Пастирът

— Боли ли много?

— Малко. Търпи се. Но се възползвам максимално от ситуацията. — Засмя се и обясни: — Снимах в центъра на Вашингтон, а един задник говореше по телефона и ме блъсна по стълбите. Дори не се извини, представете си. Изгледа ме укоризнено, задето се пречкам в краката на хората, които бързат да вършат истинска работа.

Не се интересувах от причината за нараняването, а само от състоянието иМ, но Мари продължи да се възмущава на висок глас:

— Няколко дни не можех да снимам, бях много зашеметена. Трябваше да му запиша името. И да го съдя. — Гласът иМ замря. Погледна към мен: — Хей, господин екскурзовод? Може ли да се обадя на приятеля си? Моля те? От сърце. — Детинските нотки звъннаха отново.

— На кого?

— Мъжа, при когото исках да отида. Преди Терминатора да ми провали плановете. Бяхме си уговорили среща в шест. Ще се притесни, ако не се появя.

— Мар, не мислиш ли, че е по-добре да не звъниш? — обади се Джоан. — Андрю ще се досети. Искам да кажа, нали агент Корт ти забрани да използваш уличния автомат?

— Просто не исках да се бавим там — вметнах. — Но ако държиш да се обадиш, няма проблем. Уместно предложение. Нищо чудно да полюбопитства и да се отбие в къщата, а Лавинг вече знае адреса ви.

Подадох иМ кодирания си телефон.

— Само по-кратко. Не споменавай къде се намираме и какво се е случило. Ясно?

— Да.

Мари загърби лекомислената поза и по лицето иМ се изписа неохота. Защото разбра, предполагам, че всички ще чуем разговора. Или просто иМ беше неприятно да променя плановете си. Най-сетне набра номера. Надзърнах в огледалото и забелязах, че раменете иМ са изопнати от напрежение. След миг обаче тялото иМ се отпусна; прецених, че се е включил телефонният секретар на Андрю. Мари отново се превърна в тийнейджър: «Привет, аз съм… Хмм, чувствам се зле. Много искам да те видя, но няма да успея. Изникна проблем. Сериозен. Семеен. Много е важно. Налага се да отложим срещата. Ще ти се обадя при първа възможност. Желая ти хубав ден. Съжалявам».

Прекъсна връзката и ми подаде телефона. Ръката иМ трепереше леко. Без никаква връзка попита Джоан как планира да прекарат Деня на благодарността и двете се впуснаха в разговор, който спрях да слушам.

Потокът от коли се разреди и аз увеличих скоростта. Но понеже не ни следваше никой, надвишавах ограничението с не повече от шест мили в час. Организацията ми не използва правителствени табели — всички автомобили са регистрирани като собственост на дузина търговски корпорации или фондации — та ако някой полицай ни засечеше, щеше да ни спре и да попаднем в неудобна и рискована ситуация.

— Един въпрос? — прошепна Райън.

— Разбира се.

— В къщата бяха двама, нали? Лавинг и партньорът му?

— Вероятно. Възможно е да са били трима или повече, но той предпочита да работи с един.

— Е, мисля си… ние бяхме шестима — агентите плюс мен. Можехме да го задържим.

Беше си спомнил плана, който по-рано му споменах — да хванем Лавинг.

Изгледах го многозначително, после отново насочих очи към пътя.

— Агентите в колата? Бяха обезвредени.

— Вярно. Но…

— Обмислях атака — продължих, — но моментът не беше подходящ. Боях се да не въвлече госпожа Нокс, а и други заложници от квартала. Той винаги включва странични лица. Запазена марка.

— Предполагам — проточи бавно Райън. — Не бях се сетил.

Той отново се отдаде на съзерцание. Погледнах го. Не личеше да разбира, че го подвеждам.

Както бях научил от наставника си и както сега поучавам Дюбоа, най-важният въпрос е: «Каква е целта и как най-ефективно да я постигна?». Всичко останало няма значение. Това е законът в бизнеса, медицината, науката, академичната работа. Такъв е законът и в сферата на охраната — дейност като всяка друга. Аби казваше: «Разочарованието, накърнените чувства, отмъстителността, въодушевлението, гордостта са безпредметни».

Изчезваш. Загърбваш чувствата, желанията, самолюбието. Превръщаш се в нищо. В пара.

Част от ефективността се заключава в умението да подбереш най-добрата стратегия, за да накараш подопечните си да постъпват, както пожелаеш. Някои са по-податливи на разпореждания, други — на аргументи.

Трети се налага да мамиш.

Версията, че се нуждая от помощта на Райън Кеслер, за да заловя Хенри Лавинг, беше пълна безсмислица.

Макар и граничеща с истината — действително исках да задържа Лавинг — тя все пак беше само ход, разигран, за да спечеля Райън. Разработих тактиката след срещата с него и на базата на предоставените от Дюбоа подробности за инцидента в закусвалнята, където той се бе проявил като герой. Спасяването на клиентите и последвалата любовна история не ме интересуваха; важното беше как случаят бе повлиял на Райън. Някога деен мъж, сега лишен от възможността да работи на улицата, където се чувства в стихията си, с осакатен крак, принуден да разследва финансови престъпления предимно от бюрото и да обработва счетоводни документи. Трябваше да играя по струната, която ще досегне сърцето му — мъжествената му, каубойска страна.

Затова му отредих на думи ролята на партньор. Понеже никога не бих му позволил да я изпълни, ще си кажете, че стратегията ми е подвеждаща, дори подла. Донякъде е така.

Но: каква е целта, как най-ефективно се постига?

Трябваше да го накарам да повярва, че сам съм безсилен срещу Лавинг. Стори ми се, че съм се издал, но Райън явно се беше хванал на въдицата. Тази техника — да накараш подопечните да ти съдействат, разкривайки желанията и слабостите им — наричахме «стръв и въдица». Научих я от Аби Фалоу. Немислимо е, естествено, да прибягваме до тяхната помощ при залавянето на противника, но разликата между детектив Райън Кеслер, който ме посрещна на прага едва преди час и половина, и мъжът до мен сега беше съществена.

В същия момент усетих, че полицаят се напряга. Погледнах в огледалото за задно виждане. Бежова или бежовата кола беше отново зад нас. Движеше се с почти същата скорост — само три мили в час над ограничението.

Мари забеляза, че се озъртаме назад, вместо да следим пътя.

— Какво има? — попита, възкресила стреснатия си тон, с разширени очи и изопнат гръб.

— Една кола. Струва ми се, че ни следваше преди малко. Изчезна за известно време. Сега се появи пак.

Райън ме изгледа нетърпеливо. Време беше да реша.

Намалих скоростта, за да ни настигне бежовата кола. После се озърнах назад и твърдо наредих:

— Давай! Сега е моментът!

Глава 8

Райън Кеслер примигна.

— В гумите ли да се целя? Или в шофьора?

— Не! Не! — бързо го възпрях. Не говорех на него, а на жената, която срещна погледа ми в огледалото за задно виждане. — Мари, с камерата! Снимай номера!

Апаратът «Канон» на младата жена притежаваше впечатляващ телеобектив. Трябваше ми табелата на колата, която се намираше твърде назад, за да я видя с невъоръжено око.

— О! — Райън се отпусна назад. Изглеждаше разочарован.

Мари занатиска бутоните на камерата, извърна се и снима. Чу се характерното цъкане и бръмчене на рефлексните камери с един обектив. Почудих се дали при дигиталните камери, разпространени повсеместно днес, шумът е просто аудио ефект.

Миг по-късно Мари се взираше в екрана.

— Разчитам я.

— Добре. Изчакай малко.

Обадих се на Фреди и го помолих незабавно да проверят табелата.

Мари ми съобщи буквите и цифрите, а аз ги изрецитирах в телефона.

Райън пак се озърташе назад, стиснал револвера.

Фреди се обади пак след по-малко от шейсет секунди. Смееше се.

— Регистрирана на някой си Джими Чън. Има ресторант в Принс Уилям. Синът му шофира, разнася рекламни брошури за ресторанта. Взех му номера и говорих с хлапето. Каза, че е зад сив седан — нуждаел се от измиване, между другото — и май някой току-що го снимал, което не го зарадвало никак. Менюто им е добро, Корт. Специалитетът е пиле а ла «Генерал Цо». Съществувал ли е наистина такъв генерал?

— Благодаря, Фреди.

Прекъснах връзката и забелязах, че пътниците са впили очи в мен.

— Няма проблем. Доставка на китайска храна.

След секунда Мари се обади:

— Да поръчаме.

Откъм сестра иМ долетя пресеклив смях. Райън сякаш не я чу.

След като автомобилът се оказа безопасен, се поотпуснах и се съсредоточих в ритъма на движението. Обичах да шофирам. Като тийнейджър нямах кола. Но татко — адвокат в застрахователна компания, при това добър — се погрижи да се науча да шофирам сигурно и умело. Осъзнаеш ли, че повечето хора на пътя са идиоти — а заради естеството на работата си той го знаеше от личен опит — и вземеш ли необходимите мерки, пътуването се оказва доста приятен процес.

Той самият караше «Волво» и твърдеше, че е най-сигурната кола за магистрали.

Във всеки случай аз обичах да шофирам. Не бях сигурен защо. Определено не заради скоростта. Бях предпазлив шофьор. Навярно защото в колата представлявахме подвижни мишени и следователно — поне на теория — бяхме по-неуязвими. Не винаги, разбира се. Хенри Лавинг залови и уби Аби Фалоу именно при пътуване в конвой. Инцидентът с камиона на птицекланицата в Северна Каролина.

Отпъдих мисълта.

Движехме се на запад и лъкатушехме из област Феърфакс и област Принс Уилям. Подминавахме евтини молове с кулички в стил «Тюдор» с еднотипни магазини и препълнени ресторанти за бързо хранене, чиито служители отброяват нетърпеливо часовете. Край нас се редяха блестящите брони на върволици поовехтели коли, осеяни с надписи с удивителни знаци; лекарски кабинети и застрахователни агенции, тук-там по някой антикварен магазин в едноетажна петдесетгодишна сграда; оръжейни магазини, книжарници. Една-две порутени плевни. Няколко самонадеяно високи офис сгради.

Северна Вирджиния така и не е успяла да реши дали е предградие на Ню Йорк или част от Конфедерацията.

Погледнах колко е часът. Минаваше един и половина. Пътувахме почти два часа. Реших да не отиваме директно в защитената къща, а да се отбием в попътно убежище — близък мотел — за да прикрием следите си и да сменим автомобила. Често придвижвам подопечните си на етапи. Предвиждах да останем в мотела три-четири часа и после да продължим към защитената къща. Организацията ми притежава списък с дузина закътани и сигурни хотели в региона. Мотелът, който избрах, беше навярно най-добрият.

Огледах изпитателно колите по шосето и натиснах бутона за бързо набиране.

— Дюбоа.

— Кои сме в «Хилсайд»? — попитах я.

Използваме различни прикрития във всяка попътна спирка. Питам дори когато съм сигурен, че знам. Чу се тракане на клавиши и звънтене на гривна.

— Ти си Франк Робъртс, търговски директор на «Артезиън Къмпютър Дизайн». Преди осем месеца отседнахме там за два дни с Пьотър Смолиц и приятелката му — обясни Дюбоа.

Последните думи прозвучаха ледено — Дюбоа си беше изградила непоклатимо мнение за самонадеяната любовница на свидетеля.

— Робъртс, тоест ти — продължи тя — участваше в търговски преговори в Тайсънс и Рестън заедно със съдружника си от Москва. Замазахме дупката от куршум в стената, преди да се усетят.

— Това си го спомням.

Не ни нападнаха. Лудият руснак имаше скрито оръжие, което излезе наяве след сериозна консумация на също така умело прикрита водка. Оръжието със заглушител гръмна случайно и не нарани никого благодарение на мен, макар никой да не ме похвали.

— Ще се регистрираме. Ще се обадя след двайсет минути.

— Двайсет. Добре.

След няколко мили намалих, дадох мигач и свих в дългата алея пред «Хилсайд Ин». Бялата колониална сграда с фронтони и хоросанова мазилка се гушеше в средата на пет акра старателно оформена градина — геометрични морави, подрязани дървета, английски цветни лехи, все още пищно цъфнали рози. Макар да се съмнявах, че е в настроение да я оцени, надявах се гледката да разведри Джоан, която очевидно обичаше градинарството. Независимо че не одобрявах сарказма на Мари, аз наистина съм донякъде екскурзовод, понеже е в моя полза подопечните ми да не скучаят и да се чувстват доволни.

«Хилсайд Ин» беше разположен на хълм, но по-скоро в подножието, отколкото на височината, а зад него се ширеха голи поля. Вдясно имаше анемична горичка, но човек трудно би приближил, без да го забележат.

Потеглих по алеята, после свих вдясно и прекосих паркинга към задното крило на мотела, за да избегна големите прозорци на фоайето. Паркирах и наредих на всички да не слизат. Влязох през арката между двете крила със стаи отзад и тръгнах към рецепцията. На паркинга имаше двайсет и две коли. Разполагам със скенер с директна връзка към националната база данни с регистрираните превозни средства. Да сканирам обаче толкова автомобили щеше да ми отнеме много време, а и щях да събудя подозрение. Освен това през всичките години в този бранш не съм видял наемник да паркира пред мотел или защитена къща кола с издайнически табели.

Бръкнах в джоба си и измежду десетината кредитни карти, издадени на различни имена и компании, избрах тази на «Артезиън» на името на Франк Робъртс. «Артезиън» е истинска компания — е, поне е регистрирана — и притежава впечатляващ уебсайт. Решахме ли в действителност да се захванем със софтуерен дизайн, разполагахме с внушителен списък от потенциални клиенти, които ни бяха изпратили имейли. Организацията ми си е подсигурила няколко подобни мними компании и Дюбоа и колегите иМ се забавляват да отпечатват кратка информация за тях, включително биографии на изпълнителни директори, екзотични места за провеждане на конференции и дори рекламни кампании. Пастирите старателно запаметяват данните, за да водят правдоподобни, макар и кратки разговори по съответните теми — компютърен дизайн, авиохидравлика, месни и млечни полуфабрикати и прочее продукти и услуги. Казвали са ми, че моите изложения звучат постно, ако ли не скучно, и обезкуражават любопитството на събеседника. Което, разбира се, е целта.

Регистрирах се, не забелязах нищо необичайно в поведението на рецепциониста и пиколото и се върнах на паркинга при колата, където също нямаше нищо подозрително.

Отворих вратата откъм шофьорското място и обявих:

— Вземете си багажа.

— Нали нямаше да оставаме тук? — попита Мари.

— За малко. Ще сменим автомобила.

— Смяташ ли, че е необходимо? — осведоми се Райън.

— Просто предпазна мярка — отвърнах с най-популярната мантра в охранителния бранш.

— Има ли гореща вана? — попита Мари. — За предпочитане със симпатичен масажист на име Раул.

— Опасявам се, че не бива да излизате от стаите — обясних пак.

Погледът на Мари мълчаливо повтори коментара иМ за качествата ми на екскурзовод.

Въведох ги бързо в апартамента с две спални, тактически най-подходящ за защита, понеже към него нямаше снайперистки изглед. Джоан се озърна равнодушно. Сестра иМ изглеждаше искрено разочарована от тесния, гол апартамент. Навярно укори мислено федералното правителство, че не инвестира повече средства в името на удобствата иМ.

Райън заотваря вратите на баните и гардеробите като член на ударен отряд. После приближи към прозореца и предпазливо отдръпна завесата да надзърне навън към сляпата стена на конферентната зала на трийсетина крачки от него. От жеста му лъхаше предизвикателство, сякаш очакваше Лавинг да е от другата страна на стъклото.

Изглежда се разочарова да открие сив бетон вместо мишена, по която да стреля. Все пак констатира:

— Добър избор. Подходящо за защита.

Кимнах.

— О, може ли да се настаня в тази стая? — попита Мари, сочейки по-просторната.

Свих рамене. Стаите щяха да им послужат само за душ и кратка дрямка, ако пожелаят. Аз не смятах да ги използвам. Другите се съгласиха и младата жена тръгна натам.

— Телефоните не работят — обявих.

Мари забави крачка. Стори ми се, че възнамерява да си поговори надълго, нашироко и насаме с приятеля си Андрю. Но тя се нацупи ядосано и каза:

— Тогава ти ще ми поръчаш масажист, господин екскурзовод.

Намигна ми и изчезна.

Райън отпрати с раздразнен поглед снаха си и вдигна своя кодиран телефон.

— Шефът ми?

— Разбира се. Само че нито дума къде се намираме.

Кимна. Взе раницата си и влезе във втората спалня, натискайки бутоните. Захлопна вратата с крак.

И ме остави в дневната с мрачната Джоан. Тя включи телевизора и прехвърли каналите. Никъде не съобщаваха за нападението над дома иМ, споменаха само фалшивия сигнал за стрелбата в «Джордж Мейсън».

— Как са залъгали новинарите? — попита Джоан.

— Не знам — отвърнах.

Всъщност знаех — Арън Елис, шефът ми. Никога не беше работил като пастир. Натрупал опит в администрациите на различни федерални охранителни агенции, той взаимодействаше умело с Конгреса и беше ветеран в бюджетните битки и връзките с медиите. След смъртта на Аби Фалоу преди шест години се понесоха слухове, че аз ще поема организацията — бях негово протеже. Това обаче означаваше по-малко време за полева работа, което не ми беше присърце. Затова висшестоящите се разтърсиха и откриха Елис, ценен кадър на Лангли.

Не схващаше докрай деликатните моменти в работата на пастира, но нямаше равен, наложеше ли се да се цензурира новина, която би ни попречила. Не можеше да забрани да оповестят стрелбата в тихото предградие, но можеше да забави репортажа и да го смекчи до съобщение за неуспешен опит за взлом.

Уменията на Елис, естествено, ми се струваха загадъчни, както моите — на него, и аз така и не сполучих да разгадая фокусите му напълно. Предполагах, че част от таланта му се състои в напипване на слаби места — същото оръжие, прилагано от Хенри Лавинг. А и от мен от време на време.

Всички понякога се възползваме от него, разбира се.

Джоан се взираше с невиждащи очи в екрана, привела рамене. Нямаше грим. Носеше само часовник и годежния и сватбения си пръстен, докато Мари беше накичена с обилие от ярки бижута. Джоан разгледа счупения си нокът. Ноктите иМ бяха ниско изрязани, а ръцете иМ — зачервени. Подозирах, че градинарството се е превърнало в средоточие на живота иМ. Беше оформила красиво двора си, предполагам, но аз го възприемах единствено от гледна точка на възможностите за укритие и стрелкови позиции, а не естетически. Не разбирам и съм неспособен да оценя красотата на растенията.

Пристъпих към прозореца, надникнах иззад завесата към сивата стена и се обадих на Арън Елис. Докладвах му как напредваме, но не споделих къде сме и коя от трите или четирите дузини защитени къщи в района съм избрал. Тази информация се предоставяше само в краен случай. Ако колега пастир или агент от бюрото на Фреди ни осигуряваше подкрепление или — както сега — ако шофьорът ни докарваше нова кола, обявявах местонахождението ни. Но винаги гледах да осведомявам възможно най-малко хора къде се намират подопечните ни.

Доверявах се на колегите си, но не се съмнявах, че добере ли се Хенри Лавинг до шефа ми, ще се постарае с всички сили да разбере къде е жертвата му. Елис имаше чаровна съпруга — Джулия — и три деца, родени точно през четиринайсет месеца. Най-голямото беше на осем. Лавинг щеше да принуди Елис да издаде убежището на подопечните ми за не повече от десет минути.

Не бих го винил. И аз бих проговорил при такива обстоятелства. Когато постъпих в организацията, Аби Фалоу лично ми каза: «Корт, слушай. Правило номер едно, което не споменаваме пред никого, освен пред себе си: в крайна сметка подопечните ни са пратки — кокоши яйца, кристални вази, крушки. Хранителни стоки. Рискуваме живота си, за да ги опазим. Но не жертваме живота си заради тях. Не го забравяй!».

Елис ме поразпита, но усетих, че нещо друго го гложди, затова го изпреварих:

— Уестърфийлд ми звънна.

— Знам. Каза, че не си вдигнал… Или беше пропуснато обаждане?

— Не вдигнах. Реших, че не мога да го вмъкна в бъркотията, Арън. Ще успееш ли да ме спасиш от него?

— Да. — Доста анемично «да». После добави: — Просто го уведомявай от време на време какво става.

— Не може ли да уведомявам теб, а ти — него?

— Обади му се набързо. Какво толкова? — порица ме той, сякаш укорява брат си, че е забравил рождения ден на майка им.

Поомекнах и се съгласих.

— Новини за местонахождението на Лавинг? — попита Елис.

— Никакви.

— Съучастник?

— Има един. Потвърдено е. Разполагаме с грубо описание. — Докладвах за високия пясъчнорус мъж, забелязан край къщата на Кеслерови. — Само това знаем за него. Трябва да приключвам, Арън. Ще поговоря с Райън за случаите му. Искам да се заема с издирването на поръчителя, докато наемника го няма.

Щом оставих телефона, Райън ме попита дали може да се обади на дъщеря си. Разреших му. Гласът му се пооживи, тонът му се промени отчетливо, както винаги, когато разговаряме с децата си. Забелязах как в очите му просветва обич и загриженост и отклоних очи. От думите му заключих, че момичето и Бил са добре, чувстват се удобно във вилата на около петнайсетина мили северозападно от нас. Следобед планирали да ловят риба.

Джоан също взе телефона, запазвайки оптимистичната фасада пред Аманда. Обеща в понеделник да се обади в училището, за да иМ извинят отсъствията. Явно момичето искрено се тревожеше, че пропуска часовете и извънкласните занимания.

Аманда ми напомни какъв бях на нейната възраст. И аз обичах да ходя на училище. Харесваха ми и занятията, и изпитите. Лесно се отегчавам — и досега — и отначало училището също ми доскучаваше. Но постепенно започнах да възприемам уроците като серия от усложняващи се игри и им се посветих всеотдайно. Веднъж татко настоя да отида на служебно парти с него. Зарадвах се, че ме покани. Но му казах, че ми е зле. Когато тръгна към офиса, мама още спеше. Отметнах завивките — бях облечен — и отидох на училище. Не ми е известен друг случай ученик да се престори на болен, за да не пропусне училище. Бях на крачка да се посветя на академична работа. Само по силата на неочаквано стекли се обстоятелства попаднах в охранителния бранш.

— Искам да поговоря с Бил — прошепнах на Джоан. Тя кимна, сбогува се с дъщеря си и пожела да се чуе с Картър. Подаде ми телефона.

— Корт е.

— Здрасти. Говорих с приятел в града — каза Картър. Предположих, че някой в полицейското управление му е предал за събитията в къщата на Кеслерови. Той добави: — По модерния ми нов телефон, не се безпокой. Май сме пропуснали забавно парти.

Говореше заобиколно, понеже момичето слушаше.

— На косъм бяхме. Няма пострадали.

— Така чух и аз. Никой не знае къде е приятелят ни — вметна Картър.

— Правилно.

Той се засмя. Понякога ме корят за лаконичността или за архаичните изрази. Аз предпочитам да смятам, че съм прецизен. Освен това, навършиш ли двайсет — тогава се дипломирах в колежа — говориш, както си се научил да говориш. Безсмислено е да се мъчиш да се променяш. Не се получава. А и защо е необходимо?

— Смятаме, че не знае за вас — добавих.

— Звучи добре.

— Как пътувахте? — попитах.

— Без произшествия. Обърках посоката. Повъртях се в кръг.

Казваше ми, че е използвал обиколни маршрути.

— Добре. Не оставяй Аманда да скучае и не я допускай до телефона.

— О, бях забравил, че е счупен!

Старият детектив ми допадна.

— Благодаря.

— Пази ги, Корт.

— Непременно.

Загадъчен кикот.

— Не бих избрал работа като твоята за нищо на света.

Глава 9

Райън излезе от спалнята, понесъл принадлежностите си за бръснене. Измит, със сменена риза.

И подпийнал. «Бърбън», помислих си. Солидно количество.

Позволявам си вино и бира понякога, но от алкохола наистина изглупяваме и ставаме нехайни. Доказал съм го. Когато участвам в игра, изискваща умение, а не късмет — шах, «Арима» или Уей Чи — и не съм в настроение да се съревновавам, пийвам по чаша вино. Случайните успехи, дължащи се на рисковани, непредсказуеми ходове, вдъхновени от доброто каберне, са далеч по-малобройни от грешките, предизвикани от него.

Добавих навика на Райън да пие към списъка с фактори, с които да се съобразявам, наред със страстта към оръжията и ролята му като закрилник на семейството. Обобщих положението — въоръжено, алкохолизирано ченге с героичен комплекс; жена в шок — макар още да не го съзнава — и ядосана (също подсъзнателно) на съпруга си, задето им е навлякъл тази трагедия; вятърничава, безотговорна сестра с ниско самочувствие, която се мята между страх и нетърпимо лекомислие.

Всичките ми подопечни, естествено, си имат слабости — аз самият също — и ако странностите им влияят върху работата ми, просто ги отбелязвам и ги компенсирам; ако ли не — забравям ги и се съсредоточавам върху задачата. Пастир съм, а не родител.

Джоан също забеляза истинската причина за дискретното оттегляне на съпруга си в спалнята, но не го показа. Само ме стрелна с поглед.

Сварих кафе и си налях щедра доза в пластмасова чаша. Застанах в ъгъла и помолих Райън да поговорим на четири очи като колеги. Настанихме се, но преди да отворя уста, той ме изпревари:

— Виж, Корт. Сгреших. Искам да кажа… Джоан беше права. Без теб щяхме… дори не искам да си го помислям.

Значи все пак беше чул думите на съпругата си.

Приех благодарността с кимване и отбелязах, че подпийне ли, става приветлив и сантиментален, а не враждебен. Ако не носеше пистолет, щях да го насърча да си сипе още.

Коментарът му прозвуча силно, за да го чуе Джоан. Реших, че косвено се извинява и на нея.

— Смяташ, че са те взели на прицел погрешка, но ако не е така, искам да открием кой е наел Лавинг.

— Поръчителят — обади се Райън. — Така ги наричате, нали?

— Да.

— Отначало го взех за пълна глупост, но след случилото се в къщата… искам да кажа… не звучи логично някой да си създава толкова главоболия, ако не предполага, че знам нещо.

— Не и Хенри Лавинг — отвърнах. После обясних, че винаги се опитваме да разкрием поръчителя. — Арестуваме го и обикновено получаваме информация, която ни отвежда до наемника. Или той просто изчезва, понеже ги интересуват само парите. Задържим ли поръчителя, няма кой да му плати. И той се изпарява.

— В момента работя само по два съществени случая.

«Така ли?», изненадах се. Полицай на възраст, при това опитен, в град като Вашингтон би трябвало да е затрупан с отворени дела.

— Опиши ми ги подробно — помолих. — Ще наредя да ги проверят. Внимателно. Няма да подкопаят разследването ти.

— Сигурно съм закопчал стотина престъпници. Не, повече. Може да е отмъщение.

Поклатих глава.

— Не мисля.

— Защо?

— Първо, той не търси физическа разправа. Иска информация. А и ти си работил на улицата.

— Да.

— Колко пъти мотивът беше отмъщение? И що за хора бяха извършителите?

Райън се замисли.

— Дузина. Обикновено ревниви любовници или гангстери, разчистващи неразплатени сметки. Прав си, Корт. Не е отмъщение.

— Разкажи ми за случаите.

Обясни ми, че първият бил подправен чек, подписан от името на мъж, служител в Пентагона.

— Жертвата се казва Ерик Греъм. Цивилен анализатор.

Откраднали чековата книжка от колата му в центъра на Вашингтон. Престъпникът бил умен. Проверил баланса по сметката на Греъм, написал чек за почти цялата сума и я препратил към анонимна онлайн сметка. После поръчал златни монети. Доставили му ги в пощенска кутия, той ги взел и вероятно ги бе продал срещу пари в брой. Хитра схема за пране на пари. Престъпникът не представил лично чека никъде, прибрал само монетите от пощата.

— Горкият кучи син — додаде Райън. — Знаеш ли колко е имал в сметката? Току-що бил внесъл четирийсет хиляди.

Джоан седеше до нас, вперила поглед в пуснатия тихо телевизор. Очевидно следеше разговора ни.

— Толкова много в чекова сметка? — вметна. — Малко подозрително, не мислиш ли?

Спомних си, че е работила като статистик и лесно борави с цифри, а следователно отговаря и за семейното счетоводство. Направи ми впечатление също, че сякаш за пръв път чува за случая. Стори ми се странно, понеже от опит знаех, че съпрузите често обсъждат работата си. После обаче си припомних колко е чувствителна към грозната страна на живота; сигурно дори престъпленията, които не включват насилие, бяха забранена тема.

Райън обаче отговори, че е проверил това.

— Продал акции и внесъл парите в сметката, за да плати учебната такса на сина си в университет от Бръшляновата лига. Трябвало да ги преведе след седмица.

— Някакви следи? — попитах.

— Започнах разследването едва преди десет дни. Не бях стигнал далеч. Пощенската кутия, от която са прибрани монетите, се оказа в Ню Джърси. Мъжът, който ги взел, бил азиатец, двайсетинагодишен. Свързах се с нюаркското управление, но познай — имат по-сериозни грижи от подправени хартийки.

По целия Източен бряг именно в Нюарк срещаха най-сериозни проблеми с наркотиците и организираните банди.

— Провери ли върху какво работи? — попитах.

— Кой?

— Жертвата. Мъжът, чиято чекова книжка откраднали.

Райън се взря в дебелия килим. После каза:

— В Пентагона?

— Да.

— Не. Защо?

Забелязах, че отбранителният тон се е завърнал.

— Питах се дали е случайно престъпление или са го нарочили.

— Изглеждаше случайно. Взимаш и бягаш. Откраднали са спортна раница, малко дрехи, нищо класифицирано.

Поисках подробности, имена, телефонни номера, адреси. Той отвори голямото куфарче, пълно със стотици листове, и намери найлонова папка. Предостави ми информацията, за която помолих. Уверих го отново, че няма да изложа на опасност разследването.

— Оценявам го.

— Кой е другият съществен случай?

— Финансова измама — отвърна той.

— Като Мадоф?

— По-малка. Но принципът е същият. И ще нанесе подобна вреда. Относително казано. Мадоф съсипа живота на много богаташи. Заподозреният може да съсипе много бедни. Според мен това е по-лошо. Те нямат резервен вариант.

Обясни, че разследваният финансов консултант бил обвинен, че набелязва хора с ниски доходи, предимно в кварталите с малцинства.

— Как се казва заподозреният?

— Кларънс Браун. Пастор е.

Повдигнах вежди.

— Знам. Възможно е наистина да е духовник, но е и чудесно прикритие да спечелиш доверието на инвеститорите, особено в онази част на града. Получил е сана си по интернет.

Райън добави как с изненада установил, че мъжът има почти хиляда клиенти, и макар поотделно вложенията да са били малко, общите постъпления достигнали значителна сума.

През последните месеци неколцина клиенти се опитали да изтеглят средствата си, но Браун отлагал с различни оправдания — класическите симптоми на финансова пирамида. Клиентите се оплакали в полицията и случаят се появил върху бюрото на Райън. Той снел показания от десетина жертви и започнал да разплита нишките на схемата на Браун. Пасторът обяснил на Кеслер, че забавянето при връщането на сумите се дължи на технически проблеми и на естеството на избраната инвестиция. Не живеел охолно. Офисът му изглеждал скромно, намирал се в търговски център в югоизточен Вашингтон. Браун живеел под наем на същата улица.

— Защо — полюбопитствах — градската полиция разследва случая, при условие че става дума за финансова злоупотреба?

Райън се усмихна насила.

— Защото са дребни риби — и престъпникът, и жертвите. И ги поема незначително ченге.

Настъпи неловко мълчание.

Той пак започна да рови из претъпканото куфарче. Извади някакви документи, а аз си записах подробностите и за този случай.

— Други?

Той сви рамене.

— Както казах… затишие. Останалите случаи са маловажни. Измами с кредитни карти, кражби на самоличност. Не са замесени крупни суми. Предимно дребни престъпления. — Той извади бележник и нахвърля данните. — Нищо особено. — Сви рамене. — Това е всичко.

Аз му кимнах благодарно.

— Много полезна информация. Веднага ще пусна някого по следите.

Отнесох записките си на масата в ъгъла, включих лампата — в помещението беше тъмно заради спуснатите завеси и щори — и се обадих по телефона.

— Дюбоа.

— Клер, имам сведения за случаите на Кеслер. Искам да разбера дали е възможно някой замесен — заподозрени, свидетели, жертви, който и да е — да е наел Лавинг. Искам да проучиш всички играчи.

— Добре. Готова съм.

Дюбоа никога не използва обръщения. По-млада е от мен почти двайсет години, което я поставя някъде в зоната между «сър» и «Корт».

Издиктувах иМ информацията за случаите на Райън Кеслер.

— Мъжът с откраднатата чекова книжка работи в отбраната? Трудно ще е. Независимо дали са униформени, цивилни или частни изпълнители, всички мразят да говорят пред външни лица. Дори вътрешни външни лица като нас. Имаш ли връзки там?

— Не — отвърнах.

Тя замълча. По навик замяташе непрекъснато кестенявата си коса зад ушите. Представих си жеста. Кичурите никога не се задържаха дълго на едно място. Също като нея.

— Познавам един човек. Излизаше с приятелката ми. Беше чалнат. Играеше много игри. Не от твоите. И не любовни или съпружески. Разиграваше сценарии за Пентагона и ЦРУ. Сценарии за трета световна война например. И за четвърта световна война. Наистина го правят. Плашещо е, нали? Винаги съм се питала дали има и пета. Както и да е… ще му се обадя. Ще проуча и пирамидата. Аз не инвестирам. Предпочитам да спестявам под дюшека.

Преди да затворя, чух звънтене — от гривната иМ, естествено.

Бях сигурен, че ако има връзка, дори незабележима, между случаите на Райън Кеслер и поръчителя на Хенри Лавинг, Дюбоа ще я открие. Въпреки младостта си, тя се справяше по-добре с разследването от мен — по-умело проследяваше нишките. Не притежаваше съзнанието на непоправим играч, с което аз явно съм роден, и смъртоносната партия шах между мен и наемниците не иМ се удаваше по природа. Ала беше упорита като териер, умна и коварна, ако ситуацията го изискваше. Заради трескавия си темперамент и пъргавото съзнание сипеше водопади от думи, които сплашваха и смайваха събеседниците иМ. Или ги запленяваха. (Всъщност преди година получи предложение за женитба, след като разпитва часове наред мъж, когото ни бяха поверили за охрана. Оказа се бивш кадър на силите за борба с организираната престъпност и Клер го определи като «изначално неподходящ брачен материал».)

Преди година Барбара — личната асистентка, която деля с още един пастир — ме улови как гледам Дюбоа с нещо като усмивка — нетипично за мен изражение. Беше израз само на възторг, след като младата жена ме засипа с полезни сведения за потенциален поръчител. Тази усмивка обаче означаваше всичко за Барбара — самотна майка на петдесет и постоянен обитател на света на онлайн чифтосването. Реши, че погледът ми излъчва романтика, и по-късно ме попита защо не поканя Дюбоа на среща. (Спомена нещо на тема «пролет-есен», което ми се стори малко прекалено при тази разлика от двайсет години.)

Във всеки случай, аз, разбира се, отклоних подканата. Професионалният ми възторг от протежето ми обаче не угасна и аз не престанах да го изразявам, макар и с характерната си сдържаност.

Въведох бележките си в лаптопа, кодирах файла и го запазих.

Мари се присъедини към нас. Незнайно защо се беше преоблякла и си беше подновила грима. Около нея витаеше аромат на цветя. Изглеждаше още по-привлекателна отпреди. Интересно, но макар двете сестри да си приличаха в много отношения, само Мари бих определил като сексапилна. Отиде до кафемашината и си наля. После остави чашата и приведе глава, вперила очи във вазата с цветя върху скрина. Вдигна фотоапарата и засне дузина бързи кадъра. Отбелязах си наум да прегледам всички снимки, които е направила, откакто взех семейството под крилото си, и да се погрижа да изтрие всички, на които присъствам аз или мои колеги.

После Мари си спомни за кафето, погледна към мен и ми напълни чашата.

— Благодаря.

— Нещо допълнително?

— Не, предпочитам го чисто.

Погледна ме, сякаш иска да каже нещо, но замълча. Получих съобщение, прочетох го и изпратих отговор. Обърнах се към подопечните си.

— Новата кола е тук. Скоро потегляме.

— Тъкмо се канех да изуя обувки и да си включа някой мач — пошегува се Райън.

Поведението му се отличаваше коренно от първоначалното. Мисията, която му отредих, и алкохолът очевидно помагаха.

Станах.

— Стойте тук. — На Райън заръчах: — Не отваряй вратата никому, освен на мен.

Той кимна и си намести кобура.

Излязох навън и заобиколих крилото към паркинга зад мотела. Появи се тъмнозелен ван «Юкон». Паркира, следван от «Форд Таурус». Махнах с ръка и возилата спряха до мен. От джипа излязоха двама мъже.

Младият служител в организацията ми, Лайл Ахмад — мускулест, смугъл бивш морски пехотинец с късо подстригана коса — беше клонинг, телохранител. Запознах се с него, когато охраняваше американското посолство във Варшава, а аз бях агент в Бюрото за дипломатическа сигурност и разследване в Държавния департамент, където работех, преди да се присъединя към сегашната си организация.

Лайл Ахмад беше мълчалив, интелигентен и се славеше като полиглот — изгряваща звезда в службата.

Били — нашият отговорник по транспорта — шофираше вана. Длъгнест мъж, за чиято възраст не смеех да гадая, с рунтава коса и дълбок белег, от който само с усилие на волята можеш да отлепиш очи. Обичаше колите, камионите, мотоциклетите, всичко, задвижвано от «мъртви динозаври», както се изразяваше той — газ, бензин или дизел. Не само поддържаше флотилията ни, но съумяваше да разиграва трите или четирите дузини возила, които организацията ни притежаваше, като кубчето на Рубик — да ги подменя, да развежда персонала и подопечните насам-натам. Колекцията ни беше забележителна — след заплатите и защитените къщи транспортът беше най-голямото перо в бюджета ни. Превозните средства са като пръстови отпечатъци. Наред с клетъчните телефони и кредитните карти, колата е идеално средство за проследяване. Затова гледахме често да сменяме автомобилите.

Били кимна към нисана.

— Готова ли е да потегля?

— Да.

Разменихме си ключовете и той тръгна.

Мъжът, слязъл от тауруса, беше Руди Гарсия — младият агент от ФБР, когото Фреди доведе в дома на Кеслерови.

Ръкувах се с него, представих го на Ахмад и тримата се върнахме в мотелската стая.

Представих новодошлия на Кеслерови и на Мари, която прошепна на сестра си:

— Симпатяга е.

Нежененият Ахмад реагира с поруменяване и нищо друго. Забелязах тревогата в кимването на Райън, сякаш се притеснява появата на подкреплението да не го лиши от възможността да се пораздвижи като моя дясна ръка в залавянето на Лавинг.

В същия момент телефонът ми иззвъня. Върху екрана се изписа номер от организацията ми, но не очаквах да чуя въпросния човек.

— Хермес — поздравих.

Името беше истинско, произнасяше се обикновено без началното «Х» — и принадлежеше на техническия ни директор, отговарящ за наблюдателните, комуникационните и компютърните ни системи.

— Корт — долетя настойчивият му глас с нюанс на акцент с неизвестен произход, — и да не ти се вярва, получихме сигнал по високоговорителя, онзи, свързан с нисана «Армада». А преди петнайсет минути някой се е появил в примамката в северозападния квартал.

Сърцето ми затуптя като чук.

— Добре. Благодаря, Хермес.

Изключих телефона. Замислих се. Да или не?

После съобщих на подопечните си и на Гарсия и Ахмад, че е настъпила малка промяна в плановете.

— Оставате тук още няколко часа. Ако сте гладни, Лайл или Гарсия ще поръчат от румсървиса. Никой да не напуска помещението. Няма да се бавя.

— Какво става, Корт? — попита Райън.

Постарах се да свия небрежно рамене.

— Трябва да се срещна с някого във връзка с мисията.

Излязох бързо, без да обяснявам, че този някой е Хенри Лавинг.

Глава 10

Водят се спорове каква точно трябва да е ролята на пастира в сферата на личната охрана.

Самото прозвище е красноречиво. Аз си представям пастира не като ратай с гега, а като внушително куче. Не съм любител на тези животни, но знам, че има овчарски кучета, които пазят стадата, и други, които нападат хищниците, независимо от размера и числеността им. В коя от тези две роли трябва да се превъплъти телохранителят? Аби Фалоу казваше: «Задачата на пастира е да опази подопечните си. Това е. Другиму се пада честта да залови наемника и поръчителя му».

Аз обаче не съм съгласен с теорията му — една от малкото идеи на наставника ми, която не приемам. Смятам, че целта ни е и да приберем стадото на сигурно място, и да разкъсаме гърлата на вълците, които го заплашват. Да защитиш жертвата и да обезвредиш наемника и поръчителя според мен са неотделимо свързани задачи.

Устремен към Вашингтон с тауруса на Гарсия, разговарях по телефона с Фреди — водача на ловната дружина. Моята организация не разполага с тактически отдел. Отдавна настоявах да разкрият (дори му бях измислил прозвище — «войнството»), но Елис, така да се каже, удряше на камък в комисията; тактическите звена са учудващо скъпи. Затова разчитаме на ФБР и в някои случаи, на местните специални отряди.

След като изложих плана, с който се надявах да впримчим Лавинг, Фреди каза:

— Смяташ ли, че ще проработи, Корт? Звучи ми като Дядо Коледа в съвместна акция с феята на зъбките.

— Там ли си вече?

Офисът му се намираше на Девета улица в града и пътят му беше по-кратък.

— Дай ми двайсет минути.

— Бързай! Колко момчета имаш?

— Много, синко. Мир чрез оръжейно надмощие — отвърна той. Явно цитираше някого.

Прекъснахме връзката. Аз подкарах бързо към Вашингтон.

Хермес спомена една от уловките, с каквито често подмамваме лошите момчета. Проработват веднъж на двайсет-трийсет пъти, но няма причина да не опитваме. Всичките ни коли и повечето пастирски телефони имат вградено електронно устройство — наричаме го високоговорител — което периодично излъчва кодирано, но проследимо обаждане. Наемник с подходящо оборудване може да дешифрира номера, с който се свързват телефоните — наземна линия, чието местонахождение се открива чрез обаждане през телефонна централа.

Според Хермес Лавинг беше прихванал автоматично набиране от нисана «Армада», докато е бил паркиран пред къщата на Кеслер. Беше позвънил по наземната линия — телефон в склад в североизточен Вашингтон. Навярно бе чул съобщението, че складът вече не работи. Уловката се състоеше в следното — съобщението бях записал лично аз и всеки, притежаващ запис на гласа ми, включително Лавинг, както предполагах, щеше да си помисли, че именно там държим Кеслерови.

Предвид необходимостта информацията да бъде изтръгната от Райън до понеделник през нощта — за да се избегнат «нежелателните последствия», споменати в имейла, получен от Лавинг в Западна Вирджиния — и безпощадния стремеж на наемника да изпълнява на всяка цена поставените му задачи, реших, че той и партньорът му вероятно ще предприемат поне оглед на мястото.

Съревнованието между мен и него вече започваше на сериозно.

Често възприемам работата си от гледна точка на една своя страст (иначе, казват, съм твърде безстрастна натура) — игрите, с които не само се забавлявам, но и колекционирам. (Пратката от «Федекс», пристигнала тази сутрин, съдържаше антикварна игра, която от години търсех.) Избрах къщата в Стария град в Александрия и защото се намираше само на две пресечки от любимия ми игрален клуб в съседство с «Принс Стрийт». Членският внос е разумен и винаги се намират желаещи да поиграят шах, бридж, Го, Уей Чи, «Риск» и десетина други. Членовете са от всякакви националности, нива на образованост, възрасти, макар да преобладават мъжете. Срещат се всякакви стилове на обличане и материално състояние. Политическите пристрастия са най-разнообразни, но не са от значение.

В градската си къща държа шейсет и седем игри (имам повече — 121 — в крайбрежна къща в Мериленд), подредени по азбучен ред.

Предпочитам естествено по-сложните игри. Настоящият ми фаворит е «Арима» — съвременно изобретение, вариация на шаха, но толкова елегантна и предизвикателна, че все още никой не е поискал наградата на създателя, предложена за всеки, който успее да напише програма, за да я играе компютър. Шахът определено е добра игра и аз я харесвам. Посветени са иМ обаче толкова писания, изследвания и анализи, че когато се срещна с опитен играч, понякога ме гложди усещането, че ято мухлясали ексцентрични призраци движат фигурите вместо него.

Защо предпочитам игрите на дъска пред, да речем, компютърните, които несъмнено подлагат ума на подобно изпитание?

Харесва ми изкуството. Дизайнът на дъската, фигурите, картите, заровете и аксесоарите — дървени, пластмасови или от слонова кост — като пръчици, пулове и прочее. Доставя ми удоволствие фактът, че съчетават красиво и полезно, ако игрите могат да се определят като полезни.

Харесва ми също, че игрите върху дъска не са мимолетни, а осезаеми; не изчезват, щом натиснеш бутона или издърпаш щепсела от контакта.

Най-важната причина обаче е, че обичам да стоя срещу човешко същество — противника ми. През почти цялото време играя партия на живот и смърт срещу хора като Хенри Лавинг, които остават невидими и мога само да си представям съсредоточените им лица, докато обмислят стратегиите си да похитят или да убият подопечните ми. Играейки Уей Чи, Го или «Тигър и Ефрат» — много добра игра, между другото — мога да наблюдавам как съперникът ми подбира тактиката си и да виждам как реагира на ходовете ми.

Чувал съм, че дори технически гений като Бил Гейтс е страстен бриджор.

Във всеки случай игрите изострят ума и ми помагат в работата.

Също като Теорията на играта, по която се запалих, докато учех математика в колежа — просто за забавление, зареян из академичния свят, за да отложа навлизането в истинския.

Теорията на играта за пръв път е представена за обсъждане през 1940 година, макар идеята да съществува отдавна. Учените, които я формулират, анализирали игри като бриджа и покера и дори елементарни състезания като «Камък, ножица, хартия» или ези-тура не с цел да подпомогнат желаещите да печелят, а да проучат как вземаме решения. Накратко Теорията на играта изследва как участниците — и партньори, и противници — стигат до най-добрия избор, когато са изправени пред конфликт и никой не знае как ще постъпи другият.

Класически пример е Затворническата дилема, при която двама престъпници са заловени и затворени в различни килии. Полицаите им предлагат да изберат — да признаят или не. Макар двамата да не знаят какво ще предпочете другият, те са наясно — понеже полицаите са ги информирали — че е за тяхно добро да признаят; няма да ги освободят, но ще получат сравнително по-кратки присъди.

Съществува и възможност, ако не признаят, да се отърват с още по-кратка присъда (или никаква)… Този вариант обаче е по-рискован, защото може и да получат много по-дълга присъда.

Да признаят е «рационалния» избор.

Да не признаят обаче е «рационално ирационален» избор.

В реалния свят Теорията на играта е приложима в много ситуации — икономиката, политиката, психологията и военното планиране. Клиентите например понякога разбират, че е по-добре да не теглят всичките си спестявания от банка в критично положение, защото ще разпалят допълнително паниката, банката ще фалира и всички ще изгубят. От друга страна, ако са сред първите, изтеглили парите си, няма да изгубят нищо — по дяволите общото благо. Ако изтеглят бързо средствата си, рационалната ирационалност ще ги спаси индивидуално, въпреки че ще повлече вълна от желаещи да теглят и банката ще рухне.

Как това засяга работата ми на пастир?

Противници като Хенри Лавинг и мен са въвлечени във фатална игра, при която загубата на единия неизбежно означава победа за другия (в нашия случай — животът на подопечния ми). Понеже никой не знае какъв ход ще предприеме другият, аз често прилагам Теорията на играта при избора на победна стратегия. Под стратегия разбирам не цялостен подход към надпреварата, а специфичен ход като «пешка на Д7» или да свиеш ръка в юмрук на «Камък, ножица, хартия».

В случая бях решил да разиграя хода с уловката, смятайки, че Хенри Лавинг най-вероятно ще предпочете рационалния вариант — да подуши стръвта.

Теорията на играта обаче съществува заради несигурността — на дъската и в реалния живот. Може би Лавинг ще усети капана и знаейки, че аз ще го проверя, ще използва отсъствието ми, за да открие истинската защитена къща, където са Кеслерови.

Или пък ще приложи съвсем различна стратегия, за която не се досещам, но дори в този момент ме надхитрява с по-изкусни маневри?

Приближавах столицата. Обадих се отново на Клер Дюбоа.

— Трябва ми тълпа, фестивал, парад. В града. Не мисля, че имам опашка, но искам да съм сигурен. Какво ще ми предложиш?

— Тълпа. Добре… Колко голяма? На стадиона има мач, но за жалост тълпата няма да е многобройна предвид играта им този сезон… В «Сейфуей» авторка на любовни романи и моделът иМ за кориците раздават автографи.

Откъде знаеше, без да проверява?

— Колцина се събират за раздаване на автографи в супермаркет?

— Ще се изненадаш.

Вярно.

— Искам нещо по-голямо. И в центъра. Да речем хиляда и нагоре.

— Жалко, че не е пролет. Аз лично не си падам по цъфналите череши. Друго щеше да е, ако нещо се случваше. Но да гледам дървета? Не е за мен. Да видим, да видим…

Чух трополене на клавиши. И звънтене на гривна с медальончета.

— Няма голям избор — обади се Дюбоа. — Шествие за правата на гейовете по «Кънектикът» в Дюпон Съркъл. Литургия на открито за новопосветени. Около четиристотин. Парад на мексикано-американци в Югоизточния квартал, но вече се разотиват. О, ето. Най-значимото събитие е протестът пред Конгреса. Около две хиляди. Най-малко. Що за израз? Обратното на «най-много».

— Звучи добре.

Множеството се е събрало да протестира срещу — или да подкрепи — кандидата за Върховния съд, обясни ми Дюбоа. Смътно си спомних, че юристът — смяташе се, че ще го одобрят с разлика от един-два гласа в Сената — е консерватор и лявото крило беше мобилизирало своите на протест, докато републиканците бяха свикали поддръжниците си за подкрепа.

— Къде точно?

Чух отговора — до сградата на Сената — и прекъснах връзката. Поех натам. След пет минути, благодарение на федералната си служебна карта, кръжах между и около демонстрантите и барикадите, които биха спрели всеки, решил да ме следи. Поддръжниците на кандидата стояха от едната страна на опъната лента, противниците — от другата. Забелязах как си разменят злобни обиди и дори заплахи.

Имаше много полицаи. Спомних си как напоследък в «Поуст» четох серия статии за задълбочаващата се поляризация и все по-агресивната партизанщина в американската политика.

Телефонът ми изжужа.

— Фреди!

— Къде си?

— Опитвам се да не прегазя протестиращите срещу кандидата за Върховния съд.

— Смачкай няколко от мое име.

— Ти пристигна ли?

— На сцената сме.

— Нещо?

— Нищо засега.

— След малко съм при вас.

Измъкнах се от другия край на тълпата, уверен, че нямам опашка, и подкарах бързо към малкия гараж на север от Юниън Стейшън, който понякога използваме. За пет минути смених служебната кола на Гарсия с нова и излязох през друга врата.

Десет минути по-късно пристигнах в склада, където бяхме заложили капана.

Започваше нов тур от фаталната игра между мен и Хенри Лавинг.

Глава 11

Избрахме това място — окаян район в Североизточен Вашингтон — защото беше съвършено за устройване на засади.

Някои индустриални зони на окръг Колумбия — като тази — са потресаващо мрачни, сякаш пренесени от Детройт или Южен Чикаго. Складът, който наехме за жълти стотинки, се намираше в мочурлива, буренясала местност, пресечена от ръждясали релси (никога не бях виждал влак тук), запустели шосета и няколко миризливи канала. Нашата собственост представляваше три акра трънлива земя, осеяна с боклуци, по някое анемично дръвче и локви с цвят на гнусен тропически гущер. В центъра беше древният склад с оскъдни свидетелства за обитаемост, колкото да създава впечатление за защитена къща. В съседство имаше две порутени пристройки, където тактическите екипи можеха да причакват лошите момчета — предлагаха отлична позиция за кръстосан огън. Стените на склада бяха бронирани, а прозорците — малко на брой. Бяхме го използвали няколко пъти, но само веднъж-дваж — успешно. За последно го посетихме през януари, когато дебнах четири часа в снежната буря, отпивайки изстиващо кафе от очукана чаша, която стисках с почервенели от студ пръсти, докато наемникът най-сетне предприеме смелия си — и злополучен — ход.

Карах по задни алеи и през поля, оставайки невидим за евентуални съгледвачи в околността. Паркирах на известно разстояние от склада до другите федерални коли, извън полезрението на движещите се по близките шосета. Метнах на гръб раницата, прекосих гъсталака, минах под ръждясал мост над релсите без графити — дори бандите не проявяваха интерес към този ярък пример за градско падение. Огледах района още веднъж, не забелязах следи от вражески съгледвачи и се шмугнах през високите трънаци към мястото на действието. Един поглед към земята — счупени клонки, разровени листа и обърнати камъни — ми подсказа, че Фреди е довел поне шестима агенти (които очевидно не се притесняваха, че оставят толкова явни доказателства за присъствието си; отделих известно време да прикрия някои от най-очевидните).

Заобикаляха ме бунища, изоставени коли, ръждясали машинарии. Вдясно различавах тесен канал, пълен със зелена като жлъчка вода, осеян с боклуци и тук-там по някоя умряла катерица, намерила смъртта си навярно в опит да утоли жаждата си. За моя изненада малък катер се носеше по течението към река Потомак. Ивицата мръсна вода изчезна от полезрението ми; след минута стигнах командния пост и поздравих Фреди и хората му — шестима мъже около трийсетте, огромни и мрачни, и една по-млада, но не по-малко сериозна жена. Агентите представляваха пъстра смесица — като самия град: чернокожи, латиноамериканци, а белите съставляваха малцинство: жената и по-възрастният, обветрен агент. Хората си представят служителите на ФБР или в черни костюми и бели ризи, или в ужасяващи тактически униформи, с които приличат на войници от научнофантастичен филм. Всъщност повечето се обличат небрежно — якета, бейзболни шапки, сини джинси. В случая с жената добавете дизайнерски джинси, които, както мимоходом отбелязах, бяха възтесни. Всички носеха бронежилетки.

Каквато навлякох и аз.

Изглеждаха напрегнати, макар по лицата им да беше изписано желание за действие.

Нагласих слушалките си и тайния микрофон, а Фреди ми каза имената им; постарах се да ги запомня, понеже ако положението станеше напечено, трябваше да инструктирам всекиго поотделно. Кимнах на всички и попитах дали са забелязали нещо. Жената отвърна:

— По западния периметър премина светъл седан — сив или кафеникав. Преди пет минути — по ей това шосе. Не спря, но се движеше бавно. Около десет мили в час, струва ми се.

Сив или кафеникав би могло да означава бежов. Колата на Лавинг от Западна Вирджиния? Изразих гласно предположението си и те кимнаха.

Ниската скорост сама по себе си не беше задължително подозрителна. Много пътища в града са осеяни с дупки, асфалтът се рони и табелите липсват. Децата ги крадат за сувенири. Което обяснява бавното придвижване. Лошите условия, от друга страна, предоставяха отлично извинение на Лавинг да кара бавно, без да привлече внимание.

— Имаш ли снайперист? — попитах Фреди.

Той се подсмихна презрително:

— Снайперист? Прекаляваш с киното, Корт. Най-доброто, с което разполагаме, е «Бушмастър».

— Точността е важна, Фреди. Не размерът.

— Шегуваш ли се, Корт? Ти никога не се шегуваш.

— Карта? — попитах.

— Ето, сър — разгърна я жената.

Огледах я внимателно, макар да съзнавах, че нямаме много време. Лавинг или щеше да действа бързо, или да се откаже. Обърнах се към агентите и им обясних плана си за залавянето му, после посочих къде най-добре да се укрият и да разположат апаратурата. Фреди направи няколко предложения, които одобрих.

Погледнах към сградата — предполагаемата ни защитена къща. Няколко лампи светеха. Бяха пуснали и машината, разработена от Хермес — симпатична малка играчка, наподобяваща бавен вентилатор, чиито перки от време на време хвърлят сенки върху щорите и завесите, създавайки илюзия, че вътре някой се движи от стая в стая. Уредът излъчваше и сияние като от телевизионен екран. Можеха да се програмират и гласове, имитиращи разговор. Имаше начин дори да се избере настроението — гневно, весело, съзаклятническо — за да повярва подслушващият наемник, че жертвите му и охраната им, а не работници обитават склада.

— Как са Кеслерови? — попита Фреди.

— По-спокойни от повечето ми подопечни.

Допълних обаче, че Джоан е като зомби и ще иМ трябва целогодишна терапия, съпругът иМ пие много и е склонен да стреля по всичко, което се движи, а сестра иМ Мари — когато не е изпаднала в истерия — се притеснява повече за любовника си, отколкото от професионалния убиец.

— Предупредих те за сестрата, Корт. Като ти писне тази работа, защо не се замислиш да напишеш сценарий за някой филм от сорта на «Доктор Фил»?

— Отивам на позиция — отвърнах.

Той ме стрелна с очи. Погледът му съдържаше десетина послания, които инстинктивно разчетох. Фреди, с когото се бях запознал преди години при необичайни обстоятелства, беше единственият човек в света, с когото мога да си партнирам в подобни операции. Аз съм стратегът — подбирам ходовете — а той е тактикът, замислящ как да приложи решенията ми.

От гледна точка на играта аз избирам камъка… а Фреди свива ръката в юмрук.

Поех по дълго буренясало дере, граничещо с гъста горичка отдясно, с миризливия канал отпред и с треволяк и купчини машинарии отляво. В края му, под прикритието на тъжната растителност, инсталирах подслушвателно устройство — дванайсетинчов параболичен диск, представляващ свръхчувствителен микрофон — и си надянах слушалки. Насочих диска към склада, под прозореца, оставен нарочно отворен.

Зареях поглед отвъд склада и в средата на «имението» ни забелязах два цивилни автомобила върху блокчета. Седан «Шевролет» и ван «Додж», ръждясали и покрити с графити, някои от които бях изрисувал лично преди няколко години.

Вече сам и много самотен, аз се озърнах още веднъж, а по гръбнака ми пробяга тръпка от очакване и вълнение.

И страх, разбира се.

Както ми повтаряше Аби, а аз повтарям на своите протежета, в този бранш страхът е необходимост. Ако не те е страх, няма да действаш ефективно.

Минаха десет минути — дълги, безкрайни десет минути.

— Екип Едно до командния пост — пропука глас в слушалките ми. — Улових движение на север.

— Команден пост до Едно. Продължавай.

— Непознат обект се придвижва бавно. Тъмни дрехи, вероятно мъж. Сега изчезна от поглед. Намира се в квадрант осемнайсет.

— Оръжие?

— Не се вижда.

Изопнах гръб и се наведох напред да погледна в посоката, където бе забелязан обектът — отсрещния край на двора. След минута взиране в жълти и зелени трънаци, аз също мярнах движение. Човекът се прокрадваше откъм глуха улица право към склада.

— Видях го — обади се жената. — Няма оръжие. Май не е Лавинг.

— Навярно партньорът — отвърнах. — Но не е сам. Лавинг сигурно също е някъде наоколо.

Тръпка премина от врата до опашната ми кост.

И останалите докладваха какво виждат — или в повечето случаи не виждат — от съответните си позиции. Предпазливо промъкващата се към склада фигура спря.

Чух шепот:

— Екип Две. Забеляза доджа, заинтересува се от него.

Не отговорих. Щяха да ми съобщят подробностите, щом ги потвърдят. Безсмислено беше да губя време, разпитвайки професионалисти за допълнителна информация. Все едно да ги предупреждавам да действат предпазливо, когато планират залавяне на престъпник. Избърсах длани в панталоните.

— Екип Едно. Пак тръгна. Бавно.

— Екип Две. Внимание! Силно се интересува от доджа. Има ли оборудване там?

— Не — отговори Фреди. — Чисто е. Нека души. Екип Четири, виждате ли нещо? Някаква следа от Лавинг?

— Не.

— Три?

— Не.

После:

— Екип Две е. Партньорът приближава… ръце в джобовете… държи нещо. Мобилен.

Извадих бинокъла си «Алпен 10х32» и огледах района, но не го видях.

Постарах се да успокоя дишането си — плитко и учестено. Насилих се да се съсредоточа върху една от мантрите си: «Камък, ножица, хартия. Камък, ножица, хартия».

В този момент чух: «Пук».

Точно зад мен.

Застинах и бавно извърнах глава.

Вдигнал пистолета си със заглушител срещу мен, Хенри Лавинг бързо сведе очи, извил уста в бледо разочарование, че не е избегнал сухата клонка.

Глава 12

Лавинг забеляза крайчеца на бронежилетката да се подава изпод сакото ми. Вдигна оръжието си и се прицели в голия ми врат.

После бледата му лява ръка се придвижи леко, издавайки нареждания.

Изправих се. Даде ми знак да сваля радиомикрофона от едното си ухо и слушалката — от другото. И да извадя оръжието си от кобура с палец и показалец.

Подчиних се, оглеждайки го спокойно.

Посоката на фаталната ни игра вече се беше изяснила. Лавинг бе предположил, че складът е капан, и беше решил да ме нападне. Рационално решение. Което обясняваше защо е наредил на партньора си да се навърта край доджа и да не приближава до самия склад, както щеше да направи, ако Лавинг се беше поддал на уловката.

Макар и разкрил клопката, той беше поел риска. За да плени не Райън Кеслер, разбира се, а мен. А аз, след необходимата доза мъчения, да му издам къде се намират Кеслерови. Внезапно се бях превърнал в жертва.

Месестото, невзрачно лице на бизнесмен на средна възраст огледа бързо сцената и не забеляза никаква непосредствена заплаха тук, далеч от склада и от командния пост.

Осъзнах, че за пръв път стоя толкова близо до човека, измъчвал и убил моя наставник. По време на провалилия се опит за задържане в Роуд Айлънд така и не го приближих на повече от стотина крачки. Достатъчно, за да видя как присвива леко очи, натискайки спусъка, миг преди да разбере, че е попаднал в капан и жертвата му всъщност е агент под прикритие зад невидим брониран щит.

Не обелихме нито дума. Възнамеряваше да си поговорим, разбира се, но по-късно и на задната седалка на автомобила му или в друг мрачен, запуснат склад далеч оттук. Сигурно се питаше колко ли ще издържа, преди да издам къде е Райън Кеслер.

Защото Хенри Лавинг знаеше, че ще проговоря. Всеки проговаря рано или късно.

След като оставих на земята радиото и клетъчния телефон, той ми махна припряно да приближа.

Тръгнах напред, приковал очи в неговите, вдигнал ръце до нивото на раменете си, за да покажа, че не го заплашвам. Не можех да отлепя поглед. Не защото очите му изглеждаха зорки и съсредоточени — макар да бяха точно такива — а понеже бяха последното нещо, което Аби Фалоу бе видял, преди да умре. Знаех го, защото куршумът, улучил Аби в челото, беше изстрелян отблизо. Двамата сигурно бяха впили погледи един в друг. Често, преди да заспя, се опитвах да си представя — понякога часове наред — последните мигове на Аби. Той беше издал местонахождението на петимата подопечни, които охраняваше; Лавинг се беше обадил на поръчителя и другият му наемник бе успял да убие трима от тях. Аз обаче чувах всичко по телефона, защото Аби не беше прекъснал връзката. Между момента, когато прошепна адреса на обречения свидетел, и фаталния изстрел изминаха почти трийсет секунди. Какво се бе случило през това време? Какви изражения са пробягвали по лицата им?

Навярно заради това бях толкова обсебен от мисълта да заловя Хенри Лавинг — не само защото бе убил Аби Фалоу, а и защото го беше принудил да прекара последните си мигове в болка и отчаяние.

Вдигнал покорно ръце, се мъчех да отговоря на въпроса, който всеки пастир на мое място би си задал — колко ще издържа аз на мъченията?

Лавинг не си пада по техниката. Обикновено прилага шкурка и спирт по чувствителните места. Не звучи много зле, но е наистина ефикасно.

Този въпрос обаче беше само теоретичен и изникна в съзнанието ми, докато пристъпвах напред.

Защото губещият играч в момента всъщност не бях аз.

А Хенри Лавинг.

Истинската стръв този път не беше складът и възможността Райън Кеслер да е вътре. Истинската стръв бях аз.

Капанът съвсем не беше това, на което приличаше.

И моментът да хлопне беше настъпил.

Присвих очи и вдигнах ръце над раменете си — сигнал за двата екипа агенти на ФБР, които дебнеха наблизо.

Паднах ничком и зърнах за миг стъписването, изписало се по лицето на Лавинг, когато експлозиите започнаха. Бяха оглушителни. Усетих ударната вълна и горещината, докато се търкалях по земята да взема оръжието, радиото и телефона си. Мощните, дистанционно управляеми, зашеметяващи гранати продължаваха да избухват по линията, където преди петнайсет минути бях разпоредил да ги заложат прикриващите ме агенти — екипи Три и Четири. Заръчах им да ги детонират щом вдигна ръце над нивото на раменете си.

Или ако Лавинг ме простреля.

— Действайте! Действайте! — изкрещях от земята, пъхнах слушалката си в ухото и грабнах оръжието си. — Насочи се към канала!

— Екип Две! — чух гласа на Фреди. — Заловете партньора!

Агентите от трети и четвърти екип, които през цялото време стояха укрити на трийсетина крачки от мен, хукнаха след Лавинг. Последвах ги. Тичахме на зигзаг из трънаците и храстите, заобикаляйки изхвърлени гуми, перални и хладилници. Наемникът не ни поглеждаше, заложил на бързината, не се обръщаше да стреля.

Бях преценил, че Лавинг навярно ще разкрие уловката, но ще се досети, че и аз ще присъствам и ще поеме риска да ме похити. За да ме принуди да издам местонахождението на Райън Кеслер.

И накрая да ме убие.

Аз, разбира се, съм Хенри Лавинг в неговия живот.

Реших да разположа агентите край мен, да заровим наоколо експлозива, да наглася микрофона и да се обърна с гръб към посоката, от която смятах, че ще се появи. Така ставах възможно най-видима мишена. Като заподозрения в Затворническата дилема избрах рискования ход. Рационално ирационалния. Разчитах, че Лавинг няма да ме убие веднага, а ще се опита да измъкне информация за местонахождението на Кеслерови. Чудех се дали е пристигнал с онзи катер. Сигурно. Но сега тичаше в обратната посока — към голо поле. Странен избор, понеже не предлагаше никакво укритие. На петдесетина метра обаче забелязах бордюр, отвъд който имаше шосе. Там явно го чакаше кола.

Все пак щяхме да го спрем, преди да преполови пътя. Четиримата агенти, които ме пазеха, го настигаха. И аз ги догонвах. Обадих се на Фреди да му кажа, че Лавинг се е отправил към шосето, за да изпрати кола да го пресрещне.

По радиото кънтеше ехо от застъпващи се съобщения. Задъхан се устремих отново след плячката си. Чух добра новина.

— Екип Две. Заловихме партньора на Лавинг.

«И това е нещо», помислих си. Ще се сдобием с ценна информация — телефона му, криминалното му досие. Нищо чудно и да признае.

Затворническа дилема…

Тогава обаче се обади агент от екип Две:

— Претърсихме го. Няма оръжие. Невъоръжен?

О, не…

Заковах се на място, озарен от идеята. Насилих се да произнеса отчетливо съобщението до четиримата агенти пред мен.

— Екипи Три и Четири! Залегнете! Намерете веднага прикритие! Заловеният не е партньорът. Уловка е!

Свлякох се на земята като парцалена кукла. Което навярно ми спаси живота.

Точно когато се приземих в храстите, чух свистене над главата си и до мен се разлетя пръст и чакъл. След секунда проехтя пукот от далечна пушка.

— Снайперистки огън! — извиках.

— Какво? — обади се някой.

Агентите пред мен се проснаха едновременно на земята, а около тях се вдигнаха облачета от пръст и отпадъци.

Партньорът на Лавинг беше добър стрелец, но агентите успяха да се прикрият. Нищо не би ги защитило от директно попадение, но трънаците бяха високи и той не ги виждаше.

Лавинг се намираше едва на четирийсетина крачки от бордюра и колата. Агентите пробваха да стрелят по него, но щом се надигнеха, откъм партньора долитаха тройни откоси — стреляше с автоматично оръжие — и те залягаха отново.

Огледах се за мишена и не видях нищо.

Колата, изпратена от Фреди, фучеше покрай бордюра и щеше да достигне спасителното возило горе-долу едновременно с Лавинг.

Въздъхнах и натиснах «Предаване».

— Фреди, върни колата! Веднага!

— Това е единственият ни шанс, Корт!

— Не, не. Да се оттеглят! Под прицел са!

— Мамка му!… Добре.

Щеше ли да успее?

Видях как колата зави и парчета асфалт и камъчета заподскачаха край нея, когато партньорът обърна автоматичната си пушка към тях. Шофьорът отби бързо от шосето; колата изчезна от другата страна на бордюра. Чух силен трясък.

Лавинг се появи отново, скочи в колата и потегли.

Светъл седан.

Кафеникав или сив…

По радиото Фреди съобщи на Бюрото и на градските полицаи да започнат издирване.

Снайперисткият огън стихна.

Но ние бяхме нащрек и запълзяхме обратно към склада, снишени ниско до земята, за да не предоставяме удобна мишена, ако партньорът все още е на позиция.

Най-сетне, без повече изстрели, се добрахме до командния пост. Огледах мъжа, когото агентите от екип Две бяха заловили. Не хранех особени надежди, че това уплашено хлапе може да ни помогне, но все пак спазих процедурата. Примамката за отвличане на вниманието беше млад наркоман. Обясни, че някой — Лавинг според описанието — го спрял пред клуб в югоизточния квартал и го помолил да го снабди с дрога от склада. Искал да си набави хероин, но се страхувал да си го купи сам. Някакъв дилър използвал стар разнебитен додж край склада. Лавинг му дал пари в брой да купи хероин за четиристотин долара за него и за сто — за себе си. Предупредил го да внимава — «да върви бавно» — защото понякога наоколо душели ченгета.

— Ще отида в затвора, нали? — попита младежът.

Жалният тон и ококорените от уплаха очи на хлапето едва не ме разсмяха. Хрумна ми обаче, че не съм сигурен дали е извършило нещо нелегално.

Зададох му няколко въпроса, но предположил, че ще го заловим, Лавинг не му беше казал нищо, което да ни бъде от полза. Фреди го претърси за улики, но макар да не подценявам криминалистиката, в този случай единствената връзка между Лавинг и младежа бяха стодоларовите банкноти. Ако ръкостискането и предаването на парите беше оставило някакви следи, те нямаше да ни отведат до убежището на наемника.

Опитахме се да определим откъде точно беше стрелял партньорът на Лавинг. Имаше около дузина отлични високи позиции. Никой не беше забелязал просветване на дуло или повей на листа от мощното оръжие. Агентите от пострадалата кола бяха добре. Докладваха по радиото, че разпитват група работници от другата страна на бордюра, които са чули изстрелите. Единият казал, че видял човек да бяга към тъмносин седан с четири врати.

— Смятат, че е «Буик».

Натиснах: «Предаване».

— Корт е. Питай го как изглежда.

След малко:

— Висок, слаб, рус. Зелено яке.

— Да. Партньорът е.

— Никой не е запомнил номера на колата. Или други подробности.

— Благодаря — казах.

Държаха ни в течение за издирването — включително с хеликоптер на градската полиция. Лавинг обаче бе напуснал района, без да го забележат.

— Поне опитахме — обяви Фреди.

Прав беше. Но Лавинг ме беше надхитрил и неутрализирал стратегията ми. Играехме фатална игра, да, но това не означаваше, че партиите не могат да завършват с реми.

Камък-камък. Хартия-хартия…

За мен обаче ремито се равняваше на загуба.

Тръгнах към колата, с която бях пристигнал, и извадих джобен скенер от раницата си.

— Мислиш, че партньорът се е подвизавал тук? — попита Фреди.

Не отговорих — защо да правя догадки — но очевидно беше така. След петнайсет секунди открих първото проследяващо устройство в гумата на колата ми и веднага след него — второто, скрито на десетина сантиметра от първото с надеждата да спра да търся, след като го открия. Продължих, но не намерих трето. Или третото още не се беше включило.

Претърсих пак с детектор за експлозиви, но не открих бомби. А и не смятах, че е възможно. Лавинг искаше да го отведа при жертвите му, а не да ме убие.

На това щеше да му дойде по-късно редът.

Глава 13

Взех отново тауруса на Гарсия и потеглих към Стария град в Александрия. Паркирах в гаража ни до офиса.

Вашингтон е осеян с организации като нашата, с какви ли не правителствени агенции. Понякога пространството не достига — Лангли например е изключително пренаселен. За срещи в ЦРУ често ми се налага да паркирам на километър, че и повече от входа. Друг път проблемът е сигурността. Всички — от списващите Slate.com до «Мосад» и «Ал Кайда», знаят къде се намират Националната агенция за сигурност и ЦРУ. Организации като нашата обаче предпочитат да стоят възможно най-далеч от полезрението на обществеността.

Поздравих Били и му поръчах да сканира изцяло колата на Гарсия, престояла в гаража до Юниън Стейшън няколко часа, докато бях участвал в операцията в склада.

— На половината път пуснах детектора. Нищо активно. Но ще трябва да провериш по-детайлно.

Много проследяващи устройства са с часовников механизъм, който се включва часове или седмици след поставянето им. Регистрира ги само много специализирано оборудване, улавящо не радиосигнали, а миниатюрни електронни сигнали.

— И още как, Корт — каза кльощавият Били. — Ще повикам чистач.

Изглеждаше създаден за кабината на огромен ТИР.

Излязох навън и си купих пълнозърнест сандвич с печено говеждо, допълнително горчица и туршия плюс черно кафе. Върнах се в офиса. В невзрачното и негостоприемно фоайе имаше болнаво дърво, плакат на усмихнати мъж и жена, очевидно одобрени за банков заем, и черна табела с бели залепящи се букви, изписали имената на половин дузина компании, всичките фалшиви. Кимнах на двамата охранители — сериозно и дискретно въоръжени — легитимирах се с палец и око пред устройството на стената и влязох през входа. Изкачих няколко реда стълби.

Пред кабинета ми, личната ми асистентка Барбара вдигна глава и ми подаде няколко бележки със съобщения. Стройна жена на средна възраст, тя демонстративно не погледна към кафето ми — питаше се, естествено, защо не харесвам нейното, което всеки ден приготвя за целия етаж. Не го харесвах, понеже беше лошо — неизменно.

Тъмносивата иМ коса изглеждаше застинала като каска. Понякога си представях как я оформя с цели флакони гел.

Понеже организацията ни няма почивен ден, разполагаме с помощен персонал през цялото време, въпреки че никой не изисква от асистентите да работят повече от четирийсет часа седмично. Не бях пресмятал изрично, но ми се струваше, че Барбара е навлязла във втората четирийсетица.

— Харесвам уикендите. По-тихо е.

Освен ако не се налага да се валяш в тиня и да отбягваш куршумите на ловък снайперист.

Седнах, хапнах туршия, отхапах огромен залък от сандвича и отпих от горещото, силно и много ароматно кафе.

Обадих се на Лайл Ахмад в «Хилсайд Ин».

— Как е положението?

— Тихо. С Гарсия инспектираме през двайсетина минути.

— Обаждания? Някой от рецепцията? Нещо?

— Не — лаконично отбеляза той.

Ахмад имаше близкоизточно потекло и може би беше, а може и да не беше, мюсюлманин. За разлика от други хора в страната нито изглеждаше докачлив, нито заемаше отбранителна позиция по въпроса. Нито пък имаше защо. Огромното мнозинство мъже, опитвали се да ме убият, бяха християни, евреи или агностици.

— Подопечните?

— Справят се — увери ме той с характерния тон, подсказващ, че навярно са изгубили търпение, скучно им е и нервничат, но не иска да го признае, понеже са край него.

Дочух шум от бейзболен мач и Джоан каза на сестра си: «Е, добре. Просто се питам… Но щом смяташ, че е добра идея, разбира се…».

Напомни ми тона на мама.

— Ще пристигна за преместването в защитената къща след около четирийсет и пет минути.

— Да, сър.

Щом приключих с разговора, отхапах още два големи залъка от сандвича и се сетих за пратката от «Федекс» — антикварната игра, която бях получил и се канех да разгледам в обедната си почивка. Почудих се дали е в добро състояние, дали фигурите и картите са в пълен комплект, както продавачът обеща. Погледнах към сейфа зад бюрото си, но не го отворих.

Бях я прибрал там не защото се страхувах да не ми я откраднат. Не, просто не споделям личния си живот с никого тук, дори с най-близките си сътрудници. От съображения за сигурност, разбира се, но всъщност по-скоро понеже предпочитам да съм потаен. Несъзнателно.

Посегнах към телефона да се обадя на Дюбоа и да я питам какво е открила по случаите на Райън, но той избръмча. Номерът на шефа.

— Корт.

— Арън е. Ще дойдеш ли за малко?

Тонът често е по-красноречив от думите. Забелязах колко неспокойно прозвуча иначе безобидната молба. Очаквах да заваря в кабинета му Уестърфийлд, но се оказа друг човек. Слаб мъж, пооплешивял, в костюм и пастелносиня риза. Без вратовръзка. Погледна ме, без да ме вижда. Все едно възприемаше само какво символизирам, а не кой съм всъщност.

Ръкувахме се. Представи се като Санди Албъртс.

Елис очевидно го познаваше, но пък шефът ми познаваше почти всекиго във Вашингтон. Обясни ми:

— Санди ръководи кабинета на сенатор Лайънъл Стивънсън.

Умерен републиканец от Охайо. Спомних си, че наскоро го бях видял на корицата на «Нюзуик» или друго подобно списание.

— Всъщност не съм тук — пошегува се Албъртс с потайната природа на организацията ни. Изтъркана шега. — Ще ви запозная накратко с проблема, сър.

— Корт.

— Добре тогава. Корт. Сенаторът участва в Комисията по разузнаване.

Което обясняваше пропуска, допуснал го дотук. Тъкмо се питах.

— Следващия месец Комисията ще провежда изслушвания по вътрешни въпроси на разузнаването — Патриотичния акт, съдебни разпореждания за използване на специални разузнавателни средства. Проверяваме евентуални нарушения на гражданските права и аз провеждам проучване от името на сенатора. — Той вдигна помирително ръце. — Не намекваме, че има нещо нередно тук. Просто интервюираме възможно най-много хора от федералните служби за сигурност. Събираме информация. Вие сте най-старшият служител в организацията и искаме да ни осведомите дали сте забелязали случаи на, да речем, пропуски за изискване на съдебно разпореждане за поставяне на подслушвателни устройства на телефони или компютри в агенциите, с които си съдействате — Бюрото, Държавната агенция за сигурност, Националната служба за охрана, местните полицейски управления.

— С радост ще помогна, но… хмм, сега съм зает с по-неотложна задача.

Албъртс закима.

— Знаем какво правите тук. Сенаторът е приятел на Арън. — Стрелна с очи шефа ми. — Не искаме да възпрепятстваме отговорната ви дейност. Просто времето ни притиска.

— Защо? — попита Елис.

— Захванат ли се комисиите с някой въпрос, пресата също започва да го разнищва и ако ни изпревари, всички губим.

С това бях съгласен.

— Тук има мнозина, с които бихте могли да разговаряте — предложих.

— О, ние държим да ни информира звездата — отвърна Албъртс.

Шефът ми ме подкрепи:

— За жалост и аз споделям мнението, че трябва да почакаме случаят да приключи.

Албъртс не остана доволен, но го прие спокойно.

— Три-четири дни?

— Нещо такова, предполагам — отговорих. — Но не е сигурно. Периодът е критичен за семейството, което е под моя закрила. Ще ви осведомя веднага щом се освободя.

— Добре, разбирам — каза Албъртс. Погледна отново през мен и се усмихна безрадостно. — Благодаря ви. — Стана. Кимна на Елис и си взе куфарчето. — И наистина го мисля — че вършите страхотна работа.

След като си тръгна, попитах Елис:

— Сенаторът ти е приятел?

Елис изсумтя и сви рамене.

— Ако наричаш приятели хора, на които се молиш, значи ми е приятел. Стивънсън обикновено одобрява бюджета ми. Десничар е, но в смисъл с десни убеждения. Умен е и е склонен да изслушва и отсрещната страна. Трябват ни повече като него. В Конгреса прекаляват с крясъците. Като навсякъде.

Спомних си бурната демонстрация, на която бях станал свидетел. Двата лагера сякаш копнееха да се хванат за гушите. В този дух май беше и статията в «Нюзуик», наблягаща върху усилията на сенатор Стивънсън да насърчи междупартийната толерантност във Вашингтон.

Пожелах му мислено късмет.

Разгледах художествените произведения на децата на шефа ми. Река, в която плува огромна риба. Пурпурен самолет. Зайци.

— А Албъртс?

— Срещал съм го веднъж-дваж. Типичен професионалист на политическата сцена — участва в комитети за политически стратегии, в кампании за набиране на средства, помагал е на сенатори във финансовата комисия, оръжейната комисия, а сега и на Стивънсън в разузнавателната. — Елис се размърда в стола. — Ще разговаряш ли с него?

— С Албъртс? Предполагам.

— Налага се, Корт. Хората, които държат кесията, трябва да остават доволни… въпреки че ти не изглеждаш особено доволен.

— Не мога да свидетелствам при изслушване. Нали целта е да не съществувам?

— Албъртс е наясно. Трябват му само насоки.

— Знаеш как се превежда «насока» в този бранш, нали, Арън?

— Доносничество — отвърна шефът ми.

Точно тази дума имах предвид.

Глава 14

Върнах се в офиса си.

Барбара ме посрещна с думите:

— Кафето ти изстина. Сварих ти ново.

Ох… Благодарих иМ и отпих. Беше по-лошо, отколкото си го спомнях.

Натиснах бутона за бързо набиране.

— Дюбоа — изчурулика тя. — Вече си в сградата.

— За десетина минути. Можеш ли да дойдеш?

Появи се тутакси и аз се запитах доколко случаят е провалил плановете иМ за почивните дни.

Имаше две котки и приятел, който май беше постоянен, доколкото успявах да отсъдя от откъслечни разговори. Не живееше обаче с него. Не го познавах; не си прекарвам свободното време с колеги. Приятелят иМ явно охотно приемаше да гледа животните и да сменя котешката тоалетна. Понякога му съчувствах. От друга страна се чудех дали така не му е по-удобно, отколкото да съжителства с нея — навярно изтощително преживяване.

Тя седна срещу мен.

— Телефоните на подопечните. — Подадох иМ торбата със защитен екран, в която бях събрал нокиите, самсунгите и блекбъритата на Кеслерови, наред с отстранените им батерии.

Тя щеше да ги остави в изолираната стая в дъното на коридора, където работеше Хермес. Ако на Райън или на Джоан им потрябваше спешно телефонен номер от указателите им и нямаше друг начин да го открият, Хермес или някой от Техническия отдел щеше да влезе, да зареди телефона и да набави информацията без риск да излъчим издайнически сигнал.

— Лавинг? — попита Дюбоа.

— Забелязали са партньора му, но нямаме допълнително описание или насока, освен син седан с четири врати, може би буик. Нищо друго.

Тя вдигна вежди.

— Тъмно или светло? Син, искам да кажа. Произвеждат автомобили в двайсет и пет нюанса на зеленото, доколкото знам. Осемнайсет червени. Синьото не съм го проверявала, съжалявам, но и при него сигурно е същото. О, и на шест месеца обикновено избледняват с по един тон. Зависи…

— Тъмно.

Тя го записа във вездесъщия си бележник.

— Ето ти и това. — Подадох иМ найлоновия плик с проследяващите устройства.

Дюбоа вдигна плътните си тъмни вежди.

— Две. Добре. Казваше ми, че понякога слагат дори по три. В колата ти до склада?

Кимнах.

— Партньорът на Лавинг ги е поставил. Трябват ми отпечатъци. И произход.

— Ще ги проследя — отвърна тя без капчица ирония при избора на глагола.

— А сега за случаите на Райън? — попитах.

Не се наложи да поглежда записките си.

— Първо, подправеният чек. Греъм, Ерик. Четирийсет и девет. Цивилен служител в Пентагона. Ето някои подробности — работи в така наречения Вътрешен кръг. Крило Е или нещо такова, мисля. В центъра на Пентагона. Не успях да открия какво точно прави, въпреки че се идентифицирах и пуснах връзки, но засега можем да приемем, че е класифицирано и засяга разработката на оръжия.

— Как го откри?

Заетите в сферата на разработването и усъвършенстването на оръжия внимават много да не споменават занятието си.

— Прегледах резюмето му, разрешителните му, свързах някои времена и дати за срещи с оръжейни фирми. Понякога научаваш за някого повече от онова, което прикрива, отколкото от това, което казва. Събрах две и две.

Дюбоа беше истинско съкровище.

Отметна кичур коса зад ухото си и медальоните по гривната иМ звъннаха. Различих сребърно куче, броненосец, багета, миниатюрния сребърен принц Венцеслас, който си купи от Прага, когато изпълнявахме задача там. Тя продължи:

— Никакви инциденти с Греъм. Но изскочи нещо наистина странно. Не знам как да го тълкувам. — Впи очи в сандвича ми. — Вечеря ли е това?

Погледнах часовника си. Минаваше четири следобед.

— По-скоро обяд. Продължавай. Казваше, че си разбрала и нещо друго.

— Върнах се в детективския отдел на градската полиция за повече информация и се оказа, че Греъм е решил да прекрати разследването.

— Да го прекрати?

— Обадил се на шефа на детективите Люис в петък и съобщил, че оттегля жалбата си. Поискал да прекратят разследването.

— Причини?

— Твърди, че е заради работата му. И сигурността. Не искал публични процеси.

— Звучи странно. Какво общо има обир на чек с националната сигурност? Райън твърди, че престъпникът не е откраднал нищо секретно. Нито компютри, нито папки от службата.

— Точно така — съгласи се Дюбоа.

— Тогава защо? — учудих се аз. — Нямаше ли в такъв случай от самото начало да прецени, че не бива да подава жалба за кражбата?

— Логично е. Има и друго. Проверих закона. Той е виновен. Пише, че ако си нехаен с чековата си книжка или с подписа си, ако ги съхраняваш небрежно, банката не отговаря за сумата. Плаща застрахователната компания. Но не и без полицейски доклад.

Опитах се да проумея.

— Значи по същество той приема, че е загубил четирийсет хиляди. Отказва се.

— Ще го възмезди ли държавата? Едва ли. Опитах се да се свържа с него. Което не е лесно, повярвай ми. Давай! Яж! Видях те да поглеждаш към сандвича. Забелязвал ли си, че ако са с някого в ресторанта, хората гледат повече храната, отколкото сътрапезника си? А когато са сами, гледат повече хората, отколкото храната.

— Но Райън не спомена да са прекратили случая — обадих се. — Преди малко го обсъждахме в «Хилсайд».

— Не е знаел навярно. Асистентката му ми каза, че в четвъртък и петък не е работил в кабинета си, а по нещо административно. Следващата седмица има важно заседание за някакви отчети в управлението.

Спомних си как Райън спомена, че са му поставили вътрешна задача.

— Задраскваме ли тогава случая «Греъм» от основния си списък?

— Не. Точно обратното. Никой не зарязва четирийсет хиляди долара, освен по принуда.

Хапнах още сандвич.

— Закускообяд или обедозакуска — каза Дюбоа. — Как другояче да го наречем? — Не се шегуваше.

— Впечатленията ти от него? От Греъм.

— Притеснен, говори с недомлъвки — отвърна тя след кратък размисъл.

— Някой го притиска да прекрати разследването?

— Възможно е. Семейство Греъм не печели много. Без четиридесетте бона, хлапето му няма да отиде в Принстън. На негово място бих се борила с нокти и зъби да заловят престъпника.

Няколко сценария изникнаха в ума ми.

— Така… поръчителят подправя чека и взема парите. Изхарчва ги за нещо компрометиращо — дарение за радикална джамия, кокаин на едро, проституция, кой знае? Може би използва самоличността на Греъм. Произходът на парите е проследим. Поръчителят казва на Греъм: «Осигури ми достъп до секретни файлове или саботирай системата, върху която работиш, или ще ти съсипя живота и ще те изпратя в затвора». Греъм се съгласява. Само Райън продължава да се рови в случая. Поръчителят наема Хенри Лавинг да открие какво знае полицаят.

— Възможно е — обади се Дюбоа.

— Сега другият случай, финансовата пирамида.

Тя сведе лазурните си очи сред ореол от лъскава тъмна коса и каза:

— Пуснах схемата в «Гугъл». Поназнайвах нещичко от случая «Мадоф», разбира се, няма как да не научиш това-онова от новините. Измамникът се представя за финансов консултант и събира парите на хората, уж да ги инвестира. Прибира парите, но разпространява съобщения, че сумите се увеличават. Ако първите инвеститори си изискат капитала, крадецът им плаща с новопостъпилите вложения. Схемата работи добре, стига всички инвеститори да не поискат парите си по едно и също време. Обикновено ги разкриват, когато клиентите се изнервят и завалят искания за теглене. Тоест ако съгласно Затворническата дилема вложителите проявят рационална ирационалност.

— Заподозреният Кларънс Браун… — подхвана Дюбоа.

— Имейл пасторът.

— Не точно. Проверих онлайн църквата му и…

— Онлайн?

Нещо ново.

— Да. Няма нужда от имейл. Сваляш си и си принтираш свещеническия сан. Нова ционистка църква на братството точка ком. И ти, и аз можем да станем духовници, стига да пожелаем. Реших да проверя дали е измама и за малко да стана пастор. Е, пасторка, предполагам. Но искаха много пари и се отказах.

На гривната иМ висяха кръст, Давидова звезда и ислямски полумесец. Котка със силно извит гръб и вещерско гърне. Не беше лесно да разгадаеш Дюбоа.

— Продължавай, Клер.

— Мним пастор е, но това не е най-интересното. Открих, че Кларънс Браун е псевдоним. Истинското му име е Али Памук.

— Има ли досие?

— Не мисля. Нищо в стандартните бази данни. Но неколцина приятели го проверяват по-надълбоко. Особено заинтригувана съм от бизнес документацията му. Искам да свържа номера на социалната му осигуровка, адреса, телефонните му номера, данъчните декларации, поверителните картотеки.

Отбелязах думата «приятели», синоним на «детектив», липсващ в официалния жаргон на професионалните държавни служители. Но каквито и да бяха, методите на Дюбоа със сигурност съответстваха на закона. Позволено е да нарушаваш правилата, за да защитиш подопечните си — същността на работата ми. Задачата да открием поръчителя обаче изискваше да сме ченгета като всички други — да събираме доказателства и да не предоставяме на защитата вратички, през които птичката да отлитне.

— Още подробности?

— Бащата е турчин, майката — нигерийка. И двамата натурализирани. Преди няколко години приел християнството. Преди да стане пастор. Но през последните две години дарявал големи суми на джамия във Вирджиния. Не присъства в никакви списъци с подозрителни лица. Играч е. Държи малък апартамент под наем в Югоизточния квартал. Живее обаче и в «Уотъргейт». За което не говори много. Според базите данни на местната полиция през последните две години е посетил Дубай, Джеда и Йордания.

Доста различен портрет от онзи, който Райън Кеслер беше разкрил.

— Полезна информация — възнаградих я с най-щедрия си комплимент. — А по-дребните дела на Райън?

Полицаят ги смяташе за маловажни, но аз я помолих да разговаря с главен детектив Люис и да ги провери.

— О, откраднатите кредитни карти? — продължи Дюбоа. — Незначителни. Повечето жалби са оттеглени. Кражбата на самоличност е по-съществена измама, углавно престъпление от нисък разред. Третият случай е най-интересен — хлапета крали електроника онлайн. Избрали неподходяща жертва — експерт по компютърна сигурност в «Адванст Съркит Дизайн». Един от най-големите конкуренти на «Интел». Жертвата проследила престъпниците и ги предала в полицията. Измъкнали се обаче с пробация и глоби. Спретнато. Жертва на хакери си отмъщава, залавяйки ги с помощта на собствените им методи. Съвсем справедливо.

Доядох сандвича, мислейки си — някакви следи, да, но нито една ясна. Обзе ме тревога.

— Продължавай да дълбаеш.

— Взела съм си лопата.

— И двата случая.

— И мотика.

Усмихнах иМ се. Надявах се котегледачът да се отнася добре с нея.

Занатисках бутоните на телефона си и надрасках бележка.

— Още малко задачи. — Подадох иМ листа, инструктирах я накратко и добавих: — Приоритетно.

— Разбира се.

— Отивам в защитената къща при Кеслерови.

Тя стана. Поколеба се.

Погледнах я любопитно.

— Чух, че… при склада Лавинг бил на косъм да…

Обзе я рядък пристъп на мълчаливост.

Но нямаше смисъл да обсъждаме досега ми с човешката преходност. Той беше минало и каквото би могло да се случи — моята смърт или смъртта на Лавинг — не беше се случило. От сблъсъка не можеше да се извлече никаква поука. Нищо, което да ми послужи за бъдещи стратегии, никакъв опит, който да иМ предам.

Размишленията за миналото са безпредметни. И следователно не отвеждат до целта.

Затова просто я изгледах равнодушно.

— Заемам се веднага със задачите, Корт — каза тя.

За пръв път през всичките години, откакто работехме заедно, я чух да произнася името ми.

Глава 15

Взех колата на Гарсия, която Били беше диагностицирал като здравословно чиста от разузнавателни средства, и я насочих пак към магистралата. Предприех няколко странни, но законни, маневри за смяна на маршрута и когато се убедих, че никой не ме следи, се върнах пак на магистралата и поех към «Хилсайд Ин».

Малко след шест следобед паркирах зад мотела на почти същото място като преди, на няколко автомобила от вана «Юкон».

Погледнах на север и сред леката мъгла различих далечни силуети на жилищни квартали. Взирах се навярно към две или три хиляди души… миниатюрна част от населението на областта и още по-малка — на региона. В ума ми неволно изникна мисълта — както обикновено, когато изпълнявах задача — че наемникът е някъде там. Но къде точно?

Колко близо?

На трийсет мили оттук, потънал в подобни размишления за местонахождението на жертвите си и моето?

Или пък съвсем наблизо, на миля или по-малко, узнал къде се намираме и подготвил ясна стратегия как да избие пастирите и да похити Райън Кеслер?

На път към апартамента позвъних на Ахмад да го предупредя, че пристигам. Не използваме тайни почуквания, макар идеята да не изглежда безсмислена. Той ми отвори и аз си налях чаша черно кафе. Миризма на мотелска кухня — предимно лук и чесън — насищаше въздуха. Две чинии, едната чиста, другата употребявана, стояха върху подноса до мивката.

— Скоро потегляме към защитената къща.

Всички ме гледаха очаквателно и аз се сетих при колко загадъчни обстоятелства бях тръгнал. Но придържайки се към правилото за предоставяне само на неизбежна информация, не обясних къде съм бил, а само им казах да приберат всичко, което са извадили от куфарите, когато пристигнахме.

Мари и Джоан се заеха със задачата, а аз дръпнах Райън настрани. Веднага разбрах, че се е почерпил пак, но не изглеждаше по-пиян от преди.

— Открихме нещо за случая «Греъм». Оттеглил е жалбата.

— Какво е направил? — изненада се полицаят. — Не звучи логично. Сигурен ли си?

Потвърдих.

Той продължи:

— Когато разговаряхме за пръв път, Греъм беше бесен… Кибритлия е, повярвай ми. Как щял да плати таксата за обучение на сина си? Бъдещето на момчето му било съсипано. Мечтите му били погребани. Крещеше ми как на всяка цена трябва да заловя престъпника. И сега се е отказал?

— Кога говорихте за последно?

— Във вторник май.

— Значи нещо съществено се е случило между онзи ден и вчера.

— Тогава е оттеглил жалбата?

— Да.

— Цял ден обикалях по заседания. За онези счетоводни глупости. — Поразсъди малко и продължи: — Значи този случай може да се окаже разковничето.

— Така мисля. Нещо, на което си попаднал по време на разследването, може да ни разкрие кой го е взел на прицел.

Той въздъхна и каза отбранително:

— Трудно се събира информация за такива хора. От Пентагона, имам предвид. Не разговарят с дребните риби.

Подозирах, че няма да остане очарован от следващото ми разкритие — важен факт за другия му случай, който не беше успял да разбули.

— За финансовата пирамида.

— Да?

— Кларънс Браун е фалшиво име. Всъщност се казва Али Памук.

Обясних му какво е разбрала Клер Дюбоа и добавих, че продължава да го проучва. Дори да се беше смутил, че федерален служител е разкрил повече информация от него, Райън не го показа. По-скоро изглеждаше объркан от посоката, в която се бе отклонило разследването.

— Законна смяна на името?

— Още не знаем. И така… навежда ли те нещо на мисълта, че си узнал факти, които да събудят нечий интерес?

Той сведе глава и погледна над рамото ми. Почудих се към какво. Съпругата му, снаха му, въоръжената охрана? Скритата му бутилка «Уайлд Търки» или «Мейкърс Марк»?

— Съжалявам, Корт. Не. Нищо не ми хрумва. Ще продължа да се ровя. Да го обмислям.

Погледнах часовника си. Исках да ги отведа в защитената къща. Излязох и се запътих към рецепцията, повтаряйки си наум кой съм.

Франк Робъртс. Компанията ми се нарича «Артезиън». Преуспяваме в сферата на софтуерния дизайн.

Усмихнах се на мъжа зад бюрото и казах:

— Ще тръгваме. Искам да уредя сметката.

— Разбира се, господин Робъртс — каза човекът, а аз му протегнах кредитна карта.

Той се засуети като типичен чиновник, когато положението не се развива точно по установената процедура.

— Наред ли е всичко?

Тоест — защо си заминавате след три-четири часа?

— О, прекрасно! Както винаги. Стаите ни трябваха за делова среща. Приключихме бързо и ще заведа компанията да се повесели в града.

— Разбира се, разбира се. Не ви е лесно. Налага се да работите в събота.

— Е, фирмата плаща. Включително и забавлението, така че…

Прегледах сметката и забелязах, че някой е поръчал бутилка вино с храната. Кеслер, естествено, никой друг не пиеше. Подразних се. Разходите за алкохол винаги са костелив орех за осчетоводяване. А и нали носеше цял минибар в раницата си?

Благодарих на мъжа и се върнах в апартамента.

Руди Гарсия отвори вратата, аз надникнах вътре и забелязах Мари да разговаря усмихнато със сестра си. Намръщих се съсредоточено. Жените не бяха в общата дневна, а в спалнята отстрани, но аз ги виждах в огледалото.

— Прибрахте ли Мари и Кеслерови в спалнята, когато пристигна румсървисът? — попитах.

— Разбира се — отговори Гарсия.

— Отворена ли беше вратата? Към онази спалня?

Той се обърна.

— Хмм… не знам. Просто гледах да не се виждат.

— И отраженията им? — сбърчих чело.

Агентът се взря в огледалото.

— Аз… о, мамка му!

— Странно ли се държа пиколото?

— Сега се сещам, че беше доста нервен.

Затворих вратата зад себе си и посочих на Ахмад прозорците към задния двор, а на Гарсия — към предния. Те безмълвно извадиха оръжията си и заеха отбранителни позиции. Изключих всички лампи в стаята.

Извиках на Джоан и Мари:

— Изгасете лампите в спалнята. Веднага!

След миг в помещението настана мрак.

Джоан се появи на прага.

— Какво става? — попита разтревожено.

— Мисля, че Лавинг ни е открил и пътува към нас.

Или по-вероятно, помислих си, вече е тук.

Глава 16

В съзнанието ми се включи нещо, което се задейства понякога, когато играя срещу умел съперник.

Инстинктът ми подсказа стратегията му с точност. Обикновено се получава при игри като шаха, предоставящи отлична информация. Отлична информация означава, че предишните ходове на противника — стратегиите му — са ти известни. И двамата играчи виждат всички ходове от самото начало. (За разлика, да речем, от Затворническата дилема, която е игра с оскъдна информация, понеже затворник номер едно не знае какво ще избере затворник номер две.)

Незнайно защо, от време на време всички предишни ходове на противника се подреждат в съзнанието ми съвършено ясно — като на картина — и аз разбирам какво ще предприеме.

Сега парченцата от мозайката, подредили се в ума ми, бяха огледалните образи на подопечните ми, разтревоженият мъж на рецепцията и нервното пиколо.

Макар да не знаех всички подробности, бях почти сигурен, че Лавинг се е представил за полицай и е изпратил факсове и имейли до десетина хотела и мотела в региона — навярно онези, които е сметнал за подходящи убежища. Приложил е снимка на Райън Кеслер, набеждавайки го за беглец. Оставил е телефон за връзка, но е предупредил мениджърите да не предприемат никакви своеволни действия, в случай че забележат заподозрения. Мениджърите са показали снимката на персонала. При доставянето на храната в апартамента ни пиколото е мярнало Райън в огледалото и вероятно е видяло проклетия «Колт» на хълбока му.

Мениджърът не се суетеше от недоволство, задето нарушавам процедурата и си тръгвам прекалено бързо, а защото мислеше, че аз и двете жени сме заложници на Райън Кеслер и на съучастника му — як, мрачен и очевидно опасен.

Най-важният въпрос в момента беше кога точно мениджърът се е обадил на Лавинг. Преди десет минути? Тогава щяхме да се измъкнем, без проблем. Преди час? Лавинг вече беше близо.

— Чисто е — рапортуваха колегите ми, всеки със специфичния си акцент.

Обадих се на Фреди, Вдигна веднага.

— Корт!

— Имаме ситуация.

— Току-що приключихме с една. В склада.

— Лавинг е на път към нас. «Хилсайд Ин».

Изстрелях адреса.

— Добре. Дръжте се. Свиквам хората си. И местните от Принс Уилям.

— Пробвай. Но се обзалагам, че е подал фалшив сигнал като във Феърфакс.

— Да. Ясно.

— Съсредоточи се върху своите хора. Докарай ги бързо.

Пренебрегнах уплашените погледи на подопечните ми, които си събираха трескаво вещите. Махнах обаче на Райън Кеслер да си прибере револвера. След толкова алкохол нищо чудно да улучи съпругата си или мен, или себе си? Благодарих богу, че оръжието му е револвер, тоест — с тежък спусък. Той ме погледна и сви демонстративно рамене: «Нали това беше целта? Да примамим Лавинг тук и да го заловим». Нали така му бях казал?

Стръв и въдица…

Прибра неохотно револвера в кобура.

Фреди отново се появи на линия.

— Кавалерията потегли. На около двайсет-трийсет минути път е. Ще се отбраняваш активно? Или ще се окопаеш?

— Не знам още. Свържи ме през някоя от обществените ти линии с рецепцията на мотела. И не прикривай номера. Искам служителят да види ясно, че се обаждам от Бюрото или от правосъдното министерство.

— Да… Изчакай… Губя те, обади се пак. Не ме бива с техническите глупости.

Докато хората в стаята събираха якета и куфари, а колегите ми сновяха като по книга между прозорците и вратите и сигнализираха, че не забелязват заплаха, аз чаках напрегнато, вслушан в прищракването по линията.

Най-сетне чух звън.

— «Хилсайд Ин». Мога ли да ви помогна?

Мъжът, с когото говорих преди малко. Оставаше да се надявам, че няма да познае гласа ми.

— Да, сър. Аз съм специален агент Хю Джонстън — подхванах енергично. — Обаждам се по сигнала за заподозрения в мотела ви.

— Тъкмо се канех да позвъня пак. Готвят се да тръгват!

Значи бях прав.

— Заложникът слезе долу — господин Робъртс — продължи мъжът. — Изглеждаше доста измъчен. И друг път е идвал, компанията му използва мотела ни понякога. Плати. Преструваше се, че всичко е наред, но е странно — задържаха се едва четири-пет часа.

— Координирам спасителната операция — казах му. — С кой агент говорихте преди това?

— Специален агент Джонатан Корт.

Стомахът ми се сви леко от извратеното чувство за хумор на Лавинг, ако изобщо беше чувство за хумор. Джонатан беше неговото презиме.

— И кога точно му се обадихте? — попитах.

— Преди около четирийсет и пет минути, веднага след като Бени видя похитителя, когато занесе храната. Въоръжен е, но това, предполагам, го знаете. Трябва да действате бързо, ще тръгнат всеки момент.

— Добре. Слушайте сега — казах със сериозен тон. — Този човек обичайно оставя някого след себе си да спре преследвачите. Разбирате ли ме? Искам да се постараете да задържите всички по стаите им за час, час и нещо. Не искам невинни да попаднат под кръстосан огън.

— Ясно… разбира се. Ще се постарая. Божичко.

Прекъснах връзката и потърках замислено чело. Лавинг беше разбрал, че сме тук преди четирийсет и пет минути. За да се срещне с партньора си, да изостави колата, с която избяга от капана, и да я смени с друга, му е трябвало време.

Но не много.

Камък, ножица, хартия.

Активна отбрана или окопаване?

Размислих бързо.

— Така! Тръгваме! Веднага!

— Все още чисто — докладва Гарсия, надзъртайки през прозореца.

Ахмад повтори като ехо думите му.

Райън докуцука до мен, присвил зачервените си от алкохола очи.

— Хайде, Корт, ще го пипнем. Ще успеем! Четирима сме, за бога! Срещу един!

— Двама — поправи го Джоан. — Партньорът му. Може да има и още.

Райън все едно не я чу и продължи да настоява:

— Нали се обади за подкрепление! В изгодна позиция сме. Той няма представа, че знаем за него. Ще влезе в клопката. Подложи го на кръстосан огън.

— Не — отвърнах. — Задачата ми е да ви изведа оттук.

— До гуша ми дойде да бягам. Писна ми! Мамка му, Корт! Заведи Джоан и Мари в защитената къща. Аз оставам. И той.

Погледна към Ахмад, който носеше два пистолета.

— Не импровизираме, Райън. Твърде много невинни.

— Винаги има невинни, Корт. Винаги се намират оправдания да не постъпиш както трябва.

— Райън! — прекъсна го Джоан. — Моля те! Страх ме е.

— Нито времето, нито мястото е подходящо за въоръжена схватка — спокойно обясних. — Не е разумно да нападаме сега.

Тоест защитената къща е по-подходяща.

— Скъпи — примоли се Джоан, — недей да спориш.

С лице, върху което се изписа неподправено раздразнение, граничещо с отвращение, Райън грабна вещите си.

— Мамка му!

Погледнах над рамото на Ахмад към двора на мотела. Притесняваха ме дузините черни прозорци отвъд градината и паркинга. Трябваше да излезем от апартамента, да свърнем наляво и да извървим петдесетина крачки срещу въпросните прозорци, докато се доберем до алеята, отвеждаща зад сградата, където беше паркиран ванът «Юкон».

Огледах прозорците на стаите срещу нас. Не се отваряха, но всеки наемник владее техниката на двата куршума за стрелба през прозорец — първият, насочен далеч от мишената и към небето или земята, за да счупи стъклото, без жертвата да разбере, че е на прицел, а след това — изстрел в целта.

Все пак се налагаше да поемем риска. Знаех, че ванът е безопасен — системата му за сигурност подаваше сигнал на дистанционното в джоба ми дори само да дъхнат върху бронята. Реших да се разделим. Така Лавинг и партньорът му — добър стрелец, както знаех от личен опит — не можеха да улучат всички охранители едновременно.

— Тръгваме към колата зад сградата. На три групи. Гарсия, ти си с Мари. Ахмад — с Джоан. Райън е с мен. — Нарисувах във въздуха полукръг с отвора наляво и обясних: — Гарсия, ти си пръв. През вратата, по тротоара наляво. Спираш до алеята към паркинга и ни прикриваш. Ахмад, после си ти. Стигаш паркинга и чакаш там. Прикриваш тила.

— Разбрано.

— Ние тръгваме след това и прикриваме оттеглянето ти до паркинга — казах на Гарсия.

С разтреперана красива брадичка, Мари изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Насмешливостта иМ беше изчезнала безследно. В много отношения тя бе дете в женско тяло.

— Ще запаля колата в движение. Скачате вътре и си слагате коланите. Добре. Да вървим.

Гарсия и Мари тръгнаха бавно по тротоара, а приведен пред прага, аз следях за опасност. Не виждах нищо. Телефонът ми изжужа.

— Фреди.

— Само за протокола: той опита същото — фалшиви сигнали. В Принс Уилям са получили десет съобщения за нападение. Точно както предположи.

Не бях предположил. Разучавах стратегията на Лавинг.

— Но момчетата ми са на път. След петнайсет минути са там.

— Ние тръгваме. Разбрал е, че сме тук преди четирийсет и пет минути. Сигурно е близо. Не мога да говоря.

Гарсия и Мари се бяха укрили зад една колона, агентът оглеждаше черните прозорци, оцъклени злобно срещу нас. И покривите.

Ахмад потегли втори с мрачната Джоан, която, притиснала отново дамската си чанта към гърдите, теглеше куфара си на колелца. Подминаха Гарсия и свиха вляво по алеята към паркинга.

Гарсия ми махна.

— Да вървим — прошепнах на Райън.

Разстоянието ми изглеждаше необятно.

Бях близо до Райън и знаех, че Лавинг няма да рискува да го убие, за да ме отстрани, въпреки снайперистките умения на партньора си. Но нищо чудно да ни бяха изпреварили, да опитат да обезвредят Гарсия и Ахмад и да отмъкнат Райън.

Присъединихме се обаче благополучно към Гарсия, и докато аз покривах прозорците, които ме притесняваха, агентът и Мари поеха към задния паркинг. Щом стигнаха беше ред на мен и на Райън. Стиснал пистолета в една ръка и дистанционното в другата, аз натиснах стартовия бутон на вана. Не очаквах експлозия, но все пак изпитах облекчение, когато взрив не последва. Втурнахме се напред и се натоварихме бързо в автомобила. Закопчахме коланите и заключихме вратите.

Никакви изстрели, никакви опити за отвличане на вниманието — викове или сблъсъци.

Бързо, за десет секунди, излязох от паркинга и заобиколих отзад дясното крило на мотела в посоката, откъдето бяхме пристигнали. Свих в главната алея — стотина метра виещ се асфалтов път, отвеждащ до магистралата. Опитах се да пресметна с максимална точност времето, за да преценя вероятността Лавинг да е наблизо.

Гневях се на себе си. Повечето пастири използват двуетапен транспорт, за да отведат подопечните си до убежището. Смисълът е ясен — да организираш бягството, да се убедиш, че никой не те е проследил, да смениш колите. Осъзнах обаче, че моята стратегия е предизвикала обратен ефект. Лавинг ни беше разкрил, защото отседнахме в сграда със свободен достъп. Ако бяхме поели направо, щяхме да стигнем необезпокоявани в защитената къща.

Често си представям, че съм наемник, за да предвидя ходовете на противника. Запитах се дали Лавинг от своя страна не се е поставил на мое място, съставяйки списък с хотели, подходящи за временно убежище.

Но колкото — толкова. Намирахме се в брониран автомобил, подопечните ми бяха невредими. Никаква следа от Лавинг. Вероятно му бе отнело повече време да стигне дотук, отколкото мислех.

Напредвахме по алеята.

Виждах магистралата на осемдесетина метра напред, на шейсет, на петдесет.

О, как копнеех да съм на това шосе. «Хилсайд Ин» осигуряваше добро убежище и апартаментът беше подходящ за отбрана. Но живите плетове и дърветата пред сградата предоставяха добро укритие, езерцата ограничаваха маршрутите за бягство, а виещата се алея беше живописна, но в здрача се шофираше трудно без фарове.

Беше, накратко, идеално място за засада.

Четирийсет метра от магистралата.

Преминах през гърбицата, без да намалявам.

Трийсет метра.

Накрая алеята прекосяваше плътен двуметров жив плет, разделящ магистралата от двора на мотела. Погледнах напред и видях ван «Нисан», изчакващ да свие наляво към мотела откъм далечното платно. Шофьорът беше жена, до нея различих дете с колан. Нищо необичайно.