Отдел Убийства: Илюзия за грях

Глава 4

Когато Стасов помоли Ира да се срещне с Анастасия Каменска и да отговори на някои нейни въпроси, тя категорично отказа да иде на „Петровка“.

— Оо, чичо Владик, не мога да се разкарвам. Свободна съм само от пет до десет вечерта, но през това време трябва малко да си почина и да пообиколя из магазините. Наташка ме помоли да й купя някакъв специален учебник, трябва, да го потърся. Нямам време за излишни разговори.

— Това не са излишни разговори, Ирина — строго каза Стасов. — В края на краищата моите приятели на „Петровка“ не си скъпят времето да проучват кавказките ти квартиранта, така че имай малко благодарност.

— Но защо да ходя? — намусено попита тя. — За какво ще приказваме? Всичко с моите родители вече е ясно, защо трябва да се ровят из тия неща отново. Толкова години минаха…

— Ира!

— Е, добре де, добре — предаде се девойката. — А не може ли вашата Каменска да дойде у дома?

И на Стасов му домъчня за нея. Той знаеше кога, къде и по колко работи Ира и си даваше сметка, че тя не подвива крак по двайсет часа на денонощие, нещо, непосилно дори за як мъжага.

— Нека се разберем за утре в пет часа, а? — предложи Ира. — По това време у нас няма да има никой, ще приказваме на спокойствие. Но елате и вие, чичо Владик, без вас няма да разговарям. Страх ме е от ченгета.

Вечерта преди срещата Ира критично огледа дома си. Е, добре, изглежда прилично. Разбира се, не е за пред чуждестранни посланици, но за обикновена делова среща става. Все пак се старае да не занемарява къщата си, да не се срами пред квартирантите. Иляс още не се е върнал от пътуването, а Георгий Сергеевич се прибира от работа около осем, понякога и по-късно, налага му се да пътува през целия град, веднъж каза, че само пътят му в едната посока е час и половина. А и утре май ще ходи да оглежда някаква квартира, нали го чу как се уговаря по телефона с бившата си жена — уж била намерила начин за размяна. Е, а тя ще трябва само да си дойде малко преди пет, за да измие набързо пода, да избърше прахта и да провери дали няма мръсни чинии в мивката. Тогава вече могат да идват чичо Владик с неговата милиционерка, щом като е чак толкова наложително.

На другия ден Ира си тръгна от битака веднага щом видя някои от търговците да си разчистват сергиите, макар че обикновено оставаше да „доработва“ до последния момент. Дотича вкъщи, излъска антрето, кухнята и стаята си, след което се изми и преоблече. Всъщност тая жена от „Петровка“ не я интересуваше, но от чичо Владик й беше неудобно, не искаше да се излага пред него.

Точно в пет часа на вратата се позвъни. Тя отвори и видя, че Стасов е със същата жена, при която ходиха оня път, когато бяха на „Петровка“.

— Заповядайте — промърмори Ира, отбелязвайки със задоволство, че милиционерката не е по-добре облечена от нея: с дънки, но не от най-скъпите, и проста памучна ризка на небесносини каренца, а на краката — с тъмни обувки без ток.

И както винаги забрави да поздрави.

Настя оглеждаше жилището на Ира Терехина, като се стараеше любопитството й да не прави впечатление. Личеше си, че момичето полага всички усилия да поддържа апартамента в добър вид, при все това бедността се натрапваше от всяка подробност. Прокъсани тапети, подлепвани с тиксо, отдавна небоядисван таван, белосан тук-таме по замърсените места.

А и неприветливото държание на домакинята не можеше да я излъже. Влажният блясък на линолеума красноречиво показваше, че преди идването на гостите, макар и неканени, тук е имало старателни приготовления.

— Ще пиете ли чай? — все така намусено попита Ира.

— Не, благодаря. Ще се помъча да не ви отнемам много време.

— Тогава елате да влезем в стаята.

Очевидно не беше трудно да се поддържа ред в тази малка стая. В нея имаше само най-необходимите мебели — диван, два стола и тесен еднокрил гардероб. Дори маса нямаше, макар че мястото позволяваше. Настя разбра, че всички хубави неща Ира е преместила в стаите на квартирантите си. Навярно там имаше и фотьойли, и масички, и настолни лампи. Щом като ще плащат, трябва да им взема парите честно. Няма да им предлага някакъв кокошарник, а прилично обзаведена стая.

— Ира, да сте чували за мъж на име Николаев? — пристъпи към разговора Настя.

— Да не е оня, дето ходи в болницата? Наташка ми е разправяла.

— А вие познавате ли го?

— Не. При мен той не идва — презрително се подсмихна Ира.

— Какъв е тоя човек? Откъде се появи?

— Не знам — равнодушно сви рамене момичето.

— Но той посещава сестрите ви и братчето ви. Значи е познат на вашето семейство.

— И кво от това? — девойката я погледна с искрено недоумение. — Щом иска да ходи при тях, нека ходи. Мен кво ме засяга? Добре, че носи книги на Наташка, по-малко ще се харча.

— Ира, но това е някак… — Настя дори не можеше да намери подходящата дума, толкова нелепа бе ситуацията. — Нима никога не сте се питали кой е тоя човек? Непознат мъж посещава близките ви в болницата, а вие приемате това съвсем спокойно.

— Слушайте, кво искате от мене? Когато мама ги хвърли през прозореца, а татко умря от скръб, никой не дойде да ми предложи помощ. Оставиха ме да се бъхтам като сляпо кутре във водата — спасявай се както можеш. А щом като по-късно някой от тия гадове го е загризала съвестта, моля, да заповяда. Аз няма за какво да се срещам с него. Какъв ми е той? Сват или брат? Ако е искал да ми помогне, щеше да дойде да ме попита имам ли нужда от нещо. И при децата в болницата ходи с празни ръце, да не би много да се озори.

— Добре, да оставим това — спокойно каза Настя. — А не си ли спомняте за някакъв тъмнокос и симпатичен мъж сред познатите на вашите родители? По онова време той трябва да е бил към четиридесет и пет годишен или малко по-млад.

— Не, не си спомням. А защо питате за него?

— Търсим го. Твърди, че е познавал баща ви. И аз трябва да го намеря. Откровено казано, много се надявах вие да ми помогнете. Но очевидно съм се излъгала. Жалко. Все пак помислете си, Ира. Името му е Николаев, Александър Иванович.

— Но нали ви казах, че не познавам такъв човек. Не ви лъжа, честна дума — неочаквано по детски жално допълни Ира. — Защо не ми вярвате?

Настя й вярваше. За нея беше ясно, че двайсетгодишната девойка, която по цял ден тича да работи от едно място на друго, мете, мие, разнася храна, напитки и цигари по сергиите на битака, вече няма сили да се интересува от някакъв мъж, посещаващ сегиз-тогиз осакатените й сестри и братчето. Тя си имаше съвсем други грижи и главоболия, а тоя непознат с нищо не им вреди, значи може да не мисли за него. Трябваше да мисли само как да събере пари за лечението на малкия Павлик.

— А да сте чували от своите родители за някой техен пбз-нат лекар?

— Не. Лекари нямаше сред познатите им.

— А какви хора имаха за приятели?

Ира вдигна глава и внезапно Настя видя как очите й се наливат със сълзи.

— Те си нямаха никого! — отчаяно възкликна девойката. — Благодарение на мама всичките им приятели избягаха, и нейните, и татковите. Тя беше луда, с нея не можеше да се разговаря. Такива ги плещеше, че да те хване срам да я слушаш. Помня, че когато бях малка, идваха и леля Нина, и леля Лида, и чичо Гриша Самсонов, татковият приятел. Беше толкова весело, смееха се, приказваха, излизаха заедно на разходка, и мене вземаха. Живееха като всички хора. А когато се роди Наташка, мама съвсем се побърка…

— Ира! — укорително се обади Стасов. — Какви ги говориш? Та тя ти е майка!

— Да, побърка се! — повиши глас Ира. — И всички го знаеха. А татко го изживяваше много тежко, нали виждах. Тя ни беше измислила някакво предназначение и наляво и надясно се перчеше с това.

— Какво предназначение?

— Отде да знам! Дрънкаше ги едни, че дори дяволът не може ги разбра. И ей докъде я докара това.

— Ира — отново се обади Стасов. — Не бива да говориш така за майка си.

— А тя бива ли така да постъпи с нас? Бива ли? Осакати живота на всички ни, а татко направо го уби! Мръсница! Мразя я!

Неочаквано Ира се разрида така високо и отчаяно, че на Настя й се сви сърцето. Тя разтревожено погледна Стасов, но той само поклати глава, сиреч остави я, нека се наплаче, та да й олекне. И Настя трябваше да признае, че Ира доста бързо се справи с нервната криза, обърса сълзите си с ръкава на вехтичката, но чисто изпрана трикотажна блузка и високо подсмръкна.

— Край, мина ми — проговори тя с все още потреперващ глас. — Не ми обръщайте внимание. Задавайте си въпросите.

Ира много се разстрои от този разговор. Чичо Владик и неговата позната отдавна си отидоха, а тя току се разплакваше, макар че, общо взето, рядко си позволяваше подобни „глезотии“. До десет часа успя да отиде до центъра и да купи от една книжарница учебника по френски за Наташа, точно онзи, за който я бе помолила, а когато се прибра вкъщи, полегна, за да й отпочинат краката. Към девет и половина се хлопна входната врата — връщаше се Георгий Сергеевич.

— Вкъщи ли сте, Ира? — чу гласа му от антрето.

Тя се сви на топка и притихна. Ако се обади, ще трябва да излезе от стаята си и да разговаря с него, а сълзите й всеки миг ще рукнат. Наистина Георгий Сергеевич е много добър чичко, чудесен човек, но ще вземе да я разпитва какво се е случило, кой я е обидил, защо плаче, а тя ще вземе да се разреве още по-силно. Не е хубаво да проявяваш слабост пред чужди хора, стига и това, че не се сдържа и се разплака пред чичо Владик и оная жена от милицията. А сега съжалява и не може да си го прости.

Не биваше да плаче и по още една причина. И бездруго кожата на лицето й не изглежда добре, да не кажем — съвсем зле, а от солените сълзи, знае го от опит, пъпките й се възпаляват още повече. И така започват да я сърбят, че постоянно се чеше, което само по себе си е доста противно, а лицето й става толкова гадно, че направо да не я погледне човек.

От кухнята се чу шум на течаща вода, меко хлопна вратата на хладилника — Георгий Сергеевич се готвеше да вечеря. Ира запали аплика над дивана и погледна часовника. Трябваше вече да отива на работа в „Глория“. Стисна зъби, за да не се разплаче отново, и стана.

— Значи сте си вкъщи? — изненада се квартирантът, когато чу стъпките й в коридора. — А аз си мислех, че ви няма. Защото ви повиках, но не чух отговор.

— Бях задрямала — бързо отговори Ира, извръщайки лице. — Уморена бях, имах тежък ден.

— Елате да хапнем — предложи той. — Вечерята е готова.

— Не, трябва да вървя. Не се безпокойте, преди малко ядох.

Ира облече едно тънко яке и излезе за вечерната си работа. Долу пред входа към нея се затича някакво момче с купчина листа в ръцете.

— Извинете, може ли за момент? Ние провеждаме социологическа анкета за изборите. За кого ще гласувате?

— Разкарай се — подметна тя, без да се спира.

Но момчето не я остави. Напротив, тръгна заедно с нея, размахвайки снопчето листа.

— Но защо, какво ви коства да отговорите? Възложено ми е да анкетирам сто души на възраст от осемнайсет до двайсет и пет години, а вие сте съвсем подходяща. За кого ще гласувате на изборите?

— Махни се, ти казвам.

— Кажете все пак, за кого? — жално настоя момчето. — За Елцин или за Зюганов?

— Че те само двама ли са? — насмешливо попита Ира.

Тя не се интересуваше от политика, но беше убедена, че ако дойдат комунистите на власт, ще й бъдат затворени всички пътища за допълнителен доход. Затова от време на време се заслушваше в новините за хода на предизборната борба и знаеше, че кандидатите не са двама, а единайсет.

— Другите не влизат в сметките — небрежно отговори младият социолог. — Техният рейтинг е нисък.

— Какво им било ниското? — недоразбра Ира.

— Рейтингът. Не са популярни сред народа. Главните съперници са Елцин и Зюганов. Вие за кого сте?

— За никого.

Тя крачеше бързо, без да поглежда към упорития анкетьор.

— Значи ще гласувате против всички?

— Абе ти какво си се лепнал за мене? — отегчено възкликна Ира. — За когото трябва, за него ще гласувам. Това е, а сега ми се махай от главата!

Когато влезе в „Глория“, тя погледна най-напред към ъгъла, където обикновено седеше Олег. Масата беше празна. Е, много му здраве. Големият кавалер… Дори е по-добре, че днес го няма. Защото лицето й не е като за пред изпращачи.

Но той се появи броени минути преди затварянето на ресторанта. И изникна зад гърба й пак така неочаквано, както първия път.

— Привет, Иришка.

Очите й отново се напълниха със сълзи. Така й казваше баща й, а след неговата смърт нито веднъж не беше чувала това обръщение. По-точно беше го чувала, но не и отправено към себе си.

— Здрасти — измънка тя, преглъщайки сълзите си. — Пак ли дойде да ме изпращаш?

— Да — с готовност потвърди Олег. — Няма да ме изгониш, нали?

Тя не отговори, като старателно чегърташе загорелите остатъци от дъното на кръгъл метален съд, в който се сервираше риба, приготвена по специален начин. Просто с гърба си усещаше, че Олег мълчаливо я оглежда.

— Не стой тука. Какво ме гледаш?

— Преча ли ти?

— Аа, не, стой си, щом искаш. Но не е интересно за гледане.

— Интересно е. Като малък с часове стоях да гледам мама. Точно както сега.

— А каква беше майка ти? — разсеяно се заинтересува Ира. — Артистка ли?

— Ами, артистка! — разсмя се Олег. — Съдомиячка. Близо до нашето градче имаше санаториум. Правителствен. Мама работеше там в кухнята. По онова време още нямаше съдомиялни машини, всичко се миеше на ръка. Тя ме вземаше със себе си на работа и аз гледах как тя мие и търка мръсните чинии, тенджери, казани.

— Излиза, че си от нашата черга, а?

— Ами така излиза.

— А като дойде в Москва, стана богаташ и вече ходиш по ресторанти. Сигурно си рекетьор?

— Сигурно — весело потвърди Олег.

— Махай се тогава — неочаквано грубо му подвикна Ира. — Не искам да имам нищо общо с рекетьори. Само това оставаше, да ме накиснеш.

— Не бой се де, аз се пошегувах. Работата ми е нормална, охрана съм. Няма нищо престъпно.

Тя приключи със съдовете и отиде за кофата и бърсалката. Олег и този път се настани на креслото пред гардероба и взе да си приказва с чичо Коля. Кой знае защо, мисълта, че я чака, й беше приятна, но тя не можеше да си обясни защо го прави. Когато вече домиваше тоалетните чинии в клозета, при нея дойде една от сервитьорките. Странно, а беше сигурна, че освен чичо Коля всички вече са си отишли.

— Какво ще ядеш, шишчета или пържола по киевски?

— Дай което не ти се свиди — отговори Ира, без да вдига глава.

— На мен ми е все тая — някак странно се усмихна младата жена. — Което кажеш, него ще ти сервирам.

— Какво?

Ира се изправи и недоумяващо впери очи в нея. Как така „сервирам“? Подиграва ли се, що ли?

— Изобщо какви ги дрънкаш?

Сервитьорката любопитно я измери с поглед.

— Ама ти не знаеш ли? Твоят кавалер поръча вечеря за двама. И отделно ми доплати, за да ви обслужа. На щедър си попаднала.

— Я стига! — Ира отново се наведе над тоалетната чиния. — Шегите ти са едни…

— Не се шегувам! Честен кръст. Домивай по-бързо, защото готвачите си отидоха и печката е изключена, ако яденето ви изстине, с нищо не мога да помогна.

Ира премълча. Винаги се смущаваше, когато си правеха майтап с нея. Не знаеше как точно да реагира, за да не изпадне в смешно положение. Беше зле с чувството за хумор, пък и какъв хумор можеше да има при такъв живот.

— Е, добре, ще сервирам и едното, и другото, а после ти ще си решиш. Каквото не изядеш, вземи си го за вкъщи, той плати сметката предварително. Само че, Ирка… Виж какво… Масата е готова, сложила съм всичко, което трябва, прибори, чаши, алкохол, студени закуски. Гледай да приключите по-бързо с мезетата, а? За да ви сервирам по-скоро яденето и да си бягам за вкъщи, пък вие можете да останете колкото искате. Измий само съдовете, за да не засъхнат до утре. Чичо Коля ще ти остави ключовете да затвориш, а на заранта ще му ги занесеш. Става ли?

Ира доми тоалетната чиния и се обърна към сервитьорката, за да й каже нещо остро и грубо за продължилата безвкусна шега. Но внезапно разбра, че не е никаква шега.

— Ма ти… сериозно ли говориш? — за всеки случай попита тя.

— Господи! — плесна с ръце сервитьорката. — Разбира се, че сериозно. Хайде, Ирка, не ме бави, че ме чака дълъг път до къщи.

Ира старателно изми ръцете и лицето си с ароматния тоалетен сапун, оставен на мивката за ползване на клиентите, и внимателно се погледна в огледалото. Вечеря в ресторант. Такова нещо не й се беше случвало през живота. Тя не вярваше в приказките за разни пепеляшки, които при едно докосване с вълшебната пръчица се превръщат в принцеси. И в любов от пръв поглед не вярваше. Каква ти любов може да се породи при тоя жалък вид и с тия гадни, омразни пъпки?

Тя неуверено излезе в преддверието. Олег тутакси скочи да я посрещне, а чичо Коля се приготви да си тръгва.

— Вземи — подаде й той връзката с ключове, — ще заключиш навсякъде и ще пуснеш алармата. Ще можеш ли да сложиш решетката?

— Не знам, никога не съм я слагала.

— Аз ще я сложа — обади се Олег. — Не се тревожи, чичо Коля, всичко ще бъде наред.

Влязоха в полутъмния празен салон. Горното осветление бе угасено, само на масата в ъгъла, където обикновено сядаше Олег, уютно светеше малък лампион с копринен бледожълт абажур. Ира седна с гръб към стената и тутакси усети как й тупат стъпалата от преумора. След миг колебание събу обувките си под масата и блажено въздъхна от облекчение.

— Какви са тия работи, дето ги правиш? Да не смяташ, че съм толкова бедна, та да не мога да се изхраня?

— Глупости мислиш, това смятам — усмихна се Олег. — Момичетата ги канят на ресторант не защото умират от глад. Яж салата, тук я правят много вкусна. Сигурно досега не си я опитвала?

— Не съм — призна Ира. — Наистина е хубава. А ти женен ли си?

— Ама че въпрос! — разсмя се Олег. — Не ти ли е все едно с кого ще вечеряш, с женен или с ерген?

— Все ми е едно. Попитах от любопитство.

— Женен съм. И какво от това?

— Нищо. Не те ли чака у дома жена ти?

— Може и да ме чака. Но сега вече няма значение. По-рано трябваше да ме чака.

— Сигурно ти изневерява, а? — със съчувствие попита Ира.

— Сигурно.

— И що не се разведеш?

— Ще имам бебе. Бременна е в шестия месец.

— Аа — проточи тя, сипвайки си още от салатата, която много й се услади. Откакто се помнеше, не беше яла такава салата.

Сервираха им основното ядене в три огромни, блюда — едното с шишчета, другото с пържоли по киевски, а в третото имаше задушени пресни картофи, поръсени с копър, а наоколо красиво гарнирани с резенчета домати, краставици, жълти и зелени чушки. Такова изобилие Ира отдавна не беше виждала.

— Ти защо не пиеш? — попита Олег, допивайки втората чаша с водка.

— Не бива. Имам алергия.

— И какво ще ти стане, ако пийнеш една-две глътки?

— Ще ми прилошее. Ще почна да се задушавам, може и направо да умра. Един ден в интерната момичетата ме напиха, а после трябваше да викат „Бърза помощ“, едвам ме спасиха. При нас това е по наследство.

— Каква е пък тая болест?

— Дявол знае. И сестрите ми страдат от нея, и брат ми. Всички.

— И баща ти и майка ти ли?

— Не — лаконично отсече Ира.

Не й се говореше за тях. Но Олег започваше да й харесва все повече и повече. Просто да се чудиш и маеш, такъв скромен момък, израснал в провинцията, не е като столичните хаймани. И не случил с жена. Не, ама какви глупачки и кучки са тия жени, донемайкъде! Какво, по дяволите, иска тая неговата? Млад, здрав, симпатичен мъж и, види се, има пари. На всичкото отгоре и добър.

— Слушай, без да се обиждаш… От болестта ли ти е такова лицето?

— Може би. Не знам. Но съм свикнала вече. Защо, неприятно ли ти е да ме гледаш?

— Ти пък.

Той нежно й се усмихна и я хвана за ръката, като погали грапавите й пръсти с напукана кожа и грозни, изпочупени от работа нокти.

— И дума да не става, че ми е неприятно. Но може би все пак може нещо да се направи. Защо не отидеш на лекар?

— Защото трябват пари, а аз нямам — просто отговори Ира.

— Чичо Коля ми каза, че много работиш. Нима не ти стигат парите? Или ги пестиш за нещо?

Тя отново усети предателското пощипване в носа. Днешната истерика направо я съсипа, нямаше вече сили да се прави на горда и независима. Ако Олег беше някой надут богаташ, с надменно и присмехулно държание, тя сигурно би се постарала да му демонстрира твърдост и безгрижие. Но той се оказа непринуден и добър. И Ира започна да му разказва историята си. За първи път през всички тия години се доверяваше на съвсем непознат човек. Иначе никога не говореше за себе си, дори квартирантите й не знаеха защо е принудена да дава стаи под наем. Единствен Стасов знаеше, защото навремето бяха съседи и всичко се случи буквално пред очите му.

Олег я слушаше внимателно, без да я прекъсва, дори престана да яде, само пушеше цигара след цигара.

— Искаш ли да поговоря с един лекар за тебе? — предложи той, когато тя завърши тъжния си разказ. — Нека да те прегледа. Може пък нещо да ти помогне?

— Нали ти казах, че държа сметка за всяка копейка.

— Не мисли за това. Аз ще имам грижата.

— И защо? Нямаш ли къде да си харчиш парите?

— Нямам.

— Такива работи не стават. Лъжеш — въздъхна Ира.

— Стават, стават, Ириша. Дори много често. Знаеш ли, че приличаш на майка ми.

Той отново взе ръката й и я притисна до устните си. Такова нещо също не й се беше случвало.

— Когато те видях за пръв път, отдавна беше, преди месец-два, сърцето ми се сви. Мама беше точно такава, дребничка, слаба, от сутрин до вечер работеше, с разрошена коса и червени, напукани ръце. Татко ни напусна, а бяхме три деца и мама трябваше да ни отгледа сама. Винаги съм си мечтал да се появи в живота ни някой мъж, който да реши всичките ни проблеми. Просто така, без да иска нищо. Отведнъж. Да ни даде много-много пари, мама да не работи повече и да си остане вкъщи, да се грижи за мен и за братята ми. Мама беше хубавица, макар че работеше като вол, и мъжете я заглеждаха. Дори някои големи шефове от почиващите. Макар да бях много малък, аз всичко разбирах — при такъв живот децата рано се прощават с детството. Виждах как тя ходи по стаите им и всеки път се надявах, че именно това ще се окаже прекрасният приказен принц, който ще се ожени за нея. А тези принцове обикновено излизаха абсолютни гадняри, бутаха й по някоя кутия бонбони или жалко букетче цветя и си заминаваха на началническите служби. Всички знаеха колко тежко живеем и нито един от тези мръсници не ни помогна. Затова аз сега искам да ти помогна. Просто така, без нищо, без задни мисли. Разбираш ли?

Тя предпазливо издърпа ръката си и го погали по бузата.

— А онова за задните мисли… — Тя колебливо замълча. — Сигурно е заради лицето ми, а? Неприятно ти е да ме докосваш?

— Но защо говориш така, Иришка — тъжно се усмихна той. — Просто не искам да ти се случва това, което ставаше с майка ми.

— Значи ти е неприятно — спокойно констатира девойката. — Но не си мисли, че се обиждам. Каквото беше — беше в интерната, минах по реда си. Сега вече имам закалка, трудно могат да ме подлъжат. А твоят доктор наистина ли може да ми помогне?

— Не знам, няма да те лъжа, но ще го попитам. Чувал съм, че е направо вълшебник, върши чудеса. Ако се наеме да те лекува, аз плащам, не се безпокой за парите.

— Благодаря ти. Да тръгваме вече, а? Трябва да ставам рано.

Те бързо разтребиха масата и отнесоха мръсните съдове в кухнята. Ира ги изми, след което сложи останалото ядене в найлонови торбички и ги мушна в чантата си.

— Гладуваш ли? — съчувствено попита Олег.

— Справям се — лаконично отговори тя, като леко пламна от неудобство. — Това е за бездомните кучета, край нашия блок има цели глутници.

— А, ясно, разбирам. Добре.

За кучетата си беше чиста лъжа и Олег прекрасно го разбираше. Ира забеляза това по лицето му и оцени неговата деликатност.

След като старателно заключиха всички врати, сложиха решетката и включиха алармената сигнализация, двамата тръгнаха към дома на Ира.

— В колко трябва да ставаш? — попита Олег, когато се спряха пред входа.

— В пет.

— Сега вече наближава два. Остават ти да спиш само три часа. Извинявай, че те задържах за тази вечеря, нямах представа, че ставаш толкова рано. Заради мен сега няма да се наспиш.

— Глупости — безгрижно махна тя с ръка. — Аз мога изобщо да не спя. Стигат ми и два часа да дремна, за да си отпочина. Но виж, ти как ще се прибираш? Метрото вече не върви.

— С кола съм. Паркирана е до „Глория“.

— А защо не ме докара с нея? — иронично присмехулно попита Ира. — Сигурно нямам фасон да се возя с кола?

— Ум нямаш — засмя се той. — Може пък да съм искал да бъда с теб повече време. С колата щяхме да пристигнем за пет секунди. А така вървяхме цели петнайсет минути. Наистина ли ти стигат два часа, за да се наспиш? Или го каза само така, да се направиш на интересна?

— Наистина, не те лъжа.

— Блазе ти. Така ще постигнеш маса неща в живота. Значи можеш да ме поканиш на чашка кафе, а? Или се страхуваш?

— От какво да се страхувам? Нали квартирантът ми е в съседната стая и винаги може да ме защити, ако се наложи. Само че нямам кафе, не пия.

— А чай имаш ли?

— Имам.

— И захар?

— Да.

— Тогава покани ме.

Качиха се с асансьора и тихо влязоха в антрето, без да палят лампата. Изпод вратата на Георгий Сергеевич се процеждаше тънка ивица светлина, още не спеше.

— Ира, добре ли сте? — тутакси се обади той.

Ира се закова на място и здраво стисна ръката на Олег.

— Да-да, добре съм — високо отвърна тя, стараейки се гласът й да звучи равнодушно.

— Тревожех се, че нещо ви се е случило, наближава три часът.

— Всичко е наред — повтори Ира. — Една от нашите сервитьорки имаше рожден ден и останахме да го отпразнуваме, затова се забавих.

— Е, добре — успокоено каза квартирантът. — Лека нощ.

Стъпвайки на пръсти, Ира въведе Олег в стаята си.

— Седни тук да ме изчакаш, докато сложа чайника.

Той я прегърна през рамо и я обърна към себе си.

— Грижовен наемател си имаш. Безпокои се за твоя морал, а?

— Нищо подобно, откъде ти хрумна?

— Тогава защо ме криеш от него? Нямаш ли право да си водиш приятели? Що за обичаи има в дома ти?

— Никакви обичаи няма — разсърди се Ира. — И изобщо не те крия. Просто ми беше неудобно от човека, и без това не е мигнал заради мен, а утре е на работа. Той има нужда от сън, не е като мен ненормалник.

— Пак ли така скришом си водиш и другите?

— Кои други? — не разбра Ира.

— Другите мъже.

Тя се изчерви и се дръпна от него.

— Никого не съм водила. Какви ги дрънкаш?

— Абсолютно никого ли?

— Да. Но ако говориш за оная работа… Знай, че не съм расла в саксия, а в интернат, пък той е такава школа за живота, че никакви университети не ти трябват.

— Иришка — прошепна Олег, — не ми се сърди. Само ми кажи честно, ако не искаш. Изобщо няма да те докосвам. Щом си изпием чая, ще си тръгна.

Тя не отговори, гледайки някъде встрани, после вдигна очи към него:

— Страх ме е.

— Нали ти казах, няма да те докосна, ако не искаш. Не мисли, че съм грубиян.

— Нямам предвид това…

Олег разбра. Нежно протегна ръце, погали я по раменете и я притегли в прегръдките си.

— Бъди спокойна — едва чуто прошепна той. — Обещавам ти, че всичко ще бъде добре.

— Нали разбираш, аз не бива… — продължи тя, сякаш да се оправдае. — И тримата чакат на мене, сестрите и братчето ми. Мама също.

— Бъди спокойна — повтори Олег.

След един час той си тръгна. Ира безшумно го изведе в антрето и отвори входната врата. Стаята на Георгий Сергеевич беше в другия край на коридора и девойката се надяваше, че той спи и няма да ги чуе.

Преди да излезе, Олег попита:

— Не мога да разбера защо се криеш, длъжна ли си да даваш на някого сметка?

— Не съм длъжна, просто се пазя. Човекът е стадно същество. Ако може за един — значи може и за другите. А щом като изобщо не може, значи — за никого не може. И на никой не би му хрумнало да опитва. Моите кавказци водят тук какви ли не. А Шамил какъв нерез беше, добре че, слава богу, си замина. Всеки ден имаше гости. И ако знаеше, че при мен идват мъже — край. Нямаше да се отърва от него.

— Умно — съгласи се Олег. — Сама ли измисли тая стратегия?

— Не, един добър човек ми я каза.

Когато излезе на улицата, Олег бързо закрачи към „Глория“, където беше паркирана колата му — симпатичен фолксваген, купен на старо. Живееше доста далече, но по празните нощни улици пътят нямаше да му отнеме много време. Дори можеше да не се оглежда — в този късен час нямаше никакво движение.

Значи компанията на „казанците“ плътно е окупирала квартирата в Соколники. Сега там живее Иляс, известна птица. Преди това беше Шамил, а него пък го доведе Муса. Но всички те са „редници“, трябва да се открие главатарят… Той живее някъде в Москва, от предварителните сведения се знае, че не е от Казан, а е руснак. На никого не е известно истинското му име, само прякорът. Хубаво занятие си е измислила тая банда! Под претекст, че се занимават с „куфарна търговия“, току сноват напред-назад от Русия до Турция и поддържат връзката между мюсюлманските общности, готвещи се за джихад — свещената война. Не се доверяват на други средства за свръзка освен на личния контакт и си предават информацията устно. Всъщност така наистина е най-сигурно. Защото иначе всяко съобщение може да се засече — дори по радиостанция или от мобифон.

Олег бе получил тая задача преди два месеца и при изпълнението й попадна на квартирата в Соколники. Реши да проучи хазайката Ирина Терехина, двайсетгодишна, неомъжена. Една вечер отиде в „Глория“, където тя работеше. И оттогава не преставаше да мисли за нея.

Всъщност онова, което й разказа за себе си, бе самата истина — за градчето, където е израснал, за правителствения санаториум, за отрудената си майка. Съчувствието му към Ира растеше с всеки изминал ден, просто преливаше в гърдите му, пречеше му да диша. Преди още да я заприказва, Олег знаеше цялата й история, а когато тя сама му я разказа, той се увери, че не лъже за нищо, не преувеличава, с една дума, не иска да го трогне и така да го спечели. Като дете Олег четеше много приказки, защото други книги в дома им почти нямаше. Приказките се купуваха в огромни количества за батко му, когато беше малък и когато баща им още живееше при тях. А когато ги напусна, вече нямаше пари за каквито и да било книги. Единственото им четиво бяха дебелите издания с картинки и едър шрифт. Таджикски приказки, туркменски приказки, руски, украински, европейски народни приказки… И до известна възраст той възприемаше живота с представите си от приказките, вярваше в принцове и в чудеса, вярваше, че на света има добри и благородни рицари, които рано или късно непременно ще срещнат майка му и ще й помогнат.

Но кой знае защо, рицарите все не идваха. А майка му старееше и грохваше пред очите му. И Олег си даде дума, че той самият на всяка цена ще извърши някое малко чудо. Не толкова да облагодетелства някого, колкото да се убеди, че чудесата са възможни. Макар че семейството му имаше тежка съдба и не му беше писано да изживее чудо, все пак трябваше да ги има тия чудеса! Приказките са съчинени от живи хора, което значи, че някога и някъде такива неща са се случвали. Ако е истина, че злото поражда зло, то и доброто трябва да поражда добро. Нужен е само началният тласък, първото безкористно добро дело, след което започва верижна реакция.

Той изобщо не беше някакъв сантиментален мечтател, напротив, животът на Олег Жестеров беше достатъчно суров, за да не подхранва у него сълзливи чувства. И през този живот му се налагаше да върши много повече зло, отколкото добро, макар че злото бе в името на добри цели, обаче само по себе си то си оставаше зло, защото отнемаше на хората свободата, имуществото, а понякога — и живота. Мисълта за малко чудо бе заседнала дълбоко в съзнанието му, сега твърде рядко изплуваше на повърхността, но все още бе жива. А след срещата с Ира Терехина се актуализира, както биха се изразили психолозите.

Разбира се, и дума не можеше да става за някаква любов. Онова, което се случи тази нощ, беше част от работата му в интерес на задачата. Трябваше да се сближи с хазайката на квартирата, в която живеят „казанците“, а при възможност да се запознае с тях и многобройните им гости, да спечелят тяхното доверие и да се опита да научи нещо за главатаря им Аякс. Самият прякор навеждаше на мисълта, че този човек е запален по футбола — „Аякс“ се нарича голям футболен отбор. Но това предположение е само приблизително, защото Аякс е името и на един митологичен герой. Може само да се гадае какво е имал предвид хитрият главатар, когато си е избирал прякора.

Но работата си е работа, а чудото — чудо. Трябва да поприказва с жена си за оня лекар, при когото тя тича час по час. Така го превъзнася! Бил същински чародеец и вълшебник. Добре би било, ако излекува Ира. Независимо колко пари ще струва това.