Отвъд

10. Близо до смъртта

Сега бяхме сами и за днешния ден вероятно в безопасност. Хората ни се разположиха удобно. Околността бе най-внимателно претърсена, а събитията най-обстойно обсъдени. Предиобедът мина напълно, а също и част от следобеда, без да се случи нещо, заслужаващо да се спомене. Но ето че по-късно получихме посещение. От западна посока се появиха двама бедуини на бързи камили и като видяха кладенеца зает, спряха още отдалеч. Наблюдаваха ни известно време и после приближиха. Обстоятелството, че при нас имаше войници, може би разсея недоверието им. Когато стигнаха до нас, не слязоха веднага.

— Хиджджадж! — каза единият.

Тази дума е множествено число от хаджи и трябва да означава нещо като: «Ние сме мекански поклонници». Има едно предписание, според което спрямо всеки поклонник, докато е на път, трябва всички да се отнасят добре, ако принадлежи към вражеско племе. Но тъкмо поклонническите шествия трябва най-много да се пазят от разбойнически бедуини. Че тези двама мъже били хиджджадж, ние не повярвахме Те си приписваха това качество, за да не бъдат посрещнати враждебно от нас. Халеф отговори:

— Бъдете добре дошли и слезте спокойно! Имаме място и вода и за вас.

— Кои сте вие?

— Аз съм хаджи Халеф Омар, шейхът на хаддедихните от племето шаммар.

— А тези асакери?

— Те са дошли по тези места, за да заловят един беглец, и сега се връщат в Мешхед Али. А вие към кое племе принадлежите?

— Ние сме шерарат от ферка [123] фаввал и нямаме намерение да се застояваме дълго тук. Позволете само да напоим камилите си, след което ще продължим ездата си.

Това не можеше да не направи впечатление. Ако ездачите бяха мирни поклонници, щяха да останат тук, защото следващият кладенец бе отдалечен на един ден път, а един пилигрим не бива да се скита нощем по непознат отрязък от пустинята. Дадох на Халеф тихото разпореждане да даде на своите хора и войниците заповед да не позволят да бъдат разпитвани. Той го извърши незабелязано от непознатите.

Поклонниците хвърляха особени погледи към нашите коне и пъстрата хеджин на персиеца. Начинът, по който оглеждаха скришом и с жадно възхищение животните, и на края се спогледаха, направи впечатление на мен и Халеф.

— Сихди, това са може би конекрадци! — прошепна ми той.

— От племето бени лам — допълних аз.

— Машаллах! Възможно е.

— Нямам доказателства, наистина, но съм склонен да твърдя, че не се лъжа. Че принадлежат към фаввал на шерарат, е лъжа, защото ако наистина бяха такива, пътят им за Мека щеше да ги води все покрай керванската пътека Тебук, Медаин-Салих и Медина, но не толкова далеч в източната част на пустинята Нефуд. Шейхът на бени кхалид ни каза, че неговият боен поход се отнася за бени лам. Ето защо ми се струва, че двамата бедуини са съгледвачи на това племе и търсят бени кхалид.

Скоро след това ни бе предоставено доказателство, че съм познал. Когато напоиха камилите си, единият ни попита:

— Накъде води оттук пътят ви?

— Към Анн Барид — отвърнах аз.

— Нататък ще яздим и ние сега и там ще се отморим. Утре вечер ще се видим там.

Колко умно и хитро! Той искаше да знае кога възнамеряваме да потеглим оттук. Ето защо го заблудих:

— Радостта, да ви срещнем там, ви е отказана, защото ние сме толкова уморени, че ще напуснем този кладенец едва вдругиден.

Тогава шпионинът попита непредпазливо бързо:

— Значи утре целия ден ще бъдете още тук?

— Да.

— Не сте ли имали някаква среща? Ние бяхме предупредени за бени кхалид, които се намирали на боен поход срещу бени лам и се скитали в околностите на Бир Хилу.

Сега имахме най-добрата възможност да си отмъстим на бени кхалид, като насъскаме бени лам към тях. Едно бързо движение на Халеф ми подсказа, че той наистина се кани да отговори в този смисъл. Но аз го изпреварих:

— Ние също сме хиджджадж и не ни интересуват свадите на чужди хора.

— Но все пак бихте могли да ни дадете сведения дали сте видели следа от бени кхалид или дори самите тях.

— Не, вие сте бени лам, а не шерарат. Няма да се оставим да ни заблудите и не ни хрумва да стоварим върху себе си вината за кръвта на други.

Той поиска да отвърне нещо разпалено, но му дойде по-добра идея и премълча. След кратко време възседнаха животните си, сбогуваха се сухо и поеха в западна посока, докато пътят за Аин Барид трябваше да ги поведе на юг. Значи смятаха за излишно да направят още един опит за промяна на мнението ни за тях.

— Защо не им каза истината за бен кхалид? — попита ме хаджията.

— Неистината ли им казах?

— Не. Само премълча. Но колко хубаво щяхме да се отървем от отмъщението на Тавил бен Шахид, ако бяхме пратили подире му бени лам, за които сега съм убеден, че се таят там някъде на запад от нас.

— С това щяхме да причиним кървав сблъсък между тях.

— Което и без нас сигурно ще се случи.

— Тогава ние няма да имаме вина. Но моето сведение щеше да бъде толкова непосредствена причина, че по-късно щях да си отправям най-горчиви упреци. Я си припомни Ел Мизан, драги Халеф!

— Да, Везните на справедливостта! Имаш право, сихди. От нас се иска любов и ако ти беше отговорил на този съгледвач, това един ден щеше да ни бъде отчетено като омраза, като отмъщение, а ние не искаме да сложим такъв тежък товар върху душите си. За първи път се страхувам в живота си, и то от тези ужасни Везни, дето изкарват всичко скрито-покрито на дневна светлина.

Де да държеше всеки очите си отворени за наблюдението, че добротата носи в себе си възнаграждението, а злината — наказанието За съжаление повечето хора никога не проявяват това внимание и само в редки случаи се поражда своего рода удивление, човекът се замисля за кратък миг и после с окончателната присъда «Странна случайност!» счита работата за уредена. А случайност няма. Поне за вярващия християнин върху тази дума е теглена дебела черта. Нейният откривател не е знаел нищо за Божията мъдрост и справедливост и всички, които са я имали на уста след него, не са отправяли своето внимание към небесното познание. Хората вече говорят така красиво учено за макрокосмос и микрокосмос. Първото означава целия всемир, второто е човекът. Сега хората са готови да се възхищават на онзи така наречен «велик световен порядък», според който всичко принадлежащо към макрокосмоса се движи по строго предписани закони и нито едно явление не може да съществува само за себе си, а се намира в тясна връзка с цялото, защото едното трябва да се развие от другото в логична последователност. Това добре се съзнава и го признава дори атеистът. Той признава дори че закони с подобна непоклатимост действат също така в микрокосмоса, сиреч в човека, но с това има предвид само земното тяло, предопределеното за небето. И все пак има един световен душевен порядък, който заслужава поне също толкова голямо възхищение както онзи удивителен порядък в макрокосмоса.

Както животът на отделната душа показва едно развитие по Божията воля натясно свързани логични събития, така и връзките между душите се владеят от закони, които отклонения и съпротива не признават. Само се вгледай в своята душа, скъпи читателю! Наблюдавай нея и поривите й със съзерцателно внимание! Скоро ще направиш удивителни открития и преди всичко ще стигнеш до познание, че твоята душа досега е била за теб един напълно непознат свят. И с мен някога беше така. Но откакто за пръв път се заех сериозно да се самонаблюдавам, всеотдайността ми към моя вътрешен свят от ден на ден растеше и разкриваше нови хоризонти, които ме вдъхновяваха за по-нататъшно изследване. Най-напред се започна едно голямо, за съжаление така неимоверно трудно очищение, че добре съзнавам, в този кратък земен живот не може да свърши. Но земната мръсотия бе преодоляна поне дотолкова, че за мен сега, когато скоро ще броя шейсет, по-нататъшното учение и упражнение се явява като най-красивата задача на отредените ми дни. Как сърдечно желая всеки ближен да има една толкова ощастливяваща вечерна заря.

Ако можеше, моя приятелко или приятелю мой, да вземеш в ръка своята душа и да я разгледаш като часовник, щеше да забележиш прекрасни, добре синхронизирани, влизащи в общо взаимодействие движения. Щеше да видиш колко чиста трябва да бъде поддържана тя, колко пречещ земен прах трябва постоянно да се отстранява. Щеше да разбереш, че всяко отделно «тик-так» целенасочено води стрелките към онова последно Дванайсет в полунощ, след което за теб ще удари Един в Отвъдното. Всичко това е така тясно взаимосвързано и идва от само себе си, че не можеш да си представиш и една секунда без предходната, не можеш и една-единствена минута да пропуснеш и да предизвикаш празнота във времето. Точно така стои и най-лекото душевно трептене във взаимовръзка с цялото. И дали твоят живот е стремеж към небето, или възставане срещу Небето, в теб не може да се намери и най-дребната душевна прашинка, която безусловно да зависи от този стремеж или възставане. И както в твоя душевен микрокосмос действащите сили се проявяват само по определени правила и повели, така и в душевния макрокосмос, сиреч на територията на взаимодействията и противодействията на човешките души, управляват предписания и закони, които изключват и най-малкия безпорядък, следователно и случайността. Не могат две души да минат една покрай друга, колкото и да е за кратко, без да си взаимодействат. И ако някоя душа докосне твоята само за миг, това докосване ще създаде във вътрешния ти живот точка, която ще се преобразува по-нататък в една, може би незабелязана за теб, линия. Така възникват връзки, тайнствени нишки, които те съединяват невидимо, но завинаги с другия, и те свързват като една необходима част с големия, безкраен свят на душите. Ти принадлежиш към него както отделната минута към часа, деня, годината, вечността. Без теб той би бил непълен. И както той не може да избегне теб и влиянието ти, колкото и нищожно и незначително да е то, така се намираш и ти и така се намира и всяка друга душа в постоянна връзка с него и неговите закони. Те водят до теб или задействат чрез теб неведоми причини и ето как възникват привидно внезапни постъпки или настъпват привидно несвързани събития, които човек не може да си обясни. Но тези въздействия на макрокосмоса в света надушите, тези следствия и решения, чиито причини и предпоставки лежат в скритост, не са непонятности, а, напротив, доказателства за една предписана от Божията мъдрост логическа връзка на незримия със зримия свят. Който, разбира се, отрича незримия, защото се намира под чехъла на своя учен и любим материализъм или не е свикнал да размишлява, при постъпването на такива, за него лишени от връзка, събития не може другояче да си помогне, освен да ги припише на сметката на «великото непознато» или по-скоро на така добре познатото, което хората притеглят за косите както онзи прословут криминален непознат, когато не знаят вече как да си помогнат, а именно на сметката на случайността.

Като си служа с думата «материализъм», то нямам предвид само невярващите материалисти. Има и вярващи християни, за съжаление милиони, които наричам така. Те се смятат за материала на спасението, на избавлението и блажеността. Нашият Господ Бог ги е създал, той има грижата и да ги запази. Той ги е призвал за Небето и сега е длъжен и да ги отведе горе. Те се молят, пеят, прилежни посетители на църквата са и се чувстват добре. Та нали небесният Отец ги следи с добро око. Убеждението, че са негови любимци, създава у тях задоволство, надминаващо земните им радости, и те го считат за заслуга, която той високо ще им зачете. Те са поканени сватбари и понеже са съгласни с това и проявяват голямо желание да отидат на тържеството, трябва да дойдат да ги вземат с кола. И тъй като са материалът за Блажеността, тази Блаженост без тях изобщо не е възможна. Каква радост следователно са те за Небето! Всички мъки и теглила на небесния път слагат в Божията ръка — той да ги отстранява, неговите слуги са длъжни да карат впряга. За него и тях тези хора се състоят само от външния човек, на когото е предвещано възкресение от мъртвите и вечен живот.

Ами техните души? Има ли всъщност душа? Ако ли да, е, тя принадлежи към тялото и значи трябва да бъде блажена и честита заедно с него. Да размишляват повече по този въпрос, или чак да работят за тази душа, това би съсипало цялата им разположеност. За тези материалисти, тези любители на религиозното удобство няма случайност, а безусловна последица от тяхното високо духовно дело, което си е лесно обяснимо. А каквото не могат да си обяснят, те не го наричат случайност, защото такава дума не е подходяща за един добър християнин, а Божия воля. Но както се има предвид тук думата, тя означава именно само случайност, и то не само сляпа, а пожелана случайност, което е още по-лошо. Думата воля в този смисъл анулира всесправедливото и всемъдро управление на Божията любов и въздаваната й на колене чест. Духовните блага в определен смисъл също могат да бъдат класифицирани като материални дарове, но Божията любов не ги раздава самоволно, а по своите собствени закони. Тя не действа безсистемно. Тя е точно, която държи онези тайнствени нишки в ръцете, съединяващи душа с душата и свързващи причина с причината, така че действието тогава се явява като воля в истинския смисъл, а именно като воля на всевалидния Божи промисъл. Който се е научил да вижда, може да намира в живота си доказателство след доказателство, че това, което други наричат случайност, е събитие на душевно единодействие, ръководено от тази възнаграждаваща, предупреждаваща или наказваща любов. И ако усърдно търси, сигурно ще открие в собствената си душа допирната точка, която ще му обясни защо точно него, а не някой друг е избрала тази воля. И тогава тя за него със сигурност няма да бъде случайност.

Но защо е това изложение на становището ни за случайността? Най-напред защото ми е залегнало на сърцето, колкото може повече хора да изпитат слънчевото щастие, което дължа на моята вяра. И после, защото нашата среща с двамата бени лам при Бир Хилу и разговорът ни с тях впоследствие много ясно показаха, че подобни неща не стават случайно, а само с Божи промисъл. Това събитие стоеше в тясна взаимовръзка с онова, което се бе случило, и което предстоеше да се случи. И точно обстоятелството, че не издадох бени кхалид, макар че бяха наши неприятели и отклонението на тяхното внимание от нас към бени лам обещаваше най-голяма изгода, достави по-късно най-очебийното доказателство, че всяко деяние носи в себе си своите добри или лоши последици. Ако нямах добрите влияния в мен, а бях следвал хладната си пресметливост и разум, всички ние още на следващия ден щяхме да бъдем изгубени…

Вечерта седяхме за последен път, както си мислехме, заедно с баш насир. Бяхме поставили няколко стражи и разговаряхме почти само за това, което бяхме преживели съвместно. По-късно, когато дойде време за спане, той попита:

— Ефенди, имам една молба към теб. Ще ми я изпълниш ли?

— С най-голямо удоволствие, стига да мога — отвърнах.

— Много бих желал да разменя една от моите камили с една от вашите.

— Защо?

— За да имам спомен.

— Аз нямам камила, но не се съмнявам, че хаджи Халеф ще се съгласи да изпълни желанието ти.

— Със сигурност ще го направи само ми се иска да знам, че ти ще склониш да приемеш животното от мен.

— Защо аз?

— Защото то ще бъде един спомен от мен. Ще ти дам моята женска хеджин и понеже една камила няма да ми достига, моля в замяна на нея да получа друга.

Погледнах персиеца, без да отговоря на първо време. Искаше да ми подари тази великолепна, незаплатима камила! Това бе направо княжеска щедрост и аз не знаех как да реагирам. Цялото ми сърце се противеше да каже «Да», а едно «Не» щеше тежко да го наскърби. Той продължи:

— За мен ще бъде гордост и радост да знам, че Кара бен Немзи ефенди седи на моята хеджин. За стойността на животното не бива да държиш сметка, защото не съм го плащал и по всяко време мога да си измоля от Чарбагх подобно. Към това се добавя, че ти ми спаси живота и откри Канс ел Адха. Без теб нямаше да мога да си го върна. Следователно съзнаваш, че подаряването на тази камила е нищо пред това, което ти дължа. Сега не искам повече да настоявам, имаш цяла нощ да размишляваш.

Кхутаб ага се обърна и изглежда сметна работата засега уредена. По тази причина аз също не казах нищо повече, но Халеф, който бе присъствал на разговора, ми зашепна настойчиво:

— Сихди, ти ще я приемеш, да, дори си длъжен! Човек не бива да оскърбява приятеля, като отблъсва подаръка му.

— Но такъв! — отговорих аз.

— Вярно, той е изключително ценен, но трябва да имаш предвид, че ще го получиш не само за себе си, а и за нас.

— Аха! Ти май поглеждаш от тая скрита дупка?

— Да. В твоята родина тази хеджин ще ти бъде безполезна и ето как ти ще постъпиш с нея както навремето с твоя великолепен Рих, а именно ще я оставиш при нас. И сега си представи радостта ни, като получим за разплода си тази безукорна петгодишна женска камила с такива превъзходни качества. Ако я приемеш, ще окажеш на племето ни услуга, за която ще ти дължим най-голяма благодарност. Надявам се, че го съзнаваш? Или пък не?

— Напротив, това ще бъде една голяма облага за вас.

— Хубаво, сихди! Радва ме, че притежаваш такова прозрение. Но това е само прозрение за страничното и аз се надявам, че ще се яви прозрение и за главното.

— Кое е то?

— Че трябва да я приемеш? Ще го сториш ли?

— Хм-м!

Дребосъкът се обърна поривисто към персиеца:

— Приятелю мой, Кхутаб ага! На сърце ми е легнало, моят сихди да ти изпълни желанието. Аз го обработвах сега в този смисъл и мога да ти съобщя, че съм доволен, защото той току-що вече изхъмка. Понеже много добре го познавам, знам, че от това колебливо «Хм-м» до крайното «Да» ездата никак не е далечна. На мен ми се удаде вече наполовина да го убедя за предложението ти и ето как можеш да таиш приятната надежда, че до заранта ще се появи и втората половина. Ти съзнаваш значи, че късметът не е неблагоприятно разположен към теб и камилата ти.

Този дребен хитрец, дето винаги му бе толкова трудно да се оправи с порядките и представите за моето отечество и постоянно пренасяше Ориента в него, сега, когато се касаеше за получаването на една хеджин, веднага си спомни, че от камилата в родината ми няма да имам никаква полза. И после бързото и странно тълкуване на моето «Хм-м». На такова нещо бе способен само моят хаджи Халеф.

На утрото той ми призна, че заради хеджин цяла нощ не е могъл да мигне, и че трябвало да я приема, ако не искам за остатъка от живота да го лиша от сън, което в крайна сметка щяло да има за последица неговата смърт. После привлече баш насир и аз бях по такъв начин «обработен», според вчерашния израз на Халеф, че накрая волю-неволю дадох съгласието си. Това предизвика голямо ликуване сред хаддедихните. И мога да кажа също за персиеца, че искрено се радваше. Не беше ми предложил подаръка по китайски обичай, при който непременно трябва да откажеш. И тази радост ми беше също така приятна както предметът на неговата щедрост. Докато другите обградиха камилата и изброяваха нейните достойнства, той ме отведе настрани и каза:

— Ефенди, тъй като ти ме ощастливи с приемането на подаръка ми, трябва да ти кажа нещо, което засега не е необходимо някой друг освен теб да знае. Сигурно ти е известно, че на камилата не може да се даде «тайна», както на конете с чиста кръв, защото е твърде глупава. Но при тази хеджин на мен ми провървя. Тя притежава дарба за схватливост, каквато човек иначе напразно ще търси сред себеподобните й, и е вярна и послушна като кон. Понеже сега тя е твоя собственост, искам да ти съобщя нейната тайна. Животното се казва Машхура. За да й привлечеш предварително вниманието, трябва да я повикаш два пъти по име, след което три пъти едно след друго да кажеш думата «бабунадж» [124]. Сторил ли си го, тя ще развие такава бързина, че неподвижният въздух ще ти се стори като вятър, и няма да престане, докато не й кажеш също три пъти думата «Яваш!» [125] Тъй като камилата по начало превъзхожда коня по издръжливост, то Машхура издържа много по-дълго, отколкото един кон, което може да те спаси от голяма опасност и да направи всяко преследване безполезно. Запомни ли го?

— Да, благодаря ти. Но защо си избрал точно думата «бабунадж»?

— Защото тази хеджин има особено предпочитание към лайката. Затова винаги, когато яздя, имам по няколко стръка от това растение в седловата чанта. Потърквам ги по ръката, за да поема миризмата им, и милвам после с нея ноздрите на Машхура. Ако и ти го правиш, бързо ще спечелиш приятелството й. Но на друг не бива да го издаваш, за да не пренасочи с това средство привързаността на животното от теб към себе си. Аз и сега имам лайка и ще ти я дам. Тя е суха, но все още ухае достатъчно силно.

Една камила с «тайна»! Това и аз досега бях считал за невъзможно. Ако нещата се потвърдяха, то тази камила действително беше безценна. Кхутаб ага ми даде растенията, които аз прибрах в чантата на седлото си, а после заповяда на асакерите да се стягат за потегляне.

Когато това стана, агата се сбогува с нас по най-сърдечния начин. Личеше си, че ни е обикнал. Сълзи стояха в очите му.

Аз го призовах към най-голяма предпазливост и го посъветвах поне днес да избягва пътя, по който бяхме яздили насам. Той обеща, наистина, но не така категорично, както аз желаех. Добре забелязах, че не смята заплашващата го от бени кхалид опасност за толкова значителна, както я намирах аз. Вярваше, че Канс ел Адха му е сигурно. Та нали те бяха потеглили на юг, а той щеше да язди на север. Когато вече бе тръгнал, аз му извиках още веднъж настойчиво предупреждението си. Той се обърна и ми помаха усмихнато, но точно тази усмивка не ми хареса.

От само себе си се разбира, че Халеф бе дал на персиеца една от нашите най-добри хеджин, която нямаше, наистина, стойността на Машхура, но беше благонадеждна. Когато ездачите се бяха отдалечили толкова, че вече не можехме да ги видим, аз се заех с камилата. Тя дълго бе гледала след своя досегашен господар — привързаност, каквато още не бяхме наблюдавали при никоя камила. Когато й прекарах по ноздрите ухаещата на райска ръка, тя пое миризмата с видима наслада, издаде далеч напред бърни, с което ме разсмя, и ръката ми напълно й влезна в устата. Започна съвсем нежно да я похапва и смуче както някое дете шекерче. Видях, че няма да ми бъде трудно да спечеля симпатията й, и накарах да й сложат моето седло.

Сега и ние можехме да напуснем Бир Хилу, който навярно вече нямаше да видим. Така мислехме, защото връщането от Мека бяхме решили да направим по друг път. Но писано е: «Защото моите мисли не са ваши мисли, нито моите пътища са ваши пътища, говори Господ.» Меховете ни бяха пълни. В това отношение бяхме подготвени, ако намерехме тази вечер Аин Барид зает. Имахме вода за няколко дни.

Когато напуснахме мястото с кладенеца, видяхме следите на бени кхалид да се очертават толкова ясно, че можехме да ги следваме без усилие, което и направихме. Трябваше да знаем как стоят нещата с тях. След може би един час излязохме от пустинята на разпръснатите групи скали на открита пясъчна равнина. Дирята водеше в посока към Студен кладенец.

След втори час следата зави на запад. Това беше обстоятелство, което не можеше да не привлече вниманието ни. И през ум не ни мина да спазим досегашната посока останахме верни на дирята на бени кхалид. Така яздихме може би в продължение на два часа към залез слънце, докато видяхме на хоризонта пред нас да се появява една тъмна линия. Нашият водач Бен Харб предположи, че това е една източена верига от хълмове, за която е чувал. Ако не се лъжел, пустинята отново щяла да стане камениста.

Действително случаят бе такъв. Колкото по-близо стигахме до тези възвишения, толкова по-едър ставаше пясъкът. После на повърхността излезе открита гола скала, по която едва можехме да откриваме следите.

— Защо ли бени кхалид са се отклонили от пътя си и са яздили насам? — запита Халеф. — Дали това е свързано с нас, сихди?

— На първо време навярно с персиеца и после с нас обясних аз. — Хваща ме страх за него и от сърце желая предположението ми да не се потвърди. Бени кхалид са поели новата си посока по толкова очебиен начин, че намерението им да ги последваме, за мен е несъмнен факт. Вероятно се таят на някое прикрито място из тези височини, за да ни нападнат. Но има и причина да не го допусна. Аз съм убеден, че Тавил бен Шахид не се е отказал от Канс ел Адха. Той знае, че е у персиеца, и може да го получи само ако го издебне по път. Ако преследва това намерение, не може да се крие тук, а е яздил в широка дъга около Бир Хилу, за да залегне някъде в засада по пътя на баш насир. Следователно разполагаме с две предположения: или бени кхалид са тук, за да ни издебнат, или трябва да се търсят северно от Бир Хилу.

— Но защо са яздили насам?

— Заради скалистата земя, по която следите трудно се четат. Те не смятат нашите очи за по-добри от техните и поради това са убедени, че тук ще изгубим дирята им. Същевременно навярно са помислили и за преимуществото, което ще придобият пред нас, след като пипнат персиеца. Тогава ще ни се явят в гръб, докато ние си мислим, че са пред нас. Възможен е и трети случай, а именно шейхът да е разделил хората си. Ако това е така, тук ни очаква по-голямо отделение, докато с другото той самият търси Кхутаб ага. Трябва веднага да добия яснота по този въпрос. Ще спрем тук и аз ще потърся дали няма диря, която да води обратно на север.

— При тази твърда скала това ще продължи дълго.

— Не, защото ще отида до границата на пясъка. Ще яздя по протежението й и ако има отпечатъци, непременно ще ги открия. Няма да трае дълго, защото знам на коя страна трябва да се е насочил Тавил. Значи не е необходимо да обхождам цялата височина.

— Мога ли да дойда с теб?

— Да. Но ще вземем конете. При търсенето на следи камилите са твърде високи. Ела!

Халеф възседна своя Баркх, аз моя Асил бен Рих. Поехме странично, докато достигнахме пясъка, и завихме после наляво, с което трябваше да се натъкнем на следата на евентуално тръгналия на север отряд на бени кхалид. Приведен максимално ниско от страната на коня, за да ми са очите близо до земята, накарах моя арап да полети в равен галоп. Скоро го спрях с вътрешно удовлетворение — бяхме се натъкнали на диря, която идваше от възвишенията и продължаваше в северна посока. Слязохме да я прегледаме. Тези бени кхалид бяха яздили така плътно вкупом, че отделните отпечатъци не можеха да се различат. Не ни се удаде да ги преброим, но мисля, че се доближавах до истината, като ги прецених на над трийсет и най-много четирийсет ездачи. Този брой действително бе достатъчен, за да бъде сразен персиеца с неговите двайсет войници и хабира. Сега и хаджията го хвана страх.

— Сихди, твоето опасение се сбъдна — рече той. — Какво ще правим? Карай бързо!

— Всичко зависи от това дали Кхутаб ага се е вслушал в предупреждението ми да отбягва пътя, по който дойдохме. В този случай може да се изплъзне на бени кхалид.

— Аз се опасявам, че не го е зачел. Мислиш ли, че все още може да бъде спасен?

— Може би. Сядай бързо! Трябва веднага да потеглим обратно.

Докато препускахме към нашите хора, му съобщих решението си:

— Ще яздим, колкото може по-бързо назад към Бир Хилу. Оттам ще поемем по дирята на персиеца и скоро ще научим как стоят нещата с него. Понеже се опасявам от най-лошото, ще избързам напред, за да държа, ако се наложи, дружината на бени кхалид с карабината си «Хенри» в шах. Необходимо е само да следвате дирята ми.

— Защо да яздим подире ти, а не с тебе?

— Защото животните ви не са достатъчно бързи. Те ще изостанат, понеже ще взема Машхура, женската хеджин. Дори да кажете на конете тайната, пак не можете да ме придружите, защото тя издържа повече от всеки кон. Пазете се само от ненадейна среща с бени кхалид, защото обратната им езда при всички случаи ще е насочена към Бир Хилу, така че не е изключено да се натъкнете на тях, докато аз бързам след персиеца.

Стигнахме при нашите хора. Аз се метнах от коня на седлото на хеджин и продължих, предоставяйки на хаджията обяснението за бързите ми действия.

Оставих Машхура да извърви неколкостотин крачки бавно, после я подтикнах. Тя се подчини. Движехме се към кладенеца. От Бир Хилу бяхме яздили в права посока два часа и после под прав ъгъл повече от два часа. Това правеше общо четири часа и половина. Пътят представляваше двата катета на правоъгълен триъгълник, по чиято хипотенуза сега се връщах. Следователно, при спазване на досегашната ни бързина на приблизително три часа път. Но Машхура галопираше така удивително, че достигнах Бир Хилу само след три четвърти час.

Бени кхалид наистина можеха да са вече тук. Но аз нямах време да позволя на тази мисъл да ме задържи, защото дори и да се намираха при кладенеца, точно в бързината се криеше най-добрата защита от тях. Щях да профуча край тях, преди изобщо да са помислили да предприемат нещо срещу мен. Но мястото беше пусто.

Машхура имаше удивително лек, еластичен ход. Седях като на неподвижен стол. Тя притежаваше високо цененото качество, което бедуинът охарактеризира с израза «изяжда разстоянието» и при това не даваше да се забележи и следа от напрежение.

Когато оставих кладенеца зад себе си, бях напрегнат дали баш насир е поел по друг път, или не. В първия случай можех да се надявам, че ще бъде пропуснат от бени кхалид, но в последния можех да приема, че са постигнали целта си.

Както е известно, по пътя си към кладенеца се бяхме отклонили на изток. Значи едва след като пресечех тази дъга, щях да срещна старата ни следа. Това скоро стана и тогава забелязах, че персиецът не е последвал предупреждението ми — следите се застъпваха.

Сега имаше още една, но много малка надежда. Ако той е яздил бавно, а засадата на бени кхалид да е била заложена на значително разстояние от кладенеца, бе възможно още да не е стигнал до нея. Вярно, от неговото тръгване бяха минали повече от пет часа, които сега аз трябваше да наваксам. Какво щастие, че персиецът ми беше съобщил тайната на камилата! Защото само като я използвах, можех да постигна намерението си.

Дадох на хеджин знака. Извиках два пъти името й и после, когато се ослуша, три пъти думата «бабунадж». Резултатът бе, че заигра с уши, но остана в същия ход. Бях извършил всичко точно, както ми го бе казал Кхутаб ага. Беше ли забравил нещо да ми съобщи?

В страха за персиеца ми ставаше по-горещо и по-горещо. Как можех да го спася, ако камилата не ми се подчиняваше? Повторих опита, но напразно. Тогава се сетих за обстоятелството, че хеджин още не ме познаваше. Може би това бе причината за нейния отказ. Спрях, слязох, натърках си ръката с лайката и й я поднесох. Тя я пое жадно в уста и здраво я задържа. Бях получил само осем-десет стръка от растението, които вече бяха почти употребени, но реших да пожертвам няколко. Машхура ги захапа с върховно удоволствие, при което освободи ръката ми, и аз отново я възседнах. Най-напред я подкарах и когато се подчини, не чаках дълго:

— Машхура, Машхура…! Бабунадж, бабунадж, бабунадж…!

Тогава получих един тласък, който едва не ме изхвърли от седлото, а после… да, после се започна тя. Беше така, както бе казал персиецът. Неподвижният въздух, който процепвахме, се превърна за мен във вятър. По-рано на няколко пъти бях принуден да употребя «тайната» при моя вран жребец Рих и трябва да призная съобразно истината, че тогава Рих бе по-бърз, отколкото сега хеджин. Сега бе много важно на чия страна бе по-голямата издръжливост — на коня или на камилата! Баш насир беше дал предпочитание на камилата.

Това сега можеше да се нарече не езда, не препускане, а летене. Групите скали се стрелваха край нас. После навлязохме в каменистия серир, където трябваше много да внимавам да не изгубя следата. Но въпреки невероятната бързина Машхура се подчиняваше и на най-лекото докосване с тънкия митрак [126].

По тая равнина на хеджин й бяха необходими десет минути, за да измине разстоянието, за което ние ходом бяхме употребили цял час. И тази неописуема бързина си остана постоянна, когато оставихме серира зад нас и стигнахме пясъка, при чието описание говорих за «газене» на нозете. Но той напрягаше повече от скалистата земя. Машхура започна да се поти.

После от пясъка израснаха описаните вече редици от дюни. При първата, както видях от следите, персиецът се бе застоял по някаква причина доста време. Беше ми минала мисълта да оставя тук хеджин да отдъхне. Но като видях тази «спирка», се отказах, защото с направения престой срещата на баш насир с бени кхалид се забавяше, с това се увеличаваше възможността да го настигна още преди нея.

Страхотно напрежение трябваше да преодолява храброто животно. По едната страна на стръмните пясъчни хълмове се изстрелваше с бесни скокове нагоре, плъзгаше се после надолу, за да преодолее следващата дюна по същия начин. Потта ставаше все по-обилна, вече се образува бяла ивица пяна по бърните и… ето, чух първия хрип. Беше време да спра.

— Яваш, яваш, яваш! — извиках.

Машхура веднага премина в по-бавен ход, от който по предпазливост я оставих да измине още известно разстояние, докато дишането й се успокои и пяната изчезна. Тогава спрях, слязох, помилвах я и й дадох фурмите, които бях пъхнал в джоба за Асил бен Рих: Беше направила повече от необходимото. Начинът, по който ме погледна, беше затрогващ. Такива камилски очи още не бях виждал. Създаваше впечатление, сякаш ме пита дали съм доволен. Наистина, човек трябва винаги да знае, че животното също притежава чувства и може би възприема любовта и жестокостта по-дълбоко, отколкото си мислим. Така например съм направил констатация, че кучето е по-добър познавач на човека, отколкото самият човек. И все пак — колко безчувствено се отнася човекът спрямо другите създания, които също като него дължат своето съществувание на добротата на Вселюбещия! Аз съм човеколюбец и поради това и приятел на животните, а и като християнин друг не мога да бъда. Който се издига в качеството. Мъчителят на животни може и да се подсмихне на моето меко, чувствително сърце, но аз съм радостен, че то е такова, а не друго. Но да оставим това отклонение, което може би ще намери извинение, понеже идва от сърцето.

Дадох на хеджин още два-три стръка бабунадж и я възседнах отново, защото след този необходим отдих на доблестното животно не биваше да пропускам повече нито минута. Започнахме ходом, след което отново задействах тайната. Машхура се подчини този път веднага.

Жал ми беше да я напрягам втори път по този начин, но се касаеше за много човешки живота, а и колкото изключително да бе нейното постижение, все пак не бе това, което наричаме «бъхтя се като добитък». Тя тичаше доброволно, нямаше оглавник с болезнен мундщук и не бе подтиквана от камшични удари.

Така летяхме по нагорнища и надолнища. Колко често поддаваше пясъкът под нозете й, колко често беше близо до сгромолясването, до премятането, без да мога да й помогна както при един кон! Хлъзгаше се, препъваше се, но никога не падаше. Издържаше. Беше несравнимо животно.

Ето че настъпи миг, в който трябваше да се преодолее една необикновено висока, но от тази страна не особено стръмна дюна. Изкачваше се полегато и Машхура се понесе в лудешки бяг нагоре. Ако на идване знаех по какъв начин ще се връщам, сигурно щях да проявя достатъчно внимание да запомня опасните места. Мерна ми се, че северният ръб на една дюна горе се бе срутил. Беше се образувал много стръмен пясъчен откос и ние трябваше да го заобиколим, за да достигнем височината. Дали не беше това възвишение? От южната страна тук се вървеше леко нагоре! Боже Господи! В такъв случай ни предстоеше жестоко падане!

— Яваш, яваш, яваш! — изревах.

Но хеджин беше вече горе, понечи да се подчини, но не успя така бързо, както се изискваше. Е, да, един кон, който държиш за юздите, можеш да дръпнеш настрани. Но тук седях на високото камилско седло и нито в митрака, нито в минаващото през муцуната въже имах средство да отклоня бързо животното от опасното направление. Моят вик веднага предизвика, наистина, намаление на устремената напред енергия, но вече твърде късно. Не погледнах към следващото възвишение отсреща, нито в лежащата между него и нас падина. Нямах време, защото онова, което се случи, стана в един-единствен миг. Когато достигнахме горе ръба, забелязах само зейналия пред нас отвесен пясъчен спуск, повече нищо. Измъкнах левия крак към дясната страна и се хвърлих от камилата напред в бездната. Това беше единственото, което можех да направя за моето спасение, докато намиращото се в подем животно скочи във въздуха. Само мекотата на пясъка можеше да ме спаси при това падане.

Падах… падах по-дълбоко и по-дълбоко. Но това вече не бе падане, а спускане, което нямаше край. Държах си очите затворени и не чувствах никаква друга болка освен един режещ натиск в китките и глезените. Странно бе това състояние. Нима изобщо нямаше да престане това спускане? Каква бе тази дълбочина, в която пропадах? Отворих очи да погледна. Клепачите се подчиниха без съпротива на душевния импулс. И видях…

Да, онова, което видях, ме доведе до убеждението, че усещането за непрестанно движение надолу е заблуда и че съм бил зашеметен. Само едно не ме бе измамило, а именно болката в ръцете и краката. Бяха вързани. Пред мен седеше шейх Тавил бен Шахид, от дясната му страна — Гхани, а от лявата синът му. До бащата видях мюнеджията. Беше буден и бодър. Тримата други меканци седяха странично.

Като продължих да се оглеждам, забелязах горе пясъчното свлачище, в което бях искал да скоча. Но импулсът, който си бях придал, съчетан със силата на инерцията от вихрената езда, се бе оказал твърде голям. Бях паднал извън възнамеряваното място и по стръмния откос се бях озовал в падината. Разпръснати наоколо там лежаха войниците, мъртви, всеки в локва кръв. Нападението на бени кхалид бе успяло и аз не само бях предприел напразно ездата за спасението на персиеца, но и за собствено нещастие. Камилите на войниците почиваха недалеч от нас, а малко по-настрани от тях лежеше, безметежно предъвквайки и оглеждайки се ведро с червените си очи… моята хеджин. И тя като мен бе преживяла падането само благодарение на дълбокия мек пясък, отрупан под въпросното място.

Обърнах глава да потърся баш насир и го забелязах, по-точно неговите крака, които се подаваха иззад една ниска пясъчна навятост. И той ли беше мъртъв? Приех, че е още жив, защото краката му бяха вързани, което при един мъртвец не е необходимо. Също така при него седяха петима бени кхалид — вероятно за да го пазят. Зад тях лежаха може би дузина камили, които принадлежаха на бени кхалид. Но къде бяха другите хора и животни? Прегледаната от нас диря даваше да се заключи за най-малкото трийсет. По-късно ми стана ясно, че шейхът ги е отпратил, за да има възможно по-малко свидетели на това, което предстоеше да се случи. Също Канс ел Адха искаше да дели с малко хора. Но защо ли бе помъкнал насам меканците, които първи щяха да имат претенции?

Във всеки случай, тук е било събрано цялото отделение на бени кхалид, за да издебне персиеца. Вероятно горе са били сложени постове да доложат за неговото пристигане. Войниците са били посрещнати със залп и който е останал жив, е бил ликвидиран, изключвайки баш насир, с по-нататъшни изстрели. Яздещият пред хората си персиец също като мен е помислил малко за пясъчното свлачище. Плъзнал се е надолу, макар и не така опасно, и е паднал в ръцете на бени кхалид.

Не е трудно да си представи човек настроението ми. Но не че се смятам за изгубен, о, не! Дори да не знаех, че хаддедихните идват след мен, и през ум не ми минаваше да се откажа от надеждата за спасение. Но гледката на двайсетимата избити асакери и водача ме изпълваше с ужас. Тоя шейх на бени кхалид явно имаше само едно добро качество — свято държеше на думата си.

Като забеляза, че съм отворил очи и се движа, по лицето му премина жестока подигравателна усмивка. Посочи ме с ръка и каза на Гхани:

— Погледни! Ефендито е жив, значи не си е строшил врата. Аллах го съхрани за мен. Сега ще трябва да каже защо е дошъл насам. Ако не признае, ще го принудим. Чу думите ми. Сега говори, кучи сине!

Подканата се отнасяше за мен. Отвърнах, без да обърна внимание на «кучия син»:

— Нямам причина да мълча. Хрумна ми, че ще нападнете баш насир, за да му отнемете пак Канс ел Адха, и препуснах насам на неговата хеджин, която той ми подари, да го предупредя.

— Къде са хаддедихните?

— По пътя, който води оттук за Аин Барид.

— Те вече няма да те видят, а ние ще се срещнем с тях, защото ще ги настигнем, за да ги унищожим. Значи персиецът ти е подарил хеджин? Много мило от твоя страна, че ни я до кара. Аз ще я задържа и също безподобните ви коне ще станат притежание на моето племе, но всички вие ще отърчите в ноктите на Шейтана. Аз ще се погрижа затова.

Докато говореше, очите му бяха отправени към мен по такъв начин, че трябваше да съзная — при него нямаше да намеря и следа от милост. Мюнеджията слушаше внимателно всяка дума. Когато шейхът млъкна, слепецът се обърна към него:

— Това ефендито от Вади Драа ли е, дето лежи тук пленен пред нас?

— Да — отговори Тавил.

— Какво ще правите с него?

— Ще бъде разстрелян още тук! Имаш ли нещо да възразиш?

— Не. Ако го пощадите, това ще бъде най-големият грях, който можете да си стоварите. Да върви в Пъкъла!

Сега се обади и Ел Гхани:

— Това е така, сякаш аз го казах. Аз също давам своето съгласие.

— Тъй ли? Значи одобрявате, а? — запита шейхът с подигравателно-пренебрежителен тон, от което предположих, че отношенията му с неговите «гости и приятели» вече не са раншните. — Самохвално и смехотворно е да ми давате съгласието си. Тук аз правя, каквото на мен ми е угодно. Знаете как стоят нещата между нас. Хич не си въобразявайте, че ще се ръководя от вашите желания!

— Аз не желая нищо, а изисквам своето право! Преди всичко изисквам за себе си персиеца, тоя прокълнат от Аллах шиит. Не бива да го улучи друг куршум освен моя.

— Нямам нищо против — ухили се шейхът, — щом ти доставя удоволствие собственоръчно да го пратиш в Преизподнята. Можеш да го сториш веднага, защото времето ни за тук изтече.

Тавил стана, Гхани също. Сериозно ли беше казано това? Нещата ставаха опасни. Надигнах глас срещу това убийство, но получих в отговор само подигравателен кикот. Тогава чух баш насир:

— Моля те да не си даваш труда, ефенди! Разбрах, че всяка дума е напразна. Моята смърт е решена Аз самият съм си виновен, защото предупреждението ти към мен бе хвърлено на вятъра и сега ще бъда наказан. Но ми развържете нозете! Искам да получа куршума прав! Окажете ми поне тази услуга! Няма да побягна, няма да помръдна и крачка от мястото, от което ще премина през Портата на смъртта.

Сега шейхът се ухили отново.

— С удоволствие ще изпълня желанието ти, защото съм човеколюбив мъж, а и то ще ти бъде последното.

Тавил отиде до Кхутаб ага и му освободи краката. Персиецът стана, дойде бавно при мен и ме погледна в лицето. Сигурно прочете какво става в мен, защото поклати глава и каза:

— Не мисли как да ми помогнеш! Не можем да сторим нищо друго, освен да умрем с достойнство. Аз ще бъда виновен не само за моята, но и за твоята смърт. Тук не те моля за прошка, защото ушите на тези злодеи не са достойни да чуят такива думи. Само няколко минути след мен ти ще минеш през големия зид, който ни показа Бен Нур. Аз ще те чакам на Мястото на пресяването и там ще те помоля да ми простиш лекомислието. Както те познавам, молбата ми няма да е напразна.

— Аз ти прощавам още сега — отговорих. — Животът на хората стои в една висша ръка, която може да ни спаси и в последния миг и да отклони дори куршумите. Нека й се доверим.

— Направете го, щом ви е угодно! — ухили се шейхът отново. — След като си мислите, че така красиво ще се съберете там отвъд, аз ще се погрижа за вас това да стане още тук. Сега ще изкопаем една дупка, в която ще ви сложим един до друг. Труповете на асакерите ще останат да лежат така, нека ги разкъсват лешоядите, но вие ще бъдете предназначени само за червеите. Това е единствената разлика, която ще направим между двата вида капъсъзи. В Джехенема, разбира се, вие ще се срещнете с тях.

Бени кхалид се заеха по негова заповед да изровят недалеч в пясъка един гроб, и то точно пред очите ни, та да можем да го виждаме. Това ни даде една, макар и малка, отсрочка, но всяка минута бе скъпоценна, защото стоеше извън всяко съмнение, че Халеф ще поддържа възможно най-голяма бързина. Аз не знаех, наистина, колко дълго съм бил зашеметен, но понеже моята хеджин си лежеше спокойно и вече не привличаше вниманието на бедуините — при цялата възбуда, която трябва да бе предизвикала нашата поява — можех да приема, че съм бил в безсъзнание доста време. Надеждата, хаддедихните да се появят навреме, не беше безоснователна.

Много ми се искаше да го кажа на персиеца, но шейхът и Гхани ни държаха така зорко под око, че не бе възможно и една тиха дума да му подхвърля. Но те не пречеха на баш насир да говори високо:

— Ефенди, понеже съдбата ни се промени по такъв начин, искам да споделя с теб нещо важно. Досега си мълчах, защото мислех, че ще се ядосаш на Джафар мирза.

— По каква причина?

— Той ми направи един подарък, който е получил първо от теб.

— Това не може да ме ядоса. Подаръкът си е бил негов и той е можел да разполага с него, както му харесва. Ние взаимно се зарадвахме неколкократно с подаръци. Кой имаш предвид?

— Малката книга на персийски език «Араба бешайир» [127]. Аз поддържах по-тесни отношения с Джафар, отколкото досега съм ти казал. Знаеш, неговият живот е потаен, и аз премълчах много неща пред теб. Той прочел книгата и запечатал в сърцето си всеки ред. После ми я подари, за да се просветля и аз. Аз всеки ден чета от нея и тази сутрин пак го сторих. Отгърнах на мястото, което гласи: «Но аз ви казвам: Любете враговете си, благославяйте тия, които ви кълнат, правете добро на тези, които ви ненавиждат, и молете се за тия, които ви правят пакост и ви гонят, за да бъдете синове на вашия Отец небесен; защото Той оставя своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни» [128]. Всяка дума, която бяхме чули от Бен Нур, живееше в мен, защото цялото му слово бе само любов. Припомних си поведението ни спрямо нашите врагове, на чиято омраза отвърнахме с любов. Тази доброта ми се видя твърде голяма и аз отгърнах на това място, за да придам сила на слабостта си. Но сега ми се струва, че щяхме да постъпим по-добре, ако си бяхме останали слаби, защото за подчинението си на любовта ще заплатим с живота си.

— Не, не вярвам — отвърнах, дълбоко покъртен от тази неочаквана изповед на обречения на смърт. — Животът си има своята вечност като любовта. Ние няма да умрем, може би дори не и физически. Този, за Когото днес си прочел на това място, и Който изисква от теб да обичаш враговете си, има силата да те спаси точно чрез тази любов, Неговото Евангелие е здрава опора и закрила в живота и в най-голяма смъртна опасност. Ако Му се довериш, Неговата помощ може би е по-близо, отколкото си мислиш.

— Тогава нека побързаме да я изпреварим тая помощ! — присмя се шейхът. — Ямата е готова.

— Да, готова е и моят куршум също е готов — прибави Ел Гхани решително. — Повече няма да се бавя.

— Застани тук!

При тази отправена към персиеца заповед шейхът посочи мястото до гроба. Кхутаб ага се подчини и ми викна:

— Ефенди, не ти казвам сбогом, защото ще се разделим само за няколко мига. Кажи в душата си една молитва за мен, та при Ел Мизан, Везните на справедливостта, някой ангел да ме улови за ръката и да ме преведе отвъд!

При тази молба в мен се надигна някаква непозната досега демонска сила, която не признава никаква съпротива и тласка към безогледни действия. Там отпред стоеше приятелят сред убийци, в червена локва пролята войнишка кръв. Трябваше ли това да се случи? Биваше ли да се случи? Нима не можех да помогна?

— Тази ръка все още няма да те улови! — изкрещях — Аз ще се освободя, идвам! Не стой бездейно, а се отбранявай! Та нали краката ти са свободни! Ритай, стъпчи ги!

Дърпах и въртях вървите си, макар да чувствах, че се врязват в плътта. Изпънах се и се изстрелях нагоре, но отново паднах, само че не без да разкъсам обвиващото глезените въже. Не би могло да устои на силата на падането.

— Върху него! Кучият син наистина се освободи — извика шейхът.

Тавил, неколцина бени кхалид и тримата меканци се нахвърлиха върху мен. Удрях с все още вързаните ръце, ритах с освободените крака, стрелвах се насам-натам… напразно. Това бе една неравна битка и тогава… тогава отекна изстрелът от пищова на Гхани. Видях през обграждението, в което се намирах, че персиецът се преметна назад, и съпротивителната ми сила се стопи. Проснах се, останах спокойно да ми вържат отново краката и, признавам, горчиво заплаках.

Знаех твърде добре какъв позор си нанасях с този истеричен плач, който не можех да потисна. Това никога не ми се бе случвало, но страхотната възбуда, която ме бе овладяла, не можеше да се освободи по друг път. Направи го с тези хлипания, които предизвикаха гръмък кикот.

Подигравката не ме засегна. Впрочем, скоро Гхани привлече вниманието на другите върху себе си Той коленичи при баш насир и започна да пребърква джобовете му.

— Стой! Какво ти скимна! — спря го шейхът.

— Трябва ли това, което има в себе си, да бъде погребано заедно с него?

— Не, но то не ти принадлежи.

— Този шиит е моя собственост. Неговото притежание следователно е мое притежание.

Усетих напрежение, което можеше да доведе спасението ми. Тази мисъл ми подейства благотворно и вътрешно отново се успокоих.

— И теб ли трябва да осмеем като тоя ревлив кучи син? — попита Тавил бен Шахид. — Кой проведе нападението, кой изби войниците, ти или аз? Кой следователно е притежател на всичко, което се намира тук?

Стоеше заплашително пред Гхани и неговите бени кхалид приближиха меканците, като държаха по особен начин пушките в ръце. Създаваше се впечатление, сякаш сега ще се случи нещо, което преди това шейхът тайно е споразумял със своите хора. Това предположение бе подсилено от наблюдението, че те бяха приковали очи към него, като че само чакаха уговорения знак.

— Да не би ти? — извика любимецът на великия шериф. — Защо си сложил Канс ел Адха там до твоята камила? Да ме измамиш ли искаш? Още вчера през целия ден виждах, че кроиш нещо срещу нас. Ако то е някаква измама, предателство, не си мисли, че ще го изтърпя! Моята власт се простира къде по-далеч от твоята.

Очите му мятаха искри. Шейхът отговори студено:

— Колко далеч се простира властта ти, веднага ще разбереш… Сега!

Тази дума, която се отнасяше за хората му, съдържаше очакваната заповед. Като от една-единствена ръка изхвърлени, полетяха нагоре прикладите на техните пушки и се стовариха шумно върху главите на неподготвените за едно такова изненадващо нападение меканци. Следващите удари ги проснаха. Че този сценарий е бил предварително уговорен, се потвърди и от факта, че необходимите за връзването на меканците въжета се оказаха веднага под ръка. За мен това бе едно неимоверно противно събитие, макар така предателски обработените хора да бяха мои врагове. Зашеметени само за няколко мига, те се мятаха сега насам-натам и се гърчеха с крясъци и вой. Шейхът постоя известно време мълчаливо, додето отмина първата им ярост, но понеже това продължи твърде дълго, измъкна пищова и даде думата си като клетва, че ще застреля всеки, който не се успокои веднага. Подейства!

Ако преди малко се бях намирал в безпримерна възбуда, сега се почувствах обхванат от също такова голямо напрежение. Събитията от последните дни прелетяха край мен и затвърдиха убеждението, че смъртта на меканците е решена работа за шейха. Той искаше да има Канс ел Адха и трябваше да отстрани всички свидетели на случилото се. Ами неговите хора? Как стояха нещата с тях? Можеха ли всичко да знаят?

Това бе въпрос, на който Тавил тайно в себе си предварително бе отговорил. Той им даде заповедта:

— Сега можете и вие да тръгвате. Аз ще ви последвам по-късно. Искам да дам на тези наши раншни приятели и сегашни неприятели няколко добри урока, преди да ги освободя. При Бир Хилу в никой случай няма да се върнат. Ефендито лично от мен ще получи един куршум.

Бени кхалид се подчиниха макар и с видима неохота. Те, изглежда, също си имаха своите желания, поне по отношение на Канс ел Адха. Сметнаха за най-умно сега да предоставят всичко на шейха и едва по-късно да предявят претенциите си. Отидоха до своите камили, качиха се и потеглиха, но не по пътя, по който бях дошъл аз, а по този, който ги беше довел дотук. Бяха обходили Бир Хилу в широка дъга и проявили предпазливостта едва тук да пресекат участъка, по който по тяхно мнение трябваше да се върне персиецът. Това обстоятелство бе благоприятно за мен, тъй като сега нямаше защо да се опасявам, че ще се срещнат с Халеф.

Шейхът засега не ми обръщаше повече внимание, с което, по понятни причини, бях изцяло съгласен. Сега, когато неговите хора се бяха отдалечили, положението ми неочаквано се бе променило. Бях обнадежден. Щях да си имам работа само с него и не смятах за невъзможно да се оправя, без да дочакам помощта на Халеф.

Облегнат на кремъклийката си, той стоя, докато бени кхалид изчезнаха. Сега се обърна към Ел Гхани:

— Вие сте неизказано глупави и при това много нагли хора. Беше безподобно безсрамие от ваша страна да очаквате да ви сметна за невинни. Аллах знае и аз също, че шиитът беше в правото си. Казвам ви го в присъствието на този ефенди, когото не искам да изпратя след персиеца, преди да съм го убедил, че съм ви прозрял. Досега изпитвах срам пред него, защото той трябва да си е казал, че имам сушени костилки от фурми в главата вместо мозък.

— Ние сме…! — понечи да каже нещо Ел Гхани.

— Мълчи! — беше прекъснат. — Ще ти кажа, когато можеш да говориш.

— Но аз трябва…!

Спря веднага, защото шейхът отправи дулото на пищова към него.

— Ти май много обичаш да приказваш. Добре, това ще ти бъде позволено, но не повече от една-единствена дума! — Тавил пристъпи непосредствено до него, приближи оръжието до сърцето му и продължи: — Ако отговориш с лъжа или с повече от една дума, също ако ти хрумне да не отговориш… във всеки от тези три случая куршумът ми ще те прониже мигновено и също така сигурно, както твоят улучи невинния ага. И тъй, откраднахте ли Канс ел Адха? Да или не!

— Да — произнесе задавено Гхани.

— В това не съм се съмнявал нито секунда. Та нали те познавам, Гхани, от по-рано. Вие дойдохте при нас при кладенеца. Бяхте мои гости и ние изпълнихме спрямо вас нещо повече от дълга си. Дори живота си рискувахме неколкократно в двубоите, които предизвикахме заради вас. Но с това трябваше да се приключи. Когато бяхме принудени да се махнем от кладенеца, аз обясних, че се налага да се разделим. Вие се възпротивихте да си вървите. Тогава ви казах, че не мога вече да гледам на вас като на свои гости. Но въпреки това вие останахте. Когато тръгнахме да яздим насам, ви заповядах да останете. Вие не се подчинихте, а поехте подире ни. Трябваше да ви изтърпим, защото иначе щяхте да отидете при враговете ни и да издадете, че се каним да издебнем персиеца. Значи не яздихте с нас като мои приятели, а като нахални паразити, от които човек се освобождава, когато сметне, че са станали твърде досадни. И аз сега ще сторя именно това. Що се касае до Канс ел Адха, работата за вас беше уредена чрез двубоите. То не ви принадлежеше, защото го бяхте откраднали, и бе присъдено на законния собственик. Ако искахте да имате съкровището отново, можехте да го задигнете втори път, срещу което не би следвало да имам нещо против. Това си беше само ваша работа и трябваше само да се отделите от нас. Аз също имах правото да го пипна. Предприех начинанието и уловът успя. Сега вие сте наред да нямате нищо против. Вместо това виждам, че се стремите да ми отнемете добре заслуженото възнаграждение. Въпреки цялата си окаяност сте достатъчно дръзки да ми го оспорите. За моята доброта се отплащате с враждебност, за гостоприемството ми — с неблагодарност, значи моят дълг за самосъхранение ми повелява да се подсигуря срещу вас. Тъй като нито чрез доброта, нито чрез сериозна забележка мога да се освободя от вас, налага се да прибегна към друго средство. Като ви покажа пътя за напускане на земята, ще отърва човечеството от неколцина мошеници, способни и на най-грозното престъпление.

Това бе определено странен извод, залегнал в основата на цялата тази дълга реч. Внезапността, с която шейхът разбули своята враждебност, ли бе виновна, или страхът от заплашителния куршум, накратко казано, никой не обели дума за отговор. Също мюнеджията, който преди малко не бе повален от бедуините, остана смълчан. Неговите сияйни сини очи бяха широко отворени, а лицето му из един път сякаш беше окаменяло — нито един мускул не трепваше, нито един косъм от брадата му не помръдваше. Беше чул признанието на своя «благодетел» и всичко, казано от шейха, така че трябваше да е наясно как стоят нещата с Канс ел Адха. Докато бях отправил поглед към слепеца, видях, че вцепенеността на неговите черти изчезна. Той се изправи, много бавно, като човек, който се пробужда към действителността от дълбок сън.

— Мога ли да говоря? — попита.

— Ти?… Да — отвърна шейхът.

— Чух всичко, което ти каза. Моля те в името на Аллах и всичко свято за теб, да ми кажеш истината. Вярно ли е, че моите спътници са откраднали Канс ел Адха от Мешхед Али?

— Да.

— Застреляният персиец е имал право?

— Пълно право!

— С тези думи ми причиняваш най-голямата болка, която може да има на земята. Значи Гхани е не само крадец, но и убиец?

— И двете. Изобщо ако си смятал тоя твой «закрилник», дето толкова често се хвали с оказаните ти благодеяния, за добър човек, то това може да бъде извинено единствено с твоята слепота. На него, не на ефендито, подхождат думите, които запрати в лицето на този, че бил крайно опасен звяр, от който човечеството трябва да бъде избавено.

— Значи ефендито не е излъгал?

— Не. Той се отнасяше непонятно добродушно с вас. Някой друг на негово място щеше да ви избие без милост.

— О, Аллах! Той ме спаси от гроба! Дари ме с любов и милосърдие! А аз, аз, аз му се изплюх в лицето! Какъв грях, каква неблагодарност!

Той плесна ръце и имаше вид, сякаш му иде да потъне в земята от срам. Тавил бен Шахид отвърна:

— Ако беше заплюл мен, щях да те размажа.

— Какво самообладание, какво благородство от негова страна! Тук ли е той?

— Да. Лежи там само на пет крачки от теб.

— Видял е всичко, което се случи тук? И слуша всичко, което сега казвам?

— Разбира се! Погледът му е отправен към теб.

— Аллах да се смили над мен! Какво сторих, какво сторих!

След този възклик старецът се свлече, опря лакти на подвитите колене и скри лице в шепи. Сега можех да се радвам на снизхождението, което бях проявил към него. Беше получил правилния отговор на своята агресия към мен без моя намеса. Има една справедливост, която стои високо над човешката и бди с неумолима строгост за спазването на великия всемирен етичен закон на Всесправедливия — от прегрешението да се развие и наказанието. Нито един човешки закон не е способен да постигне такова съчетание на вина и изкупление.

Шейхът продължи речта си към Гхани, но аз не го слушах какво казва, защото вниманието ми се отклони от него към хребета на дюната. Видях горе да се появяват двама ездачи и после трети — Халеф, Кара и Омар бен Садек. Като ни видяха, дръпнаха конете си обратно и излязоха от опасната близост на пясъчното срутване. Един бърз поглед ги осведоми за положението, в което се намирах, и те отново изчезнаха. Ако след потеглянето на бени кхалид вече не се бях опасявал за себе си, сега вече бях направо сигурен в моята работа.

Много вероятно тримата хаддедихни да яздеха на известно разстояние пред другите. Те седяха на нашите коне, които бяха по-бързи от камилите. Сега навярно се съвещаваха дали да изчакат пристигането на воините ни, или не. Доколкото познавах нетърпеливия Халеф, той щеше да гласува против забавянето. Имаха си работа само с един противник — шейха. И както го помислих, така и стана. Видях ги да се появяват отново, странично от опасното място, за да не дадат време на бен кхалида да се опомни, препускаха въпреки стръмността на терена по начин, от който ме хвана страх за тях и конете.

— Аллах, Аллах! — извика ужасено Гхани, съгледал пръв моите приятели.

Шейхът се обърна рязко и видя пристигащите спътници.

— Хаддедихните! — изкрещя. — Шейтанът ги докара тук! Само че са се измамили.

Тавил все още държеше пищова в дясната ръка и пушката в лявата. Насочвайки първия към мен, дръпна спусъка. Аз се изхвърлих настрани и не бях улучен. Без да забележи това в припряността си, той вдигна пушката към яздещия най-отпред Халеф и стреля. И с този куршум не успя. Сега се спусна към пушките на меканците, които лежаха близо до мене. Предположих, че са заредени, а между бени кхалид и моите помагачи имаше още толкова голямо разстояние, че преди да стигнат до него, щеше да има достатъчно време за няколко изстрела. Защото онова, което беше направил, бе станало толкова бързо, че се включваше в нищожния промеждутък от няколко секунди.

Сега трябваше да попреча на Тавил да използва оръжията. Това не беше особено трудно, защото, когато се наведе към тях, беше обърнат с гръб към мен. Опрях ръце и крака на земята и с няколко силни тласъка се устремих към него. Когато го достигнах, той вече се бе изправил и взел за стрелба грабнатата пушка. Въпреки вървите успях да докопам крака, на който лежеше центърът на тежестта. Едно дръпване и оня се стовари на земята, при което изтърва пушката. С намерение да се изправи бързо, той видя кой го е съборил, и направи грешката да изгуби с мен един важен за него миг. Извъртя се, хвана ме с лявата ръка за гърдите и посегна с другата към ножа.

— Ти си още жив, кучи сине! — изкрещя. — Значи първо теб.

За мен беше важно да пипна Тавил за гърлото. Ето защо го ударих в лакътя, ръката му се сгъна и торсът се надвеси над мен. Незабавно го хванах за гърлото и така го пресовах, че му отнех цялата сила. Ножът си остана затъкнат, тялото се отпусна, а ръцете и краката се задвижиха конвулсивно.

— Дръж го здраво, сихди! Аз съм вече тук! — извика дребният хаджи.

Беше ме достигнал. Обузда коня и се намеси енергично.

— Аз го държа. Вържете го! — наредих. Сега Кара и Омар също стояха тук. Те ми развързаха вървите, които преминаха към ръцете и краката на шейха.

Едва сега, когато се бях изправил напълно и протегнах ръце, почувствах силната болка в наранените китки.

— Аллах да се смили! — проплака Халеф, като се огледа.

— Всички войници и кабирът мъртви!

— Баш насир също! — обърнах му внимание, посочвайки лежащия в локвата кръв труп.

Лежеше по очи. Хаджията отиде при него, издърпа го на сухо и го прегледа.

— Тръпки на ужас ме побиват, сихди — простена. — Защо Кхутаб ага не се вслуша в теб? Клетият, целият е пропит с кръв. Виждам дупката в дрехата. Куршумът го е пронизал в гърдите, точно в сърцето. И това лице, така мъртвешки вцепенено и бледо. Не мога да го гледам повече.

Хаджията се извърна.

— И не застрелян в битка, а като пленник обмислено убит от Ел Гхани — обясних аз.

Халеф ме погледна нямо, после пристъпи към меканеца и заговори:

— Изверг! Така значи се отблагодари на него и на нас, задето показахме към вас снизхождение, каквото човек едва ли би счел за възможно. С този куршум ти застреля не само него, но и себе си. След кратко време ти също ще бъдеш труп.

Халеф се извърна с жест на погнуса, прегледа лежащите наоколо трупове, поклати тъжно глава и продължи:

— Някак си не мога да го повярвам. Как се е случило? Двайсет и един мъже мъртви, освен агата, а пък тук е само шейхът с меканците, които на това отгоре са вързани. Не мога да си го обясня. И как попадна ти в ръката на тоя шейтан, намърдан в тялото на шейха на бени кхалид? Я вземи разкажи, сихди!

— Кога ще дойдат нашите войни? — попитах аз.

— Всеки момент ще бъдат тук. Преднината ни пред тях не беше голяма.

— В такъв случай ще изчакам с разказа си, докато дойдат, иначе ще трябва после да го повтарям пред тях. Нека Кара се изкачи на височината и да им обърне внимание върху пропадналото място, защото на първите може да се случи както на мен. Аз се сгромолих с хеджин долу.

— О-о! И само затова са могли да те спипат?

— Да. Бях изрекъл на камилата тайната и тя разви такава бързина, че не ми бе възможно да спра пред пропастта.

— И тия мискини точно тогава са били долу!

— Вероятно са избрали мястото заради самите себе си. Наистина не знам дали им е било известно от по-рано.

— Те също ще се сгромолят, и то от Моста на смъртта в Ел Халак, Бездната на гибелта. Защото се разбира от само себе си, че отсега нататък ние ще упражняваме само най-голяма строгост. Кръв за кръв, живот за живот! Така, както лежат тези тук, ще бъдат застреляни и те, а после ние, петдесетимата, ще потърсим останалите, та ако ще да броят хиляда. Няма да си отдъхна, докато за всеки убит войник не проснем поне по неколцина мъртви на земята.

Сега пристигнаха хаддедихните, по чиито камили си личеше, че са били подтиквани към най-голяма бързина. Най-изпотени бяха двете, които носеха тахтиревана. Тази езда бе коствала голямо напрежение на Ханнех.

Гледката на труповете направи на жената по-различно впечатление, отколкото на суровите мъже. Все пак едва ли имаше някой от тях, който да не е почувствал желание за разплата.

Хаддедихните слязоха и насядаха в кръг около пленниците, за да чуят разказа им. Тези едва смееха да направят някое движение, а за говорене не можеше и дума да става. Мюнеджията също беше смълчан. Седеше изправен и със затворени очи като безжизнена статуя. След вълнението отпреди малко отново беше изпаднал в своята вглъбеност.

Преди да започна доклада си, изпратих един хаддедихн горе на височината да застане на пост. Понеже тя се издигаше над другите дюни, щеше да има далечен поглед и да забележи навреме всяко приближаване, за да не бъдем изненадани. Вярно, сега нямаше причина да смятаме сигурността си за застрашена, но трябваше да приемем, че главното отделение на бени кхалид се намира при западната верига от хълмове, близо до които бяхме обърнали назад. Беше напълно възможно да са ни наблюдавали. Техният шейх беше яздил с един малък отряд на север и тъй като ние също бяхме поели в тази посока, можеха да си помислят, че сме го направили с намерение да го последваме. Следователно те знаеха, че го заплашва опасност от наша страна, и щеше да е непростимо нехайство, ако не изпратеха след нас едно достатъчно силно отделение. А ако го бяха направили, взетата от нас предпазна мярка не беше излишна, толкова повече че не знаехме накъде са яздили по-голямата част от придружителите на шейха. Те се бяха отдалечили още преди моето пристигане, докато другите бяха отпратени от него едва след нападението над меканците.

Моят разказ предизвикваше многообразни възгласи на одобрение, удивление и отвращение. Възмущението срещу убийците нарастваше все повече и когато свърших, честните хаддедихни едва се въздържаха от незабавно насилие.

Докато гласовете на възбудените хора звучаха разбъркано един през друг, се случи нещо толкова неочаквано и необикновено, че и днес, след толкова години, го виждам така ясно пред себе си, сякаш се е случило едва преди няколко минути. Гълчавата беше прекъсната от висок, пронизителен крясък. Беше го надала Ханнех. Тя седеше с обезкървени страни и широко разтворени очи и сочеше с ръка натам, накъдето бе отправен втренченият й поглед. Ние също погледнахме нататък. Разнесоха се няколко крясъка на ужас, после настъпи дълбока тишина.