Пастирът

После, на стотина метра, близо до водата зърнах силуета на вилата на Картър. Огледах се внимателно. Никакво движение. Само листа, шумолящи на бриза.

Приближих.

Спрях и се озърнах отново.

Бях на стотина крачки от къщата, когато видях Лавинг.

Да, несъмнено беше той. Различих за секунда лицето му. Носеше същите дрехи или подобни на онези, с които бе облечен предния ден, когато се срещнахме край склада. Не държеше оръжието си; с две ръце отместваше храстите и клоните на дърветата възможно най-тихо. Надявах се да го застигна по пътя, където щеше да е по-непредпазлив, отколкото в къщата, в която щеше да е нащрек за опасност. Несъмнено си беше подготвил домашното и знаеше, че Бил Картър е бивше ченге, вероятно въоръжено.

Лавинг извади оръжието си и дръпна леко плъзгача, за да се увери, че е заредено.

И аз извадих револвера си и тръгнах след него.

Неволно се запитах — какво ли би си помислил Уестърфийлд или някой друг, ако ни наблюдаваше? Нима задачата ми не беше възможно най-бързо да отведа на сигурно място подопечните си, скрити на триста метра оттук?

Защо тогава дебнех наемника?

«Някои овчарски кучета подкарват стадото по поляните, а други го пазят и атакуват хищниците, независимо от големината и броя им…»

Съжалявам, Аби. Аз съм и двете. Не мога да го преодолея.

Скъсих разстоянието, размишлявайки как да действам по-нататък. По пътя се бях обадил на Фреди и знаех, че насам тихомълком се придвижват агенти и полицаи, а местните патрули организират блокади по шосетата. Екипът на Фреди навярно се намираше на двайсетина минути оттук.

Местността не беше подходяща за тактически сблъсък очи в очи и макар да идентифицирах безспорно Лавинг, не разполагах с ясна мишена. Наемникът ту излизаше на светло, ту се вмъкваше сред сенките. Пропуснех ли целта, рискувах много.

И къде беше партньорът му?

Продължих напред. Влезеше ли в къщата, за около десетина минути щеше да претърси стаите и да открие, че заложничката му я няма и не е скрита на очевидно място.

Приближавах, все още добре прикрит и почти безшумно.

Той провери гаража. Колата на Картър беше вътре. Шмугна се сред храстите между гаража и къщата. Тръгна приведен покрай ниската сива ограда, свързваща двете постройки. Зеленината беше висока и гъста. Трудно различавах силуета на Лавинг, но долавях посоката. После се заковах сепнато на място. Ако наемникът продължеше още петнайсетина крачки натам, накъдето вървеше, щеше да излезе на открита полянка. И да се превърне в отлична, осветена гърбом мишена.

Вдигнах оръжието си и го насочих натам. Деляха ни около осемдесетина крачки. Не особено голямо разстояние за мощно оръжие четирийсети калибър. Въпреки късата цев няколко изстрела навярно щяха да го убият. Припомних си инструкциите. Три куршума високо, три — ниско. Придвижваш се встрани от мястото, където противникът е забелязал припламването на дулото, и се подготвяш отново за стрелба. Броиш всеки изстрел.

Лавинг продължаваше напред. Десет крачки до просеката между растителността. Осем… шест…

Внезапно усетих как сърцето ми ускорява ритъм, а дланите ми овлажняват от студена пот.

Хенри Лавинг беше пред мен, след малко щях да го видя ясно…

Две мисли ме споходиха — правилата ни повеляват при нападение да изискаме врага да се предаде, освен в случай на неизбежна заплаха. Правилото важи за всички престъпници, дори да са въоръжени и да възнамеряват да използват писъците на шестнайсетгодишно момиче, за да принудят баща му да проговори.

Дори за онези, измъчвали и убили добър човек като Аби Фалоу.

Втората ми мисъл обаче беше — три високо, три ниско, отстъпваш, подготвяш се пак за стрелба.

Подложих лявата си ръка под дясната, прицелих се стабилно и успокоих дишането си.

След четири крачки сянката на Хенри Лавинг щеше да излезе от храстите и да ми предостави отлична мишена. Наближи полянката, но се сниши, все още скрит зад гъстите трънаци.

«Изправи се — молех се. — Изправи се, по дяволите!» Заля ме необичайна вълна от гняв, докато присвивах очи към тъмния му силует от другата страна на храсталака.

«Хайде! — казах си. — Рискувай! Изпразни целия пълнител и презареди»… Издишах бавно. Сега! Заех позиция за стрелба, наклоних се напред и занатисках плавно спусъка.

Почувствах се способен да накарам куршумите да улучат целта.

Спусъкът се плъзна почти докрай, преди да въздъхна безшумно и да сваля оръжието.

Стъписа ме последната ми мисъл — «да накарам куршумите».

Стрелбата е физика и химия, зрение и стабилни мускули, подбор на стратегически правилна позиция, наличие на ясна мишена. Желанието не играе никаква роля. Нито емоциите.

Бях пастир. Не можех да си позволя ирационалност.

Ако бях стрелял и не го улучех или само го ранях, той щеше да разбере къде съм. По мои изчисления партньорът се намираше на около петдесетина метра зад мен и дебнеше да вземе на прицел мен. Или пък чувайки изстрела, Бил Картър и Аманда щяха да напуснат укритието си, за да проверят какво става.

Разтревожен, че без малко не станах жертва на емоциите, огледах земята пред мен, за да се уверя дали мога да продължа безшумно, и закрачих отново напред.

Все още приведен зад растенията, Лавинг се промъкна до портата и я побутна леко да не би да проскърца. Видях го да изважда нещо от джоба си. Очевидно смаза пантите. После, все още полускрит, се вмъкна в двора и тръгна, предпазливо снишен, към къщата.

Размислих и най-сетне избрах стратегията си.

Обърнах се и тръгнах към поляната, където чакаха Бил Картър и Аманда.

Едно от най-трудните решения, които някога съм вземал.

Но целта ми беше ясна. Безсмислено беше сам да се опитвам да заловя Лавинг в къщата. Тактически издържана операция изискваше поне още двама, а в идеалния случай — още четирима. Най-полезният ми ход бе да открия подопечните си и да ги отведа. Разполагахме с десет минути, докато Лавинг огледа къщата. Трябваше да предоставя залавянето му на Фреди и на екипа му.

Ориентирах се и се върнах по стъпките си, после свих вляво към укритието на момичето и «чичо» му. Полянката се намираше на около триста метра в срещуположния край на имота. Долових обаче дъх на борове и забелязах, че пред мен се стеле иглолистна гора с килим от иглички по земята и смолисти клонки, които не се прекършват звучно под краката. Из такава местност придвижването е бързо и почти безшумно.

Ето защо, когато пристъпих сред дърветата, партньорът на Лавинг ме нападна в гръб. Така и не усетих приближаването му, а само допира на дулото.

— Пусни оръжието. Вдигни ръце — прошепна дрезгаво той.

Глава 28

Партньорът натисна дулото по-силно към гръбнака ми, а аз см помислих: «Това ли е чул Аби Фалоу, преди Лавинг да се заеме с него?»

Вдигни ръце…

И аз щях да умра.

Но не веднага.

Защото и аз като наставника си бях ценен. Почудих се дали и Лавинг не ми е устроил капан. Може би не е искал да използва момичето като разменна монета, а да залови мен и да ме принуди да издам местонахождението на детектива, за да си спести трудностите около уведомяването на Райън, че държи дъщеря му като заложник.

При нашия капан аз бях стръвта; този път стръвта беше Аманда.

— Казах ти. Оръжието. Хвърли го — чух пак грубия шепот на партньора.

Послушах го. Никой не може да се завърти по-бързо от куршум.

Колко ли щях да издържа?

Шкурка и спирт…

Споменът за Пеги и момчетата — Джеръми и Сам — се надигна отново.

После гласът зад мен изхриптя:

— Почакай.

Интересно. Сякаш говореше на себе си.

После попита миролюбиво:

— О, ти ли си това, Корт?

Ръцете ми се разтрепериха и аз се извърнах бавно. Пред мен стоеше Бил Картър, насочил пушката дванайсети калибър право към гърдите ми. Не беше извадил пръста си от предпазителя. Аманда беше зад него и ме гледаше ококорено.

Задишах тежко. Толкова тежко, че ребрата ме заболяха.

Картър свали пушката.

— Не сте отишли на полянката — промълвих.

— Не, стори ми се твърде далеч. А и ти май не си се разбързал да ни прибереш.

«Вярно», помислих си.

Аманда се взираше в мен с предпазлив, но спокоен поглед. Очите на баща иМ, несъмнено. Още носеше на рамо плюшената чантичка — мече.

Озърнах се наоколо. Мястото не осигуряваше добра защита — намирахме се в ниското. Исках да се върнем в колата и да потеглим възможно най-бързо.

Прикрихме се между дърветата.

— Той е в къщата. Всеки момент ще разбере, че не сте там.

Махнах надясно към шосето.

— Колата ми е пред каменната ограда. На двестатина метра. Да вървим. Хайде, Аманда. Всичко ще е наред.

Не изглеждаше да има нужда от окуражаване. Стори ми се, че иМ се иска да хукне по следите на Лавинг.

Характер…

Поведох ги по склона на долчинката към шосето. Движехме се бавно. Зави ми се свят да се озъртам настрани и назад. Хиляди мозайки от сенки и зеленина приемаха формата и позата на нападател.

Никоя обаче не се втурна към нас, превръщайки се във въоръжен мъж.

Двайсет метра, трийсет, петдесет.

Внезапно Аманда ахна. Вдигнали оръжия, с Картър се свлякохме на колене. Дръпнах момичето долу, взрян в посоката, накъдето гледаше.

Сърната изскочи от храсталаците, от които похапваше, впила в нас недоумяващи, предпазливи очи. Още две застанаха до нея. Картър взе камък и понечи да го хвърли, за да ги подплаши — навярно за да заблуди Лавинг, че животните вдигат шум. Аз обаче поклатих глава, предпочитайки тишината.

Понякога може сам да се надхитриш.

Огледах земята, не открих следи партньорът да е минавал по пътеката, която бях избрал, и продължихме напред. Сърните се заеха наново с обяда си в храстите.

Нови звуци край нас.

Животни? Лавинг? Партньорът?

Пред нас изникна гола поляна. От отсрещния иМ край ни деляха петдесетина крачки. Щяхме да изгубим твърде много време да я заобиколим. Махнах им да я прекосим.

Озърнах се назад, когато стигнахме целта. На разстояние горе-долу колкото футболно игрище мярнах къщата.

И видях Хенри Лавинг да пристъпва в предния двор. Той погледна към нас и застина.

После бръкна в джоба си за радио или мобилен телефон.

— Забеляза ни! Бързо!

Махнах към шосето и тримата хукнахме натам.

— Бил, наблюдавай тила. Ако го видиш, цели се ниско. Тича снишен.

«По-добре лека рана в краката и глезените, отколкото пропуск над главата», казваше Аби.

— Ясно!

— Хайде, Аманда — прошепнах. — Ще се справим.

Приведени и задъхани, тичахме през оредяващите храсталаци, без да пазим тишина. Всеки момент очаквах да чуя откъм гърбовете ни гърмеж и почти едновременното свистене на куршуми. Но Лавинг и партньорът му не откриваха стрелба. Аманда не им трябваше мъртва. Разменната монета трябва да е в сравнително добро здравословно състояние.

Най-сетне наближихме задъхани шосето. На петдесетина метра, от другата страна на каменната ограда, чакаше колата ми. Хукнахме през ниските храсти.

Картър погледна назад.

— Май го виждам. Качвайте се в колата. Аз ще ви прикривам.

— Не.

След още няколко крачки ги дръпнах долу под прикритието на паднало дърво, достатъчно старо да е приютявало на младини войниците на Съюза и на Конфедерацията, запътили се на юг след кръвопролитието при Антиетам — най-смъртоносната битка от времето на Гражданската война.

Бях сигурен, че Лавинг е зад нас, недалеч — навярно на шейсет-седемдесет метра. И той се беше снишил зад някое дърво до оградата.

— Ще се придвижим до колата — казах на Картър. — Аз ще бъда зад вас. Ще я запаля дистанционно. Когато се включи двигателят, изстреляй и двата пълнителя в гората от другата страна на шосето. Цели се високо. Презареди още два. Бързо. После двамата с Аманда прескачате оградата. Аманда, седни отзад и залегни. Бил, подкарай двайсетина крачки напред, спри и покривай гората с пушката. Аз ще дойда след минута.

— Там е партньорът?

— Да.

Той не попита откъде знам, а и аз не бях склонен да обяснявам, че просто звучи логично.

Погледнах лицата им — потни и осеяни с парченца шума.

— Готови?

Кимнаха.

Натиснах бутона за включване и двигателят оживя. Ауспусите на колите ни са със специални заглушители, но пред стартера сме безпомощни.

Картър не се поколеба. В мига щом колата запали, се прехвърли през оградата и изстреля два шумни откоса. Презареди, стреля пак и пак презареди, докато аз изстрелях шест куршума в посоката, където се криеше Лавинг. Картър сграбчи Аманда за ръката и двамата хукнаха към колата.

На фона на свистящите гуми аз се прехвърлих през каменната ограда и залегнах във високата трева край шосето. Проснат ничком, насочих оръжието си отново към Лавинг.

По гръбнака ми пролазиха тръпки. Лавинг щеше да си помисли, че съм в колата, но партньорът навярно беше забелязал уловката и нищо чудно да ме бе взел на мушка сред ниските плевели.

Хайде… хайде…

Най-сетне Лавинг се показа.

Прескочи оградата и се прицели в колата.

Храстите и оградата частично го скриваха, но все пак го виждах достатъчно. Понечих да стрелям, но Картър удари спирачките — както го бях помолил — и Лавинг предугади стратегията ми. Не ме виждаше, но разбра какво става. Извърна се рязко и се прехвърли от другата страна на оградата. Изпразних целия пълнител. От оградата се разлетяха каменни отломки, от земята се надигнаха облаци пръст. Лавинг изчезна. Не разбрах дали съм го улучил.

Докато презареждах, зърнах движение сред листата отвъд шосето — сигурно беше партньорът — и тичайки към колата, изстрелях няколко куршума към укритието му. Скочих на шофьорското място, а Картър се прехвърли до мен.

Натиснах рязко педала за газта и поехме бързо напред.

Картър се озърна назад.

— Да, ето го партньора. Излиза от гората. Лавинг се присъедини към него. Вече са на шосето. Струва ми се, че е ранен. Май се олюлява.

След няколко минути взех на скорост завоя и намалих.

Картър се засмя и посочи нагоре:

— Момчетата ти са там горе.

Над главите ни прелетя хеликоптер и бързо се сниши към къщата на Картър. След миг поток от черни автомобили спря в отсрещното платно и ми препречи пътя.

Пътниците им приближиха с извадени оръжия, предпазливо. Протегнах служебната си карта през прозореца.

Млад агент, прикриван от други двама, надзърна в колата и махна на агентите в колите край него да продължават към къщата.

— Как сте, сър? Всички ли са добре? — огледа ни агентът.

— Да. Тук ли е агент Фредерикс?

— На пет минути зад нас е.

— Кажете на колегите си, че са двама. Лавинг и съучастник. Въоръжени. Лавинг може би е ранен. Не знам къде са скрили колата си.

— Ще проверим, сър.

— По-рано разгледах картата и от другата страна на езерото видях десетина къщи и няколко лесни маршрута към междущатската магистрала. Смятам, че ще се опитат да прекосят езерото с лодка и после да откраднат кола.

— Ще изпратя екип там — отвърна агентът.

— Ще ме свържеш ли с пилота на хеликоптера? Ще му опиша имота.

— Хеликоптер ли?

— Тактическото ви подкрепление — посочих небето.

Той ме изгледа объркано.

— Но, сър, ние не сме включвали хеликоптер в операцията.

Глава 29

Бил Картър седеше безмълвно до мен, а в огледалото виждах как на задната седалка Аманда се взира през стъклото в облачното следобедно небе. Намирахме се на десет мили от крайезерната вила на Картър.

Не мислех за случилото се край къщата на Картър, а се борех с упорит спомен. Пътувахме с Пеги и момчетата, когато забелязах тежка катастрофа на шосето пред нас. Спрях да проверя дали мога да помогна на младите пътни полицаи, които, макар и потресени, понасяха стоически гледката. Казват, че майките съумяват по-добре от бащите да запазват хладнокръвие при инциденти, кръв и рани. Не и Пеги. Тя се премести на задната седалка при момчетата и ги притисна към себе си. Привидно за да отклони вниманието им от преобърнатите коли и осакатените, все още непокрити тела, но всъщност криеше не само техните, но и своето лице. (Съпругата ми и Мари си приличаха и в това отношение — рязкото лашкане между нехаен оптимизъм и дълбоко безпокойство.)

Сами и Джеръми успяха да надзърнат към катастрофата, въпреки прегръдката на майка си. Джер — по-големият — се ужаси и започна неудържимо да плаче. Сам обаче каза: «Татко, онзи мъж, дето е легнал там, няма ръка. Как яде сладолед?». Не трагедия, а мистерия.

Младите посрещат непредсказуемо травмите.

Сега лицето на Сам — спокойно и любопитно — се отразяваше в изражението на Аманда.

— Добре ли си, слънчице? — попитах и сам се изненадах от гальовното обръщение.

Тя се обърна към мен, кимна и огледа беретата на Картър на седалката до нея.

Натиснах бутона за бързо избиране и се свързах с Фреди.

— Здрасти — поздрави той.

— Там ли си?

— Хубаво местенце. Като се пенсионирам, ще размисля дали да не се преместя тук.

Не бях оценил удобствата на лятната къща на Картър.

— Нещо?

— Изчезнали са.

— С хеликоптера?

— Сигурно.

— Не — казах, — знам как са избягали. Питам дали си го проучил.

— Не. Засега. Още проверяваме. Неколцина умници докладвали, че съвсем ниско прелита хеликоптер. Решили, че ще се разбие. Обаждали са се и в полицията. Никой…

— Не е видял нищо?

— Интересен въпрос, синко. Оглеждали са се, но чули само шум; и видели единствено листа и прахоляк. Приземил се е в просека между дърветата, широка около трийсетина крачки. Пилота явно си го бива.

— Не само пилотът. И оборудването. Скъпо… Намери ли колата?

— Открадната преди месеци. Сменен номер. Надявахме се да открием отпечатъци от партньора, но не открихме нищичко.

— Съседите?

— Добре са.

Предадох на Картър и на Аманда вестта за приятелите им и отново насочих вниманието си към Фреди.

— Ще кажа на Клер да проследи хеликоптера.

Организацията ни често превозва по въздух подопечните си из страната, а понякога и в чужбина, затова поддържаме контакти и с Федералната авиация, и с частните чартърни компании. Фактът, че хеликоптерът е бил малък — тоест пригоден за кратки разстояния и следователно отлетял някъде отблизо — щеше донякъде да улесни Дюбоа да открие наемателя.

— Някой е ранен. Натъкнахме се на кръв — продължи Фреди.

— Къде?

— Край шосето. По оградата и по храстите. И по пътеката.

— Лавинг е. Уцелих го. Но се движеше. Колко кръв?

— Не много. Открихме и отпечатъци — негови и на партньора.

— Клер ще провери лечебниците.

— Безценно момиче си имаш, Корт.

Пак шегички.

— Слушай, Корт…

— Уестърфийлд — прекъснах го.

— Гласът ли ме издаде, синко? — попита Фреди.

— Та какво той?

— Непрекъснато се обажда. На мен. На всички. Какво си направил?

— Иска да прибере подопечните ми в килия. Греши, но нямах време за спорове, та затова…

Опитах се да измисля подходящ евфемизъм.

—… Рискува работата си, като прецака главния прокурор на Съединените щати и изнерви половината федерално правителство?

— Лавинг има твърде много познати във Вашингтон. Не можех да рискувам.

— Не ми пука. Твоя воля, Корт. На мен не ми гори под краката.

— Обади се, ако откриеш някакви улики. Претърси и в къщата на Картър.

— Непременно.

Прекъснах връзката. И тутакси на екрана се появи номерът на шефа ми. Както и Уестърфийлдовият. Отклоних и двете обаждания и набрах Дюбоа. Обясних иМ какво се е случило и иМ съобщих за хеликоптера.

— Намери го, ако има начин.

— Добре.

Тя си записа подробностите. После иМ казах:

— Лавинг е ранен.

— Така му се полага — заяви необичайно сдържано младата жена.

— Искам да пробваш да откриеш кой лекар ще потърси.

Законът изисква медицинският персонал да докладва в полицията за пострадали от огнестрелно оръжие. Бандите и членовете на престъпни групировки разполагат с лекари, медицински сестри и дори ветеринари на повикване, които обработват раните им и удобно забравят да позвънят на 911. Знаехме имената на неколцина и редовно ги проверявахме (без да ги арестуваме, понеже са безценни ориентири за проследяване на наемници и престъпници).

Лавинг, естествено, нямаше да прибегне до тяхната помощ. Предупредих Дюбоа и добавих:

— Ще отиде при някого, за когото не знаем. Прегледай всичките му досиета. Адресите, на които е пребивавал, телефонните обаждания, всичко. И публичните регистри.

Щеше да пусне в действие и ОРК, разбира се, и други програми за обработка на данни.

— Ще видя какво ще открия — отвърна тя. — И Корт?

Пак името ми.

— Да?

— Онези неща от къщата на Греъм. Още ги проверявам.

— Добре.

Тя замълча отново.

— Размислих — продължи. — Нямаше друг начин да получим информация от него. Трябваше да го направя. Не ми хареса, не ми харесва и сега. Но беше умно. Ще го запомня.

— Нямаше друг начин — повторих.

Сбогувахме се. Половин час пътувахме в мълчание. Картър ме помоли да включа радиото, но аз отказах:

— Ако нямаш нищо против. Пречи ми да се концентрирам.

— О, разбира се.

Улових погледа на Аманда в огледалото.

— Заради мен ли се случи? — попита тя. — Заради блога?

— Да. Свързал е псевдонима с истинското ти име чрез някой социален сайт. Проследил е включването до съседите на Бил и после е открил неговата къща.

Тя затвори очи.

— Съжалявам. Аз… сметнах, че не бива да използвам моя компютър. Не знаех, че може да ни проследи. Използвах псевдоним.

Беше умно момиче. Сигурно се е досещала за опасността, но подтиквана от нехайството и порива на младостта, бе прибързала или пък просто беше решила да рискува. Най-вероятно и двете.

Аманда добави:

— Просто ми е много тъжно за Сюзън, онова момиче от гимназията.

— Което се самоуби? — попита.

— Точно така. Катастрофирала, но карала бързо и глупаво, все едно пет пари не дава дали ще живее или не. Това си е самоубийство. Така ни казаха психолозите. Исках да пиша за случая, за да узнаят всички, че да проявяваш безразсъдство, е все едно да се нагълташ с хапчета или да се обесиш.

Осени ме любопитна идея — това младо момиче се стремеше да се грижи за другите. И то посвоему беше пастир. Почудих се дали ако имах дъщеря, тя щеше да прилича на Аманда. Бих се гордял с нея. Несъмнено.

Но и тази мисъл, както доста други днес, излетя към кошчето за отпадъци.

— Да ме убие ли искаше? — попита Аманда с монотонен глас на човек, който не вярва, че е възможно да умре.

Картър се размърда и се накани да я окуражи. Аз обаче вече знаех, че тя не се нуждае от успокоение.

— Не, искаше да те похити и да принуди баща ти да му каже нещо.

— Какво?

— Не сме открили.

Тя замълча и се взря през прозореца.

Някои наемници си налагат стандарти. Не нараняват деца и жени например. Разчитат на психически и професионален натиск или на заплахи за финансовата стабилност и личния престиж на жертвата. Не приемат всякакви задачи и не са склонни да стигат до крайности, за да набавят необходимата информация. Преценяват мишената и използват минимална принуда, за да се сдобият с данните, заради които са наети. На другия полюс са наемници като Хенри Лавинг. Те прилагат всички необходими според тях средства.

Колкото и да е странно, аз уважавам повече втората група. Те се придържат стриктно към стандартите си, както и аз. Начертават целта си я постигат по възможно най-ефикасния начин. Затова са по-предсказуеми.

— Побърка ли се Джоан? — попита Аманда.

— Не съвсем — отговорих.

— Сигурен ли си?

Уместен въпрос.

— Добре де, не е на себе си. Но е на сигурно място с баща ти и леля ти.

— Ясно… Съжалявам, чичо Бил. Забърках голяма каша.

Не се поколеба да поеме отговорност за случилото се. За разлика от мнозина възрастни.

— Всичко ще бъде наред.

Забавих, дадох мигач и завих. Аманда се намръщи, впила очи в ниската каменна сграда, към която приближавахме.

— Аз… За наказание ли ме пращаш тук? — попита бързо. — Искам да кажа…

Усмихнах се неволно.

— Не, не, просто с Бил ще пренощувате на сигурно място.

Поех към портала на федералния затвор с максимална степен на охрана в Северна Вирджиния.

Глава 30

— Какво става? Къде се изгуби?

Гласът на шефа ми изгромоли настойчиво в слушалките. Раздразнението и гневът — и всички останали емоции — винаги звучаха приглушено, филтрирани през китайската пластмаса и метал, но настроението му пролича безпогрешно.

— Лавинг беше открил местонахождението на дъщерята на Кеслер. Тя е в безопасност. Лавинг е ранен.

— Колко тежко? — попита Елис.

— Не знаем. Не е изгубил много кръв… Арън, отведоха го с хеликоптер.

— Какво?!

— Клер ще го проследи, ако успее. Да си чувал за наемник с хеликоптер на повикване?

Замислено мълчание.

— Не, никога.

— Означава, че поръчителят е богат или има професионален достъп до хеликоптери, които се наемат без излишни формалности.

— Какво планираш?

— Прибрах дъщерята под ключ. На сигурно място. Вписана е като Джейн Доу — свидетел в наркопроцес. Ако Лавинг има вътрешен човек, едва ли ще обърне внимание. Наредих на надзирателя да забрани всички външни обаждания. Още проучваме двата главни случая на Кеслер, за да открием поръчителя. Клер проверява лекарите извън системата, които могат да закърпят Лавинг.

— Слушай, Корт. Правя всичко възможно… — подхвана Елис.

— По въпроса с Уестърфийлд.

Причината за лошото настроение на шефа, разбира се.

— С Уестърфийлд. Защо просто не си направи оглушки? Защо го излъга за ареста във Вашингтон?

— Ако си бях направил оглушки, Арън, щеше да се опита да ме открие. Не мога да си позволя да ме арестуват по време на операция. Не и когато е замесен Хенри Лавинг.

— Може да те уволни — каза Елис.

— Смятах, че досега ще сме открили поръчителя. Или Лавинг ще е в чувал за трупове. Ако се беше изправил край вилата на Картър в Лаудън, както се бях надявал, случаят щеше да е приключил.

— Но не е.

— Не. Моля те, задръж го далеч от мен само тази нощ, Арън. Кажи му, че изпълняваме деликатна операция.

— Да открием Лавинг?

— Не. Така ще налееш масло в огъня. Кажи му, че имаме следа към поръчителя и терористичната връзка се потвърждава.

— Наистина ли?

Логичен въпрос, имайки предвид колко подмолно изпълнявах задачата си досега.

— Да, някакви пари отиват в Близкия изток. Една част изтича към Саудитска Арабия през дузина офшорни компании.

— Интересно.

— На Уестърфийлд ще му хареса. Хубаво федерално дело в короната му.

— Корона?

— Перла в короната… Клер проверява материала, който открих в къщата на Греъм — човека от Пентагона с подправения чек. Напредваме. Но няма да предам Кеслерови. Измий си ръцете с мен. Няма проблем. Но Кеслерови остават при мен.

Елис въздъхна.

— Ще се постарая.

Прекъснах връзката и поех обратно към убежището в Грейт Фолс. Бях се обадил на Ахмад да го уведомя за случилото се и научих, че в къщата всичко е спокойно, въпреки че Джоан и съпругът иМ се били посдърпали. За някаква дреболия. Както винаги при кавгите на подопечните. Говорих с Райън, който изглеждаше трезвен. Съобщих му за инцидента във вилата на Бил Картър и го успокоих, че Бил и Аманда са невредими и под федерална опека. Сбогувах се, преди разтревожената Джоан да вземе телефона.

Наближаваше шест следобед. Налягаше ме умора.

Високоговорителят обяви, че ме търси Дюбоа.

— Аз съм. Казвай.

— Няколко неща. Първо, хеликоптерът… Забелязах, че жените никога не го наричат «вертолет». Говорих с шестима — трима мъже и три жени. Нито една жена не каза «вертолет».

Дюбоа бе възвърнала склонността си към странични наблюдения. Беше се възстановила напълно от изживяното у Греъм унижение.

— Няма приложен летателен план. Мислех си какво ли може да означава това. Предполагам, че не е държавен хеликоптер — пожарникарски или полицейски…

— Не звучи вероятно.

— Тоест не е нает. Компаниите за хеликоптери под наем спазват строго изискването за летателен план. Иначе рискуват да си изгубят разрешителните. Значи птицата е частна собственост.

— Птица?

— Никой не го нарече така. Аз си го измислих.

— Банкер като Памук би могъл да притежава хеликоптер. Или да работи за богат клиент.

— По въпроса с Греъм. ОРК даде резултати.

— Е, това се казва скорост.

— Настояваше да побързам. Имам адреси.

— Някой в района?

— Да. Дюпон Съркъл.

Един от вариантите. Обмислях и Грийнуич Вилидж и Фелс Пойнт в Балтимор, но щяха да ме затруднят, понеже исках да отида лично.

— Изпрати ми ги на имейл. Добра работа.

— Още проверявам лекарите. Търся по специалност. Къде, мислиш, си улучил Лавинг?

— Не съм сигурен.

— Ако си уцелил кост, ще ме улесниш.

— Как?

— Навярно ще се опита да намери ортопед. Ще стесним кръга, имам предвид. Не можеш ли да си спомниш?

— Не.

— О! — Явно се притесни. — Предпочитах да се спра на специалист. Мъчех се да се сетя за други. Уши, нос, гърло?

— Е, не знам къде съм го ранил.

— Добре. Ще продължавам.

Прекъснах връзката. След секунда информацията по случая Греъм се прехвърли на телефона ми. Изчетох я бързо и отбих от платното. Въведох един от адресите в навигационната си система, натиснах «начало на маршрута» и покорно последвах командите на електронния женски глас.

Глава 31

Стигнах Дюпон Съркъл, някогашен дом на фабрики за обработка на памук, на воден канал и на известна кланица, а понастоящем — сред най-модерните квартали на столицата.

Навигационната система, чийто звук ужасяващо наподобяваше гласа на Крис Тийзли — асистентката на Уестърфийлд — ме отведе пред витрина на Кънектикът Авеню. Беше магазин за употребявани дискове, а персоналът се състоеше от няколко мудни консултанти. Клиентите бяха предимно около двайсетте, плюс неколцина раздърпани, брадясали любители на музиката на моя възраст. Приближих до младежа зад касата, идентифицирах се и извадих снимка на азиатеца, прибрал златните монети в Ню Джърси — заподозрения в случая с подправения чек на Греъм.

Момчето заяви, че не знае нищо. Разпитах още четири-пет души. Никой не беше чувал нито за фалшиви чекове, нито за азиатеца.

Най-сетне се озърнах за последно наоколо и отворих входната врата, на която висеше старомодна камбанка. Огледах се и се запътих към съседното кафене. Дюпон Съркъл разчита на шика, а кафене «КафеМ» го въплъщаваше в пълна степен. Подсказваше го както ударението, така и табелката с надпис «25 долара за сто грама» върху кутиите с тъмни зърна. Поръчах си черно колумбийско кафе — най-евтиното в менюто с екзотични отвари, нито една от които не бих нарекъл кафе, колкото и да са вкусни.

В ума ми изплува неканен образ отпреди няколко години — как Пеги поръчва любимото си мокачино. Така и не разбрах какво всъщност представлява. Но си спомних как сърцевидното иМ лице се привежда към чашата с нетърпеливо предвкусване. Веднъж ми каза, че обича да пазарува хранителни стоки, понеже иМ е приятно да наблюдава как хората избират любимите си лакомства.

— Животът е тежък — каза тя. — Дребните неща ни помагат да оцелеем.

«Колко вярно», помислих си тогава. А сега знам колко е вярно от личен опит.

Отпих от кафето, оставих вдигащата пара чаша и започнах да пиша съобщение за напредъка ми по случая «Греъм». Чух проскърцване — входната врата. Взрян в екрана на телефона, усетих, че над мен надвисва сянка. Вдигнах очи към лицето на мъж в началото на двайсетте — бял, симпатичен, строен, в джинси и омачкана риза на райета.

— Да?

— Работя в музикалния магазин, където беше току-що.

Не казах нищо и той повтори:

— Работя там.

— Как се казваш?

— Стю. — Огледа ме внимателно. — Разпитваше нещо. В магазина?

Произнасяше изреченията въпросително. Втренчих се в него. Той сведе припряно очи.

— Какво искаш? — попитах накрая.

— Разпитваше за Джими Сун? Познавам го.

— Знаеш ли къде е сега? Трябва да го открия.

— Агент от ФБР ли си?

— Къде е Джими? Знаеш ли?

Колебание.

— Не. Не знам.

— Седни — посочих масата.

Той се настани и опря китки. Понякога разговарям с хора, заели подобна позиция, но по принуда — понеже ръцете им са в белезници.

— Откъде познаваш Джими? — попитах строго.

— Отбива се в магазина. Обича музиката. Защо го търсиш тук? В магазина?

— Проследих го по кредитната карта. Пазарува там.

— О, да.

— В сериозна беда е. Ще му помогнем, ако успеем да го открием.

— Мислех… искам да кажа… чух за някакъв проблем. С чек.

— Подправен чек.

— Но жалбата е оттеглена. Сигурен съм. Не може да е в беда.

Той вдигна ръце и се усмихна бегло. Аз не отвърнах на усмивката.

— Полицейското управление във Вашингтон е прекратило случая.

— Ами…

— Но престъпленията са под юрисдикцията на различни институции. На географски принцип, да речем. Ако например си мамил хора от различни райони, си подсъден в петдесетте щата. Отделни процеси във всеки. Юрисдикцията обаче може да е държавна. Убийството на федерален агент е и федерално, и щатско престъпление.

— О!

— Този Джими Сун е откраднал чекова книжка във Вашингтон. Местната полиция може да реши да прекрати случая. Но той е прал пари чрез интернет.

— Прал е пари?

— Купил златни монети и ги продал срещу пари в брой. Нарича се пране на пари.

— Така ли?

— Да. А това е в моята юрисдикция. Извършено е сериозно федерално престъпление. И Стю, ако имаш информация за Джими Сун, съветвам те да ми я съобщиш. Да се лъже федерален агент също е престъпно. Прикриването на заподозрени или възпрепятстването на силите на реда се наказва. Тежко.

— Но щом никой не е пострадал и жертвата не иска разследване… Искам да кажа… какъв е проблемът?

— Желанията на жертвата нямат значение.

— Не разбирам…

— Е, Стю, да речем, че съм те убил. — Той примигна. — Ти си мъртъв. Нямаш никакви желания. Така ли е?

— Е, да.

— Но все пак е извършено престъпление. Или да речем, че съм гангстер. Открадвам ти колата, но ти се страхуваш от мен и не искаш да докладваш в полицията. Много свидетели обаче са ме видели. Полицаите могат да ме арестуват. Ти няма да свидетелстваш, но другите ще дадат показания. И аз ще отида в затвора.

— Не го знаех.

— Нося заповед за задържане на Сун — потупах джоба си.

— Така ли?

— Заснели са го видеокамерите пред пощенските кутии, откъдето е взел златните монети, купени с парите от подправения чек.

— Но…

— Откъде познаваш Джими? Бъди честен, Стю.

Младият мъж отново сведе глава.

— Той ми е партньор. Любовник.

— Разбирам. С теб ли живее?

— Не. Родителите му са много консервативни. Подозират, но не знаят със сигурност.

— Ще му направиш услуга, ако го посъветваш да се предаде. Агенцията за вътрешна сигурност вече му е изготвила досие.

— Вътрешна сигурност?

— Антитерористичната служба.

— Терористична? — ужаси се Стю.

— Изглежда Сун е откраднал парите под давлението на севернокорейското правителство, за да изнудва жертвата — Ерик Греъм. Той работи за Пентагона.

— О, за бога! Не, не…

— Забелязвал ли си нещо, което подкрепя тези подозрения?

— Не, разбира се. Той е страхотно момче. Мило. Семейството му е от Южна Корея.

Усмихнах се.

— Е, терористите понякога са изключително чаровни. Много шпиони от севера действат около Сеул.

— Той не е терорист — прошепна Стю.

— Е, това ще решат прокурорите и съдът. Моята работа е да го задържа. Без да го нараня, надявам се. Но…

— О, боже!

Наклоних се напред.

— Хора като него обикновено са опасни. В района действа специален екип. Чакаха знак да нахлуят в магазина, ако го бях открил там. Сега се насочват по други следи. — Погледнах смръщено часовника си. — Преди двайсет минути се чух с втория екип. Смятат, че са го намерили. ФБР е издало разрешение да бъде заловен жив или мъртъв, ако не се предаде незабавно.

Младият мъж ахна.

Огледах бледото му, изпито лице.

— Ако държиш на него, трябва да ни помогнеш. Окаже ли съпротива, може да умре. Тактическите ни екипи са обучени да предотвратяват самоубийствени атентати и прочее животозастрашаващи прояви.

Стю се разплака. Огромни сълзи се застичаха по страните му.

— Аз измислих всичко — призна пресекливо, — а не Джими. Той просто ми помогна. Господи, обади им се — на хората от ФБР. Кажи им, че не е опасен.

Намръщих се.

— Трябва да ми обясниш по-подробно.

— Аз откраднах чековата книжка. Аз разкрих онлайн сметката. Аз, а не Джими. Той само прибра монетите от пощенската кутия.

— Опасявам се, че не разбирам.

Стю избърса лице.

— Човекът, чийто чек е откраднат?

— Ерик Греъм.

— Той… Той ми е баща.

— Значи ти си Стю Греъм!

Той кимна.

— Не мога да повярвам колко глупаво съм постъпил. Аз… О, как се прецаках! Моля те, обади им се!

— След като ми обясниш всичко.

— Толкова е безумно!

— Разкажи ми, Стю. Колкото по-бързо узная истината, толкова по-добре за Джими.

Той попи очите си.

— Татко е… доста упорит. Откакто се помня, настоява да уча в неговия университет — «Принстън». Бил е популярен, първенец на випуска. Държеше да последвам примера му. Но аз не исках. Мястото ми е тук. — Махна с ръка, сочейки явно Дюпон Съркъл. — Тук се чувствам добре. Обичам Джими, приятелите ни. Не ставам за Бръшляновата лига. Но татко не искаше и да чуе.

— Какво общо има това с подправения чек?

— Аз съм проклет страхливец. — Той грабна още една салфетка и си издуха носа. — Не събрах сили да му призная, че не искам да се връщам в колежа тази есен. Страхувам се от него. Мама също. Всички се страхуват от него. Той все повтаря: «Няма да си третата ми дъщеря, нали?». Накара ме да тренирам ръгби. Седемдесет килограма съм! Аз и ръгби? Но той не ме оставяше на мира. «Бъди мъж. Следвай стъпките ми!» Не събрах сили да кажа «не».

— И подправи чека, за да не може да плати таксата?

— Жалко, нали?

— Накарал си Джими да вземе златните монети, които си купил?

Стю кимна.

— Нищо лошо не е направил. Кълна се. Просто ми помогна. Семейството му живее в Ню Джърси. Затова решихме да поръчаме монетите там, а не във Вашингтон.

— А баща ти разбра и оттегли жалбата?

Той кимна.

— О, разбра, и още как!

Представих си какъв пожар е избухнал.

— Какво направи с парите?

— Не беше заради тях.

— Ясно, но искам да ми отговориш.

— Задържахме малко. Останалите дарихме на фонд за научни изследвания за СПИН и на «Амнести Интернешънъл». Омразно ми е, че татко си изкарва прехраната, създавайки оръжия. Това работи в Пентагона. Толкова е горд. Самодоволен. Исках парите му да послужат за нещо добро.

— Дай ми името на някой в «Амнести», който да потвърди думите ти.

Стю прехвърли указателя на блекбърито си и ми продиктува име и номер.

— Чу ли? — попитах.

Той примигна отново и сбърчи чело.

— Не говоря на теб — обясних.

— Обаждам се — каза в слушалките Клер Дюбоа.

Обърнах се към Стю:

— Ще почакаме малко.

Младежът отпусна рамене и си издуха пак носа. Озърна се наоколо и се засмя тихо.

— Идваме често тук. С Джими.

Замълчах.

— Знаеш ли какво ми каза завчера?

— Какво?

— Всички свързват Корея с чая. Като Китай и Япония. Но през деветнайсети век последният корейски император Сунджон обичал западната култура и винаги сервирал кафе в двореца. С баща му пийвали кафе и обсъждали световните дела. Мълвата се разнесла и поданиците също започнали да пият кафе. По примера на императора. В Корея пият повече кафе, отколкото във всички останали азиатски държави. Има дори термин за проститутките в кафенетата — наричат ги «дабанг» момичета.

Той млъкна. Рядко бях виждал по-нещастен човек от него.

Сълзите шурнаха отново.

— Моля те — простена. — Обади се на ФБР. Кажи им, че Джими не е опасен!

После чух гласа на Дюбоа:

— Корт. Проверих. Дарили са на «Амнести Интернешънъл» трийсет и една хиляди.

— Добре. Кажи на екипите да се оттеглят.

— Какво? — попита тя.

— Ще ти се обадя след минута.

Прекъснах връзката.

При други обстоятелства бих поизмъчил малко Стю, но не бях забравил арогантността на Греъм и колко обидно се бе държал с Дюбоа.

— Няма смисъл да се ровим повече — казах. — Засега ще преустановя разследването, стига да няма рецидиви.

— Не, сър. Не! Обещавам.

Станах и се запътих към вратата. Обърнах се.

— Догодина баща ти може пак да събере пари. Или да вземе заем, за да плати таксата ти. Просто любопитствам. Как ще постъпиш тогава?

Младежът ме погледна със зачервени очи. Стисна челюсти.

— Ще му кажа да върви по дяволите.

Повярвах му. Не се сдържах и отговорих:

— Добре.

Излязох от кафенето.

Е, вече бях разбулил мистерията около единия случай на Райън Кеслер. Обадих се на Дюбоа.

— Прав беше — каза тя.

Теорията ми хрумна в дневната на Ерик Греъм, след като огледах интериора и снимките и проследих реакцията му, когато Дюбоа изложи идеята си защо е бил нает Лавинг. Реших, че отчасти е искрен и никой не го изнудва. По стената висяха снимки на млад мъж — сина му, предположих — с негов връстник от азиатско потекло, който силно напомняше заподозрения на кадрите от охранителната камера пред пощенската кутия. Както винаги, Дюбоа проучи подробно информацията от фотографиите, които заснех, докато се преструвах, че пиша съобщение. С помощта на ОРК провери номера на кредитни карти, лицеви профили, постинги в социални мрежи и блогове, училищни архиви, искове за застраховка, телефонни обаждания, десетки други бази с данни.

Джеймс Сун нямаше досие, беше активен поборник за правата на хомосексуалистите, студент в «Джордж Вашингтон», жител на Дюпон Съркъл.

Научих, че Стю работи почасово в музикалния магазин на Дюпон Съркъл.

Бях забелязал, че арогантният Ерик Греъм е превърнал дневната си в светилище на «Принстън», и реших, че между бащата и сина сигурно зее пропаст. Но трябваше да потвърдя теорията си и затова дойдох тук.

— Може ли да попитам нещо? — обади се любопитно Дюбоа. — Ти заплашваше с твоята съдебна заповед, а аз блъфирах с моята?

«Добре», помислих си. Протежето ми вече си беше възвърнало формата.

— Мнимата ми заповед се отнасяше за Джими. Той не беше в кафенето да разобличи блъфа ми. Твоята щеше да е за самия Греъм. Ако беше поискал да му я покажеш, какво щеше да правиш?

— О. Хартията покрива камъка.

Макар да държах в тайна личния си живот дори от нея, Дюбоа знаеше, че съм страстен поклонник на игрите.

— Умно — отвърнах иМ. Наистина го мислех.

— Значи се връщаме към идеята, че случаят «Памук» е причината да вземат Райън на мушка.

— Точно така.

— Аз… чакай! — Гласът иМ прозвуча напрегнато. — Тъкмо получих имейл. Информация за лекар, който може да е прегледал Лавинг.

— Да?

— Чета… Братовчед му е.

След като Лавинг уби Аби Фалоу, проучихме биографията му и се опитахме да открием роднини. Той беше роден във Вирджиния, но нямаше близки на по-малко от стотина мили от столицата. Родителите му бяха починали. Имаше една сестра, с която поддържаше връзка, но и тя бе загинала при инцидент преди няколко години.

Знаех и за братовчеда.

— Онзи, дето е учил в Нюйоркския медицински университет, нали?

— Да. Но е получил разрешително да практикува тук и преди две години се е преместил във Фолс Чърч. Лекар е в болница «Арлингтън» — обясни Дюбоа. — Сега преглеждам телефонните разпечатки… Половин час след като Лавинг е бил ранен край къщата на Картър, са се обадили на стационарния телефон на братовчеда. Блокиран номер. Разговорът е продължил три минути.

— Що за човек е?

— Неженен, на трийсет и две. Няма полицейско досие. Само няколко пътни нарушения. Казва се Франк Лавинг. Работил е в спешна помощ, сега е специалист по вътрешни болести. Завършил е Медицинския университет в Ню Йорк с висок успех.

Продиктува ми адреса.

Благодарих иМ, запалих хондата, въведох адреса в навигационната система и се влях в потока от автомобили. Обадих се на Фреди и му съобщих, че съм елиминирал подправения чек на Греъм като следа към поръчителя. И по-важното — че навярно съм открил къде са оказали медицинска помощ на Лавинг.

— Мислиш ли, че още е там?

— Ще си тръгне възможно най-бързо. Но да приемем, че е там. Придвижи се бавно и тихо с няколко малки тактически екипа.

— Ще ги свикам незабавно.

— И Фреди…

— Не уведомявай Уестърфийлд — довърши агентът.

— Точно така — казах.

— Няма проблем. Кучи син е, съгласен съм с теб. От друга страна, асистентката му си я бива.

— Ако си падаш по перли — обадих се.

— Добро включване, синко — изхихика Фреди. — Тази задача разкрива непозната страна у теб.

Глава 32

Франк Лавинг изглеждаше по-млад от възрастта, която Дюбоа ми бе съобщила. Беше подстриган ниско, висок и в по-добра физическа форма от повечето медици на своите години.

Беше и много нервен. Разбираемо, като се има предвид, че престъпният му братовчед го бе посетил, последван от половин дузина агенти на ФБР, претърсили всяко кътче на дома му.

Живееше в луксозна къща в Арлингтън — просторно имение с колони и первази в стил рококо, изработени предварително и монтирани експедитивно за няколко седмици. По стените вместо платна със застреляни фазани, Венери или средновековни натюрморти, съвсем неуместно висяха спортни плакати. Предимно на «Редскинс». Как иначе?

В кухнята видях окървавени хавлиени кърпи и купчини бели и оранжеви стерилни опаковки от марли, инструменти и спринцовки за еднократна употреба. Върху плота беше оставена бутилка «Бетадин», оранжев кръг от дезинфектант личеше върху бледия мрамор, Франк се бе опитал безуспешно да го изтърка.

— Наистина не знам къде е — каза той. — Честно.

Тактическият екип на Фреди беше проверил къщата и се бе разпръснал отвън да разпита съседите дали са забелязали Лавинг или колата му.

Помолих лекаря да отидем в просторната дневна, погледнах го право в очите и казах:

— Искам да ви уведомя, докторе, че преди час братовчед ви възнамеряваше да похити и да подложи на мъчения шестнайсетгодишно момиче, за да изтръгне информация от баща му.

Той разшири очи, очевидно искрено ужасен от думите ми. Прошепна:

— Знаехме, че е беглец. Искам да кажа… изумих се, че е жив. Трябваше да се обадя веднага щом тръгна, но… не посмях.

— Защо?

— Той ме плаши.

— Докторе — подхванах аз; охранявал съм неколцина от гилдията и знам, че титлата отваря железни врати, когато си имаш работа с медици, — наистина ни е необходима помощ.

Мъжът сбърчи чело и си заопипва часовника.

— Не знам къде е. Честно. Моля ви. Трябва да ми повярвате.

— Шестнайсетгодишно момиче — повторих бавно и се втренчих в убягващите му очи.

Той отпусна рамене.

— Какво искате да ви кажа?

— Първо, колко тежко е ранен?

— Куршумът е улучил корема, петнайсет сантиметра над лявата бедрена кост. Влязъл е и е излязъл. Обгорих няколко малки вени, почистих и заших. О, и в бедрото му се беше забила дребна каменна отломка. Отстраних я, обгорих съдовете и също заших раната. Вие ли го простреляхте?

— Да.

— За да спасите момичето.

Кимнах.

— Добре ли е тя?

— Физически, да. — Почаках думите да подействат. — Трябва да го открия. Ще ни ориентирате ли някак? Колата му?

— Не паркира отпред. Сигурен съм. Дойде пеш. Вижте, чух по новините за престрелката. Не знаех, че е той. Каза, че го ограбили и ранили в Югоизточния квартал. Ако знаех…

Разбрах, че лъже, но измислиците звучаха като типични импровизации за оправдание пред служител на реда, а не като съзаклятнически опит за заблуда. Единственото, което исках, бе да се съсредоточи върху посещението.

— Какво друго каза? Помислете си. Каквото и да е. Всичко е важно.

Лекарят се намръщи.

— Е… сещам се за нещо. Настоя за лека упойка по време на процедурата. Не искаше да губи концентрация. Но нямах газ. Имах само «Пропофол». С краткотрайно действие — използват го за колоноскопии. Не беше напълно упоен, но все пак… Правех обичайното в такива случаи — бърборех, за да му отвличам вниманието. Като с останалите пациенти. Той спомена нещо, което не ми направи впечатление тогава. Че не му е приятно от презастрояването в Лаудън. Реших, че се е отбил в къщата на родителите си. Край Ашбърн. Може да е отседнал там.

Знаех за къщата. Когато Лавинг уби Аби, разбрахме къде е отрасъл. Но къщата беше продадена преди години. Не я държахме под око. Обясних го на лекаря, но той отвърна:

— Е, не е точно продадена.

Намръщих се и поисках по-подробна информация.

— Технически погледнато е сменила собственика си. Хенри и сестра му — наследниците — продадоха къщата евтино, но купувачът се съгласи да им предостави достъп срещу наем за… двайсет години или нещо подобно. Сестрата на Хенри беше болна — нелечимо — и аз предположих, че той иска да се отърве от имота, но и да осигури дом за Марджъри до края на дните иМ.

Единственият близък роднина на Хенри Лавинг беше сестра му, няколко години по-голяма от него. Страдаше от рак, но бе загинала при инцидент с лодка. Приятелят иМ, управлявал моторницата пиян по река Ококуан, се беше споминал скоро след нея. Подозирах намеса на Лавинг — младият мъж също се беше удавил, само че във ваната си. Съдебните медици установиха симптоми на удавник, борил се да оцелее във водата два-три часа.

Не помнех къде се намира къщата. Франк Лавинг откри адреса и ми го записа.

— Взел ли е болкоуспокояващи? — попитах.

— Не пожела да му дам «Демерол» или «Викодин».

Да, Лавинг предпочиташе болката пред замъгленото съзнание.

— Предложих му няколко спринцовки, заредени с лидокаин. За местно приложение. — Франк сведе очи към едрите си длани. — Помня го като малък. Не нападаше децата, не беше побойник. Точно обратното. Беше тих, любезен. Непрекъснато наблюдаваше.

— Наблюдаваше какво?

— Всичко. Мълчеше и просто гледаше. Беше умен. Много. Любимият му предмет беше историята.

Една от специалностите ми. Научих нещо ново за Лавинг.

— Фреди?

Агентът се появи на прага.

— Имаме следа. Да отведем няколко екипа в Ашбърн.

Откъснах от бележника си листа с адреса, който Франк ми беше продиктувал. Подадох го на Фреди. Вече го бях запомнил.

Глава 33

Хората предпочитат да отбягват миналото.

Естествено е, предполагам. Когато претегляме думите и делата си, онова, за което съжаляваме, навярно е по-незначително от чудесните спомени, но изпъква по-ярко като жарава, отказваща пряко волята ни да изтлее.

Без миналото обаче моята професия не би съществувала. Дали заради стореното добро, извело ги в полезрението на наемниците, както в случая с Райън Кеслер, или заради кървавата предистория на професионалните убийци, те попадат в обсега ми вследствие на извършеното преди месеци или години.

В момента обаче, движейки се възможно най-бързо по притъмнелите хлъзгави пътища към Лаудън, аз размишлявах върху миналото по друга причина. Двайсет минути ме деляха от миналото на човека, взел на мушка подопечните ми, минало, което би могло да ни помогне да открием сегашното му местонахождение.

Миналото на мъжа, измъчвал и убил наставника ми.

С нетърпение очаквах да върна лентата и да науча възможно най-много за него.

Информацията от братовчед му — че продажбата на семейната къща по същество е сделка със скрити клаузи — означаваше навярно, че вътре може би са останали ценности, осветляващи фамилната история десетилетия назад. Ще намеря ли снимки на Лавинг като малък? Или детските му играчки?

Припомних си отново една от първите задачи, които бях поставил на Дюбоа преди сблъсъка с Лавинг на Роуд Айлънд. Протежето ми трябваше да научи възможно най-много за сестрата на Лавинг — Марджъри. Дюбоа се зае със задачата с присъщата си изтощителна енергия и написа биография на жената, споделила тийнейджърските си години с брат си, преди той да стане престъпник и да прекъсне връзката със семейството. Бях убеден — погрешно, както се оказа — че подробностите за живота на сестра му може да ни отведат при него. Дюбоа разбра за борбата иМ с рака, за привидното възстановяване и последвалото влошаване и накрая за трагичната иМ смърт в река Ококуан, приток Чезапийк.

Нищо полезно за преследването на Лавинг, но с удоволствие изчетох бележките на Дюбоа за единствения човек, с когото Лавинг бе поддържал искрена и постоянна връзка.

Исках да науча повече и се надявах старата къща да ми помогне.

Нищо чудно, разбира се, родителите на Лавинг да бяха изтрили всякаква следа от присъствието му, след като са узнали за престъпленията му. Ако имах дете като него, щях ли да постъпя така?

Обади се Клер Дюбоа. Беше събрала допълнителна информация за къщата. Еднофамилната осемдесетгодишна постройка с двор около осем декара се намираше в околностите на Ашбърн — просторен район между летище «Дълес» и Лийсбърг, осеян с еднофамилни къщи, никнещи все по-нагъсто заради преместването на вашингтонските служители все по-далеч от града.

От близо година и половина в къщата на Лавинг не живеел никой, но собственикът изпращал от време на време хора за неотложни ремонти и поддръжка на градината. Собственикът заявил, че не се е чувал с Лавинг от години.

— Очевидно не си ползвала само «Гугъл» — похвалих Дюбоа.

— Интересно. Собственикът ми се стори гузен, въпреки че не е направил нищо незаконно. Изпитваш ли угризения, езикът ти се развързва.

Десет минути по-късно забавих по виещия се асфалтов път без улично осветление и сверих номерата. Паркирах сред гъст храсталак на петдесетина метра от къщата. В околността имаше шест-седем къщи, всичките на известно разстояние от шосето. По земята около мен се валяха боклуци, а парче от заден мигач свидетелстваше за коварните завои и лошата видимост.

Извадих мобилния си телефон и се обадих на Фреди.

— Взе ли съдебната заповед? — попитах.

Поспорихме дали ще ни потрябва, но при подобни операции е най-добре, на първо място, споровете да се избягват, а ако откриехме полезни улики в къщата, не исках да предоставям на някой обигран адвокат възможността да ги анулира.

— Да.

— Къде си?

— На петнайсетина минути. Може и по-малко. Ти?

— Тъкмо пристигнах.

— За бога, Корт, колата ти няма червена лампа! Ще се убиеш, ако караш така.

— Исках да побързам. Смятах, че може да го открия тук.

— Но сгреши.

— Да. Гледам към къщата. Тъмно е. Никакво движение. Но в гората наоколо има поне петдесет добри позиции за стрелба. Носите ли термални радари?

— Разбира се, но щом е гора, сърните ще ги активират. А Бамби няма снайпери.

— Влизам тихо — казах, без да отлепям очи от къщата.

Прекъснах връзката и слязох от колата. Извадих бронежилетката от багажника, закопчах я и си облякох черното яке. Вдъхнах хладния есенен въздух и застанах между два дъба с широки стволове. Мъгла пълзеше около къщата, отдалечена на двестатина крачки от шосето. Чувах скрибуцането на щурците, оцелели след края на летните дни. И квакането на жаби. Над мен тихо пърхаха прилепи.

Не съм суеверен и не вярвам, че можем да усетим духовете на мъртвите. Но не отричам, че понякога сетивата се изострят, мисли и спомени за нещо преживяно подклаждат прозрения, които наподобяват шесто чувство. Не предусещах заплаха, но нещо ме подтикна да извадя незабавно оръжието си, да застана нащрек и да не се отпускам. Едва не си прищипах сухожилието на врата, когато се извърнах и различих силуета на мъж. Прицелих се с пръст върху спусъка на глока. Задъхан се облегнах на твърдия, грапав ствол на дървото. Едва след секунда филизите, преобразили се в наемен убиец, се разделиха на вятъра и после бавно се сближиха отново.

Мъжки силует, но само силует.

Което не означаваше, че тревогата ми е безпричинна. Нищо чудно Лавинг наистина да се крие някъде тук.

Обърнах се пак към къщата. Двуетажното имение с фронтони беше боядисано в тъмнокафяво. Майсторът на собственика владееше добре градинарството и зле — дърводелството и бояджийството. Парапетите и стълбите бяха разкривени, а три бежови капака висяха пред прозорците на последните си панти. Боята на фасадата се лющеше. На предната веранда, заела протежението на целия първи етаж, имаше люлка, закрепена за горните греди само на един синджир.

Озърнах се пак. Никакъв признак за човешко присъствие. Вгледах се пак във верандата и се запитах дали като малък Лавинг се е люлеел тук през летните или есенните вечери. И с кого? Отвъд порутените колове на оградата в задния двор забелязах ниви. Дали е гонил зайци там? Носеха се слухове, че на младини измъчвал животни. Не им вярвах. Нищо не подсказваше, че Лавинг е садист и извлича удоволствие от физическата болка, която причинява; знаех, че когато поставя шишенцето спирт и шкурката до човека, от когото трябва да изтръгне информация, основната му мисъл повтаря моята — «каква е целта и как най-ефикасно да я постигна».

Взрях се в тъмните прозорци, два, от които бяха пробити от куршуми. Обезлюдени къщи като тази по правило привличат вниманието на местните деца. Знаех го от къщата в Удбридж, където живяхме с Пеги. На две преки от нея имаше изоставено викторианско имение и всички деца от квартала се опитваха да се вмъкнат в опасната постройка. Ходих в градския съвет да изискам да укрепят оградата. След известно протакане го направиха.

За пореден път се запитах дали Кеслерови или Лавинг събуждат спомените. Отпъдих ги и се зарекох да не се разсейвам повече.

Чух приближаващи коли, но не видях светлини. Обадих се на Фреди да му съобщя къде съм. След няколко минути той и тактическото подкрепление се присъединиха към мен.

— Открихте ли нещо у братовчеда? — попитах.

Агентът оглеждаше периметъра. Същото правеха и колегите му, покривайки различни посоки.

— Няколко капки кръв на паркинга на петдесетина крачки от къщата. Нищо друго. Никакви следи от гуми. Нищо. Ти какво очакваше?

Вярно. Лавинг не би оставил дири, отвеждащи към леговището му.

— Искам да действаме — казах и посочих къщата.

Обърнах се към агентите от тактическия екип и прошепнах:

— Откакто съм тук, не съм забелязал признаци за човешко присъствие. Лавинг може и да не помни какво е казал пред братовчед си и да дойде да отдъхне или да си прибере вещите. — Изгледах ги сериозно. — Възможно е обаче да го е казал нарочно, за да стигне до нашите уши. И да е устроил капан. Помнете, че има и партньор.

Очите им напрегнато изучаваха земята, дърветата, черните прозорци на къщата.

Разделихме се на три групи. С Фреди поехме начело.

Глава 34

Наясно със стрелковите умения на партньора, не поемахме излишни рискове. Озъртахме се секунда-две за изгодни позиции и залягахме по земята или се снишавахме зад дърветата.

За пет минути стигнахме къщата и организирахме тактически влизането. Не съм вещ в тази сфера, а и бях най-леко въоръженият в групата. Решихме да остана отвън на верандата и да наблюдавам фланговете, докато останалите проверят къщата. Друг агент щеше да прави същото до задната врата.

Фреди махна на един от колегите си. Огромният мъж огледа входа и с един-единствен ритник го отвори широко, извиквайки задължителното:

— ФБР със заповед за обиск!

Агентите нахлуха вътре през предния и задния вход. Засияха снопове светлина от фенерите, но аз се съсредоточих върху двора отпред и отстрани, снишен максимално, за да не предоставям мишена, ако сред дърветата е скрит снайперист. Огледах с монокуляра за нощно виждане, но не забелязах и следа от стрелци.

Най-сетне Фреди подаде глава през предната врата.

— Чисто е.

— Следи от скорошно присъствие?

— Да. Храна и напитки с неизтекъл срок на годност. Навит будилник. За пет сутринта. Ранна птица. Сменени чаршафи. Дрехи, които не изглеждат стари. С размера на Лавинг.

Значи беше отсядал тук.

Влязох и спуснах всички щори и завеси. Включих лампите. Застоялият въздух миришеше на кедрово дърво и плесен. На прага застана агент; докладва, че е проверил за следи от превозни средства, но алеята и мястото за паркиране били посипани с чакъл и нямало следи от гуми.

— Какво търсим? — попита друг агент.

Фреди кимна с глава към мен.

— Бележки от кредитни карти, кореспонденция, компютри, хард дискове, сметки… всичко с името на Хенри Лавинг или на друго име. Използва много чужди самоличности.

Съмнявах се, че ще открием нещо за краткосрочните му планове — беше твърде умен да оставя очевидни улики, но дори педантичен играч като него понякога греши.

Теорията на играта взема предвид този факт. Случва се например играчът да предприеме неумишлен ход — посяга, да речем за офицера, но неволно премества коня. Пуснеш ли фигурата, ходът се смята за направен, въпреки че последствията са непредвидени и гибелни.

Не намерихме обаче почти нищо полезно.

Но аз все пак открих миналото на Хенри Лавинг.

Цялото. Буквално. Нито той, нито семейството му го бяха заличили.

Навсякъде из къщата имаше снимки, картички в рамки, грамоти от състезания, спечелени по фестивали и карнавали, фотографии от семейни ваканции. На полицата над камината и по рафтовете вместо книги бяха наредени сувенири — керамични животни, пепелници, шапки, свещници.

А в дневната се натъкнах на изобилие от папки с изрезки — трийсет, дори четирийсет. Прегледах ги набързо, но най-новата беше отпреди пет години и съдържаше само една статия за Лавинг от «Вашингтон Поуст» — същата, която пазех в кабинета си всъщност. За убийството на Аби Фалоу и жената, която охраняваше. Лавинг ли я беше изрязал? И защо? Сметнах, че е въпрос на професионализъм — проверка как властите провеждат разследването.

Прегледах албумите със снимки на младия Хенри, сестра му и родителите му. Направи ми впечатление колко сериозен, съсредоточен и сякаш отвлечен в мисли изглежда. На няколко снимки обаче малкият Хенри се усмихваше. На една-две беше с момиче, сигурно на среща, макар да нямаше физически контакт помежду им.

На младини Хенри бе тренирал стрелба с лък и лека атлетика. Нямаше снимки със съотборници. Явно предпочиташе самотните занимания.

Върнах се още по-назад във времето. Разгърнах един лист и се взрях в него. Под парченце пожълтяло тиксо имаше кичур кафява коса. Прочетох старателния надпис отдолу. Косата беше на Хенри, когато навършил годинка. Пресегнах се към нея. После отдръпнах ръка, чул, че Фреди влиза в стаята.

— Какво мислиш, Корт? — попита той. — Нещо полезно? Изглеждаш, сякаш си открил тайника на Бърни Мадоф.

Поклатих глава.

— Нищо не подсказва следващия му ход. Но всичко сочи към него.

— Помага ли това?

— Не веднага. Но в крайна сметка… надявам се. Само че материалът е много. Ще го съберем и ще го отнесем. Носите ли пликове за улики?

— В колите са.

В този момент забелязах нещо на отсрещната стена — рафт с дузина кутии. Взех едната. Вътре имаше купчина фотографии. Сигурно ги бяха прибрали временно тук, докато ги подредят в албуми. В единия край на рафта с изненада забелязах правоъгълно петно без слой прах. Последната кутия от обувки беше преместена — днес или дори преди час.

Дали Лавинг се е върнал тук след посещението при братовчед си, за да отнесе кутията?

Какво ли е съдържала?

Дали е разкривала нещо от миналото му, което е искал да опази в тайна?

Или е имала сантиментална стойност?

Споделих откритието си с Фреди, който не се заинтригува особено. Прерових останалите кутии. И те не разкриваха нищо полезно за момента, но криминалистите щяха да ги прегледат за неизвестни летни къщи и роднини.

— Корт? — обади се Фреди.

Явно губеше търпение.

— Добре — отвърнах.

— Открих нещо — подвикна един агент откъм коридора, който водеше към кухнята в задното крило.

С Фреди отидохме при него.

— Прилича на касови бележки, сър.

Върху пода до кухненската маса лежеше купчина пликове, завързани с ластик.

— Сигурно ги е изпуснал, без да ги забележи. Неволен ход…

Агентът ги вдигна, но застина. Те помръднаха леко нагоре и спряха.

— Мамка му — измърмори той и тримата се вторачихме в тънката корда, която изчезваше през дупка в пода.

Фреди грабна радиостанцията си.

— Напуснете къщата! Бомба! Бомба!

Откъм сутерена се чу трясък — по-слаб, отколкото очаквах — и по храстите и дърветата отвън пробягаха сенки, когато искрите лумнаха през прозорците долу.

В стаята се възцари злокобна тишина. За миг си помислих, че бомбата е засякла и разполагам с достатъчно време да събера албумите и кутиите от обувки.

Но тъкмо пристъпих към съкровищницата на миналото на Хенри Лавинг, когато вратата на сутерена излетя навън и водовъртеж от оранжеви и червени пламъци заля коридора, а лумналият долу огън заизскача през всяка пролука и цепнатина между дъските на първия етаж.

Глава 35

Взривното устройство беше направено сигурно от граната или малък пластичен експлозив, прикрепен към газова бутилка. Усещах отчетливия остър мирис на пламтящо гориво. За секунди огънят плъзна по стените и обхвана килимите. Затворих с ритник вратата към сутерена, но пламъците и топлината я разтвориха отново и огънят се заизвива навън и нагоре.

— Фреди, има ли някой долу? — извиках.

— Не. Провериха сутерена и се качиха горе.

Тръгнах пак към дневната. Всеки път обаче, щом направех няколко крачки през пушека, огнените езици лумваха с нова сила и се налагаше да отстъпя, за да не остана без вежди или без кожа. Огледах се за вода или пожарогасител или дори одеяло, с което да се предпазя и да се добера до албумите и кутиите и да спася колкото мога.

Предполагах, че Фреди не е толкова убеден в ползата от тях, но знаеше, че тук аз съм експертът — в сферата на стратегическата, а не на тактическата борба с професионалните убийци — и ми помагаше да запушваме с мебели пролуките и да хвърляме одеяла над пламъците, излитащи през дъсчения под. Не си въобразявах, че ще потушим огъня; в крайна сметка той щеше да победи, но поне можехме да го възпрем известно време, докато вземем уликите.

Битката продължи три-четири минути, но жегата и заслепяващият пушек ни сломиха. Едва не повърнах от изпаренията и пепелта. Зави ми се свят, но знаех, че припадна ли, съм обречен на смърт. Оттеглихме се, полузадушени, със сълзящи очи. Огнените езици вече поглъщаха дневната и кухнята. Счупихме страничния прозорец и се изтъркаляхме на земята. Другите агенти бяха заели позиции наблизо и покриваха дърветата — логичното място, където снайперист би причаквал в засада бегълците — да не би пожарът да се окаже диверсия.

Но никой не откри стрелба. Не се изненадах. Знаех, че Лавинг е изчезнал отдавна.

— Докладвайте! — извика Фреди.

Колегите му рапортуваха как са. Всички бяха налице. Един беше пообгорял леко, а друг се бе порязал, когато счупил прозореца, за да полее сутерена с вода от маркуча в двора — безплоден опит, разбира се. Никой обаче не бе пострадал сериозно.

Единствената жертва беше миналото на Хенри Лавинг.

Потърках смъдящите си очи, питайки се дали наистина не бяхме попаднали в капан.

Останах жив, но бях загубил категорично този кръг от играта помежду ни.

Ножиците срязват хартията…

Огънят бучеше толкова силно, че чухме сирените на пожарните коли едва когато пристигнаха пред къщата.

— Кутия от обувки със снимки. Унищожи всичко друго. Защо я спаси? Какво съдържа? — недоумяваше Фреди.

Добър въпрос. Въпрос, върху който щях със сигурност да размишлявам в малките часове. Снимки на сестра му? Или на двамата заедно. Място, което обича да посещава? Фотографии на дървена къщурка в гората или край езеро, където планира да се оттегли? Не отговорих на Фреди. Съзерцавах мълчаливо огненото торнадо, поглъщащо семейната къща. Върнах се в колата да се обадя в убежището в Грейт Фолс и да проверя как са подопечните ми.

Не стигнах обаче много далеч.

Два черни вана с искрящи червени и сини светлини върху капаците удариха спирачки, от тях слезе малък ескорт и се запъти право към мен.

Затворих за миг очи, осъзнал кой го предвожда. Джейсън Уестърфийлд и Крис Тийзли, асистентката му, навярно sans[10] перли. Носеше закопчано догоре яке; не виждах огърлици.

В появата им всъщност нямаше нищо странно. Хрумна ми, че Уестърфийлд, естествено, е узнал за къщата и е предположил, че ще съм тук, защото акцията не беше тайна — нали поискахме разрешително за обиск от федерален прокурор. Уестърфийлд се бе отправил тутакси насам да открие човека, който го беше излъгал, изпращайки му празен брониран ван.

Надявах се, че ще се задоволи да ме скастри на всеослушание, но той беше намислил друго. Погледна към застаналия наблизо Фреди и обяви с по-висок глас от необходимото:

— Арестувайте го. Незабавно.

Глава 36

Агентът от ФБР не понечи да ми закопчае белезници и аз си помислих, че прокурорът го каза по-скоро заради ефекта, отколкото за да ме види наистина с оковани ръце. Но не бях сигурен.

Погледнах към групата, слязла от втората кола. И те носеха униформи на ФБР и също биха могли да ме арестуват, но се подчиняваха на Фреди, по-старши от тях и технически погледнато — техен шеф.

Фреди пристъпи между нас като рефер.

— Джейсън…

Кимна на агентите, които придружаваха прокурора.

— Искам да го арестуваш. Искам друг да поеме задачата му — каза Уестърфийлд.

Не можех да преценя какво обвинение би могъл да ми повдигне. Използването на брониран ван без пътници не е федерално престъпление.

— Излъга служител на Федералния съд. Това е обвинението.

Не бях сигурен, че съм го извършил. Не помнех какво точно му бях казал. Което не означаваше, че няма основание да ме задържи, дори ако в крайна сметка обвиненията не се докажат. И преди ми се беше случвало.

Уестърфийлд погледна към мен.

— Искам Кеслерови да се преместят в града, близо до мен. Искам лично да разпитам Райън Кеслер. Незабавно.

— Не съм съгласен — отвърнах.

— Ще ги поема аз или препоръчан от Арън Елис човек. Прехвърляш ми ги и ми осигуряваш среща с Райън и ще оттегля обвиненията.

— Не съм съгласен — повторих.

Фреди си въртеше главата като на тенис мач.

— Агент Корт, отдавна сме в бранша и не ни отива да играем игрички — каза Уестърфийлд.

— Затворът не е добър избор, Джейсън. Ти настояваше. Нямах алтернатива. Основната ми цел е да опазя подопечните си живи.

— Интересно… Останах с впечатление, че основната ти цел е да улучиш с харпуна белия си кит. Агент Фредерикс? Да видя белезниците, s'il vous plait[11]?

Фреди, който работеше по-скоро за Уестърфийлд, отколкото за мен, изглежда клонеше на моя страна.

— Изпълнява си задачата, Джейсън — обади се той. — Семейството е непокътнато.

— Но забелязвам, че е тук, а не при тях… И на всичкото отгоре Лавинг се е измъкнал.

Той махна към пламтящата сграда.

Вярно беше, макар да не бях очаквал да сваря Лавинг тук. Интересуваха ме повече разковничетата към личния му живот — сега, разбира се, превърнати в пепел и въглени.

Уестърфийлд погледна към старшия агент от ФБР.

— Ще го арестуваш ли?

— Вероятно не.

Отвратена въздишка. Прокурорът се обърна към мен.

— Корт, ти дори изпусна следите на поръчителя.

Аз преместих очи от къщата към него.

— Какво имаш предвид? Елиминирахме Греъм. Сега се концентрираме върху Али Памук.

— Не е и той. Ти твърдеше, че е терорист.

— Твърдях, че е възможно, понеже повечето фондове се насочваха към Близкия изток. Сътрудничката ми все още проучва в какво е замесен.

— Госпожица Дюбоа.

— Точно така. — Почудих се откъде е узнал за нея. И — още по-любопитно — откъде знае как произнася името си. — Сгрешил си, Корт. Губиш си времето с Памук. Ние проведохме собствено разследване. И открихме поръчителя.

— Кой е? — попита Фреди.

Аз сбърчих чело, но замълчах. Уестърфийлд се обърна към Тийзли.

— Крис, ще разкажеш ли на Корт и на агент Фредерикс какво разкрихме?

— Детектив Кеслер е бил включен във вътрешна административна дейност в полицейското управление.

— Нещо относно бюджета, счетоводството — вметнах.

— Знаел си значи? — отбеляза с известно задоволство Уестърфийлд.

— Райън спомена, да.

— Не ти ли се стори възможна следа?

— Към Лавинг и поръчителя? Не.

Уестърфийлд погледна отново към Тийзли.

— Преди година — продължи тя — възникнали проблеми с разходите на полицейското управление. Ненавременни разплащания. Нищо особено на пръв поглед. Но шефът на бюджета уведомил полицейския началник, а той сметнал за необходимо да назначи някого — някой от отдела за финансови престъпления — да прегледа счетоводните книги и да провери какво става.

— Изглеждало дребна работа — допълни Уестърфийлд — но всъщност… Кажи му, Тийзли.

— Всъщност — поде Тийзли — издавали чекове за десетки хиляди долари, но парите влизали в сметките на други отдели. От години било така.

— Твърдиш, че е нарочно? — Намръщих се. — План за отклоняване на средства от бюджета на полицията?

— Точно така — отвърна Уестърфийлд.

— И който стои зад него — намеси се Фреди, — някой висшестоящ в полицията или от градския съвет, се е изплашил, понеже Кеслер има опит в разследването на финансови престъпления. И е стеснявал кръга.

Погледнах разсеяно към пламналата къща и разсъдих:

— Някой на висок пост в местното правителство — някой с достатъчно власт, за да има достъп до полицейските хеликоптери. Клер не успя да открие летателен план или график. — Сбърчих чело и поклатих глава. — Тя дори се питаше дали не са отвели Лавинг и партньора му с правителствен хеликоптер, но аз настоявах, че е частен. Не иМ поръчах да провери полицейските регистри. Поемам вината.

Уестърфийлд не се усмихна злорадо, но последното ми изречение очевидно му допадна.

— Някой от управлението, който има достъп до оборудване — казах на Фреди.

— Какво оборудване? — попита Уестърфийлд.

Агентът от ФБР отговори:

— Партньорът на Лавинг се опита да постави проследяващи устройства в колата на Корт. Вашингтонската полиция използва същия модел.

Уестърфийлд хареса и това и стрелна с очи Тийзли в безмълвен въпрос защо е пропуснала въпросното полезно парченце от мозайката.

Аз наклоних глава и се намръщих замислено.

— Какво? — попита Уестърфийлд.

— Просто Кеслер спомена на няколко пъти началника на детективите Люис. Интересувал се от напредъка на Райън. Силно. Тогава не обърнах внимание, но защо отговорникът на детективите ще се занимава със счетоводни проблеми, засягащи всички отдели? Транспорт, комуникации, криминални… Всички.

Явно допринесох сериозно за новия случай на Уестърфийлд.

— Добър въпрос.

— Люис… — проточи замислено Фреди — винаги съм се чудил. Носеха се някакви слухове за миналото му.

— За какво? — прекъсна го припряно Уестърфийлд.

— Не знам. Просто слухове.

Прокурорът се обърна към мен:

— Корт, виж, толкова се увлече в гонитбата на Лавинг, че съвсем изпусна края на поръчителя.

Гонитби и изпуснати краища. Надявах се да не смесва толкова безжалостно метафорите пред съдебните заседатели.

— И предостави възможност на Люис или който стои зад всичко това да унищожи уликите и да се добере до други свидетели. Наистина мисля, че е време друг да поеме случая.

Помълчахме малко, пукането и пращенето на гинещата къща и виковете на пожарникарите озвучаваха мислите ни. Лъчите на фенерите подскачаха по листата наоколо.

— Джейсън? Може ли да поговорим? — обадих се най-сетне.

Пристъпихме встрани с приведени глави и се отдалечихме на десетина крачки от останалите.

Уестърфийлд погледна към пламъците.

— Намери ли нещо полезно тук?

— Нищо. Закъсняхме.

— Пострада ли някой?

— Не. — Отбелязах наум, че едва сега се сети да попита. После, взрян в искрите, устремени към тъмния облак пушек, продължих: — Спомена улики, които Люис може да унищожи.

Кимване.

— Ами ако ти кажа, че всичко е у Кеслер. Цялата информация, разпечатките, паметните записки, счетоводните книги.

— В убежището?

— Да.

Възторжени искрици проблеснаха в очите му.

Сниших още повече глас:

— Добре, Джейсън, как ти звучи следното — ще призная, че малко съм се вторачил в залавянето на Лавинг и съм пренебрегнал поръчителя… Финансов скандал със столични мащаби? Уместна причина поръчителят да ангажира Лавинг. Нищо чудно да са замесени много хора по върховете.

— Продължавай. — Очакваше да чуе предложението ми.

— Какво ще кажеш да ти изпратя копия на всички документи, които са у Райън Кеслер. Тази вечер, още щом се върна в убежището. Но запазвам задачата по опазването на свидетелите. Аз отговарям за Кеслерови и местонахождението им.

— Искам да го разпитам.

Поколебах се.

— По кодиран телефон. Не лично.

Прокурорът задъвка устната си.

— Ще има последствия — каза. — Ти ме излъга безочливо.

— Ще го отложим за по-късно. След като закопчаем Лавинг и вкараме в затвора Люис. Или човекът от полицейското управление или от общината, който стои зад всичко това.

Кимване. Равностойно на ръкостискане.

Уестърфийлд, Тийзли и другите агенти се прибраха в черните ванове и потеглиха, а Фреди ми хвърли кос поглед.

Обадих се в защитената къща и помолих Руди Гарсия да ми докладва.

— Всичко е наред, сър — отвърна той. — Току-що говорих със Западна Вирджиния. Чисто е. Поръчаха ми да ви предам, че сърните са там, където им е мястото. Казаха, че знаете какво означава.

— Добре. Как са подопечните?

— Като в сапунена опера — сниши глас агентът.

Типично за работата ни.

— Мъжът и жената пак се счепкаха. За нещо налудничаво. Не си струваше. Мари искаше да ме снима. Портретни снимки. Отказах иМ, а тя се нацупи. Бива си я иначе. — Последното изречение прозвуча като едва доловим шепот. Гарсия продължи: — Добре че беше мачът. Балтимор. Райън си намери занимание. Вкъщи подкрепяме «Ориълс». А вие, сър?

— Съжалявам. Аз симпатизирам на «Атланта».

Комерсиалните спортове не ми допадат особено, но през дългите часове в хотелски стаи и защитени къщи съм изгледал много срещи и се интересувам от бейзбол. Харесват ми стратегиите, които играчите прилагат, футболът не ми допада толкова.

— Синът ми е само на шест — продължи агентът, — но казал на съпругата ми, че Бригам прецакал мача, понеже не го бива с бухалката. Странно, но ние с Райън коментирахме същото.

— Синът ти е само на шест? Това ли иска да тренира? — попитах.

— Май футбол.

Казах му, че ще се върна възможно най-скоро в убежището, прекъснах връзката и се обадих на Клер Дюбоа.

Глава 37

Къщата беше малка, но добре поддържана.

С красива градина. Не знаех имената им, но на бледата светлина на градинските лампи цветните храсти изглеждаха пищно — в бургундско и синьо, старателно подрязани и навярно многогодишни. Джоан Кеслер сигурно би ги оценила.

Когато живеехме в Удбридж, Пеги се опита да отглежда цветя. Не сполучи.

Паркирах на улицата и излязох от колата. Усетих как гръбнакът ми изпуква. Мирисът на пушек ме сподиряше като шлейф. В колата се бях преоблякъл в чисти джинси и пуловер, но не се бях къпал, разбира се, и кожата ми излъчваше остра миризма.

Застанах пред вратата и почуках. Симпатична блондинка на около трийсет я открехна леко и ме изгледа предпазливо през дебелата верига. Разпознах я от проучването на Клер.

Показах иМ служебната си карта и тя ме попита — все още недоверчиво — с какво може да ми помогне.

— Ще ми отворите ли?

— Какво има? Случило ли се е нещо?

— Моля ви.

Тя ме пусна да вляза. Истинска детска къща — играчки, чаши, пластилинени фигурки, дрехи — а тя беше бременна в петия-шестия месец.

— Черил, нали?

Тя кимна енергично.

— Не смятаме, че има повод за безпокойство… — Думите ми, разбира се, веднага я разтревожиха. Очите иМ се разшириха. — Опасявам се, че сме изгубили връзка със съпруга ви.

— О, божичко, не! Ранен ли е?

— Моля ви — прекъснах я окуражително, — няма причина да смятаме, че е пострадал. Но радиостанцията му не се включва.

По лицето иМ се застичаха сълзи. Черил се задъха, наведе се механично и започна да събира детските пижамки и други дрехи, нахвърляни на пода. Явно бях прекъснал подготовка за пране.

— Знаем, че разузнава наркосделка, но диспечерът в щабквартирата не беше сигурен къде точно се намира. Имате ли представа къде е? Споменал ли ви е нещо?

— Да, да.

— Къде е?

Тя ми каза местонахождението. После добави:

— Но защо не успявате да се свържете? Какво се е случило?

— Не знам — отвърнах сериозно. — Но наблизо имаме мобилен команден пост. Почакайте. Ще им изпратя съобщение.

Сведох очи към телефона си, занатисках бутоните и изпратих написаното. Усещах напрежението, което излъчваше, клатейки се напред-назад, вперила поглед в телефона.

— Моля ви…

Вдигнах глава и се усмихнах.

— Там е. Добре е. Радиостанцията се е повредила. Доставчиците ни ще му занесат нова.

— О, слава богу!

Сълзите продължиха още малко.

— Съжалявам за безпокойството.

— Не, не. Наистина е добре, нали?

— Да — повторих. — Съжалявам, че ви стреснах. О, направете ми услуга…

— Да, непременно.

— Той провежда наблюдателна акция. Не бива да му се обаждате до сутринта.

— Разбира се. Сега съм толкова спокойна. Нямам думи. Такова облекчение изпитвам… — заповтаря маниакално тя, триейки сълзите.

Излязох навън и се върнах при колата. Чакълът хрущеше под краката ми, край мен витаеше миризма на пушек.

При игрите ми допада и това, че ти позволяват да се въплътиш в някой друг. В класическата немска игра «Сатанински заселници» например, чийто автор е знаменитият Клаус Тьойбер, играчите са именно заселници на митичен остров. За да победят, трябва да развиват ресурсите си по-успешно и по-бързо от противника. В «Агрикола» — друга немска игра — играчът разполага с четиринайсет хода да стане най-преуспелия фермер сред партньорите си. Американските игри, които включват повече битки от европейските, ви предоставят възможност да се превърнете в генерал или в адмирал.

Понякога работата ми изисква също да играя роли. Обикновено преобразяването ми допада, особено ако е успешно и ми помага да опазя подопечните си, както при представлението, което бях изнесъл пред Стю Греъм по-рано същия ден. Понякога обаче измислиците ме карат да се чувствам омерзен.

Като този път.

Неотложността на представлението не намаляваше вероятността просълзеното лице на жената, изпълнено с ужас от наученото, да ме преследва дълго.

Глава 38

Малко след десет през нощта се върнах в защитената къща в Грейт Фолс и извърших ритуала с кодовете, за да спусна «подвижния мост».

В двора забелязах нова кола с включен двигател. Шофираше млад сътрудник от организацията ни.

Той ме забеляза, изключи мотора и излезе. Спретнатият афроамериканец на около трийсет кимна и приближи до мен пред стълбите към верандата. Забелязах как носът му трепна, когато застана до мен, и осъзнах, че съм привикнал е миризмата на изгоряло. Вече не я усещах.

— Здрасти, Джеф.

— Здравей, Корт. Добре ли си?

— Да.

Погледнах към колата, на чиято предна седалка различих друг млад мъж с кръгла, късо подстригана глава и очи, които ме изучиха набързо и продължиха да оглеждат околността.

— Изчакахме отвън, както нареди.

Джеф бе взел специален агент Тони Бар на половината път между къщата му и убежището, място, което с Фреди бяхме договорили предварително. Понеже примирието между мен и Уестърфийлд беше твърде крехко, реших да не съобщавам на никого извън организацията ми адреса на защитената къща. Страхувах се прокурорът да не го открие и да пристигне лично да разпита новата звезда в процеса срещу престъпната финансова схема в полицейското управление.

А и по принцип не обичам да предоставям каквато и да било информация.

— Проверихте ли го?

Намесен ли е Лавинг, трябва да се вземат всички предохранителни мерки. Джеф обаче обясни, че момчетата на Фреди са ни изпратили снимка на Бар и лицевият анализ потвърдил самоличността на агента.

— Впечатление?

— Дисциплиниран, концентриран, тактически подготвен. Не говори много.

Фреди оценяваше високо Бар.

— Бъдете нащрек. И двамата.

— Разбира се, Корт.

Приближих входа, натиснах бутоните на аларменото устройство и отворих.

Останах доволен, че Кеслерови не са наблизо. Нито Мари. Ахмад и Гарсия обаче бяха; знаеха, че е пристигнала кола от щабквартирата, но не и защо.

— Искам да поговорим — казах на Гарсия.

— Да, сър.

Наредих на Ахмад да огледа периметъра и той веднага излезе навън.

— Чух се с агент Фредерикс по пътя — подхванах.

— Да, сър, искам да кажа… Корт.

— Освобождава те.

Той замълча. Застиналото му изражение беше равностойно на стъписано ахване.

— Съжалявам, сър. Не разбирам.

— Преди половин час се видях с жена ти. В къщата ти.

Челюстта му увисна леко.

— Ти си?…

— Когато се обадих, ти каза, че си говорил с нея. За сина ви и за мача — така разбрах. И отидох да я посетя.

Осъзна накъде бия. Бях им забранил да водят лични разговори от защитената къща. Каквито и да било.

— Аз… Тя е бременна. Проверявам я от време на време. Бяха три минути, не повече. Използвах кодирания телефон.

— Казах иМ, че трябва да те открия, понеже нещо не е наред. От нея научих, че си в Грейт Фолс. До Харпър Роуд.

Не споменах ужаса и стъписването, изписали се по лицето иМ, когато се легитимирах и иМ съобщих, че съпругът иМ е в неизвестност.

Кръглото му лице сякаш подпухна. Той почервеня и заби очи в пода.

— Аз… изплъзна ми се… О, мамка му! Тя просто попита дали съм в Югоизточния или на друго опасно място. Споменах само, че съм като на хотел в Грейт Фолс… Иисусе, дали Лавинг ме е подслушал?

— Не.

По пътя за убежището бях помолил Хермес да проучи сигнала около къщата на Гарсия. Ако Лавинг слухтеше, устройството все още щеше да е там, за да събира информация. Нямаше данни да е поставял нещо наблизо. Реално погледнато, той навярно нямаше представа кой е Гарсия и каква задача изпълнява, нито пък къде е съпругата му. Но не в това беше въпросът.

— Тя?…

— Агент Фредерикс нареди да я приберат и да я преместят на сигурно място с децата. Ще те изпратя при тях. И двамата ще бъдете изолирани, докато случаят приключи.

Кимна нещастно.

— Съжалявам, сър… Не знам какво да кажа. Неопитен съм в охранителния бранш.

Прав беше, разбира се. Но простъпката му нямаше нищо общо със задълженията на пастира или клонинга. Той просто наруши дадената му заповед. А тя беше съвсем елементарна.

— Не искам да ме уволнят, сър. Обичам професията си.

— Разбирам, Руди. Засега само те отстраняваме от случая. Няма да те порицая писмено. Какво ще стане с кариерата ти, ще реши агент Фредерикс. Сега си събери нещата. Сътрудникът ми отвън ще те отведе при жена ти и децата.

— Да, сър. Благодаря за търпението, сър.

Той не разбираше, че щедростта ми е предизвикана от съвсем егоистични подбуди. Не можех да си позволя недоволни бивши подчинени — дори да са под ключ — които знаят местонахождението на подопечните ми. Поне докато не приключех случая. След това ми беше все едно дали ще го уволнят или не. Бих препоръчал на Фреди да го отстрани.

Ефективност. Рационална стратегия.

След миг Джоан влетя в коридора. Тръгна към мен. Примигна от миризмата и при вида на поопърлената ми кожа. Изстреля като картечница:

— Аманда? Как е тя?

Райън също се появи с вдигнати вежди.

Бях им се обадил от колата, разбира се, да им разкажа за успешното бягство от вилата на Картър. Обясних им, че и Бил, и Аманда са добре. Родителите обаче винаги се нуждаят от подробности и успокояване. Обясних им, че съм прибрал момичето под ключ.

— Исках да я чуя. Пробвах телефона, но не работи.

— Засега не искам никой да разговаря с нея. За да остане местонахождението иМ в тайна.

— Защо да не бива да говори с мен?

— Може да спомене къде е.

— Защо не бива да научаваме? — попита Райън.

— Лавинг знае какъв натиск може да окаже върху теб чрез нея. Не искам в ефира да се чува и намек за местонахождението иМ. Знаем, че е на сигурно място. Картър е с нея и двамата са под строга охрана.

— Мислех, че не искаш да използваш килия — обади се Джоан.

Отбелязах колко бързо усвоява жаргона ни.

— По принцип не предпочитам. Но обстоятелствата се промениха — добавих. — Тя изглежда се справя по-добре от Картър. Той беше прав, когато каза, че Аманда притежава силен характер.

Райън пиеше кафе. Не надушвах алкохол.

— Елиминирахме случая «Греъм» — обясних им.

— Какво откри?

Съобщих им, че синът на Греъм е подправил чека.

— Защото не искал да се връща в колежа.

Джоан поклати глава, удивена може би от порядките в семейството, породили необходимостта от подобна тактика.

Масажирайки ранения си крак, Райън отбеляза:

— Повечето деца просто се отказват да учат. Не нарушават закона. Престъплението си е престъпление, дори жалбата да е оттеглена. Аз пак мога да осъдя момчето.

След кратко колебание попитах:

— Познаваш ли Греъм?

— Да.

— Как го намираш?

— Досадник. — Кеслер очевидно схвана накъде бия и кимна. — Не обвинявам момчето, че е действало на своя глава. Май по-добре да прекратя случая.

— Кой се е обадил в управлението на Райън да оказва натиск? — почуди се гласно Джоан.

Някой могъщ…

— Сигурно някой от шефовете на Греъм в Пентагона. Няма значение на този етап. Не ни засяга.

Без да поглежда към мен, Руди Гарсия излезе. Застанах до вратата и проследих как се качва в колата и махва на Тони Бар да слиза. Представих мълчаливия, мрачен агент на подопечните си и на Лайл Ахмад, който — след като му кимнах — го извика настрани и му описа процедурите, които следваме в убежището. Агентът схващаше бързо и аз се зарадвах, че Фреди ми го е пратил.

— Райън — обадих се, — ще те помоля за услуга.

— Разбира се. Каква?

— Всички папки по административната задача, с която се занимаваш?

— Ммм… имаш предвид счетоводната каша.

Той махна с ръка към масата в дневната, покрита с папки от полицейското управление.

— Точно така. Искам да изпратим копия на един прокурор.

— Да не би да смяташ, че някой преследва Райън заради тях? Открил е нещо незаконно, нещо в управлението?

— Не — отвърнах.

— Тогава?… — удиви се Джоан.

Замислих се как най-добре да опиша стратегията си спрямо Уестърфийлд и в крайна сметка ми хрумна следното:

— Искам да подхвърля кокал на едно куче.

Глава 39

Макар и несъзнателно, Джоан и съпругът иМ сбърчиха едновременно чела.

По принцип не споделям стратегиите си с подопечните. Но сега сметнах за по-благоразумно да ги въведа в ситуацията.

Обясних им, че когато по-рано разговарях с Клер Дюбоа за проследяващите устройства — точно преди да се срещнем в «Хаят» — наистина обмислих възможността административната задача на Райън да е причината да го преследват.

— Помолих сътрудничката си да проучи въпроса, да провери главен детектив Люис, самия началник на управлението, хората в бюджетната комисия. Дори неколцина от градския съвет.

Дюбоа обаче не откри никакви улики за злоупотреби. Бе разговаряла с дузина служители и администратори в управлението, въоръжена с химикалка и калкулатор. Откритието на Уестърфийлд и Тийзли — движението на парите от една сметка към друга — не бе събудило подозрение у нея.

— Правилно — потвърди намръщено Райън. — Да, известни суми попаднали в погрешни сметки, но си останали там, докато не се усетили и не ги прехвърлили обратно. Затова ме включиха — не да разследвам, а да предложа по-добри процедури за придвижване на средства между отделите.

— Е, прокурорът е съзрял възможност за шумен процес срещу политическата корупция. Не го предупредих, че каузата е изгубена. По-скоро го поощрих.

Не споменах, че Фреди разбра и ми съдейства.

Не знам. Носеха се слухове…

— Не работите ли заедно? — попита Джоан.

Добър въпрос, а отговорът беше — не винаги.

— Ще му изпратя всичко необходимо, няма проблем — сви рамене Райън.

— Всичко. Но първо най-заплетеното.

Той се усмихна.

— Уестърфийлд пожела да разговаря с теб. Кажи му истината, но го остави сам да я тълкува.

— И иМ придай загадъчност — предложи Райън.

— Чудесно. Спомни си книгите за конспирации, които си изчел.

Джоан се повъртя още малко наоколо, привела неловко рамене. Разбирах, че иска да се обади на Аманда. Но не можех да иМ позволя. Не исках никой освен доверениците ми в ареста в Лаудън да узнава къде са момичето и Картър. Джоан обаче не настоя отново, пожела ми лека нощ и пое по коридора.

Забелязах компютъра на Мари върху канапето. Явно и тя си беше легнала. Внезапно почувствах колко необичайно притихнало е убежището без младата жена. Каквито и недостатъци да имаше, тя оживотворяваше атмосферата както никой друг подопечен.

Господин екскурзовод…

Райън донесе всички папки в дневната, където седях и четях имейли. Започна да ги подрежда на спретнати купчинки върху бюрото.

— Ето предястието — обяви услужливо.

Непроницаемостта и враждебността от първата ни среща бяха изчезнали безследно.

— Може ли един личен въпрос, Корт?

При тези думи обикновено заставам нащрек, но незнайно защо, сега отвърнах:

— Разбира се.

— Как стана бавачка на пораснали деца? Чакай, обидно ли звучи?

— На мен — не.

— Добре — засмя се той. — Как започна? Личен телохранител ли беше преди това или?…

— Краткият отговор е, че ме арестуваха.

Удивен поглед.

— Е, това изисква обяснение. — Райън закуцука към кухнята и подвикна: — Кафе?

— Да.

Донесе ми голяма чаша. Помнеше, че го пия черно.

— И така? — попита, продължавайки да разлиства документите си.

Разказах му как бях започнал да тренирам ориентиране в университета в Остин и как се заинтригувах от професионалното следотърсачество.

Райън се намръщи и аз обясних.

— Като индианците? — попита той.

— Точно така. И една седмица бях в Сан Антонио за състезание по ориентиране. Беше дълго, цял ден. Преминах контролния пункт по средата на трасето и реших да продължа по различен маршрут до следващия. Понеже понякога най-прекият маршрут отнема повече време. Прекосявах гъст храсталак и ми се стори, че чувам плач. Проверих и открих семейство. Очевидно бяха нелегални емигранти, прекосили Рио Гранде. Помислих си, че има ранен, и приближих.

— Говориш ли испански?

— Помага в Тексас.

И в настоящата ми професия.

— Сигурно.

— Бях облечен в състезателна униформа — нещо като анорак — и те не ме взеха за полицай. Попитах ги какво има. Отвърнаха, че някакви мъже ги преследвали. Откраднали портфейла на бащата — всичките му спестявания — и се опитали да изнасилят дъщерята. Бащата отнел пушката на единия, но мъжете още били по петите им. Носех си мобилния. Предложих им да позвъня за помощ. Те се стреснаха и ме помолиха да не се обаждам.

— Защото са нелегални.

— И защото нападателите били от нашите момчета. Граничен патрул.

— О!

— Семейството успяло да побегне, но преследвачите приближаваха. Виждах четирима или петима по трасето. Следотърсачеството е двуетапно — търсиш дири и залавяш човека, който ги е оставил. Полицаите правеха точно това — идваха да заловят семейството. Знаех какво ще стане, ако ги открият. Намираха се на половин миля от нас.

— Нас. Подразбирам накъде биеш.

— Можех да ги оставя. Но щяха да ги убият. Поведох ги в кръг, прикривайки следите възможно най-добре. Играехме си на котка и мишка, но в крайна сметка избягахме. След три часа стигнахме Сан Антонио. Заведох ги в църковен приют.

Бях на двайсет и три и по-голямата част от живота си бях прекарал в учене. Този следобед се оказа най-вълнуващото ми изживяване.

— Спомена, че те арестували. Не съм убеден, че си нарушил закона. Ами ако не си знаел, че са нелегални? Просто си помагал на някакви хора да избягат от злосторници.

— Не обясних, че един полицай беше изпреварил групата през близкото дере. Можехме да се измъкнем само на колела. Страхувах се бащата да не застреля полицая и взех пушката, промъкнах се зад него и му откраднах джипа и оръжието.

— Това си е за арест — констатира Райън.

— След като оставих семейството в един църковен приют, хвърлих пушката в езерото, а джипа паркирах пред супермаркет. Взех такси и се върнах на състезанието.

— Как те разкриха?

— Проверка на талоните — обясних. — Процедура за безопасност в ориентирането. Съдиите сравняват началните талони с контролните карти на финала. Ако някой не пристигне, изпращат да го търсят. Граничните полицаи забелязали контролните флагчета — в оранжево и бяло са, лесно се виждат — и разбрали за състезанието. На другия ден се появиха в университета. Арестуваха ме и случаят бе поверен на агент от ФБР, командирован в Остин от Вашингтон. Агент Фредерикс. Човекът, с когото работя сега. Оказа се, че Фреди е в Тексас да разследва случаи с гранични полицаи, ограбващи и насилващи нелегални емигранти. Вместо в подсъдим се превърнах в свидетел. Помогнах да издадат четири присъди.

— А нелегалните?

Усмихнах му се.

— Някак си забравих къде съм ги завел.

— Браво на теб.

— Написах една-две дипломни работи и започнах да преподавам. Но онзи ден така и не ми излизаше от ума. След няколко години се обадих на агент Фредерикс и той ме свърза с Бюрото за дипломатическа сигурност към Държавния департамент във Вашингтон. Работих при тях няколко години. Пазех хората в нашите посолства и чужденците в Щатите. После реших, че не ми се пътува толкова, и кандидатствах в организацията, в която съм сега.

Райън подреди материалите, които да изпратя на Уестърфийлд. Бяха около двеста листа, осеяни с цифри и напълно непонятни за мен диаграми.

— Отлично — похвалих го.

— Още един въпрос, Корт?

— Разбира се.

— На колко подопечни си разказвал тази история?

Отговорих честно:

— На нито един.

Той се ухили.

— Колко от историята е истина?

— От игла до конец — отвърнах.

Понеделник

Помнете, че тази игра включва и отбрана, и нападение, и не се колебайте да защитавате териториите, които заемате.

Из инструкциите за играта «Риск»

Глава 40

Клер Дюбоа се обади точно преди девет сутринта. Информацията иМ беше осветляваща. И обезкуражаваща.

Записах си данните и отидох в кухнята, където масата с жълта памучна покривка бе осеяна с остатъци от закуска — понички, топено сирене, конфитюр. Двамата ми подопечни пиеха кафе. Джоан седеше пред лаптоп и се взираше съсредоточено в екрана. Кимна ми набързо за поздрав, но веднага насочи пак вниманието си към компютъра.

— Къде е Мари? — попитах.

— Още спи — отговори Райън.

— Току-що се чух с Клер — казах мрачно. — Не е другият ти случай.

— Пирамидата на Кларънс Браун… искам да кажа Памук? — попита детективът.

— Поръчителят не е той.

— Не е възможно — смая се Райън.

— И аз така си помислих. Но не е финансова измама. Бизнесът на Памук е легален.

— Ами фалшивите компании, фалшивото име… как така е легален?

— Сменил си е името законно. И всичките му транзакции са надлежно документирани. Някои компании са офшорни, но това невинаги е зле. Половината корпорации на нюйоркската фондова борса са такива. Памук е финансово стабилен. Счетоводните му книги са изрядни. Всичко се връзва.

— Ами хората, които си искат парите? — попита Райън. — А Памук отлага.

— Платил е на една част. До няколко дни ще плати и на останалите. Получихме информация от отдела за икономически престъпления на Интерпол. Свързали са се с бюрата си в Лондон, Ню Йорк и на Кайманите. Проучили са компанията под лупа.

Райън се засмя горчиво.

— От няколко седмици моля международните момчета да поговорят с мен. Френските дори не благоволиха да ми върнат обаждането. Както и колегите им в Джорджтаун. Явно сте по-влиятелни от обикновените детективи.

Спомних си колко мрачно описа Райън статута си в управлението.

Дребни риби…

Джоан вдигна глава да демонстрира бегъл интерес, но бързо се съсредоточи върху компютъра. Почудих се какво я занимава. Нямаше интернет връзка, значи разглеждаше файлове от хард диска.

— Ето какво става. Памук изпраща парите на инвеститорите си в Близкия изток през дузина офшорни корпорации, регистрирани в Америка, Европа и Азия.

— Точно така. За да финансира терористични операции.

— Не. Инвестира в ценни книжа и дългове. Процедира така, понеже е искрено убеден, че арабските компании са солиден начин да се печелят пари, но американците инвестират с неохота в тях. Патриотизъм. А и някои акционери там няма да останат много доволни, че съдружниците им вечерят с бира и свинско и ходят на църква в неделя. Затова използва офшорните компании. Ако поровиш достатъчно надълбоко, всички подробности излизат наяве.

Райън въздъхна.

— Ако някой поиска парите си предсрочно, процедурата е по-дълга, отколкото при американски фонд заради многото корпорации и законодателството отвъд океана. Отнема време, но е напълно законно. Никой не е ограбен. Всъщност тази година възвръщаемостта на инвестициите е с четири процента по-висока от «Стандарт & Пауър».

— Няма престъпление, няма нужда от наемник.

— Точно така.

— По дяволите! — измърмори той. — Задънена улица.

Положението се затягаше. Един от най-добрите наемни убийци в бранша преследваше Райън Кеслер. Не заради двата му съществени случая. И не заради административната му работа.

Теорията на играта взема под внимание и известното, и неизвестното в уравнението. Не се знае на коя страна ще се търкулне зарът, коя карта е следващата в тестето, каква стратегия ще избере противникът при следващия си ход.

Треперещата ръка понякога вдига погрешната фигура. Винаги обаче знаеш кой е противникът и каква цел преследва.

Тази игра обаче беше различна. Аз не познавах противника, а само фигурата върху дъската — офицер или топ — Хенри Лавинг.

Не знаех дори правилата на играта.

Бридж ли играехме, «Арима», табла, «Го»? «Играта на живота»? Покер?

Неизвестни, само неизвестни.

Райън Кеслер разтърка ранения си крак и се вгледа в картината над камината — поредната порция дебели коне върху тънки крака.

— Сигурно все пак е някой от дребните случаи. Не ми изглеждаше вероятно, но явно е така. Кражбата на самоличност или кредитните карти?

Глас зад гърбовете ни се обади решително:

— Не, не са те — каза Джоан.

С Райън се обърнахме към нея.

— Имам отговор — промълви тя, вдигна очи от компютърния екран и махна презрително към него.

— Лавинг не преследва Райън… А сестра ми. Проклетата ми сестра.

Глава 41

Райън се намръщи.

— Мари? Не е възможно, фамилията иМ не е Кеслер.

Джоан погледна към мен.

— Пишело ли е някъде: «Заловете Райън Кеслер»? В онзи имейл.

— В заповедта за действие? Не. Но се споменаваше «Кеслер» и вашият адрес.

— Където живее Мари — контрира Джоан.

Поразмислих.

— Вярно е. Но защо смяташ, че е тя?

Джоан кимна към компютъра на сестра си.

— Мари го остави тук снощи.

Спомних си, че го бях видял, когато се върнах от дома на Гарсия.

— Питах се дали Андрю не стои зад това. Исках да проверя дали някой от старите иМ имейли не потвърждава идеята ми.

Съпругът иМ погледна към мен.

— Андрю. Възможно ли е?

— Не — отвърнах. — Проучихме го. Помолих сътрудничката си веднага щом чух да споменавате името му. В колата в събота. Помните ли, че позволих на Мари да му се обади? За да разбера телефонния му номер. Клер го провери. Чист е — от наша гледна точка. Има няколко обвинения за нанасяне на побой и за домашно насилие. Няколко ограничителни мерки. Но няма връзка с Хенри Лавинг.

— Не говоря за Андрю — прекъсна ме Джоан. — Открих нещо друго. Вижте.

Тя обърна компютъра към нас. Зърнах логото на «Глобал Софтуер Иновейшънс» върху екрана, с чиято помощ Джоан отвори папката. Появиха се няколко нови снимки на сестра иМ — серията в центъра на Вашингтон, включително двете, между които иМ помогнах да избере. Джоан увеличи друг кадър — бях го виждал, но без да му обърна внимание. Двама мъже, потънали в сериозен разговор в кафене на открито някъде около мола. Единият изглежда наближаваше шейсетте, а другият бе с двайсетина години по-млад. Фонът беше замъглен — навярно преднамерено извън фокус — и напрегнатите лица на мъжете привличаха погледа.

— Забелязвате ли нещо необичайно? — попита Джоан.

Разгледах внимателно снимката. Възрастният мъж предаваше нещо в ръката на по-младия. Невъзможно бе да се определи какво. Но приличаше на флашка за компютър. Попитах Джоан това ли има предвид.

— Да — отвърна тя.

— И? — полюбопитства Райън.

— Не разпознавате ли стария? — ядосано възкликна Джоан.

— Не — признах. — Трябва ли?

Райън поклати глава.

— Мартин Аленде. Миналата седмица го даваха по новините.

Бил колумбийски дипломат, заподозрян, че пере пари на «Ал Кайда» чрез банките в родината си.

Налагаше се да иМ се доверя. Помнех само смътно репортажа.

Джоан добави, че според журналистите нямало начин да му повдигнат обвинения, понеже органите на реда не открили директна връзка с терористи или офшорни банки.

— Мари го е заснела със свръзката му — по-младия — гневеше се Джоан. Ръцете иМ трепереха от ярост. — Затова я преследват. За да иМ вземат камерата, компютъра, да разберат дали е извадила копия и колко снимки е направила. Притесняват се някой от отделите за национална сигурност — ЦРУ, ФБР, «Интелиджънс Асесмънт» — да не разкрие с кого е Аленде. Помните ли мъжа, който се блъснал в Мари и я съборил? Обзалагам се, че е искал да претършува дамската иМ чанта, да открие адреса иМ.

Вгледах се в снимката. Пресегнах се, пъхнах кабел в компютъра и я прехвърлих на телефона си, написах инструкции за Дюбоа и изпратих имейла през телефона.

Джоан изопна гръб. Неотменното иМ безучастно изражение се бе изпарило. Беше разярена, лицето иМ пламтеше, очите искряха.

— Моята невинна сестричка си е напъхала носа, където не трябва… Използва ли си изобщо проклетия мозък? Обмислила ли е изобщо последствията, преди да започне да снима безразборно хората?

Почудих се дали преживява очаквания срив. От събота сутринта чувствата иМ бушуваха под повърхността. Експлозията беше неизбежна. Бях го наблюдавал неведнъж.

— Ще разберем — кимнах към телефона.

— Тя никога не мисли за последствията… И кой опира пешкира? Ние! Едва не убиха дъщеря ни заради нея. Аз я приютих. Няма ненаказано добро, нали? Но всъщност не я исках в къщата ни. През целия ми живот не е имало по-лош месец. Все за светостта на изкуството приказва, а не може да си плати дори храната. Откакто се премести при нас, с Райън се хванахме за гушите. Нечуван кошмар!

— Джо… — прекъсна я съпругът иМ.

— Трябваше да я оставя да се върне при Андрю — отсече тя. — Те са си лика-прилика. Нека иМ набие малко разум в главата!

Сепна ни острият писък на алармата. Райън се пресегна към оръжието си. Аз също. Макар да разпознах звука — не беше взлом, а сигналът за отваряне на входа при критични ситуации. Някой отвътре се опитваше да излезе.

Ахмад се появи незабавно, стиснал черен «Бушмастър» М4 със скъсен приклад, с пръст пред предпазителя на спусъка. С револвер в ръка, Тони Бар го следваше по петите.

Аз вдигнах ръка.

— О, не! — възкликна Джоан и с разширени очи се взря през прозореца към страничната веранда, където стоеше Мари, вперила поглед в нея. По-малката сестра беше чула всяка тежка дума, изречена по неин адрес. Разкривеното иМ от болка лице остана още миг взряно в Джоан. После Мари се обърна, изтича надолу по стълбите и се втурна през ливадата към гората.

— Не, моля те! Мари! Не! — скочи Джоан.

— Остани тук — наредих строго.

Заповядах на Ахмад и Бар да пазят подопечните и изтичах навън, прибирайки пистолета си в кобура.

Глава 42

Мъжът от Агенцията за сигурност, с когото се бях сприятелил в Тексас, ми беше казал, че е добре да прозреш целта на човека, когото преследваш.

Някои просто искат да избягат на място, където няма да ги откриеш. Където и да било, по какъвто и да е начин.

Техните дири се улавят най-трудно.

Най-лесно се откриват онези, запътили се в известна или логична посока.

Смятах, че Мари е от тях. Трябваше все пак да намеря пътеката, по която се движи, понеже се колебаех между няколко варианта. Важно беше да стигна преди нея. Спрях в края на гората и се вгледах в плетеницата от дървета, клони и листа. Повечето зеленина беше окастрена, за да разкрива по-широк кръгозор с оглед на сигурността на къщата. Отвъд разчистения периметър обаче районът беше непроницаем.

Забелязах преобърнати клони и листа, разместени камъчета и после няколко отпечатъка от стилни обувки. Затичах.

След стотина метра се отказах да търся следите иМ. Не беше необходимо, защото я чувах как профучава шумно из храсталака. Чувах и друго — засилващо се бучене, потвърждаващо теорията ми накъде се е устремила.

След няколко минути излязох на открита поляна и я видях. Бях наваксал разстоянието благодарение на умението да се придвижвам бързо из гората, но тя все още беше на стотина крачки пред мен.

Погледна назад, видя ме и спря.

Като пастир съм преследвал мнозина, докато спрат да бягат. Обикновено понеже са изчерпали възможните маршрути, бензина или физическата си сила.

Понякога спират просто защото са стигнали целта.

Мари се намираше на ръба на скалиста урва над източника на шума — река Потомак. Жената, опитала на два пъти да се самоубие, се взираше към водата, струяща над камъните долу. Коритото на реката беше на не повече от четирийсетина крачки, но бе осеяно със скали, а течението беше бързо и дълбоко. Отлична възможност за човек, решен да сложи край на живота си. Пристъпих бавно към нея. Не исках да я стресна.

Тя седна и ме изгледа с безизразно, зачервено лице. И се плъзна надолу.

Ахнах и се втурнах напред.

Но в същия миг забелязах главата иМ и разбрах, че се е спуснала на скална площадка под ръба на урвата. Седеше неподвижно върху издатината над заоблените речни камъни и бързите води.

Продължих бавно напред. Забелязах няколко души на другия бряг на реката — туристи, разхождащи се по пътеката отсреща, граничеща с Чесапийк и канала Охайо, който тръгва от Джорджтаун и стига чак до Къмбърланд, Мериленд.

Надзърнах над ръба към разпенената кафявосивкава вода и лъскавите скали. Вдясно Мари седеше, кръстосала крака като следовник на йога.

— Мари…

Тя стискаше фотоапарата си. Приближих се още малко и се постарах да забележи колко бавно и спокойно напредвам към нея. Спрях на двайсетина крачки от върха на скалата и също седнах, отчасти за да не ме възприема като заплаха, а и защото по принцип не съм голям привърженик на височините. Тя ме погледна и се съсредоточи отново върху своя «Канон». Вдигна го и засне няколко панорамни кадъра, после насочи обектива към зъберите отдолу. После, незнайно защо, го обърна към лицето си — подпухнало и влажно от сълзите.