Отмъщение в смъртта

Шестнайсета глава

Никога досега Ив не беше присъствала на типичното за ирландците заупокойно „празненство“, защото това действително беше празненство. Рурк го беше организирал в „Пени пиг“. Кръчмата беше затворена за клиенти, но все пак беше претъпкана, защото Джени беше имала много приятели. Звучеше музика, присъстващите шумно разговаряха и консумираха огромни количества уиски и бира.

Ив си спомни за едно поклонение, на което беше присъствала само преди месец и което беше последвано от нови убийства и насилие. Мъртвата беше положена в прозрачен ковчег и залата бе украсена с тежки червени драперии и много цветя. Опечалените разговаряха шепнешком.

А тук поклонението пред паметта на мъртвите напомняше празненство.

— Добро момиче беше Джени — гръмогласно се провикна човек, който седеше на бара и вдигна чаша. — Никога не кръщаваше с вода уискито и не се скъпеше като го наливаше. А усмивката й сгряваше като питиетата, които тя поднасяше.

— Да пием за Джени. — Всички вдигнаха чаши.

Разказваха различни истории, които възхваляваха добродетелите на покойната, но постепенно започнаха да се пускат шеги за присъстващите и най-вече за Рурк.

— Спомням си една вечер — започна Брайън — преди много години, когато Джени беше хубава девойка и работеше тук като сервитьорка. По онова време кръчмата беше собственост на Малони — Бог да го прости този кожодер, — а аз обслужвах бара срещу нищожно заплащане. — Замълча, отпи от уискито и дръпна от пурата, която му беше дал Рурк. — Бях хвърлил око на Джени… Както би сторил всеки нормален младеж… но тя не ми обръщаше внимание. Интересуваше я само Рурк. През онази вечер кръчмата беше препълнена и всички млади мъже се надпреварваха да спечелят благоволението на Джени. Хвърлях й любовни погледи, тя обаче не ме забелязваше.

Той сложи ръка на сърцето си и тежко въздъхна.

Всички избухнаха в смях и заръкопляскаха.

— Не ме забелязваше — повтори Брайън, — защото виждаше само Рурк. Той седеше хей там, може би на същата маса, където седи тази вечер; обаче не беше облечен толкова шикозно и се обзалагам, че не е ухаел толкова хубаво. Джени се въртеше около него, облягаше се на масата и се навеждаше към него, а сърцето ми затуптяваше по-силно като си помислех каква гледка се разкрива от деколтето й. После го питаше дали да му занесе още бира. — Той отново въздъхна и разкваси гърлото си с уиски. — Но Рурк сякаш не чуваше гласа й, не забелязваше гальовния й поглед. Момичето на моите мечти му предлагаше да го отведе в рая, а той продължаваше да изписва колони цифри, да ги сумира и да изчислява печалбите си. Още тогава си личеше, че ще стане бизнесмен. Джени обаче не беше от момичетата дето си оставят магарето в калта — винаги вършеше онова, което си беше наумила. Помоли Рурк да й помогне да вземе нещо от склада. Не можела да достигне най-горната полица, а той бил толкова висок, толкова силен…

Брайън забели очи, а някаква жена се приведе към Рурк и шеговито опипа бицепсите му.

— Въпреки че се занимаваше с тъмни сделки, момчето беше истински кавалер — продължи разказа си барманът. — Прибра бележката в джоба си и последва Джени в склада. Останаха там цяла вечност, а аз стоях зад бара с разбито сърце. Когато все пак излязоха, лицата им бяха зачервени, а дрехите им някак раздърпани. Разбрах, че съм загубил Джени, защото младежът не носеше нищо, а нали уж беше отишъл в склада да й помогне… Той седна и закачливо й намигна, после отново извади бележника си и запресмята печалбата си.

И тримата бяхме по на шестнайсет, мечтаехме за бъдещето и се питахме какъв ли ще бъде животът ни след години. Сега кръчмата на Малони е моя, Рурк има толкова големи печалби, че не успява да ги пресметне, а Джени, моята сладка Джени е на небето при ангелите…

В кръчмата беше настъпила тишина, няколко жени подсмърчаха. След малко разговорите се подновиха, но хората снижаваха гласовете си. Брайън взе чашата си и седна в сепарето при Ив и Рурк.

— Спомняш ли си онази вечер?

— Да. Думите ти ме развълнуваха.

— Може би не постъпих много тактично. Надявам се да не съм ви засегнал, лейтенант.

— Да не мислите, че имам камък вместо сърце? — Музиката и напевните ирландски гласове бяха разнежили Ив. — Тя знаеше ли за чувствата ти към нея?

— По онова време дори не подозираше колко я обичам. — Брайън поклати глава и избърса насълзените си очи. — А по-късно станахме прекалено добри приятели, за да й предложа да се любим. Никога не престанах да я обичам, но с течение на времето обичта ми стана по-различна. Струва ми се, че бях влюбен в представата, която си бях създал за нея… — Той тръсна глава и посочи чашата на Рурк. — Почти не си го докоснал. Може би животът сред янките те е направил мекушав.

— Винаги съм бил по-мъжко момче от теб. И съм издържал на пиене.

— Така е — призна Брайън. — Иска ми се обаче да ти припомня нещо. Помниш ли какво се случи в нощта, след като продаде пратката скъпо френско бордо, която беше внесъл контрабандно… Извинете ме, скъпа госпожо лейтенант.

Рурк лукаво се усмихна и погали Ив по косата.

— По време на бурната ми кариера съм вкарвал контрабандно доста пратки френско вино.

— Безсъмнено, но през онази нощ остави за нас шест бутилки. Спомням си, че беше в особено добро настроение. Предложи да поиграем на покер с Джак Бодин и с онзи глупак Майк Конъли дето се остави да го наръгат с нож преди четири години. Изпихме виното до капка; вашият съпруг, госпожо лейтенант, се напи като мотика и все пак обра парите на всички.

Рурк отпи от уискито си и заяви:

— А пък аз си спомням, че когато сутринта се събудих, джобовете ми бяха празни.

Брайън се ухили.

— Какво можеш да очакваш като се напиваш в компанията на крадци? Виното обаче си го биваше, Рурк… А сега ще помоля да изсвирят „Черна копринена панделка“. Ще я изпееш ли?

— Не.

— Да я изпее ли? — Ив наостри уши. — Ама той може ли да пее?

— Не — отново отсече Рурк, а барманът се засмя и заяви:

— Ако го помолиш много настоятелно и непрекъснато пълниш чашата му, ще разбереш, че има хубав глас.

— Но той дори не си тананика под душа. — Ив любопитно изгледа съпруга си. — Наистина ли можеш да пееш?

Чувствайки се едновременно развеселен и смутен, той поклати глава и вдигна чашата си.

— Нямам намерение да се напия дотолкова, че да ме уличите в лъжа.

— Ще видим дали ще удържиш на обещанието си. — Брайън намигна на Ив и се изправи. — Ще помоля да изсвирят рил. Ще танцувате ли с мен, госпожо лейтенант?

— С удоволствие. — Тя го изпрати с поглед и любопитно изгледа съпруга си. — Научавам за неподозирани твои способности: да се напиваш, да натискаш барманките и да пееш в кръчмите.

— Щом обърнеш няколко чашки, останалото идва от само себе си.

— Копнея да те видя пиян. — Тя нежно докосна страната му и забеляза, че очите му вече не са печални. Не искаше да знае къде е бил следобеда, но имаше усещането, че от плещите му се е смъкнало тежко бреме.

Рурк се наведе и нежно я целуна по устните.

— Сигурно искаш да се напия, за да започна да те натискам. Ето, вече свирят рил — добави той, когато зазвуча игрива мелодия.

Ив вдигна поглед и забеляза как Брайън се приближава, като танцува в такт с музиката.

— Симпатичен ми е — прошепна тя на Рурк.

— И на мен. Дори много.

Валеше дъжд, но слънчевите лъчи се опитваха да проникнат през сивите облаци, придавайки седефен оттенък на дневната светлина. Старинните каменни кръстове в двора на църквата не бяха пощадени от бурните ветрове и от времето. Мъртъвците — събратя по съдба — почиваха близо един до друг.

Иззад стръмните скали се дочуваше грохотът на прибоя, който подсещаше, че времето тече дори и тук.

Небесната синева беше закрита от облаци, напомнящи сгънати сиви одеяла. Нямаше ги характерните за Ню Йорк въздушни автобуси. Тревата, която покриваше високите, устремени към небето хълмове, беше смарагдовозелена като в мечтите и в сънищата.

Ив имаше чувството, че гледа архивен филм или холограмна програма.

Свещеникът носеше традиционното дълго расо и говореше на галски. Погребването на мъртвите беше ритуал, който само богатите можеха да си позволят. Подобно нещо не се случваше всеки ден, затова отвън се бяха събрали множество любопитни, които почтително мълчаха, докато гробарите спускаха ковчега в прясно изкопания гроб.

Рурк притисна до себе си Ив сякаш търсеше утеха, а опечалените се прекръстиха. Той знаеше, че погребва не само приятелка, а миналото си, което беше смятал за отдавна погребано.

— Извини ме за момент, трябва да поговоря със свещеника — прошепна на Ив.

Тя докосна ръката му, която лежеше върху рамото й и отговори:

— Ще те почакам тук.

След малко Брайън застана до нея.

— Добро момче е Рурк… погрижил се е за Джени. Тя би искала да бъде погребана тук, под ясеновото дърво, което ще й пази сянка през лятото. Всяка неделя звънарят бие църковните камбани и те сякаш пеят…

— Обичал я е — промълви Ив.

— Няма нищо по-сладко от първата любов между две много млади и много самотни същества. Спомняте ли си детството си, скъпа?

— Не съм имала детство. Но разбирам какво са чувствали Рурк и Джени.

Брайън сложи ръка на рамото й:

— Извадил е късмет с вас, мила госпожо, въпреки че сте имала неблагоразумието да станете ченге. Добра ли сте в професията, лейтенант?

— Да. — Тонът му й се стори особен и тя го погледна в очите. — Мисля, че най-добре се справям с полицейската работа.

Брайън кимна, сетне промълви:

— Бог знае каква сума има в плика, който Рурк даде на свещеника.

— Завиждаш ли му, задето е богат?

— Никак. — Той се позасмя. — Не че и аз не мечтая за същото. Съпругът ви е много предприемчив човек и непрекъснато се стремеше към нещо ново, което ще му донесе по-големи печалби. А пък аз само мечтаех да притежавам кръчмата и щом желанието ми се е сбъднало, също съм богат. — Изгледа тясната й черна пола и елегантните й обувки. — Виждам, че не сте облечена подходящо за катерене по скали, но ако ме хванете под ръка, ще ви предложа малка разходка.

— Съгласна съм. — Ив знаеше, че иска да й каже нещо, но предпочиташе да останат насаме.

— Знаете ли, че никога не съм бил в Англия? — започна той, докато бавно вървяха по каменистата поляна. — Никога не съм имал желание да отида там. В днешно време можеш да се озовеш в която и да е точка на Земята по-бързо, отколкото да си го помислиш, но аз никога не съм напускал този остров. Виждате ли онези корабчета?

Ив надзърна над скалите към бурното море. Корабчета с реактивни двигатели пореха вълните като огромни акули.

— Навярно се използват от туристи и местни хора, които работят в Англия.

— Да, пътуват до там и обратно ден след ден, година след година. Ирландия все още е бедна страна и по-амбициозните ми сънародници предпочитат да работят в някоя от съседните страни, като се придвижват с корабчетата, а по-богатите — с въздушните автобуси. Тъй като живеят в една държава, а работят в друга, от заплатите им се удържат десет процента… Управниците винаги намират начин да бръкнат в джобовете на хората. Питам се има ли смисъл да прекараш по-голямата част от живота си, пътувайки напред-назад? — Той сви рамене. — Предпочитам да си стоя тук и да наблюдавам парада.

— Слушай, престани да увърташ. Чувствам че искаш да ми кажеш нещо.

— Много неща, скъпа госпожо лейтенант.

Докато вървеше към тях, Рурк си спомни, че се беше запознал с Ив на погребението на жена, чийто живот беше насилствено прекъснат. Спомняше си още, че денят беше мразовит, а Ив беше забравила ръкавиците си. Тя носеше грозен сив костюм, а едно от копчетата на сакото й висеше на конците. Рурк пъхна ръка в джоба си и докосна копчето, което в края на краищата се беше откъснало.

— Май се опитваш да флиртуваш с жена ми, Брайън.

— О, непременно щях да пробвам, но се боя, че нямам никакъв шанс. Всъщност исках да споделя с нея нещо, което ще заинтересува и двама ви. Рано тази сутрин ми се обади Съмърсет.

— Не думай. И какво ти каза?

— Че трябва спешно да замина за Ню Йорк, а ти си поемал всичките ми разходи.

— Кога ти се обади? — Ив бързо извади портативния си видеотелефон, за да се свърже с Пийбоди.

— В осем. Съобщи ми, че въпросът бил много важен и че трябвало лично да го обсъдим. Трябвало незабавно да взема самолета от летището да отида в хотел „Сентрал Парк“, където на мое име бил запазен апартамент, и да чакам ново обаждане.

— Сигурен ли си, че е бил Съмърсет? — попита Рурк.

— Разбира се, че беше той. Познах го веднага, пък и гласът му беше същият като едно време. Стори ми се малко надменен и поостарял, но безсъмнено беше той. Отказа да отговори на въпросите ми и прекъсна връзката, щом се опитах да го притисна.

— Пийбоди! — извика Ив. — Събуди се!

— Моля? — На екрана се появи подпухналото от съня лице на сътрудничката й, която широко се прозина. — Извинете… Слушам, лейтенант. Вече съм будна.

— Изритай Макнаб от леглото и го накарай да провери видеотелефоните в дома ни. Интересува ме дали някой е разговарял с Ирландия в… по дяволите, каква беше часовата разлика? Да речем в три след полунощ.

— С удоволствие ще изпълня заповедта ви за изритването, лейтенант.

— Обади ми се, веднага щом проверите. — Тя се обърна към Брайън: — Ще те моля да ни предоставиш като веществено доказателство записа на обаждането. Ще направим копие и за инспектор Фаръл, но на мен ми е необходим оригиналът.

— Досетих се, че ще го поискате. — Той извади някакъв диск от джоба си.

— Браво. Какво каза на човека, който ти се обади?

— Че не мога току така да зарежа кръчмата и да отпътувам на другия край на света. Опитах се да блъфирам, попитах къде е Рурк. Но той все повтаряше, че незабавно трябва да замина за Ню Йорк и че Рурк богато ще ме възнагради. — Той кисело се усмихна и добави: — Предложението беше много съблазнително — пътуване в първа класа, апартамент в луксозен хотел и двайсет хиляди лири за всеки ден от престоя ми в Ню Йорк. Трябва да съм луд, за да откажа.

— Няма да мърдаш от Дъблин! — гневно се сопна Рурк и Брайън стреснато подскочи, сетне изпъна рамене и заяви:

— Решил съм да замина за Ню Йорк и да му дам да разбере на този мръсник. Ще види той кой е Брайън Кели!

— Забранявам ти да напускаш Дъблин — извика Рурк. Очите му бяха гневно присвити, беше свил дланите си в юмруци и бе готов да се нахвърли върху стария си приятел. — Готов съм да те пребия, но няма да ти позволя да заминеш.

— Въобразяваш си, че ще ме надвиеш, а? — Брайън понечи да свали палтото си. — Хайде, опитай.

— Веднага престанете, идиоти такива! — Ив застана между тях, за да ги разтърве, ако се наложеше. — Оставаш в Дъблин, Брайън и точка по въпроса. Ще блокирам пътническата ти виза и ако се опиташ да напуснеш страната, ще прекараш доста време в затвора.

— Не може да ме спре някаква си виза…

— Млъкни! А ти се отдръпни — обърна се тя към Рурк. — Не мога да повярвам, че само от два дни си в Ирландия, а все гледаш да се сбиеш с някого. Навярно климатът ти влияе зле.

Видеотелефонът й иззвъня.

— Сигурно е Пийбоди. А вие двамата запомнете: ако не искате да се държат с вас като със слабоумни, дръжте се като нормални хора.

Тя се отдалечи, за да разговаря насаме със сътрудничката си.

Брайън се ухили и удари Рурк по гърба.

— Каква жена, а?

— Моята Ив е деликатна и крехка като цвете и има добър нрав. — Усмихна се като я чу да ругае и допълни: — А гласът й е като сребърна флейта.

— Личи си, че си лудо влюбен в нея.

— Не отричам. — Замълча за миг, после настоятелно заговори: — Остани в Дъблин, Брайън. Знам, че много лесно ще се добереш до нова виза, но те моля да не заминаваш. Току-що погребахме Джени, не искам да загубя и теб.

Брайън въздъхна.

— Нима ме мислиш за толкова глупав, че да повярвам на щедрите обещания?

Ив се върна при тях и гневно възкликна:

— Представете си само, онзи мръсник ми е изпратил цветя! — Рурк понечи да я прегърне, но тя отблъсна ръката му и се намръщи.

— Обясни ни какво се е случило, скъпа.

— Пийбоди ми съобщи, че току-що куриер бил донесъл две дузини рози. Букетът бил придружен с картичка, с която изпращачът ми пожелавал скорошно оздравяване, за да бъда готова за следващия рунд. Той бил поръчал да прочетат новена (Бог знае какво е това?) за мое здраве. Пийбоди каза, че повикала специалист да провери дали в букета няма бомба, освен това е задържала и куриера. Съобщи ми още, че през нощта никой не е разговарял по видеотелефоните в дома ни. Макнаб бил поръчал да му занесем диска със записа, който е направил Брайън, за да провери откъде е обаждането. — Тя се поуспокои и когато този път Рурк понечи да я прегърне, не го отблъсна.

— Трябва незабавно да се върнем в Ню Йорк — заяви той и се обърна към стария си приятел: — Да те закараме ли до дома ти, Брайън?

— Не, дошъл съм с кола. Пази се, Рурк. — Той сърдечно го прегърна. — Отново ела в Ирландия.

— Непременно.

— Доведи и хубавата си жена. — Ив изненадано примигна, когато Брайън прегърна и нея, после я целуна по челото.

Благодарение на свръхзвуковия самолет на Рурк след два часа вече бяха в Ню Йорк и Ив разпитваше момчето от цветарския магазин, което беше доставило букета в дома й.

— Полицай Пийбоди е конфискувала пейджъра ти.

— Не го е конфискувала, ами доброволно й го връчих.

— Отново те питам — ти ли постави букета в кутията?

— Разбира се. Това е фасулска работа. Слагаш няколко клончета аспарагус и от онези, с белите цветчета, после поставяш розите. Леля ми е подредила кутиите и панделките на едно място, та да не се бавим с изпълнението на поръчките. Вашата полицайка може да се обади на леля ми, за да се увери, че казвам истината. Ще трябва ли да си намеря адвокат?

— Не е необходимо, Боби. Благодаря ти, че търпеливо изчака да се освободя, за да говоря с теб.

— Какво, свободен ли съм?

— Разбира се.

Боби се изправи и колебливо се усмихна.

— Досега не бях разговарял с ченге, ама се оказа, че не било толкова страшно.

— Напоследък престанахме да изтезаваме свидетелите.

Той пребледня, после я изгледа и се засмя.

— Шегувате се, нали?

— Абсолютно. Изчезвай, Боби. — Ив поклати глава, сетне повика сътрудничката си. — Какво научи Макнаб от пейджъра?

— Поръчката е била направена от обществен телефон в централната гара на метрото и е била платена в брой чрез електронен трансфер. За нищо на света не можем да се доберем до нашия човек.

— Не подозирах, че толкова скоро ще предприеме нов ход. Открихте ли нещо за камионетката?

— Не още. Проверявам и магазините за обувки. Компютърът изчисли, че маратонките на непознатия са приблизително четирийсети номер — учудващо малък размер за мъжка обувка. Този модел е бил пуснат на пазара само пред шест месеца и цената му е доста висока. Засега съм установила, че магазините в целия град са продали шестстотин и осем чифта.

— Остава да разберем кои са купувачите и да ги проверим. Ами палтото?

— През последните три месеца са били продадени само трийсет, но засега имената на купувачите не съвпадат с имената на онези, които са се сдобили с модерните маратонки, нито с хората, купили си статуетки на Дева Мария.

— Добре, повикай Макнаб.

След секунди младежът надникна през открехнатата врата.

— Макнаб на вашите заповеди, лейтенант.

— Подробно докладвай какво си свършил.

— Да започнем със заглушителя. — Той безцеремонно седна на бюрото. — Имам усещането, че скоро ще ни излезе късметът. Електронният инженер, дето го препоръча Рурк е истински факир. Ей Ей ми съобщи, че в „Трайдънт секюрити“ от година работят върху подобен модел и вече са постигнали значителни успехи.

— Кой е този Ей Ей?

— Геният, който работи за Рурк — дяволски е умен. Смята, че ако имаш късмет, устройството ще бъде готово след шест месеца. Носело се слух, че и други фирми работят в същата насока; една от тях е собственост на Бренън. Хората от отдела по промишлен шпионаж били убедени, че неговото предприятие е най-сериозният конкурент на „Трайдънт секюрити“.

— Имат ли готов прототип?

— Да. Ей Ей ми го показа. Добър е, но действа само от много близко разстояние. Все още не могат да го усъвършенстват и това им създава големи проблеми.

— Но очевидно престъпникът няма подобни проблеми — добрал се е до напълно усъвършенстван модел.

— Уместен въпрос. Мисля, че нашият човек известно време е работел в конструкторския отдел на „Рурк Индъстрийс“.

— Предположението ти е логично. Ще проверим заподозрените по списъка на инспектор Фаръл — нищо чудно да имаме късмет.

— Питам се дали заглушителят, който онзи е използвал, не е за еднократна употреба.

Ив присви очи и се замисли.

— Ако е така, какво правиш след използването му? Изхвърляш ли го, презареждаш ли го или променяш конфигурацията му?

— По-вероятни са последните две възможности. С Ей Ей работим върху тях.

— Добре, продължавайте. Откри ли нещо, свързано с „ехото“?

— Не мога да намеря оригиналния източник и това ме подлудява. Успях обаче да смъкна леърите от диска, който донесохте от Ирландия. Изображението на Съмърсет е било холограмно.

— Сигурен ли си?

— Нима изглеждам неуверен? — Нахаканата му усмивка помръкна под студения поглед на Ив. — Да, беше холограма. Дяволски добра, но направих увеличение и различни измервания. Изображението е било проектирано.

— Добре. — Това беше още един аргумент в полза на теорията й, че убиецът се опитва да злепостави Съмърсет. — До къде стигнахте с анализирането на записките, направени от охранителната камера в Лакшъри Тауърс?

— От отдела ми правят въртели. Позволих си да говоря от ваше име и ги накарах да ми обещаят, че ще имаме резултатите след четирийсет и осем часа.

„Ах, Фийни, колко си ми необходим точно сега“ — помисли си Ив и строго погледна Макнаб.

— Имаш ли да ми докладваш още нещо?

— Например това: имам доказателства, че човекът, когото търсим, се е обаждал в Ирландия — ехото съвпада.

— Браво. А сега открий източника. — Тя се изправи. — Време е отново да изляза на ринга. Ще покажа на онзи мръсник, че съм готова за следващия рунд. Пийбоди, искам те неотлъчно до мен.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.

— Престани да се подмазваш. — На излизане тя извади портативния си видеотелефон и се свърза с Надин Фарст.

— Хей, Далас, изглеждаш прекрасно за тежко болен човек — възкликна репортерката.

— Искам да съобщиш по новините следното: лейтенант Ив Далас се е възстановила от нараняванията си и ще продължи разследването на убийствата на Бренън, Конрой и О’Лиъри. Тя е убедена, че много скоро престъпникът ще бъде арестуван.

— Почакай да взема записващото устройство.

— Това е всичко, приятелко. Постарай се да го излъчите по време на най-гледаната новинарска емисия. — Тя прекъсна връзката и изтича надолу по стълбата… и онемя от удивление. На перилото беше преметнато великолепно кожено яке. Цветът му беше златистокафяв като очите й. — Опасен човек е Рурк, не пропуска нищо — промълви тя, взе якето и побърза да го облече.

— Прекрасно е! — възкликна Пийбоди и не издържа на изкушението да прекара длан по ръкава.

— Навярно е десет пъти по-скъпо от старата ми любима дреха, а след седмица вече ще бъде съсипано. Чудя се защо той… По дяволите, къде е грижовният ми съпруг? Открий Рурк — обърна се тя към домашния компютър.

— Да му се не види! Къде ли е отишъл? Дано да е зает с купуването на някоя планета; боя се обаче, че отново си пъха носа в полицейските работи.

— Наистина ли купува планети? — полюбопитства Пийбоди.

— Откъде да знам? За разлика от него не се бъркам в работата му… — Внезапно й хрумна нещо и тя възкликна: Хотел „Сентръл Парк“! Ето къде е отишъл!

Когато излязоха от къщата, машинално потърси с поглед колата си, която винаги паркираше пред входа, за да дразни Съмърсет, и изруга.

— По дяволите, нямам превозно средство!

— Заявката ви още не е изпълнена. Резервният вариант е лично да изискате да ви бъде предоставен автомобил.

— Разбира се. Какво от това, че ще чакам само една-две седмици? Дяволска работа! — Тя нервно пъхна ръце в джобовете на новото яке и забърза към гаража, който беше пристроен така, че да не дразни окото. Масивните дървени врати бяха с железен обков и с дръжки от пиринч, а високите сводести прозорци бяха с тъмни стъкла, за да се предпази боята на колите в огромното помещение. Целогодишно климатичната инсталация поддържаше температура от двайсет и пет градуса.

Ив разкодира ключалките и притисна длан към специалната пластина.

Вратите зейнаха, Пийбоди — също. Едва след няколко секунди успя да прошепне:

— Невероятно!

— По-скоро е прекалено и дори нелепо — презрително изрече Ив. — Точно каквото може да се очаква от един богат мъж — да колекционира скъпи играчки.

— Според мен е… върхът — благоговейно промълви сътрудничката й.

Автомобилите бяха в индивидуални клетки, разположени на две нива. Тук имаше спортни модели, лимузини, въздушни велосипеди, джипове, обикновени седани и едноместни авиомобили с аеродинамични форми. Някои бяха боядисани в крещящи цветове, други — в сиво и черно. Пийбоди замечтано се загледа във въздушен велосипед за двама и си представи как се носи в небето, вятърът си играе с косите й, а до нея седи мускулест красавец.

Ала бързо се върна на земята като забеляза как Ив се запъти към малка сива кола.

— Лейтенант, предлагам да вземем този. — Тя посочи син спортен модел със сребристи джанти. Решетката на радиатора беше истинско произведение на автомобилно то изкуство.

— Това е кола за фукльовци — отсече Ив.

— Може би, но не можете да отречете, че е много бърза и сигурно е заредена с гориво. — Пийбоди подкупващо се усмихна.

— Тук всички автомобили са заредени.

Ив посегна към бутона, за да освободи малкия сив седан, но сътрудничката й възкликна:

— Моля ви, лейтенант, направете един жест заради мен. Изпитайте насладата от бързата кола, защото много скоро отново ще шофирате някоя полицейска таратайка… — В гласа й се прокраднаха плачевни нотки. — Повечето хора до края на живота си дори не могат да докоснат такъв суперавтомобил. Нека вземем него… само този път.

— Престани да хленчиш — промърмори Ив, но все пак реши да изпълни желанието й.

Пийбоди отвори вратата и възкликна:

— Тапицерията е от истинска кожа. — Тя притвори очи, сякаш вдъхваше аромата на скъп парфюм. — О, погледнете таблото — все едно е на реактивен самолет.

— Вземи се в ръце, иначе ще вземем седана.

— За нищо на света! — Пийбоди побърза да се настани на предната седалка. — Няма да мръдна оттук.

— Невероятно е, че жена с твоето пуританско възпитание може да бъде толкова плиткоумна и да проявява слабост към разкоша.

— Доста упорито работих върху себе си, за да променя пуританските си възгледи и смятам, че съм постигнала известен успех. — Тя доволно се усмихна, когато Ив седна до нея. — Лейтенант, чувствам се като на седмото небе. Може ли да пусна радиото?

— Не. Сложи си колана и си затвори устата. — Но Ив не устоя на изкушението — включи двигателя и потегли с бясна скорост.

След по-малко от десет минути спряха пред хотела.

— Забелязахте ли как тази вълшебница взема завоите? Карахте с деветдесет, а дори не се усети. Представяте ли си как лети? Предлагам на връщане да я изпробваме във въздуха. Майчице, мисля, че получих оргазъм, когато завихме по Шейсет и втора!

— Спести ми тези подробности. — Ив слезе и подхвърли ключовете на портиера, който, щом видя значката й, се отказа да поиска бакшиш.

— Искам да я паркираш така, че да не чакам дори трийсет секунди, докато я докараш.

Без да дочака отговора му, тя влезе през автоматичната врата и прекосявайки фоайето с мозаечен под се приближи до рецепцията. Показа на служителя значката си и заяви:

— Един от апартаментите е резервиран за Брайън Кели.

— Да, лейтенант. Очакваме гостът да пристигне днес следобед. Апартаментът заема целия последен етаж.

— Искам да вляза в него.

— Мисля, че в момента там има човек, но ако изчакате…

— Искам да вляза и то незабавно.

— Добре, лейтенант. Частният асансьор е надолу по коридора и вляво. С вашия кодов ключ се отварят всички врати.

— Ако има някакви съобщения или пратки за обитателя на този апартамент, погрижете се моментално да ми бъдат донесени.

— Разбира се.

Когато тя се отдалечи, служителят побърза да се обади на човека, който беше изпреварил Ив и вече беше в апартамента.

— Моля да ме извините, сър, но някоя си лейтенант Далас и униформена полицейска служителка всеки момент ще почукат на вратата ви. Моля? Разбира се, сър, веднага ще се погрижа…

Служителят, който беше смаян от получените нареждания, побърза да се свърже с „обслужване по стаите“ и поръча да занесат в апартамента на последния етаж кафе, сандвичи и плодове.

Пред вратата Ив извади оръжието си и направи знак на Пийбоди да стори същото. Пъхна ключа в ключалката и кимна на сътрудничката си.

Влязоха едновременно, готови за най-лошото.

Рурк, който се беше разположил на дивана, тапициран с коприна, широко се усмихна и заяви:

— Не мисля, че трябва да ме заплашваш с оръжие, скъпа. Поръчал съм кафе, а тук обслужват много бързо.

— Заслужаваш хубаво да те разтърся.

— Недей, защото после ще съжаляваш. Здравей, Пийбоди. Изглеждаш много привлекателна с тези кичури, разбъркани от вятъра.

Тя се изчерви и отметна черната си права коса.

— Ами… за няколко минути свалих покрива на спортната ви кола… онази, дето е последен модел.

— Симпатична е, нали? Предлагам да обсъдим как ще устроим капан на нашия човек… или предпочитате първо да си изпиете кафето?

Ив примирено въздъхна и прибра оръжието си в кобура.

— Ще почакаме да донесат кафето.