Отвъд

6. Призракът

Когато се върнах от обиколката си, дойде и Халеф. Изглежда, имаше да ми съобщи нещо, предназначено само за мен.

— Сихди — прошепна тайнствено, — ти ми разреши да заповядвам самостоятелно, наистина, но сега се появи нещо, което не бих желал да уредя, без да съм те питал.

— Какво е то? — осведомих се аз.

— Ти познаваш моята Ханнех, която има най-умната главица от всички хорски глави. Нали го знаеш?

— Разбира се.

— Хубаво! Ако не го знаеше, сега щеше да бъдеш принуден да го признаеш. Та в тази нейна разумна главица се роди един план, който направо ме хвърли във възторг. Ама ти стоиш толкова безмълвен. Не си ли любопитен да научиш какво имам предвид?

— Безмълвен съм, защото колкото по-малко приказвам, толкова по-рано ще го науча.

— Планът се отнася до пленените войници. От обещанията, които дадохме на шейха на бени кхалид, ние станахме независими във всяко отношение, само не и относно войниците, за чието освобождаване трябва да се бием. Това нямаше да е нужно, ако успеехме да ги отмъкнем през нощта от бени кхалид с хитрост. Не си ли и ти на това мнение?

— Давам ти право. Да, признавам, че и аз мислих по въпроса. Има един лесен способ да ги освободим, а именно да ги разменим срещу шейха, на което бени кхалид щат, не щат, ще се съгласят. Само че той веднъж беше вече разменен, така че този начин не ми се струва особено духовит, и аз…

— Духовит! Да, това е правилната дума. Ние трябва да бъдем духовити, казвам ти, че дори не е нужно да бъдем, защото, Ханнех, най-хитрата от всички земни хитруши, вече има гениален план. Няма защо да напрягаме душевните си сили, защото тази работа ни бе снета от плещите от великолепния обект на моето почитание, наричан Ханнех. Преди малко отидох да й направя доклада, който й дължах като мъж на нейното сърце. Така тя узна, че още не сме освободили войниците и трябва да се бием за тях. Тя е храбра и дръзка както в мира, така и в борбата. Ханнех знае, че няма да допуснем да бъдем победени, и не се бои за нас, но като умна жена е на мнение, че когато имаш избор да постигнеш нещо с хитрост или сила, трябва да дадеш предпочитание на хитростта. И едва беше изказала тази мисъл, планът чак до изпълнението вече беше готов в милата й главица. Ще се удивиш, като го научиш.

— Да се надяваме, че ще ми го съобщиш още в хода на това столетие!

— Естествено, скъпи сихди. Позволи по-напред само един въпрос. От кого офейкаха преди малко бени кхалид?

— От Ел Мюнеджи, защото го сметнаха за призрак.

— И какво, ако този дух внезапно пак им се появи?

— Хм-м. Това ли е идеята на твоята Ханнех?

— Да. Как я намираш?

— Чисто женска.

— Нали? Чисто женска! Грандиозно измъдрена и необикновено удачна. Резултатът няма да закъснее, всички ще се паникьосат.

— Наистина ли го мислиш?

— Само да го мисля? Аз съм убеден. Значи си съгласен. Уговорено.

— По-полека, скъпи Халеф! Кой е казал, че съм съгласен?

— Не се възпротиви, значи си съгласен. Затова трябва да доведем до изпълнение скъпоценната идея на моята Ханнех.

Вече вдигаше крак да продължи, но аз го задържах и казах:

— Не толкова бързо, Халеф! Позволи малко да поохладя въодушевлението ти. Какво ще стане, ако бени кхалид не офейкат?

— Ще офейкат — заяви той. — Ханнех го каза, значи ще го сторят. Знам, че си трезво мислещ човек, наистина, но все ще притежаваш достатъчно фантазия да си представиш какъв ужас ще ги обхване, когато духът отново им се яви с горящи факли в ръце.

— С факли?

— Да, с факли, изготвени от лиф [94] и катран. Нали знаеш, че носим такива, та ако ни се наложи по път да осветяваме бивака.

— Знам. Значи слепецът се появява с факли и нашите противници офейкват? Ами ако вземат и войниците?

— Да ги вземат? Хич няма да им хрумне. Страхът им ще бъде толкова голям, че ще побегнат, без да ги е грижа за аскерите.

— И после?

— После ние освобождаваме войниците и се махаме, преди бени кхалид да са се върнали.

— Помисли, че трябва да имаме оръжията, камилите на войниците и всичко, което им принадлежи!

— Това няма да продължи дълго, защото ще вземем нужния брой хаддедихни. Те ще стоят в нощната тъма зад Ел Мюнеджи, докато настъпи подходящият миг.

— Но Ел Мюнеджи е сляп. Не може да бъде воден, защото бени кхалид трябва да видят само него.

— Ще го нагласим така, че да върви само направо. Това не е кой знае колко трудно.

— Той ще се съгласи ли?

— Защо не? Ще му кажем как стои работата.

— Не бива, защото още не знаем каква позиция ще заеме спрямо досегашните си приятели, меканците. Той да не би да чу всичко това, което си разказал на Ханнех?

— Не, защото слепецът отново се намираше в своето съноподобно състояние, от което поради умората излиза само от време на време. В същия полусън дойде почти до огъня ни. Скочил внезапно и тръгнал толкова бързо, че Ханнех не успяла да го задържи. Но също така бързо се върнал, за да седне и продължи да спи. Така че не знае къде сме и какво се е случило.

— Няма да му казваме, за да не би от чувство за солидарност към меканците да извърши нещо, което да ни бъде във вреда.

— Тогава ще чакаме, докато се събуди.

— С какво възнамеряваш да го накараш да играе ролята на дух-факлоносец?

— Сихди, остави това да е грижа само на Ханнех! Тя умее на всяка работа да сложи основи и следователно и тук ще намери до подходящото време правилните мисли, можеш да разчиташ на това. А сега кажи, съгласен ли си най-сетне?

— Работата ми се струва като игра на деца. Детинска е и не подобава на храбрите войни на хаддедихните. Можем да постигнем целта си по друг, по-достоен начин.

— Признавам, сихди, но този друг начин няма да ми хареса, защото няма да е избликнал от дълбините на разума на моята Ханнех. Моля те, все пак, да се спуснеш в кладенеца на нейните мисли. Тя измисли превъзходен план и ние сега да не го осъществим? Това, дето го нарече «детински», тя никога през живота си не бива да узнае. Сърцето й няма да може да понесе подобно оскърбление. Дори само заради нея трябва да дадеш съгласието си.

Понеже протестът му се основаваше на тези важни «причини», побързах да отговоря:

— Хаджи Халеф, аз си оставам на моето мнение, но няма да ти попреча да направиш опит и да видиш дали грандиозният план на твоята добра Ханнех ще успее.

— Благодаря ти, сихди! Ей сегичка ще уговоря с нея всичко необходимо и сетне ще побързам да го осъществя.

— Драги Халеф, планът е произлязъл от нейната главица, но нека реализирането му си е мъжка работа! Аз ще ти помогна. Преди всичко трябва да знаем къде се намират бени кхалид и по какъв начин бивакуват. Тръгвам веднага да го разбера и ти ще ме придружиш. Ела!

— Ама, сихди, ама нали работата беше тъкмо там, да се оправим без твоя подкрепа.

— С това не мога да се съглася Номерът, който се каниш да погодиш, има голяма прилика с някоя момчешка лудория, но може да има и плачевни последици. Ако въпреки всичко се съгласявам, то го правя само при условие, че изпълнението става пред очите ми. Ако не искаш, отказваме се и разменяме шейха срещу войниците. Сега решавай!

— Сихди, ти вземаш маслото от млякото на Ханнех, но съзнавам, че другояче няма да те склоня, така че ще имаш волята си. Хайде, идвам с теб!

Халеф не беше доволен от мен, но това не можеше да ме разколебае. Тръгнахме в посоката, в която бяха поели бени кхалид. Приех, че са избрали местността, където ги бях видял по свечеряване да яздят и предположението ми се оказа правилно. Сигурно там бяха оставили горивен материал, защото потрепкваха два огъня. Бяха малки, не светеха ярко, но достатъчно да можем лесно да се ориентираме.

Мястото беше оградено от скали, които правеха възможно незабелязаното ни приближаване. Като използвахме една от тях за прикритие, постигнахме успех. Вярно, не беше достатъчно светло, за да можем да различаваме бедуините поотделно, но разграничавахме формите на техните групи. Непосредствено пред нашата скала лежаха камилите, чиито седла и багаж образуваха недалеч от тях няколко правилни редици Друга по-малка група от камили не се виждаше, от което заключихме, че тук са подслонени и животните на войниците. За съжаление това правеше почти невъзможно откриването им да стане с необходимата бързина. Налягалите вляво по земята бедуини образуваха две групи с формата на полумесеци, чиито върхове бяха насочени един срещу друг. В средата, помежду им, лежаха вързаните пленници, а в краищата горяха огньовете. Че бедуините имаха при себе си своите оръжия, се разбира от само себе си, но къде се намираха тези на «платените войни на султана», не можехме да открием. При тях нещата стояха точно както при камилите — бързината, с която трябваше да изпълним номера си, вероятно нямаше да ни позволи необходимото време да ги потърсим и приберем. Когато споделих с Халеф тези мисли, той отвърна:

— Не намирам причина да не осъществим нашия замисъл. Най-важното е освобождаването на войниците. Шейхът на бени кхалид се перчи, че ги държи в плен. Аз още отсега се радвам на разочарованата му физиономия, когато ги види да пристигат в най-добро разположение, за да му направят посещение на вежливост и му засвидетелстват своето високо уважение и искрена симпатия. По-късно ще трябва да ни бъдат предадени техните оръжия, камили и всичко, което им принадлежи, иначе няма да освободим шейха.

Върнахме се при мястото на нашия бивак и веднага отидохме отсреща при Ханнех, напрегнато очакваща резултата от своето предложение.

— Сихди е съгласен — осведоми я Халеф, — напълно съгласен! Беше запленен, когато му съобщих великолепната идея, избуяла от плодородните глъбини на твоите духовни способности. Тутакси отидохме да разузнаем бивака на бени кхалид и след като това ни се удаде, се връщаме при теб да те помолим за по-нататъшно осветление.

Докато той превръщаше скептичното ми мнение във възторжено одобрение, аз насочих вниманието си към Ел Мюнеджи, от чието поведение зависеше успехът на нашия план. В тая тъмнилка не можех ясно да различа лицето му, но изправената му стойка и начинът, по който слушаше приказките на Халеф, ми подсказаха, че е буден. Това се потвърди от думите, които сега отправи към него:

— По гласа ти разбирам, че си хаджи Халеф, а преди малко научих, че се намирам при жена ти Ханнех. Моето ухо ми казва, че с теб е дошъл още някой. Кой е той?

— Това е хаджи Акил Шатир, ефендито от Вади Драа — отговори Халеф.

— Приеми моя поздрав, о, хаджи Акил Шатир ефенди! Ти размени с мен думи за приятелството, любовта и милосърдието — преди и след като видях Мариям, твоят ангел-хранител. Вие проявихте отзивчивост към мен, бедния, изоставен слепец, и аз ще направя всичко, което поискате, без да питам за причината на вашето желание.

— Какво желание имаш предвид? — осведомих се аз.

— Ханнех ме помоли да взема във всяка ръка горяща факла и да вървя напред с бавни крачки, без дума да казвам. Тя ми обеща, че по-късно ще науча причината за това искане. Аз иначе никога не върша нещо, без да знам защо. В този случай ще постъпи противно на това мое основно правило, защото знам колко много благодарност ви дължа.

В тези думи лежеше потвърждението, че с чисто женска интуиция жената на Халеф бе проявила предпазливостта да не му съобщи нищо за събитията от последните часове. Това беше добре. Сега Ханнех ми каза:

— Ти чуваш, сихди, че съм подготвила всичко и понеже Халеф ми каза, че вие също сте готови, няма защо повече да чакаме.

— Да, можем веднага да направим една проверка дали ще настъпи очакваният от теб резултат.

— Аз не се съмнявам в това, сихди. Можем да тръгваме.

— Можем? И себе си ли имаш предвид?

— Да. Планът произхожда от мен и аз желая да присъствам, когато моите мисли се превърнат в реалност. Имаш ли нещо против?

— Всъщност да. Това, което възнамеряваме, не е женска работа, но не искам да ти отнема удоволствието. Обещаваш ли ми да е за последен път.

— Обещавам ти.

— Погрижи се за факлите, Халеф! Десет хаддедихни да останат заедно с Кара бен Халеф и да пазят онези, които лежат там при огъня. Другите ще дойдат с нас. Да си вземат само ножовете, пушките ще им пречат. Моята карабина ще бъде достатъчна да държи далеч от нас евентуалния нападател. Аз с Ел Мюнеджи и ти с Ханнех ще вървим напред, другите ще ни следват и ще правят само онова, което им кажем!

Малко по-късно бяхме на път. Халеф водеше своята Ханнех за ръката, аз — слепеца. Хаддедихните ни следваха с тихи стъпки. Странно беше това начинание и аз изпитвах известен страх. Подобна идея можеше да дойде само от персона, намираща се в непосредствено съприкосновение с природата като нашата Ханнех, но все пак беше хитро и умно пресметната. Надеждата се крепеше върху суеверието на бени кхалид и понеже знаех колко е голямо при бедуините, нямах причина да приема, че при това племе ще е по-малко.

Пристигнахме на мястото, откъдето преди малко бях наблюдавал с Халеф бедуините, и видяхме, че междувременно промяна не е настъпила. Всеки хаддедихн получи своите указания. Те застанаха зад нас в мрака, очаквайки мига, в който ще получат заповед да се втурнат напред.

Пред тях стоеше Ел Мюнеджи. Лицето му не беше насочено натам, накъдето би трябвало да върви, а малко надясно. Защо? Който е вървял през някоя гора без пътища и е стигал отново до мястото, от което е тръгнал, навярно знае защо пътят му описва кръг. Това може да се случи и на някой участък без пътеки в пустинята, прерията, ако слънцето е скрито, няма звезди и човек не познава признаците, по които може да определи посоките на света. Линията, по която се движи, винаги ще бъде насочена малко наляво, тъй като при повечето хора крачката на десния крак е малко по-дълга от тази на левия. Така тялото се извърта все по-наляво, докато човек е убеден, че върви в права посока. Всеки бедуин знае колко е трудно дори само в продължение на половин час да се движи право като по конец, ако няма естествени знаци за посоката.

Последицата показа, че предположението ми е било правилно. Слепецът запази досегашното си положение за кратко време, през което отидохме с Халеф зад скалите да запалим двете факли. Това стана много бързо, защото те горе бяха разнищени. Веднага щом пламнаха, скочихме обратно при Ел Мюнеджи и ги тикнахме в ръцете му с указанието да върви все направо и да ги държи далеч от себе си. Той го стори и тръгна с бавни крачки.

Предаването на факлите бе станало толкова бързо, че от бивака на бени кхалид е могло да бъде забелязано само като внезапно пламване на две светлини. В началото се създаде впечатление, сякаш слепият върви твърде надясно, което подтикна Халеф към угрижената забележка:

— Сихди, слепецът ще мине между хората и камилите, а това ще ни донесе само половинчат успех. За да е пълен, бени кхалид трябва да го видят да върви към тях.

— Безпокойството ти е напразно — отговорих аз. — Той постепенно ще се насочва наляво. Само внимавай!

Както казах, така и стана. Линията, по която слепецът вървеше, се извиваше сякаш по наше желание лека-полека към най-близкия огън на бедуините. Правилно бях преценил.

Що се отнася до бени кхалид, пламъците в първите мигове на горенето, изглежда, им бяха убегнали, но Ел Мюнеджи не беше направил и двайсет крачки, когато се появиха първите признаци на успеха. Най-напред чухме няколко високи вика и после видяхме, че бедуините скочиха. Два така внезапно изплували в мрака пламъка! Какво беше това? Какво трябваше да означава?! Може би си помислиха за нас, за меканците и своя шейх. Но от каква причина можеше да хрумне на някого от споменатите хора да тръгне от кладенеца насам по този озадачаващ начин? Бени кхалид стояха в нямо очакване. Колкото повече приближаваше слепецът към тях, толкова по-ясна ставаше фигурата му. Високо изправената снага и бавните, тържествени стъпки не пропуснаха своето въздействие. Бедуините се стъписаха. Достопочтеното лице, дългата и лъскава сребристобяла брада изпъкваха все повече. Към това се добавяше стелещото се на вълни одеяние на стареца, което допринасяше за призрачния му вид къде-къде повече от, примерно, един европейски костюм. Пламъците на факлите трепкаха и тъмночервени светлини се сменяха със стрелкащи се сенки, сякаш бе съпровождан от танцуващи джинове. Стъписването нарастна и се превърна в страх. Сега те разпознаха лицето му и настъпи решителният миг за успеха на нашето намерение. Ако арабите овладееха страха си и го заловяха, щяхме да станем за смях.

Откровено признавам, бях почти убеден в провала. Не така стояха нещата с хаддедихните, които от напрежение не смееха да дишат и бяха готови да се впуснат напред.

— Става, отлично! — нашепна Халеф на своята Ханнех и на мен.

— Да, може би! — пригласи тя. — Внимавайте! Само още миг и ще търтят да бягат.

Аз все още се съмнявах. Но «най-добрата от всички жени» се оказа права, защото от огньовете се разнесоха викове:

— Ел хаял, ел хаял! (Призрака, призрака!) Аллах да ни закриля! Бягайте!

Всички налични крака, които не бяха вързани, се раздвижиха по най-бързия начин и само след няколко секунди не можехме да видим и един-единствен бен кхалид. Сега хаддедихните се стрелнаха напред начело с Халеф. Аз ги последвах, но по-бавно. Ханнех всъщност трябваше да остане, но успехът на нейния план така я беше въодушевил, че забрави наложената сдържаност. Раздвижи се чевръсто и ми подвикна:

— Бързо, сихди! Спри Ел Мюнеджи, иначе ще падне в огъня!

Съветът не беше неуместен. Вслушах се и застигнах слепеца, когато му оставаха само десетина крачка да направи, за да бъде дрехата му обгърната в пламъци. Едва го бях спрял и Ханнех също вече беше тук. Взех факлите от ръцете на стареца. Предадох й го и помолих:

— Отведи го назад до мястото, където стояхме! Не бива да ни се пречкате тук на пътя.

Тя хвана слепеца за ръката и се отдалечи с него. Докато говорех с нея, бях забучил факла в пясъка и взел за стрелба многозарядната карабина, за да сплаша с чест огън евентуално завърналите се бедуини. Но те вероятно бяха избягали толкова надалеч, че не можеха точно да различават какво става тук.

Първата работа на хаддедихните беше да освободят войниците. Те скочиха.

— Да можехте да си върнете сега камилите — каза им Халеф. — Ама в тая тъмница няма да можете достатъчно бързо да ги откриете.

При тях имаше един подофицер, който отвърна:

— Ние знаем къде са. Първата редица там при скалите. Другите са на бени кхалид.

— А оръжията ви?

— Намират се заедно с всичко, което още ни взеха, в скалния процеп край кладенеца. Отведоха ни там веднага след пленяването ни.

Застанал до Халеф, аз се осведомих:

— В състояние ли сте въпреки тъмнината да намерите това място?

— Да.

— Вземайте си тогава камилите и идете после да си приберете нещата! Тук виждам два чувала с камилска тор за огъня. Вземете ги! Ще ни бъдат необходими.

Те го сториха и отидоха после да потърсят камилите си. Аз и Халеф останахме още известно време, без да се мерне някой бен кхалид. След това стъпкахме огньовете, всеки взе по една от все още горящите факли и се върнахме при Ханнех, която стоеше с Ел Мюнеджи отново при скалата. Почакахме малко и войниците пристигнаха с животните си. Накарах подофицера да ми опише местоположението на скалния процеп. Разбрах, че от кладенеца не може да бъде видян, така че не беше необходимо да гасим факлите. Отправихме се под тяхната светлина заедно с камилите нататък.

Мястото се намираше откъм срещуположната на кладенеца страна. С приближаването видях скалите да се разстъпват на дълъг, но неширок процеп. Асакерите изчезнаха с факлите в него и скоро се върнаха с вещите си. Инструктирах ги да се разположат от северната страна на скалите и да чакат, докато отидем да ги вземем, но от юг и запад да сложат по един пост, за да се подсигурят срещу изненада. Заради Танил бен Шахид не исках веднага да водим войниците до кладенеца, защото сметнах, че ще е по-добре засега още да не знае за освобождаването им. После тръгнахме към нашия бивак и по път се разделихме в тъмното с Ханнех и слепеца, за да не бъдат видени от нашите пленници. Те отидоха при тяхното място за почивка.

Персиецът не беше дошъл с нас. Той седеше с Кара бен Халеф при огъня и ни уведоми, че по време на отсъствието ни Ел Гхани и шейх Тавил се държали изключително опърничаво. Смяташе за най-добре да намали тяхната граничеща с наглост самоувереност, като веднага пристъпим към съвещанието относно полагащото им се наказание.

— Да, това незабавно ще стане — отвърна с готовност хаджията. — Колкото по-рано дойде наказанието, толкова по-дълго ще действа.

В този миг се обади шейхът на бени кхалид:

— За наказание може да се говори само в смисъл, че аз вас ще накажа, а не вие мен.

— Забрави ли вече, че сега не трябва да говориш? — скастри го Халеф. — Щом толкова сърдечно желаеш да не бъдеш наказан, добре, няма да пречим на щастието ти. Ти няма да бъдеш наказан, а възнаграден и то с такава порция пердах, че ще трябва на няколко пъти да ти я сервираме А ако още веднъж проговориш, без да си питал за разрешение, ще се погрижа това възнаграждение да се удвои.

Потупа по доста красноречив начин дръжката на камшика си и шейхът наистина сметна за уместно да си замълчи. А ние тримата седнахме да обсъдим тази работа, разбира се, така, че нито Ел Гхани, нито шейх Тавил да могат нещо да чуят.

Относно това, че бен кхалидът трябва да мине без наказание, постигнахме веднага единодушно съгласие. Но повече главоблъскане ни причини меканецът със своите придружители. Кхутаб ага искаше да ги отведе в Мешхед Али, където смъртта им беше в кърпа вързана. Но ние не можехме да го позволим, защото бяхме обвързани с даденото на шейха на бени кхалид обещание. Агата заяви, че ще се откаже да ги вземе със себе си, но няма да напусне това място, докато ограбването на светилището не бъде отмъстено.

— Та нали тъкмо това не можем да измислим — проплака Халеф. — Ти искаш най-строго наказание, сиреч наказание по тяло или даже живот, а това е против нашето обещание. Де да не бях го давал!

— Успокой се, скъпи Халеф! — обадих се аз. — Тази грешка не може да се оплаква от самота, тя се намира в добра компания. Да, когато шейхът на бени кхалид беше първия път наш пленник, ти пожела да го освободиш само срещу нашия приятел Кхутаб ага. На мен той щеше да даде и войниците.

— Сега ние ги имаме.

— Е, да, сега. Това не е извинение. Но да оставим упреците! Касае се за строго наказание, но нито по тяло, нито по живот. Да не би по имущество? Та Ел Гхани няма нищо у себе си. По чест? Такава той не притежава. Другите видове наказание, които бих могъл да предложа, изискват време, с каквото ние не разполагаме. За свой срам трябва да призная, че не знам какъв съвет да дам.

— Аллах, Аллах! Кара бен Немзи ефенди веднъж да не може да даде съвет! Сега ще настъпи последният ден.

— Не се шегувай! За мен работата е сериозна — укори го персиецът. — Ако се върна в Мешхед Али, без да водя крадците, трябва поне да мога да кажа, че са наказани съобразно големината на тяхното престъпление. Но вашето обещание прави това невъзможно.

— Не се гневи! — помоли Халеф. — От всяко трудно положение има път за излизане, значи и при това. Тук наистина се иска мъдрост и аз за щастие знам мястото, където трябва да я потърся. Онова, което човек не може да намери в селямлъка [95], трябва да потърси в харемлъка [96]. Щом Кара бен Немзи не знае какъв съвет да даде, ще отида при Ханнех!

Скочи и бързо се отдалечи, убеден, че Ханнех ще помогне. И правилно! Когато след кратко време се върна и зае мястото си с изпълнена с блаженство усмивка, каза:

— Не се излъгах, защото Ханнех, умното олицетворение на цялата разумност, веднага беше готова с помощното средство… То се казва бастонада. Не е ли грандиозно?

— Не! — отвърнах аз. — Можеш да бъдеш сигурен, че Кхутаб ага и аз вече сме помислили за бастонадата.

— Но не по правилния начин! Вие сте разсъждавали така: «Меканците не бива да бъдат наказвани по тяло и живот. Бастонадата засяга тялото и ако се въздадат много удари може да се окаже смъртоносна. Следователно не може да бъде употребена.» Нали такива са били мислите ви?

— Поне моите, да.

— Това е погрешно. Ханнех го разбира много по-добре. Отговори ми на въпроса, който ще ти задам от нейно име! Ако бастонадата не убие, наказание по живот ли е?

— Не.

— По-нататък! Къде се въздава бастонадата?

— По ходилата.

— При това положение тялото наказвано ли е?

— Да, защото стъпалата са част от тялото.

— Не! Те са част от крайник, но не от тялото на човека. Не гласи ли нашето обещание, че меканците няма да бъдат наказани по тяло и живот?

— По тяло и живот — заявих сериозно, макар неговият начин на разсъждение вътрешно да ме забавляваше.

— Е, добре! Значи Ханнех има пълно право, като казва: «Ако въздадете бастонадата на Ел Гхани така, че да не умре, няма да престъпите обещанието си, защото той няма да я получи по тялото, а по ходилата на неговите нозе, които са част от крайник, но не от торса, от тялото му.» Е, сихди, какво мислиш сега? Не се ли възхищаваш от логичността на ненадминатите женски мисли, които отидох да почерпя от моя тахтиреван?

— Да, отдавам им своето възхищение.

— Хубаво! И понеже възхищението означава също признание, то в тази дума е залегнало и съгласието, което навярно и ти, о, Кхутаб ага няма да ми откажеш.

Персиецът даде с охота одобрението си:

— Благодаря ти, хаджи Халеф, от все сърце! Тези крадливи осквернители на светилището толкова повече подлежат на наказание, защото извършиха престъплението в качеството на наши гости и претенции на великия шериф. Ето защо се разбира от само себе си, че ние няма да вземем решение за някоя лека степен на бастонадата.

— Такова нещо на ума няма да ни дойде — присъедини се към мнението му Халеф. — Колкото се може повече, това правило трябва да ни ръководи при определянето броя на ударите.

— Много право, колкото се може повече! Най-много трябва да получи Ел Гхани, защото той е инициаторът на престъплението и същевременно най-злостният от всички. След като по този пункт сме единодушни, моля те, хаджи Халеф, да кажеш какво количество ще отредиш за всеки поотделно.

— Това, дето го искаш от мен, е трудно да се даде. Колкото се може повече, но нито един не бива да умре. Аз предлагам значи първо една пробна бастонада, с която да разберем колко удара всеки от тях може да издържи. След като знаем това, после ще ни е по-лесно да определим броя на ударите.

— Това е вярно — усмихна се баш насир. — За съжаление този опит ще доведе и същинското изпълнение на наказанието, защото иначе ще трябва да чакаме твърде дълго излекуването на ходилата, а ни не разполагаме с необходимото време.

— В такъв случай пробата ще представлява и окончателното изпълнение, като налагаме всеки чифт ходила дотогава, докато видим, че тяхното доволство е стигнало най-високата си степен. Ти какво ще речеш, сихди, по въпроса?

— Давам съгласието си — отвърнах аз, тъй като тази присъда оставаше открита възможност да се намеся.

— Благодаря ти — грейна в усмивка хаджията. — Вече си мислех, че твоята позната мекота ще повдигне глас срещу нас, взели това както справедливо, така и мъдро решение. И тъй, ние се спогодихме и сега се пита само кога да бъде подхванато наказанието. Аз съм за: «Веднага!»

— Аз също — обяви баш насир.

— Аз не — отвърнах аз.

— Защо? — попита Халеф.

— Защото сега ще липсва необходимия ефект. Наказанието трябва да бъде изпълнено посред бял ден и пред очите на всички воини на бени кхалид.

— Това е вярно — похвали ме хаджията, без да си каже, че може да правя предложението по някаква тайна причина. — Сега ти си точно такъв, какъвто винаги съм желал да бъдеш. За мое най-голямо съжаление често си бил на мнение, че «Божието подобие» не бива да бъде оскърбявано с пердах. Но аз ти казвам, за един човек, който се е отрекъл от това подобие, тоягата представлява единственото правилно наказание. Много зависи как е бил престъпен законът и аз съм убеден, че много насилия и безсрамия нямаше да бъдат извършени, ако съответните мискини отнапред знаеха, че тоягата ще е неизбежна последица. Да, ще изчакаме до заранта! Но сигурно няма да имам нищо против, ако още сега им съобщя колко любезно сме се погрижили за сутрешното им развлечение?

— Можеш да го сториш. Няма да ти попреча.

Дребният шейх се надигна от мястото си и обръщайки се към меканците, заговори със силен глас, за да може да бъде разбран и отсреща от Ханнех:

— Вие видяхте сега да се събира Макхаме хаким акбар ес Сахра [97], състоящ се от трима светлейши съдии. Тези знатни и извисени правови учени, при които предпочитание към личността няма, проникнаха с погледа на своя остър ум до нравствената дълбина на извършената от вас кражба. Те така пълно прозряха моралното падение на вашите сърца и величината на наказуемото деяние, че вината ви лежи пред тях в цялостната си обхватност. И понеже всяка вина трябва да бъде изкупена, аз идвам с дружелюбие към вас, за да сложа в сърцата ви произнесената присъда. Ние решихме именно да врежем незаличимо по ходилата ви спомена за ограбването на Канс ел Адха. Гравирането на възпоминателните знаци ще започне с пълна сила при сипване на утрото в присъствието на всички войни на хаддедихните и бени кхалид. Ние сме убедени, че ще го приемете с необходимата дълбочина на чувствата, за да можем, както е желанието ни, и по-късно, отдалеко, да останем в най-красива духовна връзка.

След това направи радушен поклон и си седна. Меканците останаха изпървом безмълвни. Трябваше по-напред да превъзмогнат въздействието на чутото. Не толкова тих беше шейхът на бени кхалид. Той гневно избухна:

— Какво ви скимна! Да не би кражбата, която ви служи само като предлог да забогатеете, да е вече доказана? А и дори да беше такъв случаят, вие най-малко сте хората, притежаващи право да произнасят присъда. Също така дадохте дума, че на моите гости и приятели, намиращи се под моя закрила, няма да се случи нищо нито по тяло, нито по живот. А който не сдържа подобно обещание, е хаймана. Бастонадата при всички случаи е невъзможна.

Халеф отвърна снизходително:

— Ти заприказва неподканен, наистина, но аз милостиво ще оставя засега камшика затъкнат. Ние сдържаме думата си, и то точно. Повече не можеш да искаш. Бастонадата ще бъде изпълнена по ходилата и няма да бъде смъртоносна, значи няма общо с тяло и живот.

— Това е лъжа! Стъпалото принадлежи към тялото.

— Ако твоето тяло има ходила, то това е изключение, което аз с удоволствие ще уважа. Затова ти няма да получиш бастонадата. Ние внимателно ще прегледаме меканците. Намерим ли, че имат строежа на обикновени хора, сиреч имат ходила не на тялото, а на краката, безусловно ще преминат във властта на определеното ми наказание.

— Това са извъртания! Обръщам ти внимание, че притежавам достатъчно сила да взема гостите си под закрила.

— По кой начин?

— Помисли за войните ми!

— С голямо удоволствие. Тъкмо за тях си мисля сега, а именно че са безсилни срещу нас, защото ти си ни заложник.

— И за асакерите! Ще наредя да ги застрелят, веднага щом някой от гостите ми получи удари.

Халеф се наведе към един от седящите наблизо хаддедихни и му даде тиха заповед. Понеже хаджията беше до мен, чух думите. Човекът трябваше да доведе асакерите. По същото време се появи един от разставените постове. Доложи, че е дошъл един бен кхалид с важна новина за своя шейх. От предпазливост говореше с толкова снишен глас, че никой неканен не чу думите му. Хаджията му даде също така тайно указанието:

— Кажи на бен кхалида, шейх Тавил е много ядосан, дето го безпокоят, и желае до заранта да го оставят на мира. Тук всичко е наред и пратеникът може да си върви.

Хаддедихнът се отдалечи. Междувременно меканците възвърнаха говора си. Заради камшика на Халеф те не се осмелиха, наистина, да отправят оплакванията си директно към нас, а ги подхвърлиха на шейх Тавил, но думите определено трябваше да бъдат чути от нас. Ето че те из един път притихнаха и отправиха погледи към западния ъгъл на скалите, иззад който се появи изпратеният хаддедихн с войниците. Всеки от тях беше нарамил пушката си и водеше камилата си за повода.

Заслужаваше си да се види лицето на нашия дребен хаджи, наблюдаващ с едва сдържана наслада въздействието, което появата на асакерите оказа върху шейх Тавил и меканците. Бяха смълчани и с широко отворени очи следяха войниците, които отидоха до отреденото им място.

— Е? — попита най-сетне Халеф шейха. — Нали се канеше да ги застреляш. Ето ги. Стори го!

— Ийл’ан дакнак! (Проклета да е брадата ти!) Ти си един измамник отвътре и отвън. Не желая повече да си имам работа с теб.

Който познава вниманието, с което Халеф се отнасяше към своята доста оскъдна на косми брада, може да си представи колко силно докачен се почувства. Той измъкна рязко камшика, просече със свистене въздуха и отговори гневно:

— На драго сърце ти вярвам, че не искаш да си имаш повече работа с мен, защото въпреки твоята висока колкото баир глупост не може да не съзнаваш, че изгуби играта. Що се отнася до брадата ми, никой не може да я опозори. А твоята при следващата ти хулна дума така ще ошмуля от лицето с курбача, че косъм няма да остане. С вас свършихме до утрото. След събуждането утринният ви поздрав ще бъде бастонадата.

Тези думи се отнасяха за пленниците, но и за нас беше време наистина да помислим за спане. Трябваше да се подсигурим срещу бени кхалид. В тази връзка Халеф даде на караулната служба, в която щяха да участват и войниците, толкова точни заповеди, че от изненада не можехме да се опасяваме. Горивен материал, ако се отнасяхме пестеливо, имаше достатъчно в наличност, за да подсигурим поне донякъде светлина за поенето на камилите. Заради събирането на водата това щеше да продължи с паузи през цялата нощ.

Халеф, Кара и аз отидохме да вземем конете си и ги отведохме отсреща при тахтиревана. Тук щяхме да легнем за закрила на Ханнех и Ел Мюнеджи. Персиецът дойде след нас и ние нямахме нищо против да остане. Вързопа със «Съкровището от крайници» беше взел под грижовен надзор.

Ел Мюнеджи седеше с облегнат на скалите гръб и спеше. За удовлетворяването на неговите физически нужди Ханнех се бе погрижила вечерта. Храна поел малко, но вода вземал по-често. Почти цялото време, изключвайки «факелното шествие» до бени кхалид, прекарал в своята полусъница и постоянно пушене. Както ни осведоми на другия ден Ханнех, никак не било удобно за нея толкова често да му дава огън. Тютюн и кибритат [98] имала достатъчно, наистина, но тъй като припламването на клечките не бивало да бъде видяно отсреща при нас, била принудена да извършва запалването зад носилката и сама да прави първите дръпвания. С риск да бъда упрекнат в бъбривост, ще направя издайническата забележка, че бедуинските жени не са съвсем неопитни в паленето на чибука, а Ханнех в никой случай не стоеше в тая работа по-назад от своите съплеменнички. Стара, много стара и пропита с никотин беше лулата на слепеца, ала изпълненото с милосърдие женско сърце умее да преодолява такива препятствия.