Отвъд

11. Смъртният час

Онова, което видяхме, бе просто немислимо. Кхутаб ага, когото смятахме за мъртъв, беше станал и идваше към нас с бавни, залитащи крачки. Трябваше, разбира се, да си кажем, че това ставаше по естествен начин, че неговата смърт е била заблуждение. Все пак мнозина не можеха да потиснат чувството на ужас. Всички останахме седнали, толкова голямо бе влиянието на оживелия от разстрела ага върху двигателните ни нерви.

С бледо лице той приближаваше крачка по крачка. От време на време вдигаше глава, отваряше уста и се улавяше за сърцето, сякаш дишането му беше трудно. И на всяка стъпка залиташе като дете, което още не се е научило да ходи добре. Скочих да го подкрепя. Но той вдигна ръка, махна в знак на отказ и каза:

— Остани…! Аз… идвам… при… теб…! Искам… да седна… до… теб!

Гласът беше дълбок и глух. Останах прав, докато агата стигна до мен и се наведе да седне. Изгуби равновесие и щеше да падне по лице, ако не бях го задържал. После с моя помощ се добра до земята и аз седнах до него. Никой не бе казал дума и всички продължавахме да мълчим. Имах много въпроси на езика, но ги сдържах, защото видях, че персиецът не желае да бъде заговарян. В него имаше нещо чуждо, нещо неземно, което потискаше любопитството и предупреждаваше за мълчание. Когато говореше, се движеха само устните, мимиката изглеждаше застинала. И очите му не бяха същите като преди, имаха изглед, сякаш погледът е умъртвял от ужас.

Потърсих мястото, където куршумът бе проникнал. Дупката се намираше в областта на сърцето. При това положение Кхутаб ага трябваше да е мъртъв. Облеклото беше окървавено, но като че вече не изтичаше и капка. Сега той обърна лице към мен и каза с беззвучен глас:

— Ефенди, аз бях там!

— Къде? — попитах, като почувствах тръпка на ужас.

— Там! — Кхутаб ага наведе глава, вдигна я пак след известно време и прибави: — Където мюнеджията беше с Бен Нур!

— Чрез фантазията?

— Не, действително! Току-що се върнах оттам. Пробудих се и се видях да лежа в кръв. Спомних си, че бях застрелян, и се запитах умрял ли съм, или жив. Размислих и стигнах до убеждението, че вече не съм мъртъв, понеже съм отново едно цяло, а не аз и моето тяло.

— Не те разбирам.

— Може би ще ме разбереш едва когато умреш. Не знам, как да го поясня. Умирането ми стана по следния начин…

Той отново сложи ръце на сърцето, пое си болезнено дъх и продължи после бавно и със запъване:

— Видях те да се биеш с бени кхалид. Видях, че Гхани насочи пищова си към мен и стреля. Чух изстрела и усетих куршума да прониква в сърцето ми. Но тази болка бързо отмина, защото само тялото почувства тази болка, а аз вече не бях в него, стоях при него като душа. Видях го да лежи на земята, виждах всички вас, тази падина, двете височини, небето отгоре, меканците, бени кхалид и също теб. Ти си беше освободил нозете, но сега противниците отново те вързаха.

— Ти си го видял? — попитах изумено.

— Всичко!

Какво да мисля? Изстрелът, който го повали, отдавна беше отекнал, когато бях вързан отново. Как можеше той да го знае? Само като си помисли човек, с куршум в сърцето!

— Да — продължи агата, — аз стоях сред вас и виждах моето тяло, моя труп да лежи. Бях само душа, като човек — умрял, но като душа продължавах да живея.

— Можеше ли твоята душа да вижда?

— Да, защото притежавах всичките си сетива, моето душевно тяло приличаше на земното. Преди това не се страхувах от смъртта, бях изпълнен с кураж и спокойно подложих гърди на оръжието на Гхани. Но едва тялото ми беше умряло, мисълта, че съм умрял, ме хвърли в ужас. Помислих си за зида с множеството порти на смъртта… Аллах, Аллах! Едвам го бях помислил и вече бях там. Докато на земята човек стига бавно до познание, аз като душа веднага прозрях, че мисъл и дело, желание и действителност в онзи живот е само едно. Едва бях помислил за Мястото на пресяването и бях вече там. А когато се сетих за Ел Мизан, Везните на справедливостта, стоях вече и пред тях. Онова, което Бен Нур бе показал на слепеца, трябва да е било видение, предаване на образи, защото в действителност всичко се извършваше с бързината на мисълта. Само времето пред Везните ми се стори цяла вечност. И в този миг настръхвам от тях.

Кхутаб ага се поразтърси, при което бледнината на лицето му стана ужасяваща. Какво да мисля за него и за това, което казваше? Нямаше и съмнение, че куршумът го е улучил в сърцето. Та нали самият виждах дупката в дрехата му. За да добия яснота, изрекох молбата:

— Ти много си кървял и навярно кървиш и сега. Позволи да погледна раната ти!

— Почакай! — отговори той. — Кървенето престана. Нямам болки. Усещам само един натиск, който затруднява дишането ми. Ако раната бъде докосната, вероятно ще ми изтече кръвта, макар да ми бе казано, че ще живея по-дълго. Но както и да стоят нещата, трябва най-напред да си облекча душата от товара, който бе сложен върху мен при Везните на справедливостта със смазваща тежест.

Кхутаб ага помоли за вода, отпи глътка и после продължи:

— Мюнеджията, изглежда, е видял истински везни. Може би при него онази вечер душевно предадените предмети са приемали физическа форма. Аз не видях истински везни, някакво съоръжение за теглене, макар Везните да си бяха налице. Чувал ли си, ефенди, че в Смъртния час целият живот минава покрай умиращия заедно с отдавна забравени неща?

— Да. Често го твърдят.

— Това твърдение е ужасяващо вярно! Когато помислих за Везните на справедливостта, веднага стоях пред тях. Знаех също че при мен се намират много души, но не можех да ги видя, защото моята душа си имаше работа само със себе си, нейните мисли, чувства и действия бяха заедно с нея едно цяло. Освен нея нямаше нищо, само нейният минал живот. Но и този живот отново беше пак тя самата. Той не беше извън нея, в миналото, а тя беше същината на всичко, което бе извършила, мислила и възприемала. Както морето е сумата от всички неизброими капки, които са се влели в него, така бе и с моята душа. Ручейчетата, потоците, малките и големите реки бяха часовете, дните, седмиците и годините на моя живот. Водата в тях бяха стичащите се към проверката безбройни капки на моите подбуди, решения и изпълнения, а самото голямо море беше моята душа, в която всяка отделна капка оживяваше и проявяваше своята значимост. Това познание не ставаше с очите, ушите, чувствата, защото аз не стоях извън себе си, и все пак го знаех, схващах, защото всичко това бях аз самият. Не мога да ви кажа, да го опиша, липсват ми подходящите думи. И докато опитвам напразно да го предам, поставям казаното сега в противоречие с предишното. Тази неяснота я нямаше пред Везните. Там владееше яснота, за която изразът «до ужас» е твърде слаб да се употреби. Знаех всяка дума, която бях изрекъл в моя живот, независимо дали е била полезна, вредна или без значение. Но квалификацията «без значение» е земна, пред Везните на справедливостта нищо не е без значение. Никоя сричка не остава без въздействие, защото е неразкъсваемо свързана с една цялост. Знаех всичко, което бях извършил, защото нищо не бе забравено, защото забравяне изобщо няма. Онова, което ние наричаме «забравяне», е само временно изчезване на отделното от цялото, от сумата, но после, когато това цяло стане открито в мига на проверката, изчезналото се появява отново в целостта. Де да имаше език, с който да мога да ви направя понятно всичко, случило се между изстрела и събуждането ми в мен и с мен. Сега то и в мен самия вече започна да се губи. Ето защо не бива да се занимаваме преди туй с нищо друго и, ефенди, не бива да преглеждаш раната ми, докато все още мога да говоря добре. Искам без отлагане да ви преведа от Мястото на пресяването дотук. С всеки изминат миг нещата все повече се заличават.

Кхутаб ага говореше на паузи. Сега си почина по-дълго. Ние бяхме безмълвни, защото всеки от нас имаше чувството, че думите биха смутили хода на неговите мисли.

Когато се посъвзе, започна отново:

— Невъзможно ми е да ви разкажа какво преживях! Нямаше видими везни, защото тези везни бях аз самият. Стоях пред съд и същевременно бях обвинител и съдия. Всяка моя предишна мисъл в мене се огласяваше. Над няколко можех да се радвам, безкрайният брой на другите ме караше да треперя. Оказа се, че всеки звук, минал през езика ми, има вечна продължителност. Земната физическа форма е само действието от движението на въздуха. Отмине ли, той вече не е налице. Но душевната част от човека, облечена в този звук, е непреходна и си съпринадлежи с него за Вечността. Какво ли само не бих казал! Ужасното прозрение, че нито една сричка не е унищожена, можеше да ме доведе до палещо желание за самоунищожение, ако изобщо има унищожение. Срещу бучащия потоп на всички тези отново зазвучали думи няма друго спасение освен заглушаващия ги крясък за милост. И по същия начин се пробудиха всички мои дела. Никое от тях не беше изчезнало, защото те също бяха част от моя живот Аз се състоях от тях, те образуваха моя душевен скелет, всяка капка от моята кръв беше дело или последица от мои дела. Можех да усещам в себе си всяко от тях по неговата тежест или лекота. И както бях изпълнен с проказа и циреи, аз, дето бях призван уж да бъда Божие подобие, не можех да не си кажа с ужасен страх, че щеше да е било по-добре изобщо да не се бях раждал. Така говореха Везните. Така трябваше да говорят, защото моята душа бе водила съществуване, но не живот. Единствената светлина за душата е любовта, единствената прехрана за душата е любовта, единственият въздух, който е в състояние да диша, е любовта. С любов да се облича тя, с любов да се краси и когато и с любов е била действена, с любов също ще отдъхва. А моето съществование се бе отнасяло само за мен, бях пуст откъм любов и следователно не бях живял. А онова, което бях окачествявал като живот, бе просто един низ от мисли, думи и дела, които сега щяха да ме повлекат надолу в Бездната на гибелта. Рухнах и застенах от страх и злочестина: «О, да бях имал любов, повече любов! Да можех само да се върна, как щях да обичам и живея, да живея и обичам!» И едва го бях казал, около мен стана светло. Една сияйна фигура застана до мен, улови ме за ръката и ми даде небесната утеха: «Твоята молитва е чута, защото последният ден от твоя земен живот беше любов, любов дори към врага. Продължавай да живееш с тази любов, та когато се появиш тук отново, Везните да заговорят по-различно, не както сега!» Изпълнен с блаженство от това милосърдие, попитах: «Ти може би си Бен Нур, който беше при нас в последния ден от живота ми?» Той само се усмихна благо и заговори: «Тук има само любов, която е безименна, и затова и нейните пратеници нямат имена. Когато някой от нейните лъчи си даде име, той го прави само заради вас. Можеш да ме наричаш Бен Нур, защото ти нося светлината, за която тук умоляваше!» Докато говореше така, бях подет от непозната сила и пренесен над Зида на раздялата. Ето как се намерих до Неговата ръка отново отсам в Смъртния час.

Агата направи пауза и аз го попитах:

— Това сигурно е бил мигът, в който се пробуди?

— Не. Аз не се върнах веднага в моето тяло, а бях понесен от Бен Нур през една необятност, където граници нямаше. Видях световете, слънцата и звездите, но ги виждах различно, не както ги бях виждал от земята. Защото моите очи бяха тези на душата ми, не земните, за които великолепието, през което се носехме, остава скрито. Ние се намирахме в един океан от светлина, толкова бистър и чист, че погледът ми можеше да съзерцава най-далечната от всички далечини. Видях, че всички тези светове бяха обитавани, както Земята носи рода на човека. Това ми се струваше толкова саморазбираемо, че се учудвах как по-рано съм могъл да се съмнявам. Видях, че всички тези деца на светлината бяха с прекрасен облик, но същевременно някак си нямаха фигури, защото не притежаваха обновяваща се с постоянна обмяна на веществата и преминаваща във владение на смъртта форма, а бяха… самите себе си. Докато носи своето непрекъснато променящо се тяло, човекът в никой миг не е самият той, никога не е истински. Но те бяха такива, те живееха в истина и яснота, да, те се състояха от тях. Защо и по какъв начин виждах и без усилие схващах всичко това, сега не мога да кажа, защото отново се връщах в тялото, моето безсмъртие отново е обгърнато от него и ето как ми е отнета яснотата, в която се намирах. Очите на моята душа помътняха и заедно с тях и мислите. Затова светлината, която желаех да ви донеса, не е нищо повече от една здрачина, през която и аз сега не мога да проникна. Там навсякъде владееше някаква удивителна святост. Тя изпълваше и мен и възраждаше в мен неизразимо чувство за блаженост. Ангелската фигура до мен ми каза в тази връзка: «Аз те държа за ръката и до мен прониква струящото през теб блаженство. Това, което те осветява, не е светлина, не е топлина, не е етер, не е въздух — тези определения са валидни само за земята — това е Любовта. Вие засега познавате едва ли не само думата, но не и самата нея в цялата й пълнота и безкрайност. Говорите за любов и също за живот, но това е едно и също, само вашите думи са различни. И понеже тя е живот, всяка форма на живот и всеки нововъзникнал свят е роден от нея. Когато този свят е изпълнил своята мисия, да възпита в любов поверените му същества, той ги предава на Блажеността и се разгражда, за да възникне после отново със същата задача. Такава е целта и на вашия земен свят. Съществуването трябва да се превърне в живот, в любов. И тази цел ще бъде постигната, защото какво е вашата съпротива пред всемогъществото на Този, Който го иска? Вие дишате и живеете в любов, независимо дали го отричате или признавате. Най-големият егоизъм с всички произтичащи от него пориви пак не е нищо друго освен любов, макар и любов към собственото Аз. Невъзможността на този Аз да съществува без другите Аз, е принудителната причина тази любов към себе си в течение на това, което вие наричате време, да се превърне в любов към брата, към ближния. Липсата на това разбиране, възпротивяването на това Аз срещу Ние обгръща земята с мрака, затъмняващ спрялото се върху нея око на Блажеността, макар ние да знаем, че той ще се превърне в светлина. Когато наближи този мрак, аз ще се отделя от теб, но чуй преди това моята молба. Позволи поне в теб и около теб да остане светло! Излъчвай любов! Колкото повече нараства броят на хората, които го правят, толкова по-могъщо въздейства светлината върху другите и толкова по-скоро родът на смъртните ще постигне целта — Блажеността!»… След като ангелската фигура бе казала това, светлината около мен сякаш намаля Минавахме през все повече намаляваща светлина. Неизмеримата далечина, която преди това можех да съзерцавам, пристъпваше все по-близо и по-близо и в същата мяра се губеше и способността ми без усилие да разбирам думите на ангела и всичко, което бях видял. «Това е земната близост! — усмихна се той меланхолично. — Ти почувства ужасията на Везните, не ги забравяй! Нека всичките ти подарени дни бъдат като последния, на който дължиш своето завръщане, защото той беше посветен на любовта към врага! Ще разбереш, че Любовта е била тази, която те е предпазила. Отблагодари й се, като я признаваш за единствена владетелка на по-нататъшния си живот!»… Не знам дали го видях да изчезва, или аз се отдалечих от него. Около мен и също в мен ставаше все по-тъмно. Вече не виждах нищо, не чувах нищо и чувствах само една непрестанна болка върху сърцето. И докато се ослушвах после уплашено, долових вашите гласове и отворих очи. Лежах в локва кръв и си спомних всичко. Опитах се да стана и успях, въпреки натиска върху гърдите. Той сега понамаля, стана ми по-добре. И тъй, разказах ви неотложното. Ефенди, погледни, моля те, раната ми.

Слушах агата с такова напрегнато внимание, че ми трябваше време да се опомня, преди да откликна на подканата. По моя молба той легна назад, после разкопчах персийската дреха в квемиса [129] и… не съумях да потисна един възглас на изумление. Нямаше никаква рана, гърдите бяха невредими! Видях само едно тъмно петно с неправилна форма, което навяваше заключение за силен натиск или удар. Какво чудо! Единственото възможно обяснение беше върху гърдите да се е намирал някакъв предмет, който е задържал куршума. Посегнах към разтворената дреха и напипах в джоба четвъртит предмет. Извадих го.

— Какво търсиш? — попита персиецът учудено. — Това е моят «Арпба бешайир», който винаги прибирам в чантата на седлото. Днес, когато прочетох писаното за любовта, го пъхнах в джоба на дрехата си. Защо го сторих, не зная, просто така ми хрумна.

— Но аз зная. Твоят ангел-хранител ти е внушил тази мисъл. Книгата ти е спасила живота.

— Как?… Спасила ми е живота?

— Да, стани и я разгледай! Не е необходимо да оставаш легнал, ти не си ранен. Болката, която чувстваш на гърдите, е всичко, останало от изстрела.

Думите ми предизвикаха всеобщо удивление. Джафар мирза бе дал да подвържат малката книжка с метал и бе поискал да му направят една сребърна лента за отбелязване на мястото, докъдето е стигнал. Книгата беше пъхната в джоба обратно, имам предвид с началната страница [130] откъм тялото на баш насир, и зарядът бе улучил задния метален лист на подвързията. Понеже беше тънък, не бе оказал достатъчна съпротива на куршума и той бе проникнал в страниците, докато го задържала лентата за отбелязване. И сега стоеше там, не сплескан, а само малко подбит. Изстрелът явно не е имал голяма сила. Както после се установи, пищовът беше стара изработка, а и барутът вероятно не е струвал много. Намаленият от книгата удар не е бил достатъчно силен да счупи някое ребро. Беше болезнен, разбира се, персиецът страда още дълго време.

Книгата тръгна от ръка на ръка, всеки искаше внимателно да я огледа. Когато това стана, поисках да ми я върнат. Отгърнах на страницата, където бе сложена лентата. Каква воля на Провидението! Куршумът беше преминал почти през цялата книга, защото лентата бе пъхната доста напред, а именно — проповедта в планината, пета глава на Матея. Изкривеният ръб на метала се бе врязал леко в листа и това бе последното видимо въздействие на изстрела върху книгата. И къде се намираше това място? Поднесох го на персиеца и помолих:

— Прочети!

— Това е същото, което прочетох сутринта: «Но Аз ви казвам: Любете враговете си, благославяйте тия, които ви кълнат, правете добро на тези, които ви ненавиждат, и молете се на тия, които ви правят пакост и ви гонят, за да бъдете синове на вашия Отец небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни.» Тук сложих лентата.

— И какво виждаш тук, точно до тези две строфи?

— Една малка дупчица, вероятно от препънатата лента.

— Да, но за мен тя е нещо повече. Също за теб трябва да означава нещо повече.

— Какво?

— Сутринта те споходила мисълта, че сме били прекалено добри с нашите врагове, и за да придадеш сила на своята слабост, си отгърнал и прочел това място. А тук стои повелята: «Любете враговете си!» Преди малко разказа, че ангелът желае целият ти по-нататъшен живот да бъде като последния изминал тук ден. И не ти ли каза подчертано ясно, че Любовта те е предпазила?

— Да, това бяха прощалните му думи.

— Е, стремежът към повелята за любовта към враговете ти е дал тази книга в ръката. От подчинение към тази повеля си отгърнал на това място и си сложил лентата за отбелязване. Точно дотук е проникнал куршумът. При думата «любов» е изгубил силата си. Случайност ли е това?

— Аллах, Аллах! Не, определено не!

— И аз мисля така. И сега се сещам за думите, които ти казах за Евангелието, малко преди да бъдеш прострелян. Можеш ли да си ги спомниш?

— Не.

— Аз те уверих, че Бог, който изисква от теб любов към враговете, има и силата да те спаси чрез тази любов. Казах ти, че Неговото Евангелие е здрава опора и закрила дори в най-голяма смъртна опасност — може би помощта е по-близо до теб, отколкото си мислиш.

— Да, това е странно, ефенди.

— Не само странно. Аз говорих за закрилата на Евангелието, без понятие да имам, че тази книга е пъхната във вътрешния ти джоб. И към това се добавя още повече. Припомни си само! Когато каза, че Отвъд ще ме помолиш за прошка, аз ти отвърнах, че вече съм ти простил, и прибавих, че Божията ръка може да те спаси и в последния миг и да отклони куршума.

— Спомням си. Да, така каза.

— Или трябва да се смятаме за пророци — продължих аз, или да храним убеждението, че се намираме под едно вселюбещо и всезнаещо водителство, което превръща за нас гибелта в благополучие, нещастието в щастие. И понеже не можем да си присвоим дарбата на прорицатели, за нас е възможно само второто предположение. Тук стоим на място, което никога няма да забравим, на мястото на едно събитие, което е от особена важност не само за нашия приятел Кхутаб ага, но и за всички нас. Тук ние отново преживяхме едно кияме, едно възкресение от мъртвите. Нека то не само насочи вниманието ни към някогашното възкресение от физическата смърт, но още сега да ни събуди за възкресение, за едно пробуждане от всичко, което лежи мъртво и безполезно в нас, едно съживяване особено за любовта, дадена ни да я излъчваме към всеки, приятел или враг, който влезе в съприкосновение с нас. Вие чухте чрез устата на баш насир думите на неговия ангел, който каза, че това е пътят към ведрата светлина, към истинския живот и блажеността. И нека в този смисъл седнем сега заедно да проведем съд над тези, които се провиниха толкова тежко спрямо нас, че според закона на пустинята могат да очакват само смърт.

Никой не отговори. Дори моят дребен, иначе толкова приказлив Халеф остана безмълвен. Въобще всеобщото настроение показваше една тържественост, каквато при тези хора и в такава степен се забелязва в изключително редки случаи. Може би изворът, от който бяха текли словата на персиеца, оказваше продължително въздействие. Ориенталецът е особено възприемчив за едно такова проникване на свръхсетивното в сетивното и аз съм убеден, че и един европеец да бе чул баш насир едва ли би бил толкова неразумен да се усмихне на него и разказа му. Аз не съм ориенталец и животът ме е научил да пристъпвам към всичко, което ми се струва непознато, хладно и проучващо. Но това, което бяхме чули първо от Бен Нур и сега от персиеца, не ми изглеждаше все пак като продукт на болен мозък или последица от външен натиск в сърдечната област. Ученият навярно веднага ще заговори за болест. Да, мюнеджията беше болен, това не можеше да се отрече, а баш насир беше повален от куршум. Но след излизането си от безсъзнание персиецът беше духовно напълно здрав, а що се отнася до слепеца, има достатъчно учени, които твърдят, че е общовалидно правило, че една силна душа може да обитава само силно тяло Много често е доказвано обратното, че душата може напълно да развие своите сили точно когато физическите връзки, с които е прикована, са слаби и поради това по-малко ограничаващи.

Пленниците всичко бяха видели и чули. Оживяването на персиеца определено и при тях бе предизвикало същото удивление. Сега вероятно се радваха, казвайки си, че безвредните последици от куршума ще ни настроят снизходително. Но никой не се обади. Мюнеджията седеше със затворени очи при тях. Не помръдваше и ако правеше някое движение, то имитираше пушене, макар да не държеше в ръка лулата си. Какво щеше да стане с него, зависеше от съдбата на неговите мекански спътници.

На персиеца в нашето настоящо положение можех само да препоръчам студен компрес, който от време на време да бъде подновяван. Той по начало си беше сериозен, улегнал мъж, но тази сериозност сега сякаш се бе удвоила. В тази връзка искам да отбележа, че по време на по-нататъшното ни съвместно прекарване много рядко на устните му се появяваше усмивка. Въздействието на Везните на справедливостта не беше преминало.

Относно наказанието, което трябваше да получат виновните в съвещанието, щяха да вземат участие следните лица: Халеф, Кара, персиецът. Омар бен Садек и аз. Преди всичко трябваше да се установи кой е взел участие в битката срещу войниците. Кхутаб ага твърдеше, че не само бени кхалид, но и меканците са стреляли. За да се увери, Халеф отиде при тях и запита Гхани:

— Ти стреля ли по войниците?

— Не — отвърна онзи.

— Някой от спътниците ти?

— Също не. Защо е трябвало да участваме в битката? Та тук имаше достатъчно бени кхалид.

— Не му вярвай! — извика шейх Тавил. — Той стреля няколко пъти.

— Тъй! — рече Халеф. — Да не би и синът му?

— Да. Всички стреляха, но са твърде страхливи да го признаят.

— А ти го казваш, за да не сполети само теб наказанието. Искаш да ни повлечеш в гибелта — разкрещя се Ел Гхани.

Шейхът му отговори и така възникна размяна на оскърбителни думи, на която сложих край, като им заповядах:

— Мълчете! Веднага ще видя кой казва истината. Прегледах кремъклийките им. Всички бяха заредени, но от всички също така съвсем наскоро бе стреляно. За да бъда сигурен, отправих към Гхани въпроса:

— Пушките ви са още заредени, което говори във ваша полза. Ако бяхте участвали в неотдавнашната битка, цевите щяха да са празни. Така ли е?

— Да, така е. Ти нацели вярното, ефенди — отвърна той.

— А и по какво ли е трябвало да стреляте в последните дни? Аз не се сещам за нищо.

Той се подведе от категоричния тон и потвърди:

— Нищо, ефенди! Нито сме ловували, нито сме имали друга възможност да стреляме.

— А по вчерашния ви път?

— Да! Виждаш, че сме невинни.

— По-скоро виждам, че сте виновни. От всички ваши кремъклийки преди кратко време е стреляно и понеже ти току-що каза, че другаде не сте стреляли, то това е станало тук.

Шейхът се изхили подигравателно и му викна:

— Будала! Нима не ти стана ясно, че тоя ефенди почна невинно издалеч, за да те пипне по-сигурно? Той е хитър дявол, с когото не можеш да се мериш, та ако ще в кратуната си да имаш мозъка на сто диванета като теб. Сега те улови и аз излязох прав. Ще повторя, а аз не изричам никога лъжа: вие застреляхте четирима или петима войници. Давам думата си и тя е валидна тук.

Ел Гхани замълча и това бе достатъчно. Ние седнахме заедно. Хаддедихните слушаха, за да не им убегне нито дума. По същата причина бе седнала близо до нас и Ханнех. Добродушното й лице сияеше от гордост — за пръв път виждаше и чуваше своя син да говори в джемма, събранието на старейшините. Неговият баща бе изпълнен с не по-малко доволство. Самият Кара си бе придал израз на сериозност и достойнство, което никак не стоеше лошо на младежа.

Халеф пръв взе думата. Присъствието на неговата жена и на сина му бе наложителна причина да държи една от своите прочути речи. Ще приведа само края:

— Знаете с какво удоволствие позволявам на моя камшик да говори, но след това, което чухме от Бен Нур, отсега нататък ще му давам по-рядко думата, а тук, където се касае за смъртта на толкова много хора и за такъв голям брой грехове и престъпления, той изобщо трябва да мълчи. Разследване не е необходимо, защото делата ясно лежат пред очите ни. Може да се говори само за смърт. Тези хора са я заслужили повече от достатъчно. Да гласуваме бързо! Това е само една формалност, наистина, но трябва да я изпълним. Твоята присъда, сихди?

— Аз искам да бъда последен — заявих.

— Тогава нека вървим по ред. Кхутаб ага, ти седиш до мен, така че говори ти! Смърт, нали?

Персиецът се загледа в далечината, сякаш очакваше съвети оттам. После отвърна:

— Не!

— Какво-о?… Не смърт? — извика Халеф удивено.

— Аз помилвам тези мъже. Нека си вървят! Зная, че не могат да избегнат наказанието, но не искам аз да им го налагам. Опознах Везните и искам първо аз да стана по-добър, преди да съдя другите.

— Не мога да те принудя и ти пожелавам само да не се разкайваш. Сега ти. Омар бен Садек!

— Аз гласувам за смърт.

— Сега ти, сине мой — продължи хаджията. Кара отправи младежките си очи дружелюбно към мен. Погледът му към мен беше обясним. Знаех, че още като момче постоянно бе казвал, и ще полага всички усилия да бъде като Кара бен Немзи ефенди. Бях любопитен каква дума ще чуем от неговата уста.

— Аз ги помилвам — прозвуча благо, но решително.

— Аллах! И ти ли, синко? — попита Халеф. — Вероятно не си размислил добре?

— Размислих. Аллах изисква любов и аз ще я давам, докато съм жив!

Не се сдържах. Посегнах към Кара и му стиснах десницата. А от мястото, където седеше майка му, прозвуча признателният вик:

— Кара, сине, гордея се с теб.

— Сега аз ще кажа моята дума — заяви хаджията. — Аз гласувам за смърт и добавям, че присъдата трябва да бъде незабавно изпълнена, защото нямаме време задълго и безполезно мотаене. Сега ти остана последен, ефенди. Два гласа за и два против смъртта. Крайното решение следователно е при теб. Мога ли преди това да кажа още няколко думи?

— Да, но кратки!

— Аз съзнавам именно, че изпадаме в опасността да оставим ненаказани деяния, които крещят направо до небето. Бен Нур не го каза и не го поиска. Той говори за съдии, които и в най-злия престъпник търсели още човека, за да могат да придадат милозливост на своята присъда, но убийството на двайсет и един души да не намери наказание и ние да освободим тези хора след всичките кроежи, които таяха срещу нас, това не иска дори самият Ел Мизан. Какво ще се случи, ако не им теглим заслужения куршум? Ще си тръгнат и отново ще ни дебнат. И дори да не могат нищо да предприемат срещу нас, ще продължат да живеят по стария си начин и за всички злодеяния, които извършат, ще трябва един ден ние да отговаряме, когато минем през Портата на смъртта. Ако ще си давам труда да бъда добър човек, то трябва и да се пазя да не бъда увлечен от делата на други в Бездната на гибелта. Това трябва да имаш предвид, сихди! Размисли добре, преди решаващата дума да дойде на устата ти!

През своя живот хаджията може би бе говорил много излишни неща, но сега всяка дума си беше на мястото. Признавам, че аз също бях възнамерявал да проява милост, но не от глупаво разбиране за любовта или за да изпъкне становището ми на християнин, а по причина, която се криеше за мен в името Бен Нур. Казвам искрено, че все още се намирах под въздействието на неговите слова. И точно тук, недалеч от мястото, на което беше говорил, нещо се възпротивяваше в мен да пролея кръвта на шестима души, които, колкото и лошо да бяха постъпили, имаха извинението, че принадлежат към народ, считащ грабежа за рицарско дело. Но не можех да не взема под внимание сериозното и много основателно възражение на Халеф. Размишлявах. За съжаление нещата опираха само до едно наказание — смъртното. Ако не беше поставено това условие, може би щях да намеря средство, което без кръвопролитие да уравновеси прегрешение и отговорност. Главните виновници безусловно бяха шейхът и Гхани, ако те… да, това беше! По този начин можех да съчетая строгост и снизхождение. Тези двамата трябваше да бъдат наказани, другите — помилвани. Когато за Халеф моят размисъл продължи твърде дълго и ме подкани с едно «Е, сихди, реших да говоря в този смисъл.»

Същевременно едва бях обърнал внимание, че старият мюнеджи е станал и обърнал лице със затворени очи към нас.

— Решението ми е следното — подхванах аз. — Тавил, шейхът на бени кхалид, и Абадиллах ел варака, наричан Ел Гхани, трябва помежду си…

— Ашдар…! Ашдар…! Ашдар…! — изкрещя тогава, прекъсвайки ме, мюнеджията с цялата сила на гласа си.

Въпреки силната дневна жега ме полазиха мразовити тръпки. Никой не гледаше към мен, всички очи се бяха насочили към мюнеджията, който стоеше с високо вдигнати ръце, сякаш искаше да ни предупреди за голямата опасност. Халеф, Кара, Ханнех и персиецът знаеха значението на тази дума, защото Халеф беше проявил любопитство. Заедно с жена си бе настоявал, докато на края му разказах защо малко преди двубоите бил отведен настрани от мюнеджията и какво ми бе казано там.

— Ашдар, Дракона! — каза Халеф, като ме погледна слисано. — Той го изрече три пъти. Спомняш ли си какво трябваше да означава това?

— Да, помня — отговорих.

— Ако те заплашва Дракона, Бен Нур щял в мига на опасността три пъти да извика думата «Ашдар». Каква ли ще е сега тази опасност? Аз не виждам никаква.

— Но аз!

— Къде?

— Тук, в нашата джемма. Аз тъкмо възнамерявах да взема едно решение, което не беше в духа на любовта. Май ще трябва да се пазим от кръвопролития.

— Сихди, не се разколебавай! Какво може лично да ни навреди, ако удовлетворим справедливостта?

— Дали опасността е лична, или не, това сега е второстепенен въпрос. Главното си остава това, че бях предупреден за Дракона.

— Може би предупреждението не се отнася за присъдата, която трябва да произнесем.

— Аз го отнасям към нея. Чуй!

Слепецът отново започна да говори. Невъзможно беше някоя наша дума да е стигнала до него, защото аз и Халеф бяхме разговаряли полугласно. Въпреки това мюнеджията извика насам:

— Да, присъдата се имаше предвид, не спорете! Има един велик закон на справедливостта, чието действие за вас е скрито. Същият закон наред със справедливостта поставя милостта. Вие седнахте да съдите за пролята кръв. Кой от вас има това право? Само един, защото за другите мъртъвците са далечни хора. И този един даде думата си за милостта. Откъде другите си присвояват дълга да направят невъзможно неговото угодно за Небето решение? Изисква ли това, което ви бе сторено, кърваво отмъщение? Във вашата присъда чувам гласа на Ашдар. Не се одързостявайте да се намесвате в хода на Висшата справедливост! Тя вече е вдигнала пестник за добре заслужения удар. Ако й попречите, този удар ще се стовари върху нас. Ето защо се отдръпнете, докато все още има време! Устата, която има право, произнася милост, оставете сега милостта да се разпорежда! Аз изисквам това от вас.

Беше изречено с гласа на Бен Нур. Сега слепецът си седна отново и беше безучастен както преди — един инструмент, който не знае какво е правил.

Халеф си пое дълбоко дъх и ме погледна многозначително.

— Сихди, чу ли това?

Поклатих по тамошния начин утвърдително глава.

— И го разбра?

— Вероятно! Халеф, кой според теб има тук правото да произнася присъда, както се казва?

— Кхутаб ага…

— Да И правилно. Нас засягат ли ни нещо войниците? Техни офицери ли сме били?

— Действително не…

— Те се числяха към Кхутаб ага, не към нас.

— Но ни срещнаха, бяха наши спътници и ето как ние сме длъжни да отмъстим за тях. Така гласи законът на пустинята, по който трябва да се ръководим, сихди.

— Да, те бяха наши спътници. Но Кхутаб ага им беше повелител, затова неговото решение стои над нашето. Сега знам точно какво трябва да кажа.

— Е, какво?

— Аз гласувам за милост.

Хаджията наведе глава. Всички други бяха безмълвни. Когато я вдигна отново, по лицето му не можеше да се види и следа от разочарование. По-скоро се усмихна одобрително, като каза:

— Вероятно и аз щях да постъпя като теб. Бях за голяма строгост, защото мислех, че така съм задължен. Но след като не е такъв случаят, то нека Кхутаб ага си има своята воля. Сега кажи дали вярваш за удара, сихди!

— Кой удар?

— Нали Бен Нур говори за пестник, който вече бил вдигнат за удар. Това, изглежда, е пророчество. Дали ще се изпълни?

— Халеф, ще трябва да се занимаваме повече с нас, отколкото с такива неизвестни неща. Знаеш за какво дадох моя глас. Мисля, няма за какво повече да се съвещаваме.

— Да. Обявявам джемма за закрита! Убийците са помилвани, защото ние не сме тези, които трябва да отмъстят за смъртта на войниците. А онова, което тези хаймани са съгрешили спрямо нас, нека им бъде зачеркнато от Книгата на разплатата. Пред нас те са жалки, безпомощни червеи.

Всички хаддедихни го чуха. Никой от тях не даде и със знак да се разбере, че не е съгласен с този неочакван изход за наказанието. Първо, така им повеляваше уважението, което никога не ни отказваха, и второ, те се намираха под влиянието на речта, произнесена от Ел Мюнеджи. При тях той минаваше за това, което означаваше името му — ясновидец. А заплахата за вече вдигнатия пестник беше направила голямо впечатление.

Престъпниците не бяха чули нищо от нашето решение. Когато видяха, че станахме, приковаха погледи към нас със страхливо очакване. Халеф не пропусна лично да ми направи съобщението. Той пристъпи най-напред към Гхани, прие най-дружелюбната си физиономия и го попита:

— Мой горещо обичан братко по оръжие, какво мислиш бе решено за теб, любимецо на великия шериф?

Запитаният го погледна изпитателно. Не знаеше какво да мисли за това сияещо дружелюбие. Вероятно беше подигравка и затова предпочете да не дава отговор. Халеф продължи:

— Но защо не искаш да ме ощастливиш с жадувания тон на своя глас? Аз линея по него. Та бъди така добър значи и говори!

— Не се подигравай! — проговори задавено меканецът.

— Да се подигравам? Аз? На теб? За какъв ме мислиш? Аз познавам всички закони на учтивостта и винаги с усърдие се стремя да ги изпълнявам. Ти си шейх елхаре, прославен повелител на цял квартал в Мека, така че знам какво ти дължа. Твоят крак странства ежедневно из най-голямото светилище на Мохамед, Пророка, и погледите на хиляди поклонници гледат твоята извисена фигура, когато се разхожда по Зюк ел Лел [131] или Шиб ел Маулид [132]. Точно така съм изпълнен и аз сега с благоговение и възхищение към теб, недостижимия образ за всички онези, които са имали щастието да те опознаят в лъчите на твоите неизброими добродетели. И при това положение мислиш, че се подигравам? Напротив, аз съм изпълнен с върховна наслада от предоставената ми възможност да ти съобщя, че можеш да се радваш на резултата от нашето съвещание.

— Да се радвам… Как така? — попита онзи.

— Ние съпоставихме едно с друго всичко, което говореше «за» и «против» теб, и стигнахме до извода, че си невинен.

— Хаджи Халеф, ти вършиш една голяма лошотия, защото това, което казваш, не е нищо друго освен подигравка.

— Приятелю мой, колко малко ме познаваш! Ти горчиво натъжаваш моето сърце, като ме преценяваш така погрешно.

— Ама… невинен?!

— Толкова невинен, колкото е невинна жабата, че в гьола става мокра. Ти си безкрайно чист при всички твои провинения.

Без да обръща внимание на двусмислието в последните думи, Гхани изтъкна довода:

— Но аз стрелях по персиеца!

— Да, стреля, наистина. Сега кажи с какво намерение го стори!

— Исках да го убия.

— Хубаво, ама той убит ли е?

— Не, жив.

— Виновен ли си, че той е жив?

— Не.

— Значи работата е ясна. Бъди така снизходителен да ми кажеш още, виновен ли си за неговата смърт?

— Не! Та нали той въобще не е мъртъв.

— Е, помисли тогава! Не си виновен за неговата смърт и не си виновен, дето е още жив, значи си двойно невинен.

Сащисването на Гхани достигна най-високата си степен. Не знаеше какво да каже, без да стане за смях, и поради това предпочете да замълчи. Халеф сияеше от удоволствие. Той продължи дружески:

— Понеже се установи, че върху теб не пада и най-малката вина, ние нямаме право повече да те задържаме и аз те моля за любезното съгласие да те освободя.

— Аллах, Аллах!

Не търси повече думи, за да убеждава. Халеф се наведе и развърза вървите. Тогава старият грешник скочи и се провикна щастливо:

— Значи свободен! Наистина свободен!

— Да, защото ние невинни не наказваме.

— А моят син?

— Също ще бъде освободен.

— А другите ми спътници?

— Също така! Ако искаш да проявиш обичта си към мен, освободи ги сам от вървите! Така ще си спечелиш тяхната благодарност.

Гхани не допусна два пъти да му го казват. Коленичи и с треперещи ръце се залови с приятната работа. Когато хората му можеха свободно да движат крайници, пое дълбоко дъх и попита:

— А можем ли и да си тръгнем?

— Разбира се — потвърди Халеф.

— С всичко, което ни принадлежи?

— Да. Ние не сме разбойници.

— А как стоят нещата с Канс ел Адха?

Лицето на Халеф внезапно придоби друг израз. Той измъкна камшика от пояса и отвърна заплашително:

— Мискинино! Още един такъв въпрос и така ще ти ощавя сурата, че кожите ти ще се разхвърчат чак до Мека! Ако не си избиеш Канс ел Адха напълно от главата, то въпреки цялото ни милосърдие, в крайна сметка, пак ще те отведе до гибелта.

— Отказвам се! Можем ли да си вземем оръжията?

— Да. Но нашите пушки ще бъдат насочени към нас, додето изчезнете от очите ни. И ви предупреждавам, откажете се от всякакви по-нататъшни тъкмежи срещу нас! От този миг и най-малкото движение на пръст, което сте направили срещу нас, ще ви донесе смъртта. Повече нямам какво да ви казвам.

Ние отдавна бяхме прибрали Канс ел Адха и се бяхме убедили, че нищо не липсва. Меканците се заеха със слепеца и тръгнаха с него към камилите си. Той отсъстваше духом и се остави да го водят, без да знае какво става. Те побързаха да се озоват на седлата, защото сигурно много-много не вярваха на царящия мир и спокойствие. Но преди да възседне, на техния предводител хрумна още нещо. Отиде забързано до Халеф и му зададе въпроса:

— Как стоят нещата с шейха на бени кхалид?

— Защо питаш? — отговори хаджията.

— Защото бих желал да знам какво решихте за него.

— Това нещо засяга ли те?

— Твърде много дори! Тавил заслужава смърт. Онова, което предприе срещу вас, знаете не по-зле от мен. Само то трябва да му коства живота. Освен това искаше и нас да пречука, за да сложи ръка на съкровището. Не е необходимо да го доказвам, защото ефендито от Вади Драа чу всичко. Ето защо изисквам от вас бени кхалидът да бъде убит без всяка милост. Той е най-големият негодяй, който може да има. Искаше да ограби и убие нас, неговите приятели. Трябва да го застреляте.

Тогава хаджията избухна гневно:

— Значи се осмеляваш да изискваш да станем палачи, изпълняващи твоите заповеди? Ти самият си най-големият негодяй, който може да има! Да, ти си нещо повече, ти си бестия в човешки облик! Ние те отрупахме с милост и милосърдие. Някой друг щеше да благодари на Аллах и да даде в сърцето си клетва оттук насетне да стане по-добър човек. А ти в отговор на тая любов имаш само омраза и изискваш кръвта на този, който беше твой помощник. Всъщност сега би трябвало да отменим помилването ти, но мен толкова ме потърсва от теб, че имам само едно желание — повече да не те виждам. Пръждосвай се бързо!

Гхани беше извличал, така да се каже, с напрегнат поглед всяка отделна дума от устата му. Като узна сега, каквото искаше да узнае, той изля яростта си:

— Вие май се каните и него да помилвате. Да се измъкне тоя кучи син, тоя предател, тоя убиец на гостите си? И защо? Аз го знам добре и ще ви го кажа: от любов!

Изсмя се ехидно, изхвърли нагоре ръце с подигравателно движение и продължи:

— Трябва да говоря, та ако ще това да ми коства живота! Седях при вас и трябваше да слушам шантавите ви приказки за любовта! В тая ваша любов вие си въобразявате, че сте нещо по-извисено и добро от другите хора. Заради тая ваша любов трябва жителите на тази страна, техните адети и порядки, мисли и дела за един път да се променят. Заради тая любов си мислите, че вършите чудеса, а като огледа човек по-отблизо тези чудеса, те се оказват жалки хлапашки щуротии, над които може само да се смее. Заради тая ваша любов, види се, вярвате, че трябва да ви благодарим за проявената милост. Аз ви призовавам в името на Аллах да се откажете от мисълта, че ще направите от мен друг човек от това, което съм, и което ще си остана винаги! Вие предизвиквате в мен само погнуса, нищо повече. Ето, погледнете ме дали не съм по-различен от вас. Тук стоя! Излях, без да се страхувам от вас, цялото съдържание на сърцето си. Сега ме застреляйте! Защото характерът ви сигурно има все пак някакъв скелет, за да не се скриете и сега зад оная немощна, трепереща от страх жена — Любовта. Повтарям. Ето ме, хайде сега ме застреляйте!

Яростта, с която беше започнал своята реч, от изречение на изречение бе нараствала. Лицето му се беше разкривило, а устата разпенила. Този човек ни беше дал всички основания да го смятаме за страхливец и сега си беше същият. Двигателната сила на сегашното му поведение не бе самосъзнанието, мъжествеността, а необузданата ярост, че не искаме да отмъстим за него на шейха. Точно обстоятелството, че не можеше да овладее яростта си, бе доказателство за неговата слабост. Който притежава внимателни очи за живота на душата, е стигнал до познание, че хора, които познават избликващо по този начин безстрашие пред лицето на смъртта, в действителност са страхливи и нерешителни. Истинската смелост е спокойна и във всяко положение умее да се владее.

Ето защо можех да изпитвам само състрадание към този излязъл от равновесие човек. Хаддедихните пристъпиха заплашително към него. Персиецът остана спокойно да седи, не гледаше мрачно. Лицето на Халеф беше потъмняло. Видях, че му коства усилие да се владее. По тази причина се наех аз с отговора, като приближих до вбесения меканец и казах:

— Наистина ли искаш да те застреляме?

— Да, искам! — кресна той.

— Я не ни баламосвай! Познаваме те добре! Ти си страхливец, какъвто досега не съм срещал. Това, което показа сега, не е смелост, а едно гърне, в което клокочеше отмъщението срещу шейх Тавил и което сега се обърна, кипи, вдига пара и вони. Какво мислиш за нашата любов, ни е безразлично. Ти толкова малко можеш да я засегнеш, че тя дори при сегашната ти нападка само се усмихва. Но от твоя страна това бе по-глупаво и от хлапашка щуротия, не би го извършило и най-неопитното момче. Позволяваме ти да си вървиш и ти даваме състраданието си за из път. Махай се!

Огънят на яростта беше вече почти догорял, позата му вече не беше предизвикателна. Но при думата «състрадание» отново кимна:

— Задръжте си състраданието за самите вас! И тъй като се нуждаете твърде много от него, оставям ви и моето. Вашата «любов» към мен е такъв голям майтап, че колчем се сетя за нея, ще лея сълзи от смях.

— Смей ми се! Но искам да ти съобщя нещо сериозно. Внимавай тези сълзи на смеха да не се превърнат в сълзи на разкаяние и болка! Любовта, която ти се струва толкова забавна, не се усмихва постоянно. Тя живее във всеки човек, също в теб. Дръж я здраво и не й се присмивай твърде дълго, иначе би могла да ти отвърне и тогава смехът ще ти приседне.

Той ми поднесе ръката си с дланта нагоре и после бързо я обърна. Този жест при бедуините означава презрение. И още извика с оскърбително-подигравателен тон:

— Хич не искам да знам за нея, нека ми отвърне, мразя я! Толкова по-здраво ще държа отмъщението! Понеже бени кхалид повече няма да ми помогнат, сега съм твърде слаб срещу вас, ала горко ви, когато дойдете в Мека! Веднага щом стъпите на територията на Свещения град, ще сте направили първата крачка към гибелта си. Заклевам се в Аллах и Пророка!

Вдигна ръка за клетва, обърна се и тръгна. Видяхме, че мюнеджията беше вързан за седлото — предпазна мярка, която при неговото особено състояние беше наложителна. Той, изглежда, не го усети, но когато камилата му се раздвижи, обърна лице към нас със затворени очи и извика с гласа на Бен Нур:

— Сбогом за кратко време! Ашдар напразно гладуваше за вас. Сега той ще изяде собствените си деца. Усмивката на любовта изчезна, сега тя стана строга и…

Повече не чухме, защото Гхани угости слепеца с един удар и той млъкна.

Халеф беше казал преди малко, че пушките ни ще бъдат насочени към заминаващите врагове, защото бе възможно все пак на някого от тях да хрумне да даде от разстояние по нас един изстрел. Но те проявиха достатъчно благоразумие да не правят подобен опит. Накъде щяха да яздят, на първо време ни беше безразлично, но ако думите на Бен Нур се сбъднеха както всичко досега, срещата с тях ни беше сигурна.

Сега Халеф се обърна към шейх Тавил бен Шахид. Лицето му беше станало отново дружелюбно и гласът му звучеше като на внимателен приятел, когато каза:

— Ти може би си помисли, че съм го забравил, извини ме! Чувствах се задължен по-напред да озаря моя любим стар Гхани с блаженството на приятелството си. Сигурно чу какво му казах? Моля те, изкажи се!

Шейхът си даде труда лицето му да не показва нито надежда, нито опасение. Отвърна възможно по-равнодушно:

— Чух всичко.

— Какво ли не си въобразява любимецът на великия шериф. Лични палачи да сме му станели. Какво ще речеш по тоя въпрос?

— Че много правилно постъпихте, като не се дадохте на разположение.

— Да, правилно! Вярно е, че ще бъдеш застрелян, но не беше необходимо Гхани да го знае. Ние ще го направим само за нас си.

— Застрелян?… Аз?

— Да, ти. Кой друг?

— Аз мислех… мислех…!

— Моля те да се откажеш от безполезно мислене!

— Но ти нали искаше да говориш с мен?!

— Действително.

— Значи трябва да отговарям?!

— Дори желая.

— Ама сигурно няма да ме оставиш да стигна дотам.

— Няма? Бъди рахат! Знаеш ли, ако това не стане още на самото място, в хода на днешния ден или най-късно утре все ще стигнеш дотам.

— Я кажи все пак какво всъщност възнамерявате да правите с мен!

— Ще те вземем с нас до Мека, за да те предадем там на пашата.

Тавил се изплаши, помълча известно време и после каза:

— Това ще е дяволско деяние от ваша страна! Аз ще бъда обесен, а след това той ще предприеме наказателен поход срещу племето ми.

— Да, така ще постъпи. Помисли само колко добре ще бъде това за бени кхалид! Каква възможност ще имат да покажат, че са храбри! Защото, между нас казано, досега от тяхната храброст още нищо не сме видели.

— Хаджи Халеф Омар, ти играеш някаква игра с мен.

— Както лъвът с мишката, имаш предвид. И тъй като лъвът трябва да бъде великодушен, аз също искам да бъда такъв и ще ти издам, че няма да те вземем с нас до Мека.

— Е, ами така кажи, де! Какво се каните да правите с мен?

— Да те застреляме.

— Аз не съм по-виновен от меканците, а тях оставихте да се измъкнат. С друг аршин ли ги мерите?

— Не. Но когато мерим, го правим, както ние искаме. Кажи откровено, заслужаваш ли смърт?

— Според законите на пустинята, да.

— Я виж ти, чудесно е, дето го потвърждаваш!

— Но помисли за моите бени кхалид, които сега пак лежат при Бир Хилу! Ако ме застреляте, те ще отмъстят за мен.

— С това вече често си ни заплашвал, а така и още не се е сбъднало. Впрочем откъде знаеш, че са там? Та нали са останали, изключвайки онези, с които си яздил насам, при височините на четири часа път след кладенеца.

— За да ви причакат. Но след като вие сте отишли дотам, както чух, и сте поели пак обратно, те са ви последвали. Но аз нямах предвид това голямо отделение, а малкото, което пратих оттук към кладенеца.

— Да, не искаше да делиш Канс ел Адха с толкова много народ.

— И понеже моят основен отряд е тръгнал назад, той се е срещнал с малкия при кладенеца. Ето как всички са се събрали. Обръщам ти внимание върху тази опасност.

— Много любезно от твоя страна. Благодаря ти, приятелю мой.

— Не се подигравай!

— Ако мислиш, че се подигравам, би следвало да приемеш, че не се страхуваме. Какво ще кажеш за идеята, която сега ме споходи. Застрелваме те и после не яздим към кладенеца, където са твоите хора. Не е наложително да им досаждаме пак с присъствието си.

Тук шейхът вече не съумя да овладее гнева си. Кресна ядосано на Халеф:

— Мошеници с мошеници! Сигурно вече сте забравили какво каза старият мюнеджи за милостта.

— Значи и ти молиш за милост?

— Да моля? Не! Аз я изисквам!

Халеф бързо показа отново сериозната си физиономия и предупреди:

— Шейх Тавил бен Шахид, тонът, с който ми говориш, не ми харесва. Чуй сега какво ще ти кажа!

Махна на един хаддедихн да приближи и му заповяда:

— Прицели се в сърцето на този убиец, който мисли, че милостта трябва да му се подчинява. Веднага щом вдигна ръка, му теглиш куршума!

След това хаджията отново отправи думите си към Тавил:

— Виждаш последиците от твоето поведение. Давам ти две минути време. Ако дотогава не си се изказал, вдигам ръка.

Настъпи дълбока тишина. Половината срок изтече и заканата подейства.

— Махнете кремъклийката! — помоли шейхът.

— Искаш милост? — попита Халеф.

— Да.

— Искането още не е молба.

— Аллах да ви смаже! Така да бъде, моля за милост.

Сега хаджията се ухили.

— Така е добре, о, шейх на бени кхалид! Но въпреки всичко искам да ти съобщя, че в нашия случай нямаше да дам знака. Това, ти също да бъдеш пуснат да си вървиш беше решено. Исках само да чуя как един шейх моли за милост.

Тавил не отвърна нищо. Когато беше развързан, стана, отиде до мястото, където лежеше пушката му, вдигна я и се отправи към камилата си. Седна на седлото, даде й знак да се изправи, и потегли. Ние гледахме също така мълчаливо след него. Беше стигнал почти до подножието на дюната където трябваше да завие и изчезне, когато обърна животното, пристигна в бърз ход, спря пред нас, измери ни с горди, свирепи очи и каза:

— Аз също се изсмивам над вашата любов. Между мен и вас вече няма нищо друго освен отмъщението. Заклевам се в Аллах и свещената Кааба, нека пустинята, която лежи наоколо, да съди между нас! Или вие няма да я напуснете, или аз. Вие сте петдесет, аз само един, но в очите на отмъщението броя колкото вас. Призовавам пустинята да се отвори или за вас, или за мен! От този миг между нас зее един гроб. Кого ще приеме, мен или вас, нека реши този, в когото се заклех!

Тавил вече възнамеряваше да обърне камилата, когато нададе още един подигравателен смях и прибави:

— Или нека го реши Любовта, вашата прехвалена богиня, нямам нищо против.

След това препусна, без повече да се обърне. Гледахме безмълвно след него както преди малко. Такава клетва е особена работа. Беше ми невъзможно да прекъсна настъпилата тишина с някоя банална дума.

Но не само с мен бе така, а и с другите. Неколцина хаддедихни се заеха с ранените камили на войниците, а останалите с онова, което имаше да се уреди по техните трупове и тези на водача им. Главната причина на това безмълвие се криеше в обстоятелството, че навсякъде, където се настанява смъртта, се появява също онази религиозна боязън, онзи благоговеен страх, с чиито причини толкова малко хора са наясно. И все пак това е нещо много просто! Докато е жив човекът, сякаш си е свой собствен господар. Може да прави каквото му е угодно, да вярва или се съмнява в каквото иска, може да постъпва добре или зле, както си реши. Но внезапно ръката на Смъртта се протяга към него. Трябва да даде отчет за целия си живот. Всяка секунда от живота му се явява за или против него. Господ Бог провежда съд, от двете му страни седят Справедливостта и Милостта. В ниското долу се е проснал по лице съденият с чувството си на безсилие. Той вече не може да направи нищо за себе си. Кой ще каже сега решаващата дума? Милостта или Справедливостта? Иди в някоя съдебна зала по време на разглеждане на дело! Неволно ще влезеш тихо и тихо ще говориш. Защо? Не можеш да постъпиш другояче, страхопочитанието пред закона, пред съда приглушава твоите стъпки и твоя глас. Така влизаш и в стаята на смъртник! Дали имаш представа, или не, ти си пристъпил мястото на Вечния съд, който започва с мига на смъртта. Тук се разпорежда невидимия Съдник, ти не го виждаш и все пак стъпваш възможно по-нечуто. Това е страхопочитанието пред закона на Вечността, според който бива произнасяна присъдата над покойника. Това страхопочитание те принуждава да свалиш шапка с ясното съзнание, че рано или късно ти самият ще лежиш така безпомощен, за да бъдеш претеглен на Везните на справедливостта. Това е причината един не съвсем пропаднал човек да изпитва боязън в близостта на труп и да не може да я преодолее.

А ние тук имахме двайсет и един мъртъвци и при това насилствено избити! За тях беше приготвен един дълбок общ гроб. Положихме ги един до друг. Когато изрекохме заупокойната молитва, дадохме един трикратен залп, сложихме на всеки на лицето неговото малко молитвено килимче и закрихме гроба. По време на тази церемония Кхутаб ага плачеше тихо на себе си. Тогава у някои навярно се бе появил въпросът дали не бяхме се отнесли прекалено меко с убийците и към него сигурно се е присъединило намерението, занапред да бъдем по-строги, ако отново се сблъскаме с тях. А че това щеше да се случи, шейхът на бени кхалид вече ни се беше заканил.

Ето как минаха няколко часа и когато можехме сега да напуснем това незабравимо място, половината следобед беше минал. Но сега накъде? Далеч днес не можехме да стигнем. За щастие, бяхме снабдени с вода и ето как решихме за трети път да изминем пътя през пясъчните дюни, по който бяхме отишли и се върнали, и да пренощува-ме в падината между последната и предпоследната дюна. Такава една падина можехме с малко постове най-лесно да пазим и същевременно ни предлагаше най-добрата защита. Сутринта смятахме да се насочим според обстоятелствата.

Планът беше приведен в изпълнение. Пътят беше бавно и предпазливо изминат и ние достигнахме мястото тъкмо когато се канеше да се стъмни.

Като говоря за последната и предпоследната дюна, имам предвид последните по-значителни височини, не малките, които постепенно ставаха все по-ниски, за да преминат в равната пясъчна пустиня, където камилите ни бяха «газили». Падината добре подхождаше за бивачно място. Височините, между които лежеше, се съединяваха от едната страна, докато от другата се доближаваха толкова, че един страж беше достатъчен.

Днес хаддедихните трябваше да се занимават и с войнишките камили, така че имаха да вършат повече работа отпреди. Що се отнася до персиеца, не можеше и да се мисли да тръгне сам по обратния път за Мешхед Али. Трябваше да остане временно с нас, докато на някой главен път срещнехме керван, към който да може да се присъедини. Беше изключително тих и не участваше в нашия разговор. Когато му бъдеше отправен някой въпрос, отговаряше възможно по-късо, често само с една дума. Това бе толкова очебийно, че попитах за причината за неговата едносричност.

— Моите асакери! — въздъхна той — Само за тях мисля.

— И аз го правя, но можеш ли с това да промениш случилото се?

— Не. Но теб тази история наистина няма защо да те потиска толкова.

— Да не би повече от мен да се чувстваш отговорен?

— Да, защото аз съм виновен за тяхната смърт. Двайсет и един човека пристъпват неподготвени по моя вина към Везните на справедливостта. Тази мисъл е непоносимо тежка.

— Как така ти носиш вината?

— Защото на днешното ти предупреждение обърнах също така малко внимание както на вчерашния ти съвет. Ти каза, че веднага трябва да поема към къщи, а аз въпреки това останах. Ако вчера бяхме потеглили веднага след двубоите, бени кхалид нямаше да имат време да ми подготвят такава засада. Следователно аз нося вината! С каква неимоверна тежина ще ми се стовари това един ден, когато дойде времето да давам отчет!

Упреците, които си отправяше бен насир, за съжаление не бяха безоснователни, но аз казах всичко, което можех, за да му облекча сърцето. Не ми се удаде, както исках.

Бяхме закарали камилите в задната част на падината, където двете възвишения се събираха. Там за тях не беше необходима специална стража. Бивакът ни бе пред тях, така че бяха затворени. За нашата сигурност се изискваха три поста, а именно: по предната, по задната височина, а третият — вдясно, при споменатата вече теснина на падината. Следователно едно изненадващо нападение изглеждаше невъзможно и с това чувство си легнахме навреме, за да сме добре отпочинали на заранта. Заплахата на шейха предполагаше, че утрешният ден ще бъде напрегнат и опасен. Този мъж щеше да направи всичко възможно час по-скоро да изпълни своята клетва.

Имахме чудесно звездно небе. Беше много светло и нашите стражи трябваше да са слепи или много немарливи, за да предоставят възможност на бени кхалид за нападение. Освен това мястото, където лежахме, вероятно не беше познато на бедуините.