Пастирът

Джефри ДивърПастирът

Зад познатите специални служби се крие секретна анонимна агенция за охрана при извънредни обстоятелства. И там са най-добрите експерти по сигурност…

Корт е пастир — старши офицер в отдела за стратегическа защита. Безкомпромисен, отдаден на работата си, ненадминат тактик…

Хенри Лавинг е наемник. Професионален изнудвач, който напипва слабото място на жертвите и изтръгва информация с всякакви средства…

Когато полицай Кеслер изненадващо се превръща в мишена на безскрупулния престъпник, Корт поема защитата на семейството му. Но за пастира случаят не е рутинна задача — той е възможност да отмъсти на Лавинг за смъртта на близък…

Скоро ситуацията ескалира в смъртоносно състезание между защитник и наемник, в динамичен дуел между непредсказуеми мъже. А Корт трябва да реши дали да защити своите подопечени или да ги използва като стръв в името на отмъщението.

Юни 2004Правилата на играта

Мъжът, който искаше да убие жената на седалката до мен, беше на километър зад нас. Във влажното юнско утро отстрани се редяха пасторални пейзажи — полета с тютюн и памук.

В задното огледало се отразяваше част от кола, движеща се спокойно по течението на трафика. Управляваше я мъж, който привидно не се различаваше по нищо от стотината други шофьори по наскоро ремонтираната магистрала.

— Агент Фалоу? — обади се Алиса. После — както настоявах вече цяла седмица — се поправи: — Аби?

— Да.

— Още ли е тук?

Беше забелязала, че поглеждам в огледалото.

— Да. Както и подкреплението ни — добавих за кураж.

Протежето ми следваше убиеца през две или три коли. Не беше единственият от организацията ни, ангажиран със случая.

— Добре — прошепна Алиса.

Трийсетинагодишната ми спътничка беше свидетел срещу компания, която изпълняваше мащабни поръчки за армията. От компанията твърдяха, че не са извършили нищо нередно и приветстват разследването. Преди седмица обаче се опитаха да убият Алиса и понеже бях служил в армията с един от старшите командири в Брагс, ме назначиха да я охранявам. Като началник на организацията вече се занимавам по-рядко с полева работа, но честно казано, се зарадвах да подишам чист въздух. По правило прекарвам по десет часа дневно зад бюрото в офиса ни в Александрия. А през последния месец — по дванайсет или четиринайсет, понеже координирахме охраната на петима информатори срещу голяма престъпна групировка, преди да ги предадем на «Закрила на свидетелите» за промяна на самоличността им.

Приятно ми беше да възседна отново коня, дори само за седмица.

Натиснах бутона за бързо набиране, за да поговоря с протежето си.

— Аби е — казах в хендсфрий микрофона. — Къде е той?

— Горе-долу на километър. Не бърза.

Наемникът, чиято самоличност не бяхме разкрили, пътуваше в неугледен сив «Хюндай» седан.

Движех се зад дълъг ТИР с надпис «Птицекланица Каролина». Беше празен. Управляваше го един от служителите ни. Пред него имаше кола — двойник на моята.

— Остават ни три километра до смяната — обявих. Четири гласа потвърдиха по кодираните телефони. Прекъснах връзката.

— Всичко ще е наред — казах на Алиса, без да я поглеждам.

— Аз просто… — промълви тя. — Не знам…

Замълча, а аз се взрях в огледалото за обратно виждане, сякаш мъжът, който искаше да я убие, се намираше точно зад нас.

— Действаме по план.

Попаднат ли невинни хора в ситуация, изискваща присъствието и закрилата на такива като мен, страхът най-често надделява над недоумението. Трудно приемаме мисълта, че сме смъртни.

Да опазиш хората невредими, да ги опазиш живи е работа като всички останали.

Често го напомням на протежето си и на другите в офиса, навярно дразнейки ги и с повтарянето, и с назидателния тон. Ала не спирам, защото не бива да го забравяме. Никога. Работа е — със строги процедури, които усвояваме, както хирурзите се учат как да срязват точно плътта, а летците — да задържат в небето тонове метал. Следваме техники, шлифовани и доказали се през годините.

Работа…

Вярно беше, разбира се, че и наемникът зад нас, решен да убие жената до мен, също възприема задачата си като работа. Знаех го с абсолютна сигурност. Той беше сериозен като мен, беше изучавал процедурите усърдно като мен и беше умен — и на теория, и на практика. И имаше предимство — правилата му не бяха обременени от моите задръжки: Конституцията и законите.

Все пак вярвам, че е предимство да си на страната на правдата. През всичките години в този бранш не съм изгубил нито един подопечен. Нямаше да изгубя и Алиса.

Работа, която изисква да притежаваш спокойствието на хирург и на летец.

Алиса не беше спокойна, естествено. Дишаше тежко и си придърпваше маншетите, вперила поглед в разцъфналата магнолия край пътя — пришълец в гората от кестени и хикории край раззелененото обширно поле с памук. Въртеше тревожно тънка диамантена гривна — купила я беше наскоро за рождения си ден. Взря се в гривната и в потните си длани, после ги отпусна върху тъмносинята пола. Откакто бяхме заедно, носеше само тъмни дрехи. Като камуфлаж, но не защото беше мишена на професионален убиец, а заради излишните килограми, с които се борела от пубертета. Знаех го, понеже се хранехме заедно и бях очевидец на битката. А и тя говореше често за схватката си с храната. Някои от хората, които пазим, не се нуждаят и не искат да завързваме приятелство. Други — като Алиса — държат да се сближим. Не се справям добре с тази роля заради прословутата си сдържаност, но се старая и криво-ляво успявам.

Подминахме табела. До отклонението оставаха три километра.

Работата ни изисква семпло, находчиво планиране. В тази сфера не можеш да импровизираш и макар да мразя думата «проактивен» (антоним на какво — «антиактивен»?), концепцията е жизненоважна за дейността ни. В този случай целта — да отведа Алиса непокътната при прокурора, за да даде показания — налагаше да въвлека убиеца в играта. Понеже протежето ми го следваше от часове, знаехме къде се намира и можехме да го задържим всеки момент. Ала направехме ли го, човекът, който го беше наел, щеше просто да повика друг да довърши начинанието. Предпочитах да сме в движение през деня, за да се добере Алиса до кабинета на прокурора, да даде показания и да се избави от опасността да я елиминират, тъй като вече няма да представлява интерес за наемника.

С помощта на протежето ми, бяхме съставили план да задмина ТИР-а и да застана пред него. Наемникът щеше да бъде принуден да увеличи скоростта, за да не ни изпусне от поглед, но преди да ни настигне с камиона трябваше да свърнем по отклонението. Заради острия завой и наклона, наемникът нямаше да ме забележи, но щеше да види примамката. После с Алиса щяхме да поемем по сложен маршрут към хотела в Рейли, където ни чакаше прокурорът, а примамката да поеме към сградата на съда в Шарлот — на три часа път от нас. Наемникът щеше да осъзнае измамата твърде късно. Щеше да се обади на работодателя си и той най-вероятно щеше да отмени мисията му. Ние щяхме да се задействаме, да арестуваме наемника и да се опитаме да стигнем до работодателя му.

Оставаше около миля до отклонението. Погледнах в огледалото — товарният камион беше на трийсетина крачки зад нас.

Насочих очи към Алиса — сега въртеше между пръстите си златна огърлица с аметисти. Подарък от майка иМ за седемнайсетия иМ рожден ден — вещ по-скъпа, отколкото семейството иМ можело да си позволи, но пък послужила като мълчалива утеха за липсата на кавалер за бала. Хората са склонни да споделят много с онези, които им спасяват живота.

Телефонът ми изжужа. Беше протежето ми.

— Да?

— Обектът напредна малко. На около стотина метра от камиона е.

— Почти стигнахме. Започваме!

Застанах зад примамката — съвсем близо. Шофираше мъж от организацията ни, пътничката му беше агент от ФБР и приличаше на Алиса. Позабавлявахме се в офиса, докато избирахме кой да изиграе моята роля. Кръглолик съм и ушите ми стърчат малко повечко, отколкото ми се иска. Имам твърда червена коса и не съм висок. В службата организираха импровизиран конкурс, за да открият най-елфоподобния колега, който да се превъплъти в моя милост.

— Ситуация? — попитах.

— Смени платната и увеличи малко скоростта.

«Неприятно му е да не ме вижда», помислих си.

— Почакай, почакай… — чух в слушалката. Напомних си да скастря протежето си да спестява ненужните възклицания — съобщенията бяха шифрирани, но все пак предаването им можеше да се регистрира. Протежето ми щеше да научи бързо урока си.

— Излизам от магистралата… Готово.

Все още с почти сто километра в час, свих по лентата за изход от магистралата, заобиколена от гъста гора. Товарният камион се движеше плътно до бронята ми.

Протежето ми докладва:

— Добре. Обектът дори не погледна към теб. Следи примамката и намали скоростта.

Спрях на светофара преди Шосе 18, после поех надясно. Камионът тръгна наляво.

— Обектът продължава по маршрута — долетя гласът на протежето ми. — Май вървим по план.

Гласът му не трепна. Аз съм доста хладнокръвен, но той ме води с една точка. Рядко се усмихва, никога не се шегува и в действителност не знам почти нищо за него, макар да работим заедно от няколко години. Ще ми се да не е толкова мрачен — не заради работата, понеже наистина е много, много добър, а просто защото бих искал да извлича повече удоволствие от свършеното. Стремежът да опазиш хората доставя удовлетворение, дори радост. Особено когато защитаваш семейства, както често се случва.

Казах му да ме държи в течение и прекъснахме връзката.

— Е — обади се Алиса. — В безопасност ли сме?

— Да — отвърнах и намалих на осемдесет при ограничение от седемдесет.

След петнайсет минути лъкатушехме по шосето към покрайнините на Рейли, където прокурорът ни очакваше за показанията.

Беше облачно и пейзажът не се беше променял десетки години — дървени къщи, бараки, каравани и автомобили в плачевно състояние, които функционираха някак си благодарение на поддръжката и късмета. Газостанция предлагаше гориво от непозната марка. Кучета хапеха мързеливо бълхите си. Жени в тесни джинси наглеждаха дечурлигата. Мъже с мършави лица и бирени кореми седяха по верандите, без да чакат нищо. Най-вероятно се дивяха на колата ни с пътници, каквито не се срещат често в подобни квартали — мъж в бяла риза, тъмен костюм и вратовръзка и руса жена с делова прическа.

Подминахме къщите и поехме по шосе между нови поля. Забелязах нацъфтелия като пуканки памук и се замислих как преди 170 години същите ниви са били покрити със същата реколта. Гражданската война и хората, за които се е водила, неизбежно изникват в съзнанието, когато си в Юга.

Телефонът ми иззвъня.

— Аби — прозвуча настойчиво гласът на протежето ми.

Раменете ми се напрегнаха.

— Напуснал е магистралата?

Не се притесних особено. Бяхме се отклонили преди повече от половин час. От убиеца сигурно ни деляха над шейсет километра.

— Не, още следва примамката. Но се случи нещо странно. Обади се по мобилния. Когато затвори, си изтри лицето. Подминах две коли и приближих до него. Стори ми се, че плаче.

Дишането ми се учести, докато обмислях вероятните причини. Един възможен обезпокоителен сценарий изпъкна най-ярко — ами ако убиецът е предположил, че ще използваме примамка, и е прибягнал до същия трик? Принудил е някого, който прилича на него — като елфа в нашата кола уловка — да ни проследи. Обаждането, регистрирано току-що от протежето ми, навярно е било между шофьора и истинския престъпник, взел за заложник съпругата или детето му.

Това обаче означаваше, че убиецът е някъде другаде и…

Пред очите ни се бялна «Форд» пикап. Излетя от алеята на запуснатата, полусрутена газостанция вляво, а предницата му — защитена от метална решетка — се блъсна в шофьорското място на колата ни и ни избута като перце през високите буренаци в плитка долина. Алиса изпищя, а аз изръмжах от болка и чух протежето ми да ме вика в слушалката. После мобилният телефон и хендсфрий устройството отлетяха в колата под напора на въздушната възглавница.

Изтъркаляхме се по двуметровия склон и се приземихме благополучно във влажното корито на плитък ручей.

О, той беше планирал съвършено нападението! Преди дори да успея да разкопчая колана и да вдигна оръжието си, халоса с чук стъклото до мен, разби го и ме зашемети с един замах. Извади глока от колана ми и го прибра в джоба си. «Извадено рамо — помислих си, — малко кръв.» Изплюх парченцата стъкло и се огледах за Алиса. И тя беше замаяна, но не изглеждаше зле пострадала. Убиецът не беше вдигнал оръжието си, стискаше само чука и аз си рекох, че ако побегне сега, Алиса има шанс да прекоси шубраците и да се спаси. Не особено голям шанс, но все пак… Трябваше обаче да действа светкавично.

— Алиса, бягай! Наляво! Ще успееш! Бързо!

Тя отвори вратата и се изтърколи навън.

Погледнах нагоре към шосето. Виждаше се само пикапът, паркиран край платното до поток, откъдето рибарите ловят жаби за стръв — досущ като дузината други камиони, които бях забелязал пътьом. Препречваше съвършено изгледа към нас откъм шосето. «Точно както аз използвах ТИР-а, за да избягам», помислих си мрачно.

Убиецът се протягаше да отвори вратата на колата. Присвих болезнено очи, благодарен, че той се бави. Така Алиса щеше да спечели време. Навигационната система щеше да покаже на хората ми точното ни местонахождение и полицията щеше да пристигне след петнайсет-двайсет минути. Алиса можеше да успее. Помолих се мислено, обръщайки се към плиткото корито на ручея, през което трябваше да побегне.

Само че тя не помръдваше.

По бузите иМ се стичаха сълзи. Стоеше до колата, навела глава, скръстила ръце пред окръглените си гърди. Дали бе ранена по-лошо, отколкото ми се стори?

Убиецът отвори вратата, бутна ме на земята и сръчно закопча на ръцете ми найлонови белезници. Пусна ме и аз се свлякох до щурците, пеещи в забрава сред калта с възкисел аромат.

«Белезници?», почудих се. Погледнах отново Алиса, която се беше подпряла върху колата, неспособна да срещне очите ми.

— Моля ви. — Говореше на нападателя. — Как е мама?

Не, тя не беше замаяна, не беше пострадала лошо и сега разбрах защо не бяга — защото беше безсмислено. Убиецът не преследваше нея. Преследваше мен.

Осъзнах цялата ужасна истина. Мъжът над мен се беше добрал някак си до Алиса преди седмици и я бе заплашил, че майка иМ ще пострада, ако откаже да съчини историята за корупция. Понеже компанията беше свързана с военна база, чийто командир познавах, престъпникът бе предположил, че ще назначат мен да я охранявам. През последната седмица беше черпил от Алиса подробни сведения за методите ни на действие. Не беше убиец, беше професионалист, нает да изтръгне информация от мен. За случая с организираната престъпна група, по който работех, естествено. Знаех новите самоличности на петимата свидетели по делото. Знаех къде ще ги настани Отделът за закрила на свидетели.

Борейки се за глътка въздух между сълзите, Алиса отрони:

— Казахте…

Наемникът обаче не иМ обърна никакво внимание. Погледна часовника си и се обади по телефона. На мъжа в колата уловка, предположих, когото протежето ми следваше неотлъчно на петдесет минути оттук. Не успя да се свърже. Явно бяха спрели колата веднага след като по телефона бе прозвучал трясъкът от счупеното стъкло.

Значи наемникът не разполагаше с толкова време, колкото му се искаше. Почудих се колко ли ще издържа на мъченията.

— Моля ви — прошепна Алиса отново. — Мама. Казахте, че ако направя каквото пожелаете… Моля ви… добре ли е тя?

Наемникът погледна към нея и сякаш импулсивно извади револвера от колана си и я простреля два пъти в главата.

Лицето ми се сгърчи. Жегна ме отчаяние.

Той извади омачкан найлонов плик от вътрешния си джоб, отвори го, коленичи до мен и изсипа съдържанието му на земята. Не видях какво е. Свали ми обувките и чорапите.

— Знаеш ли каква информация ми трябва? — тихо попита.

Кимнах утвърдително.

— Ще ми кажеш ли?

Успеех ли да издържа петнайсет минути, местната полиция може би щеше да пристигне, преди да умра. Поклатих отрицателно глава.

Безучастно, сякаш отговорът ми не е нито добър, нито лош, той се залови за работа.

«Дръж се петнайсет минути», окуражих се мислено.

Изпищях за пръв път след трийсет секунди. Скоро след това изкрещях пак и оттук насетне всяко издишване беше остър писък. Сълзите потекоха, а болката лумна като огън из тялото ми.

«Тринайсет минути — отброявах, — дванайсет…»

Но макар да не съм сигурен, сигурно не бяха минали повече от шест-седем минути, когато помолих пресекливо:

— Спри! Спри!

Послуша ме. А аз му казах всичко, което искаше да узнае.

Той си записа информацията и се изправи. Ключовете за пикапа се полюшваха в лявата му ръка. С дясната стискаше револвера. Насочи автоматичното оръжие към средата на челото ми и аз усетих облекчение, ужасно облекчение, че поне болката ще стихне.

Мъжът отстъпи назад, присви очи в очакване на изстрела и аз…

Септември 2010

Събота

«Целта на играта е да се нахлуе и превземе крепостта на противника или да се избие кралското семейство…»

Из инструкциите на играта «Феодал»

Глава 1

— Тежък случай, Корт.

— Давай — казах в микрофона.

Седях пред бюрото си и разговарях чрез хендсфрий устройството. Оставих старата бележка, която четях.

— Семейството е във Феърфакс. Наемникът има зелена светлина и сроковете му са кратки.

— Колко?

— Няколко дни.

— Знаеш ли кой го е наел?

— Не, синко.

Беше събота, рано сутринта. При тази професия работният ден и работната седмица са с различна продължителност. Моята започна преди няколко дни; довърших лека задача в късния следобед вчера. Днес смятах да поразчистя стари документи — мое любимо занимание — ала организацията ни изисква да бъдем винаги на разположение.

— Продължавай, Фреди.

Усетих нещо странно в тона му. Работиш ли с някого десет години — макар и от време на време — си набелязваш ориентири.

Непоклатимият агент от ФБР сега се поколеба. Накрая рече:

— Добре, Корт, всъщност…

— Какво?

— Наемникът е Хенри Лавинг… Знам, знам… Но е потвърдено.

След миг, през който чувах единствено сърцето си и шепнещата в ушите ми кръв, отговорих автоматично, макар и безсмислено:

— Той е мъртъв. Роуд Айлънд.

— Беше мъртъв. Беше обявен за мъртъв.

Взрях се в дърветата пред прозореца, полюляващи се от лекия септемврийски ветрец, а после към бюрото. Изглеждаше спретнато, но беше възтясно и евтино. Отгоре бяха разхвърляни няколко документа, всеки изискващ повече или по-малко внимание от моя страна, както и кутия, която същата сутрин «Федекс» бяха доставили в къщата на няколко пресечки от офиса ми. Беше онлайн поръчка, която очаквах с нетърпение. Планирах да разгледам съдържанието иМ по време на едночасовата си обедна почивка. Сега я побутнах настрани.

— Разказвай.

— Някой друг е бил в сградата в Провидънс — попълни Фреди липсващото парче от мозайката, въпреки че аз се бях досетил почти веднага — правилно, ако съдех по думите на агента — какво се е случило. Преди две години складът, където Хенри Лавинг се беше скрил, след като избяга от капана, който му бях устроил, изгоря до основи. Съдебните медици установиха с точност ДНК на трупа. Дори и тежко обгоряло, тялото запазва около десет милиона проби от безочливата дезоксирибонуклеинова киселина, която няма как да скриеш или унищожиш, така че не си струва да опитваш.

Можеш обаче впоследствие да се добереш до лаборантите и да ги принудиш да излъжат — да удостоверят, че тялото е твоето.

Лавинг беше успял да предвиди клопката. Преди да тръгне на лов за подопечните ми, бе замислил резервен план — сигурно бе отвлякъл бездомник или беглец и го беше заключил в склада, в случай че се наложи да се спасява. Идеята с лаборанта звучеше умно и не особено невероятно, имайки предвид, че Хенри Лавинг се беше шлифовал да манипулира хората да постъпват пряко волята си.

И мъжът, чиято смърт в пламъците зарадва — не би било пресилено да кажа и «ощастливи» — мнозина, изневиделица се оказа жив и здрав.

На прага се появи сянка. Беше Арън Елис — шефът на организацията ни, мъжът, на когото рапортувах директно. Рус и невероятно широкоплещест. Тънките му устни се раздалечиха. Не знаеше, че разговарям по телефона.

— Чу ли? Роуд Айлънд. Не е бил Лавинг.

— Фреди е на линия — посочих към слушалката.

— В кабинета ми в десет?

— Дадено.

Излезе пъргаво с кафявите си мокасини с пискюли в пълен дисонанс със светлосивите чорапи.

Казах на агента от ФБР, седнал в кабинета си на петнайсетина километра от мен:

— Беше Арън.

— Разбрах — отвърна Фреди. — Моят шеф уведоми твоя шеф. Аз уведомявам теб. Ще работим заедно, синко. Обади ми се, когато успееш.

— Почакай. Семейството във Феърфакс? Изпрати ли им бавачки?

— Не още. Събитията са пресни.

— Изпрати някого веднага.

— Лавинг още не е наблизо.

— Въпреки това.

— Е…

— Направи го.

— Твоя воля и прочее, и прочее.

Фреди затвори, преди да успея да отговоря.

Хенри Лавинг…

Застинах за секунда, вперил поглед през прозореца на необозначената щабквартира на организацията ми в Стария град в Александрия — натрапчиво неугледна сграда, събирателен образ на грозната архитектура от 70-те. Пред очите ми се разкриваше изглед към тревна полянка, антикварен магазин, «Старбъкс» и няколко храста край паркинг. Храстите клюмаха в различни посоки към масонския храм, сякаш посадени от герой на Дан Браун, който изпраща съобщение с помощта на растения вместо по имейл.

Очите ми се върнаха към кашончето от «Федекс» и документите върху бюрото ми.

Едната купчинка, прихваната с телбод, беше договор за наем на защитена къща край Силвър Спринг, Мериленд. Налагаше се под фалшива самоличност да спазаря по-нисък наем.

Другият документ беше заповед за освобождаване на човека, когото вчера благополучно предадох на двама строги мъже в също тъй строги костюми, чиито кабинети се намираха в Лангли, Вирджиния. Подписах заповедта и я пъхнах в кутията с надпис: «Външни».

Последния лист хартия, който четях, преди Фреди да се обади, бях донесъл неволно тук. В къщата снощи намерих игра, чиито инструкции исках да препрочета. Отворих кутията и открих този лист — съдържаше имена на гости, поканени на парти, както и списък с необходимите хранителни продукти и украса. Разсеяно пъхнах пожълтелия лист в джоба си и го открих тази сутрин. Партито се бе провело преди години. И беше последното нещо, което исках да си припомням сега.

Взрях се в списъка и пъхнах пожълтелия правоъгълник в машинката за нарязване, която го превърна в конфети.

Оставих кашончето от «Федекс» в сейфа зад бюрото — нищо особено, никакви скенери, просто ключалка с цифрова комбинация — и станах. Метнах тъмно сако върху бялата риза — обичайното ми работно облекло, дори когато работя през уикенда. Излязох от стаята си и закрачих наляво към кабинета на шефа по сивия килим в дългия коридор, нашарен със снопове лъчи, избледнели от огледалните бронирани стъкла на прозорците. В ума ми вече не се въртяха цени на пазара на имоти в Мериленд, куриерски пратки и неканени свидетелства от миналото. Съсредоточих се изцяло върху появата на Хенри Лавинг — мъжа, който преди шест години подложи на мъчения и уби моя наставник и близък приятел Аби Фалоу в долчинка до поле в Северна Каролина, докато виковете му ехтяха в ушите ми по неизключения телефон.

Седем минути викове преди милостивия изстрел, произведен не от милосърдие, а в името на професионалната ефективност.

Глава 2

Седях в един от протритите столове в кабинета на директора ни до мъж, който очевидно ме познаваше, понеже ми кимна с известна фамилиарност, когато влязох. Аз обаче не се досещах кой е, освен че е федерален прокурор. Горе-долу мой връстник — около четирийсетте, нисък, леко закръглен, с коса, нуждаеща се от подстригване. Очи на лисица.

Арън Елис забеляза погледа ми.

— Помниш Джейсън Уестърфийлд, нали? Държавен прокурор.

Не прибегнах до празнословно шикалкавене. Просто се ръкувах с него.

— Фреди ме въведе в ситуацията.

— Агент Фредерикс? — попита Уестърфийлд.

— Точно така. Каза, че имаме семейство във Феърфакс и наемник, който се нуждае от информация в близките няколко дни.

Гласът на Уестърфийлд беше звънлив и дразнещо игрив.

— И още как! Така чухме и ние. Не знаем много засега, освен че наемникът е получил нареждане да действа. Трябва да набави информацията до понеделник вечерта или ще настане апокалипсис. Нямаме представа какво, по дяволите, означава това. Pardonez moi.[1]

Аз бях облечен като прокурор преди заседание в съдебната зала, но Уестърфийлд носеше спортни дрехи. Не като за работа през уикенда, а планинарски екип — камуфлажни панталони, карирана риза и шушляково яке. Необичайно за Вашингтон, където съботата и неделята често са работни дни. Явно си падаше по излети на открито. Забелязах също, че седи приведен на ръба на стола и стиска документите с дебелите си, къси пръсти. Не нервно — не изглеждаше да се нервира лесно — ала развълнувано. Изгаряше от ентусиазъм.

Друг глас, женски, долетя иззад гърбовете ни:

— Съжалявам за закъснението.

Към нас се присъедини жена на около трийсет. Характерното кимване ми подсказа, че е асистентка на Уестърфийлд. Права руса коса до раменете. Нови или току-що излезли от химическо чистене дънки, бял пуловер под кафяво спортно сако и огърлица от забележителни кремави перли. По обеците иМ проблясваха също тъй впечатляващи перли и диаманти. Очилата иМ с тъмни рамки бяха — въпреки младостта иМ — трифокални. Разбрах по начина, по който извърташе леко глава, докато оглеждаше кабинета и мен. Пастирите трябва да са наясно с пазарните привички на подопечните си — помагат да ги опознаем — и аз инстинктивно отбелязах: «Шанел», «Коуч», «Картие». Богато момиче, навярно сред отличниците на випуска по право в «Йейл» или «Принстън».

— Това е помощник-прокурор Крис Тийзли. Тя се ръкува с мен и кимна на Елис.

— Тъкмо им обяснявах положението със семейство Кеслер. — Уестърфийлд се обърна към нас: — Крис ще работи с нас по случая.

— Да чуем подробностите — обадих се аз, усетил как Тийзли ароматизира дискретно въздуха с ухание на цветя.

Отвори куфарчето си със звучно изщракване и подаде папка на шефа си. Докато той я прелистваше, се вгледах в една рисунка на стената. Ъгловият кабинет на Елис не беше голям, но бе украсен със снимки и много картини: някои от галериите из моловете, някои — нарисувани от децата му. Очите ми привлече къща на хълма, изобразена доста сполучливо с водни бои.

По стените в моя кабинет висяха само списъци с телефонни номера.

— Ето как стоят нещата — обърна се Уестърфийлд към мен и Елис. — Тази сутрин ми се обадиха от офиса на Бюрото в Чарлстън, Западна Вирджиния. Накратко — щатската полиция подготвяла капан за метадонови босове и се натъкнала на отпечатъци на уличен телефон, които се оказали на Хенри Лавинг. Незнайно защо, съдебните разпореждания за издирване не били анулирани след смъртта му, тоест — след мнимата му смърт, както изглежда. Обадили се на нашите хора, които открили, че преди седмица Лавинг е долетял в Чарлстън под фалшива самоличност. Никой не знае откъде. Най-сетне тази сутрин попаднали на дирите му в мотел в Уинфийлд. Той обаче вече се бил изнесъл няколко часа по-рано — около осем и половина. Рецепционистът не знае къде.

С едно кимване Уестърфийлд даде думата на Тийзли.

— Разпорежданията за проследяване все още са валидни и агентите проверили имейлите в хотела. Един получен и един изпратен — заповедта за действие и потвърждението на Лавинг.

— Какво прави в Западна Вирджиния? — попита Елис.

Познавах Лавинг по-добре от всички в стаята.

— Обикновено работеше с партньор — отвърнах. — Явно е взел някого оттам. И оръжие. Не би летял въоръжен. Във всеки случай би отбягвал летищата край Вашингтон. Мнозина тук помнят как изглежда след… след случилото се преди няколко години. — После попитах: — Интернет адресът на подателя?

— Прекаран през прокси сървъри. Непроследим.

— Телефонни обаждания до или от стаята му в хотела? — попитах.

— Mais non.[2]

Френският ме дразнеше. Дали Уестърфийлд се беше прибрал наскоро от групова екскурзия до Франция, или се готвеше да съди някой алжирски терорист?

— Какво точно гласи заповедта, Джейсън? — търпеливо се поинтересувах.

С едно кимване той отстъпи думата на Крис Тийзли.

— Както споменахте, просто му дават зелена светлина — подхвана тя. — Явно са уточнили подробностите в предишен разговор.

— Продължете, моля — насърчих я аз.

Жената зачете:

— Лавинг: Отг. «Кеслер». Трябват подробности, съгласно обсъденото. До полунощ в понеделник. Иначе изникват неприемливи последствия, както посочихме. След получаване на данните обектът да се елиминира. Край на цитата. Следва адрес във Феърфакс.

Неприемливи последствия… Апокалипсис.

— Звуков файл?

— Не.

Останах разочарован. Гласовият анализ говори много за човека — пол (почти винаги), национални и етнически корени, заболявания, възможно е да се извлекат и правдоподобни морфологични заключения за формата на устата и гърлото. Разполагахме поне с потвърдена самоличност на жертвата, което беше плюс.

— Кеслер е ченге във Вашингтон. Райън Кеслер, детектив — обясни Уестърфийлд.

— Отговорът на Лавинг?

— Потвърдено. Само толкова.

— Поръчителят иска «подробности» — цитира Уестърфийлд по памет — «до полунощ в понеделник». Подробности…

Помолих да видя разпечатката. Забелязах, че Тийзли се поколеба леко, после ми я подаде, понеже Уестърфийлд не реагира.

Изчетох краткия текст.

— Граматика, правопис и пунктуация — правилни. «Съгласно» е използвано на място. — Тийзли се намръщи при тази забележка. Не иМ обясних, че лаконичният стил е предимство. Не беше мое протеже. Продължих: — Запетайките също са където трябва — рядко явление.

Вече всички ме зяпнаха. Преди време изучавах лингвистика. И малко филология — науката за езика и анализирането на текстове.

Елис приведе врат. В колежа беше участвал в отбора по борба, но доколкото знаех, понастоящем бе изоставил спорта. Обаче все още приличаше на железен триъгълник.

— Тръгнал е в осем и половина тази сутрин. Сигурно носи оръжие и няма да се качи на самолет. И не би рискувал да го видят на някое летище тук, както отбеляза Корт. Все още е на около четири часа оттук.

— Колата му? — попитах.

— Още нищо. Бюрото изпрати екип да претърси в хотела и ресторантите наоколо.

— Този Кеслер — вметна Елис — какво знае, та поръчителят е толкова заинтересуван да го разпита?

— Нямаме представа — отговори Уестърфийлд.

— Кой точно е Кеслер? — попитах.

— Разполагам с информация — каза Тийзли.

Докато младата прокурорка ровеше из папката, аз се попитах защо Уестърфийлд е дошъл при нас. Известни сме като телохранители за извънредни обстоятелства (поне така ни нарича Арън Елис пред бюджетната комисия, което ме смущава донякъде, но очевидно се приема добре на Хълма[3]). Бюрото за дипломатическа сигурност към Държавния департамент и Сикрет Сървис охраняват американските и чуждестранните държавни глави. «Закрила на свидетелите» осигурява на добродетелните и на разкаялите се злосторници нова самоличност и ги пуска по света. Ние, от друга страна, се намесваме само в случаи, когато нуждаещият се от закрила е поставен под доказана непосредствена заплаха. Наричат ни още «телохранители по спешност».

Критериите са размити, ала предвид ограничените средства, ние поемаме предимно случаи, когато набелязаната жертва е свързана с националната сигурност (шпионинът, когото вчера предадох на джентълмените от ЦРУ, например) или общественото здравеопазване — миналата година охранявахме свидетел в дело за нелегална продажба на лекарства, отпускани само по лекарско предписание.

Положението се проясни, когато Тийзли ни представи биографията на полицая.

— Детектив Райън Кеслер, на четирийсет и две. Женен, с едно дете. Разследва финансови престъпления в района на Вашингтон, с петнайсетгодишен стаж, награден с медал… Навярно сте чували за него.

Погледнах към шефа си, който поклати отрицателно глава от името на двама ни.

— Герой е. Преди няколко години влезе в новините. Работел под прикритие и се натъкнал на кражба в закусвалня в Норт Уест. Спасил клиентите, но го ранили. Интервюираха го в публицистични предавания, а по полицейските програми на «Дискавъри Чанъл» излъчиха епизод за него.

Не гледах много телевизия. Ала положението ми се изясни. Полицай — герой, взет на прицел от наемник като Хенри Лавинг… Уестърфийлд бе съзрял възможност той самият да се прояви като герой — да води делото срещу поръчителя, навярно участник във финансова измама, разследвана от Кеслер. Дори измамата да се окажеше дребна — а нищо чудно да беше и мащабна — Уестърфийлд охотно би включил в дневния си ред човека, взел на мушка храброто вашингтонско ченге. Не го презрях заради това; във Вашингтон всичко е въпрос на лична, както и на обществена политика. Не ме интересуваше дали случаят обслужва кариерата на прокурора. Единствената ми цел беше да опазя семейство Кеслер.

Интересуваше ме също и личността на замесения наемник.

— Alors[4] — заключи Уестърфийлд. — Това е. Кеслер е пъхал nez[5], където не бива. Предстои да разберем къде, какво, кой, кога и защо.

— Като начало ще побързаме да въдворим Кеслерови в ареста.

— В ареста? — попитах.

— Да, сър — отговори Тийзли. — Избрахме затвора в Хенсън. Проучих го и установих, че наскоро са обновили алармените си системи. Прегледах и досиетата на всички пазачи в «приятелското» крило. Добър избор.

— C'est vrai.[6]

— Напротив — възразих.

— Нима? — възкликна Уестърфийлд.

Обясних, че задържането в изолирано крило на поправителна институция с цел осигуряване на закрила е подходящо в някои случаи, но не и в този.

— Хмм… — проточи прокурорът. — Смятахме да го придружи някой от вашите хора, non? Ефикасно е. Агент Фредерикс и вие ще го разпитате. Ще съберете доста информация. В ареста свидетелите си припомнят неща, които иначе пропускат. Съдействат повече от охотно.

— Моят опит при подобни обстоятелства не потвърждава думите ви.

— Нима?

— Приберете ли някого в ареста, външен човек не може да се добере до него. — Кимнах към Тийзли в знак на признание за усърдното иМ проучване и продължих: — Убеден съм, че персоналът е добре проверен. С всеки друг наемник бих се съгласил. Ала си имаме работа с Хенри Лавинг. Знам как действа той. Ако въдворим Кеслерови там, ще намери начин да се добере до охраната. Повечето са млади мъже. На мястото на Лавинг бих избрал някой с бременна съпруга — за предпочитане с първото им дете — и бих я посетил. — Тийзли примигна смутено от невъзмутимия ми тон. — После пазачът ще направи всичко, което Лавинг пожелае. А вътре семейството не разполага с път за бягство. Ще бъде като в капан.

— Като petites lupins[7] — додаде Уестърфийлд, ала не толкова саркастично, колкото очаквах. Обмисляше съображенията ми.

— Освен това Кеслер е ченге. Трудно ще го убедим. Поне половин дузина са причините да не затваряме полицай в ареста.

— Къде ще ги скрием тогава? — попита Уестърфийлд.

— Не знам още. Трябва да го обмисля — отвърнах.

Уестърфийлд се взря в стената, макар да не успях да определя към коя рисунка или диплома гледа. Най-сетне каза на Тийзли:

— Дай му адреса на Кеслер.

Младата жена го записа с доста по-разбираем почерк от този на шефа си. Когато ми го подаде, ме лъхна поредната вълна парфюм.

Взех бележката и им благодарих. Често се забавлявам със състезателни игри — всякакви видове — и съм се научил да приемам скромно и великодушно победите — теория, която прилагам и в професионалния си живот. Етикеция, разбира се, но съм забелязал, че победителите печелят леко психологическо предимство, когато се срещнат пак със същия опонент.

Те станаха. Прокурорът каза:

— Добре, направете всичко възможно да откриете кой е наел Лавинг и защо.

— Това е главният ни приоритет — уверих го, макар да не беше така.

— Au revoir.[8] — Уестърфийлд и Тийзли излязоха, като прокурорът я инструктираше тихичко.

Станах и аз. Трябваше да се отбия у дома, за да взема това-онова за предстоящата задача.

— Ще докладвам от мястото на събитията — казах на Елис.

— Корт?

Спрях пред прага и го погледнах.

— Да не се пращат Кеслерови в ареста… звучи смислено, нали? Предпочиташ да ги заведеш в защитена къща и оттам да ръководиш случая?

Подкрепяше ме — ако не друго, Арън Елис винаги заставаше зад подчинените си — и щеше да се съобрази с мнението ми по въпроса. Всъщност обаче не очакваше уверения, че е тактически неиздържано да ги затворим в ареста.

Питаше следното — дали взема правилно решение като избира мен, а не някой друг, да пази семейството от Хенри Лавинг. Накратко — дали ще съм обективен, след като престъпникът е убил наставника ми, и както се оказа, е избегнал капана, който му бях устроил преди няколко години?

— Защитената къща е най-ефективният подход — отговорих на Елис, върнах се в кабинета си и извадих ключовете за чекмеджето, където държах оръжието си.

Глава 3

Много държавни агенции назовават служителите и отделите си с инициали или с акроними, ала незнайно защо, в нашата на мода са псевдонимите.

Основните телохранители в организацията си наричаме «клонинги», понеже следват подопечните си като сянка. В отдела за техническа поддръжка и комуникации работят «магьосници». Има и «чистачи» — аналитиците и тактиците, способни да забележат снайпер от километър и половина разстояние или бомба, скрита в мобилния телефон на жертвата. Колегите, отговорни за наблюдението, логично са «шпиони».

Аз съм в Отдела за стратегическа защита — най-старшия от осемте му служители. Ние обмисляме и привеждаме в действие плановете за защита на поверените ни хора. Заради мисията си носим прозвището «пастири».

Едно звено — Отделът за проучвания, най-важният според мен, няма прозвище. Пастирите не могат да си свършат работата добре без добро предварително разузнаване. Често поучавам младшите служители, че ако се постараят при предварителното проучване, ще си спестят тактическа огнева сила по-късно.

За щастие моето протеже беше най-способното в отдела.

Обадих иМ се.

Едно позвъняване. После от слушалката долетя гласът иМ:

— Дюбоа.

Обаждах се на подсигурения иМ срещу подслушване телефон, та затова началото беше делово.

— Клер. Изникна ситуация.

— Да?

— Лавинг е жив.

Обмисли информацията.

— Жив?… Не ми изглежда възможно.

— Но е.

— Да помислим… — заговори тя почти на себе си. — Изгорялата кола, ДНК анализът… Помня доклада. Изреждаха съвпаденията, помниш ли? — Клер Дюбоа беше по-възрастна, отколкото подсказваше момичешкият иМ глас, макар и не много по-възрастна. Къса кестенява коса, деликатно сърцевидно лице, навярно изваяна фигура — и аз като всеки мъж бях любопитен, но тя оставаше скрита под широките панталони, които всъщност предпочитах да носи вместо поли и рокли. Заради удобството, не за друго.

— Няма значение. В града ли си? Трябваш ми.

— Питаш дали съм отпътувала през почивните дни? Не. Плановете се промениха. Искаш ли да дойда? — попита ме с енергичния си невъзмутим глас.

Представих си как закусва, а септемврийските лъчи струят през прозореца на тихата иМ къща в Арлингтън, Вирджиния. Дали носеше плътна тениска или пристегнат с колан халат? Въображението ми не можеше да нарисува нито един от вариантите. Възможно беше да седи срещу млад мъж с набола брадичка, надзъртащ любопитно към нея през сведения «Вашингтон Поуст». И това оставаше загадка.

— Набелязаната жертва е във Феърфакс. Не знам подробности. Времето ни притиска.

— Разбрано. Само да уредя това-онова. — Чух трополене на клавиши, Клер пишеше по-бързо от всички на света. Промърмори по-скоро на себе си: — Госпожа Глоцки, съседите… водата… добре. След двайсет минути съм там.

Подозирах, че страда от някаква степен на хиперактивност. Ала това обикновено работеше в моя полза.

— Ще съм на път със семейството, но ще ти възлагам задачите по телефона.

Сбогувахме се. Отчетох се в транспортния отдел, че ще взема един «Нисан Армада» от просторния гараж под сградата. Подкарах по «Кинг Стрийт», после по тесните старинни улички на Стария град в Александрия и прекосих река Потомак откъм Вирджиния, недалеч от Вашингтон.

Колата не беше издайнически черна, а светлосива, прашна и поочукана. Превозните средства са съществена част от бизнеса в сферата на личната охрана и нисанът — както всичките ни останали коли — беше модифициран с бронирани стъкла и врати, пневматични гуми, подсилени амортисьори и облицован със стиропор горивен резервоар. Били — нашият специалист по автопарка — беше подсигурил скарата с «бандаж», както го наричаше той — брониран панел за защита на двигателя.

Паркирах по диагонал и влетях в къщата от кафяв камък, из която още се носеше ароматът на сутрешното кафе, което само преди час си бях сварил в специалната машина за една чаша. Опаковах набързо голяма раница. Тук, за разлика от кабинета, стените бяха осеяни със свидетелства от миналото ми — дипломи, удостоверения от допълнителни образователни курсове, благодарности от бивши работодатели и доволни клиенти, сред които Държавният департамент, ЦРУ, ФБР. Също и британските МИ5. Имаше и няколко фотографии от по-ранните ми години, заснети във Вирджиния, Охайо и Тексас.

Не знам защо бях решил да окача този миш-маш по стените. Рядко го поглеждах и никога не канех приятели тук. Преди няколко години просто си помислих, че така е редно, когато се преместиш сам в просторна къща.

Преоблякох се. Обух джинси, камуфлажно яке и черна поло блуза. Заключих, нагласих двете аларми и се върнах в колата. Поех към магистралата, като същевременно набрах номер и пъхнах хендсфрий устройството в ухото си.

След трийсет минути бях пред дома на семейството, за което трябваше да се погрижа.

Феърфакс, Вирджиния, е приятно предградие с всякакви жилища — от бунгала с по две спални и плътни редици градски къщи до разкошни десетакрови[9] имения, отделени едно от друго от демилитаризирани зони, маркирани с бариери от дървета. Къщата на Кеслерови заемаше златната среда между тези крайности и беше разположена сред едноакров двор — наполовина тревист, наполовина засаден с дръвчета, чиито листа започваха да губят лятната си жизненост и се готвеха да пожълтеят — дървета, отбелязах си наум, които предоставяха съвършено прикритие за снайперист, ако Хенри Лавинг си бе довел подкрепление.

Направих полукръг, паркирах нисана в алеята и слязох. Не познавах лично агентите от ФБР от другата страна на улицата, ала ги бях видял на снимките, изпратени от асистента на Фреди. Приближих колата им. И те разполагаха с описанието ми, но за всеки случай държах ръцете си отпуснати край тялото, докато видят кой съм. Представихме се.

— Никой не е спирал пред къщата, откакто сме тук.

Прибрах служебната си карта.

— Регистрационни табели от други щати?

— Не сме забелязали.

По-различно от «не».

Един от агентите посочи широкото четирилентово шосе наблизо.

— Видяхме няколко вана там, големи. Намалиха, погледнаха насам и продължиха.

— На север ли отиваха? — попитах.

— Да.

— На половин пресечка оттук има училище. Днес играят футболен мач. Учебната година започна наскоро. Предполагам, че са били родители, които са се чудили накъде да свърнат за игрището.

Информацията ми изненада и двамата. Клер Дюбоа ме бе осведомила по пътя, след като я помолих да провери за събития в района.

— Но ми сигнализирайте незабавно, ако ги видите пак.

Нагоре по улицата хората косяха пооредялата трева в дворовете си или събираха с гребла първите окапали листа. Беше топъл, свеж ден. Огледах два пъти целия район. Често ме обвиняват в параноя. И навярно са прави. Ала противникът ми беше Хенри Лавинг, шлифован в изкуството да остава невидим… до последния момент, разбира се, когато заявява присъствието си натрапчиво. Спомних си отново как преди две години в Роуд Айлънд излезе въоръжен от кола, в която просто нямаше как да е бил.

Само че беше.

Наместих раницата си, върнах се до нисана и погледнах отражението си в стъклото. Понеже Райън Кеслер беше полицай, реших, че ще спечеля доверието му, ако изглеждам по-скоро като ченге под прикритие, отколкото като строг федерален агент, какъвто по-скоро съм. С небрежните дрехи, късата, пооредяла кафеникава коса и брадичка, по-малка, отколкото ми се иска, сигурно приличах на десетките делови татковци на по четирийсет, окуражаващи гръмогласно синовете или дъщерите си на футболното игрище наблизо.

Обадих се по кодирания телефон.

— Ти ли си? — попита Фреди.

— Пред Кеслерови съм.

— Забеляза ли момчетата ми?

— Да. Избрали са добро място. И видно.

— Какво да правят? Да се скрият зад глинените гномчета в ливадите? В предградията сте, синко.

— Не беше критика. Ако Лавинг е изпратил разузнавач в района, искам да разбере, че сме на линия.

— Смяташ, че някой вече се е добрал дотам?

— Вероятно. Но няма да предприеме нищо, преди да пристигне и Лавинг. Нещо повече за местонахождението или превозното му средство?

— Не.

«Къде ли е Лавинг сега?», почудих се, представяйки си магистралата от Западна Вирджиния. Разполагахме със защитена къща, много добра, в Лъри. Дали Лавинг приближаваше?

— Почакай, получавам нещо… — обади се Фреди. — Интересно. Тъкмо попита. Екипът в мотела ми изпрати подробности. Потеглил е в светъл седан. Никой не е забелязал модел, година, отличителни белези.

Хенри Лавинг активира гените на забравата. Вярно е обаче, че повечето хора са извънредно ненаблюдателни.

— Според мен му трябват поне три часа да стигне при вас — констатира Фреди. — И ще изгуби още време в подготовка, преди да нападне Кеслерови.

— Задължени ли са ти щатските полицаи във Вирджиния?

— Не, но аз съм такова мило момче, че няма да ми откажат нищо.

Понякога лукавството на Фреди ме изнервя. Но в този труден бизнес всички средства са позволени.

— Ще дадеш ли снимката му на щатската полиция? Нареди да я разпратят до всички коли между Феърфакс и Западна Вирджиния с оранжев код.

Патрулните полицаи щяха да получат съобщението на компютрите си и да се оглеждат за светли коли и шофьор, отговарящ на описанието на Лавинг. Оранжевият код означаваше, че е опасен.

— Ще го направя, но знам, че си математически факир, Корт.

— И?

— Раздели милион коли на четирийсет патрулни полицаи. Какво се получава?

— Благодаря, Фреди.

Сбогувахме се и набрах номера на Райън Кеслер.

— Ало?

Казах му кой съм, съобщих му, че съм пристигнал и след минута-две ще съм при него. Помолих го да се обади на Фреди да удостовери самоличността ми — добра мярка за сигурност, но я приложих и за да налея масло в параноята му. Знаех, че понеже Кеслер е полицай — при това награден с медал — ще ми се подчинява неохотно и исках да усети реалността на заплахата.

Тишина.

— Там ли сте, детектив Кеслер?

— Вижте, сър, казах на агент Фредерикс и на онези мъже отвън… забелязвам и вас, агент Корт… Казах им, че няма нужда.

— Все пак бих искал да поговорим. Ако не възразявате.

Не си направи труда да скрие раздразнението си.

— Само си губите времето.

— Ще ви бъда признателен — любезно отвърнах.

Държах се свръхучтиво — протоколно, както твърдят понякога. Ала спокойното, сдържано поведение често печели съдействие по-лесно от шумните заплахи, в които така или иначе не ме бива много.

— Добре, добре. Ще се обадя на агент Фредерикс.

Попитах го дали е въоръжен.

— Да. Проблем ли е? — възкликна сприхаво.

— Не. Изобщо.

Бих предпочел да не е въоръжен, но като полицай имаше право да носи оръжие, а битката да придумаш ченге да се откаже от пистолета рядко си струва усилията.

Дадох му време да поговори с Фреди, докато оглеждах дома му.

Почти всички еднофамилни къщи не са пригодени да защитават обитателите си.

Видимост, лесно проницаема конструкция, запалимост, уязвимост срещу термални сензори, ограничени маршрути за бягство. Не предлагат никакво тактическо укритие. Един-единствен куршум е достатъчен да сломи съпротивата. Гордо рекламираните пет минути за реакция от страна на охранителните компании означават просто, че престъпникът разполага с гарантиран прозорец да мародерства безнаказано. Да не говорим, че дългата диря на финансовите документи и нотариалните свидетелства за недвижими имоти и автомобили за нула време го отвежда право до прага и на най-уединения гражданин.

Подопечните ни, естествено, винаги предпочитат сигурното убежище на дома си, но аз ги извеждам от обичното домашно огнище възможно най-бързо.

При вида на паянтовата къща в колониален стил се зарекох при първа възможност да укрия другаде семейството на Райън Кеслер.

Тръгнах към входа, оглеждайки прозорците. Отвори ми Кеслер. Знаех как изглежда от служебните файлове и допълнителните проучвания. Озърнах се към безлюдното стълбище и отпуснах ръката си до тялото.

Той свали своята от кобура на хълбока.

Представих се. Ръкувахме се. Показах му служебната карта, върху която имаше моя снимка, името ми и лого на федералното правителство, включително орел като на правосъдното министерство, но с по-различен дизайн. Нашата организация не се отличава с нищо специфично. Описан съм просто като «правителствен служител».

Той огледа набързо картата и не зададе въпросите, които аз бих задал.

— Обади ли се на агент Фредерикс да ме провериш?

— Не.

Навярно се уповаваше на полицейската си интуиция да потвърди версията ми. Сигурно не му се видях много заплашителен.

Райън Кеслер беше набит мъж, широкоплещест, с черна коса. Изглеждаше състарен. Когато наведе глава — наложи се, понеже бях по-нисък и с едно стъпало по-долу — двойната му брадичка увисна. Окръглено коремче над кокалести крака и хълбоци. Мастиленочерни очи с остър поглед. По лицето му изглеждаше също толкова невъзможно да се появи усмивка, колкото по моето. Предположих, че при разпити се представя добре.

— Е, агент Корт…

— Просто Корт.

— Едно име? Като рок звезда?

В картата бяха отбелязани и два инициала, но аз използвам само Корт. На Кеслер — както на някои други — този факт явно му се стори претенциозен. Не му обясних, че става дума просто за мъдра стратегия. Основното правило в моята професия е да разкриваш пред околните — добрите, лошите и неутралните — колкото може по-малко информация за себе си. Колкото повече знаят за теб, толкова по-уязвим ставаш и по-трудно закриляш подопечните си.

— Агент Фредерикс пътува насам — казах му.

Въздъхна.

— Станало е голямо объркване. Никой няма причина да ме заплашва. Не преследвам «Джей Ейтс».

Една от най-опасните латино банди във Феърфакс.

— Все пак бих желал да вляза, ако може.

— Значи работиш в отдел за охрана?

— Точно така.

Огледа ме от главата до петите. Висок съм горе-долу метър и осемдесет и тежа около осемдесетина килограма — плюс-минус два в зависимост от естеството на работата и любимия ми сандвич през съответния месец. Не съм бил в армията, не съм се обучавал в курсовете на ФБР в Куонтико. Владея основни методи за самозащита, но не и впечатляващи бойни изкуства. Нямам татуировки. Обичам тичането и походите на открито, но маратоните и фитнесът не са ми по вкуса. От време на време правя лицеви опори и коремни преси, вдъхновен от навярно погрешната идея, че упражненията подобряват кръвообращението и ми позволяват да си поръчвам с чиста съвест повече кашкавал в сандвича. Добър стрелец съм, носех четирийсеткалибров «Глок 23» в кобур «Галко Ройъл Гард» от вътрешната страна на колана и автоматична палка «Монаднок». Райън Кеслер не ги виждаше, но така или иначе въоръжението ми щеше да му се стори твърде скромно.

— И тези там — очите му се насочиха към колата на ФБР на отсрещния тротоар — само притесняват жена ми и дъщеря ми. Май са прекалено на показ, не мислиш ли?

Учудих се, че мнението ни съвпада.

— Така е. Но те са по-скоро възпираща мярка.

— Е, пак ще повторя — съжалявам, че сте си изгубили времето. Обсъдих го с шефа си.

— Главен детектив Люис. Аз също говорих с него по пътя.

Роналд Люис от градската полиция на област Колумбия. Набит, широколик, с тъмнокафява кожа. Прям. Не го познавах лично, но бях чувал, че е успял да овладее някои от най-опасните квартали в един от най-опасните градове в страната. Беше започнал като уличен патрул и се бе издигнал до най-високите етажи в полицейското управление. Смятаха го за герой — също като Райън Кеслер.

Райън замълча, осъзнал, че и аз съм си подготвил домашното.

— Значи ти е казал, че не вижда причина да ме вземат на прицел. Сега ще те помоля да си вървиш. Съжалявам, че си пропиля времето.

— Господин Кеслер, направете ми услуга — помолих. — Нека вляза да ви запозная с положението. Десет минути.

Държах се любезно, без нито намек раздразнение. Не добавих нищо повече, не изложих аргументи, споровете пред прага се печелят трудно, опонентът може просто да се прибере и да захлопне вратата. Гледах го очаквателно. Очите ми не се отлепяха от неговите.

Той въздъхна отново. Шумно.

— Хубаво. Влез. Пет минути.

Обърна се и накуцвайки ме поведе през спретнатата къща, която миришеше на лимонов лак за дърво и на кафе. Не можах да добия кой знае какво впечатление за него и за семейството му, но вниманието ми привлече пожълтяла първа страница от «Вашингтон Поуст», окачена в дневната: «Полицай спасява героично двама по време на обир». Снимка на по-млад Райън Кеслер придружаваше статията.

По пътя за насам Клер Дюбоа — работоспособна като часовников механизъм — ми бе докладвала подробности за Райън — първата иМ задача. Стана дума и за спасителната му акция. Някакъв хулиган ограбил закусвалня във Вашингтон, паникьосал се и започнал да стреля. Райън имал среща с информатор и се оказал в алеята зад закусвалнята. Чул изстрелите, извадил оръжието си и влетял през задния вход — за собственика и съпругата му вече било твърде късно, но успял да спаси клиентите, а крадецът го ранил в крака, преди да побегне.

Историята завършваше любопитно — една от клиентките, Джоан, се сприятелила с него. Започнали да излизат и се оженили. Кеслер имаше дъщеря от първата си съпруга, починала от рак на яйчниците, когато момиченцето било на шест.

След като ме запозна с биографията му, Дюбоа заключи:

— Колко романтично! Спасил иМ е живота. Рицар в блестяща броня.

Не чета много художествена литература, но обичам историята, включително средновековната. Бих могъл да я уведомя, че броните са най-несполучливата защитна система на всички времена; хващат окото, ала с тях воинът е по-уязвим, отколкото с най-обикновен щит, шлем и плетена ризница или без нищо.

Помислих си също, че да те прострелят в крака е доста неромантичен начин да си намериш съпруга.

Докато прекосявахме тясната дневна, Райън се обади:

— Приятен съботен ден. Не предпочиташ ли да го прекараш с децата и съпругата си?

— Не съм женен. И нямам деца.

Той замълча за секунда — позната реакция. Характерна за мъжете на определена възраст от предградията, след като научат, че разговарят с бездетен четирийсетгодишен ерген.

— Да влезем тук.

Озовахме се в кухнята и нови миризми се примесиха с останалите — обилна закуска, по принцип не по вкуса ми. Беше разхвърляно, купчина чинии се издигаше в мивката. Върху облегалките на белите столове в колониален стил около светложълтата маса бяха натрупани якета и пуловери. Книжните торбички от «Сейфуей» покрай стената надвишаваха пликовете от «Хоул Фуудс» с четири към едно. Навсякъде се валяха учебници, маратонки, опаковки на дискове, рекламни брошури и списания.

— Кафе? — попита Райън, понеже му се пиеше и не искаше да се държи грубо, а само обезкуражително.

— Не, благодаря.

Наля си кафе, а аз пристъпих до прозореца и надзърнах към задния двор, който по нищо не се различаваше от хилядите наоколо. Огледах прозорците и вратите.

Забелязал проверката, Райън отпи доволно от чашата.

— Наистина, агент Корт, няма нужда да ме пазят.

— Всъщност искам да отведа теб и семейството ти в защитена къща, докато открием кой стои зад всичко това.

— Да се изнесем? — изсумтя подигравателно той.

— Най-много за няколко дни.

От горния етаж долиташе шум, но долу не виждах никого. Клер Дюбоа ме беше информирала и за семейството на Райън. Джоан Кеслер, на трийсет и девет, работила като статистик около осем години, после, след като срещнала и се омъжила за вдовеца Райън, напуснала работа, за да се грижи за заварената си дъщеря, която по онова време била на десет.

Дъщерята — Аманда — учела в общинска гимназия. Има добри оценки и участва в три извънкласни програми за напреднали — по история, английски и френски. Спомената е в гимназиалния годишник. Включва се в много доброволни инициативи.

Запитах се дали заради смъртта на майка иМ някои от инициативите не подпомагат болници и други здравни заведения. И играе баскетбол. Това беше моят спорт. Не ми личи. Но не е необходимо да си толкова висок. Наистина. Въпросът е да можеш да дриблираш. Здравата.

Райън се обади:

— Виж, аз работя по рутинни случаи без насилие. Никакви терористи, никаква мафия, никакви заговори. — Отпи още кафе, озърна се към вратата, добави две захарчета и ги разбърка енергично. — Агент Фредерикс каза, че на човека му трябвала информация — каквато и да е тя — до понеделник вечерта. Нямам случай с такъв срок. Всъщност сега не съм ангажиран много. През последната седмица и нещо се занимавам предимно с административни задачи в отдела. Бюджет и прочее. И толкоз. Ако смятах, че има нещо, щях да ти кажа. Но няма. Станала е грешка — повтори той.

— Миналата година пазех един човек. — Райън не ме покани да седна, но аз все пак се настаних на висока табуретка. Той остана прав. — Пет дни си играхме на котка и мишка с наемника — професионален убиец. Беше абсолютно недоразумение. Бяха дали грешно име на наемника. Но въпреки това щеше да убие моя човек. Теб не те преследва убиец, а професионален изнудвач, който изтръгва информация от жертвите. Ако си имахме работа с убиец, само ти щеше да си в опасност, независимо дали е грешка или не. Но изнудвачите… те вземат на прицел цялото семейство, всичко, което ще принуди жертвата да съдейства. Докато този осъзнае грешката си, някой от близките ти може сериозно да пострада. Или по-лошо.

Райън обмисли думите ми.

— Кой е той?

— Казва се Хенри Лавинг.

— Бивш военен? От специалните сили?

— Не. Цивилен.

— Гангстер? Организирана група?

— Не разполагаме с такава информация.

Всъщност не знаехме много за Хенри Лавинг. Освен че е роден в Северна Вирджиния, напуска дома си преди да навърши осемнайсет и не поддържа връзка с роднините си. Училищното му досие беше изчезнало. За последно го арестували, когато още бил малолетен. Седмица след като го освободили, съдията по делото му подал молба за напускане по никому неизвестни причини и напуснал района. Може и да е било съвпадение. Аз обаче не мислех така. Съдебните и полицейските досиета на Лавинг бяха изчезнали по същото време. Той прикриваше старателно миналото си и с всички сили пазеше анонимността си.

Погледнах пак през прозореца. После, след кратка съзаклятническа пауза и бегло озъртане към все още празния коридор, продължих с още по-мек тон:

— Има и друго. Нали ще си остане между нас?

Той стисна чашата с кафето, към което беше изгубил интерес.

— Досега Хенри Лавинг е успял да отвлече поне дузина жертви и да ги разпита. И това са само известните ни случаи. Отговорен е за смъртта на половин дузина невинни граждани. Убил е и е ранил сериозно няколко федерални агенти и полицаи.

Райън трепна леко.

— Аз се опитвам… организацията ни и Бюрото се опитват от години да го заловят. И ето, признавам си. Да, тук сме, за да защитим теб и семейството ти. Но ти си ни като божи дар, детективе. Носиш медал, тактически грамотен си, въоръжен.

— Е, няколко години минаха оттогава.

— Уменията никога не се забравят. Нали? Като карането на велосипед.

Райън сведе скромно очи.

— Всяка седмица се упражнявам на стрелбището.

— Виждаш ли? — В тъмните му очи настъпи промяна, проблеснаха искрици. — Моля те да ни помогнеш да го заловим. Тук обаче няма да успеем. Не и в тази къща. Твърде опасно е за теб и за семейството ти. Твърде опасно е за съседите.

Той потупа пистолета си.

— Зареден съм с глейзери.

Обезопасени куршуми. Мощни, могат да убиват, но не проникват през стени и не нараняват случайни минувачи. Наричат ги «квартални боеприпаси».

— Лавинг обаче ще стреля с М4 или в МР5. Ще стане касапница. Ще пострадат невинни.

Той обмисли думите ми. Очите му се плъзнаха по мръсните чинии, сякаш ги забелязва за пръв път.

— Какво предлагаш?

— Ти, аз и още един мой колега ще сформираме защитен отряд. Ще заведем теб и семейството ти в подсигурена къща, за да сме в по-изгодна позиция от Лавинг. Хората ми или Бюрото ще се опитат да го заловят по улиците или в убежището му, ако го открият. Но ако се добере до нас — на което е способен — ти ще си ми от полза. Избрал съм отлична защитена къща.

Говорех тихо, за да му стане ясно, че молбата ми е извън протокола.

— Изглежда и преди си имал вземане-даване с него.

— Да — признах след кратко мълчание.

Докато размишляваше, откъм коридора долетя женски глас:

— Рай, онези мъже още са там. Започвам да…

Тя се появи на прага, застина и ме изгледа с присвити кафяви очи. Веднага разпознах лицето иМ от снимките, които ми беше изпратила Дюбоа. Джоан Кеслер. С маратонки, джинси и тъмен пуловер с цип, от който тук-там стърчаха нишки. Имаше приятни, макар и не мили или екзотични черти. По загорялото иМ лице личаха бръчици от слънцето. Явно прекарваше доста време на открито в градината — досетих се по ниско изрязаните нокти, два, от които счупени. Не изглеждаше атлетична, въпреки че за разлика от съпруга си беше стройна. Дългата иМ, къдрава, тъмноруса коса беше вързана на опашка. Носеше очила със стилни рамки, но с дебели стъкла — спомен от някогашната иМ кариера. Джоан Кеслер изглеждаше като типичен статистик в транспортното министерство.

Краткотрайната уплаха, изписала се по лицето иМ при вида ми — очевидно не беше ме чула да влизам — се смени с абсолютно равнодушие. Не каменно, студено или гневно, а вцепенено — жена, свикнала със света на книгите, предположих, потресена от събитията.

— Това е агент Корт. Работи в министерството на правосъдието. Бодигард.

Не поправих Райън нито за работодателя, нито за служебното си положение. Поех безжизнената ръка на Джоан и иМ се усмихнах бегло. Очите иМ останаха безучастни.

— Госпожо Кеслер…

— Джоан.

— Запозната ли сте със ситуацията?

— Рай ми каза, че е станало някакво объркване. Някой решил, че го заплашват.

Погледнах към Райън, който кимна в отговор. Със спокойно изражение заобяснявах на Джоан:

— Възможно е да е грешка, да, но е факт, че са наели човек да получи информация от съпруга ви.

Лицето иМ се изопна.

— Смятате, че наистина ни грози опасност — прошепна.

— Да. — Разказах иМ какво вършат «разузнавачите» и кой е Хенри Лавинг. — Професионалист на свободна практика — обобщих.

— Нали не твърдите, че измъчва хората или нещо подобно? — тихо попита Джоан, взряна в съпруга си със зловещо безчувствени очи.

— Точно това твърдя — отвърнах аз.

Глава 4

— Някои «разузнавачи» подкупват, други заплашват, трети изнудват с нелицеприятна информация — уточних. — Ала мъжът, взел на мушка Райън, се е специализирал в сферата на телесното.

— Телесното — промърмори Джоан. — «Специализирал.» Звучи сякаш е лекар или адвокат.

Нищо не казах. В нашата професия търсим всевъзможни начини да си помогнем. Като в игрите върху дъска. Обичам да виждам съперника си. Научавам много от езика на тялото, изказа, начина, по който среща погледа ми, облеклото. Дори от ритъма на дишане. Трябваше да убедя Кеслерови, че съм им необходим. Решението ми се основаваше на непосредствени впечатления. Обърнах се и към двамата, макар вниманието ми да бе насочено предимно към съпругата. Подхванах равно, доразвивайки сведенията, които вече бях изложил пред Райън:

— Лавинг не си пада по техническите изобретения. Обикновено прилага шкурка и спирт върху чувствителни части от тялото. Не звучи много зле, но действа отлично.

Постарах се да не си представям снимките на тялото на наставника ми Аби Фалоу. Не успях.

— О, божичко — прошепна Джоан и присви тесните си устни.

— Основният метод на «разузнавачите» е да напипат слабото място на жертвата. Веднъж пазех един човек от Лавинг. Наемникът бе планирал да проникне с взлом в къщата му и да измъчва детето му пред него.

— Не — ахна Джоан. — Но… Аманда. Имаме дъщеря. Това е…

Очите иМ се застрелкаха из стаята и накрая се заковаха в мръсните чинии в мивката. Тя пристъпи енергично напред, грабна чифт жълти гумени ръкавици, сложи си ги и развъртя кранчето за топлата вода. Често се случва подопечните ни да насочват вниманието си — натрапчиво дори — към дреболии. Неща, които могат да контролират.

— Трябва да послушаме агент Корт — каза Райън. — Да напуснем за известно време къщата.

— Да напуснем?

— Да — потвърдих. — За всеки случай.

— Още сега?

— Точно така. Възможно най-бързо.

— Но къде ще отидем? В хотел? При приятели… Не сме си събрали багажа. Веднага ли тръгваме?

— Не ви трябват много вещи. Ще ви отведа в една от защитените ни къщи. Не е далеч. Приятна е. — Не уточних местонахождението иМ. Както винаги. Не завързвам очите на подопечните си, докато ги откарвам в защитените къщи, и те навярно се досещат къде горе-долу се намират, но никога и никому не съобщавам точния адрес. — Сега ще ви помоля да се приготвите…

— Аманда — прекъсна ме Джоан и вероятно забравила, че вече я е споменала, продължи: — Имаме дъщеря. На шестнайсет. Рай! Къде е тя? Върна ли се от училище?

Подопечните ми често развиват сякаш хиперактивност и съзнанието им скача от една мисъл към друга. Отначало предположих: забравила е, че е събота сутрин, но се оказа, че момичето посещава компютърни курсове в близкия общински колеж.

— Чух я да се прибира преди половин час — каза Райън.

Джоан се взираше в светложълтите ръкавици. Свали ги и затвори кранчето.

— Мисля си…

— Да? — насърчих я.

— Не искам да е с нас. Имам предвид Аманда. Не искам да е с нас в тази защитена къща.

— Но и нея я грози същата опасност като Райън. Както и теб… Обясних ти, че Лавинг търси слабите места.

— Не! Господи! — възкликна тя.

Явно държеше момичето да не е с тях. Спомних си, че Аманда е родно дете само на Райън, и се почудих защо нямат други. Може би се беше подложил на вазектомия по време на първия си брак или Джоан не е могла да забременее, или пък просто са решили да нямат деца. Предпочитам да науча колкото е възможно повече за хората, които охранявам, и обмислям такива подробности. Понякога се оказват от значение. Вперила поглед в съдовете, Джоан остави ръкавиците. Райън също се беше замислил.

— Правилно. Да я отведем някъде, където ще е в безопасност.

Явно се беше сетил за възможността да влезем в престрелка, за да заловим Лавинг.

— Ние ще отидем в онази къща. Но нея ще изпратим другаде. Иначе не съм съгласна.

— И ти ще придружиш Аманда — каза иМ Райън.

— Не — разгорещено възрази тя. — Аз оставам с теб.

— Но…

Тя го улови за ръката.

Аз отново пристъпих към прозореца и погледнах навън. Джоан забеляза какво правя, както преди малко ме беше забелязал съпругът иМ, и очевидната ми загриженост я притесни. Обърнах се към тях:

— На теория не възразявам, но не разполагам с достатъчно хора да отведа дъщеря ви в друга защитена къща. Можете ли да я изпратите някъде? Стига мястото да няма никаква връзка с вас или роднините ви, името иМ да не присъства в пътни документи и да не ползва лични кредитни карти.

Лавинг и другите професионални наемници се радват на свободен достъп до всякакви бази с данни.

— Бил — обади се ненадейно Джоан.

— Кой?

— Уилям Картър — обясни Райън. — Мой приятел. Работехме заедно в управлението. Пенсионира се преди десетина години. Може да отиде при него.

Почудих се дали Лавинг може да го проследи, понеже навремето е бил колега на Райън.

— Партньор ли ти беше? Изпълнявахте ли съвместно задачи? Кръстник ли е на Аманда?

— Не. Просто приятел. Никога не сме действали заедно. Има вила край езеро в Лаудън. Може да отидат там. Аманда го харесва. Той иМ е като чичо. — После повтори: — И е бивш полицай.

— Съвсем сигурен ли си, че няма как да ви свържат? Не притежавате нищо общо — рибарска лодка, кола, не сте си заемали официално пари, не сте купували собственост един от друг?

— Не. Нищо.

— Може ли да дойде до десет минути?

— Пет. Живее в съседния квартал. Смяташе да ходи на мача днес следобед, но ще промени плановете си, щом разбере за какво става дума.

Отворих чантата си и извадих лаптопа. Включих го и започнах да въвеждам команди в нов прозорец. Изчетох информацията в кодираната база данни на организацията ни. Нищо около Уилям Картър, кариерата му и личния му живот не ме притесни. После проверих момичето. Аманда Кеслер беше типичен тийнейджър, активна във «Фейсбук», «Май Спейс» и в блоговете, но за мое облекчение личната информация беше пестелива. Социалните мрежи превръщат работата ни като пастири в кошмар заради личните данни, които хората безразборно разхвърлят из интернет пространството. Забелязах също, че Аманда никога не е споменавала нищо за Уилям Картър или за вилата му в Лаудън.

Сметнах, че за Лавинг ще е невъзможно да открие връзката.

— Обади му се. Кажи му да вземе от някого кола, която не може да бъде проследена до него. — Подадох на Райън черен телефон с подвижен капак, малко по-голям от стандартна «Нокия» или «Самсунг».

— Какво е това?

— Кодиран телефон. Сигналът минава през прокси сървъри. Отсега нататък до ново нареждане ще използваш само него.

Райън огледа телефона — Джоан се взираше в апарата, сякаш е отровна змия — после набра Картър и разговаря с него.

— На път е — обяви, след като се сбогуваха.

Обмисли какво да каже, обърна се към вратата и извика:

— Аманда! Слез долу, мила. Искаме да поговорим с теб.

След миг на прага падна сянка и дъщеря им влезе в кухнята. Момичето носеше очила с червени рамки, имаше дълга, гъста, тъмна коса. Беше взела фигурата на баща си — тесни хълбоци и широки рамене. Баскетболистка.

Очите иМ светеха будно, и макар навярно да беше дочула нещо за агентите отвън, не изглеждаше уплашена. Огледа ме внимателно.

Джоан иМ каза:

— Аманда, това е агент Корт. Работи за правителството. Нещо като ФБР.

— Здравей, Аманда — спокойно поздравих.

— Здрасти.

Изглеждаше по-заинтригувана от лаптопа ми, отколкото от мен.

Да обясниш на дете, че е в опасност, си е истинско изкуство (установил съм, че момичетата понасят по-добре лошите новини от момчетата). Умея да разговарям с тях, но като цяло предпочитам да предоставя думата първо на родителите. Райън поде:

— Изникна малък проблем, Манди.

Момичето кимна. Очите иМ заискриха още по-бдително.

— Изглежда съм ядосал някого и момчетата от управлението и ФБР ще го арестуват. Докато успеят обаче, ние ще се изнесем оттук за малко.

— Някой, когото си заловил? — спокойно попита момичето.

— Не сме сигурни.

— Каза, че напоследък нямаш много случаи.

След кратко мълчание Райън отвърна:

— Възможно е да е отпреди. Още не знаем.

— Не знаем какво е намислил, но със сигурност е опасен — обадих се аз.

— С майка ти ще заминем с агент Корт и ще обсъдим положението. Ще се опитаме да му помогнем да открие кой стои зад всичко това.

— Ще действате под прикритие?

Райън се усмихна. Почудих се от кой ли сериал е заимствала термина.

— Не съвсем, но е по-добре да заминем. Докато помагаме на федералните, ти ще прекараш няколко дни с чичо Бил.

— О, татко! — изхленчи тя. Симпатичното иМ кръгло лице, осеяно тук-там с едва забележими младежки пъпки, се сбърчи разочаровано. Малко попресилен жест, стори ми се. — Не бива да пропускам часовете.

Заизрежда причините — първият тест по биология, тренировките по баскетбол, дежурството на ученическата гореща линия, комитетът за организиране на ежегодния бал. Изстреля ги като картечница, надявайки се да ни впечатли.

— Искам да кажа… просто няма как.

Деца… неуязвими, безсмъртни. И според тях самите — център на Вселената.

— Ще отсъстваш само няколко дни. Най-много. Все едно си във ваканция.

— Ваканция? О, я стига.

— Върви да си събереш багажа. Веднага.

— Веднага?

Връчих иМ кодиран телефон и пъхнах нейния в торбичката със защитен екран. Раздели се неохотно с него. Добавих:

— И докато не разреша, не бива да сърфираш онлайн.

— Какво?

Възможно най-тежкото лишение за един тийнейджър.

— Няма да е задълго. Но този човек сигурно знае как да проследи компютъра ти.

— Ама че гадост!

— Аманда — тихо се обади баща иМ.

— Съжалявам. Но интернет ми трябва. Поне «Фейсбук» и «Туитър». И всеки ден си списвам блога. Не съм пропускала…

— Не бива, докато агент Корт не ти разреши — каза Джоан. — Ще си намериш интересни занимания у чичо Бил. Ще гледаш телевизия, ще четеш, ще си играеш. Може да отидете за риба. Обичаш риболова.

— О, това е направо…

Лицето на момичето се изкриви в отрепетиран гняв.

— Ще се забавляваш. Сега върви да си събереш багажа. Бил ще пристигне всеки момент.

— Ще се забавлявам — промърмори саркастично Аманда.

Когато излезе от стаята, попитах родителите иМ:

— Други близки роднини в квартала?

Джоан примигна изненадано.

— О, божичко! Сестра ми. Забравих Мари. — Странно име — Мари. — От един месец е при нас. Ще трябва да я вземем.

— Навън ли е? — попитах. Не бях усетил други признаци на живот в къщата.

— Не, още спи.

— Мари е бухал — обясни Райън.

— Събудете я — казах. — Трябва да тръгваме… О, и не иМ позволявайте да използва мобилния си телефон.

Настойчивият ми тон смути Джоан. Тя кимна към подноса върху кухненския плот.

— Телефонът иМ е ей там.

Изключих го и го прибрах в подсигурения плик. Джоан излезе в коридора и се заизкачва по стълбите.

Райън отиде в дневната и започна да пъха документи в голям куфар и раница. Върху много от листовете личеше логото на градската полиция. Последвах го и продължих да разпитвам за роднини, които наемникът би могъл да използва, за да изтръгне информация. Родителите на Райън бяха починали. Брат му живееше във Вашингтон. Бащата на Джоан и втората му съпруга — първата беше починала — живеели наблизо, но били на екскурзия в Европа. Мари била единствената иМ сестра. Джоан не се била омъжвала преди.

— Има ли деца Джоан? — попитах.

Той се поколеба една дълга секунда.

— Не — рече накрая.

Кеслерови имаха приятели, естествено, но наемниците обикновено изнудват жертвите с кръвни роднини.

Погледнах пак към задния двор. Две къщи по-нататък един мъж бавно навиваше около лакътя си градински маркуч. Друг съсед сваляше мрежите на прозорците. Една къща наблизо изглеждаше стихнала, макар завесата да се отмести леко.

— Онази къща зад вас, по диагонала вляво? Там ли са собствениците според теб?

Райън погледна накъде соча.

— Да, видях Теди тази сутрин да отива в «Старбъкс». — После Райън се озърна към вратата да провери дали жена му е наблизо. — Знаеш ли, Корт, този свят… нашият? Джоан не се справя много добре с него. Плашат я неща, за които ние с теб дори не се замисляме. Понякога излиза от стаята, когато разговарям служебно. Ще ти бъда признателен, ако го вземеш под внимание.

— Съжалявам. Ще се постарая.

— Благодаря.

Райън се усмихна и се качи горе да си приготви багажа.

Всъщност се държах доста по-безцеремонно с чувствителната Джоан, отколкото беше необходимо, за да принудя Райън да ме помоли именно за тази услуга, която току-що приех да изпълня. Просто за да го привлека на моя страна.

Телефонът ми избръмча и в слушалката прозвуча:

— Фредерикс.

— Да, Фреди.

— Свивам в алеята, Корт. Не стреляй по мен.

Глава 5

Така и не бях разгадал причините за натрапчивото шегобийство на агента от ФБР. Навярно беше вид самозащита, както аз използвах като броня сериозното поведение. Дразнех се, но не се налагаше да живея с него като съпругата и децата му, та се стараех да не му обръщам внимание.

Казах му:

— Влез през предния вход — и затворих.

Посрещнах на вратата високия белокос агент. Клер Дюбоа, чието пъргаво съзнание често я подтикваше да стига до чудати, ала точни умозаключения, веднъж отбеляза за Фреди: «Забелязал ли си, че най-добрите агенти на ФБР приличат на телевизионни мафиотски босове, а най-добрите мафиотски босове приличат на телевизионни агенти?». Не бях, но е съвсем вярно. Солиден като колона, винаги готов за действие, петдесет и пет годишният Пол Антъни Хавиер Фредерикс беше стар кадър на Бюрото; работеше там от завършването на колежа. Влезе в къщата, придружен от по-млад агент. И двамата ме последваха в кухнята.

Специален агент Руди Гарсия наближаваше трийсетте. Спретнат и резервиран, несъмнено бивш военен. Наблюдателен, сериозен и неженен; отсъдих, че сигурно е подходящ събеседник на по бира. Ала същото бях чувал и за себе си.

— Кеслерови си събират багажа. Новини от Западна Вирджиния?

Едно свиване на раменете изчерпа въпроса. И без това не очаквах много. Неидентифицирано превозно средство, неизвестен маршрут. Лавинг беше невидим.

— Къде според теб се намира, Фреди?

— Поне на два часа и нещо от Феърфакс. Най-малко — отвърна агентът, четейки окачената на стената статия за Райън. — Помня го. Естествено.

Гарсия обикаляше приземния етаж и надзърташе през прозорците. Беше добър — внимаваше да не го видят отвън.

И да не се излага на прицел.

Джоан и Райън слязоха по стълбите. Месестите ръце на полицая стискаха два куфара. Спряха в коридора и той ги остави на пода. Влязоха в кухнята при нас и аз ги представих на агентите.

— Проваляме ви уикенда — каза Фреди. — Съжаляваме.

— Събуди ли се Мари? — попитах. — Трябва да тръгваме.

— Ще слезе след минута.

— Аманда може би ще се чувства по-добре, ако леля иМ я придружи във вилата в Лаудън — предложих.

Незнайно защо, след кратко колебание отговори Райън:

— По-скоро не.

Джоан се съгласи.

Радиостанцията на Фреди изпука.

— Наближава автомобил. Регистриран на името на Уилям Картър.

— Приятелят — обясних аз. — Дъщерята на Кеслерови ще замине с него.

След секунда Бил Картър застана на прага. Влезе, без да чука, прегърна силно Джоан и се ръкува топло с Райън. Беше с бяла коса, в началото на шейсетте, загорял и жилав, със сериозно лице и проницателни сиви очи. Докато се ръкувахме, ме огледа внимателно през големите си, излъскани авиаторски очила. Поздрави и Фреди и Гарсия и провери старателно личните им карти. Забелязах върха на кобур и лъскаво дуло под сакото му.

— Истина е значи — измърмори той.

— Ужасно е, Бил — каза Джоан. — Всичко е наред и изведнъж… това.

Подадох на Картър кодиран телефон и му обясних да използва само него.

— Кой те е взел на мушка? — обърна се към Райън.

— Самият дявол — сухо му отвърна той.

Аз се наех да отговоря на прагматичния въпрос на Картър — бившият полицай щеше да настоява за подробности.

— Казва се Хенри Лавинг. Бял, в средата на четирийсетте, стотина килограма, тъмнокос. Имаше белег на темето. Сигурно вече го няма. — Занатисках клавишите на лаптопа. — Ето една стара снимка. Умее да променя външния си вид, но ще добиеш известна представа.

Джоан, Райън и Картър замълчаха, взрени в добродушното лице на Хенри Лавинг. Сложете му бяла якичка и ще се превърне в министър, тъмносин костюм — и ще получите счетоводител или търговски консултант в «Мейсис». Лицето му изглеждаше невъзмутимо като моето, само малко по-пълно. Не приличаше на убиец, мъчител или похитител. Което работеше в негова полза.

— Смятаме, че владеем положението и че не знае за теб. Но бъди нащрек. Има ли безжичен интернет във вилата в Лаудън?

— Да, сър.

— Можеш ли да го спреш?

— Разбира се.

— И гледай Аманда да не конфигурира интернет връзка през телефона — добавих.

— Нима ще успее?

— Тийнейджър е — отвърнах. — Може да сглоби компютър от кухненски принадлежности.

— Да речем, че си прав. — Той погледна към Кеслерови. — Колко сте иМ казали?

— Почти всичко — отговори Райън. — Но без подробности.

— Дъщеря ти е дете с характер. Няма да се огъне лесно. Но ще гледам да я разсейвам.

— Благодаря, Бил.

— И когато потеглите, я дръж долу — посъветвах го. — Кажи иМ, че си изпуснал нещо под седалката, и я накарай да го потърси.

Може би си помисли, че прекалявам, но се съгласи.

Аманда изтрополи по стълбите, понесла възглавница в червено-бяла памучна калъфка. Явно тийнейджърите не могат да пътуват без възглавниците си, момичетата поне. Сигурно са им нещо като бронежилетки.

— Здрасти, чичо Бил!

Тя го прегърна и измери с поглед новодошлите — Фреди и Гарсия.

— Необичайно приключение, нали, скъпа? — каза Картър.

— Да.

— Най-добре да поемаме — предложи бившият полицай.

Удивих се — мускулестата, атлетична тийнейджърка беше преметнала през рамо чанта във формата на плюшено мече с глупава усмивка и цип на гърба.

Джоан улови момичето и го прегърна силно. Аманда очевидно се почувства неловко.

Райън последва примера иМ. И на него отвърнаха твърде сдържано.

— Хайде, хайде, поглези стареца — нежно иМ каза той.

— Татко… стига.

Тя отстъпи назад, но баща иМ задържа ръце върху раменете иМ.

— Обаждай ни се по всяко време. За всичко.

— Добре.

— Всичко ще е наред, миличка.

Едрият полицай отпусна ръце, очевидно разтревожен разнежването му да не притесни допълнително момичето. Усмихна се.

— Чао. — Понесла възглавницата, раницата и плюшената чантичка, Аманда изтича към колата на Картър.

Бившият полицай прегърна пак Джоан и пое дланта на Райън с две ръце.

— Ще се грижа добре за нея. Не се безпокой. Бог да ви благослови.

И си тръгна.

Райън влезе в дневната и се върна с куфара и още една раница. Беше тежка, предположих, че съдържа амуниции и навярно резервно оръжие.

Фреди се обади по радиостанцията на хората си отпред. Чухме как му отговарят:

— Картър потегли. Никой не го следи. Момичето не се виждаше.

После по стълбите заслиза някой. На прага на кухнята застана доста привлекателна жена. Примигваше, сякаш току-що се е събудила, въпреки че беше облечена елегантно и бе гримирана. Приличаше бегло на Джоан и беше шест-осем години по-млада. Беше висока, но слаба, а не жилава като сестра си.

— Това е Мари — каза Джоан.

— Я виж ти — възкликна тя. Очевидно не беше повярвала съвсем на сестра си, което веднага се потвърди: — Помислих, че се майтапиш. За бога! Искам да кажа… — Погледна към Фреди и Гарсия — Не участвахте ли в «Семейство Сопрано»?

Наля си портокалов сок и разтвори някаква билкова настойка в него. Изпи го и изкриви лице.

Агентите я наблюдаваха безизразно.

Мари имаше по-дълга и по-права коса от сестра си и беше предимно — ала не изцяло и не автентично — руса. Носеше дълга велурена пола и ефирна блуза на зелени и жълти цветя. Сребърни бижута. Без годежен пръстен. Винаги проверявам — не за да се уверя, че са свободни, разбира се, а защото семейното положение ми предоставя информация за възможностите на наемника да напипа слабо място.

През рамото иМ висеше модерна камера, в антрето виждах багажа иМ — голям куфар на колелца, тежка раница и куфарче за лаптоп, сякаш ще заминава за две седмици. Мари взе купчина писма от масата до кухненската врата. Бяха изпратени до нея, но адресът — в северозападния квартал на окръг Колумбия — беше задраскан и отгоре бе отбелязано да се препратят у Кеслерови. Дали е била принудена да се пренесе при сестра си и зет си, защото е останала без работа?

Забелязах как докато преглежда писмата, присвива леко чело; движеше лявата си ръка по-внимателно от дясната. Стори ми се, че до лакътя иМ през финия плат прозира превръзка. Тя взе сако от закачалката, облече го и се обърна към сестра си:

— Страхотна компания се оформя, но аз ви напускам. Тази нощ ще спя другаде.

— Как така? — възкликна Джоан. — Идваш с нас.

— Не ми изглежда много забавно. Избирам врата номер три.

— Мар, моля те… Трябва да дойдеш. Къде ще отидеш?

— Обадих се на Андрю. Ще му гостувам.

— Обади му се? — Притесних се да не би да има и друг мобилен телефон. — От домашния телефон?

— Да.

Това не ме разтревожи. Да се проследи мобилен телефон е лесна работа, но да се постави подслушвателно устройство на домашен е много трудно и дори съучастникът на Лавинг да беше успял да го стори, Мари едва ли бе издала някаква критична информация.

Тя се озърна наоколо.

— Не си намерих клетъчния. Знаете ли къде е?

— У мен.

Обясних иМ рисковете.

— Трябва ми — настоя тя.

Не остана доволна, когато иМ съобщих, че я изолирам от външния свят. Нямах повече кодирани телефони.

— Е… аз все пак заминавам.

— Недей — възрази Джоан.

— Аз…

— За жалост се налага да останеш със сестра си и зет си — обадих се аз. — Искам да тръгваме. Много се забавихме. Поемаме незабавно.

Мари махна с ръка, чиито нокти завършваха с блестящи бели полумесеци — френски маникюр го наричаха май, но може и да греша. Отговори ми, кимвайки към сестра си:

— Не искам да оставам с нея. Толкова е скучна, за бога! — После се засмя. — Шегувам се… Но наистина няма да ми стане нищо.

— Не — твърдо отсякох. — Идваш с нас и…

— Вие вървете. Ще ми заемеш хондата, ако нямаш нищо против. — Тя ме погледна. — Колата ми е в сервиза. Знаеш ли колко искат за нова горивна помпа?… Хей, какво правиш?

Гарсия изнасяше багажа към нисана «Армада». Върна се в кухнята и ми кимна, че дворът е чист. Фреди каза на Мари:

— Трябва да послушаш Корт. Тръгвате. Незабавно.

Мари ококори очи.

— Почакай, почакай… Познавам те.

Изгледа ме смръщено.

Примигнах изненадано. Бяхме ли се срещали преди?

Жената добави:

— Участваш в онова шоу: «Отдих след ада». Ти си екскурзоводът.

— Моля те, Мари — прекъсна я Джоан.

Сестра иМ се нацупи.

— Той е подлец. Открадна ми телефона.

В същия момент аз отново погледнах през прозореца към задния двор, мъчейки се да отгатна какво се е променило. Сега виждах нещо, което преди половин час не бях забелязал заради ъгъла, по който падаха утринните септемврийски лъчи. Повиках Райън и посочих:

— Пътека ли е това?

Лента от утъпкана трева прекосяваше двора на Кеслерови към къщата, която по-рано споменах — съседната вляво. Спомних си, че собственикът се казва Теди — мъжът, който бе излязъл да пие кафе в «Старбъкс».

— Да, към семейство Нокс. Те май са най-добрите ни приятели в квартала. Често се събираме.

Бяха утъпкали пътеката през лятото, сновейки напред-назад за барбекю, за продукти и инструменти назаем, за партита за рождени дни.

— Какво има? — попита Джоан. — Тревожа се.

— Уха! Той се наежи като таралеж! — възкликна Мари.

— Корт? — промърмори Фреди.

Кимнах, сбърчил чело.

— Мамка му! — прошепна агентът. Въздъхна и разкопча сакото си. — Гарсия!

— Прикрийте се — наредих.

Фреди и Гарсия дръпнаха завесите и щорите в дневната, трапезарията и кухнята.

Райън се напрегна и Джоан заекна, разширила очи:

— Какво става? Кажете ми!

Видях как Фреди потупа с длан приклада на глока си. Правим го, за да преориентираме мускулите и нервите си, за да сме сигурни, че знаем къде са оръжията ни. Както аз регистрирах натиска на малкия глок върху гърба ми. Засега го оставих в кобура.

Райън пристъпи към прозореца.

— Не — казах твърдо. — Върни се! Лавинг е тук.

Поведох всички към коридора без прозорци между кухнята и предното антре.

— Как е успял? — попита Фреди. — Трябваше едва да е преполовил пътя от Западна Вирджиния.

Не отговорих. Сещах се за няколко възможни обяснения, но те не засягаха целта ни в момента — да опазим подопечните си живи и бързо да напуснем района.

— Какво забелязахте, сър? — попита ме Гарсия.

— Прозорецът на къщата, накъдето води пътеката. Най-близкият. Преди десет минути щорите бяха спуснати. Сега са вдигнати около десетина сантиметра. Такъв малък процеп може да служи само за наблюдение.

— Съгледвач?

— Не — отвърнах. — Съгледвачът би избрал къщата с най-добър изглед. Онази точно зад нас или вдясно. Лавинг е предпочел лявата, понеже е забелязал пътеката и е предположил, че хората там са приятели на Кеслерови. — Обърнах се към Райън: — Те ви познават най-добре и могат да му обяснят твои ли са колата в алеята и седанът, паркиран отпред.

— Теди и Кет! — възкликна Джоан. — Искаш да кажеш, че той е при тях?

— Сигурен ли си, Корт? — попита Фреди. Стрелбата тук щеше да ни струва скъпо и вероятно да предизвика голяма бъркотия.

— Напълно… Искам подкрепление. От управлението във Феърфакс и твоите момчета, всички, които са наблизо.

— Викай ги — нареди Фреди на Гарсия, който извади мобилния си телефон от калъфа и натисна бутона за бързо набиране.

— Съжалявам, твърде странно е за моя вкус — изсмя се нервно Мари. — Екскурзоводът ни разиграва, понеже някой е отворил прозорец? Всичко добро, приятели! — Мари взе ключовете за колата от подноса на масата до нея. — Аз заминавам в града.

Запъти се към входната врата.

— Не — възпрях я твърдо. — И всички да…

Оглушителен сблъсък на улицата заглуши края на инструкциите ми.

Джоан изпищя. Мари ахна и застина пред вратата.

Аз тръгнах бързо напред, стиснах младата жена за яката на сакото, дръпнах я назад и двамата се строполихме на плочките, точно когато куршумите засвистяха през цветното стъкло на предния прозорец.

Глава 6

Вцепененото лице на Джоан се раздвижи, тя падна на колене, улови сестра си и я дръпна по-навътре в коридора, далеч от прозорците.

Младата жена бе изпуснала пликовете с писма, които се бяха разпилели като бяла локва по пода. Камерата иМ също беше паднала и тя се пресегна с вик към нея.

— Остави я! — възпря я Джоан.

Райън се бе снишил с извадено оръжие.

Аз оставих своето в кобура, понеже нямаше мишена, а и бързах да прибера компютъра си в чантата. Освен това, като пастир, предпочитам да оставям престрелките на хора с по-голям тактически опит.

В дневната влетяха още няколко куршума и се забиха в лампата, в снимка в рамка и в стената. Куршумите изсвистяха глухо, но шумът от раздробеното стъкло беше оглушителен.

Фреди викаше агентите си по телефона, но не получаваше отговор.

Мъртви ли бяха?

— Гарсия! — извиках. Младият агент инстинктивно беше застанал до страничните прозорци с изглед към дърветата, за да прикрива фланга. — Какво виждаш?

— Чисто е! — изкрещя той. — Стрелят само откъм входа.

Махнах на всички да се оттеглят в дъното на тъмния коридор, вмъкнах се в малката баня за гости отпред и надникнах през прозореца. Сребрист форд се беше врязал в задницата на автомобила на агентите, изблъсквайки го десетина крачки напред. Мъжете не носеха колани, ударът ги беше запратил напред и после рязко назад. И двамата бяха безжизнено отпуснати на седалките. Не успях да определя дали са живи или мъртви.

Фордът беше блокирал, но шофьорът — с колан и предпазен от въздушната възглавница, стреляше по нас през отворения прозорец. Не различавах ясно лицето му. Беше приведен и се прицелваше внимателно. Излязох от банята тъкмо когато Райън Кеслер си пое дълбоко дъх и се втурна напред, раздробявайки прозореца до входната врата с дулото на пистолета си а ла Клинт Ийстуд в мелодраматичен уестърн. Целеше се към колата.

— Не! — изкрещях и го дръпнах назад.

— Какво правиш? — извика той. — Виждам го като на длан!

— Чакай! — отвърнах възможно най-спокойно. — Гарсия, наблюдавай страничния двор!

— Да, сър.

— Фреди! Задния? — подвикнах към старшия агент в кухнята.

— Чисто засега.

Още два куршума профучаха в дневната. Мари изпищя отново.

— Отзад! Ще го обградим! Защо ми попречи да стрелям, Корт?

Мари запълзя към задната врата на кухнята. Хлипаше, шеговитостта иМ се бе превърнала в неподправена паника.

— Страх ме е. Господи, ужасно ме е страх!

— Върни се — наредих иМ и я улових за рамото да я спра.

Джоан пак беше изпаднала в ступор и се взираше мълчаливо в счупеното стъкло. Очите иМ сякаш не бяха на фокус. Запитах се дали няма да се наложи да я носим, както се случва понякога.

— Никой да не ходи никъде — спокойно казах. Телефонът на Фреди звънна.

— Корт! Преди пет минути някой е докладвал за двама стрелци в университета «Джордж Мейсън». Десет ранени студенти. Всички полицаи във Феърфакс пътуват натам. Опитвам се да пренасоча екип, но няма хора.

— Стрелба в колеж? Уловка е. Лавинг е алармирал… Гарсия?

— Чисто по фланговете засега.

— Добре, тръгваме! През предния вход.

— Но той е там! — извика Райън.

— Не е — отвърнах. — Съседите — семейство Нокс? Какво карат?

— Лексус и Форд. — Той надзърна бързо навън и се сниши. — Тяхната кола е! Убил ги е! О, мамка му!

— Божичко, не… не — простена Джоан, стиснала сестра си, която хлипаше, прегърнала камерата като бебе.

— В колата е Теди Нокс, а не Лавинг — казах.

— Моля? Заложник ли е? — попита Райън.

— Не, той стреля.

— Теди не би го направил. Дори Лавинг да го е принудил.

— Лавинг наистина го е принудил. Заплашил е да убие жена му, която е в къщата. Теди обаче не цели да рани някого. Стреля напосоки, за да побегнем отзад. Там ни чака Лавинг. В къщата или в храсталака. Има партньор. Сам не би предприел открито нападение. Излизаме отпред. Фреди, вие с Гарсия останете вътре и покривайте задния двор и страничния с дърветата. Райън, когато излезем, покривай поляната отсреща. Стреляй само ако видиш въоръжен човек. Всеки момент по улицата ще наизлязат съседи. Не искам невинни жертви.

Райън се поколеба, вперил поглед в предния вход. Колебаеше се дали да се подчини или не.

— Прави каквото ти казва, Рай! — възкликна Джоан. — Моля те!

— Тръгнете бързо към автомобила ми, но внимавайте да не паднете. Разбрано?

— Да не паднем? — удиви се Райън на странната ми загриженост.

Засуетяхме ли се заради навехнат глезен, обаче, рискувахме живота си.

— Ами ако Лавинг е в колата, на задната седалка? — попита Фреди.

— Не звучи логично — отговорих и се обърнах към Райън: — Страничният двор? Възможно е Лавинг да е залегнал или да пълзи. Видя снимката му. Ако си сигурен, че е той, пробвай да го раниш. Не смъртоносно. Трябва да разберем кой го е наел.

— Ще се целя в рамото или в глезена — отвърна Райън.

— Става. По-добре се цели ниско. Избягвай бедрата. Искам да го спрем, но не и да умре от кръвозагуба.

— Ясно.

Натиснах бутона, който отключваше и заключваше нисана, открехнах леко предната врата, прицелих се в шофьора на сребристия форд, спрял наполовина на паркинга, наполовина на улицата. Беше с бейзболна шапка и слънчеви очила, по бузите му се стичаха сълзи. Устните му сякаш мълвяха: «Съжалявам, съжалявам». Към ръката му с тиксо беше залепен черен пистолет. Плъзгачът беше дръпнат назад; амунициите му бяха привършили.

— Теди! — извика Джоан.

Мъжът поклати скръбно глава. Представяше си как Лавинг държи на прицел съпругата му в къщата им. Всъщност Лавинг най-вероятно я беше убил веднага щом Теди бе поел по алеята. Наемникът беше скроил добър план. На негово място и аз щях да действам така, ако бях изправен пред малък отряд около и вътре в къщата, опитващ се да отведе посред бял ден жертвата — въоръжено ченге.

Озърнах се и поведох Райън, Мари и Джоан навън. Тръгнахме към нисана, паркиран на около двайсет и пет крачки от нас.

Бях убеден, че Лавинг и подкреплението му дебнат зад къщата, но първо проверих гаража. Беше чисто. Продължихме.

Като гладен вълк Райън държеше под око далечния страничен двор, вдигнал револвера, готов да пъхне показалец в спусъка му.

Стигнахме нисана и влязохме вътре. Затворихме и заключихме вратите.

Мари още плачеше и трепереше. Джоан примигваше с ококорени очи, а Райън наблюдаваше за залегнали противници по фланговете ни.

— Коланите! — извиках. — Ще се подрусаме няколко минути.

Поех в широк кръг по двора, който Райън държеше на прицел, прекосих моравата на съседите и излязох на улицата с шейсет мили в час, изправил гръб, нащрек за пешеходци, мотоциклетисти и коли, излизащи на заден ход.

Не се изненадах, че не чувам изстрели нито от противниците ни, нито от Фреди и Гарсия. Наемникът и съучастниците му бяха разбрали, че планът се е провалил, и гледаха да се измъкнат възможно най-бързо. Ако Лавинг не беше алармирал полицията за мнимата стрелба в колежа, щяхме да разполагаме с достатъчно екипи от полицейското управление във Феърфакс, за да организираме пътни блокади, но сега това се оказваше невъзможно.

Намалих скоростта, за да не привличам внимание; не исках Лавинг да мине оттук, да размаха фалшива полицейска значка и да разпитва минувачите за сив нисан.

Райън се облегна назад и прибра револвера в кобура.

— Сигурен ли си, че беше Лавинг?

— Да. Типична за него стратегия. Несъмнено е той.

Това заключение имаше естествено следствие — Лавинг също се беше досетил — по стратегията за бягство — че аз му съпернича в играта.

Глава 7

Трийсет минути по-късно — около половин час след пладне — наблюдавах бежовата кола, която ни следеше на известно разстояние, без да изостава, докато се движехме по шосетата из многоликата област Принс Уилям. Населението включва фермери, горди индианци, хора на ръба на бедността и множество пресни емигранти.

Повечето лаборатории за метадон в Северна Вирджиния се намират именно в Принс Уилям.

Не можех да различа марката или модела на колата, но със сигурност знаех, че преди няколко километра бе свила след нас по безличната странична уличка с работнически жилища, която не водеше наникъде. Или живееш на Хевъли Лейн, или поемаш по нея да провериш дали не те следят.

Шофьорът на бежовата кола очевидно не живееше там — все още беше зад нас.

Светъл седан. Неизвестна година, марка, модел…

Предположих, че Лавинг е сменил колата. Възможно беше обаче да е в същата… за да ни изненада. Размислих, но предпочетох да не се обаждам за подкрепление, не още; не исках да привличам внимание.

Реших просто да държа под око бежовата ни сянка.

Кеслерови бяха по-спокойни, не много, но донякъде. На предната седалка Райън си играеше на следотърсач, а от истерия Мари беше превключила зловещо бързо на обичайното шегобийство и престорена свенливост. Пак ме наричаше «екскурзовод», което ме дразнеше повече от уплашените иМ писъци отпреди половин час. Джоан се беше оттеглила отново в себе си и се взираше с празен поглед през страничния прозорец. Запитах се дали винаги е била толкова плаха, или инцидентът преди шест години в закусвалнята, когато се е изправила срещу смъртта и е видяла да прострелват Райън и собствениците, я е променил коренно. Емоционалното иМ състояние навярно надхвърляше границите на нормалното, но само по себе си не беше нещо необичайно. Жертвите на наемници обикновено преминават през всички стадии на скръбта — отричане, гняв, примирение, депресия, приемане. Безучастието на Джоан беше форма на отричане.

Откакто напуснахме квартала на Кеслерови по заобиколен маршрут, Джоан проговори само два пъти. Първо отбеляза — съвсем правилно — че поне дъщеря иМ и Бил Картър са в безопасност, понеже се е изяснило къде са ги причаквали Лавинг и партньорът му. После заключи, че съпругата на Теди Нокс навярно също не е пострадала. Ако Лавинг я беше убил, щеше да се лиши от средство за въздействие срещу Теди, за да го изнудва да не свидетелства срещу него. Съществуваше и такава възможност. Но по-скоро Лавинг не се интересуваше какво знае Теди или какви показания би могъл да даде и беше убил съпругата му за удобство. Така смятах, но замълчах.

Райън ме помоли да се обадя на Фреди и да попитам дали съпругата на Теди е добре, но не исках да го разсейвам, ако той, Гарсия и другите агенти — стига да бяха живи и непокътнати — бяха влезли в схватка с Лавинг или го преследваха. Фреди щеше да се обади, когато има какво да ми съобщи. Обясних го на Райън и той кимна, макар да пролича, че отказът ми го подразни. Върна се към импровизираното си наблюдение.

Свърнах рязко към паркинга на «Бъргър Кинг» и спрях.

— Хей, може ли да изтичам до телефонния автомат? — стресна ме Мари.

— Не. Не слизай от колата.

— Моля? — проточи тя като тийнейджър, настояващ за разходка до мола.

— Не — повторих.

— Но нали няма да ме проследят и прочее? Наистина. Знам всичко.

— За кое? — попита сестра иМ.

— За подслушването. В онзи епизод на «От местопрестъплението» шпионите използваха улични телефони. «Извън мрежата.» Така казваха.

— Съжалявам, никакви телефони — намесих се.

— О, ама че си скучен. Искам адвокат! — нацупи се тя като момиченце.

Раздразни ме още повече и спрях да иМ обръщам внимание.

Чаках бежовата кола да ни подмине. Което не се случи. След десет минути се върнах на шосето и подкарах бързо, опитвайки се да хвана зелената вълна, за което ме възнаградиха с два-три клаксона. Както и с един среден пръст. Но не забелязах никакви бежови коли.

Хендсфрий устройството обяви, че ме търси Фреди.

Най-сетне…

— Добре ли са момчетата ти в колата пред къщата? — попитах.

— Да. Понатъртени. Трябваше да са с колани. Научиха си урока.

— Ами стрелбата в колежа?

Смятах, че е фалшива аларма, но не бях сигурен. Щях да се разтревожа, ако имаше пострадали, разбира се, но в момента се интересувах повече дали мнимите сигнали са метод, който Хенри Лавинг е добавил към репертоара си. Още нещо към папката с данни за него.

— Прав беше, синко. Прах в очите. Нищичко. Но обезвреди за час шейсет полицаи и агенти.

— Ясно. А Лавинг?

— Измъкна се. Никакви следи. Не се знае с каква кола.

— Някой да е видял нещо бежово наоколо, което после е изчезнало? Седан?

— Бежов седан? Не. Макар че поразпитахме. Едно от момчетата ми е мярнало партньора. В страничния двор с дърветата. Гарсия го покриваше. Висок, слаб, пясъчноруса коса, с тъмнозелено или камуфлажно яке.

— Оръжие?

— Черен автоматичен пистолет. Не е ясно каква марка. Побягнал бързо от горичката, след като ти тръгна.

Подминавахме гъсто населени райони, наоколо се редяха поля, къщи и позападнали търговски центрове, където бизнесът процъфтяваше единствено благодарение на банките. Намалих скоростта.

— Теди Нокс идентифицира ли Лавинг?

— Да.

Аби Фалоу отказваше да използва баналната реплика: «Само задниците се задоволяват с небрежни хипотези», но ни наби принципа в главите. Макар в Западна Вирджиния да бяха установили, че Лавинг е мъжът, взел на мушка Кеслер, не разполагахме с доказателство дали наистина той е нападателят. Досега.

— Взехме отпечатъци от тиксото, с което бяха вързани Теди и съпругата му. Частично запазени, но е той.

Усещах и виждах, че подопечните ми се взират в мен, жадни за информация.

— Семейство Нокс?

Определено не исках да съобщавам, че жената е мъртва.

— Ще се оправят и двамата, ако това питаш.

— Да.

Предадох новината на Кеслерови.

— О! — въздъхна Джоан и приведе глава. Промълви: — Благодаря.

Не ми се сториха религиозни, но явно бях сгрешил. Тя се помоли мълком.

— И? — попитах Фреди; имах предвид: «казаха ли нещо повече».

— Нищо освен описанието. Дори да ги сложим в стая с тонколони, бълващи «Металика», пак няма да посмеят да проговорят.

— Впечатлението ти? — продължих, пренебрегвайки безсмислената шегичка.

— Наистина не знаят много. Можем сигурно да разберем как е бил облечен, но защо ни е? За нищо според мен.

Осведомих се дали оръжието в ръката на Нокс ще ни отведе донякъде.

Той се засмя горчиво.

— Откраднато преди години. Следователите душиха навсякъде — във и под колата, на двора, в купчините с тор и кошовете за боклук в целия проклет квартал. И в горичката, където забелязахме партньора. Нищичко. Нула. Не разбраха дори къде са паркирали Лавинг и приятелчето му. Нито едно парченце гума. А и аз се кълнях, че ще пристигне след няколко часа. Изглупял ли съм нещо, или…?

Смятах, че имам обяснение за ранната поява на Лавинг във Феърфакс.

— Хванал е натясно служителя в мотела в Западна Вирджиния и го е принудил да ни каже, че Лавинг си е тръгнал в осем, а всъщност е потеглил в четири или пет сутринта.

— Печелиш пура, Корт. Достатъчно е било да спомене името на дъщеря му и в кое училище учи.

Лавинг си подготвяше домашните не по-малко съвестно от Клер Дюбоа. И сега, както преди години, се възхитих пряко волята си на методичността и педантизма му.

— Но светлият седан е бил наистина негов, защото са го видели и други свидетели от мотела.

— Определено. — Добави, че криминолозите от Чарлстън са претърсили внимателно стаята. — Нищо.

Погледнах назад и закриволичих по нови обиколни маршрути.

Никаква бежова кола. Нищо необикновено. Местните се занимаваха с обичайните си съботни дейности. Пътуваха към супермаркети, към ресторанти за бързо хранене за почерпка след покупките, отиваха на кино, водеха децата си на детски футболни мачове или на тренировки по таекуондо.

— Как мислиш, Фреди? На сериозно ли беше или за заблуждение? — Колебаех се какво целеше Лавинг с нападението. Наистина ли искаше да ни убие и да похити Райън и семейството му? Или отклоняваше вниманието ни? Дали стратегията му не беше друга, а аз не успявах да я разгадая?

Фреди се почуди.

— Истинско… Така ми се струва. Смятам, че искаше да проникне бързо в къщата, да похити Райън и да изчезне. Без малко да го постигне. Ако бяхме излезли отзад, както планираше, щяхме да му паднем в ръцете. Сега щяха да ни съчиняват надгробните слова, а изпод ноктите на Кеслер да стърчат бамбукови пръчици. Или по-скоро изпод ноктите на жена му… О, и да ти кажа мнението си за сестрата, синко. Такива като нея подкопават реномето на блондинките.

— Следваща стъпка?

— Да открием поръчителя.

Казах на Райън, че вероятно са го взели на прицел погрешка, но не смятах така. Хенри Лавинг не би се заблудил. Исках да разбера кой го е наел и каква толкова важна за него — или за тях — информация притежава Кеслер.

Обясних на Фреди, че ще започна да проучвам щом стигнем местоназначението, и прекъснах връзката.

В същия миг телефонът избръмча отново и аз се заслушах в номера, който аудио указателят диктуваше. Беше на федералния прокурор Джейсън Уестърфийлд. Явно беше чул новината, че неговото ченге-герой, звездата-свидетел в още несъществуващото дело, едва не е бил отвлечен след престрелка в област Феърфакс. Уестърфийлд беше последният човек на света, с когото исках да разговарям в момента. Не натиснах зеления бутон.

Забелязах, че Райън се взира в страничното огледало.

— Детектив Кеслер?

— Наричай ме Райън.

— Добре, Райън. Благодаря, че покриваше фланга ни в къщата. Участвал ли си някога в специален отряд?

— Никога. Работех на улицата. Ти си по-врял и кипял.

Беше се поусмирил, след като едва не уби съседа си. Непрекъснато се озърташе назад. Не отлепяше ръка от дръжката на револвера си, както аз стисках здраво волана.

В колата цареше унило мълчание. Сега и аз се поуспокоих; заразмишлявах над операцията, опитвах се да проникна в съзнанието на Хенри Лавинг и да разчета следващите му ходове. Отбелязах за колко кратко време бе успял да се придвижи тайно от един щат в друг, да открие доверен партньор, да маскира успешно пристигането си на местоназначението, да разузнае района, да разбере кои са най-близките съседи на жертвата и да предприеме рискована операция на светло, подавайки фалшив сигнал в полицията, за да отклони вниманието на подкреплението. Прибягна до «приятелски финт» — нападение от страна на съюзник, който действа или погрешка, или по принуда, докато истинският противник атакува от друга посока. Въпреки потенциалния риск не се бе побоял да въоръжи Теди Нокс.

Този анализ беше полезен, но — все едно оглеждах шахматна дъска след първите ходове — ми даваше само най-бегла представа за бъдещия развой на играта. Пред Лавинг се откриваха хиляди варианти.

Джоан клатеше глава, притискаше силно дамската си чанта — често явление при жертвите на наемници. Познатите вещи действат успокояващо.

— Ако не беше тук… — тихо отрони тя.

Думите иМ сякаш се отнасяха до цялото семейство, но тя млъкна рязко, осъзнала — както и аз — че съдържат и критика към съпруга иМ, който отначало бе отказал помощта. Райън не даде признаци да е забелязал.

След миг погледна към мен:

— Искам да се обадя на Аманда.

— Разбира се. Само не споменавай къде се намираме.

Извади кодирания телефон. Обясних му как работи и той набра номера. Свърза се веднага и със спокоен глас я попита как се чувства сред природата. Накрая обясни, че в къщата е възникнал дребен проблем. Каквото и да е чула по новините, всички са добре.

— Дребен проблем — повтори Мари и се изсмя цинично. — Така казал и капитанът на «Титаник».

Младата жена отвори голямата си чанта, извади купчина черно-бели фотографии и започна да ги сортира. «Добре», рекох си. Нека се занимава. Да брои крави. Да следи за извънщатски табели.

Райън подаде телефона на жена си. Джоан също омаловажи инцидента, макар по-трудно да се преструваше на безгрижна. Настана пауза, докато изслушваше дъщеря си.

— Не знам защо, скъпа. Ще разберем. Господин Корт… агент Корт ще разбере.

Заслуша се пак и се впусна в неразбираем разговор за гимназията, приятелите, ски ваканцията, планирана за коледните празници.

Завих бързо. Проверих в огледалото. Никой не ни следваше. Забелязах също как Мари трепна и за миг си помислих, че е пострадала при бягството. После обаче си спомних превръзката на ръката иМ. Тя си нави ръкава и я огледа.

— Добре ли си, Мари? — попитах.

— Миналата седмица си ударих ръката.

— Лошо?

Въпросът прозвуча съчувствено, но всъщност исках да разбера дали раната ще се отрази на работата ми. Наемниците са като диви животни — насочват се право към слабите. А счупването зараства след поне шест седмици.

— Не. Ортопедът твърди, че е неприятен хематом. Страхотна дума. Звучи по-секси от синина.