Пастирът

В същия миг обаче ударих спирачките.

— Какво има? — попита Райън.

— Защо не завива? — реторично попитах.

Жената изчакваше твърде дълго отсрещното движение, за да свие по алеята към мотела. В предното иМ стъкло виждах отражението на мигача на колата срещу нея, която свиваше надясно и следователно беше с предимство.

Но тя не тръгваше.

В този момент различих силует на мъж сред гъстите чемшири. Нещо просветна в ръката му. Ето защо Лавинг бе спрял на шосето — забелязал бе как потегляме от мотела и беше наредил на партньора си да слезе и да ни заобиколи.

Щеше ли да ми стигне времето да се измъкна, преди той да се прицели и да стреля?

Натиснах педала за газта до долу. Но щом подскочихме напред, черният «Додж Авенджър» на Хенри Лавинг потегли плавно и блокира входа на алеята.

Безкраен момент. Тишина в колата, тишина отвън. После партньорът, скрит някъде в храстите, откри огън, а сред пушилка и свистене на гуми колата на Лавинг се устреми към нас.

Глава 17

Дадох трескаво на заден ход — завоят щеше да отнеме твърде много време — и натиснах здраво педала за газта.

Чух кънтене по страничната броня на колата — партньорът продължаваше да стреля по нас откъм храсталака. Но аз бях потеглил точно когато е натискал спусъка и куршумът уцели метала, а не гумите. Което беше добре; пневматичните гуми са внушителни, но не са неуязвими.

Още един удар по стоманата. Прокънтя силно. Свистящи рикошети и искри има само в киното. Куршумът е парче олово, летящо със скорост деветстотин метра в секунда. Чува се оглушителен трясък, когато уцели колата, и обикновено остава на място и не отскача.

— Прикриващ огън — наредих. — Дръжте партньора долу. Но само видими врагове или неутрални мишени. Не стреляйте на сляпо. Всички останали — залегнете!

Райън беше най-отзад — в колата имаше три реда седалки — а Гарсия и жените бяха точно зад мен.

— Гарсия, левия фланг!

— Ясно.

Той свали прозореца няколко сантиметра и започна да стреля отмерено. Правилникът ни забранява да използваме оръжие, ако няма ясна мишена и съществува опасност да пострадат невинни. Гарсия се целеше към мястото, където партньорът бе заел позиция, но само по дърветата или към земята, за да го задържи снишен, но да не рани случаен човек.

Колата на Лавинг ни преследваше и шофирайки все още на заден ход, викнах на седналия до мен Ахмад да я вземе на мушка. Трудна задача заради виещата се алея и дърветата от двете иМ страни. Завивах рязко, но пречех на колегата си да се прицели.

Още един куршум откъм страната на партньора уцели бронята на нашия «Юкон». С разширени очи Мари изпищя пронизително и закри уста с ръка. Райън се опитваше да отвори страничния прозорец, който бе запечатан. Беше извадил револвера си, но поне държеше показалеца си извън гнездото на спусъка.

Ванът ни подскачаше на заден ход и вдигаше плътен облак прах.

Извърнах глава за секунда, за да погледна през предното стъкло. Видях как колата на Лавинг ни настига бързо, лъкатушейки, за да избегне изстрелите на Ахмад. Обърнах се отново към задното стъкло, в посоката, накъдето се движехме.

— Лавинг забавя — обяви Ахмад със спокоен глас.

— Гарсия, стреляй!

Агентът от ФБР се приведе над Джоан, която, сякаш онемяла от страх, притискаше дамската си чанта към гърдите. Гарсия свали стъклото.

— Нямам ясна мишена.

— Аз ще го направя! — изръмжа Райън. — Аз ще пипна копелето!

Джоан се оживи.

— Не, скъпи, моля те! Пил си.

— По дяволите! Пиян съм по-добър от всички тези, взети заедно.

Наклони се напред. Но гърбицата ни спаси от конфликта, отблъсквайки го назад. За щастие оръжието му не гръмна.

Гарсия се наведе напред и започна да изстрелва тройни откоси с автоматичния си пистолет.

Не разбрах дали улучи. А и сега не ме беше грижа; движех се с вана с шейсет и пет километра в час на заден ход, предавките пищяха, тресяхме се върху гърбиците и тъпчехме храстите.

В задницата на колата се заби куршум — в бронята или в калника. Един отскочи от предното стъкло. То не се счупи — беше подсилено, но не бронирано и аз благодарих богу, че ударът не е директен, макар да изглеждаше логично — Лавинг не би рискувал да убие Райън.

После, на десетина метра от мотела, се откри права отсечка.

— И двамата! — извиках на Гарсия и Ахмад. — След пет секунди ще имате ясна мишена. Целете се в предния капак на доджа. По двигателя.

— Не! По предното стъкло! — изкрещя Райън.

Аз не казах нищо, не обясних, че при такава ситуация рационалният ход е да се стреля по жизненоважните части на колата; огромен късмет се изисква да улучиш шофьора.

Щом се изравнихме обаче, Лавинг угаси фаровете и сви надясно. Доджът изфуча зад храстите до завоя и изчезна към моравата.

— Няма мишена — спокойно констатира Ахмад.

Аз не забавих. Продължавах на заден ход, потните ми длани стискаха волана толкова силно, че китките ми се вдървиха.

— Гарсия, обади се на Фредерикс. Уведоми го.

— Да, сър.

Той запозна Фреди с положението, после прекъсна връзката и зае отново отбранителна позиция, почти полегнал върху Джоан. Мари хлипаше, сгушена в ъгъла.

— Дръжте се, внимавайте за оръжията! — Подскочих върху поредната гърбица с осемдесет километра в час, все още на заден ход. Влетяхме в двора на мотела и аз продължих към задното крило. Стрелнах с поглед фоайето, където паникьосаният рецепционист говореше по телефона.

— Къде е? — извиках. — Къде е Лавинг?

— Не се вижда — отговори Ахмад.

Предавките виеха, а подът беше прегрял. Задният ход не е предвиден за такива скорости.

— В края на алеята сме! — предупредих. — Голяма гърбица! Пръстите — извън спусъка, и се дръжте!

Без да намаляваме, се килнахме над издатината и се шмугнахме през тясната пролука, през която трите ни екипа преминаха пеша преди десет минути. Премазах редицата ниски храсти и профучах през циментовата площадка до паркинга, разпилявайки шарените градински мебели по асфалта. Стъклените маси се счупиха с трясък. Насочих колата наляво и ударих спирачки. Едва си поемах дъх, раменете ме боляха.

Успоредно на мотела от отсрещната страна на паркинга имаше двуметрова ограда с колове, граничеща отляво с по-ниска тухлена стена. Надясно беше алеята, от която преди малко бяхме потеглили, а отвъд нея — малка горичка.

— Не, не, не — стенеше Мари. — В капан сме. Какво ще правим? О, боже!

— Всичко ще е наред — успокои я Джоан.

— Толкова съм уплашена!

— Наблюдавай алеята, пътя и дърветата — казах на Ахмад и кимнах в посоката, от която дойдохме, и към малката горичка.

— Гарсия, тухлената стена!

— Да, сър.

— Сянка в алеята — докладва Ахмад. — Някой идва. Изглежда с кола.

— Сега! — извика Райън. — Пресрещнете го! Всеки миг ще се появи. Смята, че още се движим. Натисни газта, Корт!

Не му обърнах внимание.

Ахмад беше свалил още по-надолу стъклото си и държеше на мушка алеята.

— Какво ще правиш? — Колкото и да е странно, не Райън, а съпругата му зададе настойчивия въпрос.

И на нея не отговорих.

— Сянката приближава — обади се Ахмад.

Погледнах натам. Някаква кола следваше бавно маршрута, по който току-що прелетяхме бясно. Движеше се предпазливо.

— Той е — каза Райън. — Фаровете са изгасени. Пресрещнете го! Пресрещнете го!

— Гарсия, тухлената стена! Не я изпускай от поглед!

— Да, сър.

— Забрави проклетата стена! Минава по пътеката между двете сгради — изръмжа Райън. — Виждате го!

— Не идва оттам — казах. — Лавинг е принудил някого да се движи бавно към нас. Точно като във Феърфакс. С партньора му са се разделили, за да ни нападнат по фланговете — откъм тухлената стена и от дърветата. Ахмад, уцели гумата на колата, за да я спреш. После следи алеята и дърветата отвъд. Гарсия — стената.

И двамата потвърдиха, че са разбрали нареждането. Белезникавата броня на колата изплува бавно пред погледите ни.

Ахмад простреля гумата и веднага вдигна цевта, взрян зад возилото.

— Не виждам ясно, но мисля, че сред дърветата има някого. Сам е.

— Тухлена стена — обади се Гарсия. — Колата е на Лавинг. Обграждат ни.

— Прикриващ огън! — извиках. — В двете посоки! Внимавайте за невинни.

И двамата откриха огън, принуждавайки Лавинг да отстъпи. Партньорът също се стопи между стволовете.

— Пак ще опитат — каза Мари, все още разплакана. — В капан сме!

Вече знаеха, че сме готови да ги посрещнем. Включих на първа скорост и насочих колата право към оградата с коловете.

— Какво правиш? — ахна Мари. — Не! Ще се заклещим!

Нагласих вана точно срещу дървената колона, бутнах я леко с бронята и тя рухна заедно с ограждението. Минах по него и потеглих през полето от другата страна.

— Дръжте на мушка пролуката в оградата. Малко вероятно е, но може да пробват далечни изстрели. Не отвръщайте на огъня, ако не сте сигурни, че са те. Сигурно вече са се събрали зяпачи.

Спусках се бавно по хълма към редица дървета. Колкото и да е странно, не друг, а Джоан Кеслер проумя положението:

— Планирал си маршрута за бягство. Прерязал си коловете донякъде, за да минеш през тях, ако се наложи. Кога?

— Преди няколко години.

Избирам временните убежища според възможностите за бягство и сигурността, която предлагат, и нощем усърдно се трудя в околностите им. Хората от «Хилсайд Ин» така и не разкриха посегателството върху оградата.

— Нищо не виждам — обади се Райън. — Все още.

Заизкачвахме се бавно по влажния от росата хълм, после през меката пръст и стърнищата на наскоро ожъната нива. Напредвахме като пешеходци, но постоянствахме.

— Все още никой — каза Ахмад.

Наредих да продължават да държат на прицел разрушената ограда, макар да знаех, че Лавинг ще разбере от пръв поглед, че седанът му няма да успее да ни настигне по този терен.

И ще вземе единственото рационално решение — да се оттегли възможно най-далеч.

Глава 18

Половин час по-късно пътувахме пак по магистралата към защитената къща.

Минаваше седем вечерта и аз карах бързо по сложен и непредсказуем маршрут предимно на север през областите Лаудън и Феърфакс.

На задната седалка Райън Кеслер ровеше с мрачно лице из платнената си чанта. За амуниции? За алкохол? Джоан се взираше мълчаливо през прозореца. Мари — най-сетне поуспокоена — се разсейваше с компютъра си. Преодоляваше постепенно истерията, но все още не бе започнала да се обръща към мен с насмешливото «господин екскурзовод».

Подопечните изпадат в ужас, разбира се. Чувстват се дезориентирани. Губят трезвия си разсъдък. Държа колегите от организацията да ми съдействат стопроцентово. Подопечните ми? Доволен съм, ако покриват 75 — 80 на сто и изпълняват молбите ми сравнително експедитивно и интелигентно. Голяма част от работата ми се състои в поправяне на неизбежни грешки и минимализиране на по-разрушителните слабости и привички на подопечните ми.

Нелоша житейска философия, струва ми се.

Всъщност бях свидетел на типична извадка за поведението на закриляните. От опит знаех, че ступорът на Джоан е по-притеснителен от избухливостта на съпруга иМ и детинското бръщолевене и истерията на сестра иМ. Хора като нея често губят самообладание неочаквано и внезапно, обикновено в най-неподходящия момент.

Погледнах в огледалото за задно виждане и очите ми срещнаха нейните — безизразни и разфокусирани — преди да ги отклоним едновременно.

След като се уверих, че нямаме опашка — Лавинг би могъл да ни открие само по чиста случайност — набрах номера на Елис.

— Моля? — отговори дълбокият глас.

— Арън.

— Корт — започна шефът ми, — Фредерикс ми се обади от «Хилсайд Ин». Каза, че си добре. Реших, че си в движение, и затова не звъннах.

— Благодаря. — Това бе сред най-добрите му качества на ръководител на организацията. Нямаше усет за полева работа, но разбираше методите ни и нагаждаше своите задачи към нашите. Продължих: — Още не съм говорил с Фреди. Има ли пострадали там?

— Не, но е голяма бъркотия. Намерили са много олово — от четирийсет-петдесет изстрела. Два куршума са уцелили стаи с гости. Няма как да го потуля.

— Какво ще кажеш на журналистите?

— Лавинг ни е осветил пред пресата, колкото и да не ти се вярва. Ще подхванем нишката на историята във факса му — че се носят слухове за отвличане, в което е замесена голяма престъпна групировка. Ще извадя Лошия Хектор. Нямам друг избор.

Хектор Карансо е незначителен колумбийски наркотрафикант, който фигурира като обвиняем в углавно престъпление в няколко съдебни разпореждания за издирване, издадени в САЩ и в различни латиноамерикански държави. Заповедите за задържане предоставят мъгляво описание и биография, но до една съдържат предупреждение, че е опасен и трябва да се издирва под дърво и камък. Обикновено се появявал изневиделица.

Освен това Хектор Карансо е пълна измислица. В случай на престрелка като тази край «Хилсайд Ин», при обстоятелства, които налагат да не огласяваме истината, нарочваме за инцидента сеньор Хектор и «неизвестни засега наркогрупировки или други престъпни организации». След като заловяхме поръчителя по случая с Райън, няколко дни по-късно Елис щеше да обяви нещо от сорта: «Опа, сгрешихме — истинският престъпник всъщност е еди-кой си». Но Лошия Хектор щеше да позанимае пресата няколко дни.

— Пътуваме към убежището.

— Добре. Отивайте и стойте там. — Кратко мълчание. Знаех какво се кани да каже. С пълно право. — Всички искаме да го пипнем, Корт. Но искам да не мърдаш от къщата. Край на опитите за залавяне на Лавинг.

Мислеше си за Роуд Айлънд.

— Само при склада действахме нападателно. Случилото се в «Хилсайд Ин» беше чиста самозащита. Опитвахме се да избягаме.

— Разбирам… Но нищо чудно да изникне проблем, че си използвал временно убежище. Защо не отиде направо в защитената къща?

Питаше се, предполагам, дали подсъзнателно — или навярно съвсем съзнателно — не съм пробвал да привлека Лавинг към нас. Искаше да чуе причина. Но въпреки че ми беше шеф, не възнамерявах да отговоря.

Той го усети и продължи:

— Не подлагам решението ти на съмнение. Просто ти казвам, че някой може да повдигне въпроса.

— Ако изобщо предприема нещо, ще бъде само за да помогна на Клер да проследи поръчителя.

— Добре — измърмори той. Съботата на Елис беше тежка и той бе прибрал кадифената ръкавица. — Не си се обадил на Уестърфийлд. Обеща.

— Непременно. Беше напечено.

Което, макар и истина, прозвуча като оправдание. Прекъснахме и аз запрехвърлях номерата в указателя, за да открия Уестърфийлд. Но по високоговорителя прозвуча името на Фреди.

Натиснах «приеми» и попитах:

— Откри ли нещо в «Хилсайд»?

— Никаква следа — отвърна Фреди. — Изчезнал е. Бързо. Като Худини. Или джобните на децата ми. Вдън земя.

— Арън каза, че няма пострадали.

— Точно така. Хората са поразтърсени. Е, и? Животът винаги те разтърсва. Не е зле от време на време да се постреснеш. Арън удържа ли пресата? Гъмжи от репортери.

— Ще се постарае.

Фреди добави, че заложничката, която Лавинг бе принудил да убеди съпруга си да кара след нас за отвличане на вниманието, е невредима.

— Не че има значение, но заяви, че не може да опише похитителите. Съпругът иМ също е покосен от амнезия.

— Някаква насока накъде е тръгнал Лавинг?

— Не.

— При нас ли е доджът им?

— Да. Претърсихме го. Оставили са го на петдесет метра западно от мотела, където са скрили резервния превоз. Изоставеният е чист. А новите? Момчетата и момичетата ни не намериха никакви следи от гуми. А са добри… И косъмче няма да пропуснат.

— Значи Лавинг наистина е изпратил факс със снимка на Райън?

— Да.

— От чие име? Бюрото?

— Федералният отдел за данъчно разследване.

Едва не се усмихнах. Подмолно. Също като нашия «Артезиън». Лавинг си го биваше.

— Пишело е обичайното — предположих. — Не се опитвайте да действате, просто се обадете, ако го видите? И стационарен телефон?

— Предплатен мобилен.

— Понастоящем деактивиран? — Фреди не си направи труда да потвърди. — Какъв е входящият номер на факса?

— Изпратен е от компютър през шведски прокси сървър.

Естествено.

— Как е избрал «Хилсайд» и е изпратил там факса? — почуди се Фреди.

— Смятам, че е хвърлял мрежа. Разпратил е факсове до десетина вероятни убежища. Обзалагам се, че стоят на видно място в хотелските фоайета из района.

— Господи! — възкликна много тихо Фреди. Сигурно се опасяваше да не прозвучи богохулно. Знаех, че ходи на църква поне веднъж седмично. — Това момче си струва парите. Какво толкова важно е узнал Кеслер, по дяволите?

С Клер щяхме да открием през следващите няколко часа, надявах се.

Фреди привлече вниманието ми с думите:

— Познаваш ли някой си Санди Албъртс?

— Обади ли ти се?

— Дойде в кабинета ми. Работи за сенатор от Охайо или Индиана. Стивънсън.

— Знам кой е. Охайо. Какво иска Албъртс?

— Просто разпитва. За подслушвателни устройства, Патриотичния акт и прочее, и прочее. Името ти се появи в разговора. Все ведри, хубави неща. Но както казах, името ти се появи. Интересно.

«Интересно», помислих си мрачно.

— И?

— Няма «и». Казах му, че съм зает и трябва да тръгвам.

— Благодаря — промърморих.

— За какво?

— Не съм сигурен.

Когато приключихме, обмислих посещението на Албъртс при Фреди. Позвъних на Клер Дюбоа. Не вдигна. Навярно жонглираше с няколко обаждания. Оставих на телефонния секретар нареждания за още едно проучване.

После реших, че вече няма как да отлагам неизбежното. Открих телефонния номер на Уестърфийлд в указателя.

Отговори на второто позвъняване. Разочаровах се. Надявах се да се свържа с гласовата поща.

— Корт — каза той без помен от превзетия френски, — слушай, трябва да поговорим. Но сега съм при главния прокурор.

Прекарваше съботната вечер в кабинета на главния прокурор… и прие обаждането ми.

— Ще ти позвъня, щом приключим. На този номер ли?

— Да.

— Имаш ли друг?

— Не.

Щрак.

Свих в странично шосе и спрях. Мари ахна и вдигна уплашено очи; състоянието иМ все още клонеше към тийнейджърската, истерична страна. Джоан излезе от будната си кома, колкото да иМ каже:

— Всичко е наред. Всичко е наред.

— Защо спряхме? — попита младата жена, сякаш всеки момент щеше да избухне.

— Просто проверявам колата — отговорих. — Улучиха ни тук-там.

Райън се заозърта към тъмното шосе като ловец за плячка.

Ахмад слезе и дойде при мен, за да огледаме внимателно автомобила. Не беше пострадал лошо от куршумите и стремглавото бягство. Изглеждаше в по-добра форма от гърба ми.

Докато проверявахме гумите, вдигнах очи и забелязах как Джоан — все още на задната седалка — поглежда часовника си и се обажда по телефона. На Аманда. Чувах разговора през отворената врата. Явно всичко беше наред. Джоан пак ме погледна, приведе глава и продължи да говори. Стараеше се да откликва оживено, докато дъщеря иМ очевидно я заливаше с подробности за деня сред природата.

Деца и родители.

За миг спомените отново нахлуха в съзнанието ми; сред тях се мержелееха и детски лица. Нежелани спомени. Отпъдих ги. Понякога ми се удава много добре. Тази нощ обаче те се стопиха по-бавно от обикновено.

Влязох отново в колата и когато вратата се хлопна, Райън се извърна стреснато и стисна оръжието си. Напрегнах се, но той се съвзе и се отпусна.

За бога, всички ли искаше да изпозастреля?

Тъкмо потеглих и телефонът ми изжужа. Аудиосистемата за идентификация на обажданията издиктува номер на правосъдното министерство. Пръстът ми се поколеба над бутона «приемане».

Не го натиснах. Включи се телефонният секретар и аз върнах колата на главния път.

Глава 19

Още тъмни, виещи се пътища.

Зад нас нямаше никого, освен ако не караше без фарове, което беше възможно, благодарение на новите системи за нощно виждане. Но начинът, по който се движех — бързо, после бавно, с резки спирания, остри завои по шосета, познати ми като на длан, но едва ли известни на Лавинг — ме убеди, че никой не ни следи.

След четирийсет минути свърнах за кратко по Шосе 7, после по «Джорджтаун Пайк» и накрая по «Ривър Бенд Роуд». Заобиколих центъра на Грейт Фолс и поех по заплетени пътища и улички, по които дори навигационната система се ориентираше трудно.

Накрая, след като прекосих гъста горичка, където не забелязахме повече от три къщи — три много големи къщи — се озовахме пред убежището. Ограда с колове, висока над два метра, а по-навътре — телена мрежа над метър и осемдесет — отделяха двора от шосето.

Зад огражденията имаше къща със седем спални, две външни постройки — едната служеше като бункер, два големи гаража, както и плевня със сеновал. Имението включваше близо десет акра хълмисти поля, граничещи с река Потомак и по-точно — с теснината с бързеите, където наистина има каскада от водопади, макар «Грейт Фолс» да звучи твърде пресилено; «скромни, но живописни» би било по-уместно описание.

Имението беше истинско попадение. Понастоящем всички държавни служби харчат пестеливо. През 90-те къщата била резиденция на китайски дипломати, място за отдих от посолството в центъра на града. Била също, както ФБР узнало, сборен пункт, където тайната полиция на КНР се срещала с доносници и агенти, събиращи информация от частни предприемачи и нисшестоящи държавни служители и заснемащи кадри от Националната агенция за сигурност, ЦРУ и прочее неназовими свърталища в Лангли, Тайсънс и Сентървил. Голяма част от дейността иМ се състояла в кражба на търговска собственост, а не на отбранителни тайни. Но все пак била политически осъдителна, а и нелегална.

Заловили китайците и след деликатни преговори постигнали споразумение дипломатите и мнимите бизнесмени да напуснат страната без съдебен процес, а в замяна правителството да получи къщата… и някои други, неразкрити облаги. Няколко агенции използвали имението като убежище, докато преди осем години Аби го отвоювал за нас.

Голямата кафява къща от деветнайсти век беше оборудвана с всички модерни системи за сигурност, които можехме да си позволим. Което не означава непременно смайващи високи технологии, както си представят някои. По оградата имаше сензори, но те можеха да уловят само хора, невежи по отношение на сензорите и огражденията. Не наблюдавахме цялото имение, макар по ключовите подходи (не задължително очевидните) да имаше сензори за натиск, заровени в земята. Цялото място, естествено, беше щедро осеяно с видеокамери, някои видими, други — не. Същата сутрин бях активирал един от така наречените ни «зрители» да започне наблюдение на къщата. Зрителите ни обитават мрачни стаи в Западна Вирджиния, следят непрекъснато телевизионни екрани и макар да не го признават, слушат силна, дори оглушителна музика. Възможно е, понеже камерите ни нямат микрофони. Твърде скъпо е. Някой ден ще можем да си позволим и двете и зрителите ще сменят саундтрака. Засега обаче се задоволяват с нямо кино на екрана и «Деф Лепард» в слушалките.

Обадих се на нашия зрител и той отговори веднага.

— Тук сме — казах, въпреки че знаеше, понеже ни следеше от пет минути.

Докладва ми, че е тихо. Не забелязвал нищо подозрително.

— Къде са сърните?

— Където трябва.

Благодарение на работата, а и на някои други аспекти от живота си, съм научил много за дивите животни — какво плаши сърните и побратимите им например и защо. Съветвам зрителите — и протежетата си — винаги да следят за промени в поведението на животните, издаващи нежелано присъствие. Всъщност на професионални конференции съм изнасял и лекции по темата. Преди година побягнал язовец спаси живота на един от подопечните ми, предупреждавайки ни за наближаването на наемния убиец.

— Никакви странности и в трафика наоколо — докладва носово зрителят.

Не го познавах лично, но бях добил известно впечатление. Домът му в планините на Западна Вирджиния, акцентът и страстта по хевиметъла все пак говорят нещо, нали?

Благодарих му и набрах кода за предната порта, която се разтвори широко и почти невидима, но внушителна резачка за гуми потъна в земята. Минахме през оградата и продължихме по виещата се алея дълга стотина крачки. Гарсия и Ахмад се озъртаха предпазливо, както и Мари и все още напрегнатият Райън Кеслер, който според мен беше пийнал крадешком глътка-две. Джоан се взираше през прозореца, все едно разлистваше старо списание в лекарска чакалня.

Паркирах и слязохме. Отворих панела до предната врата — която наподобяваше дърво, но беше от подсилена стомана — и занатисках клавишите под малкия екран. Програмата потвърди, че сензорите иМ за движение, звук и температура не са доловили никакво присъствие в къщата (регистрира биещо човешко сърце, но не би се притеснила, ако речен плъх души вътре за храна или нагревателят за водата се включи). Отключих и пристъпих вътре, после временно изключих алармата; щеше да се активира отново, щом влезем, а вратата да се заключи автоматично, въпреки че имаше бутон за извънредни ситуации, позволяващ на всекиго да я отвори отвътре в случай на пожар или на взлом. Същото се отнасяше и до повечето прозорци, които иначе се открехваха само петнайсетина сантиметра.

Включих лампите и отоплението — температурата беше спаднала — и задействах охранителните видеоекрани, двойници на онези в Западна Вирджиния. После задействах кодирания компютърен сървър. Проверих дали защитените стационарни линии работят. Накрая се уверих, че и генераторите са в режим на готовност; щяха да заработят автоматично, ако някой прережеше главната жица за електричеството.

Разведох набързо подопечните из душния приземен етаж.

— О, чудесно! — възкликна Мари, вперила поглед в няколко стари фотографии в червеникавокафяво по стената, пренебрегвайки рафтовете с книги и списания и — да, кутиите с игри, макар да не бях ги донесъл аз. Взрян в доволното изражение на Мари, се опитах да си припомня кога съм охранявал някого, способен толкова бързо да забрави, че преди час е участвал в престрелка. Никога, реших.

Обясних къде са храната, напитките, телевизорите. Като пиколо. Заведох Кеслерови в стаята им на същия етаж в дъното и Мари до нейната в съседство. Младата жена изглеждаше впечатлена.

— Изкупваш прегрешенията си, господин екскурзовод — каза тя.

Предложи ми бакшиш от един долар — на шега, предполагам. Не знаех как да отговоря и се направих, че не забелязвам странния жест.

Ахмад, Гарсия и аз щяхме да спим на смени, двама щяха да дежурят непрекъснато. Пастирите използваха тясно помещение на приземния етаж между предната врата и спалните на подопечните.

Познавах отлично околността и къщата, а Ахмад, който идваше за пръв път, беше разучил разположението. На няколко пъти го бях изпитвал — последният беше преди месец — и знаех, че е подготвен добре. Заръчах му да запознае и Гарсия и разясних на агента от ФБР как действат системата за комуникация и сейфът за оръжие. Казах му комбинацията на ключалката. Вътре нямаше кой знае какво — няколко Н&К и М4 «Бушмастър», пригодени за автоматична стрелба, револвери с поясен ремък и зашеметяващи гранати като онези, които използвахме при засадата край склада.

След като настаних подопечните си в сигурната им крепост, влязох в дневната, която ми служеше за кабинет. Седнах пред старото дъбово бюро и включих лаптопа. Заредих и батерията на телефона си. Аби ни напомняше, че в охранителния бранш има множество важни правила, но начело в списъка е: «Не пропускай възможността да заредиш батериите и да използваш тоалетната».

Изпълних първата част и преминах към втората, качвайки се в една от спалните горе. Измих си лицето и ръцете с най-горещата вода, която можех да изтърпя, и разгледах охлузванията и синините от преследването на Лавинг край склада. Нищо сериозно, въпреки че гърбът ме болеше ужасно от бясното бягство с колата в «Хилсайд Ин».

Обиколих къщата, проверих сензорите и се уверих, че софтуерът и системите за връзка работят безотказно. Чувствах се като инженер.

Охранителната дейност изисква много умения; няма как, понеже лошите момчета познават всички играчки… и очевидно разполагат с неограничен бюджет да си ги набавят.

Аз обаче, както навярно си спомняте, предпочитам да играя на живо, а не пред компютъра, и — логично — високите технологии не са ми стихия. Въпреки това се старая и ние да се снабдяваме с най-модерното оборудване — детектори на експлозиви колкото компютърна мишка (на каквато всъщност приличат), карбонови детектори за неметални оръжия, аудиосензори, предупреждаващи за щракването на патрона в гнездото на автоматично оръжие или на ударника на револвер, микрофони, сглобяващи разговори от вибрации от другата страна на стената, заглушители на сигнали, навигационни заглушители, които изпращат преследвача в задънена улица.

В джоба на ризата или на панталона винаги нося видеокамера, дегизирана като химикалка. Свързана е със софтуер, чиито алгоритми ме предупреждават, че езикът на тялото на човека, който приближава, разкрива агресивни намерения. Използвам го и за да заснемам минувачите, когато транспортирам подопечни, за да проверявам дали някои лица се повтарят на различни места.

Друга «химикалка» всъщност е безжичен детектор на подслушвателни устройства.

Притежаваме дори и така наречените «пощенски кутии» — куб с трийсетсантиметрови стени, който се разгъва спонтанно при детонация и «изстрелва» кевлар или метална мрежа — като рицарска броня — нагоре, за да улавя шрапнели и да предпазва от ударната вълна.

Понякога устройствата проработват, друг път — не. Но правим всичко възможно да сме с предимство пред противника, както казваше Аби Фалоу. Дори незначително, предимството обикновено се оказва достатъчно.

Върнах се при компютъра си и свалих няколкото писма, които Дюбоа ми беше изпратила. Пишех отговори, когато усетих присъствие. Вдигнах поглед и видях Кеслерови в кухнята. Чух да се отварят шкафове, вратата на хладилника се захлопна. Кухнята и дневната бяха разделени от бар, който обаче бе зареден само с безалкохолни напитки. Вътре снабдителят ни обикновено оставя и по някоя бутилка бира и вино. Не можем да пием по време на работа, разбира се, но се стараем да задоволяваме вкусовете на подопечните, и по-важното — да не им даваме поводи да се оплакват.

Райън изкуцука до бара и добави кока-кола в чаша, наполовина пълна с кехлибарена течност. Джоан си наля «Сиера Мист».

— Искаш ли да ти досипя нещо? — попита я Райън.

Тя поклати глава.

Той сви рамене — «както желаеш».

Надникна към дневната и забеляза, че ги гледам. Обърна се и пак се оттегли в спалнята.

Аз се съсредоточих отново в компютъра, преглеждайки кодираните съобщения от Дюбоа.

Докладваше за няколко задачи, които иМ бях поставил през деня, и ме уверяваше, че очаква още подробности, за двата главни случая на Райън. И аз предприех допълнително проучване. Включих се в подсигурената търсачка, която използваме, пренасочвайки запитванията през азиатски прокси сървър.

Информацията се появи веднага. Не търсех класифицирани данни, а извадки от обществените медии. За половин час прегледах стотици статии — новинарски истории и редакционни материали. Накрая си изградих представа за обекта на проучването.

Сенатор за втори мандат, Лайънъл Стивънсън беше републиканец от Охайо. Преди това бил конгресмен и прокурор в Кливланд. Поддържал умерена линия и го уважавали и от двете страни на залата, както и в Белия дом. Четири години бил член на Правната комисия, а понастоящем участвал в Разузнавателната. Сформирал коалиция, за да набере достатъчно гласове за кандидата за Върховния съд. Цитираха мнението на един политик относно усилията на Стивънсън: «Трудно извоюва подкрепа. Днес във Вашингтон сякаш всеки мрази всекиго».

Прекаляват с крясъците в Конгреса. Навсякъде прекаляват с крясъците.

Често посещавал болници за ветерани и училища в родния си щат и около Вашингтон. Участвал в социалния живот на столицата и го забелязвали в компанията на по-млади жени — макар за разлика от някои негови колеги това да не представлявало проблем, понеже не бил женен. Поддържали го политически комисии, лобисти и организации за набиране на фондове за политически кампании, които не престъпвали закона. Представяха го като един от символите на така нареченото Ново републиканско движение, което благодарение на умерената си линия надделяваше над демократите и независимите, и се предполагаше, че ще спечели със солидно мнозинство предстоящите щатски и федерални избори.

Най-съществен обаче ми се стори откъс от речта му, произнесена в обществен колеж в Северна Вирджиния. Страстен поборник на буквата на закона, Стивънсън бе казал: «Правителството не е над закона. Не е над народа. Във Вашингтон — както и във всеки щат — има хора, които смятат, че е позволено да се нарушават правилата в името на по-значимото добро. Но няма по-велико добро от правилото на закона. И политиците, прокурорите и полицията, които остават слепи за волята на народа, не струват повече от банкови обирджии и убийци».

Репортерът уточняваше, че бъдещите гласоподаватели възнаградили Стивънсън с бурни аплодисменти. Други статии констатираха, че тази философия му коствала гласове сред републиканците у дома и му спечелила враждебността на някои съпартийци в Конгреса. От прочетеното заключих, че организира предстоящите изслушвания в Комисията по темата за разузнавателните средства, подтикван от идейни убеждения, а не от амбиция да печели гласове.

Продължих да преглеждам обширните материали, записвайки си по нещо.

Чувствах се в свои води, но въпреки това завидях на Клер Дюбоа за вещината, с която извършва проучвания. Това обаче не бих го възложил на нея.

Вдигнах поглед и видях Джоан, спряла се на прага между кухнята и дневната. Стоеше облегната на рамката на вратата, а симпатичното иМ лице изглеждаше малко по-оживено от преди. Запазих информацията в кодиран файл и зададох командата за задействане на защитения с парола скрийнсейвър.

Взрях се за миг в шахматните фигури, появяващи се и изчезващи върху монитора, замислен за данните, които бях научил за Стивънсън. После станах и тръгнах към вратата, кимвайки на Джоан.

Вътре защитената къща беше изненадващо уютна. Повечето жени, които охранявахме, се влюбваха в нея. Някои мъже — също. Когато те преследва наемник, за да те похити или убие, инстинктът за свиване на гнездо се разраства бързо като балон с хелий по «Холмарк». Веднъж подопечните ми дори бяха разместили мебелите в дневната. Друг път, за мой ужас, едно семейство бе разменило пердетата в две стаи, излагайки се, естествено, на показ пред прозорците.

Тази къща ми беше любима заради удобствата, които предоставяше — не в личен, а в професионален план: подопечните ми се чувстваха по-спокойни и улесняваха живота ми.

Джоан взе дистанционното.

— Може ли? — попита.

— Разбира се.

Пусна телевизора, навярно за да види дали сме влезли в новините. Присъствахме, макар и анонимно. «Престрелка, в която е замесена престъпна групировка», обяви репортерът за случилото се край «Хилсайд Ин». След тази новина последваха предвиждания за шансовете на «Ориълс» в плейофите, съобщение за самоубийствен бомбен атентат в Израел, изказване на кандидата за Върховния съд, настояващ демонстрациите пред Капитолия — и на поддръжниците, и на противниците му — да протичат миролюбиво; опонентите се плюели и се замеряли с бутилки. Аз му благодарих мълком, задето ми помогна да прикрия следите си по пътя към засадата.

Джоан седеше, вперила поглед в екрана, и стискаше здраво содата си. Пръстите иМ се отпуснаха, колкото да отметне зад ухото си кичур права руса коса. Дамската иМ чанта все още висеше провесена през рамото.

Утехата на познатото…

Изневиделица тя ме погледна и сякаш продължаваше започната тема, каза:

— Изнервен е. Райън. Много изнервен. Чувства се виновен, задето ни причини това. Но не знае как да овладява угризенията. Ядосва се. Не го приемай лично.

Може би имаше предвид язвителната забележка, че е по-добър стрелец от мен и колегите ми.

Или намекът, че сме страхливци, които не смеят да атакуват Лавинг.

— Разбирам — отвърнах.

— Така и не се възстанови напълно от стрелбата в закусвалнята. Не от раната. Куцането вече почти не му прави впечатление. А психически. Повлия му зле. Възлагат му писмени задачи. А той обичаше да работи на улицата. Като баща си в Балтимор. След като го прехвърлиха във «Финансови престъпления», баща му сякаш започна да го подценява.

Спомних си, че двамата родители на Райън са починали, и се запитах какви ли са били отношенията им към края. Моят баща почина млад; винаги ще съжалявам, че бях твърде зает, за да присъствам на последния му рожден ден.

Също както той не успя да присъства на първия рожден ден на сина ми.

Джоан продължи:

— Върши си работата, но не от сърце. А сега пък го натовариха с тази административна задача… — Тя замълча. — Знаят, че пие. Смята, че го прикрива. Не успява. Не може.

Замислих се колко трудно бих се отказал от работата си и от фаталните игри срещу хора като Хенри Лавинг.

Не го споделих с Джоан, разбира се. Винаги трябва да внимавам да не разкривам много пред подопечните си. Непрофесионално е. Може да издадат информацията — ако наемникът ги залови или в разговор в пресата. И по друга причина. Подопечните и пастирите им са заедно за кратко. Това е непоклатимо правило. По-добре е да не се сближават, да сведат до минимум риска от наранени чувства. Затова Аби Фалоу ни съветваше да ги наричаме само и единствено «подопечните ми».

«Нека останат анонимни, Корт. Това е двуизмерен бизнес. Все едно си изрязан от картон. Така трябва да гледаш и на тях. Научавай само толкова, колкото да ги опазиш живи. Не използвай имената им. Не разглеждай снимки на децата им, не ги питай как се чувстват, освен ако не са летели куршуми и се налага да повикаш лекар.»

По ирония на съдбата обаче подопечните обичат да разговарят с пастирите. И да споделят. И още как! Полъхът на смъртта развързва езиците им. Сякаш са пред изповедник. Грешили са — и кой не е, естествено — и искат да потушат угризенията, признавайки простъпките. По-важното обаче е, че пастирът не представлява заплаха. Той се задържа в живота им двайсет и четири часа, четирийсет и осем или най-много няколко седмици. После си отива и няма как да разкрие тайните пред приятелите и любовниците им.

Затова аз слушам и кимам, без да ги насърчавам излишно и без да вземам страна. Действам пресметливо, разбира се. Колкото повече зависят от мен и ми се доверяват, толкова по-безапелационно и по-експедитивно изпълняват нарежданията ми.

Джоан погледна към компютъра ми, макар да бях обърнал екрана така, че да не го вижда. Попита:

— На кой от случаите на Райън си се спрял?

— Сътрудничката ми ги проверява в момента.

— В девет вечерта в събота?

Кимнах.

— Райън не обсъжда често работата си с мен. На пръв поглед изглежда лесно да се прецени кой е… как го наричате… поръчителят?

— Така е, да. Искаш да кажеш, че за да наемеш някого като Хенри Лавинг, сигурно доста е заложено на карта?

— Да.

— Правилно. Но понякога не е толкова логично. В много случаи поръчителят се оказва истинска изненада.

Мари се появи, наля си чаша вино и дойде при нас.

— Как е стаята? — попитах.

— Пълна е с Марта Стюарт, господин екскурзовод. Стари рисунки на коне. Тонове коне. С кльощави крака. Питам се така ли са изглеждали по онова време? Сякаш всеки момент ще се строполят.

Джоан се усмихна на констатацията в стил Клер Дюбоа.

Мари попита:

— Как да се свържа с интернет? Трябва да си проверя имейла.

— Опасявам се, че не бива.

— О, стига шпионски сценарии! Умолявам те. От сърце.

В очите иМ просветна престорена детинска свенливост. И разбира се, присви обаятелно устни.

— Съжалявам.

— Защо не?

— Възможно е Лавинг да знае имейл адреса ти. Ако четеш или изпращаш съобщения, ще съпостави времето с рутъра и сървър трафика в района.

— Корт, в четирите посоки ли се оглеждаш, когато пресичаш улицата?

— Мар — смъмри я Джоан. — Стига.

— О, моооля те…

— Трябва да сме предпазливи — отвърнах. Забелязах как кимна сериозно и попитах: — Какво има?

— Щом не мога да си поръчам масажист тук, някой ми дължи масаж… Е, господин екскурзовод, предлагаш ли такива услуги? — Явно съм я изгледал с недоумение. — Не се шегуваш много, нали?

— Мари — прекъсна я строго сестра иМ, — престани.

— Сериозно — обърна се Мари към мен. — Наистина искам да напиша няколко писма. Трябва да изпратя няколко фотоса за изложба.

— Ако е важно, ще ги кодирам, ще ги изпратя до централния ни отдел и оттам ще ги пренасочат през прокси сървъри в Азия и Европа.

— Шегуваш ли се?

— Не.

— Значи и други ще прочетат писмата?

— Да, трима или четирима. И аз.

— В такъв случай ще избера вълнуващата алтернатива да… си легна.

Тя се обърна и изчезна в тъмния коридор.

Джоан я проследи с поглед. Стройните хълбоци на Мари се поклащаха под тънката пола, докато се отдалечаваше с плавна, почти съблазнителна походка.

— Какво взима? — попитах.

Джоан се поколеба.

— «Уелбутрин».

— Нещо друго?

— По някой «Ативан» може би. Или по два-три.

— И?

— Нищо друго, което се отпуска с рецепта. Няма медицинска застраховка и преглеждам сметките иМ за лекарства. Защото аз ги плащам… Как разбра?

— По езика, поведението. Научих, че е била в болница. Два пъти, нали?

Джоан се изсмя предпазливо.

— И това ли знаеш?

— Сътрудничката ми провери всичко съществено. Опити за самоубийство, доколкото разбрах от медицинското досие?

Джоан кимна.

— Лекарят го определи по-скоро като жест, отколкото като истински опит. Приятелят иМ я заряза. Дори не иМ беше сериозен приятел. Излизаха от шест месеца, но тя беше готова да заживее с него, да му роди деца. Навярно си усещал този порив.

Гласът иМ замря. Тя ме изгледа, сякаш по-скоро не познавам този порив. Райън сигурно иМ беше казал, че не съм женен и нямам деца.

— Бележка, леко превишена доза — продължи Джоан. — Втория път — същото. Малко по-зле. Друг мъж. Иска ми се да се посвещава на терапията със същата страст, както на любовниците.

Погледнах към коридора, потупах се по ръката и тихо попитах:

— Андрю ли я нарани?

Клепачите на Джоан трепнаха.

— Добър си… — поклати глава. — Честно казано, не знам. Удрял я е. Преди. Веднъж влезе в болницата заради него. Тя твърдеше, че е случайност. Типично за жертвите на насилие. Или поемат вината. Този път историята за мъжа, който я е блъснал, звучеше много убедително. Но не знам…

— А препратената поща? Скъса с Андрю и дойде при вас?

Джоан улови отражението си в старото поолющено огледало и отвърна очи.

— Точно така. Андрю притежава много положителни качества. Надарен е, красив е, смята и сестра ми за талантлива. Или поне така иМ говори. Но е и ревнив и властен. Убеди я да напусне работа и да се пренесе при него. Живяха заедно няколко месеца. През цялото време иМ се гневеше, но когато го напусна, се ядоса още повече. Слава богу, че сме наблизо, имаше при кого да отиде.

Рожденото име на Мари беше Мери и тя не го бе променила официално. Дюбоа ми бе докладвала още, че според архивите на местната полиция през юношеските си години е била издирвана неколкократно и била оправдана по обвинение в притежание на наркотици и кражба. Оказало се, че момчетата, с които се движела, са я принудили да участва. Опитали се да я натопят, за да поеме вината.

Не споменах всичко това обаче, защото не засягаше нито работата ми, нито разговора с Джоан.

— Подготвяш си домашните значи?

— За работата? Да.

След секунда Джоан, която явно не се шегуваше по-често от мен, ми се усмихна бегло:

— Какво разбра за мен?

Подвоумих се как да отговоря. Разследването на Дюбоа бе разкрило напълно незабележителен живот. Била съвестна ученичка и студентка, а после — статистик и домакиня. Участвала в родителския комитет в училището на Аманда. Единствените отклонения от съвсем обичайните четири десетилетия рутина бяха пътешествие в чужбина преди колежа — връхната точка на младините иМ, предположих — и сериозна катастрофа преди години, от която се бе възстановявала няколко месеца.

— Открих, че ти си човекът, за когото няма причини да се безпокоя.

Усмивката се стопи. Джоан ме погледна в очите.

— От теб ще излезе добър политик, Корт. Лека нощ.

Глава 20

В единайсет, след като обиколих къщата, излязох навън, настаних се сред купчина шума и заоглеждах околността с монокуляр за нощно виждане «Ксеноник Сюпървижън». Много са скъпи, но са най-добрите на пазара. Организацията разполагаше само с три и по-рано през деня бях изискал последния свободен.

Тази задача обикновено се полага на клонингите, но аз съм на мнение, че и пастирите трябва понякога да си поизцапат ръцете. Философията на Аби, разбира се — убеждение, ще кажете, което го уби.

Следях за нещо необичайно. Усещах раменете си вдървени от напрежение. Дишах тежко. Зарецитирах наум: «камък, ножица, хартия… камък, ножица, хартия».

Хипнотизиран от водопада лунни сенки от бавно влачещите се по небето облаци, започнах да се поотпускам. След четирийсет минути се запътих към къщата с вкочанени пръсти и треперещи от студа мускули.

В пастирската спалня разкопчах кобура «Ройъл Гард» и извадих шише «Дро-Из» от раницата. Втрих гела в кожата с естествен цвят, потъмняла като любима бейзболна ръкавица. Гладката страна прилягаше съвършено до тялото ми, а твърдата оставаше навън. Всъщност кожата не се нуждаеше от грижи — бързината за изтегляне на оръжието беше приемлива — но заниманието ме успокояваше.

Приключих, посетих банята и се стоварих върху старото неравно легло. Щорите бяха спуснати, естествено, въпреки че вероятността някой стрелец да изскочи измежду редицата красиви величествени дъбове и да изпразни пълнител в стаята беше нищожна.

Прозорецът обаче беше леко открехнат и долавях повеите на вятъра и по-тихото ромолене на реката по водоскоците на половин миля оттук.

Щастливец съм, понеже мога да заспивам почти навсякъде като по даден знак. Което, знам, е много рядко явление в моята професия. Не е изненадващо, че подопечните ми страдат от безсъние. Усещах, че скоро ще се унеса, но се наслаждавах на възможността да полежа — с дрехите, но без обувки — взрян в тавана. Помислих си: «Кой ли е живял в тази къща?».

Беше построена около 1850 година. Предполагах, че е била ферма, а по полетата са растели овес, царевица, пшеница — буйно, не като днешните дизайнерски ниви. Представих си как семейство от деветнайсети век вечеря картофи и спаначена салата.

Макар понастоящем в имението да бяха засадени над десет хиляди дървета, познавах тогавашния пейзаж от снимките на Матю Брейди и други фотографи. По времето на Гражданската война повечето сегашни гори в Северна Вирджиния са били просторни поля.

Грейт Фолс попаднал рано в ръцете на Федералната армия. Тук не са се водили значими битки, въпреки че през декември 1861-ва четири хиляди войници се срещнали за кратко на мястото, където днешното Шосе 7 пресича Джорджтаун Пайк. Загинали петдесет, а двеста били ранени. Федералните войски се поздравили с победата, но всъщност силите на Конфедерацията не намирали смисъл да отстояват територия, където не срещат особена подкрепа, и просто се оттеглили.

Грейт Фолс бил районът с най-разнообразни предпочитания в цяла Вирджиния. Привърженици на Конфедерацията и на Съюза често живеели в съседство. Тук «брат срещу брата» не звучало като клише.

Знам го от книгите по история — и в тази област притежавам диплома — макар да съм научил много за световните конфликти и от игрите. Харесвам игри, които пресъздават известни битки. Почти всички са американски. Европейците предпочитат икономическите и социалните игри, а азиатците — абстрактните. Американците обаче обичат битките. В колекцията си пазя «Битката за Балдж», «Гетисбърг», «Битката за Великобритания», «Обсадата на Сталинград», «Рим».

Част от познатите ми от игралните клубове ги смятат за проява на неуважение и ги отбягват. Аз обаче споделям противоположното мнение — че отдаваме почит на загиналите в служба на родината, спомняйки си за тях по всички възможни начини.

Освен това кой би отрекъл колко привлекателна е възможността да пренапишеш миналото? Веднъж победих японците в игра, базирана върху Пърл Харбър. В моя свят Тихоокеанската кампания никога не се е случвала.

Мислите ми непрекъснато кръжаха около хората, живели тук, когато къщата е била нова. Сигурно са били голямо семейство — по онова време многобройната челяд е била правило. Седемте спални са приютявали и децата, и родителите, а защо не и техните родители.

Тази представа винаги ми е допадала — различни поколения, събрани в един дом.

Образ от миналото — Пеги, майка иМ и баща иМ.

Осъзнах, че на външен вид, и заради ексцентричния си характер, Мари ми напомня за Пеги. Като изключим, разбира се, тъмната страна на сестрата на Джоан, избухливостта и нестабилния иМ темперамент.

Господин екскурзовод…

Веднъж Пеги ме нарече «лошо момче», но след като в «Макдоналдс» ни бяха дали порция големи картофки вместо стандартни и аз казах: «Да се измъкваме тихомълком».

Не исках повече спомени.

Протегнах се. Усетих болката в прасците и ставите от преследването на Хенри Лавинг край склада и в гърба от бягството от хотела. Насилих се да изиграя наум няколко хода от китайската игра Уей Чи срещу невидим съперник. Средство, което често прилагам с успех за прогонване на нежелани мисли.

После реших, че е време да заспивам, и се обърнах настрани. След две минути бях заспал.

Неделя

Играчите невинаги се редуват при задвижването на армиите. Колода бойни карти определя кой е на ход и коя бойна единица може да се активира и да напада. Никой не знае чий ще е следващият ход, докато не бъде обърната най-горната карта от колодата. Така последователността на инициативата остава загадка.

От инструкциите за играта «Майстори на битката»

Глава 21

Бездействие.

Не е проблем за пастирите — свикнали сме. Като пилотите на самолет, чието време е 99 процента рутина. Осъзнаваме го и — макар да се подготвяме за редките моменти на действие за избягване на бедствия — разбираме, че професионалният ни живот ще премине в очакване. Поне в идеалния случай.

Но за подопечните часовете в защитената къща често се превръщат в кошмар. Изтръгнати са от ежедневните дейности и се налага да убиват времето на места, които, макар и уютни, ги лишават от възможността да работят, да се грижат за домовете си, да се виждат с приятели. Малко телефонни обаждания, никакви имейли… Дори телевизията не им доставя удоволствие — програмите им припомнят за света отвъд клетката им, избледняващи образи на съществованието, които може би никога вече няма да видят и чиито фриволни предавания — и драматични, и комични — сякаш вземат на подбив трагедията, която те изживяват.

Бездействие…

Едно от последствията е влечението към забравата на съня; няма нужда да стават рано.

В девет и половина сутринта в неделя седях пред бюрото в дневната, когато чух да се хлопва врата и дъсченият под заскърца под нечии стъпки. Райън и Джоан пожелаха «добро утро» на Лайл Ахмад. Побъбриха малко. Той им обясни как да си сварят кафе и къде е закуската.

Аз изпратих още няколко имейла, станах и се протегнах.

Нощта премина спокойно и новият «зрител» в Западна Вирджиния ми съобщи с по-дълбок глас — макар и с носов акцент като колегата си — че в околността не се наблюдава нищо съмнително. Посред нощ по пътя преминала кола, но се движела по маршрут, логичен за местен, завръщащ се от вечеря в Тайсънс Корнър или Вашингтон. Във всеки случай навигационната система измерила скоростта му и той не забавил повече от километър-два в час, което според алгоритмите ни го задраскваше от списъка със заплахи.

Влязох в кухнята при Кеслерови.

— Добре ли спахте? — попитах ги след обичайната размяна на поздрави.

— Достатъчно добре — със замътен поглед отвърна Райън.

Ходеше бавно — заради накуцването и навярно заради махмурлука. Носеше джинси и пурпурна риза; коремът му се издуваше над токата на колана. Не беше оставил оръжието си. И Джоан беше в джинси и черна тениска под риза с флорални мотиви. Огледа червилото си — единствения иМ грим — в малко кръгло огледалце и го прибра в дамската си чанта.

Райън каза, че по-рано разговарял надълго и нашироко с Аманда и смятал, че при дъщеря му и при Картър всичко е спокойно. Вчерашният риболов харесал на момичето, за вечеря съседите ги поканили на барбекю.

И аз се бях обадил на Бил Картър сутринта.

— Каза ми, че не е забелязал нищо подозрително — обясних на Кеслерови. — Но дъщеря ви още се притеснявала, че утре ще пропусне училището, мача и някаква доброволна дейност.

— Горещата линия за ученици — вметна Райън. — На практика тя отговаря за нея.

Бях научил доста за момичето и не се изненадах.

— Да се надяваме, че няма да се наложи да отсъства — обади се Джоан.

Неделята едва започваше. Успеехме ли да заловим поръчителя, преди вечеря животът на Кеслерови щеше да потече отново в що-годе нормално русло.

— Какво ще правим днес? — попита Райън и погледна навън.

В гаража му бях забелязал стикове за голф и предположих, че пропуска да оползотвори слънчевия ден на игрището.

— Просто си почивайте — отговорих и си спомних как веднъж в самолета за Флорида, откъдето трябваше да поемем поредния си подопечен, Клер Дюбоа отбеляза: «Пилотите все повтарят: «Настанете се удобно в седалките и се наслаждавайте на полета». Че какъв избор имаме? Да правим стойки на глава между редовете? Да отворим прозореца и да храним птиците?».

Кеслерови също нямаха избор. Знаех, че следващите ми инструкции — да стоят вътре — няма да им харесат.

— Вътре? — измърмори Райън, надзъртайки през пролука между завесите към огрените от слънцето листа, започнали вече да жълтеят. Въздъхна и намаза с масло едно миникексче.

Бездействие…

Телефонът ми иззвъня. Погледнах екрана.

— Извинете.

Върнах се в дневната и натиснах зеления бутон.

— Клер.

— Имам информация.

— Давай!

Младежкият иМ глас подхвана ентусиазирано:

— Електронните устройства за проследяване? Интересно! Произведени са от «Мансфийлд Индъстри». Малкият е с обхват шестстотин ярда, големият — с хиляда. Звучи внушително, но са по-стари модели. Новите — като онези, които използваме ние — използват навигационна система и сателит и можеш да ги следиш от кабинета си. Твоите са евтини. Тоест — използват ги полицейските управления.

Определено интересно.

— А фабричните номера…

—… съвпадат с устройствата на градската полиция.

— Серийните номера? — попитах.

— Няма — отвърна Клер. — Така че не знаем точния източник.

— Отпечатъци или други следи по тях?

— Не.

Размислих. Подопечен — полицай, и апаратура от управлението, в което работи?

Още едно парченце от мозайката.

— Греъм? — попитах.

Служителят на министерството на отбраната с откраднатата чекова книжка, който изненадващо оттеглил обвиненията.

Жизнерадостната нотка изчезна от гласа иМ.

— Така… За него.

Не звучеше добре.

— Какво?

— Май ще ми трябва помощ.

— Да?

— Дребен проблем…

Определение, чиято логика и досега не проумявам.

— Постигнах някакъв напредък. Открих, че шефът на детективите…

— Люис.

— Да. На главен детектив Люис се обадил някой «могъщ». Цитирам, макар да нямам представа какво означава. Звучи като описание на лошо момче във филмов сценарий, на най-злия герой. Както и да е… тази могъща персона наредила на Люис да се погрижи да прекратят разследването.

— Някой от Пентагона?

— Не знам. После открих няколко цифри. Греъм изкарва по деветдесет и две хиляди годишно. Съпругата му — петдесет и три. Ипотеката им възлиза на шестстотин хиляди. Двете им дъщери учат в колеж. Имат и син — Стюарт. Момичетата са в «Уилям и Мери» и «Васар». Общо таксата им е около шейсет хиляди годишно. Настанени са в хубав пансион навярно. Искам да кажа… моите уважения към «Уилямсбърг» и «Пафкипси», но… Бил ли си в някой от тях?

— Не. — След кратък размисъл добавих: — Значи ще преглътнат трудно кражбата на четирийсет хиляди.

— Много трудно. Спомних си как завърших «Дюк». Родителите ми пестяха всяка стотинка, за да платят образованието ми. Само нещо наистина пагубно би ги накарало да се откажат и да ме обрекат на кариера зад някой щанд.

— Спомена за проблем.

Дребен…

— Всъщност…

— Клер?

Дюбоа беше странна птица — с пъргав ум и чудновати констатации — но и тя като мен притежаваше състезателен дух и трудно признаваше пораженията, особено ако е сгрешила, както усещах, че се е случило сега.

— Хрумна ми следното — че заради разрешителното си Греъм ще трябва да се яви на детектор на лъжата.

Всички държавни служители с разрешителни за ползване на секретни данни се подлагат на детектора през известно време. Някои организации разполагат със собствен полиграфист, но Министерството на отбраната обикновено разчита на ФБР.

— Обадих се на приятел в Бюрото, за да разбера. По график Греъм бил записан за миналата седмица, но се обадил в главния офис и казал, че се е разболял и ще си остане у дома. Не те разпитват, ако вземаш лекарства. Отложили го за следващия месец.

— Проверила си присъствените списъци в Пентагона.

— Точно така. Греъм не си е останал у дома онзи ден. И никой не е забелязал да му е зле. Излъгал е, за да избегне детектора.

— Добра логика. Продължавай.

— Очевидно някой от администрацията му е казал за мен. Греъм е разбрал името ми. Обади ми се. Не беше доволен.

Съгласих се, че това не е най-доброто стечение на обстоятелствата. Бих предпочел Греъм да остане в неведение за разследването ни. Но все още недоумявах защо Дюбоа е толкова притеснена. И тя ми обясни:

— Реших, че щом така или иначе ме е разкрил, няма да е зле да го разпитам защо е оттеглил жалбата. Той се оказа… хмм… несговорчив. Държеше се обидно. Нарече ме «млада госпожице», което никак не ми харесва.

Не се усъмних.

— Каза ми… хмм… къде да си сложа съдебното пълномощно.

— Пълномощно? То пък откъде се взе?

— Това е част от проблема. Заплаших го, че ще му връча призовка за разпит.

— За какво?

Не виждах как в този сценарий ще се появи призовка.

— Измислих си го. Разярих се от начина, по който ми говореше. Заплаших го, че ако не отговори на въпросите ми, ще се обърна към съда, ще взема пълномощно и ще го разпитам принудително.

Замълчах. Време беше за урок.

— Клер, блъфиране и заплаха не са синоними. При заплахата разполагаш със скрита карта. При блъфа — не. Ние заплашваме. Не блъфираме.

— Май блъфирах, да…

— Добре — прекъснах я. — Къде е той сега?

— Обади се от домашния си телефон. Феърфакс. Съжалявам. Сега няма да ни съдейства.

Млада госпожица…

— Знаеш ли какво? Да се срещнем в «Хаят» в Тайсънс. След половин час.

— Добре.

След като приключихме, приближих до масата в дневната, където Райън Кеслер преглеждаше документи. Казах му за проследяващите устройства, които партньорът на Лавинг беше пъхнал в гумите ми.

— Били са от управлението? — изненада се Райън.

— Не сме установили източника. Но са със същите фабрични номера като онези на градската полиция.

— Всъщност никога не ги използваме — каза Райън. — На теория са прекрасни, но не стават за опашка. Приемниците се развалят, сигналите се преплитат. Слагаме ги предимно в чанти с повече пари в брой, ако се страхуваме да не ги изгубим. Предлагат ги обаче и почти всички компании, които продават охранителна апаратура.

— Възможно ли е някой в управлението да следи случаите с Греъм и Кларънс Браун? Или някой от по-незначителните?

— Вътрешен човек да работи с Лавинг? Невъзможно. Не го правим. Полицаите не постъпват така един с друг.

Нищо не казах, но си помислих: «Хората са готови да постъпят всякак с всекиго — стига да натиснеш точния лост».

Върнах се при компютъра си и понеже не исках Райън да чуе молбата ми, написах имейл на Дюбоа, добавяйки поредната задача към набъбващия списък. Тя потвърди, че го е получила.

Гарсия и Ахмад се редуваха да дежурят. Съобщих им, че ще изляза за малко по работа, свързана с разкриването на поръчителя. Тръгнах към пристроения гараж и отворих вратата. Вътре имаше «Хонда Акорд», регистрирана на името на въображаем жител на Арлингтън, Вирджиния. Били я беше модифицирал тук-там — пневматични гуми, по-голяма мощност и по-стабилна броня — но без да прекалява. Запалих двигателя и потеглих през тунела от огрени от слънцето листа и клони.

Намирах се на десетина минути от защитената къща, когато телефонът иззвъня. Познах номера на Уестърфийлд. Бях забравил, че обещах на Арън да държа прокурора в течение.

Отговорих.

Не биваше.

Глава 22

— Корт, чуваме те по високоговорителя. С Крис Тийзли.

— Добре.

— Говорих с главния прокурор и той се съгласи да преместим Кеслерови в затвор във Вашингтон.

Само защото не му се обадих? Стори ми се малко прекалено.

— Разбирам. Защо?

Крис Тийзли се намеси:

— Хмм… агент Корт?

— Просто Корт — поправих я. С парите от Конгреса Аби беше създал организация, а не бюро или агенция.

— Добре — продължи тя. — Проверих ви.

Звучеше притеснено. Бях два пъти по-възрастен от нея.

Съсредоточих се върху шофирането и наблюдението за опашка, което пастирите правят автоматично през цялото време. Дори когато пазаруват в супермаркета. Не очаквах обаче да ме следят, а и не виждах нищо.

— Да?

— Рутинна процедура в такива случаи — бързо добави тя. За да не си помисля, че ме разследват официално. — Открих нещо — операцията ви в Нюпорт, Роуд Айлънд. Преди две години.

Така значи.

— Целият доклад по случая е при мен.

Непрекъснато изчакваше, сякаш да ми даде възможност да потвърдя или да отрека. Аз мълчах.

— С двама сътрудници от организацията ви сте охранявали няколко свидетели от същия мъж, замесен и в този случай — Хенри Лавинг.

Отново пауза. Почудих се дали Уестърфийлд я изпитва, както аз подлагам на изпит Дюбоа, Ахмад и другите си протежета. Лесно е да проучваш. Трудно е да насочиш информацията към някого и да дръпнеш спусъка.

Тийзли очевидно не стреляше достатъчно бързо. Шефът иМ пое инициативата.

— Корт, нека ти прочета нещо: установено е, че при изпълнение на задачата за охрана на Ковалски агент Корт…

Отделът за вътрешни разследвания към правосъдното министерство явно също беше объркал длъжността ми. Малцина знаят какво представлява организацията ни.

—… е изложил на опасност двамата свидетели под негова закрила заради конфликт на интереси. Въпреки че половин дузина професионалисти от областта на личната охрана от три държавни агенции са настоявали, че стандартната процедура изисква свидетелите да бъдат укрити във федералния затвор в Провидънс, Роуд Айлънд, агент Корт предпочел да отведе свидетелите първо в мотел и после да ги прехвърли в защитена къща в околностите на Нюпорт, Роуд Айлънд.

— Запознат съм с доклада — прекъснах го рязко.

Той обаче не спря да чете:

— В резултат Хенри Джонатан Лавинг, нает да похити и да извлече информация от свидетелите, ранява местен полицай и случаен минувач и едва не отвлича един от гореспоменатите свидетели. По време на разследването излиза наяве фактът, че Лавинг е човекът, убил началника на агент Корт — Ейбрахам Фалоу, директор на… Заличено е… И личен приятел на агент Корт. Заключението на следователите е, че агент Корт, движен от желание за лична мъст, решава да не отведе свидетелите във федералния затвор, а в обществено достъпна сграда с пълното съзнание, че Лавинг ще се опита да ги похити. Той използва свидетелите като примамка, за да залови и убие Лавинг. Потвърждава го и фактът, че свидетелите са осъдени престъпници и следователно агент Корт не е страдал от скрупули да ги изложи на опасност. Само поради благоприятно стечение на обстоятелствата свидетелите оцеляват и процесът продължава по график — заключи Уестърфийлд.

— Благоприятно стечение на обстоятелствата — повторих тихо.

Явление, в което никак не вярвам.

— Е?

Питах се какво очаква да отговоря. Не си направих труда да му обясня, че затворът в Провидънс е по-опасен и от най-опасните квартали в града, а това е красноречив довод. Протежето ми по онова време беше научило, че Хенри Лавинг е работил с поне двама души в затвора. Що се отнася до подопечните ми, да, те бяха престъпници. Но пастирите не съдят морала на хората под своя закрила. Единственото им съществено качество е биещото им сърце. Работата ни е да го опазим непокътнато.

Но тогава не се оправдах пред шефа си, несъмнено не възнамерявах да обяснявам нищо и на Уестърфийлд и на младата му асистентка.

— Сега е същото, Корт. Мотел в Провидънс — «Хилсайд Ин». Защитена къща там — защитена къща тук. От възстановката излиза, че когато Лавинг се е появил в «Хилсайд Ин», ти си можел да избягаш веднага, но си изчакал зад сградата. Атакувал си го, докато подопечните са били в колата при теб.

«Хората, които обясняват, са слаби, Корт. Пастирът не може да е слаб. Може да греши, но не може да е слаб».

Думи на Аби, разбира се. Осъзнах, че Уестърфийлд сигурно е притеснен; нито веднъж не премина на френски. Изпреварих бавен «Приус».

— Оказва се, че капанът в Роуд Айлънд не е проработил, и лисицата ти се появява отново. И ти отново тръгваш на лов, използвайки за примамка Кеслерови. А сега разбирам от Арън, че е замесен терористичен елемент.

— Какво?

— Али Памук под псевдоним Кларънс Браун.

— Не сме открили никаква терористична следа. Баща му е турчин, а той е дарил пари на джамия във Вирджиния. Поиграл си е със самоличността си. Засега знаем само това. Разследваме.

— Не е изключено обаче терористична групировка да се опитва да похити Кеслер, за да разбере какво знае и кой друг участва в разследването му.

— Както казах, Джейсън, нямаме такава информация.

— Виж, Корт, оценявам факта, че измъкна Кеслерови от две напечени ситуации. Талантлив си… и късметлия. Но не бива да рискуваме третия път Лавинг да извади по-голям късмет.

Късмет…

— Възможно е Кеслер да е единственият ключ към сериозна терористична заплаха. Не можем да го излагаме на риск, както правиш ти. Имам картбланш от главния прокурор. Искам Кеслерови и сестрата на съпругата да бъдат въдворени под ключ незабавно. В затвора «Хансен», както говорихме преди. Вече съм се свързал с тях.

Представих си го как поглежда Тийзли с изражение: «Ето така се действа».

— Искам да говоря с шефа си.

— Решението е на главния прокурор.

Шефът на всички.

Установих, че карам с петнайсет километра в час по-бързо от ограничението. Поотпуснах педала за газта.

Уестърфийлд продължи вразумително:

— Ако беше просто незаконно присвояване или организирана престъпност, нямаше да се тревожа толкова. Но изникна терористичен елемент, не бива да грешим. Трябва да положим всички усилия да идентифицираме заплахата. И да не предоставяме вратички за ответни удари.

При цялото прекарано време в системата, така и не успях да свикна с жаргона иМ.

— Искам ги в «Хансен» възможно най-скоро. Ако държиш да преследваш Лавинг, няма проблем. Ако искаш да разкриеш поръчителя, добре. Просто няма да използваш моя свидетел за сиренце в капана.

Неговият свидетел… Известното ченге — герой. Уестърфийлд продължи:

— Поръчвам брониран ван.

— Не.

— Ще се обадя на Арън и ще разбера къде са.

— Той не знае.

— Какво?

— Не съм му казал.

Само неизбежна информация…

— Е, това…

Уестърфийлд недоумяваше, макар да не схващах защо. Едва ли хората в неговата организация си споделяха всичко.

— Надявам се да не се хванем за гърлата, Корт. Mon Dieu… ще стане неприятно.

О, френският! Най-после.

След малко се обадих:

— Ето с какво съм съгласен. Ще се обадя на Арън. Ако той потвърди, че главният прокурор е наредил да ги изпратим в килията — оставих думата да увисне във въздуха — ще уредя наш транспорт да ги откара в «Хансен». Но ще те предупредя… Полицай? Вътре? Райън няма да подскочи от щастие. Не знам доколко ще ни съдейства, ако го вкараме там.

— Остави това на мен, Корт. Трябва да действаме незабавно. Да разчитам ли на теб?

Тоест — щеше да се обади на Арън след десет минути, за да се увери, че следвам указанията му.

— Да.

— Благодаря. Работим за доброто на страната.

Не разбрах дали тези думи са отправени към мен, към Тийзли или към някаква невидима аудитория.

Прекъснах връзката, изчаках няколко минути и без да си правя труда да се обаждам на Арън за потвърждение, набрах Били да поискам брониран ван.

Глава 23

Хотелите са подходящо място за срещи в нашия бранш. Те никога не затварят и дори да не си регистриран, никой не ти обръща внимание, ако седиш тихо във фоайето в делови костюм и се преструваш, че надничаш над компютъра си, сякаш очакваш бизнес партньор.

Точно това правех в момента.

В единайсет преди обяд Клер Дюбоа влезе в «Хаят». Носеше черен костюм с панталони, различни от вчерашните. Забелязах, че разликата е в тъканта. Отдолу беше с тънък тъмночервен пуловер. Когато седна, долових аромат на жасмин. Очите иМ бяха зачервени. Предположих, че не е спала много. По лицето иМ бе изписана тревога и в миг си помислих, че е изникнала непредвидена ситуация. Но тя просто промълви дрезгаво:

— Чух, че Били е поръчал брониран транспорт за придвижване от защитената къща до затвор във Вашингтон. Стори ми се твърде потаен. Непроницаем. Не знам защо, но мисля, че не греша. Тръгнах към него, а той пое в обратната посока.

По този дълъг начин Дюбоа задаваше един съвсем лаконичен въпрос.

— Най-напред… — посочих фоайето, прибрах си лаптопа и се отправихме към кафенето «Старбъкс».

Не беше любимото ми кафе. Но съдържаше кофеин, от който определено се нуждаех. Взехме си две чаши, а Клер си избра и зеленчуков сандвич. Върнахме се във фоайето. Съобщих иМ, че Уестърфийлд се е обаждал, но спестих случая в Роуд Айлънд и разследването. Предполагах, че Дюбоа знае за него, понеже не беше тайна, стига да си достатъчно търпелив да поразровиш, както беше направила Крис Тийзли. Но беше излишно да обсъждам темата с протежета и колеги.

Казах на Дюбоа, че главният прокурор е наредил Кеслерови и Мари да бъдат преместени в затвор, и тя примигна, сякаш Вашингтон е решил да се обособи в автономна област.

— Но той няма право! Ние отговаряме за подопечните!

— Но той отговаря за неприкосновените права на народа. И за кариерата си. — Предпочетох да не вмъквам думата «фарисейство» в забележката си. — Във всеки случай това не ни е приоритет сега. Трябва да открием кой е наел Лавинг. Кажи ми докъде стигна с проучването.

— Все още работя по справката, която ми поръча с имейла, и ситуацията с проследяващите устройства и полицейското управление.

Понеже иМ бях поставил задачата едва преди половин час, не останах изненадан или разочарован, че още няма резултати.

— Ето данните за телефонните обаждания, които поиска.

Подаде ми папка. Изчетох я бързо, но старателно. Отговорът оправдаваше очакванията ми.

После Дюбоа ми подаде втора папка — за финансовата пирамида. Беше пълна с резюмета и документи. Прегледах ги, а тя обобщи:

— Кларънс Браун, или Али Памук. Детектив Кеслер не е стигнал далеч с разследването.

— Каза ми. Бил зает е друго.

— И никой в правосъдното министерство или в службите не се е заинтересувал особено.

— Бедни жертви от малцинствата, за които никой няма да се застъпи шумно. Само Ал Шарптън. Офисът му е в Югоизточния квартал, но е с краткосрочен наем. Всички мебели също са под наем. Има секретарка и двама асистенти. И тримата не са завършили колеж. Просто вони. Ако си финансов консултант, не би трябвало да залагаш на долнокачественото. Гледах онзи филм — «Цялото президентско войнство»…

— Има и книга.

— Нима? Е, в него…

— Знам историята.

— За да разберат какво става, репортерите проследяват парите. Сетих се и последвах примера им.

— Добре.

— Имам познати в министерствата на финансите и на външните работи. И един адвокат, който се занимава с международни банкови договори. — Познаваше, изглежда, половината от населението под трийсет в окръг Колумбия. — Откакто швейцарците се стреснаха — случаят с Ю Би Ес преди няколко години — и се разприказваха, не е толкова трудно да събереш информация. Но процедурата е ужасно сложна. — Извади лист хартия от папката си и ми показа подробна диаграма с нейния почерк. — Открих един човек в европейския Интерпол и в МИ6 в Англия. Работеха отрано, до късно или денонощно… не знам. С две думи, парите на инвеститорите отиват от Вашингтон в Джорджтаун — ха, интересно! — сега ми хрумна… От Джорджтаун на Кайманите. Оттам заминават за Лондон, Марсилия, Женева и Атина. После? Познай къде!

Бащата на Памук беше турчин и заложих на Истанбул или Анкара.

Но верният отговор беше по-любопитен:

— Рияд.

Повечето атентатори от 11 септември произхождаха от Саудитска Арабия. Уестърфийлдовата терористична следа, която ми се стори твърде преувеличена, изглеждаше все по-вероятна.

— Британска офшорна компания. А оттам поемат към други компании в Близкия изток, но — как се получава така? — не са регистрирани там, а в Америка, Франция, Австрия, Швейцария, Англия, Китай, Япония и Сингапур. До една са офшорни. До една. Получават парите и те изчезват.

Отпих от горчивото кафе. Обобщих:

— Значи не връщат парите на инвеститорите, защото ги използват за финансиране на терористични операции на «Хизбула», талибаните, «Хамас», «Ал Кайда».

— Така ми се струва.

Умна идея — чрез финансова пирамида да печелиш средства за тероризъм. И ако излезеше вярно, постигаше двоен ефект. Парите, които Памук събираше, служеха не само за организиране на терористични операции, но и предизвикваха вторични последствия — съсипваха живота на хората от Запада, вложили спестяванията си при него.

— Къде сме сега?

— Саудитците не сътрудничат охотно. Нищо чудно. Външно, ФБР и Интерпол проучват кой точно получава парите.

Предположих, че Памук е избран за представително лице заради познанствата си в квартала и защото симпатизира на фундаменталистите. Почудих се дали той или някой от Близкия изток е наел Хенри Лавинг.

— Някаква информация кога ще разберат нещо? — попитах.

— Надяват се да е до утре.

Надяват се…

— А сега за Греъм… — подхванах.

Тя смръщи чело.

— Съжалявам.

Заплашваме. Не блъфираме…

Свих рамене. Беше научила този урок. Въпросът беше как да действаме оттук нататък.

Допих си кафето. Казах с менторския си тон:

— В този бранш…

— Да.

— Понякога се налага да правим неща, които ни подлагат на изпитание. Довеждат ни до крайност.

Тя се смълча. Необичайно за нея. Но ме гледаше в очите и кимаше леко.

— Сега е такъв момент. Но не влиза в професионалните ни задължения. Не мога да ти заповядам да участваш.

Дюбоа докосна единственото закопчано копче на сакото си. Несъзнателно, предположих. В колана иМ беше пъхнат пистолет като моя — компактен глок. Бях преглеждал резултатите иМ. Стреляше добре. Спомних си я на стрелбището — със съсредоточен, напрегнат поглед под жълтите стъкла на очилата и къса, тъмна коса, щръкнала комично над пристегнатите заглушители. Винаги групираше куршумите плътно по мишена на петдесет и пет метра.

Мислеше си сигурно: «Възможна терористична връзка? Или организирана групировка от Ню Джърси? Дори конспирация в Министерството на отбраната? Ще има ли престрелка?».

Прочисти гърло.

— Каквото е необходимо, Корт.

Измерих я с поглед. Спокойните сини очи, стиснатите устни, равномерното дишане. Реших, че е готова за задачата.

— Да вървим.

Глава 24

— Господин Греъм?

Легитимирах се, а мъжът погледна картата ми, сякаш цял ден е очаквал срещата. Сигурно беше точно така.

Ерик Греъм беше на около петдесет, късо подстриган, едър, но не пълен. Носеше джинси и пуловер и не беше се бръснал от петък сутринта преди работа.

Изгледа ме безучастно, а Дюбоа — със зле прикрито презрение, щом чу името иМ.

— Няма какво да обсъждаме, агент Корт. Случаят е оттеглен. Наистина не разбирам защо федералното правителство се меси.

— Не идвам за това, сър… Може ли да влезем за минута? Важно е.

— Не разбирам…

— Няма да се бавим.

Придадох си мрачен вид.

Той сви рамене и ни махна да влезем. Упъти ни към дневната, чиито стени бяха осеяни със снимки, дипломи, удостоверения и медали от научните и спортните му занимания отпреди трийсет години.

— Както иМ обясних — ледено подхвана Греъм, — работата ми е много деликатна. Кражбата на парите е неприятен инцидент, но като цяло в името на националната сигурност реших да не настоявам за криминално разследване. — Усмихна се бегло и неискрено. — Защо да товарим градската полиция? Имат си по-важни задачи от нехайни компютърни специалисти, забравили чековете си, където не трябва.

Настанихме се около кръгла масичка за кафе със стъклен плот, под който бяха наредени снимки от спортните успехи на Греъм — колежански футбол и тенис. По стените имаше и семейни фотографии — от ваканции, училищни тържества, празници. На няколко видях сина му — явно онзи, чието бъдещо образование бе поставено на карта. Забелязах и две снимки на дъщерите, също от колежа. Бяха близначки. Повечето фотографии бяха на Греъм с очевидно богати делови сътрудници и с един-двама политици.

В къщата не се чуваха други обитатели, въпреки че на масата в трапезарията бяха оставени две полупразни чаши с кафе около разгърнатия неделен брой на «Вашингтон Поуст», а от радиото почти недоловимо долиташе публицистично радиопредаване. Подът горе изскърца. Затвори се врата. Беше изпратил жените и децата в планините при вида на нахлуващите мародери.

— Съжалявам за детектив Келер.

— Кеслер.

— Че си е създал главоболия. Стори ми се симпатичен човек. Разбрах — поредният невиждащ поглед към Дюбоа, — че някакъв професионален убиец или нещо подобно го преследва заради нещо.

Интересна формулировка.

— Съжалявам. Но случаят с мен няма нищо общо. Смятате, че крадецът на чека иска да го убие? Не звучи никак смислено.

Вдигнах ръце.

— Както казах, не сме дошли за това. Тук сме…

Замлъкнах и погледнах Дюбоа.

Тя пое дълбоко дъх. Сведе очи.

— Тук съм, за да се извиня, господин Греъм.

— Да… какво?

— Когато менторът ми — започна тя, вперила очи в мен — разбра какво съм казала и как съм провела разговора с вас…

— Разговор? — иронично я прекъсна Греъм.

—… ме укори, че не съм се държала професионално.

— Меко казано.

Просто наблюдавах, не се намесвах, а се обърнах и заразглеждах стаята.

Греъм се подсмихваше самодоволно, че не се опитвам да защитя сътрудничката си. Следеше с поглед Дюбоа. Тя заобяснява:

— Разполагаме с анализиращ софтуер. Компютрите ни обработиха ситуацията и на първо място в списъка излезе сценарият, че са нарочили детектив Кеслер, защото е научил нещо за вашия случай с чека. Представи се вариант, че някой — навярно заплаха за сигурността на страната — е откраднал чека и е използвал парите за нещо, което би могло да ви компрометира. После ви е шантажирал или да издадете тайна информация, или да саботирате някой от проектите за Пентагона, върху които работете. Сценарият изглеждаше достоверен.

— Само че не е — отсече той.

Дюбоа кимна и продължи:

— Сравнително отскоро съм в тази организация. Не знам дали сте работили и на друго място освен във федералното правителство.

— За малко бях в публичния сектор.

— И аз — каза тя. — Работех като консултант по сигурността в голяма софтуерна компания. Не мога да я назова, но изникна тежък проблем с пиратството. Десетки, стотици милиони долари бяха поставени на карта. Занимавате се с компютри, знаете какво означава сорскод.

— Разбира се — избели леко очи той.

Слушах ги, а пръстите ми блуждаеха по бутоните на телефона ми.

— Оказа се, че от конкурентна фирма са изнудвали служител да издаде важни части от сорскодовете ни. Успях да го проследя. Съзрях прилики между тази ситуация и вашия случай. И я приех присърце.

— Казах ти, че няма проблем. Ти не спря да упорстваш.

— Да, знам. Бях прекалено вторачена.

— Или заслепена.

— Заслепена — съгласи се Дюбоа.

— Усетила си вкуса на успеха в другата компания и ти се е приискало да го опиташ пак.

— Аз… може би сте прав.

— Амбициозно момиченце значи, а?

Тя замълча.

— Но за да жънеш, трябва да си посял.

— Да, сър. Не бях посяла.

— Щом е така, няма жито.

— Правилно.

— Никаква реколта. — Той се усмихна сладникаво-снизходително. — Ще ти дам два съвета. Първият е професионален — компютрите не са всесилни. Насочват те в определена посока, но трябва да използваш симпатичното си мозъче, за да решиш накъде да тръгнеш после. Какво те води нататък?

— Ами…

— Житейският опит. Най-важното нещо на света. Не се бутилира, не се купува.

— Да, сър. А вторият съвет?

— Да проявяваш уважение към околните. Млада си, напориста. Но за да стигнеш бързо по-далеч, не бива да забравяш къде ти е мястото в цялостната картина.

— Вярно е. Понякога забравям къде ми е мястото.

Погледнах Греъм:

— Можем ли да бъдем полезни с още нещо?

— С твоята млада госпожица постигнахме съгласие. Не смятам, че трябва да задълбочаваме проблема.

— Много мило.

— Внимавай с поведението — обърна се Греъм към протежето ми.

Възцари се мълчание, преди Дюбоа да кимне бавно. Страните иМ поаленяха.

— Учителят ми в седми клас веднъж каза същото. Той, разбира се…

— Благодаря за отделеното време, господин Греъм — прекъснах я бързо. — И за великодушието. Сега ви оставяме на спокойствие.

Излязохме и се качихме в хондата. Потеглихме, докато самодоволният Ерик Греъм затваряше вратата.

— Полезна работа — казах на Дюбоа.

Най-ласкавата ми похвала. Днес обаче не я разведри. Тя кимна мрачно.

— Знам колко трудно беше.

— Да.

Лаконичният отговор означаваше, че Дюбоа е много разстроена. Не можех да я виня. Предполагам, че би предпочела рискована тактическа операция срещу въоръжен противник пред унижението, което току-що изтърпя.

Но се налагаше да го направи. Не намирах логично обяснение защо Греъм е оттеглил жалбата за откраднатия чек, а фактът, че «някой силен на деня» се е обадил в полицейското управление да провери дали разследването наистина е прекратено, задълбочаваше съмнението, че Райън Кеслер е взет на мушка именно заради този случай. На всяка цена трябваше да разбера какво става с Греъм, дори да се наложи протежето ми да страда.

Симпатично мозъче…

Да се унижи пред арогантен шовинист като Ерик Греъм беше горчиво преживяване за Клер Дюбоа, още повече че тя бе десетки пъти по-способна от него. Но си припомних какво ми казваше Аби Фалоу: «Да опазваш хората живи е работа като всички останали. Питаш се: «Каква е целта и какъв е най-ефективният начин да я постигна?». Ако трябва да молиш, молиш. Ако трябва да раболепничиш — раболепничиш. Ако трябва да блъскаш глави, надяваш месинговите ръкавици. Плачеш дори, щом се налага. Пастирът не съществува извън контекста на мисията си».

Така че бях длъжен да включа Дюбоа в играта — да моли за прошка, докато аз се преструвам, че пиша съобщение по телефона. Отчитах как реагира Греъм, когато Дюбоа му съобщи хипотезата ни, че го изнудват. Наблюдавах жестовете, очите му, езика на тялото му, думите му. Огледах се и из стаята за нещо полезно. И смятах, че съм го открил.

Извадих химикалката с видеокамера от джоба си и я подадох на Клер Дюбоа.

— Заснех около дузина фотографии от стените на Греъм. Прехвърлих ги към нашия сървър. Искам лицев анализ на всички. Пусни всички получени данни, плюс фактите по случая, в ОРК.

Този компютър спомена Дюбоа по време на мнимото покаяние, разиграно пред Греъм. Официалното наименование на внушителната програма, приютена в масивните сървъри на техническия ни магьосник Хермес, е «Определител на роднински и други корелации». Но ние използваме съкращението ОРК, подчертавайки още по-красноречиво връзката със злите създания от романите на Толкин. Хрумна ми след дълга серия пред дъската на «Властелина на пръстените» — много добра игра впрочем.

В сърцевината на ОРК е залегнал елегантен алгоритъм — математикът в мен остана дълбоко впечатлен — и ако в уликите, които бях събрал, съществуваше някаква логика, ОРК щеше да я открие.

Дюбоа взе химикалката и изпрати съдържанието иМ в стратосферата. Впери очи през прозореца. Запитах се за колко време съм я изгубил.

Запитах се също дали случилото се е променило непоправимо взаимоотношенията ни.

Пътувахме в мълчание до «Хаят», където беше оставила колата си. Чух телефона ми да звъни. Още беше у нея. Подаде ми го с думите: «Имаш съобщение».

— Прочети го.

— От транспортния отдел е.

— Давай.

Тя въздъхна.

— «Бронираният ван напусна убежището преди петнайсет минути. Вече се движи към затвора».

Глава 25

Небето притъмняваше, когато паркирах пред защитената къща в Грейт Фолс.

Слязох от колата и се протегнах. Вятърът навяваше вихрушки от листа около мен.

Сред пасторалния пейзаж — дърветата, храстите, хълмистите поля с буйни треви — се чувствах като у дома. На младини прекарвах времето си в класни стаи и университетски аудитории, а после професиите и личният ми живот изискваха да се задържам в офиси и защитени жилища, но винаги намирах начин да изляза сред природата, понякога за часове, друг път — по цели дни.

Озърнах се завистливо към пътеките, водещи до Потомак или към гъстите гори отвъд реката, после сведох очи към новото съобщение от Били за бронирания ван, движещ се към вашингтонския затвор. Почудих се дали Джейсън Уестърфийлд и асистентката му ще са там да го посрещнат. И си отговорих — разбира се.

Изкачих стълбите и набрах кода. Вратата на къщата се отвори плавно.

Кимнах на Мари и Джоан, седнали до разклатената масичка за карти, върху която бяха подредени чаши с чай и бисквити.

Не бих изпратил Кеслерови в затвора за нищо на света, особено в сграда със средна степен на охрана в столицата. Положението не беше се променило, откакто бях се отказал да ги заключим в ареста, и ако Уестърфийлд смяташе, че използвам подопечните си като примамка, това си беше негов проблем, а не мой. Ванът беше празен. Помолих Били да го изпрати по заобиколен — и много дълъг — маршрут от друга защитена къща само за да задържа Уестърфийлд далеч от себе си.

Знаех, че ако прокурорът надигне голям вой, Арън Елис може да ме уволни. Но не и преди да приключа със задачата. Освен това шефът ми не знаеше къде съм и щеше да му отнеме време да ме открие. А и не би могъл, без да рискува някой външен да разбере местонахождението на Кеслерови. Което не би направил.

С удивление установих, че сестрите са си избрали игра от полиците в дневната. Табла. Играта, при която хвърляш зарове и движиш пулове с цел да извадиш първи своите, е на близо пет хиляди години. Вариант на табла са играли в Месопотамия, а римската «Дванайсет линии» е била е буквално същите правила като днешната.

Оставих сестрите да се състезават спокойно и поздравих Ахмад, който, застанал до задната врата, наблюдаваше двора. Увери ме, че всичко е тихо. Обадих се на зрителя в Западна Вирджиния. Докладва, че не е забелязал признаци за следотърсачи отвън.

Сърните, язовците и другите животни не се държали непривично.

Стойката на Ахмад излъчваше очакване — рамене, извити под ъгъл спрямо хълбоците. Очите му изучаваха прозорците, което влизаше в задълженията му, но същевременно отбягваха моите.

— Чух, че си поръчал транспорт за ареста «Хансен» — отбеляза.

— Така е.

Кимна, разбираемо объркан. Хората, които трябваше да са във вана, се намираха на трийсетина крачки от нас.

— Ще пристигне всеки момент.

— Обаждал ли ти се е някой за вана?

— Чух по радиостанцията.

Обясних му маневрата си.

— Няма да пострадаш. Ще заявиш, че си бил в неведение.

Младият ми колега кимна любопитно, но аз замълчах. И аз като Аби Фалоу не забравям отговорността да обучавам протежетата си в тънкостите на занаята — има много за усвояване. Но този път реших да не се разпростирам, понеже се надявах никога да не попада в такава ситуация.

Той обяви само:

— Добър избор, сър. Затворът не е подходящ за сегашното положение.

— Къде е Райън?

— Работи в стаята си. Върху счетоводния проект май.

Долових, че из долния етаж се носи нов аромат, явно от парфюм или шампоан.

Стъписа ме усещането за домашен уют, повтарящо се във всяка защитена къща, където отвеждах подопечните си. Контрастът винаги ме шокира — почти ежедневната рутина, антитеза на причината, поради която мъжете и жените са тук.

Както се случваше понякога, спокойната атмосфера ме настрои сантиментално. Спомените отново се надигнаха, но този път не ги отпъдих толкова бързо. Спомних си как миналия петък след работа похапвах сандвич, преди да се запътя към игралния си клуб нагоре по улицата. Открих списъка за партито, който с Пеги бяхме организирали преди години. Взирах се в него, изгубил всякакъв апетит. Усетих натрапчивия горчив мирис на картон, хартия и мастило, долитащ откъм десетките кутии с игри край стената. Къщата ми се стори непоносимо стерилна. Зарекох се да си купя ароматни свещи или да последвам примера на хората, които си продават домовете — слагат канела да ври на котлона.

Или пекат курабийки. Нещо, което създава уют.

Все едно щях да го направя.

Сестрите приключиха играта и Джоан се върна в стаята си. Мари ми се усмихна и включи компютъра си.

— Кой спечели? — попитах.

— Джо. Непобедима е. Във всичко. Наистина.

Щом е била статистик, Джоан навярно притежаваше математическа дарба, а следователно и дарба за игри — поне за онези, където ролята на късмета е минимална. Знаех, че умението да боравя с цифри и аналитичната мисъл помагат и на мен.

Добър съм на табла и съм наясно, че главната стратегия е експедитивността — да се придвижваш бързо и нападателно по дъската. Не се ли получи, задържаш темпото, опитвайки се да създаваш препятствия в противниковото поле. Макар и не толкова сложна като шаха, таблата е интересна игра. С удоволствие бих наблюдавал как играе Джоан. Любопитството ми обаче беше чисто теоретично. През всичките години на пастирското поприще никога не съм играл с подопечен, въпреки че понякога съм се изкушавал.

Мари посочи компютъра си.

— Кажи ми какво мислиш?

— За кое? — попитах.

— Ела тук, господин екскурзовод. Погледни.

Махна ми да седна и написа няколко команди. Появи се лого: «Глобъл Софтуер Иновейшънс». Чувал бях за тях, но не си спомнях откъде. След миг програмата се зареди. Очевидно служеше за обработка и архивиране на снимки — появиха се папки с фотографиите на Мари.

Пръстите иМ се поколебаха над клавишите. Отначало си помислих, че още не е свикнала със софтуера, но причината за двоуменето се оказа друга. В очите иМ блесна тъга.

— Аманда ми даде програмата — каза. — Много се забавлявахме, докато я инсталирахме… Мъчно ми е за нея. Сигурно е ужасена.

Взрях се в очите на Мари, вторачени невиждащо в логото върху екрана.

— Тя е по-силна от повечето ми възрастни подопечни. Ще се справи.

Не го казвах, за да иМ вдъхна увереност; беше истина. Мари издиша тихо.

— Джо я смята за по-силна от мен. — Вдигна очи към мен. — По правило никога не приемам мнението на сестра ми, но за това е права.

После Мари сякаш отпъди сериозните мисли и две снимки се появиха на екрана една до друга.

— Не мога да преценя коя е по-хубава — засмя се тя, погледна ме и потупа стола до себе си. — Няма проблем, не хапя.

Поколебах се и седнах. Установих, че тя — логично — а не Джоан е източникът на приятния аромат. И както забелязах и вчера, беше умело гримирана. Беше си изгладила нов тоалет — фина пола и широка копринена блуза. Любопитно. Подопечните по принцип пренебрегват облеклото, когато животът им е в опасност, а и ако Мари беше наистина вятърничава, каквато изглеждаше, и човек на изкуството, както твърдеше, би трябвало по-скоро да е небрежна към външния си вид. Или да предпочита дънките и пуловерите.

Тя се приведе към мен. Усетих допира на ръката иМ и полъха на сладкия аромат. Явно съм се отместил леко, понеже тя пак се засмя.

Обзе ме раздразнение. Но я послушах и погледнах към екрана.

— Помниш ли изложбата, за която ти споменах? Ще изпратя една от тези двете. Вторник е крайният срок. Как ти се струват?

— Аз… какво точно те интересува? Коя ми харесва повече?

Изглеждаха ми почти еднакви, макар едната да беше по-стилизирана. Изобразяваха двама сурови мъже в костюми — бизнесмени или политици — потънали в оживен разговор в сянката на правителствена сграда в центъра на Вашингтон.

— Кои са?

— Не знам. Няма значение. Миналата седмица се разхождах край Трезора и ги забелязах. Изглеждат могъщи, богати. Но не ти ли напомнят малко и на момченца? В училищния двор? Преди четирийсет години щяха да се посдърпат.

Отначало не ми направи впечатление, но после усетих, че е права.

— Темата е конфликтът — обясни ми тя.

— Не намирам особена разлика.

— Лявата е по-концентрирана. Акцентът е върху мъжете. Но гледната точка и композицията са приглушени. Дясната е по-стилизирана. Вижда се повече от Трезора. Забелязваш ли как слънчевите лъчи прорязват стъклата до тях? Естетически стои по-добре… Е?

— Коя ми харесва?

— Това е въпросът, господин екскурзовод.

Внезапно се почувствах неловко, сякаш ме изпитват по предмет, който не съм изучавал. Не знаех коя ми допада повече. Обикновено разглеждах предимно разузнавателни снимки или кадри от местопрестъпления. При които естетиката няма значение. Най-сетне посочих лявата.

— Ето тази.

— Защо?

Не подозирах, че трябва да обоснова избора си.

— Не знам. Просто ми харесва повече.

— Хайде, хайде… постарай се.

— Наистина не знам. И двете са хубави. — Погледнах към коридора. — Трябва да говоря със зет ти.

— Е, Корт. Разведри ме! Провали ми уикенда. Отказа да си масажист. Длъжник си ми.

Потиснах отново раздразнението си и се вгледах в снимките. Внезапно ме осени идея.

— Харесвам я, защото винаги трябва да си задаваме въпроса «Какво целя?». Каза, че темата е конфликтът. Лявата го показва по-добре. По-фокусирана е.

— Въпреки че не е толкова артистична?

— Не разбирам както точно означава артистичен, но…

Да.

Мари вдигна очаквателно длан. Неохотно последвах примера иМ и тя ме плесна възторжено по ръката.

— И аз мисля така!

Мари докосна клавиатурата. Софтуерът тутакси сви снимките колкото нокът и тя ги изпрати обратно в папката. После ги пусна на плавен режим и те отново изпълниха екрана; задържаха се няколко секунди, почерняваха и се появяваше следващата.

Не притежавам никакви артистични заложби, но винаги оценявам доброто техническо изпълнение. Снимките иМ изглеждаха фокусирани и отлично композирани. Най-много обаче ми допадна тематиката. Натюрморти или абстракции не биха ме заинтригували, но Мари се беше специализирала върху портрети и явно успяваше да улови отлично състоянието на хората, макар че щом работеше с модерна дигитална камера, сигурно избираше измежду стотина кадри на един и същи обект. Забелязах кои са командните клавиши и спрях няколко снимки. Мари се приведе още по-наблизо.

Работници, майки и деца, бизнесмени, родители, полицаи, атлети… Нямаше обща тема, но всичките бяха уловени в момент на изблик на чувства. Гняв, любов, тревога, гордост.

— Добри са. Талантлива си.

— Ако постоянстваш, все ще постигнеш нещо. Хей, искаш ли да видиш кого пазиш?

Намръщих се.

Тя занатиска клавишите и се появи нова папка. Едва след миг осъзнах какво има предвид и какво виждам. Семейни албуми на Мари, Джоан и навярно техните родители и други близки. Мари съобщаваше имена и разказваше истории.

Чух гласа на Аби: «Научаваш само най-необходимото, за да ги опазиш живи. Не използваш имената им, не разглеждаш снимки на децата им, не ги питаш как се чувстват, освен ако не трябва да повикаш лекар след престрелка».

— Трябва да говоря с Райън — казах.

— Не се бой от няколко семейни снимки, Корт. Не са на твои роднини. Аз трябва да се плаша.

Появи се снимка на стегнат, ниско подстриган мъж в панталони с цвят каки и риза с къси ръкави. Мари натисна «пауза».

— Полковникът. Баща ни… и да, хората го наричаха Полковника. С главно «П». Подполковник всъщност. Дребна риба.

Мъжът обаче несъмнено изглеждаше внушително. Мари сниши глас.

— Не казвай на Фройд, но Джо смяташе да се омъжи за него. Е, вместо него получи Райън. Татко беше войник до мозъка на костите си, силен, мълчалив, дистанциран, не се смееше… Ха! Също като теб, Корт… Е, шегувам се, знаеш.

Не обърнах внимание на коментара и продължих да разглеждам снимките. На много от тях Мари беше сама, а Джоан с баща им.

— Тя му беше любимката. Джо. Отлична атлетка, отлична ученичка. Не особено забавна, бих казала… Татко я водеше на футболните иМ мачове и на състезанията по атлетика. Опита и с мен, не твърдя, че не е. Но аз не ставах за спортни дейности. Бях пълен провал. Татко никога не ми го е натяквал. «О, сестра ти е съвършена», и прочее. Нищо подобно. Но така го усещах. Затова кривнах в противоположната посока. Бях дивачката. Безотговорна с главно «Б». Бягах от училище. На седемнайсет или осемнайсет ме задържаха един-два пъти. Наркотици, дребни кражби.

Благодарение на приятелите, спомних си. Но замълчах.

— Не ми пукаше. Промъкнах се някак в общинския колеж… Джо завърши втора или трета по успех в класа. Учи политически науки, за малко да постъпи в армията като татко, но той я разубеди. Всъщност мисля, че щеше да иМ се удава. Инструктор по строева подготовка например. Имаш ли братя и сестри, Корт?

— Не.

— Нямаш и деца? Щастливец!

На една снимка Джоан изглеждаше много отслабнала и изпита.

— Болна ли е тук?

— Катастрофа.

Дюбоа ми беше споменала. Мари се озърна.

— Много тежка. Изгубила контрол на заледен път. Претърпя много операции. Затова не може да има деца, но никога не го обсъждаме.

Е, отговорихме на въпроса за детето. Осъзнах и другата притегателна сила на ченгето герой — освен че иМ бе спасил живота, Райън има и дъщеря.

Снимките се заредиха отново и аз насочих очи към тях. Някои бяха кафеникави, на по цял век; други — черно-бели; трети бяха яркоцветни — от шейсетте и седемдесетте. Имаше и много нови, директно дигитални.

Най-сетне реших, че съм видял достатъчно.

— Трябва да се залавям за работа — казах.

— Разбира се.

— Хубави снимки.

— Благодаря — официално додаде тя, навярно вземайки тона ми на подбив.

Господин екскурзовод…

Тръгнах по коридора да намеря Райън и да му съобщя какво е разкрила Дюбоа по случаите му, но телефонът ми изжужа. Съобщение. Сметнах, че е от Уестърфийлд или от Елис — за да не рискуват да препратя страхливо обаждането им към телефонния секретар. Оказа се обаче от Дюбоа. Зарадвах се, че сигурно е довършила разследването от шпионажа ми в дома на Греъм. Или се е върнала към бъбривата си същност и ми е простила за изпитанието, на което я бях подложил.

Съобщението обаче беше кратко и по съвсем друга тема: «Проблем… Хермес има бот, който следи уебсайтовете. Сигнализирал е включване. Изпратено е преди петнайсет минути. Ето интернет адреса».

Забързах към дневната, включих компютъра си и преписах уеб адреса.

Сайтът беше блог, списван от някого с прозвище СасиКат222. Очаквах нещо за Кларънс Браун — така де, Али Памук — или за Ерик Греъм, или дори за самия Райън Кеслер — информация, която Лавинг би могъл да използва. Прегледах набързо страницата. Постингите бяха типични за блог — съдържаха повече ежедневна информация, отколкото е необходимо. Някои бяха хумористични — провалена среща в мола в скучната събота, музикална рецензия за слаб рок концерт — а други отрезвяващи: статия за пренаселените класни стаи, призив за участие в образователна кампания за СПИН, първи коментар за самоубийството на тийнейджърка, позната на блогъра от доброволческата работа в училищна програма за превенция на автоагресията.

Застинах при вида на последното съобщение. Със свито сърце грабнах телефона си и набрах Дюбоа.

— СасиКат… е Аманда Кеслер, нали?

Спомнях си, че участва в поддържането на гореща телефонна линия в гимназията.

— Точно така. Тя е.

Момичето явно си беше помислило, че е безопасно да пише под псевдоним и от чужд компютър.

— Хермес казва, че е изпратено преди час от неприкрит Ай Пи адрес. Открил за две минути, че компютърът се намира в частен дом в област Лаудън.

— Къщата на Бил Картър?

— Съседната.

Щом ние имахме бот, Лавинг също имаше. Ще провери имената на собствениците в района и ще открие Бил Картър. Ще разбере, че градската му къща във Феърфакс е на пет минути път от Кеслерови. И ще се досети, че съм скрил момичето във вилата му.

Върху екрана на телефона ми светна името на Уестърфийлд. Сигурно беше открил, че ванът е празен. После телефонът изжужа отново — мога да прехвърлям четири обаждания едновременно. Номерът на шефа ми.

Пренебрегнах и двамата.

— Отивам у Картър. На по-малко от половин час път оттук е. Обади се на Фреди и му поръчай да изпрати няколко тактически екипа там. Знаеш адреса, нали?

— Да.

Изключих всички обаждания и прибрах телефона. Запознах накратко Ахмад е положението, пъхнах лаптопа и резервни амуниции в раницата си и излязох през страничния вход, натискайки бутона за бързо избиране на Бил Картър. Скочих на предната седалка на хондата и поех бързо по алеята. Телефонът на Картър иззвъня три пъти и включи гласовата поща.

Глава 26

Вдигни… моля те, вдигни.

Дали Картър беше мъртъв, а момичето — в ръцете на Лавинг?

Следващата стъпка на Лавинг щеше да е да се обади на ФБР от кодиран телефон и да поиска да чуе Райън Кеслер, за да го информира, че дъщеря му е заложник, и да изиска информацията, за която са го наели.

Когато обаждането се осъществеше, аз трябваше да взема решението да го свържа с Кеслер и да се опитам да договоря освобождаването на Аманда.

Или не. И да подпиша смъртната присъда на момичето.

Натиснах «повторно избиране».

Пиу… Електронният глас настоя: «Моля, оставете съобщение».

Не…

Прекъснах връзката и натиснах педала за газта. Двигателят изръмжа и вдигна седемдесет — възможно най-високата скорост, с която можех да се движа по Шосе 7 и провинциалните пътища, следващи коритото на река Потомак. Беше около три следобед. В топлата неделя всички бяха тръгнали на пикник, да поиграят голф или да се разходят на чист въздух и затрудняваха придвижването. Не се обадих в полицейските управления в Лаудън и Феърфакс да ми осигурят безпрепятствено преминаване, защото не исках някой, който проверява или подслушва системата, да разбере, че карам хонда. Молех се обаче патрулите да не ме спрат.

Отново пробвах да се обадя на Бил Картър.

Едно иззвъняване, второ…

Най-сетне:

— Ало?

Въздъхнах облекчено.

— Корт е. Лавинг пътува към вас.

— Добре — реагира веднага Картър. — Какво да направя?

— Първо, носиш ли оръжието си?

— Старият ми револвер. Смити, трийсет и осми калибър. Да, сър. И дванайсетица над камината.

— Вземай я. Двуцевка, помпа, автоматик?

— Ловна.

Колкото — толкова.

— Зареди я, натъпчи резервни амуниции в джобовете си.

— Трябват ми ръцете. Прекъсвам за малко. — Дочух кухо дрънчене на метал. — Готово.

— Къде е Аманда?

— Събира такъмите. След половин час щяхме да ходим за риба.

— Трябва да излезете от къщата.

— Тя ще се разтревожи.

— Няма друг начин.

— Как е станало?

— Изпратила е нещо от компютъра на приятелката си.

— По дяволите. Отидохме за обяд. Момичетата изчезнаха за малко. Трябваше да се сетя.

Чух стъпки. Той каза на Аманда, че е изникнал проблем и тръгват незабавно. Тя отвърна:

— Защо си взел пушката, чичо Бил?

Гласът иМ замря. Картър се постара да я окуражи, не чух обвинения. Добре. Моментът не беше подходящ.

— Хубаво, Корт. Сега?

Погледнах към навигационната система, после отново към шосето и обясних:

— Имам сателитна снимка на имота ти от «Ъртуоч». Не е много ясна, но виждам път, в който се влива алеята ти. Това е единственият достъп, нали?

— Ако не броим езерото.

— Да си забелязвал някакви коли по пътя?

— Манди, няма страшно. Всичко ще е наред… Коли, казваш? Преди малко, когато затварях капаците на кофите за смет, та да не влизат миещи мечки, мина една.

— Необичайно ли ти се стори?

— Наоколо е доста пусто, но от време на време минава по някой автомобил. Не забави и го забравих.

— Описание?

— Истината е, че по-скоро го чух, но не го видях. Къде да отидем?

— Не тръгвай с колата. Изобщо не я доближавай. Отидете на някое място с добра видимост и прикритие. — Рискувах още един поглед към сателитната снимка. — Май има малко сечище в… североизточната част на имота, близо до пътя.

— Да, малка полянка. От другата страна е опасана с дървета. Там ще отидем. Нависоко е.

— Добре. Имаш ли камуфлаж?

— Якета за риболов. Тъмнозелени.

— Става. Превключи телефона на вибрация.

Чух подрънкване на ципове.

— Как е, чичо Бил?

— Добре.

Момичето не звучеше паникьосано. Олекна ми. Продължих:

— Лавинг е въоръжен, партньорът му също. С пясъчноруса коса е, може би със зелено яке. Строен. Но не се доверявай никому. Така… действайте. Ще бъда там след петнайсет минути. Бюрото също е на път.

— Ами съседите?

— Лавинг знае къде сте. Не му трябват. Тръгвайте към поляната. Затварям, за да не се разсейвам.

Исках да се съсредоточа върху шофирането. Помислих си, че ако Лавинг наистина е проследил блога иМ, сигурно е много доволен от откритието. Търсиш ли слабо място, детето на жертвата е отлично попадение.

Глава 27

Трийсет и три минути след като потеглих от защитената къща, паркирах хондата в храсталаците пред езерния имот на Картър и слязох. Задействах тихата аларма.

Извадих горскозеленото яке от раницата си — носех две, другото беше черно — и си го облякох. Метнах раницата през рамо и тръгнах бързо по пътя, изучавайки земята. Различих следи, свидетелстващи, че наскоро тук е спирала кола и после е продължила. Стъпки в меката почва сочеха натам, където според картата трябваше да се намира къщата — на тристатина метра сред гората.

Налагаше се да предположа, че Лавинг е тук.

Оглеждайки земята, преценявах кой е най-логичният му маршрут. Прескочих ниска каменна стена, издигната да възпира само най-глупавите или нервни животни, и бързо поех по следите на Лавинг, които за мнозина биха останали невидими. Не и за мен обаче — благодарение на хобито, на което бях посветил години.

В началото на двадесетте живеех в Остин, Тексас, и подготвях поредната си дипломна работа. Винаги съм обичал излетите сред природата, и за да се разтушвам от заседналия живот в университета, се бях записал в клуба по ориентиране. Спортът, възникнал в Швеция, е състезание, при което се използва специална карта и компас, за да се прекоси непозната местност. Участниците спират на специално обозначени места, за да им заверят — електронно или ръчно — контролната карта. Първият достигнал «двойния кръг» — края на маршрута в картата — е победител.

Влюбих се в този спорт — все още се състезавам. Разведряваше ме истински след дългите часове в аудиториите, пред компютъра или над заплетени текстове.

На една конференция в Остин се запознах с колега — състезател по ориентиране, агент в Администрацията за борба с наркотиците. Беше професионален следотърсач — дебнеше предимно нелегални имигранти и наркопласьори. Той ме запали по темата. Професионалните следотърсачи не участват в състезания, както при ориентирането, но Граничният патрул и Агенцията по сигурност редовно организират тренировъчни курсове и той уреди да посетя няколко.

Следотърсачеството ми се стори като огромна игра на открито, при която аз съм основната фигура. Допадна ми от пръв поглед, и когато не участвах в състезания по ориентиране, излизах сред природата и тренирах, следейки диви животни и туристи в блажено неведение, че някой върви по стъпките им. Дори припечелвах по нещичко от Агенцията за сигурност по време на тренировъчните им занимания в почивните дни — преструвах се на наркомуле и се опитвах да избягам от агентите. Справях се чудесно, понеже знаех техниките как да откривам и същевременно да прикривам следи.

На няколко пъти това умение ми помогна и в пастирския занаят.

И сега използвах усвоените техники, оглеждайки внимателно земята и клоните, за да се ориентирам откъде е минал Лавинг. Дирите бяха трудно различими — обърната наопаки клонка, разместени камъчета или еленски тор, листа, където не би трябвало да има листа.

Опитът в следотърсачеството ме беше научил, че теренът предопределя маршрута на «плячката» в деветдесет процента от случаите — сподиряш я, следвайки чисто и просто най-лесната пътека. Хенри Лавинг обаче беше друг случай. Избираше привидно безсмислени посоки — не толкова директни и по-трудни.

Прозрях обаче логиката на стратегията му, когато разбрах, че често спира и се отклонява вляво и вдясно, вероятно оглеждайки се за опашка.

Рационална ирационалност…

Разгадал стремежа му да подбира високи, тежки трасета и да спира, за да посрещне евентуална атака, ускорих ход, понеже той едва ли очакваше някой да разкрие точния му маршрут през гъстата гора. Пътеката му се виеше през туфи папрат, плътни килими от клек и бръшлян, калини и храсти с неизвестно за мен родословие.

И аз спирах от време на време да се ослушам. Кучетата се ориентират първо с обоняние, после със слух и накрая — със зрение. Хората действат в обратен ред, но слухът отново заема второто място. Винаги се вслушвайте внимателно. Плячката издава звуци при бягство, а хищникът — когато се готви да нападне (хората по принцип са най-шумни точно преди кулминацията; при другите животни е обратното). Отначало може би ще ви се стори, че почукване и шумолене се чуват отвсякъде, но не след дълго ще се научите да различавате ехото, да преценявате разстоянията и да различавате местонахождението на източника на звуците.

След няколко секунди долових слаби пропуквания пред мен. Дали бяха от клонки, удрящи се една в друга под напора на усилващия се вятър, или ги издаваше сърна? Или пък бяха стъпки на мъж, решил да похити шестнайсетгодишно момиче?