Отвъд

9. Схватки

Определената за битките арена бе широкият пясъчен участък, по който снощи ни бе водил с мюнеджията Бен Нур. Излязохме и обозначихме с черти по-дребнозърнестия пясък нашата и противниковата позиция. Халеф бе поискал да им придаде направление север-юг. Аз предложих другите две посоки и му обясних, че боецът, на когото слънцето грее откъм гърба, ще бъде в предимство, докато онзи с лице към него ще бъде заслепяван. И тъй, решихме да заемем източната част на описаната окръжност. Това бе един от споменатите «трикове», които не се считат за недобросъвестни, макар да целят надхитряване на противника. Че нямаше защо да проявяваме скрупули, пролича, когато дойде пратеникът на бени кхалид. От това, което имаше да ни каже, се разбра, че и те са се постарали да похитруват. Халеф в качеството си на шейх го повика и го попита какво поръчение носи. Получи следния отговор:

— Тавил бен Шахид, шейхът на храбрите бени кхалид, нареди да ви кажа, че ще се проведе стрелба, борба и хвърляне на копия.

— Ще се проведе? Това звучи така повелително, сякаш сме длъжни да приемем само онова, което на него му е угодно.

— Той точно така го имаше предвид! — натърти пратеникът.

— Хайде бе?!

— Да. Каза, че само той можел да определя оръжията, а вие сте нямали право да правите възражения.

— Тъй! Истината обаче е, че аз му разреших да ги определи, така че можеше да ми го съобщи по малко по-учтив начин. Значи ще има стрелба, а?

— Да, това ще бъде първият двубой.

— С какво ще се стреля?

— С пушки! Та това се разбира от само себе си, така че защо питаш?

— Ей, не забравяй, че стоиш пред хаджи Халеф, шейха на хаддедихните! Ако не знаеш с какъв тон трябва да ми говориш, можеш да си вървиш с неуредена работа, а ние ще задържим каквото имаме. Аз и Тавил бен Шахид се заклехме, че няма да се произнасят оскърбителни приказки. Това не се отнася само до подбора на думите, но също и до маниера, с който ми говориш. Отбележи си го! А с твоя зле поставен въпрос само се изложи, защото май не ти е известно, че освен пушката има и други огнестрелни оръжия. Той определи ли разстоянието?

— Шейсет крачки и всеки има право на три изстрела.

— Толкова далеч? Кой може да ти улучи тук сигурно?

Лицето на Халеф показа разочарование, но в себе си бе крайно доволен, неговата пушка и тази на Кара, бях им ги донесъл като подарък, далеч превъзхождаха всяка бедуинска кремъклийка.

— С хурдук [112] ли ще се стреля, или с русас [113]? — продължи той предпазливо.

— Естествено само с русас!

— Съгласен съм. Но кажи на твоя шейх, че преди зареждане куршумите трябва да бъдат показвани, за да не попадне по недоглеждане хурдук в цевта… После щяло да има борба, викаш?

— Да, голи до кръста и с нож в пояса.

— Че за какво нож? При борбата той нали не се използва.

— Защото това ще е борба на живот и смърт. Когато единият повали другия по гръб на земята, има правото веднага да го намушка.

— Вие сигурно имате някой голям атлет, а?

— Да — ухили се бен кхалидът арогантно. — Нашият Абу Кувве [114] не е бил побеждаван от никого. Това ти е ясно и само от името, което сме му дали.

— Определено ли е времетраенето на борбата?

— Естествено, докато единият бъде намушкан.

— Отново «естествено»! При вас май всичко е естествено! Вероятно считаш за естествено също че нашите трима воини с най-голяма лекота ще бъдат изклани от вашите!… Та и копия щели да се хвърлят? Дългата пика ли имаш предвид или късото джерид [115]?

— Джерид естествено!

— Ето го пак това «естествено»! Ти си наистина един Абу ел Маубат [116]!

— Сигурно и тук има условия?

— Естест… — той спря по средата на думата и се поправи: — Да, трябва да ти ги съобщя. Разстоянието е двайсет и пет крачки. Всеки получава три копия.

— Така! Вие навярно имате някой много ловък копиехвъргач?

— Той винаги улучва — потвърди запитаният.

— Събуждаш любопитството ми за него. Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

— Трябва специално да подчертая, че пощада няма да има. Борбата ще бъде на смърт. Поне кръв трябва да се пролее, иначе боят няма да бъде валиден. Който е ранен така, че да не може да стане от земята, се счита за победен и победителят има правото напълно да го умъртви. Сега свърших.

— Но аз не! Кога ще дойдете?

— Половин час след моето завръщане.

— Тогава поемете пътя западно от скалата! Ние ще останем тук, на мястото, където стоим сега. Какво оръжие избра вашият шейх?

— Шейхът? — попита бен кхалидът много учуден. — Мислиш, че той ще се бие с вас?

— Разбира се.

— О, не, той няма да го направи. Дори само мисълта, че ще участва, е оскърбление за него. Шейхът не е обикновен войн, той се бие естествено само с шейхове.

— Колко естествено пак! Ако не бяхме се споразумели да не си говорим оскърбително, сега аз щях да му върна обвинението за страхливост, което ни направи. Аз също съм шейх, но се бия с всеки воин, който е достоен за моята храброст Аз ще участвам също и защото залагам гордостта си на това, че не зяпам от безопасно разстояние, когато воините ми рискуват живота си за славата на моето племе. Още не знам, наистина, дали ще избера пушката, джерида или борбата, понеже първо трябва да видя противниците, но ако…

— Няма да имаш това право — вметна пратеникът.

— Как? Няма да имам право да избирам?

— Не.

— Кой ще ми го забрани?

— Нашият шейх. Той трябваше да определи оръжията и също да постави условията.

— За условията не е ставало дума, ама ти си продължавай! Иска ми се да чуя какво ще кажеш.

— Нашият шейх изисква вашите трима воини да хвърлят жребий. Всеки от тях трябвала участва в битката, която жребият му отреди.

— Но вие сте избрали най-добрия борец, най-добрия копиехвъргач и навярно най-добрия стрелец?

— Естествено!

— Чуй, човече, ако само още веднъж чуя от устата ти думата «естествено», ще направя нещо, което ще ти се стори съвсем неестествено! Вашата хитрост щеше да е достойна за похвала, ако нямаше толкова тъп вид. Вие избирате за всяко оръжие най-добрия мъж, а ние трябва да се хвърлим натам, накъдето му скимне на жребия. Това не е умно от ваша страна, а нещо, което заради вежливостта ще се въздържа по-нататък да окачествявам.

Той направи една пауза, по време на която прехвърли очи от Кара към Омар бен Садек и към мен. Знаех какво мислеше. Неговият син също отгатна.

— Татко, направи го! — помоли той.

— Какво? — попита Халеф усмихнато.

— Ние не се страхуваме от жребия, а ако не се съгласиш, ще помислят, че и при нас е както при тях.

— Кое по-точно, синко?

— При тях воините вероятно умеят да си служат само с по един вид оръжие, а с другите — не. Нека им покажем, че хаддедихните са се научили да седят здраво на всяко седло.

По лицето на Халеф премина израз на горда бащина любов. Той се обърна отново към пратеника:

— Ти чу думите на Кара бен Халеф, моя син, и сега знаеш причината, която ме заставя да се съглася с искането на шейха. Нека не си мисли, че ни е надхитрил, или че от страх приемаме това, което му е внушила неговата мъдрост. Причината е само тази, че за нас е все едно какви оръжия ще получим в ръката. Свърши ли?

— Да.

— Тогава можеш да си вървиш.

По време на последната част от разговора Халеф се бе насочил към мястото на нашия бивак и ние вървяхме един до друг с бен кхалида. Вместо след сбогуването да се раздели с нас, той остана и се осведоми:

— Ти казваш, о, шейх, че самият ще се биеш. Кои са другите двама?

— Защо питаш?

— Защото много ми се иска да ги видя.

— Всички вие и бездруго ще имате възможността да ги видите.

— Аз искам да ги видя сега.

— Ти искаш? Аллах! Много мило от твоя страна, че искаш! Ще ми позволиш ли веднъж и аз да поискам?

— Какво?

— Да не ти ги покажа! И тъй, можеш да си вървиш.

Бяхме стигнали до кладенеца, на чийто бордюр стоеше напълненото кожено ведро. Бен кхалидът не изпълни подканата, а спря натрапчиво и каза:

— Искам да ги видя, защото аз самият ще си имам работа с някого от тях.

По лицето му ясно можеше да се прочете поканата да му се възхитя Халеф плъзна изпитателен поглед по жилестата фигура на бедуина.

— Да не би ти да си мъжът с трите копия, които непременно ще улучат?

Запитаният изхвърли дясната ръка нагоре, при което широкият ръкав се заметна назад и се видя силно развитата мускулатура, и извика самовъзхитено:

— Да, аз съм! Вижте тази ръка и тези мускули! Никое копие не е тежко за мен и никое разстояние — далечно! Отдалечи се на четирийсет крачки, вдигни ръка и ми кажи кой нокът да улуча — аз ще го улуча!

Това самохвалство изтласка кръвта на хаджията в челото. Очите му се плъзнаха към ведрото и той попита:

— Значи си убеден, че ще победиш?

— Естествено.

— В такъв случай ще трябва да ти поохладя разпаленото въображение!

Халеф грабна бързо ведрото, издигна го и изля съдържанието върху главата на бен кхалида с такава ловкост, че водата се стече на всички страни в равномерни потоци. Хаддедихните избухнаха в гръмък кикот. Гордостта на бедуина не знае нищо по-лошо от публичното излагане на присмех. Бен кхалидът постоя няколко мига неподвижно, после измъкна светкавично ножа от пояса, за да го забие в сърцето на Халеф. При бързината на атаката хаджията щеше непременно да бъде намушкан, но аз бях видял неговия поглед към ведрото и отгатнах намерението му. Знаех колко е опасно един бедуин да стане по такъв начин предмет на веселба и бях внимавал. Посегнах рязко, но едва не закъснях. Успях само да придам друго направление на въоръжената ръка, така че ножът засегна само дрехата на Халеф и я сряза. Веднага след това пипнах човека за мишниците, притиснах ги здраво към тялото му, така че да не може да се движи и му заговорих заповедно:

— Ти посегна да намушкаш! В качеството си на пълномощник на вашето племе употреби оръжие срещу нас! Знаеш ли какво наказание предписва законът на пустинята за едно такова опозоряване на твоята неприкосновеност?

Пратеникът беше веднага обграден от нашите войни. Те извадиха ножовете си и се чуха заплашителни думи. Той напразно опитваше да се освободи от мен и на пресекулки изрече извинението:

— Той… ме оскърби… върху мен… вода…

— Шейх хаджи Халеф просто изпълни обещанието, което ти даде преди малко, като те предупреди да не смяташ поражението ни за толкова естествено. Това беше оскърбление за нас. Един пратеник трябва да изпълнява мисията си, като се въздържи от думи, които не са свързани с работата. Ти похвали ръката си и нейната мускулатура, а сега виждаш какъв ти е халът. Ако поискам, мога да ти изкарам дъха от тялото. Понеже прибегна към оръжие, ние имаме право без съвещание да те застреляме. Но тъй като сме любопитни да видим как стоят нещата с твоето несравнимо хвърляне на копия, ще те пуснем да си вървиш. Ножа ще задържим като доказателство, в случай че на твоя шейх му хрумне да подири сметка, дето съм посегнал на теб, неговия пратеник. Разкарай се, преди другите да са се разкаяли, че те пускам да се измъкнеш!

Освободих го. Той остави ножа, който при моя натиск му бе изпаднал от ръката, да лежи на земята и бързо се отдалечи. На известно разстояние спря, вдигна заплашително ръка и изкрещя:

— Ще има да се каете! За поливането с водата ще поискам проливането на кръвта ви.

— Естествено, естествено! — подигра се Халеф.

Когато кикотът на хаддедихните отново отекна, онзи предпочете да изчезне.

Ханнех беше дошла угрижена и сърдечно се зарадва, като видя, че ударът от ножа не е коствал кръв. С помощта на игла и конец закърпи мястото.

Сега знаехме, наистина, какъв вид борба ни очаква, но за съжаление не ни бе известно най-главното — какво оръжие ще се падне на всеки от тримата. Прозвуча трогателно, когато Халеф, толкова добре обучен и опитен, скромно заговори:

— Щеше да е по-добре, разбира се, сихди, ако не бяхме в неяснота в това отношение. Щяхме да поговорим с теб, а аз знам, че когато става дума за такива неща, човек винаги може още да се учи от теб.

— Едва ли, Халеф! Защото каквото мога и знам, на теб отдавна вече ти е известно.

— Далеч още не! Знаеш ли, сихди, при теб нещата стоят така. Докато говориш за употребата на това или онова оръжие, ти винаги се сещаш за още нещо и за разни преживелици, при които си си служил с тези оръжия. Всеки случай е отделен, всяка употреба и последица — различни. Тогава ножове, пушки и пищови оживяват, мислят и преценяват, буквално проговарят!

— Както твоят камшик — подметнах шеговито.

— Не му се смей! Той е една знатна харемска дама, която си има своите добри страни, но и своите кусури. Но сега ние не говорим за него! Нищо ли не ти хрумва? Някоя полезна мярка на поведение, която бихме могли да приложим?

— Вие знаете вече всичко! Но върху едно все пак искам да ви обърна внимание. Дръжте очите си отправени само към противника, всичко друго вреди, защото разсейва! При зрителите може да се случва каквото си иска, то не ви интересува. Често един твърд, уверен поглед е вече половин победа. За пушката нямам забележки, но за трите джерид аз бих направил следното. Оставям първо противника да хвърли копията си, защото така трябва да внимавам за него, а не и за себе си. При нераздвоено внимание е лесно да се отбегне копието му. Свърши ли ги, без да ме е улучил, той е безпомощен и знае, че го превъзхождам. Това му създава чувство за несигурност.

— Но после и той ще направи като теб. Необходимо е само да внимава и следователно лесно ще избегне хвърленото ти копие.

— Аз ще му отнема със сигурност, като известно време правя движение на хвърляне, но не хвърлям. Това ще му се стори смехотворно и той по-малко ще внимава. Когато забележа, че при тези финтове остава спокойно да стои, хвърлям вече истински, и то трите копия бързо едно след друго.

— Машаллах! И трите? Защо?

— Противникът ще мисли, че ще хвърля само едното и поради това ще насочи вниманието си към него и не вече към мен. Докато следи дъгата на полета и гледа нагоре, вероятно няма да види че хвърлям отново. Второто копие ще го улучи, а ако не то, третото със сигурност. За целта е необходимо, наистина, първо, да си добър хвърляч на джерид, и второ, да имаш обучено око на коя страна иска да избегне противникът, защото второто мятане трябва да го направиш нататък.

— Благодаря ти, сихди! Това е урок, който ще си отбележа. Бих искал жребият на мен да тикне копията в ръцете. Ще постъпя точно така, както ти сега ни посъветва. А как би се държал при борбата?

— Това зависи от противника и начина, по който ще се проведе. И тъй като и двете неща са ми неизвестни, не мога да имам план. Има борби от най-различен характер. Тук много вероятно става въпрос за обичайната при бедуините, когато човек се опитва без съблюдаване на всякакви правила да повали противника, така че победеният с цялото тяло да докосва земята.

— Ще ми се тая работа да се падне на мен! — пожела Омар бен Садек. — При мен и най-силният бен кхалид няма да остане дълго прав.

Като погледнеше човек Омар, той сякаш не бе в състояние да вдъхне някакво голямо безпокойство на противника. Фигурата му не беше нито висока, нито необичайно плещеста. Но който го бе видял разсъблечен и знаеше колко често се бе поставял като мъж на място, определено му вярваше повече, отколкото му личеше. В борбата неговите мускули бяха сякаш от желязо, а сухожилията от стомана. Когато застанеше разкрачен, свиеше юмруци и прибереше лакти към тялото, неколцина мъже трябваше да се напрегнат, за да го помръднат от мястото му. Краката му приличаха тогава на непоклатими колони. И такава жилавост притежаваше всяка отделна част на тялото му.

— За теб не бих се безпокоил. Омар — съгласи се Халеф. — Теб никой не може да те повали. А твоята хватка за бавно просване на този, когото си склещил, не може да наподоби никой хаддедихн.

— Хватката не е моя, защото я научих от ефендито. Тя е много лесна, но е необходимо пръстите нито миг, след като са се вдълбали, да не поддават, което си е цяло изкуство. Ако този жребий се падне на мен, можете да не се кахърите за нашата чест. Но, ефенди, какво мислиш за това, че борбата трябва да се води на живот и смърт? Бени кхалид действително няма да ни щадят Смяташ ли, че и ние трябва да постъпим така?

— Всъщност този въпрос е излишен — отговорих аз, — защото моето становище в това отношение ви е известно. Ако мога да обезвредя един враг, без да му отнемам живота, аз му го оставям. Повелява ми го обикновената човещина, но още повече моята християнска вяра. Вярно, в това съображение ние не бива да стигаме дотам, че да поставяме победата под съмнение. Беше ни казано, че поне кръв трябва да се пролее, което не можем да променим, но не е необходимо раняванията да са смъртоносни. Ако тримата бени кхалид бъдат само ранени, за нас те ще бъдат така обезвредени, все едно вече не са живи. Остава си най-главното да не могат да станат от земята.

— Нали е определено победеният да бъде проснат — вметна Халеф.

— Това не е особена мъчнотия, защото който е улучен например от куршум така, че коленете да отказват да му служат, необходимо е само с ръка да го бутнеш, за да се просне изцяло. Аз следователно бих се целил в крака, не в главата или сърцето.

— Иска ми се битката с пушки да бъде определена за мен! — каза Кара. — Хаджи Халеф, моят баща, ще потвърди пред теб, че погрешният изстрел при мен е нещо рядко. Но гледайте! Какво ли иска слепецът?

Мюнеджията седеше при меканците. Сега стана с рязко движение и дойде до мястото, където стояхме, със сигурни крачки, сякаш можеше да вижда.

— Ефенди, ела с мен! Сам! — подкани ме той, като мина между нас, без да се задържи.

Беше удивително. Откъде знаеше слепецът къде стояхме и че аз бях тук? Меканците ли му го бяха казали? Но и в този случай неговата сигурност бе необяснима. И той не бе говорил със своя глас, а с този на Бен Нур. Лицето му показваше мъртвешка вцепененост, а когато говореше, устните му едва се движеха. Крачеше към скалата на Бен Нур и аз го последвах. Горе ли искаше пак да се изкачи? Не можеше да има никакво съмнение, че сега, в светлия ден, той душевно отсъстваше! И това ли бе ходене насън, лунатизъм?

Още преди да е стигнал скалите, той спря, обърна се към мен и заговори отново с чуждия си глас:

— Ефенди, аз те обичам. Аз обичам всички Божии създания, но видя ли някое отворено за закона на любовта сърце, изпитвам особена любов към него. Думите на добротата, които ти сега каза, аз чух. Ти искаш да пощадиш живота на вашите врагове и следователно зачиташ времето, дадено им за подготовка. Това ще ти се впише за Отвъд и ще ти бъде отплатено още тук, защото вие ще бъдете победители. Но те предупреждавам да се пазиш от теб самия и от Ашдар [117], който иска нещастието на хората и също твоята гибел. От теб самия, понеже се застрашаваш като собствен враг.

Взе с лявата си ръка моята, поглади я нежно с дясната и продължи:

— Никога не бъди горд с любовта си! Небето ти я е дало, тя е твоя собственост, която, след като си я приложил тук, трябва да му върнеш с лихва и лихва на лихвите. Тя е най-висшето благо в живота и затова този, който я получава, трябва да даде много по-строг отчет, отколкото онези души, на които е поверено по-малко. Не си мисли, че си по-добър човек от тях! От оскъдния степен храст се очаква само скромна зеленина, но от дървото край водата — плодове. Твоят дълг е да ги дадеш, но не бива да имаш претенции за особено възнаграждение. Това е причината да те предупредя да се пазиш от самия себе си. Твоят ангел-закрилник ме помоли да ти кажа това, което сега чу. Той води ръката на този слепец. Неговото докосване е милувка за теб и той трябва да ти покаже правия път.

След това ми пусна ръката и продължи:

— И за Ашар те предупреждавам също. Ти си се борил с него, откак си жив. Той често те е повалял, но ти винаги си се изправял, вдиган от собствената си воля и подкрепян от невидима закриляща ръка. Без твоята воля тази ръка е слаба, но съединена с нея става исполински силна. Затова никога не се отказвай от стремежа си, под закрилата на небето той се превръща в победа. Ашдар е неуморен враг, който постоянно лежи в засада. Той и теб още не е освободил. Само чака и дойде ли мигът, в който покажеш слабост, ще забие ноктите си и тежката борба с неговата мощ ще започне отново. Аз го виждам да дебне тук край твоя път. Вече бълва слюнки насреща ти и скоро ще стигнеш до стълкновение с него. Затова бъди нащрек!

Когато старецът спря, един въпрос стигна до езика ми. Сякаш можеше да чете мисли, той каза:

— Кой е този Дракон, би желал да знаеш?

— Да — обясних аз.

— Това е отстъпването от Бога. Ашдар е отцепничеството от царството, чийто жител си сега ти, и преминаването към това на безсърдечието и жестокостта. Внимавай да не направиш първата крачка! Ще я последват други и преди да забележиш, че си напуснал пътеката, ще бъдеш вече далеч от него. Бях помолен да ти кажа, че вървиш точно срещу Дракона. Една битка с него не може да се избегне и затова аз ще ти дам знак, когато вдигне лапите да те сграбчи. В този миг на опасност ще ме чуеш да ти дам думата «Ашдар». Щом я доловиш, веднага отстъпи от решението, което възнамеряваш да вземеш. То би те довело до гибел.

Говореше толкова настойчиво, сякаш действително ме грозеше опасност. Сега продължи не толкова високо:

— Слабото тяло, което виждаш да стои пред теб, е превърнато чрез съблазън в твой враг. Аз те моля въпреки това да не го лишаваш от любов, от която той така много се нуждае, за да стигне дотам, където трябва да отиде! Аз те водих заедно с него — него за изцерение, теб за добиване на прекрасен опит. Прости му онова, което върши в заблуда, и остани негов приятел въпреки неохотата му! В свещената Мека знам едни покои, в които лежат три молитвени килима. Двата са в червен цвят, но не за тях ми е думата, основата на средния е оцветена в синьо и извезана със златни мъдрости от Корана. Той е истинският. Там ще намериш целта на сегашните си мисли, която ще ти донесе покой, там ще намериш също ключа за делото, чрез което ще бъдете спасени, и не само вие, но и един друг… Сега ти казах необходимото. Върви там, където вече те очакват! Придържай се здраво към това, което ти е дадено, и си остани добър човек! Сбогом!

След тези прощални думи мюнеджията напусна мястото, до което ме бе довел. Мина край мен и пое обратно по пътя към кладенеца. Аз стоях с гръб в тази посока. Когато се обърнах, видях бени кхалид да идват от запад на кладенчовите скали — така, както бе казано на пратеника. Присъствието ни там беше наложително. Това ли бе имал предвид слепецът, като каза, че трябвало да отида там, където вече ме очакват? Странно! Тръгнах, без да имам време да размисля върху казаното. Вярно, исках специално да си запаметя онова, което бях чул относно «покоите в Мека». «Три молитвени килима», средният със златно извезани мъдрости от Корана! Той бил. В какъв смисъл? Моите мисли още сега били насочени към тази цел! Аз действително имах убеждението, че Ел Гхани, умеещ така добре да използва слепеца, е виновен и за големите загуби, за които се бе оплакал мюнеджията. Да не би за това да бе намекнато? И сме щели спасение да намерим чрез този килим? За спасение може да се говори само при някоя опасност. Очакваше ли ни такава? Допустимо беше, наистина, толкова повече след срещата с Ел Гхани и хората му! И кой беше другият? Да не би мюнеджията? И кой по-нататък бе Ашдар, Дракона? Той вече ме дебнел и сблъсъкът с него бил неизбежен.

Трябваше да се откажа от тези размишления, защото сега ме ангажираше действителността. Бени кхалид бяха дошли с камилите и багажа си. От това можеше да се заключи, че бяха сигурни в победата си и възнамеряваха веднага след това да заемат кладенеца. Оставиха животните на временен бивак от другата страна на скалите и приближиха после да застанат така, както им казваше пратеникът. Поне видях, че ги поведе към западната страна на описаната от нас окръжност и тръгна там напред-назад. Май ни се удаде да имаме слънцето зад гърба си. Шейхът им още стоеше в горда сдържаност при камилите. Хаддедихните също се бяха строили вече по нашата страна. Бяха проснали едно одеяло, на което седеше Ханнех, за да наблюдава битката. Така понастоящем при кладенеца нямаше никой, защото и меканците се бяха махнали оттам Халеф им беше казал, че могат да правят каквото им е угодно, и ето как ги видях да се изтеглят заедно с мюнеджията към бени кхалид. Техните животни също бяха с тях. Съкровището, около което се въртеше всичко, се намираше на съхранение у нас.

Извадих моята двадесет и пет зарядна карабина. Като ме видя да идвам с нея, Халеф се обърна:

— Ха така, сихди! Шейхът е ревнив, наистина, за славата си, че никога не нарушава своята дума, ама на тези бени кхалид не бива да се вярва. Ако не излязат победители, възбудата може да ги подведе към брутални действия, на които той да не съумее да попречи. Твоята карабина е най-доброто противосредство. Мястото ти е тук до Ханнех. Кхутаб ага ще седне от другата й страна.

При нас беше тихо, но при бени кхалид царяха, необикновена шетня и възбуда. Мина доста време, докато нещата се уталожат. Най-сетне те насядаха в широк полукръг, в който оставиха празнина, за да не пострада някой от летящите куршуми и копия. Само трима не седяха, а вървяха с горди крачки напред-назад и предизвикателни жестове, бяха нашите противници, сред които и «окъпаният».

Сега приближи и Тавил бен Шахид. Пристъпи в кръга и се отправи с достойнство към средата. Тримата му герои го следваха. Очакваше, че ще отидем при него, и ние го сторихме. По подпухналото от вчерашните удари лице можеше да се прочете омраза, макар и прикрита зад външно спокойствие.

— Забранено е да се говори обидно — рече той. — Затова ние ще ви покажем делата си.

Шейх Тавил явно очакваше отговор. Понеже ние нищо не казахме, попита:

— Известни ли са ви условията?

— Да — отвърна Халеф сухо.

— Пощада няма да има. Ние искаме да ви видим мъртви или поне толкова тежко ранени, че да не можете да се вдигнете от земята.

— Ти говориш само какво вие ще направите. Аз пък ти казвам, че ние ще ви пощадим. Ние не се стремим към убийство и кръв.

— Не е трудно да го кажеш, защото няма да се стигне дотам, да можете да проявите пощада към нас… Нека хвърлим жребия! Къде са вашите бойци?

— Тук, ние тримата.

— Това момче също?

— Да.

— Вие сте изгубени! Аллах толкова е помрачил разсъдъка ви, че сте избрали тримата си най-кекави мъже. Жребият е у мен, тези три пръчици. Най-дългата е кремъклийката, най-късата — борбата, и третата — джеридът. Дърпайте!

Тавил поднесе ръка, от която стърчаха краищата на жребиите. Когато бяха изтеглени, Халеф ме погледна радостно ухилен. Желанията им се бяха изпълнили, защото на него се падна копието, на Кара — пушката, и на Омар — борбата.

Шейхът забеляза усмивката и каза:

— По-добре ще е да заревеш, вместо да ти е весело, защото изтеглихте жребиите на неминуемата смърт. Аз лично ще надзиравам битката. Първо ще бъде стрелбата, после хвърлянето на джерид и накрая борбата. Започваме веднага, защото ние нямаме желание да чакаме. След четвърт час тримата ще минавате по Моста на смъртта. Сега ще отмеря шейсет крачки.

— И покажете куршумите — припомни Халеф.

— Няма да го сторя. Давам ви дума, че ще стреляме само с куршуми, и това ви е достатъчно. Ние не искаме да раняваме, а да убиваме, така че и на акъла няма да ни дойде да зареждаме сачми.

Изявлението звучеше убедително и ние се подчинихме на искането му. Разстоянието беше измерено с крачки и самите стрелци застанаха по местата си. Въпросният бен кхалид размаха пушката и подвикна на противника си множество самохвалства, както е обичайно при бедуините. Кара мълчеше. Сега седнахме с персиеца при Ханнех. Тя гледаше спокойно и каза:

— Сихди, в мен има един глас, който винаги ме предупреждава, когато на моя син предстои да се случи нещо нежелано. Тогава винаги тая страх в себе си, който ми отне спокойствието, докато събитието отмине. И понеже сега не го долавям този глас, съм убедена, че Кара се намира извън всяка опасност.

Тавил бен Шахид даде знак, че стрелбата може да започне. Кога и в каква последователност трябваше да става това, не бе казано. Всеки от противниците можеше да постъпи, както на него му се струва най-добре.

Бен кхалидът държеше тялото си в предизвикателна поза, сякаш очакваше най-напред по него да се стреля. Но това не ставаше. Когато тая работа му омръзна, вдигна пушката и се прицели. Аз отправих очи към Кара дали някое трепване на тялото му ще подскаже, че е улучен. Изстрелът отекна. Кара стоеше безмълвен и едва след време се обърна към нас с пренебрежителен за противника, но успокоителен за нас жест. Куршумът бе минал край него. Халеф, който стоеше до нас с Омар бен Садек, каза с бащина гордост:

— Виждате ли го как стои? Като някой дувар! Не мръдна и пръст, когато изстрелът гръмна. Ако оня е най-добрият стрелец на бени кхалид, можеха хич да не ни се мяркат пред очите.

— Дали нашият син ще му върне изстрела? — поинтересува се Ханех.

— Не мисля, защото е взел пушката при нозе и не помръдва. Колко гордо гледа! Показва, че принадлежи към племе, за чиито воини един свирещ куршум е нищо. Погледнете, напротив, другия!

Можех добре да схвана чувствата на Халеф и неговата Ханнех. Това все пак беше първият път, когато техният син ще се утвърди в двубой! Като се вземе под внимание темпераментната натура на бедуина, то студеното спокойствие, което младежът показваше, бе достойно за одобрение. Някой друг щеше шумно да изрази радостта си от несполучливия изстрел.

Изобщо при нас владееше тишина. Не така бе при бени кхалид, които избухнаха в крясъци на яд и разочарование. Това не можеше да не отнеме самообладанието на стрелеца. Шейхът му кресна няколко упрека, на които той отвърна вбесено, докато зареждаше.

Когато бе готов отново за стрелба, отсреща настъпи тишина. Той подкани Кара да му прати на свой ред един куршум, но младежът нищо не отвърна и остана неподвижен, сякаш се бе сраснал с мястото си. Така мина доста време. Тогава шейхът викна на защитника на честта на неговото племе:

— Това момче на хаддедихните не се решава да стреля или пък не се е научило. Ние нямаме време. Стреляй ти! Но го направи по-добре от одеве, иначе ще те пратя вкъщи!

Тавил не помисли, че с тая закана ще възбуди човека. Онзи отговори с негодуващ вик и рязко вдигна пушката. Този път се цели по-дълго… Изстрелът прогърмя… Кара отново не беше улучен. Отсреща се разнесе още по-силен крясък. Тогава злощастният стрелец се обърна към своите хора:

— Затваряйте си зурлите! Кой може да стреля спокойно, когато от вашето реване му се разтреперват ръцете? Заклевам се в Аллах, че третият куршум няма да пропусне! От него зависи всичко и затова ще улучи.

Бен кхалидът зареди грижливо, вдигна отново пушката и този път се цели още по-дълго, толкова дълго, че опората не можеше да остане спокойна.

— Пак няма да улучи — обади се Ханнех.

— Диването не е стрелец — ухили се доволно Халеф. — Сега трябва да свали пушката, та да му се отвори ръката. Ама не, ето… ето…!

Изстрелът отекна и третият куршум също пропусна целта си.

— Хамдулиллах! — извика Халеф. — Ханнех, най-прелестен блясък на моята душа, виждаш ли как стои нашият любим син? Невредим и спокоен, все едно е имал въздух пред себе си, а не най-добрия стрелец на бени кхалид! Много съм горд с него.

На отсрещната страна имаше други думи. Там се вдигаше олелия. Кара изнесе напред единия крак и се подпря на пушката, за да изчака, докато при бени кхалид отново настъпи тишина.

— Сихди — попита ме Халеф, — не си ли личи ясно на Кара, че още първият му куршум ще удари, където поиска?

— Кара няма да даде погрешен изстрел — потвърдих аз.

— Той е взел присърце това, което ти каза за борбата с копия, че би изчакал, докато противникът ги свърши.

Отсреща най-после отново стана тихо. Бен кхалидът стоеше на мястото си и се виждаше, че никак не се чувства разположено. Но направи подканящ жест и извика:

— Хайде стреляй, де! Да не ти треперят мартинките от страх, че ще чуеш гърмежа на барута? Не се бой, момче! Та нали куршумът не е предназначен за теб, а във въздуха около мен има достатъчно място за него.

Тогава Кара каза първата си дума:

— Във въздуха няма място за него, защото мястото, където първият ми куршум ще се забие, се намира в твоето тяло. Вие се стремите към нашия живот, но аз ще ти подаря твоя.

— Не се хвали, а стреляй!

— Ще ти докажа, че мога да ти го отнема, когато поискам. Предварително заявявам, че ще стрелям в крака ти. Но също така добре мога да те улуча в главата или сърцето.

— Стреляй, казвам ти! С нетърпение чакам после да се смея.

Всичко това бяха празни приказки. Страха да не бъде улучен той ясно показа сега, като зае такова положение, че тялото му да предлага възможно най-малка площ на противника — обърна се настрани.

Като видях това, неволно се сетих за онзи изстрел, с който раздробих двете колена на Тенгуа, вожда на индианците кайова. [118]

Тенгуа беше избрал тогава това положение, за да не бъде улучен, и въпреки предупреждението ми го бе запазил. Наказанието за тази недобросъвестност беше, че моят куршум прониза двете му колена. Същия изстрел можеше да направи сега Кара и аз го считах способен да има същия успех.

— Защо заставаш по начин, различен от моя преди малко? — попита Кара противника си.

— Ще правя каквото си искам.

— Страхуваш ли се?

— Не ставай смешен, неопитно момче! Аз даже самият ще ти броя! И тъй, едно… две…!

Кара вдигна пушката, не бавно и внимателно, за да стреля по бедуинския маниеир, а си послужи с бързата хватка на американския уестман, която бе упражнявал под мое ръководство. Стрелянето по този начин изглежда по-трудно, но не е. То изисква майсторство, но в замяна предлага толкова по-голяма сигурност в улучването. Когато бен кхалидът каза «Едно!», Кара изхвърли пушката нагоре, при «Две!» я държеше готова за стрелба и при «Три!» изстрелът прогърмя съобразно подигравателното подвикване. Почти в същия миг бен кхалидът размаха ръце, олюля се напред-назад и се срина на земята, откъдето вече не можа да се вдигне. Кара действителното беше улучил в двата крака — един майсторски изстрел. Всичко живо беше замряло, затова се чуха гордите думи на победителя:

— Неопитното момче удържа думата си. Проля се кръв, следователно тази битка приключи. Победеният сега ми принадлежи, но аз му подарявам втория и третия куршум и заедно с тях живота. Кара бен Халеф е воин, но не убиец.

След това Кара се обърна и тръгна към нас със сияещо от радост лице. Отсреща всички бени кхалид бяха наскачали и се втурнали към ранения. Тези стотици гласове вдигаха истинска пъклена врява. Халеф притисна своя син до сърцето си, а когато той се наведе към майка си, ти сложи ръка върху младата глава и му прошепна нежно:

— Знаех, че ще победиш. Сине мой, ти изпълни нашите надежди. Твоите родители и племето ти ще се гордеят с теб.

Аз само стиснах мълком ръката на Кара и му се усмихнах одобрително. Той ме погледна сериозно в очите и каза:

— Аз не се безпокоях за себе си, но знаех, че не аз стоях там, а цялото племе на моите скъпи хаддедихни. И когато и третия път не бях улучен, знаех, че от моите три куршума двата са излишни.

— Да, ти превърна този час в най-голямата ми гордост. Аз ще говоря за него и когато езикът на старостта е станал твърде тежък за другите разкази — потвърди дребният хаджи. — Сега ще започне битката с копията. Казвам ви, аз и бездруго щях да се оправя с моя човек, но съзнанието, че съм приемник на моя победил син, ще ми придаде непреодолимост.

Това радостно упование не бе без значение. То оказа благотворно влияние и на Кхутаб ага, както си пролича от думите, с които се обърна към мен:

— Няма да повярваш колко угрижен бях! Та нали се касаеше за собствеността на святото място, която вече се намираше в ръцете ми, а трябваше отново да бъде изложена на рисковано дело. Сега съм спокоен. Вярно, ние спечелихме само една победа, но като слушам как говори Халеф, имам чувството, че вече е проснал противника си в пясъка… Слушай! Отново се започва.

На Тавил бен Шахид се бе удало да възстанови спокойствието. Той беше наредил да отнесат ранения зад линията и сега отмери с крачки разстоянието, което трябваше да лежи между копиехвъргачите. «Бащата на самопонятността» вече стоеше в готовност.

Всеки хаддедихн винаги има метателно копие при себе си, дори когато е въоръжен с пушка, най-често за ловни цели. Газели например се убиват най-често с джерид и рядко с куршум. Наконечникът на това копие е изготвен от дълго изострено желязо, а стеблото от палмово дърво. Халеф си беше подбрал трите най-удобни и най-подходящи за сегашната цел. Не носеше хаика. Сега съблече и връхната дреха. Когато обърнах с един знак внимание на персиеца върху голите ръце, той ми прошепна:

— Това действително е успокоително за мен. Такива мускули от този дребен мъж не бях очаквал.

Противникът на Халеф скачаше насам-натам, правейки пробни хвърляния. Хаджията го удостои само с кратко внимание и после произнесе преценката си:

— Той не знае нищо за даваран [119], сихди! С действията си сякаш има намерение да ми вдъхне страх, а като ми демонстрира ловкостта си, иска да си подготви ръката за решителния миг. Аз не го намирам за нужно. Ще последвам съвета ти и също като Кара ще изчакам, додето си свърши копията.

— И после хвърляш твоите бързо едно след друго?

— Да.

— Но следи и краката му! От тяхното положение и наклона на тялото можеш да заключиш накъде иска да се отклони и нататък мяташ другите две!

Сега прозвуча гласът на шейх Тавил и Халеф се отправи с бавни крачки към мястото си. Хвърлих неволен поглед на Ханнех. Тя се усмихна и ми кимна.

Тавил посрещна нашия шейх с думите:

— Шейтанът пожела първия бой да завърши във ваша полза. Той отне на нашия най-добър стрелец спокойствието на ръката и твърдостта на погледа. Но не си въобразявайте, че ще спечелите! Аз вече виждам трите копия забити в тялото ти!

— Какво си се раздрънкал? — попита го Халеф. — Ти се изключи от битката, макар в качеството си на шейх да бе длъжен да се поставиш на първо място. Тук нямаш работа.

Скастреният избълва гневно проклятие, но се оттегли, без нищо повече да каже.

Сега двете главни действащи лица стояха едно срещу друго на разстояние двайсет и пет крачки. Бен кхалидът беше забил двете копия пред себе си в пясъка, третото държеше в ръка с леки пружиниращи движения. Сега подвикна:

— Погледни насам! Тук стои най-прочутият мъж на копието, пред чиято сила и ловкост трябва да се завреш в миша дупка!

— Естествено! — изхили се Халеф.

— Моят джерид ще ти прониже тялото!

— Естествено!

Едва сега самохвалкото разбра подигравателното значение на тази дума. Той се ядоса и кресна на хаджията:

— Да ми се подиграваш ли искаш? Моят отговор ще бъде моменталната ти смърт.

— Естествено! — ухили се Халеф за трети път.

— Това, това ще е последното ти хилене! Внимавай, то идва!

Докато казваше това, замахна и копието полетя. Оръжието мина близо до Халеф и падна зад него в пясъка. Човекът беше заслужаващ внимание противник.

Беше се създало впечатление, че джеридът ще улучи хаджията. Беше добре прицелен и никой от бени кхалид не отправи укорни думи. Напротив, прозвучаха одобрителни викове:

— Беше добре! Бързо още един път, преди той самият да е хвърлил!

Мъжът се вслуша в подканата. Измъкна втория джерид от пясъка и го претегли в ръката далеч по-дълго от първия път Той профуча две педи над главата на Халеф и се заби в пясъка.

Не беше по-лошо от първия път, но бен кхалидът се ядоса, защото сега сигурността в победата бе спаднала от три трети на една.

Беше му подвикнато такова множество съвети и бе угостен с толкова крепки морални «сръгвания в ребрата», че той се обърна гневно и викна на хората си:

— Не ми са дотрябвали знанията ви! Ако можехте да направите нещо повече от мен, защо не се явихте вие? Елате тук и го свършете другояче! Не искам от вас…

Беше прекъснат от едно остро изсвирване от страна на Халеф, към когото се обърна едва сега.

— Какво ти скимна да се въртиш? — сгълча го хаджията. — Ако се бях възползвал от това и бях хвърлил, сега щеше да си труп.

— Защо не го направи?

— Защото шейхът на хаддедихните не напада тайно врага. Моята честност те спаси.

— Не си го въобразявай! Кой знае накъде щеше да полети копието ти! Толкова близо като мен не можеш да го докараш.

— Естествено!

— Стига с тия подигравки! Досега аз само пробвах, но сега наистина ще те продупча!

— Естествено!

Явно беше, че с повтарянето на тази дума Халеф искаше да възбуди врага си и да го принуди по нов начин да извърши третото хвърляне. Намерението постигна целта си, защото бен кхалидът изкрещя яростно:

— Да, естествено! Ще ти докажа, че това е така!

За да може да придаде повече мощ, той отстъпи няколко крачки назад, засили се и метна копието с такава сила, че чухме бръмчащото му свистене. После остана неподвижен, с приведено далеч напред тяло и вперени в полета на оръжието очи, защото то трябваше да улучи, беше последното.

Халеф държеше две копия в лявата ръка и третото в дясната. Той видя, че оръжието беше добре прицелено и летеше право към него. Изглеждаше, сякаш само един страничен скок може да го спаси. Но хаджията беше твърде честолюбив, за да допусне да се говори, че е мръднал от мястото си макар и само на един пръст разстояние. Държейки в готовност десния юмрук, той визираше остро вражеското копие… Опасната за живота отбрана успя… чухме как копията се удариха… отклонено встрани, вражеското полетя край него.

Проехтя обединеният крясък на неколкостотин гърла. Мятането беше отлично, непременно щеше да улучи, наистина, ако не бе така ловко отклонено. Към това се добавяше, че това бе последното оръжие на бени кхалид от втората битка. Така че не е трудно да си представи човек тяхното разочарование от този неуспех. Гласовете ехтяха един през друг, докато шейхът повели тишина.

— Тихо! — извика той. — Боят още не е свършил! Ако и хаддедихнът не улучи, нищо не е изгубено. Нека той сега покаже какво може или по-скоро какво не може.

Тавил не си каза, че една толкова майсторска отбрана навява заключение и за необичайни възможности за нападение. Отново настъпи тишина и бившият притежател на трите копия се обади с дрезгав от ярост глас, за да покаже по всякакъв начин на хаджията своята неучтивост. Правилно беше казал шейхът, следващият миг щеше да наклони везните. Ако Халеф бъдеше сполетян от същото нещастие и враговете спечелеха третата схватка, нямаше да има победител и всичко трябваше да се почне отначало. Ето защо напрежението при бени кхалид бе достигнало връхната си точка.

Халеф видя всички очи насочени към него. Предположих, че известно време ще занимава противника с финтове, но той не го направи. Постоя доста време неподвижен, оставяйки всички подвиквания да отскачат от него. Но после стрелна с бързината на мисълта ръката с копието нагоре. Дългоочакваното хвърляне бе извършено. Джеридът полетя във висока дъга толкова точно към своята цел, че бен кхалидът беше изгубен, ако останеше на мястото си. Всички погледи освен нашите бяха устремен и към летящото оръжие и никой в този миг не обръщаше внимание на Халеф. Той видя, че неговият противник вдигна крак да се спаси със скок надясно и изстреля в бърза последователност останалите две копия, придавайки им леко отклонение в тази посока, бен кхалидът направи предвиденото избягващо движение, но едва го беше сторил, второто копие го прониза в горната част на гърдите, събаряйки го на земята, а третото му прикова ръката в пясъка.

Вълнението, което това предизвика при бени кхалид, не може да се опише. Победителят не обърна внимание на тази осезаема последица от неговото хладнокръвие и превъзходство. Той се върна спокойно при нас и зададе само въпроса:

— Можех ли да го направя по-добре, сихди?

— Не — заявих аз. — Ти надмина всички очаквания.

Ханнех го погледна усмихнато и само каза:

— Аз го знаех!

Баш насир също му каза:

— Хаджи Халеф Омар, ти спаси съкровището, защото след това второ поражение бени кхалид не могат да имат претенции към него. Те сега вероятно ще се откажат от третата битка.

Тогава Омар бен Садек, който вече се беше приготвил и разсъблякъл до кръста, отвърна:

— Не бива да мислиш така. Нали виждаш, че съм вече готов за борбата. Тази схватка няма да е за съкровището, наистина, но те ще искат да си отмъстят, и затова можеш да бъдеш сигурен, че няма да се откажат.

Кхутаб ага огледа голото тяло на Омар. Поклати глава и каза:

— Вашата бойна способност човек открива едва когато ви види без покривало. Та ти си почти два пъти по-широк от мен.

— Не беше ли го забелязал? — ухили се Омар доволно:

— Не!

— Тогава внимавай, когато вдигна бен кхалида от пантите! Ние научихме от нашия ефенди една чудна хватка под ключицата. Към нея аз прибавям един удар в другата подмишнична ямка, сграбчвам странично долу плътта и ако това се извърши рязко и с пълна физическа сила, повалям в пясъка и най-силния мъж.

— Значи и това от ефендито?

— Не — отрекох аз. — Само хватката под ключицата съм показал. Другото е прибавил Омар бен Садек и ми го демонстрира едва преди нашето отпътуване. Той следователно е мой учител в този силов захват и аз съм любопитен дали ще мога да го възпроизведа. Днес за пръв път ще го видя в сериозно изпълнение.

Сега прокънтя гласът на шейх Тавил:

— Борецът тук!

Станах веднага и отидох при него. Този начин да ни крещи заслужаваше един урок.

— Ти имаш всички причини да бъдеш учтив и скромен — назидах го аз, — защото ние не само сме победители досега, но ще ви докажем, че и такива ще останем. Канс ел Адха, впрочем, вече ни принадлежи, така че продължението на борбата е излишно.

— Страхувате ли се?

— След случилото се досега този въпрос е толкова смехотворен, че няма да му отговоря. Искам само да ти изясня, че ще завършим третата битка само от добра воля. Акълът ти явно вече не е така бистър.

Моята забележка го доведе до такава ярост, че ме хвана за ръката и ми ревна в лицето:

— Помоли веднага за прошка, иначе ще те размажа с ей тия юмруци!

— Нищо няма да моля — отвърнах много спокойно. — Уговорено беше, че ще бъде избягвано всяко оскърбление, а ти така ни ревеш, сякаш сме крастави кучета. Сега оскърбяваш и мен, нещо повече, осмеляваш се дори да слагаш ръка върху мен. Следователно нарушаваш мира. Внимавай какво ще ти кажа! Не уважиш ли веднага думите ми, ще ти покажа кой кого може да размаже! И тъй, махни си бързо ръката от моята!

— Кучи син! — отговори оня, като хвана и другата. — Вие си чешехте езиците, че не съм участвал в единоборствата. Сега ще ти покажа дали…

Тавил не продължи, защото онова, което се случи, му отне говора. По време на своите гръмко изревани думи бе опитал да ме тръшне, но аз му приложих споменатата преди малко хватка под ключицата, което го принуди да ме пусни с другата ръка и да посегне насам. По този начин откри подмишничната ямка, в която попадна моят нанесен отдолу нагоре удар и го отхвърли настрани. Сега посегнах със същата ръка надолу и я вдълбах така безцеремонно в хълбока му, че забрави да крещи. Вдигнах го и го запратих на земята.

Това се бе случило в рамките на едва десет секунди — толкова бързо, че неговите хора го видяха да лежи, без в действителност да знаят как е станало. Той поиска да скочи, но не можа. Удаде му се да се надигне много бавно и с болезнено пъшкане. Когато стоеше после приведен пред мен, аз заговорих спокойно както преди:

— Е, как стои работата с размазването? Дето ме нарече кучи син, ти прощавам. Но ти ми посегна и това донесе позор за теб и племето ти. Отсега нататък ще казват: «Тавил бен Шахид, шейхът на бени кхалид, който толкова се гордееше с ненарушимостта на своята дума, наруши дадената пред Корана клетва.»

След тези думи го оставих да стои там и се върнах на мястото си. После го видях да се отдалечава бавно с куцукане.

— Добре го направи — изрази похвала Халеф. — Сега и той е победен. Как само ще проклина гнева си, подвел го към тази грешка!

— А аз имах възможност да изпълня силовия номер, който научих от Омар. Той е отличен и отнема на противника дъха и силата да се съпротивява.

— Такъв е явно случаят — отбеляза Халеф, — защото Тавил бен Шахид върви сгърбен като стрелец, който трябва да прибегне към помощта на тоягата. Може би ще насъска войните си на открито нападение срещу нас.

— От това не се опасявам — изказах аз мнението си. Смятам гордостта, която Тавил залага на ненарушимостта на своята сила, за истинска. Той ще приеме сегашното поражение толкова тежко, че ще премълчи нещата пред своите хора. Ако предположението ми не ме мами, сега ще настъпи нещо неочаквано.

— Какво?

— Може да е най-различно, вероятно оттегляне без довършване на борбата.

— Това ще ми бъде неприятно — отбеляза Омар бен Садек. — Аз също искам да си имам моя противник.

— Не се мръщи! По-късно ще намериш повече от един. Нашето споразумение се отнася само до днешния ден, от утре тяхната вражда ще бъде двойно по-непримирима. Убеден съм, че не дълго след отдалечаването ни оттук трябва да очакваме нова, много по-опасна атака от тяхна страна. Те по начало си жадуват за отмъщение, но особено шейхът ще се стреми да направи безмълвни устата на тези, които могат да разкажат как е нарушил клетвата си.

Предположението, което бях изказал, наистина се потвърди. Видяхме, че шейхът събра около себе си своите най-различни воини и се посъветва с тях. Това продължи доста време, след което мина отново сам по площадката, спря и ни махна. Тръгнах с Халеф към него. Когато стигнахме, опита да придаде на лицето си само израз на сериозност, но не можеше да прикрие, че в него клокочи вулкан от мъст и омраза.

— Хаджи Халеф Омар и хаджи Акил Шатир ефенди — започна той, — искам с прямотата на прочут воин да призная, че извърших една прибързаност, която не биваше да правя. Моля ви да я забравите и пред никого да не говорите за това. За изпълнението на това желание ви предлагам отплата.

— Каква? — попитах аз.

— Ние се отказваме от продължението на битката.

— Това означава ние да се откажем от третата победа. Но продължавай!

— Стягаме се веднага и си заминаваме.

— Това и бездруго трябваше да го направите, защото такова бе условието за победения. Нататък!

— Оставяме ви Канс ел Адха.

— Не можете да го вземете, защото то се присъжда на победителя, а победихме ние. Още нещо?

— Да не предявявате претенции към меканците.

— Задръжте ги в името на Аллах, ние сме прещастливи, че повече няма да ни се налага да се занимаваме с тях.

— Значи сте съгласни?

— Не съм казал такова нещо. Ти изискваш от нас като дар мълчаливостта ни, а предлагаш само неща, които са вече наше притежание. Това е един изгоден за теб пазарлък, при който получаваш всичко, а не даваш нищо. И тъй като ние не сме духовни слепци, преди да дадем думата си, искаме да огледаме работата по-отблизо. Накъде ще яздите оттук?

— Към Аин Барид [120].

— Ако не се лъжа, той се намира на един пълен ден път на юг оттук?

— Да.

— И вие искате да яздите нататък? Досега смятах, че пътеката на войната, на която се намирате, ви води на запад и северозапад. Но това не ни интересува, защото вашите пътища не са наши пътища. И понеже желаем те да не се кръстосат отново, се надяваме, че действително ще яздите към Аин Барид. Беше уговорено, че след приключване на двубоите днес между нас ще цари мир. Как стоят нещата с тази уговорка?

— Остават си същите.

— А по-късно?

— Отново битка.

— И при това положение трябва да ти обещаем дискретност, срещу която не предлагаш нищо повече освен продължение на враждата? На твоя въпрос ще получиш мъжки отговор и той гласи следното. Напускате веднага Бир Хилу и спазвате уговорения за днес мир. Ако го сториш, ние ти обещаваме желаната мълчаливост дотогава, докато не се натъкнем на враждебност от ваша страна. Това е нашето решение, към което не може нито да се добавя, нито да се отнема нещо.

— Добре, аз съм доволен.

— Даваш ли думата си?

— Давам я.

— Подай ръка на хаджи Халеф Омар, шейха на хаддедихните, и въпросът е уреден.

Той го стори, задържа ръката на Халеф, погледна го твърдо в очите, а после и мен, и повтори всяка дума поотделно с тежко натъртване:

— Вие ще мълчите, докато не се натъкнете на враждебност от наша страна. Уговорено. Ние потегляме.

След това се обърна и си тръгна. Халеф ме погледна въпросително и поклати глава.

— Защо повтори изречението и го натърти по такъв начин, сихди?

— Защото е един непредпазлив мъж, който не подозира, че с това ни издаде намеренията си.

— Как така?

— Нали си убеден, че бени кхалид горят от желание да си отмъстят на нас?

— Да, абсолютно.

— Значи нашата мълчаливост ще трае до следващото им нападение, но понеже шейхът не се доверява на дискретността ни, ще гледа да съкрати това време. Разбираш ли ме?

— Много добре. Ти смяташ, че много скоро отново ще си имаме работа с тях.

— Да. Днес наистина не, защото той ще сдържи думата си, но много вероятно още утре, ако ли не, вдругиден със сигурност ще се видим. Ние следователно трябва да внимаваме! Той се издаде, без да го знае. Искаше да ни запечата задължението възможно по-дълбоко, а не помисли, че за един умен мъж точно в това повторение се крие подкана да извлече скрития смисъл на неговите думи.

Омар бен Садек се видя за свое съжаление принуден да се откаже от геройското си дело. Той увери, че щял да се радва на двубоя, и ние напълно му вярвахме. Всъщност аз носех вината, дето се лишаваше от това удоволствие, защото ако не беше ме споходила мисълта да дам заслужения урок на шейха на бени кхалид, третата битка навярно щеше да се проведе.

Със задоволство видяхме, че бени кхалид се стягат за бързо потегляне. Че нямаше да яздят към Аин Барид, за мен стоеше извън всяко съмнение. Този извор и местоположението му ми бяха известни, когато Тавил го спомена, защото той беше следващата ни цел, независимо дали бени кхалид щяха да се отправят нататък, или не. Той беше най-близкото място с вода по нашата посока.

И все пак можехме да бъдем доволни от нашия успех. Бяхме получили откраднатите вещи и освободили персиеца и войниците му. Петдесет души срещу толкова многократно превъзхождащ ни отряд. Да, дори бяхме отстояли бойната арена и победените бяха принудени да се оттеглят.

Когато бяха приключили с приготовленията си, видяхме Тавил да идва още веднъж насам. Зад него за наше учудване вървеше Гхани, водейки мюнеджията за ръката. Че на шейха бе хрумнало още нещо, което допълнително трябваше да ни каже, бе лесно разбираемо, но какво искаха още от нас двамата му придружители?

Те спряха на първо време на известно разстояние. Тавил бен Шахид извика:

— Не идвам за мен, а само заради тези двама мъже. Те искат да вземат нещо от вас, но се страхуват да не бъдат враждебно посрещнати. Понеже като наши гости и приятели стоят под моя закрила, аз съм длъжен да се погрижа това да не им се случи и по тази причина ги придружих. Могат ли да дойдат при вас?

— Да — отговори Халеф.

— В такъв случай аз изпълних дълга си и ще остана да ги изчакам тук. Вървете!

Последната подкана бе отправена към Гхани, който сега напълно приближи със слепеца Той посочи лежащия до персиеца пакет и каза:

— Вие ми откраднахте имането, което нарекохте Канс ел Адха, та вашата кражба…

— Стой! — прекъснах го аз — Ние ви разрешихме да говорите с нас и дадохме дума, че нищо няма да ви се случи. Но ако се осмеляваш да ни хвърлиш в лицето такива обвинения, нищо не гарантирам. Кажи какво искаш, но избягвай всяка безполезна дума!

Ел Гхани като че не се почувства особено сплашен, но все пак продължи без по-нататъшни оскърбления:

— Вещите са увити в моето молитвено килимче. Налага се да ви ги оставя, понеже шейхът на бени кхалид ги присъди на вас, но килимчето си искам обратно.

— Лъжеш се. Никой не ни е присъждал тези предмети, а пустинният съд на хаддедихните ги призна като собственост на Канс ел Адха в Мешхед Али, откъдето са били откраднати. Че едно молитвено килимче е използвано за опаковка на откраднатите вещи, може да се очаква евентуално от някой невярващ Абд ел Аснам [121], но никога от «любимеца на великия шериф». А че един толкова осквернен килим ще намери отново своето религиозно предназначение, считам за изключено, наистина, но при вас всичко е възможно…

— Ибн Хаами! Ха’ин! [122] — извика слепецът високо, като направи жест на дълбока погнуса.

В този миг не знаех кого касаеше това и продължих:

— На нас и през ум не ни минава да забогатяваме от тази дрипа и веднага ще ти я върнем.

— Да, веднага — пригласи баш насир. — Ще ми бъде приятно, ако повече не ми се налага да докосвам собственост на крадци.

Кхутаб ага разви пакета, сложи временно торбичките до себе си и хвърли на Гхани килимчето заедно с връвта. Оня ги вдигна.

— Сега свършихте ли? — попитах.

— Не. Ел Мюнеджи също е тук — отвърна Любимеца.

— Какво иска?

Тогава слепецът пристъпи, следвайки гласа ми, близо до мен и каза:

— За да не се излъжа, трябва да знам дали ти си ефендито от Вади Драа. Ти имаш неговия глас, но въпреки това не бих искал да се заблудя. Онова, което искам да кажа, не е предназначено за друг. Значи ти си този?

— Да.

— Наклони си лицето близо до мен! Знаеш, че мога да те разпозная, защото слънцето грее.

Нямах причини да отблъсна тази молба и приближих лице. Той вдигна ръце, попипа отсам-оттам главата ми, улови я здраво и… се изплю в лицето ми. Неподготвен за такова действие и държан с всичка сила от него, не успях достатъчно бързо да освободя главата си й да избегна оскърблението. Наоколо се разнесе петдесетгласният крясък на хаддедихните. Халеф сграбчи слепеца за гърдите.

— Безумецо! — кресна му той. — Какво стори! Ти си старец и сляп на всичкото отгоре, но това няма да ме спре да те направя на пихтия!

Халеф почти го беше повалил. Аз посегнах бързо, без да съм успял да се избърша, изтръгнах го от мюнеджията и заповядах с висок глас:

— Никой да не докосва слепеца! Това оскърбление засяга само мен и никой друг.

— Но, сихди, той го е възнамерявал! — извика Халеф, все още крайно възбуден. — Той е буден и в пълно притежание на съзнанието си! Следователно е действал с бистър ум, а това е такова нагло омаскаряване на твоята личност, че наказанието не може да не последва достатъчно бързо.

— Това нищо не променя. Аз единствено имам право да отговоря.

— Той иска да говори, мълчете!

Ханнех също беше скочила изплашено. Приближи до мен, избърса ми слюнката от лицето и помилва с кърпа оскърбените страни. Докато го правеше, мюнеджията заговори:

— Това, това исках да кажа, защото заплюването е по-ясно от всеки език. Ти си най-жалкият човек, който някога съм срещал. С думи на любов се прокрадна в сърцето ми, докато в твоето владее само омразата. Създаваш впечатление за душевна чистота, извисеност на мислите, а пък се върдаляш в най-низостната мръсотия на престъплението. Загърнал си се с дрехата на милосърдието, а насъскваш хората да се разкъсват като кучета. Лицемериш за истина, честност, справедливост и вярност, а си пълен с фалш, лъжа и измама. Да, твоята ученост е голяма, може би по-голяма от знанието, което аз мъчително съм придобил, но ти си я захвърлил в блатото на нравствената поквара, откъдето тя може само пагубно да действа. Твърдиш уж, че се стремиш към Небето, но стоиш на пътя на Преизподнята. Даваш вид, сякаш блажеността на хората ти лежи на сърцето, но си един подстрекател към престъпления и единствено ти си виновен за цялата лошотия, която бе извършена тук. Говорите за някакво си Канс ел Адха, което една безсрамна лъжа. Но ти извърши спрямо мен един грабеж, измами и ограби душата ми и ми причини вътрешна загуба, за която компенсация няма. Това трябваше да ти кажа. Само за това накарах да ме доведат при теб — да те обвиня за душевната си смърт и да ти се изплюя в лицето, та да разбереш какво мисли за теб този, на когото отвори сърцето само за да го направиш по-бедно и по-окаяно отпреди. Ослепените очи на моето тяло са сухи, но вътрешните ми очи плачат. Предоставям те на наказанието на Аллах и изисквам за теб Вечната гибел!

Тежестта на тези обвинения бе подсилена от въздействието на неговата личност и начина, по който ги поднесе. Това бяха истински удари от боздуган, но нанесени във въздуха. Хаддедихните бяха толкова слисани, че бяха способни само на учудени погледи. Халеф ме погледна очаквателно какво ще кажа. Вече отварях уста да отговоря, когато Гхани също пристъпи към мен и ми подхвърли думите:

— Моят повереник, който живее от милосърдието ми и знае нашата невинност, приказва от сърце. Аз потвърждавам всичко, което каза, и ти показвам презрението си по същия начин, като те зап…!

Наистина, тоя човек беше толкова нагъл и дързък, че също искаше да ме заплюе! Може би самообладанието, което бях проявил спрямо слепеца, го правеше толкова самонадеян, но още не беше изговорил думата и получи от мен такава силна плесница, че отлетя сред хаддедихните. Те веднага се нахвърлиха върху него, за да продължат започнатото от моята ръка дело така крепко, че виещият му глас се разнесе надалеч. Шейх Тавил притича, заразбутва хаддедихните да го освободи и закрещя:

— Махайте се от него, махайте се! Като му посягате, нарушавате постигнатото за днес споразумение.

Халеф отвърна заплашително:

— Назад! Кой пръв го наруши, ние или вие? Мекото сърце на нашия ефенди пощади мюнеджията, защото старият човек е сляп и невменяем. Но на Гхани, това съвършенство на безсрамието, трябва да бъде показано, че умеем да се отнасяме подобаващо с него. На твое място щях да се срамувам в случая да говоря за защита. Вашата дързост е възмутителна!

Халеф се зае все пак с налагания. Освободи го от ръцете на хаддедихните, което не стана много бързо. Гхани закуцука към мюнеджията и го хвана за ръката, за да го отведе, но не пропусна преди това още да ни изсъска заплашително:

— Почакайте до Мека, до Мека! А може и още много по-рано, кучи синове!

Шейх Тавил се отдалечи с бързи крачки. Неговото «протеже» се кривеше, колкото може, след него със слепеца.

— Много вече съм преживял — рече Халеф — и какви ли не изоставени от Аллах хора съм опознал, ала подобно нещо не бях считал за възможно. Но той сега си получи възнаграждението и вероятно ще има случай да ни опознае още по-добре. Ама ти премълча, сихди. Защо не каза нито дума на мюнеджията за защита? Сега той е убеден, че има право.

— Първо, всичко стана така бързо, че нямах време за приказки, и второ, достатъчно бе и това, че си замълчах. Дори и да му бях държал някоя дълга реч, нямаше да има резултат. Аз му простих и мисля, че нищо повече не е необходимо. Да гледаме на оскърблението, все едно не се е случило!

— Добре! Така може би е най-правилно, наистина. Сега имаме да мислим за неща, които са по-важни от безпочвените обвинения от устата на един беден, подведен сляп човек. В първия изблик на гняв ми идеше да го убия, но сега се радвам, че ме възпря да му тегля един хубав пердах… Какво ще правим сега? Кога ще продължим пътуването си?

— Утре сутринта.

— Чак тогава? Защо не още днес?

— Защото ще намерим вода едва при Аин Барид, а днес няма да можем да го достигнем, понеже бени кхалид ще бъдат между нас и него. И изобщо предполагам, че няма да можем да стигнем толкова бързо до този извор, както желаем. Отмъщението на Тавил бен Шахид ще ни задържа. Затова трябва преди всичко да се запасим с вода и ще използваме днешния ден за напълването на меховете, но не преди да го е сторил Кхутаб ага.

— Защо аз? — попита персиецът.

— Защото трябва да потеглиш, колкото може по-скоро.

— Не, ефенди! Аз казах, че няма да напуснем това място преди вас и никой не може да ме отклони от намерението ми. Трябва ли когато срещна Джафар, нашия общ приятел, да чуя удивения му упрек, че съм бил заедно с Кара бен Немзи и не съм се възползвал от това предимство до последния миг?

— Мой дълг е да те предупредя. Шейхът на бени кхалид без съмнение има намерението отново да ти отнеме Канс ел Адха. Ако ти се отдалечиш възможно по-скоро оттук, той ще трябва да се откаже. Но останеш ли до утре, ще му предоставиш време по някакъв начин да осъществи намерението си. Това трябва да разсъдиш.

— Разбирам го и въпреки всичко оставам. За вчерашната си среща с Тавил не бях подготвен, но сега съм наясно с нещата и няма да му е възможно да ме залови втори път. И така, не ме уговаряй, моля те! Оставам.

Каза го толкова категорично, че трябваше да осъзная безполезността на всяко по-нататъшно възражение.

Скоро след това видяхме бени кхалид да се източват заедно със своите «гости и приятели», а известно време по-късно изпратихме след тях двама хаддедихни да ги наблюдават. Това бе предпазна мярка, която не биваше да пропуснем.