какво е положението с външните хора, които ползват библиотечния ви фонд с препоръчителни писма от други институти? — поинтересува се Настя.

— Дават ни писмото, откриваме им читателски картон и даваме книгата срещу паспорта.

— И всеки ли, който вземе книги за читалнята, остава да ги чете тук?

— Ами — махна с ръка Ниночка, — в читалнята остават само приходящите, нашите сътрудници си носят книгите в кабинета. А някои дори у дома. Вечерта ги връщат. Понякога и след един-два дни.

— Нима служебните карти не им трябват?

— Че за какво им са? Пазачът ги познава и без тях ги пуска да влизат в института. Друг е въпросът, че без тази карта не можеш да получиш никъде нищо, не те пускат да работиш в лабораторията, но ако, да речем, три дни лабораторната база не ти е необходима, през тия три дни можеш да задържиш книгите от читалнята. Ние непрекъснато се борим с тая практика, но всичко е напразно.

— Може ли аз да поработя в читалнята? — помоли Настя.

— Разбира се — тутакси се съгласи Нина. — Ти ще останеш в читалнята, а аз ще поема заемната служба. Ако нещо не ти е ясно, не се стеснявай да ме попиташ. А, искам да ти кажа и друго, един вид да споделя горчивия си опит. Когато ме назначиха и започнах да работя в читалнята, ужасно се стараех да открия поръчаната книга колкото се може по-бързо. Тичах като луда между стелажите, мъчех се да запомня къде какво стои и направо каталясвах от умора. Мислех си, че научните работници са сериозни хора, веднага ще оценят, че ги обслужвам бързо. Нищо подобно. Дори не забелязват за колко време си им донесла книгата — за половин минута или за половин час. Стоят си и си разправят вицове. Или сядат на ей оная маса да прелистват теченията на вестниците. Така че не си давай много зор и не си прави мазоли на краката, разбра ли? Ще те почакат, нищо няма да им стане. И те са в служебно време като нас. Впрочем ти защо пита за превода на Дюроа?

— От любопитство — неопределено отговори Настя. — Навремето се занимавах сериозно с математика и помня, че учителят най-настоятелно ни препоръчваше да намерим тази монография. Казваше, че в нея най-сложните неща са обяснени просто и разбираемо. Но тогава така и не можахме да я намерим. А сега се сетих и затова те попитах.

— Учила си математика? — учуди се Нина. — И после? Заряза ли я?

— Ами така се стекоха обстоятелствата. На приемните изпити се издъних, после се занимавах с най-различни глупости, а накрая се омъжих.

— Имаш ли деца?

— Засега още нямам.

— Е, нищо — окуражи я Нина. — Млада си още, ще родиш.

— Естествено — съгласи се Настя.

Това беше един от редките случаи, когато младоликата й външност се оказа в нейна полза. Слабичка, стройна, с дълга светла коса, вързана на „конска опашка“, без никакъв грим на бледото си и невзрачно лице, Настя винаги изглеждаше по-млада от годините си. Този месец бе навършила трийсет и шест, но никой не й даваше повече от двайсет и пет, двайсет и седем години. Ако Ниночка знаеше възрастта й, едва ли би я утешавала така уверено, че ще има деца. Пък и когато си на двайсет и седем години и разкажеш, че не си могла да следваш, а си се омъжила, никой не те пита с какво изобщо се занимаваш. Но когато си на трийсет и шест, разговорът се развива другояче. Трябва ти приемлива легенда най-малко за петнайсет години. Къде си била, какво си правила, какво работиш. И макар че Настя Каменска никога не се стесняваше и не криеше възрастта си, сега бе принудена да признае, че понякога е много по-полезно и удобно да бъдеш млада.

Първият й работен ден мина някак бързо и неусетно. Даваше книги и списания с мила усмивка, кратко и приветливо отговаряше на забележките от рода на: „О, имаме си нова колежка“, или: „Девойко, нали ще ме запомните, аз постоянно ползвам тази книга, не я давайте на друг, моля ви.“ Засега никой не търсеше монографията на Дюроа. Към края на работното време Настя усети известно безпокойство. Очевидно трябваше да остане и през нощта, защото вариантът за кражба все пак не беше изключен. За щастие заемната служба работеше само до пет часа, а читалнята — до шест, затова жизнерадостната Ниночка хукна по свои лични ангажименти, като заръча на Настя да прибере всичко и да заключи вратите, след което да предаде ключовете на нощния пазач. Разбира се, Настя предаде ключовете, защото директорът й беше осигурил по нейна молба дубликати, с които влезе и се заключи в библиотеката, за да чака търпеливо какво ще дойде по-напред — зората, или крадецът.

Нощта прекара спокойно, не я обезпокоиха никакви съмнителни шумове и дори успя да поспи върху няколко подредени стола, а на заранта, когато чу чистачката да дрънчи с кофата съумя доста сполучливо да се размине с нея и да се престори, че току-що е дошла на работа.

Вторият ден мина пак така безрезултатно, макар че й беше много по-лесно да работи, защото вече бе успяла да запомни къде и в какъв ред се намират книгите и списанията. През обедната почивка изтича до близкия магазин да си купи плодови кисели млека и някакво сирене, макар че без обичайната чаша кафе на всеки два часа се чувстваше като замаяна, пък и очевидно бе спала твърде малко. В библиотеката имаше електрически чайник и тя предвидливо си беше донесла кутийка нес кафе, но все не намираше време да си направи. Към края на работния ден очите й вече просто се затваряха за сън и Настя се уплаши, че през нощта неусетно ще вземе да заспи и ще пропусне крадеца. Погледна часовника си и отиде на телефона.

— Имам нужда от помощта ти — каза тя на Ира, когато й се обади. — Може ли да не отидеш днес на работа в ресторанта?

— Ама как така? — обърка се Ира. — Изобщо ли да не ходя?

— Изобщо.

— Ми не знам… ще прескоча да предупредя. Досега нито веднъж не съм отсъствала. А какво трябва да направя?

— Ще трябва да прекараш нощта с мен на едно място, без тебе, Ирочка, няма да се справя. Честна дума.

— Цяла нощ? Чак до сутринта?

— Да, докъм седем часа. Или поне до шест.

— Ох, ами тротоарът? Нищо, ще го измета и в шест, няма да е късно. А сега ще изтичам до „Глория“ да кажа, че утре сутринта ще ида да почистя и да се разбера с тях как да взема ключовете. А после къде да дойда?

Настя й обясни как да стигне до института и къде се намира библиотеката.

— Помъчи се да дойдеш преди седем. Защото след седем никой не идва, излизат само закъснелите читатели. Ще успееш ли?

Ира действително успя. Беше още шест и половина, когато влезе в читалнята.

— А сега се огледай какво има наоколо, да свикнеш с обстановката — каза й Настя. — Защото тук ще прекараме нощта.

— А защо ви трябвам аз?

— Страхувам се, че ще заспя — честно си призна Настя. — Миналата нощ прекарах тук сама, поспах малко, но общо взето, не мога да издържам без сън.

— Добре сте направили, че ме извикахте — делово кимна Ира. — Аз издържам, без да спя, ако ще и цяла седмица. И се чувствам добре. Дори не се уморявам.

Разтребиха читалнята, сложиха по местата им всички книги и списания. Настя занесе ключовете на пазача, престори се, че си отива и по другото стълбище отново се качи на третия етаж, където беше библиотеката.

— Кога ще намерите Наташа? — плахо попита Ира.

Бяха кипнали вода, Настя най-после си направи кафе, а за Ира запари чай.

— Откровено да ти кажа, не знам. Но правим всичко възможно да я намерим час по-скоро. Виж какво, сестра ти ни даде знак, макар че аз не съм много сигурна дали съм го разбрала правилно. Двете с тебе ще чакаме сега да дойде някакъв човек да вземе една книга. Този човек трябва да ни отведе при Наташа. Ако не излезе нищо, просто не знам какво ще правим по-нататък. Но ти не се отчайвай, Иришка, ние ще се борим докрай за твоята сестричка. Тя е необикновено, изключително умно момиче, щом като е успяла да ни се обади по тоя начин. И много се надявам, че ако сега не успеем да направим нищо, тя при всички случаи ще измисли начин да ни съобщи къде е и как да я намерим. Можеш да се гордееш със сестра си.

— Наистина ли? Ама честно, така ли мислите?

— Абсолютно. Ти и със себе си можеш да се гордееш. Не всяка девойка е в състояние да понесе такъв товар, с какъвто ти си се нагърбила. Ира, трябва да поговоря с тебе сериозно. Сега разполагаме с много време, няма закъде да бързаме и си помислих, че може би е по-добре да поговорим тук и сега, отколкото по-късно, набързо и в официална обстановка.

Очите на Ира загледаха уплашено, цялата кръв се оттегли от лицето й и тя пребледня, при което пъпките й станаха още по-ярки и забележими. Твърде много лоши новини й се бяха насъбрали през последните седмици и от сериозния разговор със служителката на криминалната милиция тя вече не очакваше нищо добро.

Сърцето на Настя се свиваше от жалост към момичето, останало сам-само да се бори в този огромен свят сред самодоволни и благоденстващи хора, но съзнаваше, че не бива да крие от нея истината, която призна доктор Волохов. Ира има право да знае кой е истинският й баща и какво е направил с нея, с майка й, сестрите и братчето й.

Настя започна бавно да разказва, като старателно подбираше думите си, за да не изплаши Ира още повече и да събуди у нея отвращение към самата себе си и към своите близки. Защото именно това беше станало с майка й — когато е узнала за експериментите на Волохов, тя си е помислила, че е родила и отглеждала не деца, а изроди, чудовища, някакви изкуствени хора. А всъщност не е така, те са си нормални деца, макар и донякъде болнави от облъчването, но не са нито изроди, нито чудовища. Единственото, което Настя реши да премълчи засега, бе че Ира вече почти цяла година живее стая до стая с баща си.

Ира я слушаше напрегнато с леко разтворени устни, но не ужас виждаше Настя на болезненото й личице, а някакъв странен израз на разбиране или неопределено презрение.

— Значи това е благодарение на него, така ли? — попита девойката, когато Настя завърши разказа си.

— Кое?

— Това, че съм в състояние да работя по толкова много и да издържам семейството ни. Ако не са били тия негови експерименти, аз нямаше да мога нищо да направя, нали така?

— Ирочка, ако не беше той, нямаше да се налага да работиш толкова много. Твоята майка, твоите сестри и братчето ти щяха да бъдат здрави, баща ти нямаше да умре и ти щеше да живееш съвсем различно.

— Не е сигурно — поклати глава девойката. — Всичко се случва и не се знае как щеше да ни продължи животът. Значи мама за нищо не е виновна?

— Разбира се, че не е виновна. Тя просто се е побъркала от ужас и мъка, когато е узнала какво са ви сторили.

— Не — отново поклати Ира глава, — въпреки всичко той е имал добри намерения. Искал е да ни направи двамата с Павлик силни и издръжливи, а Натка и Олечка — способни и талантливи. Искал ни е доброто. А мама не е оценила това. И е постъпила така, че всичко да стане само лошо. Трябвало е да му вярва, щом го е обичала и му е раждала деца. На нейно място аз нямаше да постъпя така. А може ли да се запозная с него?

— Защо?

— Ми нали ми е баща. Тоест наш баща.

— През тези шест години той с нищо не ви е помогнал, Ира. И за жалост може би не сте му нужни.

— Не е така, аз знам, че сме му нужни. Просто се е чувствал много виновен, задето е станало така, и затова не е признал, че е наш баща. Нали сама казахте, че е ходил при хлапетата в болницата и при мама в приюта. Значи не сме му безразлични. Аз мисля, че непременно трябва да се запозная с него и да му кажа, че за нищо не го смятам виновен и че той не е длъжен да отговаря за постъпките на мама.

Настя не очакваше подобна реакция. Разбира се, през тези шест години Ира се е уморила от постоянно разяждащата я омраза към майката и не иска повече да мрази, иска й се да прости на всички и всички да обича. Защото изпитва голяма потребност от любов. Не разбира очевидното, защото не иска да го разбере и е готова да измисля оправдания за Волохов, пренебрегвайки всичко, което противоречи на тези оправдания. Уморена е да се бори сама, никому ненужна освен на осакатените си близки, изоставена от всички без помощ и подкрепа. Всъщност единственият, от когото е чувала по някоя дума на загриженост и внимание е бил именно баща й, нейният квартирант — Георгий Сергеевич. Тя е изпитвала още отначало такава симпатия към него, още от пръв поглед, че дори е пренебрегнала строгата заръка на Стасов. А в милицията бяха проверили всичките й квартиранти. Освен Георгий Сергеевич, на когото Ира дори не е надникнала в паспорта, до такава степен се е преизпълнила с доверие към него. Тих, скромен счетоводител, принуден да живее в едно жилище с бившата си съпруга, която е мръсница. Нима от такъв човек може да се очакват неприятности?

Така. И по всяка вероятност не би трябвало да я уверява, че Волохов, баща й, всъщност е негодник, нали? Тя вече е готова ако не да го обикне, то поне да чака от него грижа и топлота. Но ако не ги получи, я очаква болезнено разочарование.

— Ира, може би ще ти е неприятно да го чуеш, но трябва да ти кажа, че твоята майка не е била единствената жена в живота на Волохов. Той има и други деца. Едва ли ще е в състояние да ти отделя особено внимание, ти си най-голямата му дъщеря, а другите му деца са съвсем малки. Не бива да чакаш кой знае какво от него — предпазливо каза Настя.

Ира помръкна, но само за няколко секунди.

— Нищо не ми трябва от него, както съм се справяла досега, така ще бъде и занапред. Мислите, че той няма да ми помага? И не е необходимо. Нека да не ми помага. Но да го има, съгласна ли сте?

Настя не намери какво да й отговори. В действащия наказателен кодекс нямаше член, който директно да предвижда отговорност за онова, което е вършил Волохов. Алинеята за упражняване на незаконна лекарска практика отпада, защото той си има диплома за лекар, а по тази алинея може да се търси отговорност само от знахари без съответното образование. Телесни повреди, довели до разстройство на здравето? Това е много сложно за доказване. На радиологично облъчване са били подложени майките, а при тях не се наблюдават никакви увреждания на здравето. Дори да се установи със сигурност, че здравословните проблеми при децата са резултат именно от тези експерименти на Волохов е бременните жени, от юридическа гледна точка той едва ли ще може да бъде обвинен. Нероденото дете не се приема за човек според руското законодателство, защото абортите не се смятат за убийство, а телесни повреди, довели до разстройство на здравето, могат да бъдат причинени само на човек. Така че докторът не може да бъде подведен под наказателна отговорност. Позор, презрение от страна на колегите му, скандал в медиите, възмущение сред медицинската общност — това е единственото, което може да му се случи. Нищо повече. И кой знае дали след всичко това най-голямата му дъщеря Ира Терехина няма да се окаже единственият човек, на когото ще е нужен отритнатият от всички Валерий Василиевич Волохов. Майките на децата му, неговите бивши и настоящи любовници, надали ще му простят. А Ира ще му прости, вече му е простила.

Разговорът им продължи до късно след полунощ. Настя вече не издържаше, очите й се затваряха за сън и тя реши да полегне върху наредените столове.

— Може ли да подремна малко, Ира? — виновно попита Настя.

— Може, разбира се — закима девойката, — спете си спокойно. Аз ще поседя. Не се тревожете, няма да заспя и нищо няма да пропусна. Ако чуя нещо подозрително, веднага ще ви събудя. Не се безпокойте.

Настя се събуди чак на сутринта, когато вече се съмваше. Изправи се с усилие, като се опитваше да раздвижи ръцете и краката си, изтръпнали от неудобната поза върху тясното и твърдо „легло“. Ира седеше до масата със запалена настолна лампа и четеше нещо.

— Какво четеш? — полюбопитства Настя.

— Взех тая книжка от полицата. Не биваше ли? — уплаши се Ира.

— Бива, разбира се. Чети си спокойно. А каква е книжката?

Ира обърна корицата — наръчник по математически анализ.

— Господи, но какво можеш да разбереш от това? — изуми се Настя.

— Нищо не разбирам, дори една думичка. Толкова е странно — стеснително отговори Ира, като се усмихваше. — Уж всички думи са ми познати, прости, пък нищо не мога да схвана. Нима Натка знае всичко това?

— Дори повече. Съдейки от онова, което ми разказа Волохов, тя се е справяла много добре с математиката, доколкото изобщо е възможно при нейното състояние. Сестра ти действително е необикновено талантлива.

— А… тоя… Волохов де, той занимавал ли се е с нея?

— Тя така каза.

— Ето на, виждате ли, все пак той се е грижел за нея. Не, няма начин да сме му безразлични. Анастасия Павловна, а той защо не иска и да знае за мене? Ходи при малките в болницата, а при мене нито веднъж не е дошъл. Сигурно защото видът ми е толкова страшен, а?

— Господи, Ириша, ама какви ги приказваш! — възмути се Настя. — Кой ти каза, че си страшна? Глупости!

— Не, така си е, цялото ми лице е в пъпки, гърбът също. И сигурно му е неприятно, нали?

Дяволите да го вземат, внезапно си помисли Настя, щом момичето иска приказка, ще си я получи. Независимо от всичко, то е заслужило тази приказка с целия си нещастен живот.

— Чуй ме, Ирочка, вчера не ти разказах всичко. Дори не знам защо реших отначало да скрия от тебе истината, но сега вече мисля, че трябва да ти я кажа. Волохов те познава много добре.

— Откъде?

— Той живее близо до тебе.

— Ама в нашия блок ли? — подскочи Ира.

— Да.

— И в кой апартамент?

— В твоя.

Увисна мълчание. Ира напрегнато обмисляше чутото, без да откъсва от Настя втренчения си поглед. После тихо каза:

— Георгий Сергеевич. Той веднага толкова ми хареса. Още първия ден. Сякаш че съм усетила… Сякаш че съм усетила… Той винаги се грижеше за мен, все гледаше да ме нахрани, да ми помогне с каквото може. Сега вече съм сигурна, че той има нужда от нас и не сме му безразлични. Просто се е страхувал, че няма да му простим. Колко хубаво е, че ми казахте.

Настя нямаше сили да й обясни, че Волохов е живял с нея не защото се е опитвал да й помогне, а само за да наблюдава отблизо един от най-сполучливите обекти на своите чудовищни експерименти. И въпросът дали ще му простят децата и техните майки вълнува доктор Волохов на последно място, ако изобщо го вълнува.

Навън стана съвсем светло, крадецът едва ли би се появил, на него му трябваше тъмнина. Настя изпрати Ира на работа, изпи още една чаша кафе и започна да се готви за следващия си работен ден в библиотеката.

Жизнерадостната Ниночка се появи в читалнята веднага след обедната почивка. Отначало Настя не й обърна внимание и продължи да подбира поръчаните от читателите заглавия, като същевременно оставяше по стелажите върнатите книги.

— Настя — повика я Ниночка, — на кого си дала превода на Дюроа?

— На никого — машинално отговори Настя, но след секунда се сепна. — Защо?

— Не мога да го открия. Да не си го преместила на друго място?

Я виж ти. Нито ще го краде, нито ще моли някой да го вземе с читателската си карта. Просто е решил да действа чрез библиотекарката. Млада, симпатична жена с неуреден личен живот, отчаяна, че едва ли ще може да се омъжи сполучливо, лесно би се съгласила на евентуална любовна връзка, особено ако той не се скъпи на мъжко обаяние и комплименти. Настя не беше помислила за този вариант. Имаше си вече подготвен алгоритъм за действия, в случай че някой сътрудник от института поиска превода. Тогава щеше да отговори, че книгата е вече дадена, но са й обещали да я върнат към пет часа и най-тържествено би се заклела на читателя, че ще му я запази, нека дойде към пет. Междувременно тя щеше да се свърже по телефона с Гордеев, след което неслучилият благодетел ще бъде поет от момчетата. А вариантът с библиотекарката изискваше друго решение, защото, ако сега каже на Нина, че книгата е дадена, тя ще прегледа бележките, за да види кой я е взел и лично ще го помоли да я върне по-скоро. Пак добре, че Настя интуитивно се бе сетила да я премести на друга полица. Как само щеше да се накисне, ако сега Нина, без да й каже нито дума, най-спокойно беше взела книгата от стелажа. Дори нямаше да я забележи, тъй като бе заета да обслужва читателите.

— Ох, Нина, много съм виновна… Извини ме, моля ти се — забърбори Настя. — Снощи я занесох вкъщи. Исках да почета, но сутринта забравих да я сложа в чантата си.

— Ти луда ли си?! — подскочи Нина. — Как така „утре“? Трябва да дам книгата днес. Кой ти е разрешил да си я носиш вкъщи?! Нали те предупредих, че Дюроа е много търсен, а това ни е единственият екземпляр. И какво да правя сега? Кажи ми, какво да обяснявам на читателя? Че си имаме една новачка, която не знае реда?

Настя реши да не се заяжда с въпроси от сорта защо всъщност Нина е решила да дава книгата някому, след като тя е само за читалнята, и дали това не е също така нарушение на реда, но отговорът й беше вече известен, а излишните въпроси само биха заострили вниманието на библиотекарката.

— Ниночка, душице — примоли се Настя, — недей да ми се караш, моля те. Утре непременно ще я донеса.

— Книгата е нужна днес — хладно отговори Нина.

— Ми добре тогава, искаш ли да прескоча до нас и да я донеса? Само че ще трябва да затворя читалнята.

Нина погледна часовника си и кимна:

— Иди, но побързай. Аз ще затворя заемната уж по технически причини, и ще поседя в читалнята. Колко време ти трябва да идеш и да се върнеш?

— Към час и половина.

— Хайде, тръгвай, и да се връщаш по-бързичко.

Настя отиде в най-далечния ъгъл, където беше оставила сака си, огледа се набързо и пъхна вътре незабелязано взетия пътьом превод, след което хукна към изхода. Разбира се, отправи се директно към дома си, макар че нямаше какво да прави там. Искаше й се да прескочи до службата, да поговори със Самуна, да се посъветва. Но не биваше да го прави. Кой знае какво е обяснила добрата Ниночка на човека, който я е помолил за Дюроа. Може да му е казала самата истина, че уж новата им служителка най-нахално е отмъкнала превода вкъщи, забравила е да го донесе обратно и сега ще отиде да го вземе, така че той трябва да я изчака около час и половина-два. В такъв случай има голяма вероятност любителят на редки книги по математика да тръгне след немарливата нова служителка — дали от любопитство, или от желание да се увери лично в обясненията и да се презастрахова за пореден път. А може и с някои други недобри намерения, например на връщане да й задигне книгата чрез леко физическо насилие. И ето защо Настя в никакъв случай не биваше да ходи на „Петровка“.

Тя влезе вкъщи, при което доста изненада Льоша с това свое връщане от работа посред бял ден, и тутакси се втурна към телефона.

— Виктор Алексеевич, той дойде. Действа чрез библиотекарката Нина Камъшова. След петдесет минути книгата ще е у него.

— Ясно — лаконично отговори Гордеев. — Недей да нервничиш, всичко ще изпипаме.

— Аз не нервнича, откъде ви хрумна?

— Че да не съм глух! — чу се в слушалката лекият смях на полковника.

След четиридесет минути Настя нахълта като фурия в читалнята.

— Ето — задъхано каза тя, като разтвори ципа на сака още в движение и извади отвътре превода, — заповядай. Извинявай, че стана така.

Тя сложи върху бариерата пред Нина три дебели брошури с фирмената обложка на Всесъюзния център за преводи. Нина мълчаливо ги взе и отиде в заемната служба, която се намираше на същия етаж в другия край на коридора. Настя изгаряше от любопитство, но продължаваше търпеливо да доработва до края на деня. За щастие не й оставаше да чака много време.

С Нина Камъшова се зае Коротков. Той успя да пристигне в института преди Настя още да се е върнала с превода на монографията и зае такава позиция, че да вижда библиотекарката и всеки, с когото тя разговаря. До затварянето на заемната служба Камъшова не даде превода на никого, а в пет часа заключи помещението и излезе от института. Юра предпазливо я „заведе“ до къщи, качи се на по-горната площадка на стълбището и зачака. В седем и половина Камъшова излезе от апартамента си. Съдейки по тоалета и украшенията й Юра разбра, че е тръгнала на среща. През рамото й висеше елегантна чантичка на дълъг синджир, а в едната си ръка носеше пластмасова торбичка с дръжки, от която прозираше пакет, явно с трите брошури на превода формат А-4.

Следвана на прилично разстояние от оперативника, Нина стигна до метрото и потегли към центъра. Слезе на „Арбатска“. На улицата при изхода от метрото към нея се приближи млад мъж с голям букет цветя, ловко я хвала под ръка и я поведе по „Новия Арбат“ към един скъп ресторант. След като се увери, че двойката се е разположила удобно на една маса и дава поръчка на келнера, Юра отиде до най-близкия телефон и се обади да му изпратят подкрепление, в случай че изникнат непредвидени усложнения при по-нататъшното наблюдение на галантния кавалер. Гордеев вече бе отзовал Миша Доценко от университета и Коля Селуянов от института, така че и двамата пристигнаха при ресторанта, докато Нина и нейният приятел все още бяха заети с изисканата си вечеря.

— Ох, прилошава ми, като ги гледам как нагъват — промърмори вечно гладният Коля.

— Ами не гледай — кротко го посъветва Юра, — никой не те кара. Защо, престана ли да те храни лейди Валентина? Откъде изведнъж у теб се породи тая завист и омраза към всички сити хора?

— Майката на Валюшка е болна и тя отиде да я гледа. Вече втора седмица се връщам в празен апартамент. Слушай, Юра, защо хората така бързо свикват с хубавото, а? Четири години след развода съм се прибирал в празна къща и ми нямаше нищо. Е, не ми беше леко, разбира се, ама не съм умрял. А с Валюшка се познаваме само от три месеца, обаче когато не я сваря вкъщи, място не мога да си намеря. Май вече наистина трябва да се оженя за нея, а?

Това беше дежурният разговор между двамата приятели, който редовно се повтаряше всяка седмица не по-малко от два пъти. Обикновено Юра настоятелно съветваше Коля да не му умува много и да се ожени за Валечка час по-скоро, като подчертаваше, че за мъжа е вредно да кара дълго без семеен живот, ако иска да си остане със здрава мъжественост и нормална психика без стомашно-чревни заболявания. Николай обаче се страхуваше от прибързани решения, при което се позоваваше на крайно несполучливия си според него първи брачен опит, и изтъкваше като пример, достоен за подражание, Настя Каменска, омъжена само от една година, макар че с Льошка се познават от двайсет години.

Валечка беше лейтенант от милицията и работеше в паспортното бюро на едно от общинските управления. У нея нямаше дори следа от някакво студено високомерие или прекалена изтънченост, беше си най-обикновена, добродушна, спретната и добра домакиня, с умерено невзрачно личице и изумително красива фигурка. Дори нещо повече, беше дъщеря на инструктор по автомобилизъм, от малка беше на волана и сега по нищо не отстъпваше на всеки професионален състезател, което не би се вързало с облика на една светска дама. И все пак Юра Коротков упорито я наричаше лейди Валентина, защото още от деня, в който се запозна с нея, Коля Селуянов рязко спря да попийва вечер сам, а сутрин не забравяше да си вземе душ и изобщо някак се облагороди.

Нина Камъшова и едрият й обожател най-сетне приключиха с вечерята, танците и изисканите питиета. Междувременно Коротков, Селуянов и Доценко един по един бяха прескочили до пицарията зад ъгъла да изядат набързо по една гореща пица, от която сега започваше да им се гади, сякаш бяха глътнали мазни топки тесто. Но нямаше какво да се прави, оперативните служители рядко имат възможността да избират кога, къде и какво да ядат.

Тримата решиха да се разделят. За всеки случай трябваше отново да се проследи Нина Камъшова, не беше изключено и тя да е член на престъпната група. Под своя опека я взе Миша Доценко като най-млад и красив. Кой знае как щяха да се развият събитията, току-виж се наложило да влезе в контакт със симпатичната библиотекарка, а с черните си цигански очи и белозъба усмивка той би я предразположил най-бързо и лесно. След мъжа, на когото Нина предаде пакета с превода, тръгнаха Коротков и Селуянов. Отначало всички се движеха заедно, тъй като кавалерът все пак направи опит да изпрати дамата си до къщи, не я заряза още пред вратата на ресторанта. По някое време те наистина се разделиха, но по изражението на лицата им при оживените пререкания във вагона на метрото можеше да се извади заключение, че обожателят на Нина настоява да я изпрати, а тя отказва. В края на краищата той отстъпи, учтиво й целуна ръка и се сбогува с нея на станцията за прекачване от Арбатско-Покровската линия на Кръговата.

После събитията започнаха да се развиват стремително бързо и съвсем необяснимо. Миша Доценко тръгна след Камъшова, Коротков и Селуянов — след щастливия притежател на монографията на Дюроа. Обектът за наблюдение, тоест фигурантът — строен, привлекателен мъж на около трийсет години, с елегантен костюм, — излезе от метрото и спря едно частно такси. Мястото беше оживено и не беше трудно да се хване кола, така че оперативниците успяха да не го изтърват от поглед. Таксито на фигуранта излезе извън града и тук вече проследяването стана по-трудно, тъй като шосето беше почти празно и имаше голяма видимост. Наложи се да го пуснат далече напред и да се ориентират само по габаритите и шума на двигателя. Таксито спря при голямо вилно имение. Оперативниците трябваше да останат на около двеста метра по-назад. Юра слезе от колата и безшумно отиде по-близо до вилата. Все пак не рискува да влезе в градината — хъркащият и басов кучешки лай, който се чу при появата на фигуранта, твърде недвусмислено свидетелстваше както за размерите на песа, така и за недружелюбието му към чужди хора.

Посещението не продължи дълго. Младият елегантен мъж излезе от къщата и тръгна към градинската врата, при което оперативникът забеляза, че пакетът с превода е още в ръцете му. Значи не бе дошъл тук, за да го предаде.

— Аз ще остана — прошепна Юра на приятеля си, — ще се опитам да разбера при кого е идвал. А ти тръгни след него обратно към града или накъдето се отправи.

Времето вече бе доста напреднало и гледайки габаритите на отдалечаващите се коли, Юра Коротков с досада си помисли колко трудно и дълго ще се връща в Москва. Тук не минаваха частни таксиджии, а и на местната милиция не можеше да се разчита.

Александър Ташков пое обекта на Селуянов късно през нощта. Коля отиде да спи, а Ташков търпеливо зачака в тунела, водещ към двора на сградата, в която влезе младият мъж с пакета в ръка. Наложи се да чака до сутринта.

В шест и половина пред входа спря синьо волво. Зад волана седеше вече познатият на Ташков Иляс, квартирантът на Ира Терехина. Започваше да става интересно. Излиза, че в отвличането на Наташа Терехина са замесени хората на Аякс? Или пък Иляс припечелва на няколко места, с една дума, служи на няколко господари?

Фигурантът излезе от сградата и седна в колата до Иляс. Ташков ги изпрати до аерогарата, където се разбра, че никой от двамата няма да пътува. Заминаваше съвсем друг човек, на когото фигурантът предаде пакета с трите брошури. Мъжът се нареди на опашката за проверка на паспортите и билетите за международния полет до Лвов, а Иляс и фигурантът застанаха до него, при което тримата продължиха оживения си разговор. Ташков нямаше желание да изпуска от очи двойката от синьото волво, затова отиде при колегите си, работещи на аерогарата, и се обади по телефона на свой приятел от сродното ведомство в Украйна, който обеща да помогне и да направи всичко необходимо.

Но за всичко това Ташков изгуби немалко време и когато се върна отново в салона за заминаващи, установи, че неговите фигуранти са изчезнали. Мъжът с пакета все още чакаше на опашката, но вече сам. Александър се втурна към паркинга, бързо се качи в колата си и с бясна скорост потегли към Москва, но така и не можа да настигне по пътя синьото волво. Разбира се, това не беше фатално, тъй като добре познаваше Иляс и знаеше къде да го намери, жалкото беше, че изтърва другия фигурант. Сега вече нямаше как да го издири, а да попита Иляс за него значеше да „освети“ цялата акция, защото, съдейки по всичко, Аякс и хората му дори не подозират, че са под сериозно проучване. И добре би било да ги оставят в това неведение колкото се може по-дълго.

Разстроен, Саша се върна в Москва, като опитваше да се успокои с надеждата, че поне украинските колеги няма да изтърват пътника от полета до Лвов. Към десет сутринта отиде на работа и още щом влезе в кабинета си, зазвъня вътрешният телефон.

— Ташков — чу гласа на началника си, — свържи се с Московската криминална милиция, там имат нещо спешно за тебе.

Александър горчиво въздъхна, вдигна слушалката на директния телефон и набра номера на полковник Гордеев. Виктор Алексеевич му продиктува данните за човека, който се водеше собственик на вилното имение, където неотдавна бе ходил фигурантът.

— Тези сведения са от местната милиция — отбеляза накрая Гордеев — и както разбирате, може да се окажат доста остарели. Вашата задача е бързо да установите кои са наемателите или собствениците, ако са различни лица. Привечер ще очаквам резултатите.

Саша внимателно погледна листчето, където бе записал всичко под диктовката на Гордеев. Собственикът на вилата изглеждаше човек с почтена професия, но притежаваше имота, кажи-речи, от четиридесет години и беше вече на доста преклонна възраст. А по всяка вероятност той отдавна бе умрял и сега там живееха неговите деца и внуци, но в местната милиция той продължаваше да фигурира като собственик. Дявол знае какви ги вършат сега с информацията! Никой не дава пет пари дали тя е пълна и достоверна.

Към осем вечерта Александър Ташков пристигна на „Петровка“ с доклад за оперативната проверка.

— Е, това се казва номер — проточи полковник Гордеев, след като го изслуша. — Никога не би ми хрумнало. Всичко друго, само не и това. Да не е случайно съвпадение?

— Не, Виктор Алексеевич — намеси се Настя, която в момента беше в кабинета му, — не е съвпадение. Разбира се, това е доста изненадващо, но пък обяснява много неща. И дори не много, а практически всичко.