Отвъд

2. Слепият мюнеджи

Хаддедихните оживено коментираха нашата среща с меканците. Халеф участваше, а аз не се обаждах. Когато след дълго време това му направи впечатление, той попита за причината на мълчанието ми. Трябваше да отложа отговора за по-късно. Моето мълчание щеше да е наказанието му — знаех колко е чувствителен в това отношение. Не можех все пак в присъствието на неговата жена и сина му да кажа, че бе допуснал две непростими грешки. Той не биваше да казва на меканците нашите имена и накрая не биваше да удря Ел Гхани. Ако онзи действително беше виден гражданин на Свещения град и имаше лична връзка с великия шериф, можеше да ни създаде значителни неприятности, толкова повече че аз не бях мохамеданин и поради това трябваше да съблюдавам най-голяма предпазливост.

Думата «шериф» означава нещо като благороден, знатен, високопоставен. Под «шериф» се разбира пряк потомък на Мохамед чрез неговата дъщеря Фатима, която е била жена на Али. Единствено на ашраф [43] е присъдено правото да носят зелена чалма и зелено горно облекло. Най-малкото оскърбление на един такъв сановник се наказва много строго. Санът «шериф» се предава както на мъж така и на жена. Има няколко клона, особено в Персия, на ашраф, като Алииди, Фатимиди, Джафариди. Но има и фамилии, които се назовават «шериф», а не са. Това се случва, макар че почти във всеки мохамедански град се води, от специални чиновници, които се наричат «накиб ел ашраф», списък относно правоимащите на тази титла фамилии и лица. Този списък ежегодно се отнася с големия поклоннически керван до Мека и се представя на великия шериф за преглед и утвърждаване. Той е племенен княз на всички потомци на Пророка, наместник на Мека, главен пазител на Кааба и всички светици и всяка година получава от султана богати дарове. Шерифатът в действителност е духовно отличие или сан и един шериф поради произхода си от Мохамед не би трябвало да се радва на мирски привилегии, но в мохамеданския свят господстват духовните условия и ето как ашраф си мислят, че имат право и по отношение материалните блага да стоят далеч пред простосмъртните правоверни. Това становище се поддържа особено от шериф ел ашраф [44]. Той си въобразява, че стои не по-ниско от султана, който все пак е халиф, сиреч главният пастир и владетел на всички вярващи. Историята вече е привеждала не един и два примера, че господарят на Кааба е в състояние дори юмрук да покаже на падишаха, толкова повече че пътят от Стамбул до Мека е дълъг и е трудно юздите да бъдат държани така стегнато, както би следвало да бъде. За милионите мохамедански поклонници, които отиват в Мека и Медина, великият шериф се явява по-близо отколкото отдалечения от светините султан, така че не е за чудене, дето си мислят, че се намират повече под влиянието на повелителя на Мека отколкото под това на падишаха.

Същото можеше да се каже и за великия шериф, чийто любимец се бе нарекъл Ел Гхани. Макар да предполагах, че това определение е употребено с известното ориенталско преувеличение, то все пак трябваше да съдържа частица истина. Той имаше някаква връзка с владетеля на града, който се канех да посетя, и можеше при всяка възможност да ми поставя клопки, които въпреки цялата си предпазливост и кураж да не мога да избегна. И щях да го дължа на необмислеността на Халеф, който беше пуснал вход горещо обичания си камшик, макар зеленият тюрбан на Ел Гхани да доказваше, че той също се числи към потомците на Мохамед, чието оскърбяване е десет пъти по-опасно отколкото при всеки друг. С много крепкото, но все пак само словесно скастряне високомерието на меканеца от страна на хаджията бях съгласен, защото това не бе предизвикателна нападка, а законна отбрана. Но пердахът с камшик на един арабин, облечен със сана шериф, бе лекомислие, което не можех да одобря. Ето защо използвах случая да последвам хаджията, когато преди лягане отиде да нагледа още веднъж своя кон. Тук бяхме сами. Моето мълчание имаше очаквания ефект. Той ме посрещна с думите:

— Ти се гневиш, сихди, защото дадох на оня надменен човек да опита курбача [45] ми. Но той си го заслужи.

— Разумът често запрещава някой да бъде третиран за заслугите си по тоя начин. При всички случаи щеше да е по-добре, ако той беше останал в неяснота относно нашата самоличност. И налага ли се на всеки непознат веднага да разправяш колко прочут мъж си?

— Да не би да не съм?

— Не!

— Но ти?

— Също не. По някои места нас ни познават, това е всичко. Няма защо да си въобразяваме нещо. Има хиляди хора, които са съвсем различни от теб и мен. А ти си мислиш, че един шейх на хаддедихните и един пълзящ из Ориента западен дудет ел кутуб [46] са най-изтъкнатите и могъщи хора на земята само защото са застреляли някой лъв и не са офейкали начаса пред неколцина кюрди. Заявявам ти, ако цял милион хора от нашия сорт внезапно умрат, световната история спокойно ще продължи своя ход.

— Не го вярвам, сихди.

— Но е така.

— Не, защото моите хаддедихни принадлежат все пак към световната история и ако аз из един път взема, че умра, хаддедихнските раздели от географията и историята ще избухнат в горчиви сълзи и много ще се опечалят. А какво ще стане с племето на немските бедуини, ако ти умреш тук и не се върнеш при тях? Най-напред в твоя харем ще се надигнат голям плач и вопли, а от женската ти шатра един несекващ порой от сълзи ще се излее сетне върху всички планини, долини и равнини на твоето отечество. Палмите на вашите оазиси ще погинат от болка, а стадата от камили ще бъдат погубени от епидемията на неизлечима горест. Ще се разразят безкрайни ридания…

— Стига! — пресякох го аз. — Моята Еммех ще тъжи и много скоро ще ме последва, в това съм убеден, но иначе твоят несекващ порой от сълзи ще залее единствено твоята фантазия. Ние не сме нещо по-добро от другите и нямаме нужда от тръбите, които караш да проехтяват винаги, когато става дума за теб и мен. Чу добре, казах «теб и мен». Знаеш ли какво имам предвид?

— Не.

— Колкото пъти говоря за нас двамата, аз съм достатъчно вежлив да спомена първо теб. Но ти винаги казваш «мен и теб», значи поставяш себе си отпред. Това го наблюдавам от години и никога не съм забелязал изключение.

— Сихди, за тая работа аз хич нищо не знам.

— Тъкмо там е бедата. Когато говоря с теб за нас двамата, аз мисля не само за дължимата към теб вежливост, но и за приятелството и любовта си към теб, които ми отреждат винаги да те поставям отпред. Но ти не мислиш за тези неща и понеже се смяташ за страшно значителен човек, винаги без изключение вадиш отпред своето «Аз».

— Бих искал, ала не мога да го повярвам.

— Мога да ти го докажа, макар и само косвено.

— С какво?

— Знаеш, че в книгите си пиша и за нашите пътешествия и преживелици. Ти ме помоли да те описвам точно такъв, какъвто си. Аз го сторих и сега всеки, на когото попадне в ръката една такава книга, може да се убеди, че винаги ме поставяш след себе си.

Той ме улови изплашено за ръката и попита припряно:

— Ама, сихди, това наистина ли го пише в книгите?

— Да.

— Бъди милостив и кажи, че не е така!

— Не мога, защото действително е така!

— Аллах керим! (Аллах да се смили над мен!) Какво ли ще си помислят тези хора за мен? За какъв ли ще сметнат шейха на хаддедихните от голямото племе шаммар? Моето «Мен» да се намира винаги пред твоето «Теб», без да отстъпи преднината на твоето «Теб» преди моето «Мен»! Цялата ми слава се свърши! Хората ще сметнат моето «Аз» за страшно безогледно и с пълно право ще го обвинят за непростимото поставяне в заден план на твоето «Теб». Честта на моята скромност и смиреност изчезна и блясъкът на моите красиви маниери се превърна в мрак. О, сихди, защо направи това с твоя верен Халеф?

— Ти така пожела. Не биваше да те описвам по-различно от това, което си.

— Това е вярно, наистина, но когато изрекох желанието, не ми беше известна уйдурмата с тия «Мен» и «Теб». Сега твоят хаджи Халеф е станал във всичките западни страни един самомнителен чапкънин и цялото му някогашно добро име се е обърнало на резил и маскарлък. Аз съм един изкуфял карпуз, една гнила ябълка, един червив буков жълъд, който никоя катеричка няма да хрупне. Бъди добър към мен, сихди, и кажи дали това не би могло все още да се промени.

— Онова, което веднъж е записано в книгата, за съжаление не може вече да бъде отстранено.

— Ами когато пишеш нова книга?

— Тогава с удоволствие ще изпълня желанието ти и ще покажа, че си се променил. Само че тази промяна трябва да бъде истинска.

— Ще бъде, обещавам ти. Ти си мой приятел и аз не бива да натъжавам нито мен, нито теб, като…

— Стой! — прекъснах дребния хаджи. — Ти току-що отново постави твоето «Мен» пред «Теб».

— Сихди, повярвай ми, аз исках да го туря отзад, ама в бързината то ми изскочи наопаки от устата и ти не свари да се появиш пред мен. Моля те винаги да ми напомняш, когато не получиш подобаващата ти се преднина. Значи незачитането на това «Теб» ми погуби при теб славата?

— Не я е погубило. Аз исках само да кажа колко характерно е за теб и начина ти на действие. Това бе наказанието за недомислието в държането ти спрямо Ел Гхани. Твоят камшик може да ни коства много, дори живота. Той е арабин, значи отмъстителен, на това отгоре и шериф. Нима не обърна внимание на зеления цвят на чалмата?

— Сихди, от яд така ми причерня пред очите, че хич не различих цвета на гъжвата му. Но се надявам, че ако опишеш срещата ни с меканците, няма да споменаваш мен и курбача?

— Хм-м! С готовност бих ти сторил тая услуга, но мисля, че няма да е възможно.

— Защо?

— Защото вероятно последиците от твоето прибързано действие ще се появят и ако ги разкажа, ще трябва да спомена и причината — твоят камшик.

— От това много ще ме заболи. Не е трудно да си помислиш, че не ми се ще да бъда описван като човек, който върши само дивотии.

— В такъв случай избягвай да го правиш!

— Лесно е да го кажеш! Ама когато нещо ми потрепне в езика или ръката, котката изскача, преди да съм съумял да я задържа. Но одеве, когато спомена книгите, ми хрумна едно добро средство Зарекох се, оттук насетне в тези книги да блестя като сияен пример за зряло обмисляне и сериозна предпазливост. Повече пръст няма да помръдна, преди точно да съм преценил кой от десетте да бъде. Но като приятел ти ще трябва да ме подкрепяш в това начинание, като ми напомниш за книгите и че се намирам в опасност да кажа или извърша нещо, което трябва да премълча.

— Съгласен съм.

— Но не е необходимо някой от присъстващите да забележи. Затова избягвай да ми държиш реч, сихди. Кажи просто «кутуб» [47] и аз ще знам какво имаш предвид, без някой друг да разбере Тази дума ще ме успокои в най-големия гняв, като облее яда ми с кроткост, във всяка възбуда ще ме доведе до спомнянето, че онази част от световната история, която се отнася до моите слова и дела, не бива да съдържа нищо, от което би могъл да помръкне блясъкът на моята слава. Та значи е необходимо само да кажеш думата «кутуб», за да превърнеш яростния лъв, какъвто съм понякога, в кротко и търпеливо агънце. Сега съм убеден, че съм сторил всичко за усмиряването на твоя гняв и те моля повече да не споменаваш за излишния замах, с който въздадох камшика.

За Халеф работата беше уредена, но за мен още не. Бях сигурен, че последиците няма да ни накарат да чакаме.

Беше време да си легнем да спим. Отидох да видя хеджин, която яздех по време на това пътуване, и повиках после моя жребец Асил. И той, както неговият баща по-рано, бе моят спален другар и шията му ми служеше да възглавница. Преди заспиване му казах в ухото предназначената за него сура. После наоколо стана тихо. Освен хаддедихнът, на когото се бе паднала стражата, всички бяхме легнали да почиваме. По-късно бяхме стреснати в съня от изстрел, лешоядите се бяха осмелили да приближат твърде много до мъртвеца и пазачът ги бе прогонил. Когато отново се събудих, беше по времето на Фаджр, Молитвата по зазоряване. Повечето хаддедихни бяха вече будни и се грижеха за животните. Кара беше при конете. Ханнех беше разпалила отново огъня, за да свари сутрешното кафе, с което щяхме да изядем останалите от вчера хлебчета.

Във връзка с това искам да отбележа, че бедуинът живее крайно умерено и само при тържествени угощения прави изключение от това правило. Чужденецът, който възнамерява да се подхвърли на напреженията на местния жител, трябва да се старае да спазва същата умереност, ако не иска болестите бързо-бързо да го отнесат. И до днес си спомням с удоволствие срещата с един пустинен пътник, чиито дела не са безизвестни. Той ми разказа с видимо задоволство, че «в пустинята» изпивал на час по няколко чаши вода. Пътувал с четиринайсет шатри. Веднага щом бъдели разпънати, вземал закуска, която се състояла от бутилка вино, сардини, студен език и бисквити. По обяд ядял пилешка супа с волска опашка или консерва от костенурка. После следвало овнешко или агнешко печено, блюдо яйца или ориз, бисквити с вино и кафе Господинът ме уверяваше с тон на гордо удовлетворение, че «в пустинята» никога не бил посетил бедуин, без да си сложи ръкавиците. И това, което ми разказа, го е написал и публикувал чрез печата. Щом има европейци, които по такъв разточителен начин се грижат за тялото си в южните страни, то не е за учудване, ако произвежданите от това чревоугодие излишни сокове си дадат простор по не съвсем необичайния път на тропическия гняв [48].

В такива случаи аз винаги съм живял като местен жител и никога не съм бил на мнение, че трябва да изпъквам пред тях с консумацията на деликатеси. Каквото ядат те, това ям и аз и тъй като това е мое основно правило и във всяко друго отношение, то много добре съм се разбирал с тях и без тропически гняв.

Когато си взехме утринното кафе, можехме вече да мислим за потегляне. Преди това трябваше напълно да покрием с пясък трупа на мюнеджията, ако не искахме да извършим един непростим грях спрямо религията. С тази работа бяха натоварени няколко хаддедихни, на които Халеф нареди не просто да заравнят ямата, а да издигнат една висока и здрава гробна могила, та пустинните животни да не могат да се доберат до трупа. Следвайки старата си привичка, по възможност за всичко сам да се погрижа, аз отидох с тези хора до мястото, където меканците бяха положили своя покойник. Халеф също присъстваше.

Тялото беше засипано с пясък, главата още не, лицето беше покрито с единия край на дрехата. Отметнах го.

— Аллах, Аллах! — възкликна Халеф. — Какво достолепие! Точно като този мъж съм си представял пророците от раншните столетия.

Имаше право. И аз се чувствах като него. Рядко бях виждал едно толкова красиво, вдъхващо благоговение старческо лице.

— Има вида на спящ — продължи Халеф, — който сънува небето на Аллах. Виж как блажено се усмихва!

От собствен опит знам, че това с така наречената «блажена усмивка» е особена работа, защото съм я намирал най-затрогваща при хора, чийто край е бил насилствен.

Докато разглеждах чертите на мюнеджията, направи ми впечатление цветът на лицето. То беше бледо и подобно на мъртвец, но с един особен нюанс, който ме накара да стана внимателен. Сложих ръка на бузата му и почувствах, че е студена. Отстраних пясъка от ръцете. Имаха същата студенина на мъртвец. Помътняването на очите не огледах — нали бях чул, че мюнеджията е бил сляп. Миризма на труп въпреки жегата още нямаше, но мъртвешкото вцепенение беше налице. Ала и то както хладината и промяната на роговицата не е несъмнено доказателство за действително настъпила смърт. Приканих неколцината хаддедихни, които стояха при нас, напълно да освободят меканеца от пясъка.

— Имам чувството, сякаш върху лицето му все още лежи един лек лъх на живот, който навява заключение само за безсъзнание. Също така не намирам никакъв признак на започнало разлагане.

— Само в несвяст? Значи привидно мъртъв? Сихди, ние вече сме преживели много неща, които никой друг не е преживял, но да съживим един привидно мъртъв човек, още не ни се е отдавала възможност. Каква слава само ще си спечелим, ако можем да кажем, че пред нас не е могла да устои дори силата на смъртта!

— По-полека, не прибързвай отново, скъпи Халеф! Още не съм казал, че тук се касае за привидна смърт. Аз много вероятно се заблуждавам, но считам за свой дълг да не погребваме напълно този мъж, докато не съм се убедил, че смъртта наистина е настъпила.

— Как можеш да стигнеш до това убеждение, сихди? — осведоми се любознателният хаджи.

— Като проверя неговото дишане и пулса му.

— Дишането? Той вече няма дъх, това може да различи всеки.

— Дишането на един мним мъртвец винаги е толкова слабо, че само при голямо внимание може да се забележи. Нека видим!

Хаддедихните отстраниха пясъка и сложиха тялото до гроба. Аз коленичих до него, разгърдих го и отправих очи към гръдния кош. Халеф се отпусна до мен със същата цел. Всички други хаддедихни също бяха дошли и стояха с върховно напрежение в кръг около нас. Едва беше минала минута и Халеф извика:

— Сега той си пое дъх! Ти видя ли, сихди?

На мен също ми се бе сторило, че гръдният кош съвсем леко се раздвижи. Накарах да ми дадат едно парче кожа, навих я на руло и приканвайки хаддедихните да мълчат, я опрях върху сърцето на меканеца. Мина може би повече от минута, когато сякаш долових шум, а после го чух отново. Това бяха диастолични шумове, два къси и ясни сърдечни тона. Първите сърдечни тонове са, наистина, по-силни и по-дълги, но глухи и при привидни мъртъвци никога не се чуват. Сега бях сигурен в моето предположение и като скочих, казах:

— Халеф, твоето желание се изпълни. Този човек е жив, той е само привидно мъртъв и с Божията помощ ще ни се удаде да върнем неговата душа.

— Хамдулиллах! Ние ще надвием смъртта и ще заповядаме на живота да се върне отново там, където му е законното място. Тъй като аз не знам как се прави това, то те подканям, сихди, да ни кажеш какво да сторим!

— Това ще стане чрез танаффус масну [49]. Не бива да губим нито миг, ако не искаме да стигнем твърде късно с помощта. Ще ти покажа какво трябва да правиш.

Торсът на меканеца беше разсъблечен и оставен по гръб в малко приповдигнато положение. Аз изтеглях на равни интервали ръцете от гръдния кош бавно в дъга над главата и ги притисках отново към тялото. Халеф трябваше в същите периоди да натиска нагоре долната част на тялото. Така се получаваше равномерно разширение и стеснение на гръдния кош, което принуждаваше белите дробове периодично да поемат и изпускат въздух Предварително бях издърпал езика на Ел Мюнеджи и един хаддедихн го държеше здраво, иначе можеше да затвори дихателния път. Докато ние бяхме заети по този начин, тялото на мюнеджията и също краката бяха непрестанно и силно разтривани от още двама хаддедихни.

Едва ли е необходимо да казвам, че дребният, речовит хаджи по време на тази работа непрекъснато се впускаше в забележки, които нямаха нищо общо с нещата, но аз не го прекъсвах, тъй като това щеше да подейства охлаждащо на неговото усърдие. То трябваше, напротив, да бъде поддържано, защото нашите старания дълго време изглеждаха без всякакъв резултат.

Беше минало вече може би час и аз от еднообразните движения се бях изтощил. Тъкмо щях да поискам за известно време да бъда сменен, когато забелязах, че мъртвецът поруменя. Сега, разбира се, за умора не можеше и дума да става. След малко той вече самостоятелно си пое дъх и отвори очи.

Бях чел много стихоплетства, в които се бе говорило за прекрасни сини и даже небесносини очи, но още не бях виждал чифт небесносини очи. Поради това твърдях, че чисто сини очи няма. Ако въобще имаше небесносини очи, то това бяха на мюнеджията, които сега се отправиха с един неподлежащ на описание израз на хаджията. Това бе един напълно непознат за мен блясък, който идваше сякаш от отвъдното.

— Сихди, той е буден! Диша и ме гледа — извика Халеф прещастлив.

— Жажда! — прошушна болният.

Донесоха вода Ние го изправихме в седнало положение и започнахме да му я даваме предпазливо и на капки. Тези равномерни гълтателни движения подкрепиха все още слабото дишане. То се подобри.

— Благодаря! — въздъхна той, когато най-голямата жажда бе угасена.

После бавно се отпусна назад и заспа, но дишането не се наруши. Напротив, вдишванията станаха по-силни.

— Видя ли очите му, сихди? — попита Халеф.

— Да — отговорих.

— И се удиви?

— Не. Този цвят не е присъщ само за Севера. Аз съм го виждал дори посред Сахара при съвсем тъмнокожи хора!

— Не това имах предвид. Ел Гхани нали твърдеше, че Ел Мюнеджи бил сляп, но откак видях тези очи, аз считам това за лъжа.

— И аз съм склонен към такова мнение, но не е изключено да се заблуждаваме. Нека изчакаме!

— Но какво ще правим сега? Трябва да потегляме а той спи.

— Не бива да го смущаваме, затова ще останем тук докато се събуди.

— А после?

— После ще говорим с него и ще разберем желанието му.

— Добре, ще чакаме! Нищо не ни принуждава да бързаме и ето как можем, докато той в съня събира нови сили, да се радваме на това кияме [50], с което повикахме неговата сбогувала се душа от Страната на смъртта. Чувал ли си вече за такова кияме, сихди?

— Да. Дори познавах много добре и обичах изключително много една възкръснала. Аз я обичам и до днес, макар тя сега вече да не принадлежи към земния свят.

— Коя беше тя?

— Моята баба, майката на моя баща, която беше земният ангел на моето детство и сега сигурно пребивава при ангелите. Тя беше, точно както и моята майка, толкова богата по отношение любовта, че аз и до днес живея от това изобилие. Това е най-голямото богатство, което може да има, скъпи Халеф. Увреждането на един нерв е било виновно да изпадне във вцепенение и да бъде сметната за мъртва. Била е положена в ковчега и едва пред самото погребение, когато опечалените си вземали последно сбогом, било открито, че е още жива.

— Благодарение на някаква случайност?

— Халеф, знаеш, че за мен случайност няма. Когато всемогъщата мъдрост на Бога свърже причини и следствия, чиято връзка слабото око на човека не е в състояние да съзре, тогава бива измъквана наяве непоносимата за мен дума случайност. Това е един кантара ел хумар [51], по който яздят дори умни хора.

— Ти бил ли си вече роден, когато баба ти е била привидно умряла?

— Не. По онова време тя е била още много млада, но и до дълбока старост често говореше за ужасения страх, причинен й от мисълта да бъде жива погребана.

— Тя почувствала ли го е всъщност този страх? Аз съм чувал, че мнимият мъртвец не знае нищо за себе си, защото душата му е напуснала тялото и броди наоколо.

— Учените действително твърдят, че при мнимата смърт съзнанието и възприемчивостта на сетивата са напълно прекратени. Такъв е бил случаят при моята баба в продължение на два дни. Когато на третия ден съзнанието й се е върнало, намерила се лежаща в ковчега. Но го заключила само от думите на стоящите около нея, защото й било невъзможно да отвори очи или изобщо да помръдне някой крайник. По-късно не намираше думи да опише ужасния страх, отчаянието, с което се е напрягала да даде някакъв признак на живот, но нейната воля, целият сбор от духовна енергия нямали никакъв ефект върху тялото. Тогава съзнала, че единственото й спасение остава само в молитвата. Тя беше много благочестива жена и не е трудно да си помислиш, че никога не се е молила толкова горещо, както тогава пред тъмните двери на гроба. Нашето Свето писание казва: «Молитвата постига много, когато е сериозна.» По отношение сериозността на баба нищо не липсваше и ето как тези библейски думи при нея се превърнали в истина. Когато едно дете докоснало ръката й, за да си вземе сбогом, тя могла най-сетне да помръдне пръст и да отвърне на натиска. Детето изпищяло от страх и разтреперано съобщило, че мъртвата «още не е съвсем умряла, а още жива в ръката». Хората се убедили във верността на това твърдение и пратили за лекар. Под неговото лечение болната бавно се възстановила.

Ханнех беше напуснала шатрата и се бе присъединила към нас. Беше проследила с голямо внимание това, което разказвах, и сега вмъкна въпроса:

— Ти си на мнение, сихди, че душата на майката на твоя баща е напуснала тялото й?

— Да — отвърнах.

— Това за мен е от голяма важност! От разказа ти следва, че баба ти е имала душа?

— Разбира се.

— Мислиш ли, че тя е била единствената жена на земята, на която Аллах е дал душа?

— Не, защото всяка жена е получила този Божи дар.

— А ислямът учи, че жената не притежава душа и следователно не може да участва във вечните радости на Рая. Ислямът казва, че жената е създадена само за да слугува на мъжа с тялото си и затова със смъртта на това тяло престава целият й живот. Аз говорих с теб, сихди, в онази нощ зад шатрите за това оскърбително неверие. Ти изпълни сърцето ми с успокоение, като ми вдъхна убеждението, че ние жените също притежаваме душа и също като вас сме призвани за отвъдното блаженство. Ти се вслуша тогава в горещата ми молба да доведеш и Халеф, основата на моето земно щастие, до вярата за моята безсмъртна душа. Днес, когато разказа за душата на баба ти, при всички мъже трябва да изчезне и последното съмнение относно нашето безсмъртие. Сега бих искала да знам още едно. Ако душата на твоята баба е напуснала тогава тялото й, то през цялото това време до връщането й трябва да е била на някое друго място. Знаеш ли къде?

— Не.

— Не я ли пита?

— Като дете — никога, защото за тази цел ми липсваше необходимото разбиране. По-късно започнах да се стремя към разкриване тайните на вярата, каквито за този, който истински вярва, изобщо няма, защото просветлението е първородната дъщеря на истинската вяра. Тогава действително разпитвах често и настоятелно баба дали лежащата между изчезването и връщането на нейното съзнание празнота не се е запълнила от някой по-късно събуден спомен. Тя обаче не знаеше нищо.

— Не мога да го проумея. Според това, което съм чувала от теб за човешката душа, в нейния живот и нейното съзнание никога не може да настъпи пауза.

— Пауза? Това е правилната дума. Ти ми даваш в ръката сравнението, което, макар да не е съвсем сполучливо, поне донякъде ти дава обяснение. Ти ме разбра, защото можеш да свириш на уд [52]. По време на отсъствието на душата в мозъка на мнимия мъртвец възникват паузи, празни, останали без възприятия места, които и по-късно проявяват невъзприемчивост за тоновете на спомена. Но макар тя да не можеше ясно да се сети, в нея бе останало едно свято предугаждане, благочестиво чувство за едно преживяно съзерцание на блаженство. Следствие на това виждах най-голямата надежда на нейния земен живот, който беше живот на немотия и грижи, насочена към великолепието, което нейната слаба земна памет не би могла да задържи. До своята смърт тя живееше двоен живот — работеше с пожертвователна вярност и себеотрицание за близките си и посвещаваше всеки свободен миг от тази работа на стремежа към небесната чистота. Сега тя вече, както съм убеден, отдавна я е придобила.

— Колко твърдо вярваш, сихди! — рече Ханнех, като сключи в дълбоко вълнение ръце. — Навярно няма нищо, което да може да те разколебае в тази вяра?

— Нищо! Аз съм се борил за нея с всички възможни демони на външния и душевния живот и съм готов и сега всеки миг да воювам и заложа живота си. Повярвай ми, видимите врагове в човешки облик не са най-силните и злите противници на моето душеспасително упование във вярата. Най-горещите битки по-скоро бяха провеждани във вътрешния мир, където влиянието на тъмните сили е по-голямо отколкото във видимия живот, който може да покаже само следствията от това влияние. Блазе ти, мила Ханнех, ако твоите ангели простират ръце над теб, за да държат далеч от теб такива сили и битки! Не всеки притежава силата на убеждението, която се изисква, за да се измъкне с победа от тях.

Тя ми се усмихна сърдечно и каза:

— Сихди, защо трябва да се боря, значи да върша нещо тежко, което намирам за ненужно? Ти ми донесе своята чудесна вяра и я сложи в моето сърце. Даде ми нещо добро. То е като слънце, което ярко озарява и топли моя живот, а където има такова слънце, там мрачни сили не може да има. Ние тук станахме свидетели на едно земно кияме, възкресението на едно тяло на мъртвите, но с твоята вяра ти отдавна ни донесе едно великолепно кияме, едно възкресение на душата от смъртта, едно излизане от гроба на заблудата, в който за мен нямаше пробуждане, а само изтление. Това кияме ти е било отбелязано в Книгата на живота и ние ще свидетелстваме за теб, когато един ден бъдат отмервани твоите дела, думи и мисли.

— Това кияме е било Божия воля, дар на Неговата любов, която иска да направи всички хора щастливи. Аз нямам право да приемам благодарност за това. Толкова е лесно да положиш вярата в едно сърце, което с готовност и изпълнено с доверие стои отворено за нея. Вярно, този копнеж е заложен във всяка гръд, но там същевременно живеят още духовете на високомерието, самодоволството, жаждата за наслади и много други, за които словата не достигат.

Тук взе думата Омар бен Садек:

— Ефенди, ти каза истината, като говориш за тези духове. Що за човек бях аз, когато се запознах с теб! Един фучащ от ярост за мъст и кървава разплата следовник на исляма, който обичаше само себе си, мразеше враговете си и спрямо всички други хора изпитваше само гордо равнодушие. Ти беше първият из сред всички тях, който ме застави да го уважавам. Ето защо желаех, също както хаджи Халеф, нашият сегашен шейх, да станеш мохамеданин. Ние ти дължахме толкова много и поради това искахме да те спечелим за Небето, което си мислехме, че стои открито само за последователи на Пророка. Работехме за пашата неуморно. Една усмивка беше всичко, което нашите усилия успяваха да измъкнат. Някой друг на твое място щеше да ни оборва с учението на християнството, а от това само щеше да възникне някоя неприятна препирня, която да ни смрази и да доведе до окончателната ни раздяла. Но ти беше твърде умен да изпадаш в поведението на проповедниците, които, без да познават нашия живот, искат да приемем техния като по-правилен и по-добър. Ти нямаше нужда от поучения, не приказваше думи, но говореше с дела. Живееше живот, който беше една убедителна проповед на твоята вяра. Ние бяхме твои придружители и заедно с теб живеехме твоя живот. Неговото съдържание беше любовта. Ние опознахме тази любов и обикнахме най-напред теб. Не можехме да се разделим с теб и следователно с нея. Тя ставаше по-голяма и все по-могъща в нас, обхвана теб и полека-лека всички, с които влизахме в досег. Сега тази наша любов обхваща цялата земя и всички хора, които живеят на нея. Ние забравихме Корана и станахме безразлични към законите на Пророка, чрез които духовете, за които говори, добиваха своята власт над нас. Нашето племе е голямо и стана прочуто с примера, който следва. Даде ни го ти, човекът, когото обичаме. Ти победи в нас духа на себелюбието, на омразата, на отмъщението и така направи от нас хора, които вървят по мирната пътека на Аллах. Така и аз благодарение на теб се превърнах от неумолим кръвен отмъстител в покорен следовник на Божия син, който е потвърждавал учението за вечната сила на любовта с целия свой живот и накрая го е скрепил със смъртта си. Ханнех, ощастливителката на нашия шейх, не е единствената, която може да говори за кияме, всички ние имахме такова възкресение. Трябваше да ти го кажа, ефенди, моето сърце ме подтикна, сега, когато отново имаме едно кияме пред себе си, което се дължи на остротата на твоите очи.

— И още един въпрос — намеси се отново Ханнех. — Притежава ли Еммех, любезната дарителка на твоето доволство, също такава твърда вяра като теб?

— Да — заявих аз.

— Винаги ли я е имала?

— Когато се запознах с нея, тя имаше тази вяра — лежеше скътана дълбоко в душата й.

— И тогава ти си довел слънчевата светлина, която я е извела наяве? Ти си се грижил с любвеобилна ръка и си изпитал радостта от труда си, както на човек двойно повече се услаждат плодовете на дърво, което сам е посадил. Сихди, как бих желала да се запозная с твоята Еммех! Бих направила всичко за нея, бих седнала с нея, ако поиска, в някой вагон на вашата железница, за да пътуваме докъдето пожелае.

— Но и аз с теб! — отбеляза бързо Халеф — Жените винаги се нуждаят от подкрепа и закрила, а любезната усмивка, която после дават, е по-добре да се падне на собствения мъж отколкото на чужд.

— Усмивка? — попита Ханнех. — Любезна усмивка? Какво искаш да кажеш с това, скъпи Халеф?

— Защото… закрилата… закрилата се нуждае от нея — заекна смутено дребният хаджи. После се обърна решително към мен: — Кажи й го ти, сихди! Аз се обърках, а ти разбираш от тренове повече от мен.

Лицето на «най-прелестната от всички прелестни» бе приело сериозен израз. Сега ме погледна очаквателно. Затова й обясних, а пък уж не биваше да узнава нищо за усмивката, вместо него:

— Разговарях с Халеф за нашите железници, с които могат да пътуват също жените и дъщерите ни. На тях толкова много им харесва в тези вагони, че от удоволствие се усмихват любезно.

— А на него това сигурно не му се нрави? — попита тя — Защо една жена да не може да се усмихва, когато нещо й доставя удоволствие? Аз също бих се усмихнала. Може би имаш нещо против, Халеф?

— Не, хич нищо! — отговори той, много зарадван, че им се е удало да придам на тази «усмихваща» се работа един безхитростен поврат. — Напротив, бих бил много щастлив да почувствам лъчите на твоята усмивка върху лицето си, знаеш го. Но я вижте дали не се лъжа! Спасеният от смърт май се помръдна.

Имаше право и пробуждането на меканеца дойде много навреме за желанието му да изостави сегашната тема на разговор.

— Вода! — прозвуча отново тихо като преди от устните на мюнеджията и той опита да се надигне, при което двама хаддедихни бързо го подкрепиха.

Беше му дадена вода и този път пи с пълни глътки. После седна, плъзна прекрасните си очи по кръга наоколо и каза бавно и отнесено, сключвайки ръце:

— Хората спят, но когато умрат, се събуждат.

Затвори очи и си легна назад, при което не се нуждаеше от подкрепа. Гласът му бе прозвучал дълбоко, но ясно, като подсилен от някакво вътрешно око. Казаните от него думи може би нищо няма да говорят на непознавача на арабския, но на мен направиха необикновено впечатление. А че упражниха същото въздействие и върху хаддедихните, ми подсказа тихото, благоговейно «Авин», което изрекоха. Тези думи бяха една от прочутите «Сто мъдрости» на халиф Али. Защо ги бе изрекъл току-що възкръсналият от смъртта мъж — дали от разсъждение или под въздействието на внезапен импулс — не знаех. Но те така точно подхождаха на сегашното положение и предизвиканите от него чувства, че бях развълнуван.

Стояхме в безмълвен кръг около Ел Мюнеджи и чакахме какво ще направи сега. Той полежа известно време неподвижно, дишайки ритмично. После се изправи отново в седящо положение, като държеше очите си все още затворени, и каза, посочвайки с ръка до себе си:

— Седни до мен!

Не знаехме кого има предвид, но за всички други сякаш бе ясно, че аз трябва да се отзова на тази покана.

— Чу ли какво казах преди малко? — попита той сега.

— Да — отвърнах.

— Известни ли са ти думите?

— Това беше втората от стоте мъдрости на халиф Али бен абу Талеб.

Той наклони леко глава към моята страна, сякаш продължаваше да се вслушва в гласа ми. После каза с все още затворени очи:

— Втората! Вярно! Тълкуванията на тази мъдрост известни ли са ти?

— Известни са ми.

Той наклони още повече глава към мен и при следващите въпроси и отговори лицето му прие израза на нарастващо удивление.

— И двете?

— Арабското и персийското.

— Кой ги е дал?

— Персийският поет Раджид ед Дин, получил прозвището Ватват.

— Как? Ти го знаеш толкова обстойно?

— Той е живял в дворовете на трима владетели и е починал през 578 година [53] от хеджра [54].

— Машаллах! Как гласи арабското тълкувание на тази втора мъдрост на четвъртия от халифите?

— «Докато живеят на този свят, хората са безгрижни. Те живеят в толкова дълбока дрямка, че забравят блаженствата на Рая и огнените мъчения на Пъкъла. Но когато умрат, се събуждат от тази дрямка на безгрижие и се разкайват за леността си в службата на този, който ги е създал. Отправят си упреци за своето нехайство и благодарността към него, който ги е дарил с всичко. Но тогава разкаянието идва твърде късно и самоупрекването е безполезно.»

— А персийското тълкувание?

— «По време на пребиваването си на тази земя хората немарят за работите на другия свят. Едва когато умрат, се събуждат от съня на безразличието. Тогава съзнават, че са се отклонили от правия път и се разкайват за лошите си думи и осъдителни дела, но това вече нищо не ги ползва.»

Сега чертите на лицето му бяха придобили явният израз на внимателно заслушване. Той почака известно време и после попита:

— Ти не си Ел Гхани, моят благодетел, когото мислех, че седи сега при мен?

— Не.

— Кажи тогава дали си съгласен с тези две тълкувания!

— Те не намират моето одобрение, защото са твърде повърхностни. Оставят дълбокия смисъл на мъдростта да лежи недокоснат.

— И какъв е този смисъл? — попита слепият старец.

— Хората спят, но когато умрат, се събуждат. Това означава: Хората живеят като спящи, със затворени очи. Те не виждат доказателствата за един вечен живот и когато чуят гласа на Аллах и неговите пратеници, мислят, че сънуват и не го следват. Но после, когато смъртта ги разтърси от този сън, се виждат неподготвени отвъд голямата граница, през която не могат да се върнат, за да наваксат пропуснатото. Тогава за тях събуждането ще бъде един трус и преглеждането — ужас.

— Аллах, Аллах! — извика той. — Аз мислех, че съм се върнал на земята, а пък още се намирам при теб, който си ме водил! Не, ти не си Ел Гхани, той никога няма такива думи. Хвани ме отново за ръката и кажи дали и аз принадлежа към тези, които живеят със затворени очи и чието събуждане ще бъде толкова ужасно!

— Притежаваш ли любовта?

Защо зададох този въпрос? Може би защото преди малко бях говорил с хаддедихните за любовта. Държането и думите на арабина не ми бяха ясни. Не знаех кого имаше предвид с тях. Изобщо сцената беше много странна. Наоколо безпределната пустиня, над която и сега се виеха гладните лешояди — през нощта навярно бяха кацнали в наша близост; своеобразните форми на дългокраките, гърбави камили; благоговейният кръг на причудливо облечените бедуини; загадъчният непознат мъж до открития гроб със своите неясни думи; нашият предшестващ религиозен разговор и настроението, следствие на който се намирах; тълкуванията на възкръсналата сякаш от гроба заедно със стареца мъдрост на Али… Всичко това може би въздейства като причина да поставя този въпрос.

— Любовта? — отвърна меканецът. — Точно тя ли ще бъде най-важното в мига на пробуждането от съня?

— Само тя единствено е важна. Тя е като маслото на лампата, без която не можеш да намериш правия път.

— Маслото? Лампата? — подскочи той от своята все още заслушана поза. — Това звучи както отиването на девите на никах [55]!

— Да — вметнах бързо под давлението на тези думи, без да помисля, че имах пред себе си мюсюлманин, който не биваше да знае, че съм християнин. — Небесното царство ще наподобява на десетте деви, които взели своите лампи и излезли да посрещнат младоженеца. Петте били глупави, но другите пет — умни. Глупавите взели лампите си, наистина, но не взели масло, а умните заедно с лампите взели и своите съсъди с масло. Понеже младоженецът се забавил, те се уморили и заспали. Но около полунощ се разнесъл вик: «Вижте, младоженецът идва, излезте да го посрещнете!» Девите станали и приготвили лампите си. Глупавите заговорили на умните: «Дайте ни от вашето масло, защото нашите лампи угаснаха!» Тогава умните отговорили и…

По-нататък не стигнах. Докато разказвах, с мюнеджията стана необикновена промяна, необикновена поне що се касае до неговата слабост. Неговите артерии сякаш се изпълниха с нова кръв, а нервите му получиха жизненост. Той изправи торс. Очите се отвориха и отправиха своя лъчист, неописуем взор към мен. Бръчките на лицето се запълниха и мимиките с всяко изречение ставаха все по-оживени, докато протегна отбраняващо ръце към мен и уплашено ме прекъсна:

— Спри! Не мога да слушам повече. Заблудил съм се в теб. Ти не си този, който преди малко беше при мен и за когото досега те смятах.

— Кажи тогава кой мислеше, че съм!

— Бен Нур, (Синът на светлината) пратеникът на Пророка.

— Не съм този, а и не съм чувал за него. Неговото име не е записано в нито една от книгите, отнасящи се до Пророка.

— В никоя земна, но в Китаб ет Тубанийин (Книга на блажените) може да се намери. Сега не зная къде съм, защото ти не си Бен Нур и нито Ел Гхани. Още в Страната на покойните ли съм, или съм се върнал отново на земята?

Странно! Да не би да си имах работа с някой умопобъркан, безумец? Той се огледа с бляскавите очи, в чиято слепота човек не можеше да повярва. И в Страната на покойните претендираше да е бил? Беше наричан Ел Мюнеджи, Прорицателя. Тази турска дума означава също «звездоброец». Прорицател, звездоброец и гадател — тези понятия имат предупреждаващ нюанс дори за някой, който иначе не пита за библейските повели. Не можех да не се сетя за съборните астролози и другата подобна пасмина. Какво дълбоко, будещо благоговение впечатление ми бе направил първо този мъж, а сега чувствах само необходимост да бъда предпазлив с него. Ханнех се бе отдръпнала далеч назад. Халеф го гледаше мнително отстрани, а хаддедихните като че не бяха наясно да му се чудят ли, или да му се изсмеят.

— Ти си на земята — отговорих на последния му въпрос.

— Къде по-точно?

— Където си бил преди туй.

— Бях при Ел Гхани. Той къде е? Не го чувам.

— Но нас виждаш, нали?

— Виждам? Аллах валлахи! Тези думи ми казват, че се намирам при хора, които не ме познават. Нима не забелязвате, че съм сляп?

— Не! По-скоро създаваш впечатление, че притежаваш отлични очи.

— Лъжеш се. Знам, че очите ми блестят, но този блясък е измама. Аз чувам по гласа ти колко далеч от мен се намираш, но не мога да те различа. Единствено ако дойдеш досами мене, ще мога да те доловя като разлетия силует на някой дух.

— Ти, изглежда, си виждал такива духове?

— О, много често! Но къде е Ел Гхани? Угрижен съм за него. Той е единственият, който може да ме разбира и да се отнася подобаващо с мен, той, моят благодетел, без когото отдавна щях да съм свършил. Кажете ми! Моля ви.

Страхът изглеждаше непритворен. Трябваше да изпитам меканеца. Сложих ръка върху дръжката на затъкнатия в пояса ми нож, изтеглих го внезапно и замахнах към лицето му, сякаш исках да го пробода в окото. Но той не трепна с мигла, макар да бе почти докоснат от острието. Един зрящ би се държал другояче. Той май наистина беше сляп. Ето защо отговорих по-приятелски отколкото напоследък:

— Ще получиш желаните сведения, ако преди туй дадеш такива за себе си. Преди всичко искам да ти кажа, че не е нужно да се страхуваш. Ти се намираш при добри хора, които ще се отнесат към теб като с приятел и човек, нуждаеш се от помощ. Ел Гхани меканец ли е?

— Да, ние всички сме от Мека. Но аз съм сляп, следователно не зная как да ви отговарям. Моля ви да бъдете снизходителни към моята безпомощност и първо вие да ми кажете кои сте.

— Ела първо до нашето бивачно място! Имаш да извървиш най-много петдесетина крачки.

— Тогава ме води!

Преди да го хвана за ръката, Халеф повтори моя опит с ножа. Слепият действително не го забеляза, погледът на очите му остана пуст, бездушен и неподвижен. После, когато тръгнахме, го поведох така, че гробът да лежи право пред него. Три крачки и непременно щеше да падне в него, ако не бях го дръпнал настрана. Промяната на мястото не беше необходима, аз я предложих само за да изпитам вървежа му. Той се движеше с несигурност, която определено не беше само последица от преживени напрежения и лишения. Въпреки че го водех, стъпките му бяха предпазливи и опипващи, както може да се наблюдава само при слепци. Значи си нямахме работа с притворство.

Добрите последици от тази задържана проверка веднага се проявиха в поведението на хаддедихните, които изпитаха сърдечно състрадание към слепеца. Приготвиха му меко място да седне и го попитаха за неговите желания. Той отново помоли за вода. Когато бе утолил сега за трети път жаждата си и ние се заинтересувахме дали не чувства и глад, той отговори:

— Не зная колко дълго не съм ял, защото не бях в тялото си, а нямам очи за разликата между ден и нощ. Когато ядох за последен път, беше заранта в йом ел джума’а [56].

— А днес е йом ел етнен [57] — извика Халеф. — Значи цели три дена не си вкусил нищо.

— Въпреки това не изпитвам глад. Но тютюн ми дайте, ако мога да помоля!

И слепият беше вече извадил от торбичката си и пъхнал в устата една стара лула с къса тръба и необикновено голяма чашка. Молбата му беше изговорена, склонен съм да кажа, с пламенен тон, а по лицето му се изрази копнеж, който едва можеше да дочака изпълнението на желанието. А когато това стана, забълва дим с такова усърдие, сякаш животът му зависеше от това, час по-скоро да натъпче пак лулата.

— Клетият сляп човек! — прошепна ми Ханнех със съчувствие. — Едва-що възкръснал от смъртта, оставен от приятелите си насред пустинята. Какво реши за него?

Кимнах й успокоително и вече отварях уста да заговоря, когато Халеф, отгатнал намерението ми, зададе бързо тихия въпрос:

— Сихди, искаш да му кажеш кои сме?

— Да — отговорих също така тихо.

— Позволи да го сторя аз! Та нали знам колкото теб добре кои сме.

Седна от другата страна на слепеца — аз седях от лявата и му обясни:

— Ти ще се запознаеш с двама много прочути мъже, така че слушай с внимание какво ще ти кажа! Аз съм хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах, шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар. А този мъж от другата ти страна е най-големият учен на източните и западните страни. Той всъщност е ’алим ел ’улема [58], защото в неговата глава се намират хиляда чекмеджета и във всяко от тях са скътани повече от сто науки, които той е изучавал и преодолял в двеста и шейсет медарис [59]. Произхожда от страната на най-далечната Магхриб и е роден във Вади Драа, откъдето, както е известно, излизат най-умните хора. Неговото име…

— Кутуб! — пресякох го аз.

— Какво? Какво искаш да кажеш? — попита ме той, забравяйки в усърдието си уговореното помежду ни значение на тази дума.

— Кутуб! — повторих аз.

— Вахаяти! (В името на моя живот) — извика, сещайки се сега. — Тоя път го казах по грешка! Трябваше мен да поставя отзад и теб отпред.

— Разбира се, драги Халеф.

— Валлахи фасл! [60]

— Странна работа, в името на Аллах! Прости ми, сихди! Аз веднага ще я оправя и ще почна от самото начало, като назова първо твоето име и едвам сетне моето.

— Не е нужно. Назови първо моето име и пропусни твоето, защото ти вече го каза!

— Ама нали то трябва да е отзад, инак това ще те оскърби.

— Ако го кажеш още веднъж, ще си изрекъл моето име само веднъж, а твоето — два пъти, което ще е още по-оскърбително.

— Хубаво, ще имаш волята си, защото произхождаш от крайната Магхриб и си съгледал виделината на деня във Вади Драа. И тъй, твоето прочуто име гласи хаджи Акил Шатир ел Меджарриб бен хаджи Алим Шаджи ел Гхани ибн хаджи Даим Машхур ел Азим бен хаджи Таки абу Фадл ел Мукаррам.

Действително беше забавно да се чуе колко бързо и безпогрешно издекламира тази змия. И също така удоволствие ми достави гледката на петдесетимата хаддедихни, които изричаха тихо заедно с него двете дузини думи, мърдайки устни като гризещи зайчета. Тъй като мюнеджията беше бедуин, нямаше място за опасения, че името и предшестващото смъмряне ще му се сторят смехотворни. Той бе слушал внимателно и сега попита:

— Ти си може би онзи шейх хаджи Халеф Омар на хаддедихните, който преди няколко години откри съкровището на контрабандистите в руините на Бирс Нимруд в древния Вавилон?

— Да, аз съм действително — отвърна дребният хаджи със съзнание за собствената си цена. — Ти знаеш за това мое славно дело? Къде си го чул?

— В Мешхед Али, святото място на шиитите.

— Кога?

— Сега, когато бях там с Ел Гхани.

— Но вие нали не сте шиите?

— Не. Ел Гхани тръгна натам като пратеник на великия шериф и ме взе със себе си.

— Мога ли да попитам какво прави той там?

— Не знам, не ми каза. Види се, ще е било някоя религиозна работа, за която само великият шериф и неговият пратеник е бивало да знаят.

— И там чухте за мен?

— Да. Имаше няколко персийци, които добре знаеха тогавашната ви преживелица. Заловените от вас контрабандисти получили служба като митничари вместо наказание. Ето защо разгласяваха славата ви, колкото се може по-често и по-надалеч. Така и ние научихме историята.

— Ти казваш «вие», значи не говориш само за мен?

— Защото при теб е имало още един, някакъв ефенди от Запада. Бил християнин и се казвал Кара бен Немзи ефенди. Истина ли е?

— Да.

— И в кое царство на Запада е роден?

— В Алемания.

— Наистина ли бил християнин?

— Най-добрият, който може да има.

— За него беше разказано, че макар християнин, знаел наизуст целия Коран. Вярно ли?

— Да.

— Също в неговите тълкувания бил съвсем сведущ?

— И това е истина.

— Аз съм беден човек и нямам имане. Но ако бях богат, щях на драго сърце да дам половината от състоянието си само и само да се срещна с Кара бен Немзи ефенди за няколко дена и да мога да говоря с него.

— Защо?

— Защото познавам Светото писание на християните също както той Корана. За мен ще бъде върховна радост да проникна в истината с един такъв мъж и да го обърна към учението на исляма.

Казвайки това, Ел Мюнеджи въздъхна дълбоко като човек, комуто работата, за която говори, лежи на сърцето и му създава много грижи. Към това се добавяше още, че едва с мен желаеше да проучи истината, сиреч не я знаеше. Когато въпреки всичко говореше да ме обърне към исляма, това вероятно бе само фразеология, предназначена да прикрие собствената му несигурност. Този мъж, изглежда, принадлежеше към онези безчет жадуващи, които никога не намират изворите, понеже минават сляпо покрай тях. Та нали според собствените му думи познаваше Светото писание и следователно също думите «Аз съм Истината и Животът», а пък не бе останал при този извор на истинската мъдрост. Халеф не правеше моите заключения, той говореше най-вече по усет. Така реагира и сега, и то по един много характерен за него начин.

— Не го пожелавай! — предупреди.

— Защо? — освободи се Ел Мюнеджи.

— Ще постигнеш тъкмо обратното на това, на което се надяваш.

— Как тъй?

— Ще те помоля да ми позволиш да ти го обясня с един пример. Бях в Ербил, един град, разположен откъм западния склон на планините Загрос, който ти може би не познаваш, и отидохме в джамията да се помолим. Кара бен Немзи ефенди не счита за грях да изрече християнска молитва в мохамедански божи дом. Той дори смята, че с това джамията няма да бъде осквернена, а осветена. Стига само човек да не се отрича от вярата си. По-късно онзи узна, че ефендито е християнин, и го доложи за оскверняване на светилището. Бяхме призовани пред съда, където кадията се стараеше да наложи, колкото може по-строго наказание за престъплението. А Кара бен Немзи даваше такива отговори, че съдията все повече изпадаше в гняв и на края му кресна вбесено: «Ти май от никой кадия не се боиш?» Ефендито отвърна спокойно: «Не аз, а кадията трябва да се бои от мене!» След това се позовава на една наскоро издадена от шейх ул ислям [61] фетва [62], според която всеки християнски изследовател може да влезе в джамия — само трябва да го прави благочестиво, с молитвена вглъбеност — за да се запознае с ревностно следваните обичай на нашето преклонение пред Аллах. От този пример виждаш, че не е препоръчително да подхващаш с него нещо, което не му е по угодата. Той ще го обърне на противното. Познавам мюсюлмани, които опитваха да го привлекат към исляма, но с това постигнаха само че те самите станаха християни.

— Такава опасност при мен няма да има, даже учеността му да беше още по-голяма.

— Ти нямаше да я усетиш. Кара бен Немзи ефенди казва: «Живей угодно Богу» — това е неговата наука. И той е слушал много повече радостен смях отколкото сухите хубат [63] на всички улема [64] от източните страни.

— В такъв случай по-добре че не се намира тук.

— Защо?

— Защото ти каза, че спътникът ти, седящият до мен, хаджи Акил Шатир, е най-големият учен на източните и даже западните страни.

— О, те щяха много добре да се понасят, защото въпреки безбройните науки, на които моят приятел е дал подслон в главата си, той не позволява това да се забележи.

— Но преди малко аз го забелязах, когато даде тълкуванията за мъдростта на Али.

— Е, да, едно такова тълкувание му се изплъзва сегиз-тогиз. Обикновено той ги държи за себе си и това е похвално, защото има много тълкувания, които за да схване човек, трябва да кара на свой ред да му бъдат разтълкувани. Сега сигурно вече знаеш кои и какви сме ние двамата. Аллах е бил благосклонен към теб, като те събра с нас. Ние имаме петдесет храбри хаддедихнски войни при себе си и освен това ти долавяш от време на време един женски глас. Тази, която чуваш тогава да говори, е Ханнех, добре възпитаната повелителка на моята женска шатра, чиято красота и дружелюбие се числят към най-големите достойнства на Турция и всички персийски провинции. Аллах да й даде вечна младост и след това на мен и на нея угодна старост! А каквото иначе още искаш да знаеш, можем да ти кажем по-късно. Сега говори ти! Или по-добре аз да питам?

Ел Мюнеджи се позабави известно време с отговора, но като разбра по неколкократното прокашляне на хаджията, че е започнал да става нетърпелив, каза:

— Словото ми за мен може да бъде много късо. Мен също ме числят към учените люде. Бях заможен мъж, когато отидох преди няколко години в Мека. Състоянието ми беше откраднато от неизвестни поклонници. Живеех при Ел Гхани. Той се зае с мен и ме задържа дори когато ослепях. Сега живея само от неговата доброта. Когато преди два месеца трябваше да тръгне за Мешхед Али, ме взе със себе си, тъй като там повечето са персийци, чийто език той не разбира. Сега се намираме на обратния път. Водата ни свърши и от изнемога бяхме принудени да спрем насред пустинята. Бяхме убедени, че Аллах е решил нашата смърт. Другото знаете.

Видях, че Халеф се кани отново да пита, и го възпрях с ръка. Имаше няколко пункта, относно които въпреки мълчаливостта на меканеца желаех да имам информация. Той беше наш гост, при това един нещастен сляп човек, спрямо такива хора не бива да се проявява натрапчивост, но аз имах много важни причини да не се задоволя с недостатъчното досегашно разяснение. Ето защо се осведомих деликатно:

— Би ли могъл да ни кажеш каква професия упражнява Ел Гхани?

— Той е шейх ел харе [65] — отговори мюнеджията.

— И как гласи същинското му име?

— Той не ви ли го назова?

— Не.

— В такъв случай позволи и аз да го съхраня. Той е мой благодетел, комуто дължа благодарност. Нямам право да ти кажа онова, което той навярно преднамерено е премълчал.

— Уважавам твоята благодарност, макар да съм на мнение, че един честен човек няма защо да крие своето име. Ти също още не си ни казал твоето.

— Ефенди, в нечестност ли искаш да ме обвиниш?

— Не. Достатъчно ми е узнатото от Ел Гхани, че те наричат Ел Мюнеджи. Но кога сте спрели тук, сред пустинята, навярно мога да науча?

— Това беше в йом ес сабт [66] сутринта.

— Значи завчера. Ти кога заспа?

— Веднага щом паднах от камилата. За слизане ми липсваше сила.

— По време на това спане някакъв друг свят ли сънува?

— Ефенди, по тоя въпрос нека си замълча! Аз не сънувам. Това, което ти смяташ за сън, е нещо друго. Ти си прочут учен, но цялата ти ученост няма да стигне да схванеш онова, което е по-добре да премълча.

— Аз, напротив, мисля, че като учен ще го схвана по-лесно, отколкото като неук.

— Не, ти ще го сметнеш за болест, докато то си е доказателство за духовно здраве. Моля те да не настояваш и да ме събереш отново с Ел Гхани.

— Желанието ти не е лесно осъществимо, Ел Гхани си замина.

— Без мен?!

— Да. Смяташе те за мъртъв и вече те беше погребал. Когато потегли с хората си, аз те извадих от гроба и установих, че си още жив.

— Мъртъв? Погребан даже? — попита той ужасено. — Аллах да се смили над мен! Та Ел Гхани знае, че аз винаги се връщам при себе си.

С тези думи вече бе полуиздал тайната си, без да го забележи в своето вълнение. Другите половина и аз си донагласих. Ето защо попитах:

— Колко дълго обикновено в такива случаи не си при себе си?

— Само няколко часа.

— А този път това е продължило повече от два дни. И не е било обичайното ти състояние, а ти беше привидно мъртъв. Напреженията от дългата езда, лишението от вода, влиянието на твоята нервна болест, която аз не бих нарекъл «доказателство за духовно здраве», обстоятелството, че си закоравял, отровен от тютюн пушач, накратко казано тези и може би и други причини, които не са ми известни, са те довели до състоянието, което ние квалифицираме като «мнима смърт».

— Мнима смърт? — каза той. — Лежал съм цели два дни? Нима наистина си прав? Би било ужасно да знам, че щял съм да бъда погребан, без наистина да съм мъртъв. Мнима смърт! Действително смърт изобщо няма, защото това, което вие наричате така, не е нищо друго освен привидност. То е събличане на земното облекло, което сме носили тук под името «тяло», но никога повече няма да носим. Това тяло остава, за да се разгради на своите основни частици, но душата, която е обличало, ще бъде вечно свободна от неговото ограничение.

Този начин на изразяване ме изуми. В случая той не говореше като вярващ мохамеданин. Не можах да се въздържа и подхвърлих:

— С това изявление ти влизаш в противоречие с учението на Мохамед и всички тълкувания на Корана.

— Не — отвърна той. — Помисли, че Пророка и неговите последователи не са били трезви западняци, а ориенталци и като такива са имали привичката да се изразяват картинно! Хаджи Халеф те нарече най-големия учен на Изтока и Запада. Аз не го приемам буквално, а само в смисъл, че си учил и знаеш повече от много други учени. Дори християнската Библия трябва да се чете и преценява от тази гледна точка, защото съставителите на съдържащите се в нея книги също са били ориенталци.

— Значи отричаш, че тези книги са били внушени от Духа Божи?

— Не, но той е говорил с ориенталски езици, в случай че предположението за това внушение не е неправилно. Божият Дух не може да бъде по-ориенталски изразен.

— Значи си имал предвид картинно, че при възкресението елементите се връщат от разградените и разпръснати телесни частици? Че възкръсналият ще получи обратно своите кости от земята, своята кръв от водата, плътта и косата от растенията и живота от огъня?

— Това е едно древноперсийско учение. Нима познаваш парсизмуса [67]? — попита удивено. — Защо не даде примера си от Библията, за която говорехме? Но — продължи бързо той — аз забравям, че не можеш нищо да докажеш от нея, защото ти е непозната.

На това отговорих:

— Знам, че тя говори за възкресението на плътта. Сметнах, че не бива да посочвам пасажи, защото трябваше да остане скрито, че съм християнин.

За мое учудване той отговори:

— Апостол Павел казва: «Беше посято земно тяло, а ще възкръсне духовно тяло». Щом има земно тяло, значи има и духовно тяло.

Сега беше мой ред да се удивя. Този мохамеданин познаваше посланията до коринтяните. Той продължи:

— Чрез сътрудничеството между душа и тяло в този живот се образува едно второ, невидимо за нас тяло, което прониква в порите на земното и създава връзката между него и душата. То възниква от неподдаващи се на измерение материи от земното тяло и не се губи с него, а съпътства душата във Вечността. Това неразличимо от нас тяло има предвид апостолът, когато говори за кияме на тялото.

— Такова е било приблизително становището на Абу ен Насранийа Оригенес [68].

— Ти си запознат с Оригенес? — извика той. — Излиза, че си по-образован, отколкото си мислех. Ти следователно ще ме разбереш, ако ти кажа, че не се страхувам от смъртта, защото тя не е нищо повече от свалянето на грубата дреха, която трябва да предпазва тук душата и духовното тяло. След смъртта те вече не се нуждаят от тази закрила. Вярно, събличането на това грубо тяло не е толкова лесно и така безболезнено, както свалянето на едно обикновено одеяние. Затова преди малко се изплаших, когато каза, че съм бил привидно мъртъв. Не мога да повярвам, че това е вярно, а по-скоро предполагам, че си се заблудил. Моето тяло е свикнало от време на време да бъде напускане от душата и ако тя в този случай е отсъствала два дни, много по-дълго от обичайното, то не бива състоянието ми да бъде окачествявано като мнима смърт, защото от нея до гроба има само една малка крачка.

При това изказване, склонно да омаловажи заслугата ни за спасението на мюнеджията, Халеф взе думата. Последната част от разговора вече не му хареса. И за да си изпроси благодарността, за която претендираше, той кипна гневно:

— Още една крачка? Значи още си мислиш, че си се намирал извън него? Ти вече лежете в гроба и беше почти зарит, само лицето ти беше още открито. Ако душата ти има калпавия навик често да напуска тялото ти, за да се разхожда любопитно по света, то аз не мога да имам нещо против, защото тя не е моята душа, на която аз такова безразсъдство наистина не бих позволил. Ако някой път вземе, че забрави обратния път, после ще броди по всемира като недохранена вдовица, а аз ще си лежа тук, без да знам къде да я диря. Че това ще ми бъде крайно неприятно, сигурно не е нужно тепърва да ти обяснявам. Всеки разумен човек трябва да си притежава своята законно дадена душа, без да му се налага да й позволява да обикаля навред с трена с любезна усмивка като жените и дъщерите на Запада. Ако на теб ти е угодно да правиш изключение от това предпазливо отнасяне с обитателката на твоето тяло, то нямам нищо напреки, толкова повече че тя след късо време се е връщала. Ама работата става съмнителна, когато почне да отсъства по цели два дена. Че ти и с това се каниш да се примириш, е, аз не мога да го променя, но на твое място така ще й дам да се разбере, както само се подобава на една безпризорно скитаща се душа. Най-лошото обаче е заблудата, в която се намираш относно твоето така лекомислено напуснато от нея тяло. Ти, види се, вярваш, че нейната вятърничавост нищо няма да му навреди. Ох, мюнеджи, на твоята душа не може да се разчита дори когато си е у дома в тялото, защото ти иначе другояче щеше да приказваш. Съзнавам, че трябва да ти се притека на помощ, като те осведомя съобразно истината къде и как те изкопахме. Слушай ме!

Последва много жив разказ за събитията от мига, в който бяхме забелязали лешоядите, до настоящия. Едва сега слепецът узна в подробности защо са го изоставили неговите спътници. Разбра, че действително е бил погребан, и със закъснение го обзе страх. Ел Мюнеджи навакса пропуснатия досега израз на благодарност по такъв начин, че дори претенциозният в това отношение Халеф бе удовлетворен. Към страха и чувството за дължима благодарност после се прибави и силната тревога за неговата безпомощност. Какво щеше да стане с него? Неговите познати го бяха погребали и той се намираше сега сляп и без всякакви средства за оцеляване сред чужди хора. От само себе си се разбира, че ние го уверихме в нашата подкрепа. Ние също възнамерявахме да отидем в Мека, имахме един и същи път с него, и нямаше да принесем никаква жертва, ако му предоставехме една от нашите камили. Като чу това, той много се зарадва и се обяви за достатъчно силен да потегли с нас.

Сметнах че имам основание да не се доверявам прекалено много на тази негова привидна сила. Откак се бяхме махнали от гроба и седяхме тук на килима, старецът бълваше дим като комин и беше изпушил осем пъти чибука си. Причислявах го към най-закоравелите пушачи, които познавах. Тялото му вероятно бе просмукало от никотин, а стомахът — напълно похабен. Оттук и твърдението, че дори сега, след толкова дълго постене, не изпитвал глад. Аз заявих, че няма да пристъпим към по-нататъшната езда, докато не се е нахранил порядъчно, и си удържах думата, макар че почти насила си изяде поднесената му от Ханнех храна Без да съм очен лекар, не можех да се отърва от мисълта, че неговата слепота е тясно свързана с това силно встрастено пушене. По-късно се установи, че имах право.

Впрочем аз хранех предположението, че Ел Мюнеджи не е това, за което искаше да бъде сметнат, и си имах своите причини. Че беше учен, той бе доказал. Познаваше дори Библията — един извънредно рядък случай. Беше вещ също в теологията за древните перси. После беше разказал, че е пристигнал в Мека като богат човек. Това никак не се съгласуваше с мизерните приходи на един ориенталски учен. Също неговият начин на изразяване ми бе обърнал внимание. Той не бе описателният, картинен език на роден ориенталец, а по-скоро на европеец, който от дълго време, наистина, се намира в Изтока. Той се изразяваше точно и без употребата на сравнения. Също в изговора му няколко арабски звука ми бяха направили впечатление. Двете «ха», «аин», разликата между «син» и «сцад», «гхаин», «гхен», първото «каф» — всичко това той не изговаряше като местен жител. Беше си послужил също с няколко думи, с които и арабинът борави, наистина, но не в такава взаимовръзка. Едва ли някой ще се учуди, ако кажа, че за мен той беше една загадка.

Ако искам да продължа по-нататък, то и отношението му с Ел Гхани беше останало за мен неясно. Но не защото бе казал толкова малко, тъй като подобна сдържаност пред непознати е добре разбираема, ала той като че освен благодарността за направените благодеяния изпитваше към този мъж и нещо друго, което се опитваше да скрие. Защо знатният меканец беше взел слепеца със себе си до Мешхед Али, изисквайки от стария, немощен човек да измине толкова дълъг и труден път? За да му служи като преводач? Разбира се, не. В Мека има достатъчно млади хора, владеещи персийски, и за «любимеца на великия шериф» бе необходимо само да си избере някой от тях. Освен това, всеки що-годе образован персиец говори и арабски, така че в Мешхед Али Ел Гхани щеше добре да се оправи. Тук имаше нещо, което никой, най-малкото един непознат не трябваше да узнае.

Странно ми се струваше болестното състояние, което слепецът бе описал с думите: «Моето тяло е свикнало от време на време да бъде напускане от душата». Дълбоки и продължителни безсъзнания настъпват при различни болести. Той епилептик, хистерик, сомнамбул ли беше! При всички случаи нервноболен! Твърдеше, през време на тези безсъзнания се намирал в друг свят и си го спомнял точно. За да възбуди интереса ми, нямаше защо да казва повече. Аз съм трезво мислещ човек и приемам за вярно само онова, което съм проверил с хладен ум, но въпреки това или може би тъкмо затова

дори когато това са духовни кътчета или ъгли. А зад тези безсъзнания на мюнеджията беше скрито нещо, което примамваше моята любознателност.

Що се отнася до Ел Гхани, който ни беше напуснал със заплахи, сега мислех с по-малко тревога отколкото преди, ако изобщо думата «тревога» е правилната. Някакво неясно чувство ставаше в мен все по-осезаемо и понятно, че запознанството ни с Ел Мюнеджи ще ни бъде от полза в това отношение. Подобен род предчувствия, дори когато са толкова слабо доловими, почти никога не са ме лъгали.

Най-удобното седло, което имахме, беше направено за стария с помощта на одеяла толкова меко, че можеше да се разположи като в кресло Преди да възседне, той ни помоли да го отведем до гроба. Макар да не можеше да го види, искаше поне с ръце да опипа мястото, което едва не бе станало негов истински гроб. Ханнех го улови за ръката да го поведе нататък и каза:

— Твоето сегашно кияме е земно, при което очите не ти показват мястото на възкресението. Но когато един ден настъпи твоето небесно кияме, те ще бъдат отворени и ти ще видиш страната на великолепието, която Аллах е приготвил за всички онези, които имат чисто сърце и обичат него и чадата му. Аллах йекун ма’ак! [69]