Пастирът

Макол прошепна нещастно:

— Каквото и да ми причините, няма да е по-страшно от разплатата на Лавинг, ако разбере, че съм го издал. Имам семейство, приятели. Лавинг ще им види сметката. Или нещо по-лошо.

— Ще ги защитим — казах.

— От Лавинг? — засмя се студено Макол. — Как не.

— Спомена, че поръчителят не ти е известен. Какво знаеш за него?

Тишина.

Телефонът ми изжужа. Отстъпих встрани и натиснах зеления бутон.

— Корт е.

Беше капитан от щатската полиция.

— Сър, момчетата ми откриха Бил Картър. Жив е. Ранен, но жив. Един пазач от затвора в Северна Вирджиния е мъртъв.

— А момичето?

— Опасявам се, че е изчезнало. Бяха на около шест мили от затвора. Картър каза, че черен ван ги изтикал от шосето. Простреляли гумите. Вътре имало трима мъже. Никой не отговаря на описанията на Лавинг. Картър не е видял табелата.

Още трима?

— Какво е станало?

— Аманда сритала единия заподозрян… досещате се къде… После се обърнала и блъснала Картър по наклона към ручея — да го спаси. Картър каза, че детето се държало като истински герой. Втурнала се след него, но я настигнали.

Герой. Като баща си.

— Стреляли по него, но явно не искали да се бавят. И тръгнали. Ранили са го в глезена, но ще се оправи.

— Накъде са поели?

— Нямаме представа, сър. Уведомили сме всички колеги да се оглеждат, но никой не е сигнализирал. Организирано издирване?

— Не. Засега действайте тихомълком.

— Да, сър.

Погледнах към къщата, където чакаха бащата и втората майка на момичето. Вперих очи в полята наоколо, които ту светлееха, ту потъмняваха, когато облаците закриеха лунното сияние. Размишлявах. Дали тримата в черния ван са били поръчителите? Или други наемници? Или нови партньори на Лавинг?

За кой ли път си зададох въпроса каква ли информация иска да получи поръчителят от шестнайсетгодишно момиче.

Погледнах към Поуг и клекнах пред Макол.

«Спокойно, Корт. Каквото и да става, трябва да запазваш спокойствие. Когато се взираш в лицето на противника, когато разговаряш с него, си представяй, че обсъждате какво сте яли за закуска. Никакви емоции… Чувствата убиват.»

Каква е целта, запитах се.

Как най-ефективно да я постигна?

Знаех въпросите. Чувах ги дълбоко в себе си. Но незнайно защо сграбчих Макол за яката, извих я до задушаване и закрещях:

— Къде са я завели?

Той поклати глава, колкото можа.

— Къде е базата? Къде е?

Стегнах хватката. Зърнах втренчения поглед на Ахмад. За пръв път ме виждаше такъв; не бях се държал така при никоя друга задача.

В ъгълчетата на устата на Макол изби пяна.

— Къде? — гневях се аз.

Погледна ме ужасено. Но не отговори.

Пуснах го и се изправих. Не исках да го вкарвам в къщата при Кеслерови. Погледнах към постройката за евакуация — малка сграда с размерите на гараж за три коли. Не изглеждаше впечатляващо, но беше истинско укрепление. Нищо не би могло да застраши залостените вътре бегълци освен ракетен снаряд.

— Приберете го там.

Ахмад и Поуг издърпаха грубо Макол в пристройката.

Изправен върху росната трева, аз се взирах към нея. Тежката стоманена врата беше отворена и лампите — включени. Виждах завързания за стола Макол. Изражението му не беше предизвикателно, по лицето му бе изписан страх.

Мястото беше ярко осветено и боядисано във весела тоналност — жълто и синьо — за да вдъхва ведрата обстановка решимост у обсадените. Дребните неща, които накланят везните.

Обърнах се и тръгнах към къщата. Набрах кода на вратата. Не изгарях от нетърпение да съобщя новината.

Всичките ми подопечни стояха скупчени пред прозореца и се взираха навън. Не бях споделил с тях съмненията си за мнимия Тони Бар. Сега обаче им обясних как се бе вмъкнал в убежището и как бяха принудили Цагаев да се престори на поръчител.

— О, божичко! — възкликна Мари. — Можел е да ни убие! Можел е да ни пререже гърлата, докато сме спели.

Права беше. Но бяха оцелели. Въпросът беше защо.

— Кой е другият, онзи високият? — попита Райън.

— Казва се Джон Поуг — отговори му Джоан. — Работи в моята организация. — Погледна към мен и сниши глас: — Защо им е трябвал фалшив поръчител, Корт? Да вкарат къртица тук не е ли било достатъчно? Какво още има?

Поех дъх по-дълбоко от обикновено.

— Преследвали са Аманда. И тя е при тях.

Джоан присви устни, а Райън избухна:

— Къде е тя? Къде е?

— Не знаем. Но няма съмнение. Търсили са нея.

— Не, не — прошепна Мари.

— Защо? Какво знае? — попита Джоан с глас, спокоен като моя.

Поклатих глава.

— Мръсници! — Лицето на Райън беше поаленяло. — Момиченцето ми… какво?…

После думите заседнаха в гърлото му.

— А Бил? — попита Джоан.

— Леко ранен. Ще се оправи. Убили са пазача, който ги е ескортирал. Предполагаме, че са отвели Аманда някъде наблизо. Лавинг пътува натам. Но не знаем точното му местонахождение. Опитахме се да измъкнем информацията от Макол, но той отказва да говори.

— Какво, за бога, ще правим тогава? — промълви Райън.

— Трябва ми помощ — казах. Гледах Джоан.

Тя вдигна вежди.

— Дълбоко в себе си Макол иска да съдейства. Личи му. На ръба е. Възможно е да успееш да го убедиш.

— Да го призова да стори добрина? — попита тя.

— Като майка на Аманда, да.

Очите иМ стрелнаха лъча светлина, струящ върху тревата откъм отворената врата на укрепената пристройка.

— Ще опитам.

Глава 58

С Поуг стояхме пред затворената врата на пристройката.

За пръв път го огледах по-внимателно.

Главата под пясъчнорусата коса беше продълговата — хищнически череп. Чертите му бяха фини и сякаш се наслагваха една върху друга. На брадичката му личеше извит белег — къс и тесен — от нож, не от шрапнел. Не се усмихваше. Изражението му не се менеше. Съмнявах се, че някога по него се изписва чувство. Без венчална халка, никакви бижута. Забелязах стърчащите конци на изрязания етикет на зеленото яке. Предположих, че му е любима дреха и я притежава от години.

Около тесните му бедра бе закопчан износен платнен пояс със специален кобур, по-скоро калъф, пригоден за пистолет със заглушител — и няколко приставки за муниции плюс нож и малки кутийки с неясно предназначение.

За разлика от Райън Кеслер Поуг не потупваше и не опипваше непрекъснато оръжията си. Знаеше къде са, ако му потрябват. На земята до него лежеше издута тъмна найлонова раница с очевидно тежко съдържимо. Чух потракване, когато я остави.

Стоеше със скръстени ръце и се оглеждаше бдително наоколо, сякаш не усещаше присъствието ми. Най-сетне се обади:

— Този го пропуснахме. — Предположих, че има предвид Бар. — Имах информация — продължи Поуг. — Откъслечна. Но цялата картина беше смътна.

Не беше съвсем вярно. Картината не беше смътна. Парченцата от мозайката пасваха съвършено. Но аз се бях съсредоточил върху отделните частици, вместо върху целия образ. Не ме бива много в подреждането на пъзели — не го приемам за истинска игра — но знам, че по принцип стратегията е първо да наместиш външната рамка и после да я попълваш.

Точно каквото не бях направил този път. Подведох се по хипотезите.

Той погледна към хълбока ми.

— Харесва ли ти глокът?

— Да.

— Хубави оръжия. — После с намек неодобрение: — Аз самият предпочитам по-дълга цев.

— Интересен кобур — кимнах към хълбока му на свой ред.

— Хмм… — отвърна той.

Пак тишина. Накрая Поуг заключи замислено:

— Еволюция.

Докато следвах многобройните си специалности в колежа, обикновено намирах време и за различни курсове само защото темата им ми беше любопитна. Веднъж се записах на извънредно добър цикъл от лекции в медицинския колеж, озаглавен «Дарвин и историята на биологията» (да прибавим и факта, че семинарът се провеждаше в съседство със залата на Пеги по анатомия). Стана ми интересно какво има предвид Поуг и го погледнах въпросително.

— Не мислиш ли, че оръжията отразяват ефективността на еволюцията повече от всички останали социални придобивки?

Правилото за оцеляване на най-пригодните донякъде, но не точно в Дарвинов смисъл.

Но идеята ме заинтригува. Поуг продължи:

— Да вземем например лекарствата, превозните средства, боите, часовниците, компютрите, полуфабрикатите и какво ли не… Помисли си. Някога са лекували с олово или с кръвопускане. Първите самолети са се разбивали, а мостовете са рухвали. Инженери и научни работници са се потили, за да напипат правилния подход, убивайки междувременно хора. Включително себе си. Провал след провал след провал.

— Вярно е, предполагам.

— Но оръжията? Те са ефективни от самото начало.

Долових лек южняшки акцент.

Ефективни…

— Мечът ти не може да се счупи при първия удар. Или мускетът да ти избухне в лицето. Майсторите са ги изработвали както трябва от първия път. Не са могли да си позволят лукса да сбъркат. Затова двестагодишни пушки все още стрелят, при това доста точно.

— Естествен подбор.

— Оръжейна еволюция — по Дарвин.

Доста мисловен типаж за човек, който технически се водеше държавен убиец, макар по същество да изпълняваше отбранителна функция.

Замълчахме. Не заради разговора, а защото Райън Кеслер изкуцука от къщата като мечка, току-що събудена от зимен сън.

С Поуг му кимнахме.

— Нещо? — изгледа детективът пристройката.

— Още не.

Зачакахме мълчаливо. Пъхнал ръце в джобовете си, Райън се взираше в земята. Очите му бяха зачервени.

— Как е Мари?

— Справя се добре.

Пак се възцари тишина.

После изщрака ключалка и вратата се отвори. Райън подскочи. Поуг и аз — не.

Джоан пристъпи навън и обяви:

— Разбрах. Знам къде е Аманда.

Без нито дума повече, тя пое към къщата пред нас, триейки с дезинфекциращи кърпички кръвта от ръцете си.

Глава 59

Теорията на играта предлага интересната концепция за «подмолния спусък», приложима при «повторяеми» игри, при които едни и същи противници се изправят отново и отново един срещу друг. В крайна сметка играчите подбират стратегии в името на общото благо, дори да накърняват собствения им интерес. Научават например, че най-добрият вариант при Затворническата дилема е да откажеш да направиш самопризнания.

Понякога обаче единият от играчите се отклонява от модела и признава — тоест измъква се безнаказано, докато другият получава по-дълга присъда.

По правилото за «подмолния спусък» в този случай вторият играч може да престане завинаги да съдейства.

Иначе казано — дори при едно-единствено нарушение на възприетия модел, противникът започва да играе неотменно и необратимо само в свой интерес.

Теорията бе приложима и в случая с Хенри Лавинг, макар, разбира се, във фаталната игра помежду ни сътрудничеството да бе изключено. От моя гледна точка, отвличайки тийнейджърка, за да изтръгне информация от нея, Лавинг беше нарушил непоправимо правилата.

Бях длъжен да пусна в ход «подмолния спусък».

Тоест, да дам зелена светлина на Джоан Кеслер в образа иМ на Лили Хоторн да научи от партньора на Лавинг къде е Аманда. На всяка цена. Умеех да разпитвам, но Макол се страхуваше от Лавинг и щеше да мълчи дълго.

Нуждаех се от човек, който да го ужаси още повече.

Затова преди двайсетина минути в дневната помолих дискретно Джоан да се включи — с помощта на смразяващи кръвта намеци, които тя схвана веднага. Прочетох го в очите иМ.

«Да го призова да стори добрина?»

«Като майка на Аманда, да».

После с нея отидохме в пристройката. Макол ни изгледа от масивния стол — изглеждаше уплашен, вярно, но и решен да не издаде Лавинг. Махнах с ръка на Ахмад, а Макол се изсмя нервно:

— Защо ме зяпаш толкова мрачно, Корт? Какво става?

Лицето на Джоан Кеслер не беше мрачно. Тя просто го изучаваше.

— Защо мълчите всички? — пресекливо додаде той.

Витаещият в стаята страх ми напомни как наскоро разпитвах Цагаев в присъствието на Бърт Санторо.

Само че този път не разигравахме театър.

Джоан ми кимна и аз пъхнах ключ в контролното табло на стената и натиснах няколко бутона.

— Средствата за комуникация са изключени. Видеото — също. Невидими сте.

— Виж, Джоан — отрони отчаяно Макол, — не мога да ти помогна. Съжалявам. Искам, но не мога. Съчувствам ти. Наистина. Ако имаше начин…

Тя не му обърна никакво внимание. Обърна се към мен и попита:

— Някакви инструменти?

— Под мивката. Нищо особено.

— Ще свършат работа.

И Джоан затвори вратата.

Още една подробност за пристройката — тя е напълно шумоизолирана. За да не чуват подопечните заплахи и призиви отвън.

И съответно виковете отвътре също не се чуват.

Нощта се бе спуснала, когато се събрахме на предната веранда на къщата. Джоан не изглеждаше по-развълнувана, отколкото ако беше успяла да грабне най-добрите ризи от най-масовия размер на разпродажба в мола.

— Отвели са я в старо военно поделение на Шосе 15 до Лийсбърг, на една миля южно от Оутландс — съобщи ми тя. Оутландс беше любимо място за изложби на антики и кучета. С Пеги бяхме водили момчетата там. — Сградата се намира на около стотина метра западно от Шосе 15 — продължи Джоан. — Свива се по неотбелязан черен път. Под хълм е, прилича на бункер. Макол не знае защо им е. Било много тайно. Щеше да ми каже, ако знаеше.

Говореше силно. Усети се и извади памучните топки от ушите си.

— Лавинг ще пристигне всеки момент, а след около час поръчителят или негови приближени също ще дойдат.

— Никаква информация защо им трябва Аманда?

— Не. Каза, че не било трудно да я открият и отвлекат. Всеки можел да го направи. — С твърд като скала глас добави: — Наели Лавинг, защото никой друг не се съгласил да измъчва дете, ако се стигне дотам.

Райън ахна. Забелязах, че Джоан и съпругът иМ не се погледнаха нито веднъж, откакто тя излезе от пристройката. Той надникна вътре да види резултата. По пода имаше много кръв. Райън реагира необичайно за служител на реда.

— Тримата, които са я отвели, са телохранители. Работят или за поръчителя, или Лавинг ги е наел. Макол не знае. Само поръчителят знае каква информация му е необходима. Дори Лавинг не е наясно — продължи Джоан.

— Лавинг очаква ли Макол? — попитах.

— Не. Той трябва да остане тук. Под прикритие.

Това беше добре. Ако бе инструктиран да докладва на Лавинг през да речем, петнайсет минути, щяхме да срещнем проблем.

Сега обаче ние бяхме на ход.

Каква стратегия да избера?

Камък, ножица или хартия?

— Технически екип? — обърна се Джоан към Поуг.

В нашата организация не използвахме такъв термин, но лесно се досетих. Агентът отговори:

— Два-три часа. Вече не сме толкова мобилни тук. Ню Йорк и Лос Анджелис са приоритет.

— Ти и аз? — погледнах към Поуг.

— Да речем.

Стрелна с очи Джоан и ми хрумна, че макар да не са си партнирали в заведението на пакистанците, явно ги свързва обща предистория.

— И аз ще дойда — твърдо се обади някой.

Райън Кеслер.

— Не си експерт в тази област, Райън — съчувствено отбелязах.

— Защото от шест години седя зад бюро и задникът ми расте? Навремето съм участвал в тактически операции. Знам какво правя.

— Не бива. Засегнато лице си. Аманда ти е дъщеря. Не е ефективно да се включваш, ако си лично ангажиран.

— Виж — обади се вразумително Райън, — няма риск да съм там. Той не иска мен, Корт.

— Може да те използва, за да принуди Аманда да проговори — отбелязах.

— Дъщеря ми е на шестнайсет години — прошепна Райън. — Не му трябва слабо място. Ще иМ кресне и тя ще му каже какво знае.

Не и Аманда Кеслер, която бях видял.

— Твърде емоционално го приемаш. Нормално е. Но трябва да останеш тук.

— «Чувство» е мръсна дума за теб, нали, Корт? Не е лесно да си робот, нали?

— Райън, скъпи, моля те — прекъсна го Джоан, възвърнала облика си на добра съпруга. Или по-точно, ролята на добра съпруга.

Не отвърнах нищо. И как бих могъл? Райън беше напълно прав.

Той пристъпи към мен.

— Май е време да свалим маските, Корт. И да сме искрени. Заблуждаваше ме с празни приказки, нали? — Усетих какво ще последва. — Само ме потупваше по рамото, нали? Залъгваше ме. От наръчника на бодигарда ли научи тези трикове? Намери занимание на подопечните си. Излъжи ги, че се нуждаеш от безценната им помощ. «Ще заловим заедно Лавинг, само че не тук.» После ги караш да държат на прицел полянка с маргаритки. Във Феърфакс знаеше, че Лавинг няма да дойде от онази посока, нали? Но ме накара да я следя, за да ми отклониш вниманието.

— Да — отвърнах след кратко колебание.

— И се осмели да ме похвалиш за добрата работа! — Той поклати глава. — О, мамка му, Корт! И когато наистина се появи враг — Макол — ти дори не помисли за мен. Повика нашия приятел. — Изгледа презрително Поуг. — Имате ли термин за това — за залъгването на подопечните? Оставяте ни в ъгъла с играчите, за да не подслушваме възрастните, а? Е, Корт?

— Рай, скъпи, моля те…

— Млъкни! — сряза я той и пак се обърна към мен: — Та как значи го наричате?

— Мнима стръв.

— Кучи син! — изръмжа той. — «Дръж на мушка страничния двор, Райън. Цели се ниско. Отбягвай бедрената артерия. Сигурно си добър стрелец…»

— Исках да те спечеля на моя страна.

— Споделяше бойния си опит. Как си влязъл в бизнеса… ориентирането, следотърсачеството… И това ли бяха лъжи?

— Не. Глупости!

Съчувствах му. Как иначе? Мъж, лишен от любимата професия — на всичкото отгоре с дейното участие на съпругата си.

Лишен от статута си на герой.

И измамен от мен.

— Дай ми шанс — прошепна той. — Добър стрелец съм и куцането не ми пречи. Мога да се движа бързо, ако трябва.

— Не, Рай — каза Джоан. — Остави го да се погрижи.

— Съжалявам — додадох.

— Е, аз ще дойда така или иначе. — Говореше на мен. — Не можеш да ме спреш. Знам къде е Аманда. Тръгнеш ли, просто ще се кача на някоя кола и ще дойда.

Ръката му докосна оръжието.

Възцари се плътна тишина. Погледнах дискретно Лайл Ахмад и бившият морски пехотинец се шмугна зад Райън и го събори на пода, като го стискаше за дясната китка. Райън — по-едрият от двамата — можеше да противодейства и да се измъкне, но явно беше забравил техниката.

Простена, вперил очи в мен:

— Проклет страхливец! Дори не посмя да ме нападнеш сам. Накара го да ме изненада в гръб.

Пристъпих напред и пристегнах китките му с пластмасови белезници.

— Не! — изкрещя той.

— Съжалявам.

— Тя ми е дъщеря!

Но аз гледах към Джоан. За пръв път, откакто се бяхме срещнали, по бузите иМ се стичаха сълзи.

Ахмад помогна на Райън да седне. Аз се приведох към кръглото му, влажно, потъмняло от гняв лице.

— Ще ти я доведа — обещах му. — Това ми е работата. Ще я върна невредима.

Глава 60

Шосе 15 прекосява хълмиста местност през сърцето на Вирджиния от времето на Гражданската война, на четирийсет мили от Вашингтон. Просторните частни имения, наследници на щата, някогашно царство на конете, се борят с обсаждащите ги еднотипни жилищни комплекси но улици с тематични имена — «Камелот», «Флора», «Ню Инглънд».

Край магистралата не липсват чудати гледки — рухнали изоставени ферми, чиито собственици са отказали да ги продадат на алчните предприемачи или просто са изчезнали — често защото предпочитат да живеят анонимно по една или друга причина. Редят се също злокобни постройки от потъмнял бетон и ръждясала стомана, оградени с предупредителни табели и остра, но също тъй ръждясала бодлива тел, обрасла с трънаци. По времето на Студената война тук са се помещавали различни отбранителни системи. И сега не можем да спрем междуконтиненталните балистични ракети, та камо ли преди петдесет години, но военните упорстват. Някои от постройките всъщност са за продан, но понеже в повечето са складирали оръжия, огромните разходи за почистването от токсини възпират купувачите.

Клер Дюбоа, както винаги, ми бе описала подробно базата, към която пътувахме. ЮСАФ-ЛС 193 беше голяма бетонна сграда на трийсет-четирийсет минути от защитената къща в Грейт Фолс.

Заобиколих я с колата и забелязах бетонната фасада и високия, обрасъл с трева хълм, с който се сливаше. Намираше се на стотина метра от пътя, както Макол бе казал на Джоан. Портата беше затворена, но огражденията отпред и от двете страни не бяха високи и очевидно не бяха обезопасени с електричество или сензори.

Спрях. Поуг огледа местността с монокуляра ми за нощно виждане и отбеляза:

— Два вана, не различавам табелите. Тук-там свети. Един човек пред сградата, не виждам дали е въоръжен. Предполагам, че е.

Свих към храстите край пътя и изключих двигателя. Беше девет без петнайсет. Тъмнина. Обикновено звездите тук сияят ярко, но тази вечер се криеха зад облачната пелена. С Поуг слязохме от колата и изчакахме един лекотоварен камион да профучи по шосето, вдигайки вихрушки прахоляк и сухи листа. Пресякохме и тръгнахме към сградата, прикрити зад гъстите храсти и дървета. Поуг огледа още веднъж района с монокуляра и вдигна показалец. Все още само един на пост.

Огледах и аз. Млад мъж с възкъса коса. Носеше тъмни джинси и пуловер. Придържаше ръката си до хълбока и когато се обърна да обходи бързо района, забелязах полуавтоматичния му пистолет.

На трийсетина метра от сградата Поуг си сложи слушалка и измърмори нещо в яката си. Не чувах думите ясно, но предположих, че докладва на Уилямс — бившия шеф на Джоан.

Ако информацията на Макол за времето беше точна, поръчителят още не бе пристигнал. Логично умозаключение, понеже превозните средства бяха само две — на Лавинг и ванът, с който съучастниците му бяха похитили момичето. Сигурно пазеха Аманда и чакаха поръчителя.

Наели Лавинг, понеже никой друг не бил съгласен да измъчва дете, ако се стигне дотам…

Какво, за бога, знаеше тя? Дали нещо за предишните случаи на баща си? Или не? Както всички деца във Вашингтон, и тя сигурно имаше приятели, чиито родители работят за правителството и в правителствени агенции. Дали с някоя приятелка не е прочела нещо в компютъра на баща иМ или на майка иМ? Нещо строго секретно?

Този въпрос обаче трябваше да почака. Задачата ни беше проста — да спасим момичето.

Поуг се заслуша и прошепна една-две думи. После извади слушалката. Пристъпи към мен и промълви:

— Уилямс каза, че ти отговаряш. Как ще действаме?

— Не искам да чакам поръчителя. Искам да я изведем веднага. Не стреляй смъртоносно, ако е възможно… Добре е поне един да оцелее.

За да разберем кой е поръчителят.

— Ясно. — Той погледна към оръжието ми. — Имаш ли запушалка?

Тоест пригоден ли е глокът ми за заглушител. Рядко се налагаше дори да го извадя, камо ли да мисля дали стреля тихо.

— Не.

Той ми подаде своето оръжие.

— Един в леглото. Обезопасен е.

Каза ми го, защото глокът няма предпазен лост, а двоен спусък, който предотвратява случайни изстрели. Аз обаче бях запознат с механизма на беретата и леко плъзнах лоста на огнева позиция. Италианците изработват ефективни оръжия не по-зле от австрийците.

Чудех се защо ми даде оръжието си.

— Прикривай ме — обяви в същия момент той.

Отвори раницата си и извади няколко метални и пластмасови части и сглоби малък стоманен арбалет. Еволюцията на оръжията…

Зареди го с две движения. Стрелата не завършваше с остър връх, а с цилиндрична тръбичка.

— Трябва да съм малко по-близо — прошепна.

Тръгнахме. Аз вървях пръв, използвайки наученото от ориентирането и следотърсачеството, за да напредваме възможно най-тихо. Спомних си онзи много дълъг и много горещ ден край Сан Антонио, когато преведох нелегалните емигранти на сигурно място, стараейки се да се движа като невидима сянка.

С Поуг спряхме сред туфа гъсти плевели на четирийсетина крачки от поста. Поуг кимна към стрелата и каза:

— Парализира. Ще го обездвижа за двайсетина секунди. Трябва бързо да изтичаме към него. Аз — пръв, ти — след мен. Ще ме прикриваш с беретата. Няма проблем, нали?

Тоест дали мога да убия човек.

— Няма проблем — отвърнах.

Насочих дулото към вратата, откъдето биха могли да се появят подкрепления.

— Давай — прошепнах.

Глава 61

Поуг вдигна спокойно арбалета като човек, който се кани да хвърли въдица в бистра река.

Прицели се, компенсирайки гравитацията и лекия бриз. Когато постовият се обърна с гръб към нас, дръпна спусъка. С едва доловимо щракване стрелата излетя във въздуха, оформяйки съвършена дъга, и улучи мъжа някъде над кръста. Явно летящият «Тазер» беше достатъчно мощен — онзи потрепери и падна.

Скочихме на крака и се втурнахме напред. Поуг бе захвърлил арбалета и стискаше резервен пистолет. Аз насочих дулото на автоматичната берета към вратата, после към прозорците и района край нас в очакване на нападатели. Нямаше никого. Поуг овърза ръцете и краката на постовия с найлонови въжета и залепи устата му с тиксо. Наведе се, взе телефона и радиостанцията му и ги изключи. Прибра и пистолета му, докато аз го опипвах за други оръжия. Макар тактическите операции да не са ми стихия, знаех, че никога не се оставя оръжие, от което врагът по-късно да се възползва.

«Взимай или изхвърляй на боклука», както гласи поговорката.

Извадих портфейла на мъжа от джоба му. Разочаровах се, но не се изненадах от откритието, че е професионалист и не е оставил улики, насочващи към работодателя или занятието му. Притежаваше четири шофьорски книжки — различни имена, една и съща снимка — и дебитни и кредитни карти със същите имена.

След малко мъжът се свести. Изгледа ни уплашено и понечи да повърне. С Поуг го издърпахме зад ъгъла на сградата и махнахме тиксото от устата му. След като си изпразни стомаха, Поуг му го залепи ново. Аз коленичих и извадих малкия си нож «Бък» със сгъваемо острие. Разгънах го с тихо изщракване. Мъжът се раздвижи. Посочих към тиксото и вдигнах два пръста. Ужасявайки още повече мъжа, Поуг му залепи още едно тиксо.

Приведох се към него и попитах:

— Тук ли е Лавинг?

Колебание. Поуг сграбчи едната му ръка и аз прокарах ножа по крайчеца на нокътя му. Безболезнено, но убедително. Долових ужасения писък дори през двата слоя тиксо.

Мъжът кимна. «Да.»

— Колко има вътре? Общо?

Започнах да броя. На четири той закима енергично с глава.

— А мъжът, който е наел Лавинг? Знаем, че пътува насам. Кога ще пристигне? Мигай. Едно мигване е равно на пет минути.

Половин час.

— Кой е той?

Поклати отчаяно глава. После още веднъж. Реших, че наистина не знае кой е поръчителят.

— Всичките ли са при момичето?

Сви рамене, но ужасено. Предположих, че наистина не знае.

— Къде?

Започнах да соча на различни страни, а той или кимаше, или клатеше отрицателно глава. Веднъж или два пъти сви рамене.

Очевидно се намираха в задното крило на сградата, надолу по главния коридор, въпреки че той не знаеше или не можеше да си спомни дали са горе или долу. При входа постройката беше едноетажна, но навътре в хълма имаше няколко етажа, както бе научила Дюбоа.

Кимнах на Поуг, затворих очи и наклоних леко глава. Агентът извади голяма подкожна инжекция. Постовият се раздвижи трескаво, навярно решил, че ще го убием, но Поуг сръчно пъхна спринцовката във вената му и след миг мъжът заспа.

— Колко? — прошепнах.

— Два часа. Плюс-минус.

Отлепих тиксото да не би да повърне и да се задуши. Поуг ме изгледа въпросително, сякаш пет пари не дава какво ще се случи с постовия, но не каза нищо.

Плюх върху пантите на предната врата, за да не скърцат и я отворих тихо. Очаквах да видя фенери, но осветлението на тавана работеше. Поуг вдигна вежди. Какво следваше от факта, че електричеството не беше изключено. Че служеше на Лавинг като работно място — да практикува занаята си. Постройката със сигурност плашеше допълнително жертвите му. Освен това стените бяха достатъчно дебели да устоят на руско нападение — тоест преминаващи наоколо местни не биха могли да чуят крясъците вътре.

Коридорът с балатум, мухлясал от процеждащата се влага, водеше право към задното крило на сградата. Огледах се за камери или други системи за сигурност, но не забелязах нищо.

Върнах беретата със заглушител на Поуг и извадих глока. Тръгнахме по дългия коридор, придържайки се към сенките. Поуг вървеше пръв и току се озърташе назад. От време на време натискаше по някоя брава, но всички бяха заключени. Очевидно това беше единственият главен вход, макар че сигурно имаше и аварийни изходи.

За бягство щяхме да мислим по-късно обаче. Най-напред трябваше да открия изгубения си подопечен.

Стълбите в дъното на коридора водеха и надолу, и нагоре.

Накъде?

Фаталната игра продължаваше. Хвърлих мислено монета.

«Нагоре» победи.

Глава 62

Спрях да се ослушам на площадката за втория етаж.

Приглушени звуци с неясен източник долитаха от непонятни посоки. Почукване, прищракване, водни капки? Въздухът тук бе натежал от миризма на мухъл и много хладен. Знаех, че за разпит често се използват студени помещения.

Вратата към втория етаж беше заключена. Продължихме към третия — последния. В далечния край на коридора на петдесетина крачки напред се виждаше сияние. Закрачихме бързо по износения балатум към вратата, под която се процеждаше светлината. Спряхме пред прага и надникнахме вътре. Вратата водеше към просторен балкон над втория етаж — огромно помещение, седемдесет и пет крачки широко и стотина на дължина. Очевидно беше служило като контролен пункт; беше пълно със сиви бюра, прегради и метални конзоли за електронни уреди с изтръгнати вътрешности. Към мухъла се прибави миризма на гнила хартия. Лампите на тавана бяха изключени, но в далечния край, от другата страна на висока преграда, се виждаха светли ореоли.

Посочих натам. Снишихме се и буквално на четири крака запълзяхме към светлината. Сега Поуг прикриваше мен. Стигнахме стълбище, спускащо се надолу към първия етаж, но останахме на балкона. Скоро откъм далечния край на помещението — в посоката, накъдето се придвижвахме — долетяха извисяващи се и стихващи гласове. Мъжки гласове, ала не успявах да различа думите. Но ми се стори, че долавям нетърпение, последвано от спокойна, окуражителна интонация.

Ако беше там, Аманда мълчеше.

Продължихме бавно по балкона. Целият беше осеян с отпадъци — счупени стъкла и метални отломки, които се налагаше да отбягваме. Мъжете говореха тихо, лесно щяха да чуят звука от непредпазлива стъпка.

Най-сетне стигнахме ръба на балкона. Под нас бяха ореолите светлина, които бяхме забелязали. Аз се надигнах бавно и надникнах надолу. Забелязах, че светлината хвърляха две евтини настолни лампи. Едната съвсем нелепо беше с Дисни десен — олющен и прашен. Рибката Немо.

На десет крачки от нея седеше Аманда.

В джинси и син пуловер момичето седеше, свило колене, в сив, метален офис стол. Изражението иМ бе мрачно и предизвикателно. Китките иМ бяха овързани с тиксо, но иМ бяха оставили плюшената чантичка с глупаво ухиленото мече.

Похитителите иМ се намираха под нас, скрити от навеса на балкона. Лавинг и другите трима. Успеехме ли да ги накараме да се покажат, щяхме да се възползваме от изгодната стрелкова позиция. Вдигнах два пръста и прокарах показалец през гърлото си. Още два пръста, после изписах буквата Л — тоест Лавинг — и посочих рамото си.

Исках двама мъртви, а Лавинг и последния — ранени, за да ги разпитаме. Раздробена ключица или лопатка щеше да ги обезвреди напълно за разлика от куршум в крака.

Поуг кимна, а аз потърсих по пода нещо, което да подхвърля към сенките, за да ги изкарам на открито — по примера на Поуг преди няколко часа в къщата.

Един от похитителите влезе в полезрението ни. Вървеше към момичето. Спря на крачка от Аманда и я изгледа с присвити очи. Взе си чаша кафе. Беше мускулест и носеше костюм. Отпи глътка и се озърна.

— Оттук ли са изстрелвали ракети?

— Не знам — долетя друг глас. Не беше Лавинг.

— «Нике».

— Какво? Като маратонките?

— Като гръцката богиня.

В гласовете не се долавяше южняшки акцент.

— Силозите са някъде наоколо. Ракетите са в Клифтън май. В случай че руснаците нападнат.

— Руснаците? Че защо ще ни нападат?

— Господи!

Събрах няколко парченца счупено стъкло. Поуг ме видя и тихо извади втори пълнител за беретата и го остави на пода пред себе си. Моят резервен беше в джоба. Имах само един, за разлика от Поуг, който бе добре зареден, и ако се наложеше да бягаме под обстрел, не желаех да остана без амуниции.

— Къде е той? — обади се трети глас.

— Търпение.

От спокойния тон на Лавинг ме побиха студени тръпки.

— Мислиш ли, че са разбрали?

— Че сме я пленили? Още не.

— Ами уречената среща? — попита някой.

Лавинг заобяснява търпеливо:

— Корт държи в тайна местонахождението на убежището. Никой не ходи дотам директно, освен малцина негови довереници. Беше се уговорил да вземе момичето и Картър от мол или от бензиностанция.

— Откъде знаеш толкова много за Корт?

Лавинг не отговори.

Момичето се намеси внезапно:

— Ще ви арестуват. Всичките. Или ще ви застрелят.

За разлика от останалите Аманда Кеслер не шепнеше. Думите прокънтяха рязко.

Мъжът с кафето я погледна, но не каза нищо. Нито пък някой друг.

— Татко е полицай.

— Знаем — отвърна иМ единият.

Лавинг обаче го скастри:

— Млъкни! Бърборенето е неефективно. Пазете тишина.

Погледнах към Поуг. Той бръкна в джоба си и извади специални слушалки. Бях виждал такива и преди. Блокират високите децибели и гърмежите, но пропускат човешките гласове. Подаде ми две. Сложих си ги. Поех дълбоко дъх и хвърлих парче стъкло, което се приземи звучно в ъгъла на стаята.

Мъжът в полезрението ни остави чашата и си извади пистолета.

— Какво, по дяволите, става?

Изпод балкона се появиха още двама. Единият носеше тъмен автоматичен револвер и пристъпваше бавно.

Трима. Трябваше ни е четвъртият, за да проработи планът ни. Къде беше Лавинг?

Хайде… Хайде…

Точно под нас наемникът спокойно нареди:

— Обадете се на постовия.

Единият от озъртащите се пред нас мъже вдигна радиостанцията си.

— Джейми, какво става? Дойде ли той? Чухме нещо вътре.

Не получи отговор и погледна колебливо назад. Подхвърлих още едно стъкло и то се търкулна по пода.

И двамата въоръжени мъже вдигнаха пистолетите си.

— Изключи радиото — заповяда Лавинг и прекрачи напред.

Вече виждахме и четирите мишени, застанали около Аманда. Лавинг и мъжът с радиостанцията се намираха вдясно от нея, а двамата мъже с извадени оръжия — вляво.

Поуг посочи към двамата с оръжията, прокара показалец по гърлото си и накрая посочи себе си.

Той все пак беше професионален убиец, а аз — точно обратното. Приготвих се да стрелям по рамото на мъжа вдясно и по Лавинг.

Прицелих се. Поуг вдигна три пръста на лявата си ръка и започна да ги свива един след друг.

Взрях се в Лавинг. В ума ми изплува лицето на Аби Фалоу.

Две…

В този момент Аманда ахна и подскочи назад.

— Олеле! — изпищя тя. — Не!

Гледаше надолу. Мъжете се снишиха и се разпръснаха и ние тутакси изгубихме мишените. Единият отстъпи назад и се скри от погледите ни.

С Поуг застинахме.

— Плъх — каза момичето. — Под стола има плъх. Махнете го!

— Как?…

Похитителят, застанал най-близо до нея, измърмори:

— Мамка му! Изкарах си акъла!

Изправи се и тръгна към Аманда. Надникна под стола иМ.

С Поуг се прицелихме отново.

Но тогава момичето поднесе плюшената чантичка към устата си, разкопча ципа със зъби и някак си успя да извади малък черен флакон. Насочи го неловко, но съумя да изстреля струя оранжев лютив спрей право в изуменото лице на похитителя. Улучи го в очите. Той изпищя и изпусна оръжието си. Аманда се спусна към него. Мъжът до него я взе на мушка.

— Не! — извика Лавинг.

С Поуг едновременно простреляхме мъжа, наканил се да стреля по Аманда.

Хенри Лавинг веднага схвана положението и докато насочим пистолетите си към него и съучастниците му, той бутна лампите и те се разбиха на пода, потапяйки стаята в мрак. Единственото осветление остана мътното мъждукане на трите табели с надпис «Изход».

С Поуг се вторачихме към тъмнината долу, където Аманда се препъваше в отломките из стаята, опитвайки се да избяга от мъжете.

После изпод мен долетя шепота на тримата живи похитители, обсъждащи стратегията си.

Глава 63

Вече нямаше значение дали в отдела на Фреди има къртица или не, понеже Лавинг знаеше, че сме тук. Натиснах бутона, за да изпратя предварително написаното съобщение. Обяснявах накратко положението и молех Фреди за подкрепление. Уточнявах също, че поръчителят пътува насам и следователно по пътищата край сградата трябва да се организират пътни блокади.

Смелата постъпка на Аманда не оставяше и капчица съмнение, че се нуждаем от цялата помощ, която можем да получим.

Когато очите ни привикнаха към тъмнината, тръгнахме по стълбите, водещи към контролната зала. Забелязах смътен образ, но не различавах дали е сянка или силует. Прицелих се, но зачаках да го видя ясно, да не би да е Аманда.

Така и не успях. Той или тя изчезна.

Чувах тежкото дишане и тихите стенания на мъжа, когото Аманда бе уцелила със спрея.

— Мамка му! Боли!… Добре, добре… Вече виждам. Намерих си пистолета. Кой, по дяволите, е тук?

Отнякъде, не особено далеч, Лавинг им просъска да мълчат.

Къде беше Аманда?

След миг отново се разнесе шепот.

Сега Лавинг играеше по Формулата на Бейс — игра, базирана върху непълна информация. Не знаеше срещу кого се е изправил. Колко сме, кои сме, какво целим. Но несъмнено преценяваше експедитивно вероятните ходове на своя противник.

Може би смяташе, че врагът е само един — едва ли бе чул втория изстрел от беретата със заглушител. Знаеше, че нападателят е елиминирал постовия отпред и че стреля без предупреждение. А подхвърлените за отвличане на вниманието стъкла подсказваха, че операцията е ограничена, без подкрепление от специални екипи. Ако екипите от ФБР по спасяване на заложници бяха тук, цялата сграда щеше да сияе като Таймс Скуеър.

Лавинг навярно бе заключил, че той и мъжете му превъзхождат числено противника и все още разполагат с време. Достатъчно, за да открият момичето и да избягат.

Оглушителен писък процепи мрака. Аманда. Беше близо до мен. Чувах боричкане. После шумно дрънчене и мъж изкрещя от болка:

— Трябва ми помощ. Улучи ме с проклетия спрей. В северозападния ъгъл…

— Тихо! — извика Лавинг.

С Поуг се разделихме инстинктивно и тръгнахме бързо натам. Аз изстрелях нависоко няколко прикриващи куршума.

Неясната фигура до вратата вдигна оръжието си и даде откос в моята посока. Поуг отвърна на огъня с троен откос и принуди мъжа да залегне, макар да не го рани — поне не тежко — защото той продължи да стреля.

Преброих един мъртъв и двама улучени от спрей.

— Мамка му! Момичето се измъкна! — обади се друг глас.

— Ние сме федерални агенти! — извиках им. — Имаме подкрепление и отвън.

— Знаем, че сте трима — додаде Поуг. — Искам и тримата да застанете с вдигнати ръце под лампата на изхода. Незабавно. Или ще стреляме по вас.

Отговори ни Хенри Лавинг:

— Корт, подвели са те. Няма да убием момичето. Трябва ни само информация. Върви си.

— Мамка ти! — изкрещя Аманда.

— Аманда! — извиках иМ. — Залегни на пода. Легни, където и да си! Не мърдай и не говори.

В отговор към мен пак полетяха куршуми.

— Прекратете стрелбата! — строго нареди Лавинг.

— Къде си? — извика Аманда.

— Просто легни на пода. Идват…

Силна експлозия ме ослепи и ме блъсна назад.

Зашеметяваща граната.

«Подцених ги», помислих си. Този път дори слушалките не успяха да спасят слуха ми. Поуг също не очакваше гранатата и ударната вълна го запрати към едно бюро. Все пак той успя да се изправи на колене и се огледа за мишена, макар и заслепен от яркото припламване.

И двамата се отстранихме от мястото, накъдето един от похитителите бе подхвърлил гранатата. Отчаяно се мъчех да открия Аманда, но не смеех да извикам отново, за да не се издам. По сенките им съдех, че приближават и ни заобикалят.

В този миг чух шум зад мен и се обърнах рязко. Нападателят — едва на няколко крачки от мен — се хвърли напред и ме събори на пода.

Глава 64

Нападателят риташе и отчаяно се домогваше до оръжието ми.

Зрението и обонянието ми се възвръщаха. Долових мирис на пот и парфюм.

— Аманда! — прошепнах. — Аз съм. Корт.

Отблъснах я от мен.

Момичето отстъпи, присви очи и насочи спрея към лицето ми. Очите иМ искряха мрачно на фона на бледото сияние на табелата над изхода.

«Дъщеря ти е момиче с характер. Няма да я уплашат лесно…»

По лицето иМ се изписа стъписване.

— О!… Господин Корт!

Страните иМ бяха влажни, но не от сълзи — разнеслите се изпарения от спрея дразнеха очите иМ като на всички нас. Смъкнах тиксото от китките иМ.

Поуг погледна към нас и ни махна да вървим надолу. После се озърна наоколо.

Момичето се отпусна в ръцете ми. Не от страх, а от изтощение.

Наблизо нещо метално падна върху цимента.

— Очи и уши — предупреди ни рязко Поуг. Затворих очи и дръпнах Аманда към себе си, закрил ушите иМ с ръце. Този път бяхме подготвени за трясъка на гранатата.

Само че гранатата беше различна.

Чу се съскане и трополене, а не експлозия. Искрящо бяла светлина изпълни цялата стая, хвърляйки ярко очертани сенки по стените. Същевременно фосфорът избухна, оформяйки малък купол, и подпали пода, преградите и тапицерията на близките столове. Ослепителнобялото сияние помръкна, но огънят се разгоря. Различавахме само как сенчестите силуети в отсрещния край на стаята се раздвижват и мигом изчезват.

След секунда втора граната се приземи близо до нас.

Отстранихме се, преди да се взриви и да се надигне ново кълбо от прилепчивото запалително вещество. Фосфорът е като напалм. Полепва и прогаря кожата и дрехите.

— Не можем да останем тук — прошепна Поуг, озъртайки се непрекъснато наляво и надясно. — Добре. Ето как ще действаме. Няма как да побегнем и тримата по коридора, затова аз ще ги задържа. Ти и момичето минете през главния вход. Когато подкрепленията пристигнат, кажете им къде съм.

Предлагаше единствената логична стратегия.

— Фреди е на път. Скоро ще дойде — казах.

Нова граната полетя към нас. Едва я отбягнахме. Тя избухна, разпалвайки трети пожар.

Размислих и прошепнах:

— Една минута.

Наредих на Аманда да се скрие под едно бюро и махнах на Поуг да я прикрива. Той кимна. Тръгнах натам, откъдето ми се стори, че долетя последната граната. Знаех, че зашеметяващите гранати са оглушили и противниците ни, и бях готов да се обзаложа, че Лавинг няма да разпознае гласа ми.

Поех дълбоко дъх и извиках:

— Хенри! Зад теб е! Десет крачки.

Лавинг не се хвана на въдицата, всъщност веднага усети уловката и изкрещя:

— Не! Залегнете всички!

Един от партньорите му обаче се беше изправил и се озърташе, вдигнал оръжието си.

Отлична мишена. Изстрелях троен откос. Два куршума в гърдите, един — в главата. Той се строполи тежко.

Поуг ми кимна одобрително. Двама обезвредени.

Сниших се, защото другият партньор на Лавинг започна да стреля напосоки. Наведох се:

— Готова ли си, Аманда?

— Напълно.

Поуг се отдалечи на двайсетина крачки и застана на място, откъдето да отвлича вниманието им. Развинти заглушителя и започна да изстрелва по пет-шест куршума наведнъж във всички посоки. Беретата ревеше гороломно.

Привели глави, с Аманда се втурнахме покрай лумналите до бяло огньове. Излетяхме през вратата и се озовахме в коридора на втория етаж. Опасявах се да не би изходът да е заключен и от тази страна, но се оказа, че не е, и аз си проправих път с един ритник.

Чуха се откоси от автоматичен пистолет, избухна още една граната, после още една. Лавинг беше разбрал, че съм побягнал с Аманда. Двамата оцелели наемници се мъчеха да обезвредят възможно най-бързо Поуг и да се втурнат след нас.

С Аманда вече се спускахме надолу по стълбите. Стигнахме приземния етаж и затичахме по безкрайния коридор към изхода. Зави ми се свят да се озъртам към вратите от двете ни страни и назад. Най-често поглеждах назад, откъдето най-вероятно щяха да се появят Лавинг и оцелелият му партньор.

Нови експлозии и откоси от автоматично оръжие, все по-приглушени, защото вече наближавахме изхода.

Тогава чух болезнено стенание.

Беше Поуг. Несъмнено. Разнасяше се още миг-два, докато фосфорът прогаряше якето и панталоните му, за да порази кожата. Най-сетне прозвуча самотен изстрел и виковете и стрелбата секнаха.

Запитах се дали е сложил край на живота си.

Ужасяваща мисъл, но трябваше да я отпъдя. Защото Лавинг и партньорът му щяха да ни догонят всеки момент. Продължихме напред. Вратите ме притесняваха. Бяха разположени по-навътре в стената и отдалеч нямаше начин да разбера дали някоя не зее отворена. Вярвах на постовия, че при момичето има четирима, но нищо чудно поръчителят и телохранителите му да бяха пристигнали и чули стрелбата и да се бяха скрили тук, на приземния етаж.

Реших обаче, че няма значение. По-важно беше да напредваме бързо.

Аманда обаче губеше сили. Адреналинът стихваше и истерията вземаше връх. Тя плачеше, дишаше тежко и се олюляваше.

— Хайде, Аманда! Още малко.

Улових я за ръката. Тя пое дълбоко дъх. Сълзите спряха.

— Да. Още малко.

Озърнах се назад…

Нищо.

Усещах ужасната миризма на изгоряла плът и се насилвах да не мисля за Поуг.

Десет крачки до изхода. Пет.

Озъртане назад. Коридорът все още беше празен. Може би Поуг беше убил Лавинг и партньора му.

Блъснах вратата и вдъхнах сладкия влажен въздух. Възнамерявах да надупча с куршуми гумите на останалите коли пред сградата и да се кача в моята. И да карам бързо. По пътя щях да се обадя на Фреди и да координирам операцията тук. Аманда ме държеше с една ръка, а в другата стискаше спрея. От едната му страна забелязах етикет с надпис «Градска полиция».

Телефонът ми изжужа. Фреди ми изпращаше съобщение, че екипите му ще пристигнат след двайсетина минути.

Спрях пред сградата и пак надзърнах към коридора. Нямаше никого. После се обърнах към автомобилите. Насочих глока към гумите и прошепнах:

— Запуши си ушите.

Преди да натисна спусъка обаче, чух шум. Обърнах се бързо назад, но не видях нищо. Коридорът бе празен.

Тогава осъзнах, че шумът долита отгоре.

Вдигнах очи и проследих как Хенри Лавинг скача от покрива. Падна върху мен и Аманда, събаряйки ни върху бетонната площадка. Приземих се тежко; остра болка прониза гръбнака ми. От гърдите ми изсвистя въздух, а глокът излетя през прахоляка към храстите.

Глава 65

С обгорели дрехи — и тук-там кожа — Лавинг се изтърколи от мен към алеята, която водеше към паркинга. Беше изгубил оръжието си вътре и лицето му кървеше, макар раната да не изглеждаше тежка. Той сбърчи чело и се хвана за хълбока, където братовчед му бе зашил раната от куршума ми, уцелил го край езерната вила на Картър.

Протегна се към пистолета ми, но аз го улових за якето.

Явно беше излязъл през аварийния изход от другата страна на хълма и беше дотичал дотук през тревата и филизите, дегизиращи покрива.

Аманда запълзя към него, размахвайки спрея. Понечих да я възпра, но закъснях. Тя изкрещя яростно и поднесе флакона към лицето му.

Както очаквах.

Ръката му се стрелна напред, той сграбчи спрея и насочи дюзата към нас. Бойният вик на Аманда се превърна в болезнен писък, когато оранжевата струя прелетя между нас, увивайки ни в облак периферна мъгла.

Болката беше пронизваща. Стиснах клепачи да възпра рукналите сълзи и отворих леко очи. Аманда се търкаляше по тревата и триеше трескаво лице. През влажната пелена пред очите ми различих силуета на оръжието си на не повече от пет крачки от ръката на Лавинг. Той пусна спрея и ме заудря с една ръка, а другата впи в земята и запълзя към оръжието ми.

Придърпа ме на крачка по-близо до пистолета. Откъде толкова сила у този дребен мъж? Първо си помислих, че го окриля отчаянието, но после осъзнах, че го движи хладната решимост. Започна да ме рита. Едната му обувка срещна бузата ми. Усетих вкус на кръв. Лавинг бе впрегнал цялата си воля в една-едничка цел — да стигне оръжието.

Което и стори след миг.

Извърна се към мен, а аз скочих напред. Стиснал с една ръка китката му, извадих ключовете за колата от джоба си с другата.

— Умееш ли да шофираш? — попитах Аманда. Момичето не отговори, но се изправи, олюлявайки се, и изгледа предизвикателно Лавинг. Повторих на висок глас въпроса си.

— Да — задъхано отвърна тя и разтри очи.

Подхвърлих иМ ключовете.

— Колата ми с на шосето. Хонда. На предната седалка има адрес. Отиди там и чакай!

— Аз…

— Веднага! Действай!

Тя почака секунда и после побягна.

Лавинг се мъчеше с всички сили да се освободи от хватката ми. Сплетохме се в потна, агонизираща топка, борейки се за оръжието. След минута чух двигателя на колата и със свистящи гуми момичето изчезна в нощта.

Наемникът се втренчи безизразно в избледняващите стопове и поднови опитите си да ме отблъсне.

В същия момент усетих хватката ми да отслабва… и най-сетне Лавинг освободи ръката си, която стискаше глока, и ме халоса силно с него. Металното дуло срещна слепоочието ми и ме отхвърли назад. Проснах се по гръб, в очите ми се стичаше кръв и ги възпаляваше още повече. За секунди Лавинг ми сложи белезници и ме издърпа в седнало положение.

Изправи се нестабилно на крака. И той бе изтощен и задъхан. Задави го кашлица. Изплю се. Погледна в посоката, накъдето бе поело момичето, и примигна. Приличаше на разочарован шофьор, пропуснал на косъм свободно място за паркиране. Извади телефон и се обади, отстъпвайки встрани, за да не го чувам. Аз обаче знаех, че обяснява на поръчителя какво се е случило и го предупреждава да не идва. Разговорът приключи.

Няколко секунди се гледахме. Той се озърна отново наоколо и каза:

— Знам, че си повикал подкрепление. Но смятам, че разполагам с двайсет минути.

Спомних си, че край ручея в Северна Каролина бе изтръгнал всички необходими имена от Аби Фалоу само за седем минути.

Той продължи с тих глас:

— А сега адреса в колата ти? Къде отива момичето? Не е защитената къща, нали? Не би го написал. Къде отива?

Представих си как Аманда се отдалечава в нощта, виейки се по хълмистото Шосе 15.

В ума ми изплува далечен спомен за Пеги и момчетата. Сам и Джеръми. Този път не успях да го пропъдя. И не исках.

Не казах нищо на Лавинг.

Той пъхна пистолета ми в колана си и пристъпи по-близо. Бутна ме по гръб и върза и краката ми, отдръпнал лице, за да не го ритна. Не че бих понечил. Нямах сили.

Той се озърна пак и извади малък, овехтял найлонов плик от джоба си. Изсипа съдържанието му на земята.

Ето ги значи инструментите, с които принуждаваше жертвите си да проговорят. Спиртът беше в шишенце, не по-голямо от размера, позволен на пътниците в самолетите. Шкурката беше фина, от онази, която се използва за финално заглаждане. Всичко изглеждаше съвсем невинно.

В миг ми се стори, че ще се впуснем в размяна на остроумия. Все пак от години бяхме противници и вече два дни играехме «Камък, ножица, хартия».

Но той беше сериозен играч. Като мен. И владееше до съвършенство занаята си.

Какво целеше?

Да открие Аманда.

Как най-ефективно да постигне целта?

Свали дясната ми обувка. После чорапа. Знаех, че по пръстите на краката има множество нервни окончания. Те са сред най-чувствителните части на човешкото тяло. Той коленичи върху прасеца ми, за да обездвижи крака — също болезнена процедура — и избра парче шкурка. Застърга по върха на големия пръст.

Отначало не усещах нищо, след малко ми стана неприятно и накрая почувствах изгаряща болка, която се надигна чак до лицето ми. Ахнах неволно и после закрещях мъчително.

Носът, зъбите, гърлото. Цялото ми тяло агонизираше. От лекото триене с шкурката.

Лавинг взе шишенцето със спирт и отвинти капачката. Прибра я внимателно в джоба си. Не поглеждаше към мен. Не отронваше нито дума. Правилата на играта бяха очевидни. Или щях да му кажа накъде отпътува Аманда, или не.

Наклони шишенцето със спирта. Усетих хлад — също безболезнено отначало. Но след миг болката се надигна чак до челюстите ми. Болка, каквато никога не бях изпитвал. Като живо създание, преброждащо цялото тяло. Бързоного, пулсиращо. Умно и упорито. Виждах го цветно, чувах го.

— Камък, ножица, хартия — шепнех през стиснати зъби. — Камък, ножица, хартия…

През замъглени от сълзи очи забелязах как Лавинг оставя шишенцето и взема отново шкурката.

«Камък, ножица, хартия».

Пеги, Пеги, Пеги…

«Камък, ножица, хартия…».

Той затърка втория пръст.

Изкрещях.

Камък, ножица, хартия, камък, ножица…

Пак вик.

Той взе шишенцето.

Борейки се за глътка въздух, чух два звука. Първият — пропукване на клонка недалеч от нас в посоката, където се намираше шосето.

Вторият — изщракване на метал. Характерно изщракване, което никой в нашия бранш не може да сбърка.

Познато и на Лавинг, разбира се. Той хвърли уредите за мъчение и извади глока от колана. Падна по корем и се намръщи в мига, когато първият изстрел процепи тихата нощ. Не улучи, но беше близо. Зад нас се надигна прахоляк.

Лавинг се изтъркаля на седем-осем крачки от мен — не искаше да рискува да ме убие рикошет, преди да разбере къде е Аманда — и се изправи. Намирахме се на морава с ниска трева, предлагаща нищожно прикритие.

Още един изстрел. Погледнах в посоката, откъдето долетяха куршумите, и видях през храсталака тежко да пристъпва мъжки силует, насочил револвер към Лавинг. Познах новодошлия и се стъписах. Но след секунда изненадата ми се изпари.

Райън Кеслер бе сред малцината, които знаеха къде отиваме с Поуг.

Полицаят не се прикриваше, не се снишаваше. Не забави крачка, дори не трепна пред тройния откос на Лавинг. Не видях дали го рани; той просто продължи напред, присвил очи в тъмнината, за да различи целта.

После настана тишина. Въпреки мрака той беше идеална мишена за глока, но Лавинг не стреляше. Вдигнах очи и разбрах защо. Не знаеше колко куршума са останали в пистолета. Беше изпразнил пълнителя; плъзгачът бе изтеглен назад в очакване да го презаредят.

Лавинг осъзна, че сигурно имам резервни амуниции. Съвсем правилна догадка. Погледна към накуцващия Райън, който напредваше неотклонно, търсейки удобна позиция за стрелба.

Лавинг пристъпи към мен и Райън стреля. И неговите амуниции свършиха. Чух как ударникът щракна кухо. Полицаят извади резервен пълнител от колана си и отвори барабана, за да махне празния и да презареди.

Лавинг притича до мен и протегна ръка към джоба на якето ми. Аз се извъртях бързо по корем, пренебрегвайки пронизващата болка в пръстите, за да му попреча да вземе амунициите. Той погледна към Райън, който тъкмо наместваше кръглия пълнител. Издърпа якето ми и се протегна към джоба. Райън тръгна отново напред. Усетих, че Лавинг се отчая.

Събрах всичката си останала сила и вдигнах рязко колене, удряйки го по хълбока, където го бях прострелял. Той изохка, изгуби равновесие и отстъпи.

После сбърчи чело, примигна и пак се протегна към якето ми. Бръкна в джоба и намери резервния ми пълнител. Извади го и презареди.

Лицето му беше на крачка от моето, когато Райън Кеслер го простреля два пъти в гърдите. Хенри Лавинг примигна, сви се одве и падна на една страна. И докато умираше, очите му се взираха не в очите на полицая, а в моите.

После и Райън Кеслер седна и впери поглед в кървавата рана в корема си. Изглеждаше ужасен, макар и не от тази рана, която на мен ми се струваше тежка. Очевидно повече го тормозеше вторият куршум, с който го бе поразил Лавинг. Той въздъхна отвратено, притиснал кървящото си бедро:

— Другият крак. — Погледна към мен. — Здравият. Кучи син!

И припадна.

Глава 66

Половин час по-късно старата военна база беше осветена като увеселителен парк и наоколо сновяха стотина агенти и медицински работници. Стоях пред сградата и наблюдавах как тактическите екипи на Фреди с респиратори и маски си проправят път в сградата и над нея, разчиствайки помещенията пред пожарникарите. Откриха тримата партньори на Лавинг, мъртви до един, но огънят още лумтеше на мястото, където Поуг бе заел за последно позиция, и все още не бяха открили тялото му.

Наблизо медиците се подготвяха да отведат Райън Кеслер в болницата в Лийсбърг за операция. Той се съвзе и не изглеждаше чак толкова зле ранен, колкото ми се бе сторило отначало.

— Навътре и навън — каза ми.

Същата фраза, с която доктор Франк Лавинг описа пътя на куршума ми през хълбока на братовчед му.

Обадих се на Джоан и иМ съобщих, че Аманда е добре, а съпругът иМ е прострелян.

— Стабилен е — добавих.

Продиктувах иМ с кой лекар да се консултира. После иМ казах за Поуг. След кратка пауза Джоан ми благодари. Че съм я уведомил. Отново се запитах каква ли предистория ги свързва.

— Ти пусна Райън, нали? — попитах. Нова пауза.

— Да. Отвлякох вниманието на Лайл.

Сигурно ни бе наблюдавала и беше запомнила с какъв код деактивираме алармата на вратата. Или в подсигурената си срещу подслушване дамска чанта носеше някакво специално устройство за разбиване на ключалки.

— Той ми спаси живота — казах иМ.

Видях Фреди да приближава. Обещах на Джоан да позвъня отново.

— Почакай, Корт.

— Да?

— Един момент.

След миг чух гласа на Мари.

— Корт?

— Да.

— Ранен ли си?

— Нищо сериозно.

Мълчание.

— Радвам се. — После без връзка добави: — Исках само да кажа… че те снимах. Когато бяхме край реката? Помниш ли?

— Да — отговорих след кратък размисъл.

— Много е хубава.

— Добре.

Тя се поколеба.

— Сигурен ли си, че нищо ти няма?

— Да. Трябва да приключвам.

— Добре. Обади ми се, когато можеш.

Сега се поколебах аз.

— Разбира се.

Прекъснах връзката. Фреди приближи.

— Какво открихте?

— Истинска загадка в пълния смисъл на думата.

Вдигнах нетърпеливо вежди.

— Добре де, добре. Лавинг ни е стар познайник. Другите? — Той махна с ръка към сградата. — Другите са служители на Капитолия. От въоръжените.

Охранители от частни компании. Не се изненадах, предвид находката в портфейла на постовия. Но се обезсърчих. Подобни организации са експерти в прикриването на следите към поръчителя.

— Тоест нямаме никаква информация — предположих.

— Точно казано.

— А този? — погледнах към съвзелия се постови.

— Плаче за адвокат като бебе за биберон — отвърна Фреди.

— Лавинг се обади. Сигурен съм, че предупреди поръчителя да не идва. Провери ли телефона му?

— Никакъв запис. Учудваш ли се?

— Не.

— Пипнахме Лавинг — посочи Фреди. Навярно смяташе, че го приемам като голяма победа.

— Но аз искам поръчителя — измърморих и неволно погледнах към платнището, метнато върху тялото на Лавинг. — Прочисти ли си отдела? — попитах Фреди.

Фреди присви устни.

— Асистентка в отдела по комуникации. Проверих телефона иМ. През последните дни е провеждала разговори през закрита карибска линия. Лавинг разбрал имената на децата иМ и в кое училище ходят и тя му е докладвала всичко.

Слабо място…

— Добре ли са децата иМ?

— Да. Понякога е достатъчно да споменеш едно-две имена. Не са необходими инструменти за изтезание.

— Точно така.

Усетих как пръстът ми продължава да гори.

— Колебая се дали да иМ повдигна обвинение. Идеята не ми се нрави, но май ще се наложи.

— А Цагаев? Семейството му?

— Оказа се прав. Лавинг ги е посетил, за да го принуди да се представи за поръчител. Но са невредими. — Сви рамене. — Цагаев не е направил нищо нередно всъщност, само дето ни излъга и разнасяше някакви оръжия. Та… не знам… трябва да размислим и за обвиненията срещу него. — Фреди се засмя. — Извини се, че ти се е нахвърлил за тиквата. Не било умишлено. Каза, че му изглеждаш добър човек.

Фреди се запъти за съвещание със своите хора и местната полиция.

Озърнах се към тялото на Хенри Лавинг. Всичките му лични вещи бяха събрани и подредени върху платнище до него. Приближих и ги огледах. Портмоне, малка купчинка разписки, няколко банкноти. Нож. Спиртът и шкурката. Празен пълнител. Карти и моливи. Листове. Шест телефона, всичките кодирани и без памет за обажданията. Бях виждал моделите, познавах и софтуера. На Хермес щяха да му трябват седмици да разчете информацията в тях, ако изобщо успее.

Забелязах също и кутията от обувки, която бе взел от семейната къща точно преди да я изгори до основи.

С разтуптяно от нетърпение сърце отидох при отговорника за уликите от Бюрото да поискам гумени ръкавици. Сложих си ги и се върнах при трупа. След кратък размисъл се наведох и протегнах ръка към кутията.

Дали наистина съдържаше снимки? Или нещо друго? Подарък от сестра му? От баща му или от майка му?

Отлепих тиксото и понечих да вдигна капака.

После спрях.

Изправих се мъчително и оставих кутията при уликите. Свалих ръкавиците и тръгнах към колата си, мислейки, че няма нужда да разбирам какво се крие вътре.

Глава 67

Забелязах хондата — онази, с която избяга Аманда — да приближава. Помахах на шофьора — агент от ФБР, когото познавах. Макар да не се виждаше през тъмното стъкло, знаех, че момичето е на задната седалка.

Всъщност не иМ бях казал накъде точно да кара. В колата нямаше бележка с адрес. Предполагах, че дори да не намери нищо, ще стигне възможно най-бързо до най-близкия «Севън-Илевън» или бензиностанция и ще се обади в полицията. Заблудих Лавинг, че само аз знам накъде отива, защото това беше единственият ми шанс да оцелея, докато Фреди пристигне с момчетата си и го залови. За кратко се бях превърнал в подопечен.

Оказа се, че Аманда не е стигнала далеч. Свила с твърде висока скорост пред бензиностанцията на няколко мили северно по Шосе 15 и съборила стойка с автомобилни гуми. Местните полицаи пристигнали на място и се обадили на Фреди, който изпратил колата с агента.

Не исках Аманда да вижда телата. А и не биваше да се излага на показ, понеже поръчителят още не беше разкрит. Седнах на задната седалка до нея и затворих вратата.

— Ти си добре! — развълнувано възкликна тя. — Казаха ми, но не бях сигурна. Какво ти има на крака?

— Убодох си пръста. Татко ти ще се оправи.

— Знам. Разбрах. — Момичето замълча и се озърна наоколо. — Онзи мъж, който ни преследваше? Лавинг?

Погледна към покритото с платнище тяло.

— Да.

— Радвам се, че е мъртъв.

Каза го уверено. Наистина го мислеше. Момиче с характер…

— Може ли да видя татко?

— Още не. Някой от колегите ми ще те заведе при майка ти и леля ти.

Понеже убежището в Грейт Фолс беше разкрито, бях наредил на Ахмад да отведе Джоан и Мари в друга къща. Намираше се в Лаудън, недалеч оттук. Също старинно имение. Но не беше толкова уютно, колкото досегашното.

— Чичо Бил също е добре.

— И неговият крак е пострадал, но ще се излекува.

— Много се разтревожих, когато започнаха да стрелят по него тогава, край шосето — с неподвижно лице констатира тя.

— Спасила си му живота.

Тя не отговори. Оглеждаше сградата.

— Оръжията… бяха много шумни. На кино не звучат така. Нито пък онези, с които стреляхме на летния лагер. Мъжът, който беше с теб?

Поклатих глава.

— Съжалявам — прошепна тя. — Имаше ли семейство?

— Не знам.

Аманда избърса потеклите сълзи.

Искаше ми се да не беше нападала партньора на Лавинг, но пък нали не знаеше, че с Поуг сме там. Възхищавах се от смелостта иМ.

— Ти се справи добре със спрея — казах иМ.

По лицето на момичето, белязано тук-там с младежки пъпки, се изписа бледа усмивка.

— Татко ме научи да се грижа за себе си. Преди да тръгна с чичо Бил, си взех назаем малко боеприпаси от скрина на татко. Скрих ги в чантичката с мечето.

— Умно. Сигурна ли си, че си само на шестнайсет?

— Затова не ме претърсиха — уточни най-спокойно тя. — Бяха глупави.

— Права си.

— Агент Корт… съсипах ти колата. Блъснах се в едни гуми. Много, много съжалявам.

— Имаме застраховка.

Тя се усмихна леко.

Стискайки зъби от болката в пръста, се поизправих и извадих бележник и химикалка от джоба си.

— Трябва да ти задам няколко въпроса.

— Разбира се.

— Знаеш как отначало мислехме, че искат да те отвлекат, за да накарат баща ти да им каже нещо за случаите си.

— Но всъщност са искали мен.

— Точно така. Хората тук бяха само наемници. Трябва да открием кой ги е наел.

— За да го хвърлите зад решетките.

— Абсолютно. Споменаха ли нещо мъжете, след като те отвлякоха? Нещо, което да ни ориентира кой ги е наел и защо им трябваш?

Тя поразмисли.

— След като ме вкараха във вана, говореха за това-онова. Но сякаш не знаеха нищо за мен.

Помолих я да ми разкаже какво е правила през последния месец. Аманда разбираше, че раниха баща иМ, а нея едва не убиха заради нещо, на което е станала свидетел, или заради някого, с когото се е сближила напоследък, и прие сериозно задачата си, засипвайки ме с подробности за многобройните си занимания. Водеше смайващо активен живот. И притежаваше много добра памет. Изписвах ред след ред, докато тя описваше срещите си с приятели и техните родители, уроците в гимназията, спортни събития, концерти, разходки из моловете, доброволното участие в подготовката на училищния годишник, посещението на френския клуб към гимназията в посолството на Франция във Вашингтон, курсовете по кулинария, фотографската експедиция с леля си в парка «Рок Крийк», статиите, които бе публикувала в блога си за необходимостта от предпазни мерки срещу СПИН и за момичето, самоубило се въпреки потърсената в училищната клиника помощ, приятелите от «Фейсбук» (взех си много пространни бележи по темата), компютърния курс в колежа със «странния и тотално интелигентен» китайски професор, който предоставил на учениците си проект за софтуер, за да го тестват и оценят. И прочее, и прочее.

Най-сетне се облегнах назад и размислих над вероятните причини да вземат момичето на прицел.

Забелязах как пристига бронираният ван, управляван от Джеф — клонинга от нашата организация. Свалих прозореца и му помахах. Той спря.

— Мисля, че разбрах достатъчно — казах на Аманда. — Колегите ми ще те отведат при майка ти и леля ти.

— Да, искам да ги видя.

— Не се съмнявам.

Тя ме изненада с прегръдка. Слязохме от колата. Аманда се качи във вана, Джеф ми кимна и потегли.

Приседнах на дънер и прегледах записките от разговора с Аманда. Затворих очи. Отчасти заради паренето, отчасти за да се съсредоточа. После изпратих на Клер Дюбоа имейл с молба да пусне в ход уменията си. Отговори ми — секунди по-късно — че се заема незабавно със задачата.

Станах и схванато се придвижих до пожарната кола, откъдето си взех шише охладена вода и я пресуших почти до дъно.

Когато преглъщах последните капки, ме сепна пресипнал глас:

— Намира ли ти се още една?

Обърнах се. Пред мен стоеше Джони Поуг и оглеждаше ръкава и кожата над левия си лакът, по-угрижен, изглежда, от овъгленото яке, отколкото от изгорялата кожа.

Глава 68

— Поуг… какво стана?

Радостта да го видя жив се бореше с изненадата, че е оцелял.

Той не отговори и понеже продължих да го оглеждам, повтори:

— Вода?

— Разбира се. Съжалявам.

Подадох му бутилка. Той изпи половината и изля останалото върху главата си. Разтърка очи и се обърна към медика до мен:

— Би ли погледнал това?

Кимна към изгорената си ръка. Закашля се и се изплю. Сбърчи лице от вкуса на пепел в устата си.

Двама медици го сложиха да седне. Той отказа и да легне, и да вземе болкоуспокояващо. Единият понечи да среже ръкава му.

— Недей! — излая Поуг, разкопча якето и го свали. — Защо да го съсипваме?

Изгореното изглеждаше зле, но Поуг изгуби интерес към дейността на медиците.

— Какво стана? — попитах пак. — Как?…

— Огънят ме приклещи в ъгъла. Успях да се добера до стълбите на балкона, но те хвърлиха още една фосфорна граната. Убих последния противник, но пламъците ми препречваха пътя. Спуснах се по асансьорната шахта към приземния етаж, но си ударих главата и припаднах. Преди половин час се свестих, но не знаех какво ме чака отпред и излязох през аварийния изход отзад.

Обясних му, че Лавинг е направил същото.

— Защо куцаш?

Разказах му.

— Уф… Но разбрах, че си го пипнал.

— Не аз. Райън Кеслер.

Ухили се.

— Е… Как по-точно?

— Джоан.

Поуг изсумтя.

— Хмм… Съпругата му е дала зелена светлина. Ще се оправи ли?

— Така изглежда.

Поуг сбърчи лице — навярно защото продължаваха да го превързват или в отговор на доволната ми усмивка, че го виждам жив.

— Забележително момиче! Оранжев спрей! Прецака ни плановете. Но ми хареса как се гърчеше кучият син.

Характер…

— Поръчителят? — попита Поуг, взрян в просторните поля, отвъд които се простираха десетина шосета.

— Лавинг го предупреди. Но имам следи. Сътрудничката ми ги проверява.

Благодарих му за всичко. Уговорихме се да поддържаме връзка. Поискаше ли да напусне организацията си, бих го назначил на секундата при мен. Макар да не приличаше на човек, готов да отбягва заплахите, както трябва да постъпват пастирите.

Отблъснах се от пожарната кола, върху която се бях облегнал, и преместих леко тежестта си върху наранения пръст.

Болеше здравата! Издишах бавно. Замислих се колко ли щях да издържа, ако наистина имах представа къде е Аманда. Щях да проговоря, разбира се. Съществуват различни мнения относно достоверността на информацията, изтръгната с мъчения. Неоспорим е обаче фактът, че развързват езика. Болката винаги надвива решимостта да мълчиш.

Върнах се в колата и седнах пред волана. Затворих очи и оставих сълзите от спрея да се стичат на воля, което някак си смекчи и болката. Бутилираната вода не помогна особено, но пък сълзите свършиха работа.

Петнайсет минути по-късно получих имейл. Избърсах лице и присвил очи, прочетох какво е написала Клер Дюбоа в отговор на изпратената ми преди малко молба.

Четях съобщението иМ и обмислях концепцията за ендшпила.

Макар и приложима към множество игри, най-често се среща при шаха и тъкмо в този контекст я бях изучавал детайлно.

Когато наближава краят на играта и идва ред на ендшпила, поведението на играчите се променя коренно и готов съм да се закълна, над дъската винаги настава злокобна тишина. Оцелелите фигури приемат различни роли и значение. Пешките например стават жизненоважни. Не само защото могат да се придвижат до крайната линия и да се превърнат в царици, но и защото служат като защитни валове, ограничаващи ходовете на противника. През по-голямата част от играта царят се крие, закрилян от пажовете си. Но при ендшпила той често също се спуска в атака.

Всеки ход е съществен. На финала шансът погрешен ход да доведе до поражение се увеличава драстично.

При ендшпила изобилстват импровизациите, отчаянието, гениалните проблясъци и моментите на гибелна паника.

И изненадите.

Няколко минути се взирах в записките от разговора с Аманда и в имейла от Клер. После написах нов имейл с предупреждение съдържанието му да се пази в строга тайна. Споменавах неделния компютърен курс при хонорувания професор Питър Ю, който Аманда посещаваше в общинския колеж. През седмицата преподавателят работеше в софтуерната фирма «Глобал Софтуер Иновейшънс». Той бе раздал на Аманда и другите си ученици екземпляри от софтуер, който да изпробват — програмата за редактиране на снимки например, инсталирана на компютъра на Мари.

Най-интересният факт за Питър Ю обаче беше, че компанията му създаваше не само търговски и потребителски софтуер. «Глобал Софтуер Иновейшънс» — и специалността на Ю, както се оказа — разработваше военни програми за стратегически анализ на военни действия. Приложението му бе класифицирано като строго секретно.

Дописах имейла и го прочетох.

Пръстът ми се поколеба за миг. После натисна «Изпрати» и отправи посланието ми в ефира.

Вторник

«Целта на играта е да се открият отговорите на следните три въпроса:

1. Кой? Кой от заподозрените е извършителят?

2. Къде?

3. Как?»

Из инструкциите за играта «Улика»

Глава 69

В девет сутринта с протежето ми седяхме в един от вановете на нашата организация, паркиран на тиха уличка във Феър Оукс, Вирджиния, предградие на Феърфакс.

— Е? — попитах Клер Дюбоа, когато палецът иМ се насочи към бутона за изключване на мобилния иМ телефон. Беше се обадила да се осведоми за състоянието на Райън Кеслер.

— Справя се добре. Лекарят каза, че е стабилен. Така и не прозрях тези медицински термини. Стабилно състояние. Сериозно. Критично. Приличат на сигналите за опасност на Агенцията за сигурност. Оранжево, жълто, зелено, сиво-кафяво. Или каквито са там… Помагат ли някому? Не смятам. Някой си седи в някоя стая и ги измисля. И пилее парите на данъкоплатците.

Отметна кичур блестяща, кестенява коса зад ухото си. Жестът не бе озвучен — тази сутрин не носеше звънтящата гривна с медальони. От съображения за безопасност.

Райън се намираше в затворническа болница. Аманда, Джоан и Мари бяха в нова защитена къща, а Ахмад и клонингът, откарал Аманда предната вечер, бдяха над тях.

С Дюбоа дебнехме поръчителя.

Продължих наблюдението. Къщите около нас напомняха квартала на Райън Кеслер. Всяка пета беше ако не еднаква, то поне изградена по същия модел. Оглеждахме през храстите къща в колониален стил на две нива от другата страна на кучешки парк и детска площадка. Тук живееше Питър Ю, хоноруван професор по компютърни науки в колежа в Северна Вирджиния и софтуерен дизайнер в «Глобал Софтуер Иновейшънс». Главният офис на компанията се намираше в дълеския «технологичен коридор» — дузина офис сгради край магистралата, приютили корпорации, обвеяни със славата на технически спецове, най-вече защото бяха листвани на борсата «Насдак».

През бинокъла забелязах съмнително движение в задния двор.

Вдигнах моторолата и попитах паркиралия наблизо Фреди:

— Готови ли сме да влезем?

— Чудя се дали зрението не ме подвежда.

Присвих очи.

— Той е. Сигурен съм.

— По-млад си от мен, Корт. Очите първи се предават. Е, не първи, за жалост, но горе-долу… Почакай… момчетата ми сигнализират. В къщата има двама.

— Виждам втория — потвърдих.

— Някакъв здравеняк, предполагам. С бронежилетка ли си?

Погледнах към лекото сако на Клер, по-скоро към гърдите. Не за пръв път, признавам, но при сегашните обстоятелства в погледа ми не се четеше и капчица сексуален намек. Проверявах дали плътните найлонови пластини «Велкро» са поставени правилно. Знаех, че моята бронежилетка «Американ Боди Армър» е на точното място.

— Всичко е наред — уведомих Фреди.

— Добре. Да вървим. Момчетата и момичетата ми казват, че го виждат добре. Здравенякът е въоръжен. Автоматичен пистолет. В кобур на хълбока.

— Тръгваме. — Прекъснах връзката. — Няма да ти потрябва, но не си закопчавай сакото — казах на Дюбоа.

— Добре.

Ставаше дума за глока.

Всъщност бях напълно сигурен, че няма да иМ потрябва. Но си спомних мъжете в някогашната военна база в Лийсбърг. И Хенри Лавинг. От научните си изследвания — по-точно от историята — знаех, че отчаяните понякога се държат непредсказуемо. Освен това, въпреки че по наша преценка в къщата имаше двама души, цялата операция бе изпълнена с изненади.

Ванът ни и другите четири коли набраха бързо скорост и влетях на поляната пред къщата на професор Питър Ю, разоравайки трева и мачкайки храсти. Драматичната поява, която вероятно смятате за измислица на кинорежисьорите, всъщност е най-ефективният начин да сплашиш заподозрения.

Блъснахме вратите и изскочихме от колите с развени от влажния бриз сака. Аз накуцвах — пръстът все още ме болеше ужасно. С Дюбоа последвахме бавно осмината въоръжени тактически агенти, които нахълтаха в отворения гараж на Ю, размахали пистолети.

— На земята! ФБР! ФБР!

Виковете също са стандартна процедура. Отново за сплашване.

За секунди двамата мъже бяха проснати по корем, а ръцете им приковани в белезници на гърба. Друга група агенти влязоха в къщата, претърсиха я и се върнаха, оповестявайки:

— Чисто!

С Клер пристъпихме към двамата заподозрени, които агентите изправяха на крака.

Единият впи очи в мен с израз на недоумение, тутакси заменено от неприкрита омраза. Санди Албъртс, главен асистент на сенатор Лайънъл Стивънсън, изграчи:

— Корт? Аз… Корт?

Партньорът му, здравенякът, беше професионалист, вероятно от същото подразделение като мъжете, които с Поуг открихме в базата на Шосе 15. Той просто се намръщи и не каза нищо.

Фреди, най-старшият служител на реда измежду нас, обяви:

— Господин Албъртс, арестуван сте за отвличане на жител на Феърфакс — Аманда Кеслер — и по обвинение в заговор и убийство на федерален агент.

Албъртс ахна. Чувал съм подобен звук само от подплашено животно.

— Но…

Агентите претърсиха панталоните и сакото на здравеняка, но не откриха документи за самоличност.

— Ще ми кажеш ли кой си? — попита го Фреди.

Мъжът мълчеше.

Агентът сви рамене. Обърна се към един от сътрудниците си:

— Ще му вземем отпечатъци и ще го идентифицираме. И той ще отговаря за заговор. По-късно ще добавим още. — После Фреди каза на Албъртс: — Ще повдигнем и държавни обвинения. Тези са само щатски. За другите ще те уведоми държавният прокурор.

Следователят претърсваше съдържанието на раницата на Албъртс, изсипано на пода в гаража на Ю. И аз го прегледах. Документи, снимки, найлонови пликчета с улики — вероятно косми на Аманда Кеслер или нещо друго с нейното ДНК. Албъртс и здравенякът бяха дошли да подхвърлят «доказателства», уличаващи професор Ю.

— Санди — казах, — да поговорим малко за сенатор Стивънсън.

— Не знам какво имаш предвид — отвърна отчаяно асистентът.

Фреди се засмя под мустак.

— Разкрихме всичко.

— Какво по-точно?

— Е, като за начало — знаем, че сенаторът обича да изнася лекции в колежи. И обича да е в компанията на млади момичета.

Албъртс се ококори. После се опомни и сведе очи.

— През миналата година се запознал с ученичка — продължих аз — след поредната лекция в обществения колеж в Северна Вирджиния. Момичето се казвало Сюзън Маркъс. Помислил я за студентка в колежа. Но тя всъщност била гимназистка. Съученичка на Аманда Кеслер.

След като Дюбоа сглоби картината, се оказа, че проучвайки Стивънсън, бях попаднал на статията, описваща речта за «върховенството на закона», произнесена именно в този колеж.

— Не знаем дали я е поканил в кабинета си, в мотел или на задната седалка на лимузината си — добавих.

— Предстои — поправи ме Фреди. — Предстои да разберем.

— Но сме съвсем сигурни, че сенаторът е прекрачил границата на благоприличието.

— Лъжа!

Но възражението на Албъртс не прозвуча убедително.

— Сенаторът не е глупак. Не е предполагал, че е непълнолетна — продължих аз. — Видял я в колежа и решил, че е студентка, а не седемнайсетгодишна гимназистка. Във всеки случай става дума най-малко за изнасилване. Аманда Кеслер участвала на доброволни начала в училищната програма за превенция на автоагресията. Сюзън приела тежко случилото се и потърсила помощ. Разговаряла с Аманда. Споделила, че е въвлечена във връзка с по-възрастен мъж, и настояла да не разгласява инцидента. Аманда иМ уредила среща с психолог, но Сюзън се самоубила. Аманда приела тежко смъртта иМ и решила да посвети блога си на самоубийството на момичето, да открие причините, довели я дотам. Възнамерявала да разговаря с приятелите на Сюзън, с родителите иМ. Било въпрос на време да разбули истината.

Клер Дюбоа бе разговаряла цяла вечер с Аманда и беше събрала много факти, насочващи към заключението, че именно Стивънсън е съблазнил съученичката иМ.

— И — вметна Фреди — не сме съвсем убедени, че Сюзън сама е сложила край на живота си. Може да са иМ… помогнали.

Албъртс понечи да проговори, но затвори уста. Фреди — по-добър в драмата от мен — каза:

— О, канеше се да обясниш, че си прегледал заключението на съдебния медик? И защо всъщност си го сторил?

Тишина.

— Поставили са ти задача да откриеш всички, с които Аманда е разговаряла за смъртта на Сюзън — продължих аз. — Да намериш бележките иМ, всичко. И после да убиеш и нея.

Раменете на Албъртс увиснаха. Той се озърна наоколо. Аз изрекох мислите му — твърде уличаващи, за да ги сподели гласно:

— Знам, решил си, че сме нарочили «Глобал Софтуер Иновейшънс» и Питър Ю… Но това беше уловка, с която да те извадим на светло. Подозирах те, но нямах доказателства. Погрижих се да си сред хората, получили предупреждението за «Глобал». Знаех, че ако си виновен, ще дойдеш да подхвърлиш улики в дома на Ю.

— Напълно невинен съм. И искам адвокат.

— Съдействай ни, Санди — вразумително се намесих аз. — В кърпа си ни вързан. Хайде… — Погледнах към мускулестия му, мрачен съучастник. — Знам, че си го открил — него и наемниците в базата — чрез свои познайници в Комитета за въоръжена охрана. Нали? Те са те свързали с Хенри Лавинг. Те са осигурили хеликоптера. И в отчаян опит да разбереш какво сме научили, си отишъл при сенатора и си го посъветвал за негово добро да открие какво знам. Затова дойде в организацията, уж по проучване за незаконно подслушване.

Той избели безпомощно очи.

— Не поемай цялата отговорност, Санди. Съдействай ни… Знаем, че преди да заработиш за Стивънсън, си прекъснал всички връзки с лобистката организация, но и тя е замесена, нали?

Албъртс поклати безсилно глава.

— А политическият комитет, подкрепящ Стивънсън? Те искат да е галеникът на партията. Не могат да си позволят скандал. Кой от комитета е замесен?

Полуразплакан, Албъртс избъбра:

— Сенатор Стивънсън е велик мъж. — Възражението прозвуча и смешно, и много тъжно. — Той не знаеше…

— Какво? — попитах го твърдо. — Какво не знаеше?

Албъртс сведе рамене.

Погледнах към вана на ФБР от отсрещната страна на улицата. Вътре седяха собственикът на къщата, Питър Ю, и съпругата му. Бяха се съгласили да използваме дома им като капан, след като се престорят, че тръгват на работа. Албъртс също погледна натам и сякаш най-сетне осъзна колко дълбоко е затънал.

Стрелнах с очи Фреди, чието кимване ми даде картбланш да действам, и пристъпих към Албъртс:

— Ако ни съдействаш, ще сключим сделка.

— Да улича сенатора? — измърмори Албъртс.

— Че какво друго можеш да ни предложиш? — засмя се Фреди.

— Не мисля, че мога.

Думата «мисля» беше съществена. С нея Албъртс признаваше, че сме надделели. Обясних позицията си най-общо:

— Знам само, че можеш да прекараш в затвора целия си живот или далеч по-малка част. — Предоставих му време да възприеме казаното. После помахах на един агент да приближи. Обърнах се пак към Албъртс: — Сега ще те отведем в ареста. Обмисли чутото.

Той присви устни и затвори очи.

Когато го отведоха със съучастника му, Клер Дюбоа успя да ме разсмее, кимвайки към гърба на Албъртс с думите:

— Какво ми обясняваше веднъж за Затворническата дилема от Теорията на играта?

Глава 70

Седях в кабинета на Арън Елис, за кой ли път загледан в рисунките на децата му. Може би копа сено с кули. Или жълт замък, златен или месингов. Загадка.

Беше десет и половина сутринта. Клер Дюбоа се настани на стола до мен. Шефът ми каза:

— На път е.

— Всъщност — влетя в стаята друг глас — voilaМ! Той е тук.

Държавният прокурор Джейсън Уестърфийлд спря на прага.

— Защо говориш толкова мрачно днес, Арън? Ха! Шегичка! Разрешено ли е pour entrer?

Сега беше облечен като прокурор, съвсем различно от съботната камуфлажна дегизировка.

Елис махна към столовете пред масичката за кафе.

Стройният мъж влезе, последван от асистентката си Крис Тийзли. Неволно ме осени интересна идея — адютантките и на двама ни бяха привлекателни жени, по-млади с повече от десетилетие. Забелязах как Крис Тийзли стрелва с поглед непретенциозния костюм на Дюбоа и сребърната иМ гривна. Със съжаление отбелязах също, че протежето ми регистрира огледа.

— Е, да се залавяме за работа — подхвана Уестърфийлд. — Останах много изненадан, че врявата се вдигна толкова нависоко. — Поне този път усети колко абсурдно смесва метафорите и се поколеба. После продължи: — Сенатор. Хмм…

Дразнещият му тон и поведение не бяха се променили от предишната ни среща. Е, от всичките ни срещи.

Наместих леко крака си. Преглътнах болката. И се съсредоточих отново върху разговора.

— Та значи, Корт… Разказвай… s'il vous plait.

Повторих почти дословно речта си пред Санди Албъртс — че Лавинг е нает заради намерението на Аманда да посвети блога си на смъртта на ученичка, насилена от Стивънсън.

— Как се досети?

Обясних му, че идеята ми хрумна, когато разговарях с Аманда в колата пред изоставената военна база. От всичко, което научих за живота иМ през последния месец, вниманието ми привлече доброволното иМ участие в училищната програма за предотвратяване на автоагресията и блогът за самоубийството на Сюзън. Реших, че там се крие причината за наемането на Лавинг.

— Но как стигна до Стивънсън? — попита Тийзли.

— Сенаторът сам ми помогна. Стори ми се любопитно, че в самото начало на операцията личният му асистент дойде да проучва проблема с незаконното подслушване. Снощи помолих Клер да разбере дали Стивънсън наистина е насрочил изслушване по темата в сенатската комисия. Не беше.

Осъзнах как съм се подвел, че Стивънсън се е опълчил срещу незаконното подслушване от идеологически съображения; всъщност той никога не бе коментирал въпроса. Речта му в колежа — където навярно се е срещнал със Сюзън — беше класическа реторика за върховенството на закона.

— С Албъртс просто бяха скроили план да надничат над рамото ми, докато охранявам Кеслерови.

Спогледахме се с Арън. Уестърфийлд очевидно не знаеше за простъпката ми преди няколко години, когато включих нелегално Лавинг в списъците за подслушване. Сигурно и Стивънсън нямаше представа. Случаят можеше да изскочи наяве. Или не. Бъдещето щеше да покаже.

— Хрумна ми, че Стивънсън се слави като почитател на по-млади жени. И редовно чете лекции в колежи. От Охайо е, недалеч от Чарлстън, Западна Вирджиния. Подходящ сборен пункт за среща с Лавинг. Помолих Клер да провери телефоните и пътническите документи, да потърси дали в миналото не е плащал на жени да се откажат от съдебно преследване. — Свих рамене. — Беше хипотеза, не бях сто процента сигурен, затова организирах ужилването с «Глобал Софтуер», за да видя дали Албъртс ще се хване на въдицата и ще се опита да натопи Питър Ю.

— Да, видях сигнала за компанията — кисело вметна Уестърфийлд, мислейки навярно как за пореден път съм подвел и него, макар в случая да не му бях подхвърлил кокал за отвличане на вниманието.

— Убеден съм, че Албъртс ще проговори.

Затворническа дилема…

— Но да похитиш момиче с намерение да го измъчваш… и да използваш наемници от сферата на сигурността… Мащабна операция, екстремна. Защо? И защо срокът беше до понеделник? Защо информацията им трябваше до снощи?

Очевидно беше. Обясних:

— Първо, естествено, Стивънсън не е искал да отиде зад решетките и се е опитал да смълчи всички свидетели, които могат да го свържат със смъртта на Сюзън. Но са замесени и други лица.

Уестърфийлд наостри уши. Конспиративните теории въздействат безотказно.

— Какво имаш предвид? — попита.

— Кандидатът за Върховния съд, например. Гласуването в сената е утре. Аманда щеше да пише за Сюзън цяла седмица, да търси причините за самоубийството.

Затова бяха наредили на Лавинг да се добере до момичето до понеделник. Прокурорът каза:

— Все пак не схващам връзката.

Уточних, че Стивънсън е човекът, сформирал коалицията за избирането на съдията с десни убеждения.

— Мобилизирал крехко мнозинство — от един глас. В случай че го задържат или само да замесят името му в скандал за изнасилване, коалицията щяла да се разпадне и републиканските амбиции да рухнат. Сигурен съм, че са замесени хора от политическата организация, подкрепяща Стивънсън, както и от лобистката фирма на Албъртс.

В очите на Уестърфийлд блесна хищен плам.

— Това ми харесва.

— Виж яростта, партизанщината. Мнозина са готови на всичко, за да извоюват съмишлениците им победа.

В Конгреса крещят оглушително… Крещят навсякъде.

Уестърфийлд погледна към Тийзли, която настървено си вземаше бележки, и повтори:

— Това ми харесва, Корт. Добре…

Но очевидно имаше едно наум. Подготвих се да го чуя.

— Само че… — Той се залюля върху кльощавия си задник и вдигна очи към тавана. По лицето му се изписа съжаление — искрено или мнимо. — Как ти се струва да се пенсионираш с лавров венец?

— Да се пенсионира? — възкликна Арън Елис.

— Нали си спомняш как ни изигра. Предположих, че става дума за празния ван.

— За какво говориш, Джейсън? — попита Елис.

— За инцидента с прехвърлянето на Кеслерови в ареста. Доста неловка ситуация.

Ще има последствия. Излъга ме безочливо…

Предположих, че е присъствал главният прокурор или някой друг от високите етажи на правосъдното министерство. С надеждата да изслуша показанията на Райън Кеслер, прославеното ченге. И кариерата на Уестърфийлд е била поставена на карта.

— Мисля, че оставката ще свърши работа. И едно извинително писмо, в което уведомяваш властите, че си действал на своя глава. — Отново клишета. Не беше ли му направил някой съдия забележка за изтърканите метафори? Уестърфийлд продължи: — Ще се погрижа да получиш всички облаги, разбира се. Но си струва да обмислиш завой към частните охранителни компании. Хей! Та там ще получаваш двойно! Мога дори да ти съдействам.

— Джейсън… — прекъсна го Елис.

— Съжалявам. Наистина — невъзмутимо продължи Уестърфийлд. Отново с мрачно, тревожно лице. — Но ако не приемеш… неприятно ми е да го кажа, но… дочух нещо за подслушване без съдебна заповед.

Усетих как няколко чифта очи се насочват към мен.

Значи Уестърфийлд ми беше напипал слабото място. Много слабо място.

— Ще си стиснем ли ръцете? — попита прокурорът. — И всеки да поеме по своя път. Не ти ли омръзна да си на прицел, Корт?

«Сделката на Неш», кръстена на известния математик Джон Неш, е любима на теоретиците на играта. И на мен. Подобно на Затворническата дилема и тя е с отворен край. Става дума за следното — двама играчи се състезават за част от нещо делимо. Да речем двама началници, които трябва да си поделят административен асистент с работно време от четирийсет часа седмично. Всеки играч написва на лист хартия по колко часа иска да работи за него асистентът, без да знае желанието на другия. Ако сборът се равнява на четирийсет или по-малко, всеки получава асистента за поисканото време. Ако сборът надвишава четирийсет, никой не получава асистента.

Сега очевидно се бях превърнал в обект на подялба между Елис и Уестърфийлд.

Теорията на играта обаче е приложима само ако правилата са договорени ясно предварително. В «Сделката на Наш», разиграваща се в този случай, и двамата играчи не подозираха един фактор — че обектът на сделката — тоест аз — също може да се окаже участник в играта.

Уестърфийлд и Елис се впуснаха да предлагат варианти за достоен изход от положението, на които не обърнах никакво внимание.

— Джейсън? — прекъснах ги след малко. Той млъкна и ме погледна.

— Няма да напусна. Няма да пиша никакви писма. Ти ще забравиш случая.

И Елис, и Уестърфийлд примигнаха. Прокурорът впери очи към не по-малко изненаданата си асистентка, която опипваше перлите си.

Хладна усмивка раздели тесните устни на Уестърфийлд.

— Да не би да…

Не пожела да изрече «да ме заплашваш», но злокобното изречение се бе насочило точно в тази посока.

— Корт, спокойно — намеси се Елис. — Ще измислим нещо. Има място за компромиси.

Станах и затворих вратата.

Уестърфийлд изглеждаше объркан. Елис мечтаеше да е другаде. Дюбоа си позволи нещо като усмивка. Копие на моята.

— Имаш думата — казах иМ и се облегнах назад.

Уча протежетата си как да се справят с професионални убийци и поръчители. Уча ги и как да се справят със съратниците ни.

Тя се обърна към Уестърфийлд и подхвана любезно:

— Сър, докато разследвахме случая с господин Албъртс и сенатор Стивънсън, решихме за уместно да открием точно кога и как са разбрали, че с операцията по охраната на Кеслерови е натоварена нашата организация. Съществен въпрос, който измъчваше мен и Корт. Няма, разбира се, официални документи, оповестяващи естеството и срока на задачите ни. Жизненоважно е организацията ни да остава възможно най-анонимна. Както навярно се досещате, не бихме могли да действаме ефективно, ако всеки наднича и си пъха носа в работата ни. Всъщност всички агенции в съдебната система получават изрични указания да не споменават за съществуването ни и още по-малко за поетите от нас ангажименти.

— Пъхане на носове? — вдигна раздразнено ръце Уестърфийлд с подтекст: «Давай по същество».

— Телефонните разпечатки — получени със съответната съдебна заповед, разбира се — свидетелстват, че Санди Албъртс се е обаждал в кабинета ви един час преди да дойде тук в събота да обсъжда темата за нелегалното подслушване с директор Елис и с Корт. Преди това телефонно обаждане нито Албъртс, нито сенатор Стивънсън са знаели, че сме включени в случая «Кеслер».

— Моят кабинет? Какъв абсурд!

Дюбоа примигна.

— Всъщност не, сър. Ето ви телефонните разпечатки. — Тя разтвори папката и гривната иМ звънна като камбанка. Тактическите операции бяха приключили и тя си беше закичила пак любимото бижу. — Подчертала съм с жълто информацията. В малко по-светъл цвят, отколкото бих желала. Но ги виждате, нали? Опитах и със синьо. Но ми се стори твърде тъмно.

Крис Тийзли стискаше трескаво бележника си. Симпатичното иМ бледо лице стана мораво. Перлите сякаш отразиха промяната в тена иМ, но може би въображението ме подвеждаше.

Тя прошепна:

— Албъртс знаеше за Кеслерови. Знаеше името. Предположих… че се интересува просто кой е назначен да ги охранява. Само това попита. Помислих… помислих… че няма проблем.

Клер Дюбоа, слава богу, не отклони очи от Уестърфийлд и не погледна дори за милисекунда към злощастната си колежка.

— А, да… — проточи прокурорът.

След миг, през който единственият звук в стаята долиташе от гривната на Дюбоа, която прибираше документите в куфарчето си, Уестърфийлд издаде напред долната си устна:

— Най-добре да се заемаме да пратим в затвора сенатора et son ami. — Стана. Асистентката му го последва. — Довиждане, джентълмени… и дами.

Двамата излязоха.

Очевидно неговото слабо място беше по-уязвимо от моето.

Глава 71

Отворих сейфа в кабинета си и извадих играта, която бях получил в събота.

Когато развих меката опаковка и вдигнах капака, ме лъхна миризма на стара хартия и картон. И много приятно ухание на кедър. Харесва ми, че игрите имат история. Тази специално бе купена от магазина през 1949 година. Беше преминала през няколко поколения от едно семейство или пък я бяха продали на търг или на някой пансион в Ню Ингланд, където са я сложили в салона за забавление на гостите през мрачните съботни следобеди, когато дъждът е възпрепятствал разходките сред природата.

Мирисът на нафталин подсказваше, че напоследък е пребивавала в някой скрин. Дъската беше протъркана и лекьосана — една от причините да я купя на сметка — та се запитах колцина ли са движили пуловете между двата иМ края, кои са били те, какво ли правят сега, ако са още между живите.

Въпреки находчивостта си и съвършената графика, компютърните игри не могат да съперничат на обаянието на триизмерните си предшественици.

Пуснах играта в пазарския плик. Беше четири следобед и се канех да се прибирам у дома.

Върху бюфета в отсрещния край на кабинета ми светеше екранът на малък телевизор с изключен звук. Погледнах натам и видях, че Си Ен Ен тръби: «Актуална новина». Дюбоа не би пропуснала да поразсъждава над израза — актуална новина, новината на деня, новините накратко…

Прочетох текста — Лайънел Стивънсън обявил, че напуска незабавно Сената. Бил обект на разследване, но подробности не се съобщавали. Арестували Санди Албъртс, личния му асистент, както и директора на Комитета за политическа активност, подкрепящ сенатора, и партньор на Албъртс в бившата му лобистка фирма.

Каквито и недостатъци да имаше Уестърфийлд, мудността определено не беше сред тях.

Сепна ме глас откъм прага. Изключих телевизора.

— Готова съм — каза секретарката ми Барбара. — А ти?

Взех документа и го прочетох. Заповедта, освобождаваща Кеслерови от опеката ни, беше чиста формалност — ако наемният убиец например не беше разбрал, че поръчителят е задържан, и нападнеше подопечните ни, щяхме да се озовем на мястото на мига, независимо че на книга не отговаряхме вече за тях. Но ние сме федерална агенция като всяка друга и това означава попълване на много бланки, половината от които финансови отчети, убеден съм. Подадох подписания документ на Барбара и иМ съобщих, че ще се върна след три дни, може би четири, но винаги може да ми се обади. Знаеше го, но реших да иМ напомня за собствено успокоение.

— Почини си. — Майчинският съвет погали слуха ми. — Не изглеждаш много добре.

Ефектът от сълзотворния спрей беше отшумял, доколкото усещах. Намръщих се. Тя обясни:

— Още накуцваш.

— Нищожна драскотина.

— Остави пръста да заздравее.

Засмях се с пълното съзнание, че никога не бих успял да съчиня подобна реплика. Мари и Фреди бяха прави — не се шегувам често. Но се зарекох да запомня фразата с пръста и заздравяването, макар да се съмнявах, че ще стане.

Взех играта, компютъра и раницата с дрехи и отидох в офиса на Дюбоа. Тя разговаряше по телефона. Игривият тон ми подсказа, че навярно от другата страна беше любителят на котки. Или нов любител на котки. Във всеки случай моментът очевидно беше назрял за романтична вечеря. Тя му описваше — с типичните подробности и отклонения — пилешкото блюдо, което бе намислила.

Помахах иМ за довиждане. Тя вдигна показалец да почакам минутка.

Но аз не исках да затваря. Прошепнах:

— Трябва да вървя. И благодаря. Добра работа!

Усмивката беше бледа, но очите иМ светнаха. Спомних си, че когато Аби Фалоу ме хвалеше, реагирах съвсем иначе. Свеждах очи и отклонявах комплимента. Реших, че Дюбоа е на по-прав път. Шегуваше се понякога, споделяше странните си наблюдения, говореше си сама. Претегляше чувствата и в двете посоки — навън и навътре. Така трябваше. Ако можех да върна времето и да се променя, бих се променил.

Но миналото си е минало. Не само се появява в най-неочаквани и най-неудобни моменти, но е застинало като скала.

Оставих я да довърши кулинарния монолог и отидох в гаража да взема личната си кола — тъмночервено «Волво». Кариерата ми не е от най-безопасните на света, но карам същата марка, на която татко — застрахователният адвокат — поверяваше живота на семейството си. Не изглежда стилно, но кой се нуждае от стил? Разходът на гориво обаче е приличен.

Тъкмо свивах по «Кинг Стрийт», когато получих съобщение. Отбих встрани и го прочетох. Подвоумих се, вперил поглед към Масонския храм.

Глава 72

Джоан Кеслер ме чакаше в «Галерия» в Тайсънс Корнър — по-модерния от двата търговски центъра, долепени един до друг край магистралата в съседство с административната сграда, където бях разпитвал Аслан Цагаев.

В «Галерия» се помещават магазини на «Риц-Карлтън», «Дебиърс» и «Версаче» и винаги съм се чудил как оцелява, понеже освен по Коледа винаги е почти безлюдна.

Седнала до поразклатена маса, Джоан стискаше чаша чай в просторната зала в центъра на мола. Пак «Старбъкс».

Около месец след приключването на операцията подопечните запазват кодираните си телефони — за всеки случай. След това софтуерът блокира кодовете и номерата и те ги изпращат в пощенска кутия или ги изхвърлят. Преди половин час бях получил съобщение от Джоан с молба за среща.

Вече се бях обадил на нея, на Райън, и разбира се, на Аманда и им бях обяснил всичко. Взехме си сбогом. Подписах и документа, прекратяващ официално операцията.

Очевидно не съвсем.

Взех си кафе и седнах при вглъбената жена.

— Как се чувстваш? — попита ме тя.

Изпитвах неудобство да обсъждам болежки и незараснали пръсти на краката и лаконично отвърнах:

— Добре. А Райън?

— Възстановява се. Утре се прибира вкъщи.

— Аманда?

— Добре е. Взела е на мушка корупцията във Вашингтон.

— Наглеждай блоговете иМ — казах. — Не бива да ме споменава.

— Вече проведох този разговор — усмихна се Джоан.

— Гледа ли новините? За Стивънсън?

— Да… Виж, Корт, останах с усещането, че никой от нас не ти благодари както трябва. Мислех си за всичко, което направи. Едва не те убиха. А ние не сме ти близки. Ние сме никои.

Възцари се неловко мълчание.

— Вие сте работата ми — наруших го най-сетне.

— Въпреки това ти благодаря.

Разбирах обаче, че поиска да се срещнем не само за да ми изкаже признателност. След известно време Джоан добави:

— Има и още нещо. Една молба. Не бива, но… не знаех към кого другиго да се обърна.

— Разбира се. Давай.

— Става дума за Мари. — Джоан приведе глава. — И тук се провалих.

Чаках, съзерцавайки зяпачите пред витрините.

— Отказва да разговаря с мен, но случайно дочух. Пак се пренася при Андрю. Опитах се да я разубедя, но тя дори не ме изслуша. Грабна си куфара и излетя през вратата… Тя пак ще се остави да я нарани.

Джоан ме докосна по ръката. Странно усещане. Когато възприемаш подопечните си като пионки, които трябва да пазиш, физическият контакт не е обичайно явление. Аби ни съветваше да го отбягваме.

Тази мисъл, разбира се, ми навя спомени за целувката на Мари над река Потомак.

— Ще поговориш ли с нея? — прошепна Джоан. — Моля те. Знам, че не ти влиза в задълженията. Но тя отказва да ме изслуша. Може би никога няма да ми проговори…

В очите иМ блеснаха сълзи. Едва за втори път, откакто я познавах.

Чувствах се неловко.

— Къде е сега?

— Уговори си среща с него след час във Вашингтон Парк.

Както ясно съм обяснил на Клер Дюбоа и другите ми протежета, задачата на пастира приключва в мига, когато арестуват или неутрализират поръчителя и наемниците му. Терапията, разводите, трагичните инциденти, щастливите завършеци — всички тези възможни финали нямат нищо общо с нас. Когато след преживяния ужас животът на Кеслерови потечеше в нормалното си русло — по един или друг начин — аз щях да съм в ново убежище или някъде по пътищата, пазейки нови подопечни.

— Моля те.

Отново си спомних зъберите над река Потомак. И буйно разпенените иМ води под мен.

— Добре…

Тя притисна още по-силно ръката ми.

— О, благодаря ти…

Избърса сълзите. Станах.

— Корт…

Обърнах се.

— Веднъж стана дума какво е да вкусиш от два живота. Да имаш професия като твоята или моята и после да създадеш семейство… Казах, че е невъзможно да имаш и двете. Но не съм съвсем сигурна. Може би ти ще успееш. Ако постъпваш, както трябва. — По лицето иМ грейна нехарактерна усмивка. — И ако го желаеш истински.

Не знаех как да иМ отговоря. Кимнах за сбогом и накуцвайки леко, тръгнах към колата.

След четирийсет минути пристигнах във Вашингтон Парк, недалеч от Дюпон Съркъл. Паркът беше малък, наследство от ранните дни на града. В града слагат нови пейки. Чувам, че били изработени от рециклирани гуми и картонени опаковки. Много екологично и благотворно за човечеството, разбира се, но аз предпочитам по-старите, като тези тук. Изглеждат, сякаш са от времето, когато Теди Рузвелт е работел на три мили оттук, на Пенсилвания Авеню. Черно ковано желязо, ръждясало тук-там, с дървени греди за седалки, грапави от честото немарливо пребоядисване.

През парка минаха мъж и жена, поспряха да разгледат един храст — камелия, струва ми се, разцъфнала пищно, и продължиха. След минута паркът опустя. Денят беше ветровит, облачен. Паркирах така, че да виждам всички пейки и да забележа Мари, откъдето и да се появи. Изключих двигателя и спуснах козирката на предното стъкло. Бях достатъчно невидим. Опитах да иМ позвъня, но се включи гласовата поща. Предположих, че е изключила телефона си, за да не се обажда сестра иМ.

После дойде още един човек. Обезсърчено познах Андрю — Клер Дюбоа ми бе изпратила негова снимка, когато я помолих да го проучи като възможен поръчител в случая с Кеслерови. Разговаряше по телефона и ходеше нехайно по алеята. Озърна се, постоя прав и накрая седна. Кръстоса крака. Не виждах изражението му — намирах се на четирийсетина крачки — но не се усмихваше и жестовете му излъчваха раздразнение. Би бил лесен противник в игра — заради темперамента и реещия се ум.

Понеже той пристигна пръв, шансовете ми да поговоря с Мари намаляваха, освен ако не я пресрещнех по пътя.

И този вариант обаче отпадна. В същия момент тя се появи откъм другия край на парка. За разлика от Андрю се усмихваше, очевидно радостна, че го вижда. Стъпваше ведро, понесла малък хартиен плик «Нейман Маркъс» и чантата с фотоапарата. Зад нея като кученце се търкаляше вече познатият ми куфар на колелца. Подарък ли имаше в плика? Предположих, че се е завърнала към колебливата си детинска роля към стремежа за мъжко одобрение, който бях забелязал, когато оставяше съобщение на телефона на Андрю. С него се държеше съвсем различно, отколкото с някого като, да речем, мен.

Господин екскурзовод…

Андрю я забеляза и кимна, но не се усмихна и не изключи телефона. Почудих се дали не води безсмислен разговор, за да демонстрира превъзходство. Животните проявяват доминантно поведение като това, но го правят от инстинкт за самосъхранение, а не от егоизъм. Знаех, че Андрю е наранявал Мари преди, и от пренебрежителното му отношение съдех, че и сега е заплаха за нея, както смяташе Джоан. Нещо в начина, по който я огледа. В очите му припламна гняв. Любопитно, но рядко го забелязвам у поръчителите и наемниците, наблюдавам го само у подопечните. Гневът е непрофесионална проява и наемник, който губи самообладание, не оцелява дълго, защото допуска грешки.

Понеже работната ми седмица бе приключила, бях оставил глока в заключеното чекмедже на бюрото ми. Все пак винаги можех да се обадя в полицията. Наблюдавах напрегнато, претегляйки всички съществени подробности. Той носеше ръкавици. По-рано бях забелязал, че на хълбока му се очертава нещо твърдо. Носеше голяма раница, която може би съдържаше оръжие. Не носеше очила, които да подсказват уязвимост и да предоставят на противника предимство в битката или в бягството. Андрю очевидно беше силен и в добра форма.

Недостатъчна информация… но все пак ми даваше някаква представа за опонента и стратегията му.

Мари обаче сякаш не забелязваше заплахата и явно беше доволна от срещата. Тя седна усмихнато, целуна го по бузата, до която не бе долепен телефонът. Той я улови за ръката и миг-два не иМ обърна повече внимание.

После приключи разговора, прибра телефона и се обърна усмихнато към нея. Не чувах думите, но разговорът изглеждаше безобиден. Сигурно я питаше къде е била през последните дни, а тя му каза истината — разбрах от изписалата се по лицето му изненада. Накрая той се разсмя.

«Каквото и да мислиш, че става, Корт, както и да ти се струва на пръв поглед, недей да градиш хипотези. Наблюдавай внимателно.»

Разбира се, Аби.

Ухилването на Андрю се превърна в похотлива усмивка и той я прегърна. Прошепна нещо — навярно покана да се прибират в апартамента му. От проучването на Дюбоа знаех, че живее недалеч оттук.

Мари поклати глава и отблъсна ръката му от рамото си. Премести се встрани. Помълча малко, пое дълбоко дъх и заговори, отбягвайки очите му. Отначало изглеждаше смутена, но после набра скорост и се взря в безизразното му лице.

Той махна с ръка и се приведе към нея. Каза нещо, но тя поклати глава.

Взе чантата и извади снимка в рамка — натюрморта, който бях забелязал в къщата на Кеслерови. Сега разбрах, че сигурно иМ е подарък от Андрю. Негова фотография. Подаде му я.

Е, интересно. Мари скъсваше с него.

Той погледна снимката и се усмихна тъжно. Заобяснява иМ нещо. Приведе се за целувка, но тя се отмести още малко.

Той кимна. После скочи гневно и хвърли снимката към тротоара. Тя се разби на парчета. Мари се присви, за да избегне отломките. Той се протегна и я сграбчи за ръката. Тя сбърчи чело и извика от болка. Дланта в ръкавица се сви в юмрук.

Аз отворих вратата и излязох бързо…

В същия миг Мари се изправи и му залепи силна плесница. Андрю не очакваше съпротива и ударът го свари неподготвен. Мари го бе улучила по носа — болката сигурно беше непоносима; знаех го от личен опит, понеже един подопечен веднъж ме блъсна неволно с лакът.

Андрю се строполи върху пейката, превит одве, стиснал окървавеното ли лице.

— Мръсна кучка!

— Казах ти, че няма връщане назад — твърдо отсече тя.

Извън колата ги чувах ясно.

Той стана отново и се пресегна слепешката към нея, но тя го бутна спокойно и силно. С просълзени от болката очи, той се олюля и падна върху алеята. Изправи се на крака и отстъпи назад, ровейки из джобовете си за хартиена кърпичка.

— Ти ме удари, кучко! Ще се обадя в полицията!

— Няма проблем — отвърна невъзмутимо тя. — Само ще ти напомня, че зет ми е полицай. С радост ще си поговори с теб. Ще доведе и приятелите си.

Доволно отбелязах, че под моя опека Мари се бе научила да открива — и да използва — слабите места на противника.

Погледна го — сякаш със съжаление.

— Повече не ми се обаждай.

После преметна чантата с камерата през рамо, обърна се и теглейки куфара, бавно се отдалечи. Почаках да видя дали Андрю ще я последва. Явно се двоумеше. Грабна останките от раздробената рамка и ги запрати още веднъж към земята. После пое в обратната посока, притиснал с ръкавицата кървящия си нос.

Аз се върнах в колата, включих двигателя и тръгнах в посоката, накъдето се отправи Мари. Забелязах я на следващата пресечка. Чакаше на светофара. Прокара ръка през косата си и вдигна глава към тъмнеещото небе. Сигурно долавяше сладкия дъх на есенни листа и още по-сладкия мирис на пушек от камина, който долиташе и до мен през отворения прозорец на волвото.

Светна зелено. Мари пресече улицата и тръгна към високия огледален «Хаят».

Аз паркирах пред хотела и показах служебната си карта на пътния полицай, който кимна и продължи нататък.

Изключих двигателя.

Видях как Мари влиза през въртящата се врата. Озърна се и застана пред рецепцията, подавайки куфара си на пиколото. Поздрави мъжа на рецепцията и извади личната си карта от портфейла.

Уверил се, че и последният ми подопечен е в безопасност, аз най-сетне включих колата и се влях в потока коли, за да се прибера у дома.