Пастирът

Чух щракването на камерата въпреки бученето на водите.

— Мари?

Тя не отговори. Продължи да снима. Накрая се обърна към мен и щракна още веднъж. Аз не реагирах и тя се облегна на скалата.

Взрях се в уплашените иМ очи. Канеше ли се да сложи край на живота си?

— Мари, искам да се върнеш в къщата.

— Тук е красиво… Най-сетне изпитах удоволствие от екскурзията.

— Моля те.

— Как ли ще изглежда заснето?

Сестрите си бяха разменили зловещо ролите. Сега Джоан се държеше емоционално, почти истерично. Мари — точно обратното — беше спокойна, равнодушна.

Твърде равнодушна.

— Как ти се струва? — продължи тя. — Серия фотоси на човек, падащ в реката. Докога ли ще снима апаратът? Може да го включа на автоматик. Но батерията ще се изтощи бързо. Колко ще издържи според теб?

— Мари, ела горе.

— Кратко. Но чипът ще запази кадрите… Трудно се пробива в галериите. Трудно се продава. Но се обзалагам, че такава изложба ще пожъне небивал успех. Ще ме изстреля на гребена на вълната.

Задачата ми е да пазя подопечните си от всичко, включително от собствените им саморазрушителни пориви. Което често е най-трудната част. В екстремния свят, съставляващ работното ми място, самоубийствените импулси не са нещо необичайно. Никой от подопечните ми не е стигал до крайност, но познавам пастири, изгубили хората си по този начин. Случва се обикновено при по-дълги операции, когато дните на самота бавно се проточат в месеци и подопечните започнат все по-често да се сепват при най-невинни звуци, напомнящи им приближаващите стъпки на убиеца.

Още по-подмолно действа собствената им логика, която ги убеждава, че с предишния им живот е свършено, че семейството и приятелите им ще ги изоставят и ги очаква безрадостно бъдеще. И ще ги преследват до края. Смъртта им изглежда благоприятен изход.

В случая с Мари се сблъсквахме с утежняващи обстоятелства — саморазрушителната иМ природа. Изборът на агресивни приятели, нехайното отношение към насъщните детайли от ежедневието, търсенето на мъже, които да иМ бъдат опора, но които всъщност се възползваха от нея и се отегчаваха, когато първите искри на привличането изтлееха и артистичността и чарът иМ избледнееха.

Тя погледна към реката.

Аз станах предпазливо и приближих, после седнах отново.

— Не се бой, не съм обучен да спасявам хора от бездните. Всъщност ужасно се страхувам от височини.

Изражението иМ говореше: «Спести ми шегичките, господин екскурзовод».

Прецени разстоянието помежду ни и явно реши, че няма да иМ попреча да скочи във водата с един скок. Вдигна фотоапарата и продължи да снима. И двамата мълчахме. Аз наруших пръв ембаргото.

— Каквото и да говори сестра ти, не сме сигурни, че е заради твоите снимки.

— Фотоси. Наричаме ги фотоси.

— Чакам допълнителна информация.

— Но звучи смислено, нали? Снимам хора, които искат да останат анонимни. Пъхам си носа в чуждите работи — добави тя горчиво.

— Възможно е.

Не исках да я заблуждавам.

— Изненадана съм, че не ти е хрумнало, Корт. Ти обмисляш всичко.

— И аз съм изненадан — отвърнах искрено.

Прекратихме разследването за Мари, щом изключихме Андрю като евентуален поръчител.

Тя продължи да снима.

— Искам да кажа нещо — обадих се. — Важно е.

— При тези обстоятелства — усмихна се мрачно тя — маловажното не се приема, нали?

— Най-трудно ми е да обясня на подопечните си, че няма значение дали ги преследват по тяхна вина. А в много случаи ги пазя именно защото са извършили нещо лошо. Какво са сторили, обаче, е несъществено. Подопечният ми има право на закрила, за да остане жив. Престъплението се плаща в съда. Моралните простъпки се възмездяват по един или друг начин. Това не е моя работа. Аз съм длъжен да ви опазя живота, за да продължите да живеете, независимо какво ви очаква — затвор или спокойно пенсиониране.

— Ами моята воля, Корт?

Повдигнах вежди.

— Ако не искам да остана жива? Кой ме чака? При кого да се върна? — Кимна към къщата. — При семейството си. Двамина, на които им е все едно дали съм жива или мъртва.

— Грешиш, Мари. Щом аз съм на сцената, значи всички преживявате най-тежките си времена. Хората изричат ужасни думи, когато са под охрана. Но не ги мислят. Говори страхът. Безизходицата.

Минаха няколко минути. Наблюдавах реката. Навярно дузина пъти бях водил тук подопечни и бях обхождал целия периметър, оглеждайки го за нападателни и защитни позиции, бях определял къде да разчистят дърветата и къде да посадят нови. Но при целия ми интерес към ориентирането и разходките сред природата, никога не бях намирал време да се порадвам на пейзажа. Забелязах я да разтрива ръката си.

— Защо те нарани Андрю?

Тя сведе глава.

— Не повярва на историята с грубия бизнесмен, а?

— Не.

— Как се досети?

— Натрупал съм опит.

Очаквах да се затвори в себе си, но останах изненадан. Тя отговори почти незабавно:

— Въпросът е: «В какво се провиних?». — Странен смях. Невесел и злокобно спокоен. — И знаеш ли, Корт, най-страшното е, че не мога да си спомня. Сигурно не съм сготвила подходящата вечеря или пък съм сготвила подходящата, но по неправилен начин. Или съм пийнала повечко вино пред приятелите му. Не знам. Помня само как ме сграбчи… улови ме за ръката и я изви. Сухожилието изхрущя. — Тя стисна ставата. — Плаках почти цяла нощ. Не заради болката. А защото си мислех как някои си изкълчват лактите, докато карат ски или сърф с любимите си хора. Но не и аз. Не… Не. На мен ми се е случило, понеже човекът, когото обичам, е поискал да ме нарани. — Взря се в обектива и продължи: — Но животът е въпрос на компромиси, нали? Искам да кажа… кой получава сто процента? На мен се пада вълнението, енергията, страстта. На други жени — скуката и пияниците. — Не погледна към защитената къща. — Предпочитам тръпката и по някоя синина от време на време. — Ефирен смях звънна между тънките иМ розови устни. — Политически некоректно ли ти звучи? Но е така. Поне съм честна.

Поразмислих една секунда. Дълга секунда и дълбок размисъл. Прекрачих ръба на скалата и седнах до нея. Тя не понечи да се отмести. Беше тясно и краката ни се опираха плътно. Не ми беше приятно да съм там и трябва да призная, че физическата близост ме успокояваше.

Колко да иМ кажа? Заложих на качеството и подхванах:

— Ожених се веднага след като се дипломирах.

— Джоан каза, че сега си сам. Чудех се дали някога си бил женен. Отнасяше се с Аманда като баща или чичо. Имаше ли деца?

Отново се поколебах и накрая кимнах, но изражението ми ясно подсказваше, че не смятам да говоря за това. Мари усети, че е престъпила границата. Понечи да каже нещо, но замълча. Аз продължих бързо:

— След няколко години брак изникна проблем. С мъж от миналото на съпругата ми.

Мари навярно забеляза, че не казах «бившата ми съпруга», от което явно извлече някакви изводи. Беше по-умна, отколкото издаваше външния иМ вид. Сбърчи съчувствено чело, но аз не откликнах.

— Бяха работили заедно. — Отново се поколебах. — И двамата били свободни. Излезли няколко пъти… прекарали една-две нощи заедно. — Мари се поразвесели от деликатния ми евфемизъм. — Случило се няколко години, преди да се срещнем с Пеги.

— Проблем с темперамента? Като Андрю?

— Не. Най-милият човек на света. Запознахме се.

— Така ли?

— Бяха колеги.

Виждаха се от време на време. Двамата стажуваха в една и съща болница. Но не го обясних на Мари.

— Разделили се. След това срещна мен. Но след няколко години той се появи пак. Просто се обади да я чуе, да я покани на кафе или на по питие в името на доброто старо време. Скоро обаче започна да се обажда по-често. Оставяше съобщения. Отначало невинни. После малко по-агресивни, когато тя спря да му отговаря. Накрая започна да звъни на мен. И да идва вкъщи. Обади се дори… — Замълчах за минута и продължих: — После дойде ред на сериозното дебнене.

Припомних си онези дни. Лицето на Пеги, лицата на момчетата — съвсем малки, но прозорливи и интуитивни като всички деца. И уплашени.

— Едва след време осъзнах какъв е проблемът — казах на Мари. — Не беше той. А съпругата ми. Тя се отнасяше с него като към нормално човешко същество. Учтиво, ведро, отстъпчиво. Както заслужава мъжът, с когото беше излизала навремето — обаятелен и забавен. Но това беше минало. Той вече не беше нормално човешко същество. А нещо съвсем различно. Не можеш да се сприятелиш с акула или с бясно куче, Мари. Навличаш си само неприятности. Андрю е опасен по друг начин, но това няма значение. Всичко, което не ни носи добро, е опасно като Хенри Лавинг.

Усетих как ме улавя за ръка. Въпреки леките дрехи дланта иМ беше изненадващо топла в хладното утро.

— Може ли да попитам как приключи историята?

Свих рамене, взрян над водите.

— Накрая се обърнахме към полицията.

И двамата застинахме неподвижно. След една дълга минута Мари се обърна, прегърна ме и двамата се притиснахме един към друг. Целуна ме — първо нежно, след това по-страстно и отчаяно. После се усмихна, отдръпна се леко и пъхна ръцете ми под сакото си, върху гърдите си. Усетих дантеления сутиен. Тя се притисна по-плътно към мен и ме целуна отново, по-игриво този път. Езикът иМ имаше вкус на карамфил или на канела.

Накрая се облегна назад и обгърна с две ръце дланта ми.

— Джо казва, че си падам по лоши момчета. И това е проблем. Андрю е лошо момче. — Погледна ме и ми се стори, че очите иМ се разискриха не заради облака, преминал под бледото слънце. — Ти също, Корт. И ти си лошо момче. Но според мен си добро лошо момче.

Сетих се как наскоро си спомних, че Пеги ме бе описала по подобен начин.

— Да се връщаме.

— Не искаш ли да поостанем да се порадваме на гледката?

— Първо дългът — усмихнах се.

Станах, подадох иМ ръка да се изправи и поехме към къщата.

— Вземаш ли си понякога отпуска, Корт?

— От време на време.

— И как я прекарваш?

— Обичам игрите.

Отговорът ми явно иМ се стори много забавен.

Глава 43

Върнахме се в къщата, набрах кода и вратата се отключи.

Вътре ни посрещнаха няколко мрачни погледа, вторачени в нас. С побеляло лице и зяпнала уста Джоан тръгна към сестра си и бързо я прегърна.

— Съжалявам — прошепна тя, докосна колебливо ръцете на Мари и отстъпи назад.

Мари я изгледа безизразно — нито прие, нито отхвърли извинението.

— Мар, виж, бях побесняла… От тревога… за Аманда.

Младата жена сви рамене, отиде до компютъра си и го взе. Седна на канапето и се съсредоточи върху екрана. Напоследък наблюдавах често това явление — в крайпътните мотели и убежищата, подопечните ми се оттегляха в киберсветовете си.

— Моля те… — продължи Джоан. — Кажи нещо.

— Ще се изнеса, щом излезем от затвора — със злокобно тих глас отвърна Мари и продължи да разглежда файловете със снимки.

Фотоси. Наричаме ги фотоси…

Джоан сведе глава, понечи да отговори, но не успя да намери точните думи.

В този момент моят компютър избръмча. Оттеглих се в дневната. Беше имейл от Клер Дюбоа и съдържаше, надявах се, резултата от проучването, за което я бях помолил, след като Джоан ни съобщи за колумбийския дипломат.

Бях подготвен за част от информацията. За останалата — не толкова.

Принтирах документите и се върнах при останалите. Лицето ми явно ме издаде, понеже забелязах, че обвинението и разкаянието — в различни степени на искреност — възцарили се в стаята, се превърнаха в напрегнато очакване.

Изчетох отново петте страници. После погледнах към подопечните си.

— Не е Мари. Тя няма нищо общо с Лавинг.

— Просто ми хрумна… заради Аленде — въздъхна Джоан.

— Сътрудничката ми е разговаряла с няколко души, ангажирани с разследването. Познават мъжа на снимката. Той е син на любовницата на Аленде. Не е замесен в никакви нелегални операции, флашката е съдържала само музикални файлове. Дори да са забелязали, че Мари ги снима, нямат интерес да наемат Лавинг да изтръгва информация от нея. Телефоните и пътническите му досиета са чисти.

Джоан поклати глава. Може би се канеше да каже нещо. Не знам. Изчетох за трети път останалите документи, изпратени от Дюбоа. За да съм напълно сигурен.

После отпуснах ръка.

— Сътрудничката ми откри нещо друго — обявих.

— Какво? — попита Райън, масажирайки разсеяно ранения си крак.

— Отговорът защо е нает Хенри Лавинг.

Погледнах към Джоан.

Тя застина. Впери очи в листовете в ръката ми, сякаш идентифицира трупа на любим човек.

С тих, мрачен глас, съвсем различен от тона иМ през последните дни, Джоан каза:

— Няма проблем, Корт. Проверено е.

Мари се втренчи в сестра си. Райън изучаваше лицето на Джоан — поруменяло, със стиснати устни.

— Какво имаш предвид? — попита я той.

Отговорих му аз.

— Хенри Лавинг преследва съпругата ти, не теб.

Глава 44

— Какво? — засмя се той.

Последва една безкрайна минута, през която никой не проговори, никой не помръдна. Чуваха се само вятърът и потракването на машината за лед в хладилника.

Клатейки глава, Джоан пристъпи към прозореца. Гледах хладните иМ очи и загадката постепенно се разбулваше.

— Какво искаш да кажеш, Корт? — обади се Мари. — Какво общо има с това Джо?

Не отговорих.

— Джо! — възкликна Мари. — Джо! Кажи нещо. Какво говори той?

— Е? — подтикнах я строго.

Трябваха ми отговори. И то веднага.

С хладен, нетрепващ глас тя повтори:

— Казах ти, Корт. Проверено е. Няма проблем. Забрави.

— Проверено? — измърмори Райън.

Тя не му обърна внимание и продължи:

— Не смяташ ли, че първо помислих за това? Още щом чух за наемника, още на секундата се обадих. Десетина души го провериха. Не откриха нищо. Нищичко.

— Хенри Лавинг работи за хора, които се стараят да са много, много трудно откриваеми.

— А хората, за които говоря, също са много, много добри — спокойно отвърна Джоан.

— Какво става, Джо? — объркано се обади Райън.

— Защо не ми каза? — попитах я. По лицето иМ се изписа отвращение. — Защо? — настоях.

— Не ми е позволено да ти давам обяснения — сурово отвърна тя.

— Ще отговори ли някой на проклетия ми въпрос? — възкликна Райън.

Ведростта му се бе изпарила напълно.

— Скъпи… Райън, много съжалявам. Но не мога. Твърде сложно е.

— Улесни го. Без глупости. Кажи ми.

— Може ли да видя информацията? — попита Джоан.

Подадох иМ листовете. Първата иМ реакция беше професионална. Присви очи и прегледа разпечатките, до една озаглавени «Строго секретно» — клише, но така или иначе най-високата степен на документална защита, която американското правителство използва.

Кимна.

— Как сте получили достъп до тези сървъри? — Поклати глава. — Няма значение… няма значение… — Въздъхна. — От самото начало знаех, че ще се стигне дотук.

— Изглежда някой от миналото на Джоан е наел Лавинг — обясних на сестра иМ и на съпруга иМ.

— Някой приятел ли? — попита Мари, сигурно повлияна от разговора ни преди малко върху скалите.

Погледнах към Джоан, за да иМ дам възможност да отговори. Усетих обаче, че е готова да се предаде. Никакви сълзи — това всъщност бе едно от разковничетата към разкриването на истината. Подопечните ми по правило се разплакват по няколко пъти, особено след нападение. Не и Джоан. Сега осъзнах, че изражението и поведението иМ през предишните дни — ступорът, безучастният поглед — не издават закриляна домакиня с отвращение към насилието, попаднала в ужасна необяснима ситуация. Тя не реагираше емоционално заради подготовката си или заради природата си. Или и двете.

— Говори за работата ми — каза Джоан на сестра си и на съпруга си.

— Работата ти? — прекъсна я Мари. — Сметките в Министерството на транспорта?

— Не. Наистина работех за правителството. Но в друга организация. — Тя ме погледна и се намръщи. — Знам как си се досетил. Споменах «Интелиджънс Асесмънт», нали? Не мога да повярвам, че ми се изплъзна от устата. Бях ядосана. Чувствата ме сломиха. Сметнах, че няма да обърнеш внимание.

— Но обърнах.

«Боят се някой от службите за сигурност — ЦРУ, ФБР, «Интелиджънс Асесмънт» — да не разпознае човека, с когото е Аленде…»

«Интелиджънс Асесмънт» е малка федерална агенция с огромни компютри и щабквартира в Стърлинг, Вирджиния. Целта иМ е да изготвя списъци с имена, лица, физически характеристики и лични предпочитания на лица, които застрашават националната сигурност, и да анализира горепосочените данни. Ако някой се е питал откъде произтича увереността на ЦРУ или на военните, че някой брадат трийсетгодишен кабулец е невинен, а неговият сиамски близнак — в очите на западняка — на пресечка от нас е член на «Ал Кайда», отговорът е — «Интелиджънс Асесмънт».

Само най-тесните кръгове на държавната сигурност обаче подозират за съществуването на агенцията. Не я споменават в новините. Джоан не би могла да знае за нея, камо ли за възможността да идентифицира човека на снимките до Аленде, освен ако нямаше тайна връзка с високите оперативни нива на държавните служби за сигурност.

Така се породиха съмненията ми. Кодираното ми послание до Дюбоа, след като Джоан откри снимката в компютъра на сестра си, съдържаше молба не само да анализира фотографиите чрез системата ОРК, но и да провери дали през последните дванайсет часа някой е изискал от «Интелиджънс Асесмънт» проучване на Аленде и събеседника му. И ако е така, възможно ли е този някой да е Джоан Кеслер.

По-рано Дюбоа, естествено, беше прегледала биографията на Джоан — научното иМ и професионално развитие, както и случая с катастрофата. Но ако съпругата на Райън знаеше за съществуването на «Интелиджънс Асесмънт», публичната информация за нея навярно беше прикритие, а данните за истинската иМ кариера се пазеха в класифицирани архиви.

«Подготвяш си значи домашните?… И какво откри за мен?»

Нищо чудно, че ме беше попитала.

Дюбоа докладва, че тази сутрин някой с разрешително за достъп до строго секретна информация беше подал молба до «Интелиджънс Асесмънт» за идентифициране на двама мъже от снимка, препратена от неизвестен район. Анализът се извършваше в момента.

Разкриването на истинската биография на Джоан обаче се оказало по-фина работа. В имейла Дюбоа обясняваше колко са иМ помогнали връзките на Арън Елис в Лангли и Форт Мийд.

— Но ти работеше… нали идвах там? Обядвахме заедно. Поне шест пъти. После ходехме в Националната галерия. И аз те изпращах до офиса. Бюрото за анализ на магистралите. На Двайсет и втора улица. Бил съм там!

— Скъпи… — Обръщението прозвуча безпомощно. — Това… това беше прикритие.

— За ЦРУ ли работеше? — попита Райън. — Или нещо такова?

— Нещо подобно.

Сега Мари изглеждаше вбесена. Ведростта иМ се беше стопила.

— Но ти не ни обясняваш нищо, Джо!

Със стоически тон, сякаш говори пред комисия в Конгреса, Джоан каза:

— Организацията ми изпълняваше проекти по вътрешна сигурност.

— И по-точно? — Райън отчаяно се мъчеше да съпостави информацията с всичко, което Джоан му бе разказвала за живота си.

Кое е вярно и кое — не? Доколко го е лъгала? Сигурно изреждаше мислено места и хора, които беше споменавала. Дали в историите имаше истина, която би оправдала съществуването на семейството им, защото именно то бе поставено на карта сега?

От своя страна Джоан навярно обмисляше точно какво и колко може да му каже. На теория отговорът беше — «николко». Британците се позовават на Закона за държавната тайна, който забранява на държавните служители да обсъждат дейността си, докато работят за определени правителствени структури. При нас действат укази с подобен дух, макар да нямаме специален закон. Джоан вече бе извършила федерално престъпление с разкритията си в уютната дневна на убежището. Отидеше ли по-далеч, нарушенията щяха да станат още по-сериозни.

Райън Кеслер обаче не беше глупак. Изкарваше прехраната си, разследвайки престъпления, за да прати провинилите се в затвора. Частиците от мозайката се подреждаха — бавно, разбира се, и откъслечно, но той се догаждаше накъде отива разговорът. Попита шепнешком:

— Когато се срещнахме, си участвала в операция. Спомена за някакъв приятел, с когото сте се разделили. От време на време му се обаждаше. Късно вечер. Но той не ти беше приятел, нали? А колега?

— Да. Казвах, че ми е бивш приятел, но това беше част от прикритието — отвърна Джоан с приведени рамене. Изповедна поза. — Трябваше да се преструваме на бивши любовници. Оперативни разпореждания.

— Нищо не разбирам, Джо — намеси се сестра иМ. — Говориш все едно си била в армията. Като татко.

Смехът на Джоан ме изненада.

— Татко… интересно, че го споменаваш. Той ми помогна да постъпя в организацията. Веднага след колежа.

— Но нали пътешества из Европа?

— Не, Мар. Пощенските картички бяха фалшиви. Бях в тренировъчен център в Щатите. Не мога да разкрия повече.

Както често се случва в този бранш, осъзнах, че Джоан говори на другиго с посредничеството на трето лице. Така изглежда по-лесно. Джоан се чувстваше по-спокойна да признае пред сестра си, отколкото пред съпруга — човека, към когото всъщност се обръщаше. Опитът ме е научил, че когато мамим, за нас дълбочината на простъпката зависи не от същността на лъжата, а от човека, когото заблуждаваме.

— Проекти ли, Джо? — намеси се Райън. — Проекти в областта на националната сигурност?

Тя най-сетне се обърна към него и го погледна в очите.

— Извършвахме оценка на риска. — Пое дълбоко дъх. Знаех, че след малко ще чуем пълната истина. Тя добави с едва доловим глас: — И елиминирахме рисковете.

— Ти и партньорът ти?

— Партньорите ми — поправи го тя. — Действах осем години. Работех с различни партньори.

— За бога, Джо! — възкликна Мари. — Обясни ми простичко какво имаш предвид! Оценка на риска, елиминиране на риска?

— Мари, сестра ти е убивала хора — с равен глас отвърна Райън.

Глава 45

— Райън, що за лудост! Глупости! Не е възможно. Джо, кажи ни. Какво всъщност работеше?

Но беше истина.

Служебната биография на Джоан беше, разбира се, много добре прикрита. Дюбоа не бе намерила нищо конкретно за задълженията на Джоан и на колегите иМ. Но мисията им се проясняваше от това, което все пак бе успяла да разбули — финансирането на организацията (щедро и прокарвано по неясни канали от несъществуващи държавни агенции) и юрисдикцията иМ (само в Съединените щати — отдаване на офиси под наем и пътнически разрешителни). Историята иМ също беше красноречива. Организацията бе създадена две седмици след първите взривове в Кулите в началото на 90-те, а бюджетът и служителите иМ бяха удвоени след атентатите в африканските посолства и утроени след атаката срещу ескадрения миноносец «Коул».

След Единайсети септември бюджетът бе удесеторен.

Истинският ключ към тайната обаче бе фактът, че в архивите Дюбоа бе открила неподписани съдебни анализи от държавни прокурори, дискутиращи надълго и нашироко стандартите за законосъобразни убийства във всички щати и във Вашингтон. И общи разпореждания кога смъртта да се докладва пред прокурор и кога — не. Имаше и паметни записки за стотици експертизи от съдебни лекари и медицински лица из цялата страна.

Джоан и колегите иМ са били длъжни да инсценират убийствата така, че да изглеждат като самоубийства, инциденти, изолирани случаи на насилие и самозащита.

Спомних си какво ми каза Райън при първия ни разговор в къщата им в събота сутринта.

«Виж, Корт… този свят… моят и твоят? Джоан не го приема добре. Плашат я неща, за които ние с теб дори не се замисляме…»

— Вършила ли си го… наистина? — прошепна Райън.

— Не. — Джоан поклати глава и пое дълбоко дъх. Понечи да продължи, но думите заседнаха в гърлото иМ. После се съвзе. — Работехме в екип по двама. Като поддръжка на трети. Той беше… активният участник. Но присъствах на операциите. Давах заповедта за действие.

— Джо! — ахна сестра иМ. — Не е възможно. Не мога да повярвам.

— Вярно е, Мар. Присъствах. Десетина пъти. Бях там.

Абсолютно мълчание. Райън изглеждаше парализиран. Мари пристъпи към сестра си и я улови за ръката.

— Няма страшно, всичко е наред. Не си го искала. Принудили са те. Знам как е… Бизнесът и правителството… И друг път съм ти го казвала. Принуждават те. Да вършиш неща против волята си.

Джоан наблюдаваше как Мари я гали с длан.

— Не, Мари, исках го. И татко го искаше, и аз. Да бъда патриот, да допринасям за добруването на нацията.

— Десетина пъти? Повече? — прекъсна я Райън.

— За пет години участвах в двайсет и две операции.

— Убила си двайсет и двама души?

— Някои задачи бяха срещу групи, други — за залавяне на лица за разпит.

— О, божичко! — измърмори Райън. — Божичко! — След кратко мълчание попита: — Продължи ли, след като се запознахме?

— Не. Действах още година, но не участвах в операции. Отказах. Настояваха. Но аз отказах.

Предположих, че са настоявали, защото е била добра.

Тя се обърна към мен:

— Наистина, Корт, хората от организацията ми провериха всичко. Няма връзка между задачите ми и Хенри Лавинг. Напуснах преди шест години. Безсмислено е да ме вземат на мушка сега.

Райън Кеслер се взираше през прозореца и по напрегнатата му усмивка отсъдих, че е стигнал до извода, който бях направил преди десетина минути.

— В операция ли участваше, когато те срещнах? — попита съпругата си.

Джоан преглътна с поруменяло лице.

— Казах ти, че се водех активна още година, но…

— Не, искам да кажа в деня, когато те срещнах, Джо. — Тя замълча и той додаде: — Господи! В закусвалнята. Изпълнявала си задача.

Предполагах, че собственикът и съпругата му са били ядро на терористична група. Джоан и партньорът иМ са получили заповед да ги отстранят. Влезли са в закусвалнята, преценили са, че теренът е чист, и са се обадили на изпълнителя, престорил се на крадец за пред видеокамерата. Планът явно е бил той да избяга, а Джоан и партньорът да дадат показания пред полицията, описвайки случая като грабеж със злополучен край.

Само че детектив Райън Кеслер беше чул изстрелите и се бе втурнал в закусвалнята.

Герой…

— Не ме простреля бандит от Югоизточния значи… а проклетият ви професионален убиец.

В гласа на Джоан се прокраднаха чувства:

— Десет пъти проверих полицейския график! Не трябваше да има никого наблизо.

— Ти ли отговаряше за операцията?

Тя въздъхна. Разбираше, също като мен, какво ще последва.

— Аз, да.

— И ти даде заповедта за… как го наричате… елиминирането?

— Не го наричаме така, но да, аз я дадох.

— И пак ти му нареди да стреля по мен?

Джоан понечи да отговори, но гласът иМ пресекна.

— Трябваше да измъкнем колегата си от там. Използвах код. Да рани леко невинен. Не бихме го сторили, ако ти не беше въоръжен. Но ти се появи изневиделица…

Чу се трясък и аз подскочих. Мари се бе изправила рязко, събаряйки чаша с кафе, която се разби на парчета върху пода. Мари пристъпи напред и се втренчи в лицето на сестра си. Джоан сведе поглед.

— Нахвърляш ми се, задето съм си избрала неподходящ приятел! — разфуча се Мари. — Наговаряш куп ужасни неща за мен. Наричаш ме безотговорна. А ти… — давеше се младата жена от гняв. — Ти си убивала хора!

Джоан не отговори. Само извърна очи. Забелязах, че кокалчетата на свитите иМ в юмруци ръце са побелели. Мари се завъртя и изтича по коридора към спалнята си.

Райън поклати глава и каза на Джоан:

— Аз не съм те спасил. Не съм спасил никого.

— Аз… о, скъпи! Милион пъти се опитвах да ти обясня. Аз…

— Значи си излизала с мен от съчувствие. От угризения на съвестта.

— Не! Излизах с теб, защото исках да се променя. Исках истински живот, нормален живот. Исках теб. Ти беше добър човек. Постъпваше правилно. Вече не можех да понасям работата си.

Тя протегна ръка към него. Той се отдръпна. Влезе в кухнята, грабна бутилката с уиски, престояла недокосната цял ден, и изчезна в коридора.

Вратата към спалнята се затвори. Очаквах да чуя хлопване, но всъщност се ориентирах по причернелия процеп светлина. Бравата изщрака едва доловимо.

Глава 46

Останах в дневната сам с Джоан.

Преглеждах строго секретните документи, които Дюбоа ми беше изпратила. Голяма част от текста беше редактирана; изтрито бе името на организацията иМ — далеч по-тайна дори от моята. Не беше премахната обаче снимка на Джоан отпреди осем или десет години. И името иМ в агенцията — Лили Хоторн. Жената на снимката приличаше много на жената до мен. Симпатична, но не красива, сериозна, стройна.

Резервирана и с безизразно лице.

Осъзнах колко много загадки от предишните дни вече са разрешени. Отчаяната решимост на Джоан да отпрати Аманда на друго място, опасявайки се да не отвлекат или да наранят момичето заради нея. Загрижеността иМ за съседите във Феърфакс, семейство Нокс — тревога, която навремето ми се бе сторила прекалена с оглед на ситуацията. Джоан всъщност бе ужасена да не би да се окаже виновник за смъртта на съпругата на Теди. Спомних си и колко настойчиво ме разпитваше заради кой от случаите на Райън са наели Лавинг. И тършуването из компютъра на Мари с надеждата да открие улика, че не тя, а сестра иМ е причината.

Подкрепяше също така действията ми в тактическите ситуации, молейки и дори принуждавайки съпруга си да се съобразява с решенията ми — защото като професионалист разбираше, че са правилни.

— Открил ли си нещо повече? — равнодушно попита тя и погледна към документите, които не разкриваха нищо конкретно за работата иМ.

— Че си участвала в проекта «Сикъл». Сътрудничката ми е добра, но не успя да открие друго. Архивите ви са доста непристъпни. А активните файлове — ако групата още действа… — Тя замълча. — Няма информация дали още действа.

Макар англицизирана, думата «сикъл» наподобява фермерско сечиво[12], всъщност произхожда от наименованието, което израелските сили за сигурност използват за убийство — «сикул мемукад» на иврит, което означава «целенасочено отстраняване».

— Сътрудничката ми откри, че и преди са те преследвали.

— Корт, всички от «Сикъл» сме обект на преследване. Заради дейността ни. Не сме провеждали обаче операции. Само разузнаване. Докладът е отпреди пет години. — След кратко мълчание Джоан продължи: — Да, сигурна съм, че имам врагове. Но няма никакви улики, че разполагам с необходима за някого информация — нищо не предполага наемането на човек като Хенри Лавинг.

Миналото…

— Поддържала си връзка с хората си? Как?

Бях проверявал обажданията им.

— Имам друг телефон — отговори тя. — Непроследим е. Повярвай ми. Наистина непроследим.

— От него ли изпрати снимките от компютъра на Мари?

Очите иМ се стрелнаха към дамската иМ чанта, където навярно се криеше кодираното иМ чудо на техниката. Сега разбрах защо не се разделяше с чантата.

— Изпратих ги, да. Всичко минава кодирано през половин дузина прокси сървъри. В ефира на тукашния интернет трафик не са се надигнали дори най-миниатюрни вълнички. Системата се е погрижила за това.

Останах с впечатление, че въпреки преживяния шок, задето е разкрита, сега Джоан е по-спокойна, по-умиротворена. Дълго беше живяла в лъжа. От плещите иМ поне бе паднало бремето на измамата. Знаех също, че в операции като «Сикъл» се включват само хора, на които подобна дейност им е поне донякъде в кръвта. Тя несъмнено бе изпълнявала достойно ролята на съпруга и майка, но не бях склонен да повярвам на клетвите иМ, че е готова да загърби потайното си «аз». Знаех как бих се почувствал аз, ако се наложи да изоставя сегашната си работа. Нещо у мен би загинало.

— Твърдиш, че няма никаква причина. Но моята задача е да опазя теб и семейството ти. Искам да знам какво точно са проучвали колегите ти.

— Всички операции, по които съм работила, са приключили. Обектите са или екстрадирани, или нулирани — отвърна тя, употребявайки причастие, което бях чувал понякога от подопечни в същия бранш. И «Мосад» го използваше. Харесваше им лаконичният термин, който смятаха за американска заемка.

Нулиран…

— Единствената задача, при която действащо лице остана невредимо, е последната. В закусвалнята. Беше приятел на собствениците. Второстепенен играч. Свръзка и куриер… Снехме го от отчет преди години.

— Разкажи ми за него.

— Съпрузите събираха и продаваха разузнавателна информация за ядрени оръжия. Въпросният мъж ги беше свързал с няколко компании, работещи за държавата, и с хора на полезни постове — учени. Беше им доставил няколко папки с документи и компютърен софтуер. Това е всичко. Когато ги нулирахме, се паникьоса и ни даде всички имена. Наблюдавахме го години наред. После го извадихме от списъка.

— Име?

— Не мога, Корт.

— Наблюдавали ли са го вчера и днес?

— Да. Нищо не го свързва с Лавинг.

Обмислих наученото. И отъняващите нишки, които да ни отведат до поръчителя, наел Хенри Лавинг. Излязох сам на задната оградена веранда на къщата и помахах на Тони Бар и Лайл Ахмад да дойдат.

— Имаме ситуация.

Разказах им за Джоан. Обясних им, че е работила като контролен служител, както ги наричахме в нашата организация, и е оглавявала малоброен тактически екип. За разлика от нас обаче не е закриляла, а е отнемала живот.

Лайл Ахмад прие новината спокойно, както очаквах. Все едно му бях съобщил, че акциите на фондовата борса са се понижили с няколко пункта или че бейзболен отбор е изостанал в резултата в третата четвърт. ФБР агентът на Фреди реагира другояче. Лицето на Тони Бар поруменя от гняв.

— Не ни е казала? — прошепна.

Несъмнено беше свикнал с лъжите на заподозрените. Но този път го мамеше човек, когото закриляше с цената на собствения си живот.

Повиках ги обаче не да обсъждаме греховете на подопечните, а да обмислим как новата информация променя стратегията ни.

— Тя е категорична, че не преследват нея. Но аз смятам, че засега трябва да приемем обратното и да предположим, че поръчителят разполага с огромни суми и с подкрепата на съществени чуждестранни фактори.

Припомних им хеликоптера, появил се край вилата на Картър до Потомак.

— Значи е възможно да използват хеликоптер и за нападение, не само за превоз — констатира Ахмад.

— Не бих се изненадал — отвърнах.

— Трябва да се свържем с местния контрол на въздушния трафик — предложи Бар.

— Добра идея. Трябва да увеличим външния патрул на шейсет процента. И да сме непрекъснато нащрек. Лайл, започни обиколка на периметъра.

Той набра кода и излезе.

С Бар се върнахме в къщата. Джоан беше в дневната и се взираше към затворената врата на спалнята в дъното на коридора.

— Директорът на групата ти? — казах иМ. — В която си работила преди?

— Да?

— Искам да разговарям с него.

Тя кимна сдържано. Разбираше, че е безполезно да спори. И беше права.

Извади телефона си от дамската чанта. Остави го върху бюрото ми, натисна «високоговорител» и бутона за бързо набиране. Макар днешните кодирани телефони да не звучат като факсове, стори ми се, че долавям жужене и прищракване, преди от черната кутийка пред нас да долети глас:

— Уилямс.

— Аз съм — каза Джоан. Настъпи пауза — явно докато електрониката анализира гласа иМ. — На високоговорител сме.

— Ясно — измърмори Уилямс — Изчерпателно.

Тоест — разкрили сме положението.

— Да, сър.

Представих се и обясних, че отговарям за охраната на Кеслерови.

Уилямс, с неизвестното собствено име, отвърна:

— Знаех си, че е въпрос на време. Някой си играе със сървърите ни.

Несъмнено бях ядосан от укритата информация за предишната иМ кариера, но си припомних мантрата за целта и ефективните ходове за постигането иМ. Моментът за обвинения не беше настъпил. Задачата ми сега бе да опазя Кеслерови и да открия поръчителя, наел Лавинг. Затова казах:

— Трябват ми всички данни за мъжа, замесен в последния случай на Джоан.

От другата страна настана мълчание — явно реакция на молбата ми. Или пък защото за него Джоан беше Лили Хоторн.

— Никакви улики не сочат, че е въвлечен. Или някой друг, с когото Джоан е контактувала. Наблюдаваме ситуацията от самото начало.

— Въпреки това искам името.

— Не мога.

— Разбираш, надявам се, че изпълнявам операция. И тя включва самостоятелна оценка на риска. Не мога да се опирам на голи думи.

— А моята работа изисква да си държа езика зад зъбите.

— Знам — проточих бавно.

И оставих заплашителния ми тон да нажежи атмосферата.

Уилямс въздъхна.

— Казва се Аслан Цагаев. Чеченски мюсюлманин. Натурализиран.

— Наблюдавате го. Къде е?

— В момента? У дома си в Александрия.

— С какво се занимава?

— Притежава половин дузина магазини за килими. Един ресторант. Хората ми провериха всичко, Корт. Наистина всичко. Телефони, банкови сметки, пътнически документи, акции, инвестиции, семейство, братя и сестри, сътрудници. Нищо. Абсолютно чист е.

— Чеченски мюсюлманин. Ходи ли в Близкия изток?

— Да. По работа. Купува килими. Но не сме му вързали навигатор около врата. Съпрузите, с които си имаше вземане-даване тук, бяха пакистанци, не араби. Никакви съмнителни обаждания през последните две седмици. Офисът му работи по график. За бога, Корт, и ние го приемаме на сериозно. Знаем какво вършим.

— Възможно ли е да е под дълбоко прикритие, в летаргия?

— Шест години? Не действат така. — Каза го самоуверено. — А и агентите под дълбоко прикритие не работят на доброволни начала в джорджтаунския ислямски младежки център. Дори не припарват до места, започващи с «Ис». По-скоро щеше да пече сладки за презвитериански благотворителни разпродажби.

— Други възможни лица?

— Няма.

Сигурно защото бяха мъртви.

— Искам името на аналитика ти, който отговаря за Цагаев.

— Корт, какво знае Лили… какво знае Джоан, което би могло да го заинтригува след толкова години?

Отговорът ми се струваше съвсем очевиден.

— Знае къде да открие теб, нали?

Глава 47

След като приключихме с разговора, Джоан впери очи към коридора към затворената врата на спалнята, зад която съпругът иМ несъмнено кипеше от гняв.

Тръгна напред, но спря и се върна на канапето.

Обадих се на аналитика на Уилямс. Директорът му бе разрешил да ме информира — само по проблеми, свързани със сигурността на Джоан Кеслер, разбира се, а не за убийствата — и аз си записах адресите, телефонните номера, имената на съдружниците и компаниите на Аслан Цагаев. Аналитикът подкрепи твърденията на Джоан и Уилямс, добавяйки, че нито той, нито изпратеният на място в събота сутринта офицер по сигурността са открили връзка между Цагаев и Лавинг.

Аз си помислих, че Цагаев, естествено, не би водил уличаващи разговори по тези телефони. Дали се бяха сетили за предплатените карти? Дори те не бяха всесилни да проучат всичко до дъно, но все пак това бяха основни похвати в занаята.

Благодарих, обадих се на Дюбоа и я въведох в положението.

— Остави другите задачи и се посвети на биографията на Цагаев. Искам всичко.

— Размер на обувките и предпочитано бельо?

— Семейство, служители, семействата на служителите, пътнически документи. Съсредоточи се върху последните няколко дни, после по-назад. Търси връзка с Лавинг, всякаква.

След това я помолих да ме прехвърли към Арън Елис. Докладвах му накратко и той се изкашля учудено.

— Джоан?

— Така изглежда. Случаите на Райън така или иначе не ни доведоха доникъде. От миналото иМ е останало едно действащо лице. Ще го проверим.

— Но Уестърфийлд се обади. Изгаряше от ентусиазъм за полицейския скандал. Каза, че и ти споделяш мнението му, че затова преследват Райън. Някакъв началник в управлението или висш служител в градския съвет бил наел Лавинг.

— Иска ми се да продължава да мисли така, Арън.

Кратко мълчание.

— Корт… твърдиш, че и полицейският скандал е измама?

— Не е измама. Беше възможна хипотеза.

— Беше.

— Точно така.

— Но когато я подсказа на Уестърфийлд, вече знаеше, че не е?

— Арън, просто го дръж далеч от мен още малко.

— Ще се постарая.

Накрая се обадих на Фреди да му съобщя за Джоан. Шеговитата фасада се стопи.

— Защо проклетата кучка не ни е казала? Нямала си е представа, че цялата проклета суматоха може да е заради това, че е била убиец?

— Не мисля, че обичат да използват тази дума.

— Е, и?

— Този Уилямс…

— Само за протокола — изръмжа Фреди, — не е чак такъв умник, за какъвто се смята. Или му се иска да бъде. Знаем за него и за братлетата… и сестричките му от бандата му «Сикъл». Мислехме, че по-скоро кроят мръсни номерца. Но всъщност да простреляш някого в главата си е най-мръсния номер, нали? Как действаш?

— Клер подготвя домашните. — Поразмислих. — Ще ми трябва съдебна заповед. Тя ще ти посочи подробностите. Кой и къде.

— Добре, непременно. — После попита: — Каква му е играта на Цагаев според теб?

— Не знам. Уилямс каза, че агентите под дълбоко прикритие не действат така. Но ако действа, значи действа.

— Е, това става за цитат, Корт.

— Помисли си. Уилямс го е извадил от списъка преди пет-шест години. Не го наблюдават. Няма проблем да наеме Лавинг, за да изтръгне каквато си пожелае информация от Джоан. Звучи ми като доста успешно шпионско ядро. На пръв поглед не се набива в очи, но само с толкова разполагаме.

— Теорията ми за втория по бързина…

— Втория… какво? — попитах.

— Знаеш ли колко бърз трябва да си, за да надбягаш мечка, Корт?

Гледах как Джоан се взира през прозореца.

— Колко?

— Малко по-бърз от спътника си. — Фреди почака. Аз обаче не отговорих и той продължи: — Искам да кажа, че не е необходимо Цагаев да е съвършеният заподозрян. А просто достатъчно правдоподобен.

— Ще кажа на Клер да те уведоми какво е научила.

Глава 48

Двайсет минути по-късно Клер Дюбоа ми се обади с информация за Аслан Цагаев. Постави навярно нов рекорд по експедитивност.

— Изпратих всичко на Фреди — обясни ми. — Ще се погрижи за съдебните заповеди незабавно.

— Добре. Докладвай.

— Роден е край Грозни, на двайсет и две идва тук да учи в Американския университет. Пише дипломна работа по информационни технологии в Мерилендския университет и се връща във Вашингтон. Започва да се навърта в радикална джамия в родния ни град — Александрия. Скъсва с тях — явно не е достатъчно религиозен. Бива го обаче в предприемачеството. Решава, че може да намери пазар благодарение на връзките си в научните среди, посолствата и изпълнителите на държавни поръчки — да продава търговски тайни.

— Защо се е измъкнал с извънсъдебно споразумение?

— Технически погледнато е извършвал индустриален шпионаж. Нарушавал е закона, но много умно. Не е откраднал нищо, накърняващо директно националната сигурност. Пакистанските съпрузи, отстранени от Джоан и партньора иМ? Те събирали информация от Цагаев и други в името на нещо по-полезно. Имам предвид нещо полезно в опасния смисъл на думата. Научих много за контейнерите с ядрено гориво. И центрофугите. Обогатяването е любопитен процес.

Всичко за двайсет минути.

Преди да подхване лекцията по физика, я прекъснах:

— Значи Цагаев е съдействал на органите на властта и е изживял американската мечта?

— Оженил се, родили му се две деца и загърбил изцяло предишния си живот.

Понастоящем такива примери не са рядкост, мислех си, вгледан в Джоан.

— Но през последните няколко години е станал по-набожен, макар да посещава със семейството си по-умерена джамия. И явно води светски живот. Притежава магазини за килими и ресторант. Децата му учат в добри частни училища. Пътува отвъд океана. Най-често до Турция. Заради килимите, предполагам. И до Саудитска Арабия и Йордания.

— Включен ли е в някакви списъци?

— Не, нито в нашите, нито в британските. Няма го и в пакистанските, индийските, йорданските, саудитските и израелските бази с данни.

Привидно невинен. Да. Но аз все още харесвах идеята си за спящо ядро.

Дюбоа продължи с останалата информация, която ми беше необходима — за регистрация на оръжие (никаква, понеже е бил подсъдим и не може да притежава оръжие), наказателни процеси (никакви), пътнотранспортни нарушения (едно — преждевременно пресичане на бялата лента преди завой вдясно), уличаващи публикации в социалните интернет мрежи (никакви), коли, ипотеки, медицинско досие, необичайни покупки на продукти, пътнически документи и финансово състояние на магазините за килими и ресторанта.

Знаех, че хората на Уилямс са му дали зелена светлина, но аз все още не бях убеден в невинността му.

Прекъснах връзката. Джоан ме погледна. Беше чула всичко.

— Смяташ, че е Цагаев?

— Не знам. Проучваме.

— Изглеждаше толкова незначителен. Не виждам как е възможно да е той.

Седна на канапето до мен. Аз се облегнах назад. Лъхна ме миризма на стара тапицерия.

— Благодаря — каза след миг тя.

Вдигнах вежди.

— За Мари. Не беше длъжен да я търсиш. Не ти влиза в работата.

— Напротив. Не е ефективно подопечните ти да са разделени. Твърде рисковано е.

Тя ме изгледа многозначително.

— Рисковано е за нея, нали?

Сниших глас, макар да знаех, че Мари не може да ни чуе.

— Покатери се върху скалите над реката. Но не мисля, че възнамеряваше да скочи.

— Но не си сигурен.

— Не. Не съм. Уязвима е. Но не е безнадеждно изгубена.

— Като мен.

Не отговорих. Какво да кажа? Задачата ми се състоеше в опазването на физическото «аз» на подопечните ми, а тяхната — да се грижат за душите и сърцата си.

— Знаеш ли коя е най-голямата ми грешка, Корт? Въобразих си, че мога да имам всичко. Да работя за Уилямс и после да създам семейство, сякаш миналото не съществува. — Кимна към спалнята. — Когато поех екипите, смятах нормалния живот за нещо недопустимо. — Въздъхна. — Преди време една от операциите ми се провали. Простреляха ме. Тежко.

— Официално се води катастрофа.

Джоан вече не се изненадваше от информацията и предположенията ми.

— Пластичните хирурзи се погрижиха да прилича на нараняване от пътен инцидент. — Безрадостна усмивка. — Мислят за всичко. — Присви устни. — Но приключих с възможността да имам деца.

— Разбирам. Съжалявам.

Поклати глава, чудейки се сигурно как би реагирал Райън, ако узнае.

— След това посещавах терапевт. Не страдах. Приемах случилото се като знак, че трябва да продължа със «Сикъл». Но после срещнах Райън и дъщеря му. Осъзнах какво съм пропуснала. И го пожелах. Глупава постъпка. Първо, не биваше да постъпвам в организацията или да остана в нея и да се заблуждавам, че мога да бъда съпруга и майка. — Бледа усмивка. — Учудвам се, че ме разкриха след цели шест години. Няма как да имаме и двете, Корт. И ти го знаеш. Разликата е, че ти си искрен. Дори не си опитвал.

Неволно сведох очи. Джоан добави:

— Или си опитвал, но не се е получило… Съжалявам. Не беше редно.

Не реагирах. Олекна ми, когато долових жуженето на телефона.

— Трябва да вдигна.

— Разбира се.

Натиснах зеления бутон.

— Фреди? Какво става?

— Нещо хубаво, Корт. Теорията за мечката проработи. Прав беше. Слушай: преди петнайсет минути засякохме сигнал от мобилен телефон, регистриран на брата на служител в «Анандейл Карпет» — компанията на Цагаев. Кутийките ни анализираха гласовете и на двамата събеседници. Имаме запис на гласа на Цагаев отпреди време; резултатът беше положителен, както очаквахме. Не очаквахме обаче, че приятелчето, с което разговаря, ще се окаже твой познайник. Хенри Лавинг. — Застинах, приведен над бюрото. — Прекарахме го през три компютъра и го тествахме с четири предишни записа на Лавинг. Няма съмнение, че е той.

— Какво казаха?

— Очевиден код. Цагаев попита как върви поръчката. Лавинг отговори: «Закъснява малко. Затвориха фабриката в Лаудън, Уайтс Фери. Сделката пропадна».

«Аманда», помислих си.

— Цагаев напомни на Лавинг, че изобщо не е бил съгласен с начинанието. Лавинг отвърна, че така или иначе няма значение, той също се е отказал. После добави, че търси други варианти във Вирджиния. След няколко часа щели да поговорят пак. Препоръча му да вземе нещата, които обсъдили по-рано. За всеки случай.

— Някаква информация за местонахождението?

— Не, стана много бързо. И двамата си извадиха батериите веднага след това. Но следим навигатора на Цагаев. Качи се в колата пет минути след края на разговора. Изпратил съм хора в същата посока.

— Ще вземе нещо — замислих се. — Какво?

— Ще разберем.

Обмислих информацията.

— Значи се е отказал да използва Аманда. — Джоан се обърна към мен при тези думи. Аз продължих да говоря на Фреди: — Какво означава обаче «други варианти във Вирджиния»?

— Може би, че Лавинг и партньорът му са взели на прицел други приятели или роднини на Джоан. Или сега издирва сестрата. Възможно е да не знае, че е при теб. Ще те уведомя, когато го видим.

Прекъснах връзката.

— Цагаев е — казах на Джоан. — Разговарял е с Лавинг. Положителни резултати от гласовия анализ.

По лицето иМ се мярна смайване — мимолетна реакция на потвърждението, че наистина тя е причина за случващото се. В очите иМ обаче блесна надежда, защото вече разполагахме със солидна следа.

— Местонахождение?

— Фреди го е поставил под наблюдение. И техническо, и полево. Засега чакаме.

В смеха иМ прозвънтя цинизъм и сякаш капчица съжаление.

— Чакаме. Взела съм си пая в тази сфера. И ти също, предполагам… Спомена Аманда?

— Лавинг се е отказал да я търси. Набелязал е друго слабо място. Не знаем кого или какво.

Джоан се втренчи в стара снимка на стената — семейство в облекло от деветнайсети век.

Десет безкрайни минути по-късно телефонът иззвъня отново.

— Казвай, Фреди! — подтикнах го настойчиво, станах и се оттеглих в трапезарията.

— Чуй това, Корт. — В гласа му прозвуча изненадващо въодушевление. — Възелът се разплита. Проследихме Цагаев до склад в Спрингфийлд. Влезе вътре и взе някакви оръжия.

Сърцето ми бумтеше.

— Няма право да докосва оръжие. Съден е.

— Точно така, синко. Почакай. — След кратка пауза Фреди се обади: — Тръгнал е, хората ми са по петите му.

— Накъде?

— На север.

— Сам ли е? Или?

— Искаш да кажеш, с Лавинг?

— Искам да кажа сам ли е или…

— Педантичен, както винаги.

— Фреди!

— Не, сам-самичък е. Как мислиш? Твой ред е.

Обмислих стратегията си и бързо казах:

— Продължете след него и ме уведомете веднага щом смени посоката. След три минути потеглям.

Глава 49

Как би постъпил противникът ми?

В момента не мислех за Хенри Лавинг, а за Аслан Цагаев. Беше взел оръжия. Беше предприел неочакваното, но целенасочено пътуване след разговор с Лавинг. Какво означаваше това, какво планираше Цагаев?

Движех се на юг по Шосе 7 към същия жилищен и търговски център — «Тайсънс Корнър» — накъдето сякаш се бе запътил и Цагаев от обратната посока.

Противникът ми… какво ще предприеме?

В Теорията на играта последователите на статистика от осемнайсети век Томас Бейс приемат, че светът е съставен от променливо познание и при определянето на вероятността на дадено събитие — в случая какво възнамерява Цагаев — човек трябва непрекъснато да пренастройва предвижданията си спрямо новата информация. Шансът съперникът да предпочете камък например, вместо ножица или хартия, се променя от първоначалните 33,3 процента, ако научите, че страда от проблем с мускулите, който затруднява свиването на ръката в юмрук.

В случая с Цагаев обаче разполагах с твърде малко информация, за да стесня хипотезите си за ходовете му и да ги предотвратя с рационална стратегия. Той, разбира се, знаеше каква информация може да му предостави Джоан Кеслер, както и самоличността на другите поръчители, ако не работеше сам. Знаеше също така къде е Хенри Лавинг и как да го открие.

Да продължим да го следим, да го арестуваме или да поставим под наблюдение служителите му?

Префучах на червено, благодарен, че местните полицаи са заети другаде. Включих хендсфрий устройството и набрах Фреди.

— Да, Корт? Да?

— Къде е той?

— Шосе 7, движи се на север. На около пет минути от «Тайсънс».

И аз бях на Шосе 7. Пътувах в южна посока. Намирах се на около пет минути от «Тайсънс».

— На половин миля зад него сме — добави Фреди. — Той е съвестен гражданин. Спира на жълто, дава предимство на пешеходци.

Значи да остане незабележим за чеченеца беше по-важно, отколкото да закара оръжията възможно най-бързо там, накъдето се е запътил. Нова информация, макар и не особено полезна.

— Екипи? — попитах.

— Два. Следваме го от разстояние. Разчитаме на навигатора.

— Говорил ли е по телефона?

— Не сме улавяли нищо, откакто преди четирийсет минути се сбогува с Лавинг.

— Прихващате ли телефоните на всичките му служители и роднините им?

— Хей, Корт, знаеш ли? Не сме новобранци!

Не му припомних, че на никого в организацията на Уилямс или в Бюрото не бе хрумнало да вземе под внимание членовете на семействата, докато аз не го предложих.

— Добре — каза Фреди. — Той продължава в същата посока. И ни отвежда право в ръцете на Лавинг.

Така ли беше наистина?

Непълна информация…

— Нещо ме тревожи — обадих се.

— Сигурно си ужасна компания на мач, Корт. Непоправим песимист си. Ходил ли си някога на мач?

— Не мисля, че отива при Лавинг.

— Защо не?

— Повечето поръчители държат на дистанция наемниците си. По-безопасно е.

— Той доставя оръжията.

— Лавинг не се нуждае от допълнителни боеприпаси. Има си достатъчно. Както и партньорът му — посочих.

— Какво смяташ тогава?

— Искам да заловим Цагаев, не да го следваме — реших.

— Защо?

Теорията на играта не ми помагаше в случая. Казах му истината:

— Догадка.

За миг се възцари тишина. После Фреди я наруши:

— Но ако не го спрем бързо, той ще се обади да предупреди Лавинг или другите поръчители. И те ще изчезнат. Колите ни вонят на федерална служба. Ще ни забележи.

Прав беше.

— Каква е колата на Цагаев? — попитах.

— Сребристо беемве 74.

Продиктува ми табелата.

— Къде точно се намира сега?

— Влиза в «Тайсънс». Подминава деловия район и свива в Холи Лейн. Май тръгва към магистралата.

— Ако се добере до нея, няма начин да го спрете, преди да изпрати съобщение на Лавинг. Ще ви види, че наближавате.

Аз също стигнах «Тайсънс». Увеличих скоростта и поех по улица, която минаваше над Холи Лейн. Спрях, слязох от колата и се престорих, че оглеждам зеленчуците на крайпътна сергия, оглеждайки шосето, по което се движеше Цагаев.

— Ще ти се обадя по-късно, Фреди.

След миг сребристото беемве се появи. След две минути щеше да мине под мен и да свие към магистрала «Дълес». Присвих очи и сверих номера — Вирджиния услужливо изисква и предни, и задни табели. Зърнах брадатото, сериозно лице на Цагаев. Той беше — Фреди ми бе изпратил снимката му по телефона. Изглежда пътуваше сам.

Не се славя като привърженик на спонтанните, да не говорим за прибързаните решения, но всеки играч понякога осъзнава, че е назрял моментът за смел ход. Обърнах се и хукнах през глава.

Глава 50

— Тиквена бомба. Корт… Имаш чувство за хумор, каквото и да говорят. — Фреди подритна размазано оранжево парче. — Просто го изразяваш по различен начин от другите.

Под моста две коли на ФБР блокираха оплесканото возило на Цагаев с пооранжевяло, но непокътнато предно стъкло; в Мюнхен произвеждат стабилни машини.

Понеже традиционното арестуване отпадна като вариант — за да не предупреди Цагаев Лавинг — реших да го спра, докато минава под мен. Купих зряла тиква от крайпътната сергия и я пуснах право върху предното стъкло на беемвето на Цагаев. После се спуснах по склона с изваден револвер и му наредих да излезе от колата. Той беше зашеметен, но невредим. Бърза проверка на телефона му показа, че не се е обаждал и не е изпращал съобщения през последните пет минути.

Бях почти сигурен, че нито Лавинг, нито партньорът му са някъде наоколо, но все пак попитах Фреди:

— Забелязаха ли хората ти някой да се чупи, след като Цагаев не успя да свие по магистралата?

— Да се чупи, казваш… Като зеленчук, паднал отвисоко. Но май нямаш точно това предвид.

Вдигнах нетърпеливо вежди.

— Не. Беше сам.

С леко доловим акцент Цагаев се обади:

— Кой си ти? Защо ми го причини? Виж ми колата! Съсипана е!

Жалбите му не ме заинтригуваха. Краката ме боляха от спринта край шосето със зрялата ми, дванайсеткилограмова граната.

Друг агент бе претърсил багажника на беемвето, преценявайки мащабите на оръжейната пратка.

— Нищо забележително — докладва той. — Разглобени М4 от Русия с магически изчезнали серийни номера. И няколко берети 9000 с номера. Откраднати. Каква изненада! Много патрони. Нищо избухливо.

Той прехвърли товара в багажника на автомобила на Фреди.

— Искам адвокат.

Отново не обърнах внимание на Цагаев и казах на Фреди:

— Къде можем да си поговорим?

Вашингтон и районът наоколо приютяват десетки полицейски организации и служби за сигурност, някои публични и известни на ЦРУ, други — донякъде анонимни като нашата, трети толкова анонимни, че не съществуват. Като агенцията на Уилямс. Но всички те си приличат по едно — трябват им помещения, в които да функционират. Много от най-секретните се помещават в небостъргачите и по-ниските им събратя във и около «Тайсънс», където се намирахме сега. Районът е презастроен и службите сключват добри сделки за наем. Спестяват средства на данъкоплатците.

Освен това тук има заведения «Старбъкс», «Клайдс» и «Аригато Суши»; дори шпионите похапват в ресторанти за бързо хранене като всички нас.

Фреди се позамисли и се обърна, кимайки към безлична бяла офис сграда от другата страна на магистралата само на двестатина метра от нас.

— Удобно е — казах. — Имаш ли качулка?

Агентът извади една.

— Не! Не! — запротестира Цагаев. — Не можете! Аз съм гражданин!

Нахлузих качулката върху главата му и го побутнах внимателно на задната седалка в колата на Фреди. Друг агент се настани до него.

— Можеш ли да дишаш?

— Мамка ти! — изкрещя Цагаев. — Мамка ти! Нямаш право! Искам си адвоката. Незабавно!

— Може да диша — заявих на Фреди.

След половин час минах през пропуска на сградата, която Фреди беше посочил. Оказа се, че там се помещава една от сравнително популярните федерални организации. Заради което, както ми обясниха агентите от ФБР, Цагаев бе преведен през задния вход.

Слязох долу да посрещна стройна жена на около четирийсет с къса, тъмна коса и проницателни очи. Носеше черен костюм, а през рамото иМ висеше тежка черна чанта. Работеше в нашата организация и ни помагаше при необичайни ситуации като сегашната. Казваше се Робърта Санторо, макар в службата да я наричаха просто Бърт.

Поздравих я. Тя отговори лаконично, както винаги. Попитах я:

— Готова ли си?

Кимване.

Влязохме в конферентна зала, където Аслан Цагаев седеше на един стол с вързани зад гърба китки. Видеокамера върху триножник бе насочена срещу лицето му. Червената лампичка светеше. Той ни изгледа презрително.

— Едва не ме уби!

— Използвах тиква — уточних. — Не е смъртоносна.

— Да, но ако беше пробила предното стъкло, можеше да ме убие! — отсече той. — Защо нямам адвокат?

Бърт пристъпи към далечния край на масата и седна. Положи ръце в скута си с безучастно изражение. Не я представих на Цагаев, тя също не показа документ за самоличност. Той я погледна, после се обърна отново към мен. Озърна се пак към нея и каза:

— Нямате право да правите това. Знам как са попаднали оръжията в багажника ми. Вие сте ги подхвърлили.

Теорията на играта не взема под внимание характера на противника. Има дори игра, при която се приема, че всеки може да заеме мястото му. Но за мен възможността да наблюдавам човека от отсрещната страна на дъската означава много. Понякога през обедната почивка или след работа се отбивам в игралния си клуб в Стария град и ако не се чувствам в добра форма, просто сядам и гледам как играят другите. Изучавам жестовете им, очите, начина, по който държат картите, хвърлят зара или движат фигурите. Не се опитвам да съзра издайнически знаци — те са или очевидни при неумелите играчи, или невидими при талантливите — но ми е интересно как действат и как реагират, какво им допада и какво — не.

Наблюдавам как приемат победите и загубите. Откривам треперещи ръце.

Сега огледах внимателно противника си, сякаш стоим един срещу друг край шахматна дъска. Цагаев беше кръглолик, с двойна брадичка, закрита доста сполучливо от брадата, и щръкнала коса, която не успяваше да реши дали е сива или тъмносива. От Дюбоа бях научил, че е едва на четирийсет и три. Главата му беше голяма, цветът на кожата — анемичен. Нервно сключваше и отпускаше ръце през няколко секунди. Разбирах го по подрънкваното на белезниците зад гърба му. Носеше дебел златен ланец и амулет със странна икона. Бях почти сигурен, че е цар Александър II, известен ми от лекциите по история като умерен реформатор — по абсолютни държавнически стандарти — управлявал Русия в средата на деветнайсети век. Все пак беше любопитно, че чеченец е избрал да носи образа му.

Дрехите на Цагаев бяха скъпи, по-скъпи, отколкото аз можех да си позволя и отколкото бих желал да си позволявам. Костюмът му бе ушит от лъскава синя коприна с цвят на небе от фантастична детска книжка. Обувките му от змийска кожа лъщяха на светлината на ярката лампа на тавана. Потта му вонеше отблъскващо — острата му телесна миризма се примесваше с дъх на чесън.

Наведох се напред. Не съм едър, вярно. Но през годините като пастир съм научил нещо интересно. Хората се боят от теб повече, ако не притежаваш внушителна физика. Навярно смятат, че би съсипал живота им по-непоправимо от здравеняк с оловна бухалка. Цагаев, двайсет и пет килограма по-тежък от мен, се отдръпна назад.

— Искам да знам с кого работиш.

— Не съм лош човек. — Цагаев ме изгледа изучаващо.

В игри като тази жалбите за неоснователно преследване на етническа основа са често срещана стратегия. Но те са ножица, а ножицата винаги губи от хартията.

— Няма да обсъждаме това. С кого работиш?

Той се ядоса и омекналото изражение отпреди минута се изпари.

— С никого! Не замислям заговори, взривяване на самолети и самоубийствени атентати в метрото…

Погледнах към Бърт. Никакъв отклик. Цагаев забеляза и по лицето му се изписа обезсърчение.

— Известен ни е един от хората, с които работиш — продължих аз. — Преди малко разговаря с него от телефона на роднина на твой служител.

Цагаев ме погледна отвратено и измърмори под нос:

— Не бях аз, а подставено лице! Често го правите.

Пренебрегнах втръсналите ми възражения и казах:

— Виж, Аслан, налага се да приемем, че си къртица и застрашаваш националната сигурност. Предвид провинението ти преди шест години и връзката с пакистанските съпрузи.

— Убити от вас! Не бях виновен! Признах само за да спрат да ме преследват. Или да ме убият.

— Искаме да знаем кой още е замесен — прекъснах го спокойно.

— Замесен в какво?

— Разбери ме, Аслан, не съм следовател. Просто ти задавам въпросите, които ще ти зададат на разпита. Не се опитвам да те измамя. Не е стратегия. Обяснявам ти всичко.

— Това също може да е стратегия — усмихна се лукаво той.

— Досегашният ти живот е приключил. Ще заведем дело срещу теб. Оръжията, връзката с Хенри Лавинг, фактът, че искаш да изтръгнеш информация от Джоан Кеслер.

Усмивката на чеченеца поизбледня, когато чу колко знам.

Бърт продължи да наблюдава равнодушно. Очите на Цагаев се стрелнаха към нея.

— Коя е приятелката ти? — попита ме той. — Защо мълчи?

— С кого работиш?

— Работя в магазините си за килими и в ресторанта си. Защо ме арестувахте? Подхвърлихте оръжия в багажника ми и се опитахте да ме убиете с бомба. Доста неприятности ще си имате. Имам право на адвокат.

— Записахме телефонния ти разговор.

— Фалшификат, както казах. Дойде ми до гуша. Много сте скучен, сър.

Въздъхнах.

Погледнах към Бърт. Тя вдигна леко показалец.

Сбърчих чело и след миг кимнах. Отблъснах стола назад и станах.

Бърт насочи очи към камерата.

Аз пристъпих към нея и я изключих, извадих щепсела от контакта, навих кабела и се запътих към вратата, стиснал камерата под мишница.

Цагаев не каза нищо, но ококори очи. Явно се питаше защо отнасям видеокамерата. Какво не исках да запечатам за поколенията?

Отворих вратата, а Бърт се изправи и застана зад Цагаев. Спусна щорите на еднопосочното огледало. Впери поглед в окованите в белезници ръце на Цагаев, после го отклони към скута му. По лицето иМ се изписа известно доволство. После се настани до него и извади от джоба на сакото си пластмасов несесер с размерите на тефтерче. Беше яркочервено, сякаш предупреждаваше, че съдържимото е опасно.

Дръпна шумно ципа и Цагаев ахна.

Аз излязох и оставих вратата да се захлопне сама зад гърба ми.

Глава 51

— Чакай! — изкрещя затворникът. Лицето му беше поаленяло. — Моля те, бъди търпелив! Много съм объркан. Карам си по шосето и изведнъж — бум! — ето ме тук и животът ми виси на косъм. Разбираш, нали? Сигурен съм, че разбираш!

Обърнах се точно преди вратата да се затвори. Пъхнах крак в процепа да я спра. Погледнах назад. Цагаев се взираше в червения несесер. Бърт ме изгледа безучастно.

— Шикалкавиш — казах на Цагаев.

— Не, не! Няма да ти губя времето. — Лицето му посърна. — Моля те…

Върнах се в стаята, оставих камерата до вратата и се облегнах на масата.

— Ако ни съдействаш, ще се погрижа никой да не безпокои семейството ти, освен за разпит, стига да не са извършили нищо престъпно.

— Не, невинни са!

— Няма да бъдат подложени на репресии. Ще уредя да ги преместят другаде. Ще закрилям и теб по време на процеса и ако ни окажеш пълно съдействие, ще препоръчам на ФБР и на прокурора да го имат предвид като смекчаващо вината обстоятелство.

— Можеш ли да защитиш семейството ми? — прошепна той. — От Хенри Лавинг?

— Да — твърдо отговорих. — Ще пазя и теб от него.

Последва дълга минута на размисъл. Погледнах амулета на Цагаев — Александър II с внушителния му мустак. Макар и смятан за либерален управник, освободител на крепостниците, революционерите го убили.

— Добре, добре. Съгласен съм — отпусна Цагаев рамене.

Седнах отново, а Бърт се премести в края на масата.

Организацията ни не извлича информация с помощта на изтезания. Не използваме дори заплахи. По две причини. Първо, понеже е незаконно — все пак живеем в законова държава. Второ, проучихме въпроса и открихме, че като цяло мъченията са неефективен метод, защото обработката на всички данни, изтръгнати силом, и пресяването на истината обикновено отнемат повече време, отколкото при прилагането на по-меки средства за разпит. Още повече че изтезанията са приложими при малцина субекти.

Бърт Санторо не беше нашият щатен велик инквизитор, а офис мениджър на щабквартирата ни в Стария град, жената, която преглеждаше счетоводния ни баланс, разходите и целия бюджет и ни поръчваше мебели и компютри. Не участваше в операции. С четири деца и прекрасен съпруг, Бърт не се отличаваше по нищо от хилядите държавни служители във Вашингтон. Но притежаваше студена красота и изпълняваше съвършено ролята на непроницаем агент, който с наслада изтръгва нокти и поставя електроди на разпитваните.

— Коя е тя? — прошепна ми Цагаев. Обърна се към нея: — Защо не казвате нищо?

Бърт, зареяна в други мисли — за закъснелия ми финансов отчет навярно — го смълча с поглед.

— Аслан? — обадих се аз.

Той стрелна за последно с очи червения несесер, който съдържаше само гримове, въздъхна и издрънча с белезници, отпускайки рамене и ръце.

— Сигурно сте решили, че участвам в заговор, в зверски план за унищожение на неверниците. Каква глупост! Не, не. Планът ми засяга бизнеса. Виждате ли, станал съм американец до мозъка на костите си! Вълнува ме само всемогъщият долар!

Той очевидно се загрижи, че тефтерът ми е затворен.

— Моля те, това е историята ми. Води си бележки.

Всяка сричка се записваше, разбира се, от скрита аудио- и видеосистема — камерата «Сони» до вратата придаваше по-скоро драматичен ефект. Все пак сметнах за по-разумно да не му напомням, че го записваме тайно, и отворих тефтера.

— Преди години, да, познавах съпрузите от закусвалнята, убитото семейство… семейството, което загина. Не ги уважавах. Не ме интересуваше каузата им. Но ме интересуваха парите, които ми плащаха. А сумите не бяха незначителни. Чел си архивите, нали? Знаеш. След смъртта им скърбях, да, но само заради пресъхналия източник на средства. После заживях като сравнително преуспял човек. Но нима успехът не е убягваща мишена? Сблъсках се с проблеми, финансови. Заради икономиката. Кому са нужни килими, щом не може да си плати ипотеката? Кой посещава уютни ресторанти, след като може да накупи полуфабрикати за вечеря на децата? Как да увелича приходите си? Каква услуга да предложа на клиента? Какво ценно да продам? Накрая ми хрумна. Ами ако науча повече за операцията, довела до смъртта на пакистанците преди шест години? Ще заинтересувам ли някого? Спомних си жената, която контролираше операцията — Джоан Кеслер. Дори да се беше оттеглила, сигурно разполагаше с ценна информация или пък можеше да ме насочи към хора, които разполагат. Обадих се тук-там, поговорих дискретно с мой познат в Дамаск. Разбрах, че подобна информация наистина привлича интерес. Многомилионен интерес. Тамошен човек ми даде името на Хенри Лавинг.

Това значи беше отговорът. Досещах се за част от него — че са взели Джоан на прицел, защото разполага с информация за тайните държавни служби. Подозирах терористичен и шпионски мотив, оказа се просто бизнес. Нищо чудно, предвид предприемаческия уклон на Цагаев.

— Колко плащаш на Лавинг?

— Един милион долара. Половината предварително, останалото, когато се сдобием с информация от Джоан.

— Ако отмениш задачата?

— Пак трябва да платя всичко.

— Къде е Лавинг сега? — попитах.

— Не знам, кълна се! Само веднъж се срещнахме — миналата седмица в Западна Вирджиния.

— Защо там?

Цагаев сви рамене.

— Далеч от центъра на събитията. Страхуваше се да не го разпознаят, ако кацне на «Дълес».

— Продължавай.

— Дадох му предплатата. Не обича преводи. — Безрадостен смях. — Още по-малко чекове.

— И оттогава не си го виждал?

— Да. Изпращаме си съобщения или говорим по телефона. Каза ми код, който да използвам. За строителни сделки и прочее.

— Какъв номер набираш?

Цагаев ми го продиктува и аз веднага разбрах, че е пренасочваща услуга. Невъзможна за проследяване. Регионалният код беше карибски.

— Хеликоптерът? Твой ли е?

— На един от партньорите ми в ресторанта.

— Какво щеше да правиш с оръжията?

— Даде ми ги за самозащита. Но по телефона ме инструктира да се освободя от тях. Сигурно се е разтревожил охраната на Джоан да не ги открие. — Цагаев задъвка устни, вторачен в червения несесер с гримове. — Не знаех колко е опасен Лавинг, кълна се. Ако можех да изтръгна информацията от тази жена, оперативната агентка, по някакъв друг начин, нямаше да се обърна към него. Не знаех, че ще реши да я изнудва чрез дъщерята, кълна се в Бог.

Помнех, че каза нещо подобно и на записа, който Фреди ми бе изпратил да прослушам.

— Кой друг работи с него? Партньори? — попитах.

— Бивш военен. Видях го веднъж. Висок, тъмноруса коса. Носи зелено яке. Не знам името.

— Някой друг?

— Не, поне доколкото знам.

— Връщам се след малко.

Излязох от стаята, оставяйки Цагаев да се взира тревожно в Бърт.

Намерих Фреди, който констатира:

— Чеченецът пее като Бритни.

— Това е добре. Работи соло и сам е измислил идеята. Сирийците може и да са купувачи, но той е потърсил тях, а не те — него. Сигурно дори не знаят коя е Джоан.

След задържането на Аслан Цагаев единствената заплаха за Кеслерови бяха Лавинг и партньорът му, но и те щяха да отпаднат, щом разберат, че поръчителят им е в ареста. Щяха да избягат.

— Какво възнамеряваш? — попита агентът. Колебаех се между две стратегии.

След кратък размисъл реших, че всъщност нямам избор.

Глава 52

Отново очакване.

В четири следобед се намирахме в безлюдна пустош до парка около бойното поле на Първата битка за Манасас или — ако сте северняк — на Първата битка за Бул Рън.

Недалеч от мястото, където Томас Джонатан Джаксън си проправил храбро път през гъсталака — и през куршумите — и си спечелил името Стоунуол.

Чакахме в застиналия облачен ден.

«Най-опасното време, казваше ми Аби, а по-късно аз повтарях думите му пред протежетата си, е чакането. Защото ако си пастир, значи си умен. А острите умове се нуждаят от стимули — напрежение, скорост, загадки, кубчета на Рубик. Чакането притъпява ума. Но не бива да си позволяваме да се отпускаме, защото наемникът никога не чака. Защо ли? Защото с всички сили се стреми да се добере до нас».

Взимах присърце този урок. Още повече че Лавинг обичаше да се появява изневиделица. Но от това очакването не ставаше по-лесно. Огледах района. Въпреки кратките срокове Фреди бе успял да сформира четири екипа от специални оперативни агенти, да ги докара с хеликоптер на мястото на засадата, но не много близо, за да не привлича вниманието на Лавинг. Пристигнахме половин час по-рано и оставихме колите на паркинга пред мола на стотина метра оттук. После си проправихме път през обраслите с храсти и папрат поляни. Из небето се стрелкаха птици, скакалците се разлитаха стреснато изпод краката ни.

Разположихме се тихо до бойното поле — удивително малко за сцена на касапницата отпреди 150 години — на поляната и в горичката около запустелия паркинг, където Цагаев и Лавинг си бяха уговорили среща. Паркингът се намираше до порутен склад или малка фабрика. Аз, Фреди и тактическите агенти носехме специални съобщителни устройства с микрофони и почти невидими слушалки, способни да доловят и най-тихия шепот. Наричаха се «Майкро Майк» и всяко струваше по две хиляди долара.

Докато заемахме позиции обаче, никой не говореше. Оперативните екипи бяха съставени от шлифовани професионалисти.

В далечния край на паркинга бе паркирана колата на Цагаев, а на шофьорското място тъмнееше мъжки силует. Чеченецът се паникьоса, когато му казах, че трябва да се обади на Лавинг, да прекрати задачата му и да си уговори среща тук, за да му плати остатъка от сумата.

Не смятах обаче да го излагам на опасност. Не смеех да рискувам да го убият — и от хуманни съображения, естествено, но основно защото той щеше да свидетелства при евентуален процес срещу Лавинг. Харесваше ми също идеята да го предам жив на Уестърфийлд, за да се спася от унищожителния му гняв. Цагаев не стоеше зад терористична акция, достойна за заглавна вестникарска страница, но все пак щеше да запуши устата на отмъстителния служител на Темида, който скоро щеше да остане без сочния си корупционен скандал в градската полиция.

И съответно в колата не седеше Аслан Цагаев, нито някой от тактическите ни агенти, а Омар — робот с човешка глава и торс с няколко механизма, позволяващи му доста добре да имитира движенията и жестовете на живо същество. Благодарение на системата за програмиране Омар успешно изпълняваше различни роли — на отегчен, на пиян и — най-често използваната — на нервен и припрян мъж. Чертите му не бяха съвършени като на анимиран Дисни герой, но в колата и по тъмно той обикновено успяваше да заблуди стрелците. Омар — и Омарина (брюнетка или блондинка с правдоподобни форми) — функционираше в три варианта: бял, чернокож и латиноамерикански.

— Няма чеченски модели, синко — обяви Фреди.

Най-доброто у Омар беше, че не е просто примамка. Около робота витаеха ултравиолетови и микровълнови лъчи. Когато Лавинг и партньорът му заемеха позиция — вероятно на известно разстояние — и изстреляха обичайните тройни откоси към главата му — празна и евтино заменима — компютърът незабавно щеше да проследи траекторията, скоростта и координатите и посредством специални устройства върху китките да ни съобщи местоположението на стрелеца с точност до три крачки.

Дали Лавинг щеше да захапе стръвта?

Вярвах, че ще се появи. В «Тайсънс» Цагаев се свърза с него. Бях го инструктирал предварително да каже на наемника, че иска да прекрати операцията, да му плати остатъка и двамата да се разделят мирно и тихо. Слушах разговора и ми се стори, че долавям разочарование в гласа на Лавинг. Почудих се дали е израз на неохота да прекрати играта с мен.

Но навярно проектирах собствените си чувства върху него.

Накарах Цагаев да попита нехайно дали някой друг, освен Лавинг знае кой го е наел. Лавинг го увери, че би било непрофесионално да разкрива поръчителя си.

Подучих, разбира се, Цагаев, да зададе този привидно невинен въпрос със съвсем конкретна цел — за да заподозре Лавинг, че Цагаев ще се опита да го убие и да си спести останалата сума.

И така, бях готов да се обзаложа, че Лавинг ще дойде, за да елиминира мъжа, способен да го идентифицира и да го уличи в престъпна дейност.

Прав ли бях?

С Лавинг няма как да бъдеш сигурен.

Според затворническата дилема затворник 1 не може да е сигурен дали затворник 2 ще откаже да признае. Или банковият вложител не може да е убеден, че всички други вложители ще устоят на изкушението и няма да изтеглят спестяванията си.

Но макар икономистите и математиците да не го признават, в сърцевината на Теорията на играта всъщност е случайността. Не вярвам в късмета, но вярвам в обстоятелствата. На Роуд Айлънд те не бяха в моя полза. Този път обаче може би щяха да са благосклонни към мен.

Чувахме бученето на колите по шосето, насекомите, кучешки лай, весели детски викове по полето, където през лятото на 1861-ва един срещу друг се изправили над трийсет и пет хиляди мъже и пет хиляди паднали ранени или мъртви. Прикривах се зад могъщи дървета, които по онова време още не са били дори семена.

Срещата бе уговорена за пет без четвърт. Лавинг закъсняваше вече няколко минути.

В далечината светъл автомобил сви бързо по пътя, водещ към запуснатия паркинг, около който се бяхме разположили — стандартна тактическа маневра не за избягване на преследвачи, а за проверка дали те следят. Дадеш ли мигач, че завиваш, опашката ще реагира. Ако профучиш на завоя, взрян в огледалото за задно виждане, лесно преценяваш дали водачът зад теб кара по петите ти, независимо дали ще реши да не те последва. Бързата маневра подсказваше, че автомобилът сигурно е на Лавинг.

Шосето се намираше извън полезрението на част от тактическите агенти и командирът им — лейтенантът на Фреди — предупреди всички за новодошлите. Усетих как тялото ми се напряга при спомена за Лавинг по-рано, край склада, където му бяхме устроили капан. Пресегнах се назад към глока. Просто инстинкт — обграден бях от хора, далеч по-вещи в такива операции. Привел глава, наблюдавах светлата кола.

Наемникът ли беше? Пътят не водеше към бойното поле, всъщност не водеше никъде. Нищо чудно да се окажеха деца, дошли да пушат трева, да пият или да се целуват. Или пристрастен изследовател на Гражданската война, решил да огледа историческата местност от този ъгъл. Освен това в Манасас не липсваха и метадонови лаборатории. Може би се подготвяше наркосделка.

Преди да стигне паркинга, където стоеше колата на Цагаев, новото возило отби в храсталака.

После по слушалката в ухото ми долетя шепот:

— Екип Три. Двама мъже излизат от автомобила. Цивилно облечени. Единият е въоръжен. Пистолет. Напредват към паркинга през храстите.

Лавинг и партньорът му. Надявах се да дойдат и двамата.

— Разбрано. Всички екипи да останат на позиция. Никакво движение, никакъв звук. Снайперист едно, можеш ли да се прицелиш в колата?

— Не.

— Разбрано.

Замислих се за миг дали партньорът не е протеже на Лавинг, както аз — на Аби, а Клер Дюбоа — мое. Дали Лавинг го запознава с правилата на играта, както поучаваха мен и както на свой ред ги представям аз? Отначало идеята ми се стори налудничава, но после се запитах: «Защо не». Нали всеки занаят изисква шлифоване?

— Екип Две. Обектите са на западния периметър на паркинга. Оглеждат колата на Цагаев.

— Раздвижете главата на Омар, но не с очи към тях — чух Фреди да шепне.

— Разбрано.

Роботът погледна на една страна. Сведе глава. Отговорникът за машината явно притежаваше артистични заложби.

— Обектите оглеждат паркинга. Разделят се и заобикалят колата от двете страни. Вече и двамата са въоръжени. Автоматични пистолети.

— Прието.

Значи не възнамеряваха да стрелят отдалеч, а да се приближат и да го изненадат откъм гърба. Един куршум и проблемът е разрешен.

Или пък не смятаха да го убиват. Може би партньорът щеше да прикрива Лавинг, докато вземе парите. Да си стиснат ръцете и да се сбогуват.

Дишах тежко, удържайки се с усилия на волята да не надничам към тях, а да стоя снишен между храстите. Внезапно по гръбнака ми пробягаха тръпки. Озърнах се бързо назад, макар да знаех, че Лавинг не би могъл да ме изненада от тази посока заради разположението на тактическите агенти.

Видях само храсти и дръвчета.

— До командира на тактическата операция. Имаме цел. И двамата заподозрени са в удобни позиции.

— Имате зелена светлина — каза Фреди.

— Разбрано. Зелена светлина. По моя заповед, екипи Три и Едно, зашеметяващи гранати… после атакуваме по фланговете и откъм тила… Задръжте! Задръжте!

Питах се как ли са комуникирали взводовете, разгръщали се за атака на същото място през юли 1861 година.

— Сега! Напред! Напред!

Сред серия експлозии и отблясъци тактическите агенти се втурнаха напред.

По ръката ми пробягаха тръпки — лявата, не онази, с която стрелям — щом се надигнах да изляза от укритието. Вдъхнах жадно. Осъзнах, че съм сдържал дъха си повече от трийсет секунди.

Екипите се разгърнаха с викове точно според инструкциите:

— ФБР. ФБР. На земята! Ръцете горе! Ръцете горе!

— Двамата… — подхвана някой по радиостанцията.

— Екип Три и команден отряд. Съберете се тук. Незабавно.

Какво ставаше?

— Не разбирам…

— Мамка му!

Сърцето ми се сви — размяната не реплики очевидно не подсказваше успешна мисия.

Станах и веднага си изясних положението. Изводът ми се оказа верен. Двамата мъже, дебнещи край Омар, размахваха полицейски значки. Бяха, разбира се, детективи от Принс Уилям, пристигнали да проучат информация за наркосделка или викове за помощ, за каквито Лавинг несъмнено бе сигнализирал веднага след разговора с Цагаев.

Обаждане за отвличане на вниманието, докато подготви бягството си.

Глава 53

Говорех с Клер Дюбоа.

— Лавинг е побягнал. Може би шофира, но по-скоро иска да напусне бързо района. Провери всички резервации за полети. Искам имената на всички, купили самолетен билет за днес, след като Лавинг се чу по телефона с Цагаев — около три часа. Може би от «Дълес», Националното или Международното летище «Балтимор-Вашингтон»; но все пак мисля, че ще ги отбягва, понеже подозира, че Цагаев го е издал.

— Влаковете? — попита Дюбоа.

— Фреди е разпоредил да се оглеждат за него на Юниън Стейшън. Но се обзалагам, че ще предпочете по-бърз транспорт.

— Веднага се заемам.

Цагаев нямаше представа накъде ще поеме Лавинг. Добави само, че полетът до Чарлстън, Западна Вирджиния, му е отнел около пет часа, което означаваше, че е тръгнал някъде от Западния бряг или от Мексико, Карибите и Канада.

Тактическите екипи събираха приспособленията си. Разпитахме местните полицаи, но не научихме нищо изненадващо — сигналът бил подаден анонимно и от непроследим телефон.

— Човекът каза, че видял някой да продава «армейски оръжия» от багажник. Какво да направим? Как ни стреснахте, момчета! Гранати? Очите ми станаха на нищо, казвам ви. Ще се оплача на командира, да знаете.

Осъзнах колко умно бе подбрал престъплението Лавинг. Ако беше сигнализирал за наркосделка или за женски викове за помощ, както си помислих отначало, щяха да изпратят стандартна патрулна кола с униформени полицаи. При продажба на оръжия обаче детективите бяха цивилни. Помислихме ги за Лавинг и партньора му и изгубихме повече време.

— Как е разбрал, че Цагаев е пропял? — попита Фреди.

— Много години в проклетия бизнес.

Агентът вдигна вежди.

— Чувство за хумор плюс ругатня, синко?

След десет минути Дюбоа се обади отново.

— Пет минути след като Лавинг и Цагаев са се сбогували, мъж на име Ричард Хил е купил електронен билет за Сиатъл от Филаделфия. Първият възможен полет.

— Защо смяташ, че е Лавинг? Не ни е известно да използва такъв псевдоним.

— Е, най-вече защото Ричард Хил е покойник. Две години след смъртта му някой си е извадил шофьорска книжка с удостоверението му за раждане.

— Призоваване на призраци.

Популярна техника за придобиване на фалшива самоличност.

— Точно така. Знаем обаче със сигурност, понеже авиолиниите записват обажданията. Взех записа. Гласовите данни съвпадат.

— Кога излита?

— След по-малко от три часа.

— Един билет?

Мислех си за пясъчнорусия партньор.

— Не, два. И другият е с фалшиво име. Също на покойник.

Казах иМ, че по-късно ще се обадя пак, и помахах на Фреди да дойде при мен.

— Твоето момиче е по-бързо от моето — изсумтя той. — Да знаеш, че може да ти я отмъкна, Корт.

Той позвъни във филаделфийския клон на Бюрото и ги запозна с положението. Приключи с разговора и се обърна към мен:

— След двайсет минути ще са на мястото.

— Дискретно, Фреди. Обади им се пак и им кажи да действат тихомълком. Да са невидими до последната минута.

— Ще бъдат дискретни.

Вдигнах вежди.

— Ще им се обадя пак. — Той ми се ухили широко. Рядко явление. — Ще се присъединиш ли към ловната дружинка?

Спомних си Роуд Айлънд. И Аби. Идеята да присъствам на ареста на Лавинг ме изкушаваше. Как само исках да отида… Но отвърнах:

— Ще предоставя честта на вас. Аз ще се върна в убежището да наглеждам подопечните си.

— Защо? Случаят е приключен, Корт?

— Вярно, Фреди. Но те все още се нуждаят от закрила.

— Единственият поръчител е в затвора, а наемникът си е плюл на петите. От кого ще ги закриляш?

— От тях самите.

Глава 54

Атмосферата в къщата в Грейт Фолс подсказваше, че съм отговорил правилно на Фреди.

Сестрите ме посрещнаха с караница. Бяха се счепкали здраво и дори появата ми, евентуално с жизненоважна информация по случая, не ги усмири. Райън не се виждаше никакъв.

— Не бях на себе си — плесна се по хълбоците Джоан. — Не ти ли е хрумвало? Всички казват неща, които не мислят, когато са разтревожени. Хайде! Как така ще се изнасяш?

— Вече съм го уредила.

— Не и при Андрю — възрази Джоан.

— Той се е променил.

— О, стига, Мар… Мъжете като него не се променят. Обещават, цитират наръчници по приложна психология. Но не се променят.

— Не искам да го обсъждаме.

— Той те вкара в болницата!

— Край! — отсече Мари и махна с ръка.

И двете се обърнаха към мен.

— Искам да поговорим — казах им. — Да ви разкажа какво стана.

Джоан хвърли още един поглед на сестра си — и тъжен, и притеснен — и се отпусна върху канапето.

— Къде е Райън? — попитах.

— Тук — отговори той от прага на дневната.

Пиеше кафе, макар да подозирах, че го е смесил с уиски. Не надушвах алкохол обаче. Той заобиколи Мари и съпругата си и седна на стол в ъгъла на стаята. Прикова очи в мен, сякаш не забелязва жените.

Извиках Ахмад и Тони Бар и се обърнах към всички:

— Заловихме поръчителя, а Лавинг се готви за бягство. Потвърдихме, че е Цагаев. Не е терористична заплаха, поне не директно. — На Джоан обясних: — Възнамерявал да изтръгне информация от теб и да я продаде.

Райън Кеслер замълча; дори не погледна към съпругата си.

— Значи всичко свърши — заключи Мари. След малко добави: — Искам да се прибера у дома… В къщата им, за да си събера багажа.

— Съжалявам, не още — отвърнах. — Още не сме задържали Лавинг и партньора. Деветдесет и девет процента съм сигурен, че всичко ще е наред, но искам да останете тук до края.

Очаквах Мари да възрази раздразнено, както на сестра си, или поне да ме вземе на подбив с познатото «господин екскурзовод», но тя ме огледа с поомекнало лице.

— Както сметнеш за добре.

Почудих се как да тълкувам сговорчивото иМ настроение.

И закачливата усмивка.

— Аманда? — попита Джоан.

— Може да дойде при нас. С Бил Картър. Вече му се обадих и един от пазачите в затвора ги откарва до уреченото място. Ще отида лично да ги взема и да ги докарам тук.

Очите на Джоан светнаха при мисълта за срещата с момичето, но тутакси помътняха — хрумна иМ, предполагам, че или тя, или съпругът иМ ще трябва да обсъдят сериозно с Аманда някогашната кариера на втората иМ майка.

Оттеглих се в ъгъла с бюрото и седнах във въртящия се стол, който изскърца уютно. Фреди ми докладва, че хеликоптерът с тактическия екип от Бюрото се е приземил на филаделфийското летище и агентите заемат позиции в гаража и около терминала. Ако Лавинг не превишаваше разрешената скорост — бях убеден, че ще спазва правилата — щеше да пристигне на летището след около деветдесет минути.

После се обадих на Арън Елис и го запознах с развитието на случая.

— Предполагам, че е ред на поздравленията — каза той. Тонът му подразни слуха ми. — Корт? — напрегнато продължи Арън.

— Да?

— Сенатор Стивънсън.

— Да?

— Позвъни ми.

— Директно? Не чрез Санди Албъртс?

— Точно така. Пита за теб.

— Почакай… — станах, затворих вратата към дневната и седнах отново. Поех дълбоко дъх. Още един. Накрая: — Давай, Арън.

— Задаваше ми въпроси, чиито отговори не знам. — Елис замълча. — Искам истината, Корт. Взел ли те е Стивънсън на мушка?

Повече не можех да отлагам.

— Да.

— И по-точно? — мрачно каза Елис.

Обмислих обяснението и най-сетне уточних:

— След като убиха Аби, изгарях от желание да заловя Лавинг. Но той действа извън системата по-добре от всеки друг. Затова се постарах да вкарам името му в няколко списъка.

— И?

— Не само за издирвани лица. Включих го в списък за подслушване със съдебно разрешение.

— Ти го включи? — Елис почти шепнеше. — Искаш да кажеш без съдия.

— Да. Сам влязох в компютърната система. Ако бях чакал да изискам заповед след залавянето му, щеше да е твърде късно. Виж, не исках да събирам доказателства, Арън. Не целях да използвам информацията на процеса. А да го намеря.

— Господи! На срещата с Уестърфийлд в събота? Той каза, че са прихванали нареждането за действие при легално прослушване. Благодарение на теб?

На моето нелегално разпоредено подслушване.

— Да.

— Значи Албъртс дойде в кабинета ми да опипа почвата?

— Предполагам.

Прикрил бях добре следите си, но обзет от сляпо желание да заловя Лавинг, сигурно бях оставил ориентири за стореното.

— Албъртс и Стивънсън явно търсят случаи на подправени съдебни заповеди и нещо ги е насочило към мен. Албъртс се е обаждал и на Фреди. Конкретно за мен. — Чух проскърцване. Представих си как шефът ми се поклаща в стола си. Широките му рамене закриваха кожената облегалка. — Стивънсън няма да вземе под внимание, че Кеслерови щяха да са мъртви, ако не бях включил Лавинг в списъка за подслушване. Четох за него. Поставя идеологията над всичко. Не организира изслушването в комисията, за да го преизберат, за пред пресата или за да подсили партията си. Искрено вярва в закона и реда. А подслушването без съдебно разпореждане е престъпление.

Както и разбира се, подправянето на съдебни заповеди.

Спомних си какъв смут изпитах от прочетеното за Стивънсън, защото осъзнах, че той е възможно най-лошият враг — могъщ мъж с дълбоки убеждения, че отстоява правдата. Особено когато противникът му е кривнал толкова очевидно от нея.

Смути ме също и фактът, че неволно търся скандал или нещо, петнящо личния живот на Стивънсън, нещо, което да охлади ентусиазма му да ме уличи — не, и аз понякога не устоявам на изкушението да използвам слабите места на опонента. Но не бях открил нищо. Обичаше да излиза с млади жени, но нали беше ерген? Кампаниите му финансираше един от най-големите консервативни комитети за политическа активност във Вашингтон. Но зад всички политически кампании стои една или друга група за политическа активност; неговата просто изглеждаше по-цветуща от много други. Дори адютантът му — Санди Албъртс — се бе погрижил да прекъсне всички връзки с лобистки фирми, преди да заработи за Стивънсън.

Никакво слабо място, с което да го заплаша.

И нямаше какво да му предложа, за да ме забрави. Аз олицетворявах онова, което искаше да уличи — правителствен агент от тайна служба, който своеволничи с държавните закони.

— Какво ти каза Стивънсън? — попитах.

— Попита ме дали всички престъпници, които си заловил през изминалата година, са били съдени.

За да разбере дали са осъдени на базата на нелегални процедури.

— Направих го само за Лавинг. Няма други.

— Очевидно му е все едно.

Определено. И едно-единствено престъпление си е престъпление.

— Ако не му предам документацията по случаите ти — продължи Арън, — той ще я изиска по съдебен ред. И ще те призове пред комисията.

Което означаваше край на кариерата ми като пастир. И навярно начало на много злепоставящ процес, след който можех да се озова и в затвора.

— Толкова сме близо до Лавинг — казах, изопнал рамене. — Моля те. Постарай се да удържиш Стивънсън…

Шефът ми, обикновено спокоен като мен, сега ме прекъсна припряно:

— Дойде ми до гуша да те прикривам, Корт.

— Знам. Ще съдействам напълно на Стивънсън. Щом Лавинг се озове зад решетките. Ще приема всички последствия.

— Сещаш се, че поставяш цялата организация в неловко положение, нали? Не можем да си позволим публична шумотевица, Корт.

— Знам. Да.

— Ще отлагам още ден-два, ако мога. Но ако ми представят съдебна заповед, съм безпомощен.

— Разбирам. Благодаря, Арън.

Натиснах бутона за изключване и се облегнах назад. Разтърках очи, чувствах се изтощен до краен предел. Щях ли да оцелея след тази каша? Дори да избегнех затвора, с кариерата ми беше свършено. В ума ми изплуваха някогашни случаи и подопечни.

Клер Дюбоа.

И Аби Фалоу.

После обаче си напомних, че каквото и да предстои, задачата да опазя Кеслерови още не е приключила. Все още не бяхме арестували Лавинг и партньора му. И все още не бяхме оформили доказателствата срещу поръчителя. Щях лично да се погрижа да са непоклатими, неуязвими срещу всякакви евентуални обвинения за подправени съдебни искове.

Открих преписа от показанията на Аслан Цагаев и се зачетох.

«Животът ми тук течеше сравнително успешно. Но успехът е убягваща мишена, нали? Налегнаха ме проблеми, финансови. Икономиката? Кому са нужни килими, ако не може да си плаща ипотеката? Кой вечеря в уютни ресторанти, ако може да нахрани децата си с купища полуфабрикати? Как да увелича доходите си? Каква услуга бих могъл да предложа? Притежавам ли нещо ценно за продан? Тогава ми хрумна. Ами ако науча повече за операцията, довела до смъртта на пакистанците преди шест години? Дали ще ми платят добре? Спомних си жената, която контролираше операцията — Джоан Кеслер. Дори да се беше оттеглила, тя сигурно можеше да ми предостави безценна информация или да ме насочи към хора, които да го направят.

Обадих се тук-там. Дискретни телефонни разговори с мой познат в Дамаск. Разбрах, че наистина има интерес към данни от този род. Мултимилионен интерес. Там ми препоръчаха Лавинг».

Облегнах се назад. Звучеше жалко. И нещо повече — глупаво. Защо да рискува доживотен затвор за пари? Любопитен мотив за човек, комуто не липсваха средства и имаше семейство, което оттук нататък щеше да вижда само иззад решетки или бронирано стъкло. Бих го разбрал, ако беше истински терорист или ако го шантажираха…

Хрумна ми идея, от която стомахът ми се присви. Наведох се бързо напред и препрочетох част от показанията.

«Спомних си жената, която контролираше операцията — Джоан Кеслер…»

О, не…

Грабнах радиостанцията и се обадих на Лайл Ахмад.

— Веднага. Трябваш ми.

Младият клонинг се появи след секунда със спокойно лице и бдителен поглед.

— Да, сър?

— Затвори вратата. Къде са подопечните?

Той захлопна дебелата дъбова врата и пристъпи към бюрото.

— Райън е в дневната в задното крило. Чете. Преструва се, че чете. Пил е. Джоан е в спалнята. Мари е пред компютъра. В стаята си.

— А Бар?

— Обхожда задния периметър.

Сниших глас.

— Или е предател, или подставено лице.

Очите на Ахмад останаха безизразни. Несъмнено бе разтревожен не по-малко от мен, но — отново като мен — приемаше ситуацията хладнокръвно. Както го бях учил.

— Добре.

Обясних му логиката си.

— Когато ви обяснявах за работата на Джоан в «Сикъл», я описах като контрольор на операциите.

— Помня.

— Но терминът се използва само в нашата организация. Джоан се нарече «отговорник» на ударни екипи. Цагаев обаче я описва като «контрольор».

Ахмад кимаше.

— Откъде знае термина?

— Точно така. Единственият начин е някой от нас да му е казал.

— Бар.

— И — добавих — Цагаев спомена името на Джоан. Дори да е замесена в убийството на пакистанските съпрузи, откъде е научил името иМ? Уилямс и хората от «Сикъл» сигурно са го пазили в тайна. Лавинг се е добрал до някого в системата и е научил, че Фреди изпраща Тони Бар в убежището.

— После е изнудил Бар да го информира.

Хрумна ми и друга зловеща възможност.

— Или той не е Бар, а подставено лице.

— А истинският Бар е мъртъв.

Злощастно, но логично заключение.

— Бар — или който и да е — се е обадил на Лавинг да му съобщи подозренията ни, че Джоан е мишената, а Цагаев — поръчителят.

Лавинг бе осъзнал, че му се предоставя съвършена възможност за заблуда. Беше открил Цагаев и го бе принудил да изиграе ролята на поръчител — навярно използвайки семейството му като средство за натиск. Запознал го бе с всички подробности около операцията — хеликоптера например — и му бе наредил да ни убеди, че наистина Джоан е на прицел. Осъществил бе уличаващите го обаждания, след залавянето чеченецът направи «самопризнания». И отклони вниманието ни от Лавинг и истинския поръчител.

— Но ако е така — посочи младият ми колега, — защо Бар не е предприел нищо, освен да информира Лавинг? Би могъл да му каже къде е убежището. Или да ни застреля всички в гръб.

Прав беше.

— Не знам. Трябва да науча повече. Но засега ще приемем, че между нас има враг. Събери всички подопечни в дневната и остани при тях. Обади се в ареста и предай съобщение на Бил Картър. Кажи му, че още не мога да ги взема с Аманда. Искам да се върнат обратно, докато разбера какво става.

— Да, сър.

Лайл Ахмад тръгна към вратата.

Взрях се в преписа на показанията.

Оперативен контрольор…

Как да потвърдя теорията си? Преди да бъде допуснат в убежището, пръстовите отпечатъци и лицевите параметри на Бар бяха проверени на скенер. Следователно той или беше истинският Тони Бар, или някой бе проникнал в кодираните сървъри на правосъдното министерство — служител на ФБР навярно или човек от друга федерална агенция за сигурност. Включих се в базата данни за личния състав на Бюрото, въведох необходимите пароли и проверих профила на Бар. Снимката беше същата, отличителните белези и възрастта — също. Пръстовите му отпечатъци, по които Джеф бе потвърдил самоличността му, също бяха приложени. Всичко навеждаше на мисълта, че мъжът в защитената къща е Тони Бар.

Отворих нов прозорец и започнах да издирвам информация за Тони Бар в социалните мрежи, въвеждайки името му и съответните демографски данни.

Светът на «Гугъл»…

След три минути потвърдих, че наистина си имаме работа с подставено лице. Истинският Тони Бар приличаше съвсем бегло на мъжа, който сега обхождаше задния периметър на къщата.

Значи Бар беше мъртъв, а самозванецът — партньор на Лавинг. Отпъдих шока от разкритието и се опитах да разгадая мисията му и истинската цел на Лавинг. Нямах отговори.

За да ги открия, ми трябваше помощ. След кратък размисъл взех телефона.

— Уилямс слуша.

— Корт е.

— Знам. Видях номера. Следя комюникетата. Овладял си положението.

Тоест: «Защо ме безпокоиш?».

— Изникна вероятност да не съм го овладял, както се надявахме.

Уилямс изсумтя.

Разказах му какво бях открил.

Уилямс ме изслуша мълчаливо.

— Още сте живи. Какво тогава е намислил мнимият ти агент?

— Това е въпросът. Трябва да разбера. Но не мога да се доверя на никого в Бюрото. Имат къртица и сигурно ме следят… Ще ми препоръчаш ли някого?

За моя изненада той не се подвоуми.

— Да. — Продиктува ми телефонния номер. — Обади му се.

— Времето ме притиска — казах. — Къде се намира?

Този път хихикането на Уилямс не ме изненада.

— Много по-близо, отколкото смяташ.

Глава 55

Двайсет минути по-късно излязох навън и вдъхнах хладния влажен въздух, примесен с мирис на огнище. Децата понякога палеха лагерни огньове в парка край Потомакските водопади.

Спомних си как тази сутрин с Мари седяхме на тръни — поне в моя случай — върху скалния зъбер на четирийсет крачки над буйната река. Спомних си как ме целуна.

После се насилих да се съсредоточа.

Защото мъжът, представил се за Тони Бар, приближаваше към мен, енергичен както винаги, въоръжен с внушителен автомат. Не исках да разбере, че съм го разкрил.

— Тони — кимнах му, — вътре ли е Лайл?

Засега успявах да говоря спокойно, да го поглеждам и да отклонявам очи, както се полага при подобни обстоятелства.

— Да, сър… Някаква вест от Филаделфия? Какво, по дяволите, беше намислил Лавинг?

— Не още. Лавинг ще се появи най-рано след половин час. — Разклатих ключовете за колата. — Ще отида да взема дъщерята на Кеслерови и приятеля им.

Полумесецът се появяваше и чезнеше под булото на плътните облаци. Брястовете и дъбовете помахваха със сребристи листа, а високият бучиниш в страничния двор се олюляваше при всеки повей на волния вятър.

Озърнах се наоколо.

— Сега изглежда по-различно. Поръчителят е в затвора, а наемникът — почти в ръцете ни. Можем да се порадваме на красивия пейзаж.

Хвърлих поглед към ъгловатия черен автомат на самозванеца. Не бе насочен към мен, но ако се досетеше, че знам кой е, щеше да ме простреля на място.

— Така е — съгласи се мъжът. — Само една сърна със самоубийствени инстинкти изскочи преди малко от храсталака. За малко да закусваме със сърнешко. Току-що я чух пак, на същото място. Не са много умни май.

— Не смятам, че Бог ги е създал за това. — Подозираше ли нещо? Не можех да преценя. Продължих: — Слушай, Тони, като се прибера, ще координираме отвеждането на Кеслерови до Феърфакс утре сутринта. Дотогава Лавинг ще е заловен. Но искам няколко дни да са под охрана, докато случаят приключи окончателно. Агент Фредерикс каза, че няма да възразиш да ги поемеш.

Бърборех ли прекалено? Преигравах ли? Не бях сигурен. Лошо представление означаваше смърт.

— Да, сър… щом така е преценил.

— Тоест, не мечтаеш да си бавачка? — усмихнах се.

— Радвам се да помогна, сър — ухили се той.

— Оценявам го.

От предния двор долетя леко изпукване. Спогледахме се тревожно и се обърнахме натам. Напрегнати, присвили очи.

— На какво ти прилича? — попитах.

— Сърната ни? — прошепна той.

Поклатих глава.

— Не и отпред. Не ходят там.

Шумът се повтори. По-силно. Насочихме дулата си натам.

— Какво става, по дяволите? — възкликна той.

Отговорът долетя след секунда във вид на камък, който прелетя над къщата и се приземи на алеята.

— Диверсия — сепнах се.

И двамата се обърнахме светкавично. Пред нас стоеше мъж, взел ни на прицел с полуавтоматичен пистолет със заглушител. Беше се промъкнал тихо, докато се взирахме към камъка, хвърлен над покрива да отвлече вниманието ни.

Стройният мъж с пясъчноруса коса носеше същото зелено яке, както при нападението в дома на Кеслерови и по време на засадата край склада.

— Партньорът на Лавинг — прошепнах.

— Парт… — понечи да възкликне мнимият Бар.

Преди да довърши изречението обаче мъжът със зеленото яке присви очи, насочи оръжието си към крака ми и стреля три пъти.

Аз извиках и се свлякох тежко на земята.

Глава 56

Куршумите всъщност изобщо не ме улучиха.

И мъжът с якето не беше партньор на Лавинг, а експерт по сигурността в организацията на Уилямс на име Джони Поуг, оказал се наистина по-близо, отколкото си мислех, както ме уведоми с иронично подсмихване Уилямс. Поуг бе заел позиция от другата страна на шосето и ни следеше от дни, за да се погрижи Джоан и мрачните иМ тайни да не попаднат в погрешни ръце. Същата задача бе изпълнявал и край къщата на Кеслерови и край склада, но понеже действаше под прикритие, го бяхме взели за партньор на Лавинг.

По телефона преди малко с Поуг бяхме договорили уловката, с помощта на която да разкрием истината за мнимия Тони Бар и плана на Лавинг.

Стратегията ни, разбира се, можеше да ни вкара и двамата в гроба.

Поуг коленичи и се престори, че ме претърсва старателно с гръб към самозванеца и напълно уязвим. Мъжът, обаче, който можеше да го простреля, когато пожелае, се чувстваше объркан, че го пренебрегват. И обезоръжен от факта, че Поуг взе глока ми и му го подаде.

— Съжалявам — каза той, поемайки несигурно оръжието. — Но кой, по дяволите, си ти?

— Поуг.

— Хенри не е споменавал…

— Лавинг не знае кой съм. Работя за мъжа, който го е наел.

С Поуг бяхме решили да рискуваме. Ако мнимият агент на ФБР работеше за поръчителя, целият театър щеше да приключи на секундата. Навярно кърваво.

Той обаче се разсмя и каза:

— О, разбира се. Ясно. Чудехме се. Хенри спомена, че някой друг ни следи. Не Корт. Някой със зелено яке.

Той посочи гърдите на Поуг.

— Наглеждах ви с Хенри дали всичко върви по план. — Поуг стана и протегна ръка. — Как се казваш?

— Макол.

Ръкуваха се. После Поуг измърмори:

— Е, Макол, възникна проблем. Знаеш за вътрешния човек — онзи, който ви информира за Бар и прикачи снимката ти в уебсайта на Бюрото.

Макол кимна разсеяно и се озърна:

— Не знам кой е. Знам само, че е от отдела на онзи задник Фредерикс.

Значи къртицата наистина работеше в отдела на Фреди. Лошо. Не реагирах обаче. Само се хванах за крака и простенах. Макол явно хареса представлението.

— Е, няма значение. Но си е променил мнението — изсъска Поуг. — Проговорил е.

— Мамка му! Не!

— Мамка му, да.

Отговорът прозвуча саркастично, точно в стила на войници от съюзнически армии. Поуг играеше ролята си съвършено.

«Сикъл»…

— Разбрали ли са за мен? — попита Макол.

— Не знам. Може би още не, но ще разберат. Въпрос на време е да надушат, че си видял сметката на Бар.

— Тялото е в канавка. Дълго ще го търсят — отбранително отвърна Макол.

— Надявай се. Проблемът обаче е, че трябва да си плюем на петите. Да отидем при Хенри и да го предупредим. Не може да използваме телефони и радиостанции. Знаят всичките ни телефони и честоти.

— Ами той? — Макол насочи собствения ми глок към мен.

— Идва с нас. Шефът ми иска да научи нещичко. Но първо трябва да се доберем до Хенри. Къде е той?

— Последния път, когато говорихме, беше близо — подсмихна се Макол. — Хванаха се на въдицата за Филаделфия.

— Е, да вървим при него. Преди да го открият. Къде точно се намира?

«Внимателно», предупредих мислено Поуг. Притеснявах се да не прибърза.

— Смяташе да отиде в някаква база, след като с момчетата прихванат мишената.

— Мишената? Джоан Кеслер? — попита Поуг.

Макол сбърчи чело.

— Не, човече. Тя няма нищо общо… Искам да кажа истинската мишена. Аманда, дъщерята. Кого друг?

Глава 57

Аманда…

Нея ли преследваха? А не Кеслер и съпругата му? Отчаяно се мъчех да осъзная как е възможно. Поуг се съвзе и каза:

— Знам, знам. Просто мислех, че Хенри смята да убие Джоан и съпруга иМ.

— Може би — сви рамене Макол. — Но не ми е споменавал.

— Искам да се измъквам оттук — изръмжа Поуг. — Ще се видим с него в базата. Къде каза, че се намира?

Добър опит. Аз навярно бих почакал още малко, за да науча повече подробности, но Поуг сложи чертата. А по напрегнатото мълчание, което последва, разбрах, че уловката е разобличена. Макол се усъмни.

Не исках да поемам риска да хвърли глока ми — който не беше зареден — и да стреля с автомата си. Скочих на крака и извиках:

— Сега! Атака!

Макол ахна и реагира импулсивно, насочвайки единственото оръжие в ръката си — моя револвер — към нас.

— Празен е — прошепна спокойно Поуг и взе на мушка Макол с беретата със заглушител.

Аз пристъпих напред и издърпах глока от ръката на Макол, заредих го, преместих плъзгача и го освободих. Насочих дулото към Макол, който ни зяпаше шокирано, докато Поуг му нахлузи белезниците и ги пристегна здраво. Взех си телефона и бързо набрах номера на затвора.

Лайл Ахмад излезе от храстите, където бе заел позиция със своя М4 с прикачен уред за нощно виждане. Бях го изпратил в гората да държи на мушка самозванеца, докато с Поуг разигравахме представлението си, за да научим повече за плановете на Лавинг.

Ужасен как се е оставил да го изпързалят, Макол измърмори:

— Ама че съм глупак! — Взираше се в крака ми, където трябваше да зеят дупки от куршуми. — Нещастен глупак!

Разговарях с началника на затвора и разбрах, че още не може да се свърже с пазачите, които ескортираха Аманда и Картър.

Въздъхнах бавно между стиснатите си зъби. Щом Аманда беше мишената, Макол сигурно бе докладвал на Лавинг, че момичето и Картър ще напуснат ареста. Не знаеше точно мястото на срещата, но Лавинг или партньорите му навярно бяха издебнали колата пред затвора.

— Обади ми се, щом разбереш нещо.

— Да, сър.

В Бюрото имаше къртица и следователно не можех да поискам от Фреди тактически екип. Не можех да се обадя и на никого от организацията ни, дори на Клер, в случай че предателят поддържаше връзка с някого там.

Размислих и реших да изпратя местните полицаи и пътни патрули да претърсят шосето между ареста и мястото на срещата — търговски център в Стърлинг, Вирджиния. Възможно беше да са похитили момичето. Предупредих ги, че заподозреният или заподозрените са въоръжени.

Прибрах телефона и приседнах на хладната трева до Макол, който бе обронил глава между коленете си. Очите му току се стрелкаха към мен.

— Ти ли стреляше по нас в Североизточния? — попитах. — И сложи проследяващите чипове на колата ми?

Той не отговори, но пробягалата през лицето му сянка ми подсказа, че съм на прав път.

— И ти беше в горичката край шосето до вилата на Бил Картър?

Макол присви устни, но не проговори.

— Защо им е Аманда?

Никакъв отговор.

— Къде е базата? Какво представлява?

— Няма да кажа нищо.

— Току-що призна, че си убил Тони Бар — намеси се с дрезгав глас Поуг. — Федерален агент. Нямаш никакъв шанс.