Отмъщение в смъртта

Петнайсета глава

Ив се събуди и чу как говорителят четеше новините по телевизията. Чувстваше се ужасно поради голямата часова разлика. Сега в Ню Йорк беше едва полунощ, а тук вече се съмваше и през прозореца се виждаше сивото, покрито с облаци небе.

Рурк също беше спал много малко, но организмът му като че ли почти не се нуждаеше от сън. Когато се бяха върнали в хотела след посещението в „Пени пиг“, той беше много мълчалив.

Беше я любил като човек, който отчаяно се опитва да открие или да забрави нещо, а на Ив не оставаше друго, освен да се подчини на изгарящата му, всепоглъщаща страст.

Навярно вече беше на крак и беше зает с проучване на борсовата информация и с делови разговори по видеотелефона. Ив реши да го остави да поработи докато съзнанието й се избистри.

Отиде в банята и критично огледа душа, който беше монтиран в нещо подобно на ниша. Ив напразно търси механизъм, който да затваря „кабината“. Пусна горещата вода и докато се насапунисваше се опита да забрави, че кабинката няма врата.

Брайън едва ли можеше да им помогне, мислеше си тя, макар да беше обещал дискретно да поразпита и да събере информация за семействата на хората, които бяха убили Марлена. Беше заявил, че лично познава неколцина от тях и твърдеше, че нито един няма способността, ума или смелостта да организира серия от убийства в Ню Йорк.

Ив предпочиташе да прегледа полицейските досиета и да чуе професионалното мнение на свой колега. Трябваше само да се отърве от Рурк и да прекара сутринта в разговор с инспектор Фаръл. Беше уверена, че лесно ще успее да заблуди съпруга си.

Спря душа и понечи да излезе от кабинката, но изпищя като попарена.

Рурк беше се облегнал на стената, небрежно пъхнал ръце в джобовете си.

— Дявол да те вземе, какво правиш тук?

— Чакам да се изкъпеш, за да ти подам пешкир. — Той взе кърпата, но вместо да й я подаде, попита: — Как спа?

— Горе-долу.

— Поръчах закуска като чух, че си вземаш душ. Гарантирам ти, че типично ирландската закуска ще ти хареса.

Тя отметна мократа си коса от очите си.

— Добре. А сега ми дай кърпата.

— Ще си помисля. В колко часа е срещата ти с „гарда“?

Ив понечи да грабне пешкира, но отдръпна ръка и враждебно го изгледа.

— С кого?

— Така се нарича ирландската полиция, лейтенант. Знам, че имаш среща днес сутринта. За колко часа е насрочена? Мисля, че за девет.

Тя се обърна и се опита да закрие с длани гърдите си.

— Изобщо не съм споменавала, че имам среща. — Рурк само повдигна вежда, а тя изруга, после каза: — Простосмъртните хора обикновено мразят многознайковците. Подай ми проклетия пешкир.

— Не съм многознайко, но те познавам. С определен човек ли имаш среща?

— Отказвам да разговарям докато съм гола.

— А пък на мен ми доставя удоволствие.

— Защото си извратен. Хайде, дай ми кърпата.

Той хвана пешкира с два пръста и очите му дяволито проблеснаха.

— Ела да си го вземеш.

— Няма, защото ще се опиташ да ме вкараш обратно в леглото.

Рурк широко се усмихна и пристъпи към нея.

— Може би няма да стигнем чак до леглото.

— Отдръпни се! — Ив вдигна ръка и замахна във въздуха. — Иначе лошо ти се пише.

— Обичам да ме заплашваш — възбуждаш ме още по-силно…

— Щом искаш възбуда, ще ти я осигуря — закани се тя. Точно когато реши да се промъкне покрай него и да избяга от банята, Рурк й подхвърли пешкира. Ив понечи да го хване, но в този момент съпругът й я прегърна през кръста и я притисна до стената. Младата жена не знаеше дали да се засмее или да изругае.

— Нямам намерение да се съпротивлявам. Известно е, че именно в банята хората най-често си чупят крайниците или се нараняват. Това помещение е истински капан.

— Този път ще рискувам. — Рурк вдигна ръцете й над главата и леко я ухапа по шията, като прошепна:

— М-мм, колко си сладка.

Кръвта й забушува, мускулите й се отпуснаха. Помисли си: „Защо пък не? Имам цели два часа на разположение.“ Извърна глава и леко го целуна, сетне промълви:

— Но ти си с дрехи… — Направи светкавична маневра, при която съпругът й се оказа облегнат на стената. Нежно му се усмихна и прошепна: — Позволи ми да ти помогна да се съблечеш.

Ив реши, че не е зле денят да започва с необуздан секс; а когато й поднесоха така наречената „ирландска“ закуска блаженството беше пълно.

Закуската се състоеше от бъркани яйца, картофи, задушени с лук, наденици, бекон и дебели филии, намазани с прясно масло, освен това имаше и цяла кана с кафе.

Когато чинията й беше почти празна, тя избърбори с пълна уста:

— Не може да бъде…

— Какво, скъпа?

— Невъзможно е ирландците всеки ден да се тъпчат с толкова много храна, защото в най-скоро време цялата им нация ще загине.

Рурк винаги изпитваше удоволствие, докато я наблюдаваше да се храни. Тялото й сякаш беше двигател, за който храната беше като гориво.

— Права си, но ирландците не си угаждат така всеки ден, а само през празничните дни.

— Радвам се да го чуя… М-мм, колко е вкусно… Какво е това?

Той погледна нарязаната кървавица и поклати глава.

— Ще ми бъдеш благодарна, ако не ти отговоря. Яж, щом ти харесва.

Ив престана да се храни, за да си поеме въздух. Погледна изпод око съпруга си и въздъхна.

— В девет имам среща с инспектор Фаръл. Съжалявам, че не го споделих с теб.

— Добре, че ми го каза. — Той хвърли поглед към часовника. — Имам достатъчно време да свърша още нещо преди да тръгнем.

— Да тръгнем ли? — Ив остави вилицата; усещаше, че ако изяде още една хапка, ще се пръсне. — Инспектор Фаръл ми прави услуги като на колежка. Обзалагам се, че няма да доведе съпруга си.

Рурк, който проверяваше ангажиментите си в електронния си бележник, вдигна глава и се усмихна.

— Да разбирам ли, че се опитваш да ме поставиш на мястото ми?

— Сам прецени.

— А пък ти размисли върху следното. — Без да бърза, той допълни чашите с кафе. После я погледна в очите и продължи: — Можеш да продължиш разследването по твоя метод, а пък аз да действам по свое усмотрение. Но недей да се сърдиш на никого, ако открия престъпника преди теб.

Ив знаеше, че съпругът й може да бъде безмилостен. Освен това беше изключително интелигентен и умен. Накратко — по-добре бе да го има за съюзник, отколкото за противник. Ето защо заяви:

— Добре, тръгваме след двайсет минути.

— Ще бъда готов.

Инспектор Катрин Фаръл беше поразително красива жена на около четирийсет и пет години. Меднорусата й коса беше прибрана на тила й. Имаше лебедова шия и зелени очи, кожата й беше бяла, а тясната пола подчертаваше красивите й крака. Ръкува се с новодошлите, предложи им чай и се обърна към Ив:

— За първи път ли посещавате Ирландия, лейтенант Далас?

— Да.

Въпреки че кабинетът й беше обзаведен с автоготвач, инспектор Фаръл приготви чая в порцеланов чайник. Това беше едно от малките й удоволствия, което й даде възможност да огледа и да прецени американската си колежка и човека, когото всички наричаха само Рурк.

— Надявам се, че ще имате време да посетите и други градове.

— Боя се, че този път ще бъде невъзможно.

— Жалко. — Тя им поднесе чая, а мислено си каза, че Ив се различава от предварителната представа, която имаше за нея. Не приличаше на бездушните американски полицаи; едновременно изглеждаше жена с желязна воля, което се потвърждаваше и от факта, че се беше омъжила за човек с тъмно минало. — Разбрах, че сте роден в Дъблин — обърна се тя към Рурк.

Младият мъж забеляза любопитния й поглед и разбра, че тя знае за репутацията му, макар в полицията да нямаше досие за него. В този град хората имаха добра памет.

— Израснах в бордеите на южните квартали.

— Дори и днес този район е населен предимно с бедняци. — Фаръл седна и кръстоса великолепните си крака. — Разбирам, че тук имате няколко… предприятия.

— Да.

— Чуждестранните инвестиции са добре дошли за икономиката ни. Казаха ми, че сте докарал тялото на Джени О’Лиъри, за да бъде погребано тук.

— Така е. Поклонението ще се състои довечера.

Фаръл кимна и отпи от чая си.

— Моя братовчедка веднъж гостува в пансиона на Джени. Казваше, че бил много чист и уютен. Бил ли сте някога в Уикло?

— Не. — Рурк наклони глава, разбирайки накъде бие тя. — Не бях виждал Джени повече от дванайсет години.

— Обаче сте се свързал с нея преди да замине за Ню Йорк.

Ив рязко остави чашата си на масата.

— Инспектор Фаръл, разследването на трите убийства е поверено на мен. Нямате право да разпитвате Рурк.

„Жена с желязна воля — отново си помисли инспекторката. — Обича да брани територията си. Но същото се отнася и за мен.“

— Тримата убити са ирландски поданици. Ние проявяваме голям интерес към хода на разследването.

— Позволете ми да обясня — намеси се Рурк, за да предотврати ново избухване на съпругата си. — Обадих се на Джени след убийството на Шон Конрой. Страхувах се за нея.

— Защо точно за нея?

— Защото тя беше измежду хората, с които бях близък преди да напусна Дъблин.

— Предлагам да изясним нещата — заговори Ив, стараейки се да отвлече вниманието й от Рурк. — Някакъв човек ми се обади по видеотелефона; сигналът беше заглушен чрез специално приспособление и все още не сме проследили обаждането. Непознатият заяви, че Бог го е упълномощил да отмъщава и че той е избрал мен за опонент в безумната си игра. Цитира ми пасаж от Библията и ми зададе гатанка. Когато я разгадах, разбрах, че трябва да отида в Лакшъри Тауърс, а в апартамента на Томас Бренън открих обезобразеното му тяло. По-късно научих, че Рурк е познавал убития от времето, когато и двамата са живеели в Дъблин…

— Разговарях с вдовицата му — прекъсна я Фаръл. — Каза ми, че сте била много мила с нея.

Ив повдигна вежда.

— Вече не пребиваме от бой вдовиците, защото вреди на имиджа на нюйоркската полиция.

Инспекторката въздъхна и замълча, докато два боядисани в зелено и бяло туристически трамвая преминаха по улицата. После промълви:

— Разбрах намека ви, лейтенант.

— Радвам се. И така, на следващия ден онзи отново се обади и ми зададе нова гатанка. Тръгнах по следите и открих тялото на Шон Конрой. Фактът, че второто убийство е било извършено в къща, принадлежаща на съпруга ми, подсказваше, че престъпникът иска да се добере до Рурк…

— Последвало е ново обаждане, след което сте намерила Джени О’Лиъри обесена в хотел, който също е собственост на Рурк.

— Точно така. Човек от нашия отдел по електроника установи, че обаждането последователно е било прехвърлено на различни точки от земното кълбо; дори имаше данни, потвърждаващи, че престъпникът се е обаждал от нашия дом. По-късно се разбра, че това е само отражение на сигнала… „ехо“, както го наричат специалистите. В момента „ехото“ се анализира и съм сигурна, че скоро ще установим откъде се е обаждал убиецът.

— Добре, но в момента главният заподозрян е служител на Рурк, който също е живеел в Дъблин. — Тя лукаво се усмихна на Рурк. — Не открихме почти никаква информация за този Съмърсет.

— Сведенията ви не са точни, инспектор — сухо каза Ив. — Разследването разполага с факти, които доказват, че Съмърсет е бил използван, за да бъде заблудена полицията.

— Все пак всички следи водят към Дъблин, поради което и вие сте тук.

— Рурк и Съмърсет ми разкриха тайна от миналото си. Убедена съм, че мотивите за трите престъпления трябва да се търсят в изнасилването и убийството на малолетната дъщеря на иконома, извършени преди близо двайсет години. Девойката на име Марлена е била похитена от хора, които са я заплашвали с убийство, ако Рурк не се подчини на заповедите им. Въпреки че той е предложил да се предаде в ръцете им, трупът на момичето бил захвърлен пред дома му.

— Това се е случило в Дъблин, така ли?

— Кръв се е проливала и все още се пролива в красивия ви град, инспектор — студено отбеляза Рурк.

Фаръл сурово го изгледа и се обърна към компютъра си.

— Кога се е случило?

Той й съобщи годината, месеца, деня и дори точния час.

— Ще търся досието на Марлена Съмърсет.

— Не. Фамилията й беше Колчак — поправи я Рурк и си помисли, че по онова време Съмърсет се беше подвизавал под името Бейзъл Колчак, но за щастие досието му отдавна беше унищожено. — Не всички деца използват фамилните имена на бащите си.

Фаръл безмълвно се втренчи в него, после издири файла на Марлена.

— Случаят е бил разследван и заключението е, че момичето е загинало при нещастен случай. Полицаят, който се е занимавал с разследването, е бил… — Тя замълча, въздъхна и добави: — Инспектор Магуайър. Познавахте ли го? — запита Рурк.

— Да.

— Не го познавам лично, но репутацията му позори нашия отдел. Ваши познати са били и убийците на Марлена.

— Да. Те вече не са между живите.

— Ясно. — В очите й проблеснаха искрици. — Кажете ми имената им.

Докато Рурк ги изреждаше, инспекторката откриваше съответните файлове, след което набързо ги прегледа, и промълви:

— Не са били измежду примерните граждани на Дъблин. Ала са умрели по жесток начин. Бих казала, че някой е искал да им отмъсти.

— Имате право — съгласи се той.

— Хората, които са избрали този начин на живот често биват зверски убити — намеси се Ив. — Убиецът се е заел да отмъщава за смъртта им, вярвайки, че са били ликвидирани от Рурк. Жертвите му са познавали Марлена, знаели са истинските обстоятелства, при които е загинала. А Съмърсет е неин баща, който е продължил приятелството си с Рурк. Успях временно да отвлека вниманието на престъпника, но съм уверена, че само след ден-два той ще нанесе нов удар.

— Имате ли представа кого е набелязал като следваща жертва?

— От убийството на Марлена са изминали деветнайсет години, инспекторе — отговори Рурк. — Опитах се да предупредя всички евентуални жертви, но не можах да спася дори Джени.

— Мога да изискам официални сведения за семействата на шестимата убийци — започна Ив, — но това не е достатъчно. Необходимо ми е мнението на професионалист, на полицай, който познава тези хора, известно му е как разсъждават. Трябва ми списък на заподозрените.

— Изготвихте ли психологически профил на вашия човек?

— Да.

Фаръл кимна.

— Тогава да се залавяме за работа.

— Това са професионални престъпници — заяви Фаръл, която разсеяно потупваше с показалката дланта си. Бяха се прехвърлили в малка зала за съвещания без прозорци; на стената бяха монтирани три монитора. Тя посочи към първата снимка. — Райън го познавам добре. Преди пет години го изпратих в затвора заради въоръжен грабеж. Изключително жесток е, но е страхливец. От шест месеца е на свобода, но едва ли ще остане дълго извън затвора. Не отговаря на вашия профил.

Ив прикрепваше снимките към таблото в дъното на залата, като поставяше в лявата й част жертвите, а в дясната — евентуалните заподозрени. След като чу мнението на Фаръл, махна снимката на Райън.

— Майкъл О’Мали.

— Бил е в ареста в нощта, когато е бил убит Конрой. — Ив намръщено прочете информацията до снимката. — Прибрали са го за шофиране в нетрезво състояние.

— Изглежда, че прекалено често надига бутилката. — Фаръл, която се взираше в монитора, забеляза, че Майкъл О’Мали многократно е бил арестуван за пиянство и за нарушаване на обществения ред. — Освен това редовно пребива жена си. Истински сладур.

— Спомням си, че като се напиеше, започваше да бие момичето, с което ходеше… мисля, че се казваше Ани.

— Да. Ани Мърви. Сега му е съпруга и яде пердах всеки ден — въздъхна Фаръл.

— Мръсник е, но не е човекът, когото търсим. — Ив махна и тази снимка от таблото. — Какво ще кажете за симпатяга номер три?

— Нищо чудно да е вашият човек. Имала съм вземане-даване с Джейми Роуън и знам, че не е глупак. Освен това е хитър и лукав. Майка му е от богато семейство, което му позволи да получи добро образование. Той обича лукса.

— Хубавец е — промълви Ив.

— Вярно е и той знае как да се възползва от чара си. Пада си по хазарта и ако длъжниците не му платят веднага, изпраща при тях някого от биячите си. Миналата година го арестувахме за съучастие в убийство. Знаехме, че един от хората му е действал по негово нареждане, но не успяхме да го докажем и освободихме Джейми.

— А той дали е пребивал до смърт някого?

— Дори да го е правил, нямаме доказателства.

— Ще го имам предвид, но ми се струва, че е прекалено пресметлив и хладнокръвен и че предпочита други да вадят кестените от огъня. Познаваш ли го, Рурк?

— Запознахме се, когато му насиних окото и му разклатих няколко зъба. — Той се усмихна и запали цигара. — Сигурно сме били по на дванайсет. Джейми се опита да ме измами, но си получи заслуженото.

— Това бяха последните трима от списъка на най-вероятните извършители на престъпленията в Ню Йорк. Да видим колко останаха. — Фаръл преброи снимките на таблото. — Дванайсет души… Склонна съм да вярвам, че виновникът е Роуън или Черния Райли. Те са най-умните от цялата шайка.

— Тогава ще ги поставим на първо място в списъка. Но човека, когото търсим, не е само изключително интелигентен — продължи Ив и заобиколи масата. — Темпераментен е и същевременно търпелив, има голямо самочувствие. Не бива да забравяме, че е и религиозен фанатик.

— Предполагам, че е католик, ако е член на някое от семействата, които току-що обсъдихме. Повечето от тях не пропускат неделната литургия, след като в съботната нощ са се отдавали на разврат и на разгул.

— Не познавам нито католическата, нито другите религии, но по време на едно от обажданията и престъпникът използва музика от католическа погребална литургия, освен това винаги оставя на местопрестъплението статуетка на Дева Мария. Ето защо предполагам, че е католик. — Ив извади значката от джоба си. — Оставя и този „сувенир“. Сигурно означава нещо за него.

— Предполага се, че детелината носи късмет — добър или лош — отговори Фаръл. — Дори една от местните художнички вместо подпис поставя детелина на картините си. — Тя обърна значката и се намръщи. — А рибата символизира християнството. Вече съм убедена, че престъпникът е ирландец. Дано да имаме късмет и да открием самоличността му.

Ив пъхна значката в джоба си и попита:

— Възможно ли е да повикате на разпит тези дванайсет души? Все ще намерите някакъв повод.

Фаръл горчиво се засмя.

— Поводи колкото щеш. Ако не привикаме тези типове поне веднъж месечно, започват да се чувстват пренебрегнати. Предлагам набързо да хапнем нещо, след което ще извикам за разпит всички заподозрени.

— Много съм ви задължена. Ще мога ли да присъствам?

— Да, но ви забранявам да задавате въпроси.

— Съгласна съм.

— Нарушавам правилника като допускам присъствието на лейтенант Далас — обърна се Фаръл към Рурк, — но не мога да разреша на цивилен да се намесва в работата на полицията. Няма да е лошо да потърсите старите си приятели и да ги почерпите по една бира.

— Ясно. Благодаря, че ни приехте.

Тя пое протегнатата му ръка, задържа я за миг и го погледна в очите.

— Когато бях начинаещо ченге, веднъж си имах работа с баща ви. Той не можеше да преживее факта, че го е арестувала жена… нарече ме какво ли не… Още бях неопитна и той успя да разцепи устната ми преди да го усмиря с юмрук в челюстта.

Лицето на Рурк стана безизразно, в очите му проблеснаха гневни пламъчета и той побърза да освободи ръката си.

— Съжалявам.

— Вие не сте виновен. Работата е там, че ченгетата никога не забравят първите си грешки… затова си спомням баща ви. Очаквах, че ще приличате на баща си. Но вие нямате нищо общо с него. Довиждане, Рурк.

— Довиждане, инспекторе.

Когато Ив се прибра в хотела, беше гладна и й се виеше свят. Очевидно часовата разлика оказваше въздействие върху организма й. Рурк го нямаше, но в апартамента я очакваха шест закодирани съобщения, изпратени по факса. Докато ги четеше, тя си наля чаша кафе с надеждата, че ще я разсъни. После се свърза с Пийбоди по портативния видеотелефон. На монитора изплува лицето на сътрудничката й, която възкликна:

— Лейтенант Далас!

— Току-що се прибрах. „Метачите“ приключиха ли огледа на бялата камионетка, която полицията откри изоставена в центъра на града?

— Да, лейтенант. Обаче това беше погрешна следа. Оказа се, че камионетката е била използвана за извършване на обир в Джърси. Ще ми отнеме време, докато проверя всички превозни средства от тази марка и този модел. Открих и таксиметровия шофьор, но той дори не беше забелязал, че регистрационните му табелки са били откраднати.

— Макнаб напредва ли със заглушителя?

Пийбоди презрително изсумтя, после се овладя и отвърна:

— Твърди, че бил постигнал известен успех, но използва технически термини, които изобщо не разбирам. Работи заедно с някакъв компютърен гений от отдела на Рурк и очевидно добре се забавлява. Мисля, че двамата са влюбени един в друг.

— Много си жлъчна, Пийбоди.

— Мога да бъда и по-злобна. Нашият човек не се е обаждал и навярно събира сили за нови подвизи. Макнаб ще прекара нощта в кабинета ви, за да бъде на линия, ако престъпникът реши да се свърже с вас. Аз също ще остана.

— Да разбирам ли, че двамата ще се разполагате в кабинета ми?

— Щом му е разрешено да остане, значи е разрешено и на мен. Освен това храната е страхотна.

— Дано с Макнаб да не се хванете за гушите.

— Ще се постарая да обуздая чувствата си към него.

— Така и трябва. Съмърсет държи ли се прилично?

— Днес отиде на курс по рисуване, след това бил на кафе с приятелката си — знам го със сигурност, защото накарах да го проследят. Прибра се преди двайсет минути.

— Погрижи се повече да не излиза.

— Не се безпокойте. А вие напредвате ли?

— Още не знам. Имам списък на възможни убийци, като половината имена отпаднаха след проведените разпити. Ще се съсредоточа върху останалите шестима, единият от които е в Ню Йорк, а за другия се предполага, че е в Бостън. Връщаме се утре по обяд и веднага ще се заловя да ги проверявам.

— Ще ви очакваме с нетърпение, лейтенант.

— По-добре намери проклетата камионетка, Пийбоди — сопна й се Ив и прекъсна връзката.

Знаеше, че не е глупаво и безполезно да идва тук, но не успя да преодолее желанието си. Бедняшкият квартал почти не се беше променил от времето, когато Рурк беше малко момче и отчаяно се опитваше да се измъкне от мизерията. Тук все още се издигаха грозните жилищни блокове с олющена мазилка, течащи покриви и прозорци с изпочупени стъкла. Пред блока, където той беше живял преди години, някой наивник беше засадил градинка с цветя.

Но ароматът им не можеше да прикрие вонята на урина и повръщано, а пъстрите им багри не успяваха да разсеят впечатлението за някаква обреченост.

Импулсивно блъсна вратата и се озова в тъмен коридор с мръсен под и олющени стени. Вдигна поглед към стълбището, от което някога баща му го беше хвърлил, защото не беше изпълнил „нормата“ си по откраднати портфейли.

Горчиво се усмихна. По онова време беше готов да понесе най-тежкия побой, стига да скриеше част от плячката. Баща му вечно беше пиян, пък и беше прекалено глупав, за да се досети какво се случва зад гърба му. Малко по малко Рурк беше събрал солидна сума и беше твърдо решен да опита късмета си и завинаги да напусне бедняшкия квартал.

— Дори да не го мамех, пак щеше да ме бие — промърмори той и се ослуша. Някакъв мъж ругаеше, дочуваше се женски плач. Усети, че му се повдига от миризмата на варено зеле, която изпълваше коридора, затова побърза да излезе. Застана на тротоара и дълбоко си пое въздух. Внезапно срещна погледа на някакъв юноша с тесни черни панталони и дълга руса коса. Момиченцата, които разчертаваха отсрещния тротоар, за да играят на „дама“, се изправиха и любопитно загледаха непознатия мъж. Рурк ги отмина, ала усещаше, че от прозорците го дебнат враждебни погледи.

В този квартал не идваха добре облечени хора и за жителите му появата на елегантен мъж беше равнозначна на подигравка с бедността им.

Момчето изпсува на галски. Рурк се обърна и забеляза подигравателното му изражение.

— Ела с мен зад блока — извика му на същия език и с изненада установи, че не е забравил нито дума. — Тъкмо съм в настроение да пребия някого. Защо не и теб?

— Много хора са намирали смъртта си на задната уличка — извика в отговор хлапакът. — Защо не и ти?

— Давай да си премерим силите — усмихна се Рурк. — Но знаеш ли какво се говори за мен? Че когато съм бил наполовина на твоята възраст, съм заклал там баща си. Заклал съм го като прасе.

Момчето смутено запристъпва от крак на крак и предизвикателството в погледа се замени от уважение.

— Сигурно ти си онзи Рурк…

— Сигурно. Не ми се изпречвай на пътя и ще доживееш до дълбока старост.

— Ще се измъкна от тук — извика хлапакът след него. — Ще се спася като теб и ще нося шикозни дрехи. Проклет да бъда, ако кракът ми отново стъпи тук.

— И аз си мисля, че никога няма да се върна — въздъхна Рурк и пристъпи в тясната алея между двата жилищни блока.

Устройството за рециклиране на сметта беше повредено. Всъщност откакто Рурк се помнеше, то никога не беше работило. Както винаги върху разбития асфалт се търкаляха какви ли не отпадъци. Леденият вятър развяваше палтото и косата на Рурк, който се взираше в мястото, където беше лежал мъртвият му баща.

Но той не беше забил ножа в гърдите му, въпреки че беше мечтал да го стори всеки път, когато понасяше жесток побой. Когато баща му беше убит, Рурк беше едва на дванайсет и още не беше отнел ничий живот.

Беше успял да изпълзи от тази помийна яма. Беше оцеля, дори нещо повече — беше преуспял в живота. А сега може би за първи път осъзнаваше, че се е променил.

Никога повече нямаше да прилича на хлапака, който преди малко го беше предизвикал. Със собствени усилия беше съградил живота си и се беше научил да му се наслаждава не само защото сега битието му коренно се различаваше от годините, прекарани в мизерия.

Сърцето му се стопляше от страстната му любов към една жена, искреното чувство никога нямаше да се породи в предишния Рурк, който беше завладян от омразата.

Страхуваше се, че завръщането му в Ирландия ще възкреси призраците от миналото, но се оказа, че най-сетне душата му беше намерила покой.

— Върви по дяволите, мръсник такъв — прошепна той и внезапно изпита странно облекчение. — Не успя да ме сломиш.

Обърна се и загърби миналото, отправил взор към онова, което го очакваше. После бавно се отдалечи, а дъждовните капки се стичаха по лицето му като сълзи.