Отмъщение в смъртта

Трета глава

Когато Ив влезе в централната зала на отдел „Убийства“, усети неприятната миризма на престояло кафе и вонята на урина. Запровира се между поставените почти едно до друго бюра, без да обръща внимание на детективите, които работеха на компютрите си. Някакъв дроид чистач прилежно бършеше протъркания линолеум.

Миниатюрната канцелария на Пийбоди се намираше в единия ъгъл на помещението. Въпреки че беше слабо осветена и прекалено малка, стаичката бе безукорно чиста и спретната като самата Пийбоди.

— Май някой е забравил къде се намират тоалетните — пошегува се Ив. Сътрудничката й, която седеше зад металното си бюро, се обърна и обясни:

— Бейли арестувал някакъв бродяга, за да го разпита за човек, който бил намушкан с нож. Скитникът изразил негодуванието си, като изпразни пикочния си мехур върху обувките на Бейли. Според очевидците въпросният мехур бил пълен до пръсване.

— Както се казваше в една стара песен: „Още един ден в рая“. Получи ли рапорта на „метачите“, които обработваха жилището на Бренън?

— Току-що им се обадих да побързат. Очаквам ги всеки момент.

— В такъв случай ще започнем с дисковете от системата за охрана на Лакшъри Тауърс и на апартамента на жертвата.

— Няма да можем, лейтенант.

Ив наклони глава.

— Защо, нима не си ги взела?

— Ето какво беше останало. — Пийбоди й подаде прозрачно запечатано пликче, в което имаше само един диск. — Камерите на последния етаж както и в жилището на убития, са били изключени в продължение на дванайсет часа преди откриването на тялото.

Ив кимна и взе пликчето.

— Трябваше да се досетя, че престъпникът не е глупав и се е погрижил да не остави уличаващите го кадри. Записали разговорите, които е провеждал по видеотелефона?

— Да. — По-младата жена й подаде втори диск с прилежно прикрепено етикетче.

— Предлагам да отидем в моята канцелария, за да проверим каква информация се съдържа в двата диска. Ще се обадя и на Фийни — продължи Ив, докато вървяха по коридора. — Не ще се справим без неговата помощ.

— Капитан Фийни е в Мексико. Навярно прекарва там отпуската си.

Ив спря и се намръщи.

— Да му се не види, съвсем бях забравила. Ще отсъства още седмица, нали?

— Дори малко повече. Мързелува във вашата вила, кацнала върху скалите, където вярната ви сътрудничка все още не е имала честта да бъде поканена.

Ив повдигна вежди.

— Не знаех, че копнееш да видиш Мексико.

— Грешите, лейтенант. Страната ми е позната, ала копнея да се озова в прегръдките на някой страстен кабалеро.

Ив отключи вратата на стаята си и промърмори:

— Обещавам, че ако приключим този случай по-бързо, ще се погрижа мечтата ти да се сбъдне. — Хвърли дисковете върху неподреденото си бюро и свали якето си. — Така или иначе ни е необходим човек от отдела за електронна обработка на информацията. Провери дали могат да ни изпратят някого, който си знае работата. Не ми трябват некадърници, дето трябва да вървиш след тях.

Пийбоди извади комуникатора си, за да се свърже, а Ив се настани зад бюрото си и пъхна в компютъра диска с разговорите на Бренън. Смръщи чело и се замисли, докато си спомни паролата, сетне поиска да прослуша записа. Имаше само един разговор, проведен в деня преди Бренън да бъде убит. Той се бе свързал с жена си, беше разменил няколко думи и с децата си. Безгрижното му бърборене натъжи Ив и я накара да се просълзи.

— Трябва да се обадя на жена му — промълви тя. — Ужасно е да започваш деня по този начин. Но по-добре да го сторя сега, преди медиите да са научили за кървавото убийство. Поразходи се десетина минути, Пийбоди.

— Слушам, лейтенант. От електронния отдел ни изпращат някой си детектив Макнаб.

— Добре. — Когато остана сама, Ив дълбоко си пое въздух и се свърза със съпругата на покойния.

Когато Пийбоди се върна, завари началничката си да се взира през тясното прозорче. Без да се обръща, Ив заговори:

— Айлийн Бренън заяви, че незабавно ще дойде в Ню Йорк заедно с децата си. Настоя да види мъжа си. Не изпадна в истерия, но понякога това е още по-лошо. Взират се в теб с обвинителен поглед, който те кара да се питаш къде и в какво си сгрешил. — Вдигна рамене, сякаш да се отърси от някаква тежест, и се обърна: — Да прегледаме и диска от охранителната камера. Възможно е да ни подскаже някаква следа.

Пийбоди лично разопакова диска. След секунди двете с Ив смаяно се втренчиха в монитора.

— По дяволите, какво е това?

— Ами… нямам представа. — По-младата жена намръщено се загледа в екрана. Дочуха се гласове, които говореха тържествено и на някакъв чужд език. Някакъв мъж с черна мантия стоеше пред олтар, украсен с бели цветя и обвит с черен плат, върху който горяха бели свещи. Непознатият държеше сребърна чаша, а от двете му страни се бяха изправили момченца с бели одежди. — Прилича ми на ритуал. Дали пък не е сцена от пиеса?

— Това е погребение — промълви Ив и се загледа в затворения ковчег, поставен под подиума. — Или по-точно — католическа погребална литургия. Компютър, искам информация за церемонията и за езика, който използват.

— Достатъчно! По дяволите, откъде взе този диск, Пийбоди?

— Директно от помещението за охрана на Лакшъри Тауърс. Беше закодиран и върху него имаше съответен етикет.

— Онзи мръсник е сменил дисковете — промърмори Ив. — Продължава с игричките си и трябва да призная, че си го бива. Компютър, запиши информацията. — Тя пъхна ръце в джобовете си и добави: — Подиграва ни се, Пийбоди. Скъпо ще ми плати за това. Нареди на „метачите“ да прегледат всеки сантиметър от помещението и конфискувай всички дискове, записани в периода от време, който ни интересува.

— Всички дискове ли?

— Абсолютно всички, независимо от етажа. Искам и рапорта на униформените, които са разпитвали живущите в сградата — Прибра в джоба си разпечатката и нервно изрече: — А сега ще проверя защо се бави докладът на „метачите“. — Посегна към видеотелефона, но в този момент той иззвъня. — Тук лейтенант Далас.

— Много бързо се справи, лейтенант. Възхитен съм.

Ив направи знак на сътрудничката си да проследи обаждането и ядно се усмихна като видя на екрана калейдоскопа от цветове, който този път беше съпроводен, с хорово изпълнение на латински — сега поне знаеше какъв е езикът.

— Доста беше накълцал Бренън. По всичко личи, че добре си се забавлявал.

— Права си. Томи беше истински талант. Биваше си го да пее. Чуй сама.

Внезапно тясното помещение се изпълни с нечовешки писъци, които смразиха кръвта на Ив.

— Прекрасно е, нали? Отначало той молеше да пощадя живота му, сетне ме умоляваше да сложа край на мъките му. Убих го едва след четири часа, за да му дам време да си припомни греховете от миналото си.

— Методът ти не е особено изтънчен, приятел. Обещавам, че когато те пипна, ще разполагам с доказателства, които не ще ти позволят да се престориш на малоумен и да се спасиш от правосъдието. Ще се постарая да те изпратят в затвора на Атика, в сравнение с който тукашните затвори приличат на луксозни клубове.

— Хвърлили са в затвора и Йоан Кръстител, но той е познал райското блаженство.

Ив трескаво се опита да си припомни Библейската притча.

— Сигурно говориш за онзи, комуто отсекли главата заради някаква танцьорка. Нима искаш да загубиш твоята глава заради едно ченге?

— Онази жена е била уличница — промълви той толкова тихо, че Ив трябваше да се наведе, за да го чуе. — Понякога злото се прикрива под красива външност. Кръстителят е устоял на изкушението и е загинал като мъченик, но без да бъде опетнен.

— Ако си решил да умреш в името на онова, което наричаш своя вяра, ще ти помогна. Само ми кажи къде се намираш.

— Лейтенант, не съм очаквал, че ще приемеш предизвикателството ми. Няма по-голямо удоволствие от това да се сблъскаш с волева жена. Наречена си на Ева, жената-майка на човечеството. Щях да се възхищавам от теб, ако и помислите ти бяха чисти.

— Притрябвало ми е възхищението ти!

— Но, Ева е била слабоволева, поради което на чедата й е бил отказан достъпа в рая…

— А пък Адам е бил пълен мухльо, който се е страхувал да поеме отговорността. Часът по вероучение приключи. Да продължим по същество.

— С нетърпение очаквам срещата с теб… въпреки че дотогава има още доста време.

— Възможно е да се срещнем по-скоро, отколкото очакваш.

— Ще видим. Междувременно трябва да отгатнеш нова гатанка или по-точно — да се състезаваш с мен. Следващият грешник още е жив и не подозира какво наказание го очаква. Според Божиите закони той вече е осъден. Чуй това: „Блажен човек, който вярата прегърне, ала онзи, що бърза да забогатее, заслужено възмездие ще да получи.“ Човекът, за когото става дума, отдавна трябваше да бъде наказан.

— Защо?

— Защото е лъжец. Имаш на разположение двайсет и четири часа, за да спасиш един живот, ако такава е Божията воля. Ето и гатанката: „Той има хубаво лице и някога си изкарваше хляба с хитрини. Ала умът му не е същият, откакто като горкия стар Дайси Райли го удари на разгул. Живее където работи и работи, където живее, и цяла нощ дава на други онова, за което най-много копнее. Пропътувал е през води пенливи, ала се е затворил в крепост, що напомня му дома му роден.“ Ако не го откриеш, утре сутринта ще бъде мъртъв. Съветвам те да побързаш.

Екранът потъмня, но Ив продължи да се взира в него.

— Съжалявам, лейтенант, но не успях да проследя обаждането. Може би детективът от електронния отдел ще успее да открие нещо.

— По дяволите, кой е Дайси Райли? И какво намекваше като говореше за разгул? Думата се използва от ирландците… дали не говореше за някакъв ресторант, посещаван от ирландци? Компютър, искам разпечатка на имената и местоположението на всички ирландски ресторанти в града. — Завъртя стола си и нареди на Пийбоди: — Свържи се с Туийзър — тя е шеф на „метачите“ по случая „Бренън“. Кажи й, че ми трябва нещо, за което да се хвана. Изпрати в Тауърс някой униформен да вземе дисковете на системата за охрана. И побързай — нямаме време.

— Бързам — заяви сътрудничката й и излезе.

След час Ив намръщено преглеждаше доклада на „метачите“, в който се казваше, че не са открили почти никакви следи на местопрестъплението.

— Мръсникът не е оставил дори косъм — ядно промълви тя и уморено потърка очите си. Реши да отиде в апартамента на жертвата и да си представи какво се е случило. При първия оглед беше забелязала само кръвта и отрязаните крайници.

Непознатият отново беше използвал цитат от Соломоновите притчи, следователно се предполагаше, че следващата му жертва ще принадлежи към света на богатите. Което според Ив означаваше, че убиецът може да е набелязал един от хилядите обитатели на нюйоркските богаташки квартали.

Едно беше ясно, че престъпникът е обсебен от идеята за отмъщение. Питаше се дали следващият му обект по някакъв начин е свързан с Бренън. Поиска от компютъра списъка с имената на сътрудниците и приятелите на Томас Бренън, който Рурк й беше изпратил. Забеляза, че покойният не е имал любовници, иначе Рурк непременно щеше да ги открие. Томас Бренън е бил верен съпруг, а сега жена му беше вдовица.

Някой почука на вратата, Ив вдигна очи и се намръщи. На прага стоеше мъж на около двайсет и пет, с красиво момчешко лице, очевидно проявяващ склонност към модните дрехи. Ръстът му едва ли надвишаваше метър и шейсет, затова непознатият се беше постарал да го компенсира с яркожълти ботуши с висок ток. Носеше джинсови панталони, провиснали на коленете, и яке с оръфани маншети. Златистата му коса стигаше до кръста и беше вързана на опашка. На лявото му ухо проблясваха половин дузина златни халкички.

— Сбъркал си посоката, приятел — подвикна му тя. — Тук е отдел „Убийства“.

— А ти сигурно си Далас — усмихна се младият мъж и на бузите му се появиха трапчинки. Ив забеляза, че очите му са сиво-зелени. — Казвам се Макнаб.

Ив едва се въздържа да не изстене, когато му протегна ръка, и забеляза многобройните му пръстени. В главата й се въртеше една и съща мисъл: „Само това ми липсваше.“ Ала на глас изрече:

— Значи си от хората на Фийни…

— Да, назначиха ме преди шест месеца. — Младокът се огледа и заяви: — Жестоко са ви прецакали при разпределянето на средствата. В нашия отдел дори гардеробите са по-големи от тази стаичка. — Вдигна очи и като видя Пийбоди, целият засия. — Адски си падам по жени в униформа.

— Пийбоди, запознай се с детектив Макнаб.

Тя критично го огледа и присви очи, сякаш блестящите му пръстени и обеци я бяха заслепили, сетне попита:

— Това ли е униформата на служителите от вашия отдел?

— Миличка, забравяш, че днес е събота. Обадиха ми се у дома и ми съобщиха, че търсите помощ, затова се отбих да видя каква е ситуацията. А колкото до дрехите ми, в нашия отдел не държим на униформеното облекло.

— Очевидно е. — Тя понечи да се промъкне покрай него, но той отново се ухили и заяви:

— Ако и тримата влезем в тази стая кутийка, ще ни обвинят в нечисти помисли. Обаче съм много навит. — Отмести се колкото да пропусне Пийбоди, огледа пищните й форми и си каза, че мацето си го бива. Когато вдигна поглед, забеляза студеното изражение на Ив и смутено се изкашля. Говореше се, че тя не понася глупците. — С какво мога да ти бъда полезен, лейтенант?

— Разследвам жестоко убийство и се страхувам, че утре сутринта може да загине още един човек. Трябва да разберем откъде се е обаждал престъпникът, както и по какъв начин този гад блокира всичките ни линии.

— В такъв случай си попаднала на човека, които ще ти свърши работа. На този ли видеотелефон са ти се обаждали? — Когато тя кимна, Макнаб се приближи до бюрото й.

— Ако не възразяваш, ще седна на мястото ти.

— Заповядай. — Ив стана и се отдръпна встрани. — Пийбоди, днес следобед трябва да бъда в моргата. Опитай се да отклониш посещението на госпожа Бренън, ако не успееш, запиши показанията й. После ще решим откъде да започнем проверката на ресторантите. Търсим човек, емигрирал в Америка, който работи в дома си и който е познавал Томас Бренън. Имам списък на най-близките приятели и на сътрудниците на убития. Искам колкото е възможно по-бързо да провериш всеки един и да набележиш онези, които имат мотив за извършване на престъплението. — Тя подаде на сътрудничката си разпечатката.

— Слушам, лейтенант.

— И още нещо — ако срещнеш човек на име Райли… или Дайси, обърни му специално внимание.

Макнаб внезапно престана да си тананика песничката, която според наблюденията на Ив беше любимата на всички служители от отдела на Фийни.

— Дайси Райли ли? — изкикоти се той.

— Какво толкова смешно съм казала, Макнаб?

— „Дайси Райли“ е ирландска песничка, любима на кръчмарската клиентела.

— Нима? — Ив присви очи. — Откъде знаеш? Ирландец ли си?

За миг усмивката му помръкна и красивото му лице се изкриви в презрителна гримаса.

— Шотландец съм, лейтенант. Дядо ми е бил войник от шотландския полк.

— Браво на него. Какво се говоря в песента?

— За една жена, която пие прекалено много.

— А пък аз смятах, че гатанката е свързана с място, където хората се хранят — замислено изрече Ив. — Мътните да го вземат. — Погледна списъка и добави: — Слава богу, че поне половината от тези заведения са кръчми. Ще проверим и всички барове, където се събират ирландци.

— За целта ще ви бъдат необходими поне двайсетина полицаи — намеси се Макнаб, сетне се върна към работата си.

— Не бери грижа за нас. Задачата ти е да откриеш откъде се е обаждал престъпникът. Пийбоди, искам списък с названията и местоположението на баровете. Униформеният донесе ли дисковете от Тауърс?

— Всеки момент ще бъде тук.

— Добре. Трябва ни план на града. Аз ще се заема с баровете в южната и западната част, а ти ще обиколиш заведенията в другите два района. — Щом Пийбоди излезе, Ив се обърна към младия мъж: — Действай по-бързо.

— Не мога. — Усмивката му се беше стопила, погледът му беше съсредоточен. — Преминах през няколко слоя, но не открих нищо. В момента прослушвам последното обаждане, но преодоляването на заглушаващото устройство изисква време…

— С което не разполагаме — прекъсна го тя и се отправи към вратата. Обърна се и добави: — Обади ми се веднага, щом узнаеш нещо.

Младежът забели очи и промърмори:

— Такива са всички жени. Винаги очакват чудеса от нас.

По пътя към моргата Ив се отби в десетина бара. Откри двамина собственици, които живееха над своите заведения. Когато паркира колата си на третия етаж на гаража пред сградата, побърза да се свърже със сътрудничката си.

— Пийбоди, как се справяш?

— Прекрасно — сигурна съм, че поне половин година униформата ми ще вони на тютюнев дим и уиски. — Пийбоди направи кисела гримаса. — Открих двама собственици, чиито жилища се намират зад заведенията им, но те отричат да са познавали Томас Бренън и твърдят, че нямат никакви врагове.

— И аз получавам горе-долу същите отговори. Продължавай, но помни, че всяка минута е ценна.

Ив слезе по стълбите, набра кода и влезе през задния вход на сградата. Заобиколи чакалнята, откъдето се разнасяше тежкият аромат на цветя и влезе право в моргата. Тук въздухът беше студен и сякаш лъхаше на смърт, която винаги напомняше за себе си, въпреки че стоманените врати се затваряха херметически.

Беше оставила Бренън във втората зала за аутопсии; с ирония си помисли, че мъртвецът едва ли е отишъл някъде другаде, затова се приближи към охранителната камера и показа значката си.

В момента се извършва аутопсия на Томас Х. Бренън. Моля, при влизане в залата да спазвате правилата за безопасност. Достъпът ви е разрешен, лейтенант Ив Далас.

Заключващият механизъм изщрака и вратата се отвори. Когато влезе в залата, Ив усети полъха на леден въздух.

Патологът не име Морис точно изваждаше мозъка на мъртвеца. Щом видя Ив, подвикна:

— Извинявай за закъснението, Далас. Тази сутрин имаме голям наплив на клиенти без предварителна резервация. Хората умират да дойдат при нас. — Той се засмя, доволен от каламбура си.

— Кажи ми какво си открил досега?

Морис претегли мозъка и го пусна в стъкленица с някаква течност. Ив забеляза, че косата му е вързана на дебела плитка и се спуска чак до кръста му. Под снежнобялата престилка той носеше плътно прилепнал виолетов костюм.

— Покойният е бил петдесет и две годишен и се е радвал на цветущо здраве. Преди години е имал счупване на пищяла, но костта е зараснала правилно. За последен път се е хранил четири часа преди настъпването на смъртта. Пил е и кафе, в което открих следи от успокояващо лекарство.

— Какво по-точно?

— Транквилант, който се продава без рецепта. Предполагам, че покойният се е чувствал леко замаян. — Морис въведе данните в компютърния си бележник и продължи: — Първо е била отрязана едната му ръка. Въпреки транквиланта, жертвата е изпаднала в шок, причинен от бързата загуба на голямо количество кръв.

Ив си спомни окървавените стени на апартамента и си помисли, че живителната течност е бликнала като фонтан от прерязаните артерии.

— Онзи, който го е накълцал, е спрял кръвта чрез обгаряне на крайника. Предполагам, че е използвал горелка… — Лицето му се изкриви. — Не е бил много опитен. Виж как ръката е обгоряла от китката до лакътя. Хайде, признай, че си отвратена.

— Отвратена съм — промърмори Ив и пъхна ръце в джобовете си. — Да разбирам ли, че Бренън е припаднал след първото нараняване, което обяснява защо не е оказал съпротива?

— Не би могъл да се съпротивлява, защото здравата му ръка е била привързана към леглото. Инжектиран е бил с адреналин и дигиталис, което се поддържало сърцето му. Бил е в пълно съзнание, докато убиецът го е… обработвал. — Морис въздъхна. — Смъртта на този ирландски скиталец е била бавна и мъчителна. — Патологът се втренчи в Ив през предпазните очила, сетне посочи малък метален поднос. — Открих и това в стомаха му.

Тя озадачено огледа предмета, който беше с размерите на петдоларова монета. От едната му страна се виждаше яркозелено изображение на бял фон. От обратната страна беше изрисувана странна продълговата форма, съединена в единия край с пресечени линии.

— Онова на белия фон е четирилистна детелина, за която се твърди, че носела късмет — поясни Морис. — Убиецът очевидно има перверзно чувство за хумор. Колкото до рисунката от обратната страна, нямам идея какво изобразява.

— Ще го взема като веществено доказателство. — Ив постави предмета в специално пликче. — Възнамерявам да привлека доктор Майра като консултант по този случай. Необходим ни е психиатричен профил на престъпника. Майра незабавно ще се свърже с теб.

— За мен винаги е удоволствие да работя заедно с вас двете, лейтенант. — Комуникаторът, прикрепен към специалната му гривна, избръмча. — Тук е Дворецът на смъртта. Морис слуша.

— Току-що пристигна госпожа Айлийн Бренън. Настоява да види трупа на съпруга си.

— Поканете я в кабинета ми. Ще дойда след малко. — Обърна се към Ив и добави: — Не искам да види мъжа си разфасован. Предполагам, че ще искаш да я разпиташ.

— Точно така.

— Предоставям ти моя кабинет. Госпожа Бренън ще може да види мъртвеца след двайсет минути… когато го приведа в „приличен“ вид.

— Благодаря. — Тя забърза към вратата.

— Още нещо, Далас.

— Кажи. — Тя се обърна и изпитателно го изгледа.

— Не обичам да говоря за силите на злото… страхувам се, че думите ми ще предизвикат насмешка. — Той сви рамене. — Но онзи, който е извършил това, е истински Сатана.

Докато Ив вървеше по коридора, последните думи на Морис не можеха да излязат от ума й. Влезе в кабинета на патолога, където я очакваше съпругата на убития. Айлийн Бренън беше стройна и носеше елегантен костюм. Не плачеше, но беше бледа като платно. Непрекъснато подръпваше златния си кръст, който висеше на дълга гънка верижка, или ръба на полата си, от време на време прокарваше пръсти през чупливата си руса коса.

— Настоявам да видя тялото, което сте открила. Това е мое право.

— Разбира се, госпожо Бренън. Но ще ви бъда много задължена, ако преди това ми отделите няколко минути.

— Откъде да знам дали това е съпругът ми? Възможно е да е станала грешка…

Ив знаеше, че не бива да й позволява да храни напразни надежди.

— Съжалявам, но няма грешка. Отпечатъците от пръстите и ДНК на мъртвия съвпадат с тези на съпруга ви. Портиерът на Лакшъри Тауърс също потвърди самоличността му. Моля, седнете. Искате ли чаша вода?

— Не. — Айлийн тромаво се отпусна на стола, непрекъснато свиваше пръстите си в юмруци, сетне ги разтваряше. — Днес трябваше да се срещнем в Дъблин. Наложи му се да остане за около седмица в Ню Йорк, за да уреди някаква сделка. Уговорили се бяхме, че след пристигането си в Европа ще прекара нощта в Лондон, а на следващия ден ще се присъедини към нас в Дъблин.

— Следователно не сте го очаквала по-рано от днес.

— Не. Вярно е, че снощи не ми се обади от Лондон, ала не се разтревожих. Понякога деловите му ангажименти го карат да забравя всичко… — Тя машинално започна да си играе със закопчалката на чантата си и повтори: — Не се разтревожих. — Сетне стисна кръста толкова силно, че ръбовете му се врязаха в дланта й.

— Не ви ли хрумна вие да му се обадите?

— Заведох децата на вечеря, после в един от центровете за забавление. Прибрахме се късно, Мейзи непрекъснато хленчеше. Сложих я да спи и побързах да си легна. Бях уморена и веднага заспах. Дори не ми направи впечатление, че Томи не се е обадил от Лондон.

Ив тежко въздъхна и се настани срещу нея в едно от меките кресла.

— Госпожо Бренън, знаете ли подробности за сделката, заради която съпругът ви е останал в Ню Йорк?

— Ами… не разбирам много от сделки. По цял ден съм заета с децата, трябва да се грижа за поддържането на три жилища… Имаме къща и в западна Ирландия. Не се интересувам от бизнеса на съпруга ми, никога не ми се е налагало… — Гласът й пресекна.

— Моля, успокойте се. Споменавал ли е мъжът ви, че някой го безпокои или го заплашва?

— Томи няма врагове. Всички го обичат, защото е честен и има добро сърце. Ще го потвърди всеки, който го познава. — Бледосините й очи се втренчиха в лицето на Ив и тя се приведе. — Разбирате ли, затова си мисля, че е станала грешка. Никой не би причинил зло на Томи. Освен това външно лице не може да проникне без предупреждение в Лакшъри Тауърс. Затова избрахме да живеем там, когато сме в Ню Йорк. В огромния град се извършват много престъпления, а Томи искаше с децата да бъдем в безопасност…

— Запознала сте се с него в Ирландия, нали?

Айлийн примигна, сетне отвърна:

— Да, преди повече от дванайсет години. За първи път се срещнахме в Дъблин.

— Знаете ли дали съпругът ви е поддържал връзка с приятелите си от онова време?

— Какво да ви кажа… той има толкова много приятели. — Айлийн потърка очите си. — Когато вечеряме навън или сме на театър, най-различни хора непрекъснато поздравяват Томи. А когато бяхме в Дъблин, той често ходеше в някаква кръчмичка. Не обичам подобни заведения, затова много рядко го придружавах. Но той редовно се отбиваше там.

— Спомняте ли си как се казваше кръчмата?

— Мисля, че се наричаше „Пени Пиг“. — Ненадейно тя сграбчи ръката на Ив. — Моля ви, заведете ме при него. Трябва да го видя!

— Добре. Изчакайте малко. Веднага ще се върна. — Ив излезе в коридора и по комуникатора се свърза с сътрудничката си.

— Пийбоди, има ли в списъка ти заведение, което да се нарича „Пени Пиг“?

— Сега ще проверя… няма такова наименование, лейтенант.

— Ех, бях длъжна да попитам. Продължавай, скоро ще ти се обадя отново. — Тя завъртя копчето и се свърза с доктор Морис. — Госпожа Бренън настоява да види съпруга си.

— Позакърпих го колкото можах. Предпочитам да придружиш вдовицата.

Ив отвори вратата на кабинета и промълви:

— Госпожо Бренън, елате с мен. — Хвана под ръка Айлийн и я поведе по коридора, чиито стени бяха облицовани с бели плочки. Когато се озоваха пред залата за аутопсии, усети как спътницата й се напрегна и дълбоко си пое въздух.

Застанаха пред масата с трупа. Морис се беше постарал да прикрие следите от аутопсията, ала нищо не можеше да заличи отпечатъка на смъртта.

Айлийн изстена, сетне се овладя и леко отблъсна ръката на Ив, която я подкрепяше.

— Това е моят Томи, моят съпруг! — Пристъпи още по-близо, движейки се на пръсти, като че се страхуваше да не събуди мъртвеца. Сетне нежно погали лицето му и прошепна: — Как да съобщя на децата ни, Томи? Какво да им кажа? — Погледна към Ив, опитвайки се да сдържи сълзите си. — Кой би могъл да постъпи така жестоко с най-добрия човек на света?

— Непременно ще заловя виновника. Обещавам ви.

— Но това няма да ми върне Томи, няма да върне бащата на децата ми. Дори да откриете престъпника, за мъжа ми ще бъде прекалено късно.

Ив си помисли, че когато дойде смъртта, всичко останало изглежда без значение.

— Само това мога да ви обещая, госпожо Бренън.

— Не знам дали ще ми бъде достатъчно, лейтенант Далас. — Тя се наведе и нежно целуна ледените устни на мъртвеца. — Винаги съм те обичала, Томи, още от мига, когато те видях за първи път.

Ив решително я хвана под ръка и вдовицата не се възпротиви.

— Хайде, елате с мен. Искате ли да се обадя на някого?

— Да… на приятелката ми Катрин Хайстингс. Тя живее… има магазин на Пето авеню, който се нарича „Забележителна жена“.

— Ще се свържа с нея и ще я помоля да дойде тук.

— Благодаря. Имам нужда… от някого…

— Искате ли чаша вода? Или кафе?

— Не… Трябва да седна. — Тя тежко се отпусна на стола в чакалнята. — Ще си отпочина и всичко ще бъде наред. — Вдигна глава. Огромните й насълзени очи се открояваха върху мъртвешки бледото й лице. — Трябва да се взема в ръце заради децата…

Ив се поколеба, сетне извади от джоба си прозрачното пликче.

— Госпожо Бренън, това познато ли ви е?

Айлийн се втренчи в значката, като че беше безценно произведение на изкуството.

— Не. Разбира се, виждала съм и преди детелина, но не и тази значка.

— А този символ говори ли ви нещо? — Ив обърна металната пластинка.

— Това е риба — символът на католическата църква. — Тя притвори очи и прошепна: — Моля ви, повикайте Катрин. Искам час по-скоро да се махна от тук.

— Веднага ще се свържа с нея. Не мърдайте и се опитайте да съберете сили.

Докато разговаряше с Катрин Хайстингс, Ив набързо прегледа списъка с кръчмите и баровете, които се посещаваха от ирландци. Не откри заведение, което да се нарича „Пени Пиг“, „Четирилистна детелина“, или пък в названието му да са включени думите „риба“ или „църква“. Затова пък имаше три бара, наречени „Шамрок“2. Включи комуникатора и нареди на сътрудничката си да съсредоточи вниманието си върху заведения с названието „Шамрок“.

— Откъде ви дойде наум, лейтенант?

— Имам някакво предчувствие. Изпълнявай дословно нарежданията ми.

В три следобед Ив влезе в „Грийн Шамрок“. По това време на деня обедните посетители ако изобщо имаше такива отдавна си бяха отишли и кръчмичката беше почти празна. Двама клиенти с печални изражения седяха в дъното на залата и играеха на карти. Въпреки че не видя разрешително за хазартни игри, тя се престори, че не забелязва купчинките кредитни жетони, които играчите бяха подредили до чашите си с пенлива бира.

Млада жена с румено лице и с препасана бяла престилка бършеше масите и си подсвиркваше. Усмихна се на Ив и заговори с напевен ирландски акцент:

— Добър ви ден, госпожице. Не ви предлагам менюто, защото по това време имаме само сандвичи.

— Благодаря, не съм гладна. — Въпреки че барманът го нямаше, Ив се настани на едно високо столче пред дългия плот, сетне извади значката си.

Очите на младата сервитьорка се разшириха и тя възкликна:

— Не съм направила нищо! Имам разрешително за работа!

— Не съм от емиграционната служба. — По лицето на девойката се изписа видимо облекчение, което подсказваше, че вероятно документите й са фалшиви. — Я ми кажи дали собственикът или някой от сервитьорите живее в същата сграда?

— Да, госпожо. Има три стаи — една откъм задния двор и две на горния етаж, където живея и аз. Нали не е забранено от закона?

— Кой още живее тук… Хей, как се казваш?

— Морийн Милиган.

— Още кой живее в тази сграда, Морийн?

— Ами… до преди няколко седмици тук спеше Боб Макбрайд, ама шефът го уволни, щото бил много мързелив. Боб не си правеше труд да събира дори чашите, но винаги щом му паднеше, не пропускаше да гаврътне по някоя бира. — Тя отново се усмихна и прилежно затърка плота. — А сега в задната стаичка живее Шон Конрой.

— Вкъщи ли е сега?

— Преди малко надникнах, ама го нямаше. Всеки момент трябва да цъфне, щото смяната му е започнала преди половин час.

— Ще ме заведеш ли в стаята му, Морийн?

— Надявам се да не е сгазил лука. Вярно, че обича чашката, ама хич не е мързелив.

— Искам да се убедя, че не е загазил. Върви да кажеш на шефа си за мен и да го предупредиш, че ще отидем в задната стаичка.

Морийн прехапа устни и запристъпва от крак на крак.

— Ама… такова… ще трябва да му кажа, че Шон не е застъпил навреме и той ще вдигне патърдия. Ще ви заведа в стаята на Шон, щом толкова искате да я видите. Обаче той не се занимава с наркотици — продължи Морийн и тръгна към вратата зад бара. — Шефът най-мрази наркоманите и лентяите и като едното нищо би изхвърлил всеки, дето се друса или мързелува.

Тя отключи вратата със старомоден ключ от връзката, окачена на колана й.

Стаичката беше спартански обзаведена с тясно, подобно на нар легло, и с нощно шкафче. На стената беше окачено огледало, чиято амалгама беше на петна. Помещението беше учудващо чисто. Ив надникна в гардероба и се убеди, че Шон не е събрал багажа си и не е напуснал, сетне отвори чекмеджето на нощното шкафче. Вътре откри една смяна чисто бельо и два различни чорапа.

— Знаеш ли кога е пристигнал в Съединените щати? — обърна се тя към Морийн.

— Ами… най-малко преди две-три години. Все разправя, че ще се върне в Дъблин, ама…

— От Дъблин ли е? — рязко я прекъсна Ив.

— Ъ-хъ. Вика, че бил роден там, обаче бил дошъл в Америка, за да забогатее. Само че още не е спестил нито долар. — Погледна към празната бутилка върху нощното шкафче и с усмивка добави: — Може би защото си пада по пиенето повече, отколкото пиенето си пада по него.

Ив също погледна към бутилката и се вцепени като видя емайлираната значка. Взе я и попита:

— Знаеш ли какво е това?

— Представа си нямам. — Девойката огледа с присвити очи зелената детелина и рибата от обратната страна. — Може би е неговият талисман.

— Виждала ли си го преди?

— Не. Изглежда чисто нов, нали. Сигурно Шон току-що го е купил. Все търси нещо дето ще му донесе късмет.

Ив стисна значката в шепата си. Страхуваше се, че късметът я е изоставил.