Пазителите на Завета

1.

Животът е пълен със звуци.

Чувам движението на колите по улицата под нас, постоянен монотонен рев отвъд дебелите стъкла на затворения прозорец. Климатикът жужи весело. Някъде се затваря врата. Вратата на асансьора се отваря със свистене.

Седя на ръба на леглото в хотелската си стая, затрупан от пътеводители и карти. Хотелът не е от най-евтините, но нали не плащам аз.

Изпратих SMS на Лора, че съм пристигнал благополучно. Тя вече не ми е нужна. Щеше да ми бъде приятно да дойде с мен в Санто Доминго, но от Обществото сметнаха, че ще е най-добре да се върне в Лондон.

Очевидно аз съм човек, който може да бъде жертван.

Лора ми казва, че Стюарт, Хасан и останалите главорези на шейха са в затвора. ФБР ще ги подведе под отговорност за отвличане и тероризъм.

Казвам на шофьор на такси да ме закара до двореца „Миерколес“, който се намира в покрайнините на стария град, съвсем близо до Catedral Primada de America, първата католическа катедрала на американския континент.

Дворецът лежи в центъра на парк, който е толкова огромен, че сградата едва се вижда между дънерите на древните дървета. Тук-там плитки езерца блещукат на слънцето под старинни мостове. Паркът е заобиколен от ограда от ковано желязо, висока почти четири метра. На равни разстояния една от друга стърчат тухлени колони, върху които блестят метални панели с цитати от Библията.

Строителството на двореца започнало в началото на шестнадесети век, но той бил завършен цели сто години по-късно. В пътеводителя, който си купих от летището, пише, че дворецът и паркът „Миерколес“ са използвани за вдъхновение от архитектите на „Версай“.

Днес собственик на двореца е Естебан Родригес. Той има репутацията на саможив филантроп, който се появява от време на време на приеми на аристокрацията на стара Европа, винаги като приятел на краля или принца, но обикновено избягва светлината на прожекторите. Родът му е финансирал болници, църкви и училища в третия свят чрез фондацията „Миерколес“ с централа във Вашингтон. Естебан Родригес е женен за София Голдсмит, която била второразредна актриса в Холивуд, когато през 1958 г. срещнала Родригес. Имат две деца: Хавиер, роден през 1964 г., и Грасиела, родена през 1968 г.

Няколко минути вървя покрай твърде високата ограда, подпирайки се на патериците си, след което стигам главната порта, която е заключена и охранявана от въоръжени мъже в униформи. Оглеждам се за звънец или интерком, но изглежда живущите в двореца „Миерколес“ не се интересуват от амбулантни търговци, туристи или мисионери. Опитвам се да привлека вниманието на един от охранителите, но той има предостатъчно опит в игнорирането на любопитни минувачи.

Накрая се предавам и се връщам в хотела.

Вечерта пиша писмо, адресирано до Senor Esteban Rodriquez, Miercoles Palace33, в което му разказвам накратко за себе си и за проекта, с който се занимавам. Питам го дали ще е възможно да се срещнем. Може би трябваше да използвам думата „аудиенция“. Хартията на хотела е дебела и във всеки лист има воден знак.

Давам плика на рецепцията и ги моля да изпратят писмото в двореца „Миерколес“. Иначе напълно безразличният към всичко портиер повдига вежди при тези думи, но бързо изтрива всякаква емоция от лицето си и отвръща напълно безизразно:

— Разбира се, сър, веднага.

2.

Рано на следващата сутрин ме събужда някой, който чука на вратата ми.

Опипвам нощното шкафче в търсене на очилата си. Осем часа е. Навличам панталоните си и отварям вратата.

Отвън стоят трима мъже. Познавам един от тях — рецепционистът, а зад него като истукани стоят двама безупречно облечени мъже към тридесетте.

— Г-н Белтьо — казва рецепционистът развълнувано, — тези господа са от двореца „Миерколес“.

Двамата мъже се покланят. Един от тях ми подава парче хартия с герба на Родригес, отпечатан най-отгоре. Посланието е написано на ръка:

Блестящата черна лимузина, която ме чака пред хотела, прилича на пантеон, дълъг триста метра. Прозорците са затъмнени, а седалките отзад облицовани в бяла кожа.

Лимузината ускорява светкавично, след което успява да наруши всеки един закон за движение по пътищата на Доминиканската република. Така че ни трябват не повече от петнадесет минути, за да стигнем двореца „Миерколес“. Портите се отварят и преминаваме покрай охранителите. След това вратите от ковано желязо хлопват зад нас и ни изолират от останалия свят.

Прекосяваме парка върху широк чакълов път. Четири лебеда плуват в едно езеро наблизо, а в далечината хора яздят породисти жребци.

Не след дълго се измъкваме изпод сянката на дърветата и най-накрая виждам дворец „Миерколес“ в целия му блясък.

Има хора, които смятат, че ако си видял един дворец, значи си видял всички дворци. Но красотата на „Миерколес“ ме оставя без дъх. Огромните му размери и безсрамното му великолепие ме карат за пореден път да се запитам кой е бил този Родригес, който преди петстотин години е построил това чудовище.

Когато лимузината спира пред широките гранитни стъпала, водещи до главния вход, четирима прислужници хукват към мен. Посрещат ме с дълбоки поклони и ме въвеждат в двореца.

Фоайето е високо поне три етажа и стълбището е толкова огромно, че започвам да се чудя откъде са намерили всичкия този мрамор. Качваме се на първия етаж, след което минаваме покрай десетки огромни картини и високи мраморни колони, красящи дълги коридори. Най-накрая спираме пред двойна врата, висока поне четири метра, след което прислужниците отново ми се покланят и ме въвеждат в стаята.

Затварят вратата след мен.

По средата на стаята виждам голяма маса, отрупана с ястия. Изглежда някак си не на място в това огромно помещение.

Таванът е украсен с религиозни мотиви. По стените висят огромни огледала със златни рамки. На дъното на стаята има еркерни прозорци, отвъд които виждам тераса.

Вървя бавно към масата. Отваря се врата. Не я чувам, но усещам полъха по бузата си.

3.

Той спира на метър от мен и ме поглежда усмихнат. Ченето ми увисва. Дълго време стоим и се гледаме.

Срещам съм го преди.

В джентълменския клуб на Луиджи в Рим.

Естебан Родригес е дългокосият, изтъкнат джентълмен, който държа ръката ми толкова дълго време.

— Вие? — казвам.

Усмивката му е като белег.

— Срещнахме се в Рим — добавям аз, за да запълня тишината, която струи към мен като леденостудена струя.

Отново стискаме ръцете си. След това той пак ме поглежда в очите.

Косата на Естебан Родригес е сресана назад. Чертите му са остри, очите — пълни с живец. Напомня ми на холивудска звезда от 40-те, чието име не мога да си спомня. Освен това е облечен така, сякаш чака покана за вечеря от великия Гетсби.

— Наблюдавах вашия прогрес — казва ми той, гласът му е приятен, топъл баритон. Говори английски с едва доловим испански акцент. — Вие сте един упорит млад мъж. Напомняте ми на териер или на питбул. Когато захапете нещо, не го пускате.

Щраква с пръсти. Прислужница се материализира до нас с две чаши коняк върху поднос.

— Едно добро начало на деня — кани ме той.

Вдигаме чашите си. Конякът изгаря гърлото ми и се навива в стомаха ми като змия.

Той върти чашата в ръка и души букета. Тънките му ноздри трептят.

— А вие? Кой сте вие? — питам аз.

— Кой съм аз? — отвръща той с игрив, любопитен поглед. — Повечето хора могат да проследят рода си четири или пет поколения назад във времето. Но колко хора знаят каквото и да било за своите прапрапрадеди? Най-старият запазен норвежки църковен регистър е от 1623 г. Но в моята библиотека мога да проследя родословието си чак до 930 г.

— В Норвегия?

— Разбира се.

Дълго време не мога да откъсна очите си от него. Ставам все по-сигурен и по-сигурен.

Отвън бризът гали дърветата и повдига листата.

— Роден съм тук, на четвъртия етаж на двореца. Майка ми беше кубинска аристократка, прочута с красотата си и с певческия си глас. Баща ми я видял за първи път на един бал и веднага й изпратил покана за обяд. Тя дошла, разбира се. Никой не отказва покана за двореца „Миерколес“. Баща ми беше русокос, блед и синеок. Майка ми имаше лешникови очи, черна коса и златна кожа. Винаги ме е изумявало как гените на баща ми са надвили тези на майка ми. Но всеки път е било така в моя род, поне по мъжка линия. Има нещо непокорно в нас.

— Вие сте пазител!

Той изпива остатъка от коняка си на екс и затваря очи, вдишвайки дълбоко.

— Вие сте последният пазител! — възкликвам аз.

— Позволих си да се погрижа за сметката ви в хотела. Вещите и багажа ви са пренесени тук, в двореца. Наредих да ви приготвят стая в крилото за гости. Надявам се, че ще приемете поканата ми?

— Никой не отказва покана за двореца „Миерколес“.

Сядаме от двете страни на масата в центъра на стаята. Прислужници незабавно се втурват към нас, понесли топли ролца, мармалади, бъркани яйца и сирена, както и прясно изстискан портокалов сок. След като свършваме със закуската, той ме повежда по един огромен коридор. Не след дълго спираме пред двойна врата и влизаме в стая за гости, която е по-голяма от целия ми апартамент. Куфарът ми е оставен на пода по средата на стаята. Между прозорците има легло, способно да побере всяка оргия, която мога да си представя. В стаята има два апартамента, отделна тоалетна, баня и гардеробна. Тежки завеси скриват прозорците, през които най-вероятно се открива прекрасен изглед към парка. Едната стена е заета от огромна витрина, съдържаща впечатляваща колекция от книги.

Изпращам SMS на професор Лайлуърт, за да му кажа къде съм. Получавам отговор от мобилния телефон на Даян:

Няколко минути по-късно професорът ми отговаря:

4.

След като разопаковам багажа си и си взимам бърз душ, Естебан ме повежда на обиколка из двореца.

— Греъм Лайлуърт ви праща поздрави — казвам му.

— А, професорът! От време на време подкрепям Обществото финансово. Приятен джентълмен, наистина.

Нужен ни е повече от час, за да разгледаме всички стаи: големи и малки приемни и салони, луксозни спални и будоари, свързани помежду си с огромна паяжина от коридори. От време на време ми се налага да поседна, за да си почина. Патериците правят мазоли на дланите ми.

Чувам кларинет някъде в двореца.

Естебан се обръща към мен:

— Хиляди извинения. Синът на камериерката на съпругата ми наскоро се присъедини към духов оркестър.

Пресичаме две свързани спални, всяка обзаведена изключително луксозно и с големината на концертна зала. След това влизаме в музикална стая, където виждам пиано „Стейнуей“, обикновено пиано, спинет, орган „Хамънд В3“ и позлатена арфа. Котка, излежаваща се върху стол, се събужда при нашето влизане и ме поглежда с толкова надменен поглед, сякаш е господар на вселената.

Но Естебан Родригес пази най-изумителното нещо за финал: библиотеката.

Библиотеката на двореца „Миерколес“ заема цялото западно крило на комплекса. Тя не само съдържа десетки хиляди произведения от Ренесанса, Барока и Романтизма, но също така помещава хиляди оригинални ръкописи, свързани с европейското откриване и колонизиране на Америка от шестнадесети до двадесети век. Естебан Родригес ми показва написани на ръка писма от Христофор Колумб, адресирани до кралица Изабела и до други важни духовни лица и аристократи.

— Елате — казва той и ми показва една витрина.

През дебелото стъкло виждам текст, написан върху пергамент, потъмнял от времето.

— Писмо от един от хората, оцелели след клането в Гренландия. Група ловци от Нюфаундленд трябвало да занесат писмото в Исландия, но били убити от индианци и писмото по някакъв начин се озовало в семейство на заселници. То описва как оцелелите от клането са избягали от Гренландия, когато братството на пазителите осъзнало, че Ватикана ги е проследил и папата е изпратил своята армия да ги довърши.

Внимателно прочитам старонорвежкия текст: „Потърсихме убежище със свещеното съкровище в страната на запад от хоризонта“.

Естебан повтаря тихо:

— Страната на запад от хоризонта.

— САЩ…

— Хмм. Не забравяйте, че това е било в средата на петнадесети век и тогава нито САЩ, нито Канада са съществували. Бегълците от източното крайбрежие на Гренландия са следвали маршрута на Лейв Ериксон и викингите; те заобиколили най-южната точка на Гренландия и продължили нагоре по западното крайбрежие, прекосявайки пролива „Дейвис“ до остров Бафин, след което продължили на юг, достигайки места, които днес наричаме Лабрадор, Нюфаундленд, Нова Скотия, Мейн и Ню Хемпшир. Винланд…

Известно време гледаме документа в мълчание, опитвайки се да си представим изпълненото с трудности плаване през ледените води.

Кларинетът продължава да се оплаква, но звукът идва от толкова голямо разстояние, че едва го чувам.

— Бьорн, вие намерихте нещо в Исландия.

Веднага заставам нащрек.

Той слага ръка на рамото ми.

— Един ръкопис… прочетохте ли го?

— Не.

— Нека отгатна… юдейски текст с коптски превод?

— Бинго.

— Нямате представа каква е стойността на този ръкопис.

— Три убийства. Счупен крак и счупен пръст. Спомената бе и цифрата петнадесет милиона долара. Така че да, имам доста добра представа.

— Къде е?

— В момента го превеждаме.

— Но къде?

Вълнението в гласа му ми подсказва, че наистина не знае отговора.

— На сигурно място — отвръщам.

5.

— Бартоломей Колумб е положил първия камък при строителството на двореца „Миерколес“.

Минава четири часа. Естебан Родригес се е облегнал назад в плетен стол на една от терасите с прекрасна гледка към парка. Пали пура. Полъх на вятъра улавя няколко сиви люспи пепел от върха й и ги понася към мен. Въздухът ухае на мимоза. Чайка прелита наблизо, засилена от морския бриз. Един от стотиците градинари е включил пръскачките, от които започва да мирише на влага.

— Испанската колония в Санто Доминго била установена, когато Христофор Колумб дошъл за първи път в Америка.

— Според слуховете, вашето семейство е дошло тук с него.

— Очевидно сте осъзнали връзката.

— Вие сте последният пазител.

Той засмуква пурата си.

— Санто Доминго е бил първият европейски град в Новия свят, ако не броим норвежките колонии в Северна Америка, разбира се. Още спорят на кой остров пуснал котва Колумб, когато дошъл тук през 1492 г. Но повечето историци отказват да приемат, че Колумб е знаел за пътешествията на викингите до Винланд.

— Говорите за посещението му в Исландия и Гренландия през 1477 г.?

— Колумб и другите моряци разговаряли с рибари и ловци, които им разказали за страна, разположена на запад от хоризонта. Колумб решил, че това било Азия.

— Малко недоразумение.

— Проблемът бил в това, че той изчислил грешно обиколката на света. Колумб знаел, както и всички моряци, разбира се, че светът е кръгъл. Той основал заключенията си на изчисленията на географа Мариний от Тир, но направил грешка при превеждането на градусите в километри от повърхността на земята. И освен това работил с италианския линеен метър, еквивалентен на 1238 метра, а не с арабския линеен метър, еквивалентен на 1830 метра. Така Колумб изчислил, че разстоянието между Канарските острови и Япония е 3700 километра. Неговите критици били уплашени не толкова от това, че корабите му ще паднат от ръба на света, а по-скоро, че моряците му ще умрат от жажда и глад, дълго преди да стигнат Азия.

— Значи всъщност Америка ги е спасила от сигурна смърт, защото е била на пътя им.

— И Колумб се завърнал триумфално, убеден, че е стигнал Азия. Едва при третата си експедиция през 1498 г., той стъпил на южноамериканската суша. Но Колумб никога не е бил в Северна Америка. Върнал се в Европа през 1504 г. и умрял две години по-късно във Валядолид, Испания.

— Наскоро прочетох, че открили мястото, където бил погребан.

— Колумб първо бил погребан във Валядолид, но после отнесли останките му в Севиля. След това ги пренесли през океана до катедралата тук, в Санто Доминго. През 1795 г. французите занесли останките му в Хавана, а през 1898 г. костите му били върнати в катедралата в Севиля. През 1877 г. един сандък с кости, върху който имало надпис Don Christopher Columbus, бил намерен тук, в Санто Доминго. Много хора смятат, че са пренесли грешното тяло.

— Така че къде е погребан?

— Всички грешат. Той е погребан тук, в двореца „Миерколес“.

Спирам да дишам.

— Така са искали неговите роднини. Сключили са споразумение с кралския двор. Останките на Колумб били погребани в парка на дворец „Миерколес“ през 1569 г. Костите, които всички сметнали за тези на Колумб, всъщност били на неговия син, Диего.

— Не разбирам връзката между Колумб и пазителите.

Родригес потупва пурата си с пръст и пепелта пада през перилото на терасата като фин прах. Бризът разрошва бялата му коса и той я прибира зад ушите си.

— Това е дълга история — казва той и загася пурата си. — История, обхващаща хиляди години.

И после ми я разказва.

1.

Естебан Родригес събира пръстите си като кула.

— За да разбереш историята на пазителите, първо трябва да опознаеш личността на египетския велик жрец Асим. Той е бил изключително умен и образован човек. Бил е експерт по най-различни научни дисциплини и религии. Първо в Египет, а после в Норвегия, той обучил своите най-близки довереници по религия, митология и магия. Научил ги да разбират звездите. Да виждат в бъдещето. Да се свързват с мъртвите. Да пишат кодирани послания и да използват свещени азбуки. Да рисуват карти. Да интерпретират сънища. Да намират свещени геометрични модели в природата. Асим е бил опитен мистик.

Естебан накланя главата си на една страна и затваря очи. След това толкова внезапно се накланя към мен, че аз се стряскам.

— В своята личност Асим е обединявал вярвания и идеи, които в нашите западни представи няма как да бъдат обединени. В ролята си на велик жрец, той почитал египетските богове. Но Амон Ра трябва да е бил толерантен бог, защото Асим също така почитал Авраам и Моисей, Исус и Мохамед. Той е бил астролог и е практикувал окултна магия. Но също така е бил начетен, полиглот и експерт по всички научни дисциплини, които съществували по онова време. Един образован и мъдър мъж, който посветил живота си на едно-единствено нещо: да защитава гробницата на свещената мумия, съкровището и текстовете, запечатани в нея. Мумията е била на две хиляди и петстотин години, когато Асим е станал велик жрец, което означава, че е била по-стара, отколкото щяха да бъдат останките на Исус днес. Така че когато викингите атакували храма и изпразнили гробницата, те не само осквернили неговата вяра, но и лишили живота му от цел. Асим е бил готов да се жертва за тази мумия. Но когато осъзнал, че техните сили превъзхождат неговите, той избрал да замине с тях. По този начин той продължил да защитава Свещения, като същевременно си осигурил възможността след време отново да се опита да върне всичко, откраднато от викингите, в гробницата на мумията в Египет.

— Амбициозна цел.

— Амбициозен човек.

— Как Олав е успял да научи за гробницата, ако тя е била толкова тайна?

— По време на управлението на Клеопатра един вероломен и опозорен жрец на култа на Амон Ра нарисувал карта, която показвала не само разположението на храма, но и къде бил входът на двете скрити вътрешни камери. Най-вероятно този жрец е опитвал да спечели доверието и закрилата на римляните. Но те не повярвали на този предател. Знаем само, че картата се озовала в Рим, най-вероятно донесена там от съпруга на Клеопатра, Марк Антоний. По-късно била изпратена, предполагаме случайно, на краля на Англия Ателстан заедно с други подаръци. Той я завещал на своя доведен син, Хакон Добрия. И така картата попаднала в ръцете на младия Олав Харалдсон.

Естебан разтрива челото си, сякаш го боли глава. Поглежда настрани и сякаш се променя в друг човек. Сещам се за бедните души в моята психиатрична клиника, загубени в пустинята на лудостта.

— Когато били при херцог Ричард в Руен, Асим изпратил молба за помощ до халифа на Египет. Заедно с писмото изпратил и първия коптски превод на папирусовия ръкопис от гробницата. Няколко години по-късно той изпратил втора молба за помощ, този път от Норвегия, скрита в глинена статуя заедно с една карта. Но по онова време пощата не била особено благонадеждна. Молбите за помощ, картата и превода били откраднати от разузнавачите на папата, които имали навика да пресичат всички подозрителни писма.

Естебан вади нова пура от изящна дървена кутийка и церемониално я запалва. Дълго време седи с притворени очи, наслаждавайки се на тютюна, преди да продължи историята си.

— В Селя Асим чакал да го спасят, докато Олав покръствал Норвегия с огън и меч. В един момент Асим сигурно е осъзнал, че никой негов сънародник няма да успее да прекоси ледените води до Норвегия. Така че измислил план, който не само щял да защити мумията, но и да я върне благополучно в Египет.

— Какъв план?

— Основал братство, орден от пазители. Първите пазители били монаси, които Асим познавал от абатството, както и мъже, сражавали се рамо до рамо с краля. Така че членовете на ордена били шарена смесица от монаси, поети, писачи на руни и викинги, които все още почитали старонорвежките си богове. Асим добавил коптска и египетска митология към тази вече главозамайваща смес. Той вярвал, че мумията ще бъде съживена като бог в човешко тяло. Християните чакали възкресението на Исус, а след това и възкресението на своя повален крал Св. Олав. В този миш-маш от религия, нумерология и свещена геометрия, египетската митология на мъдреца Асим била примесена със старонорвежки вярвания и християнски догми. Оттук дошли и трите свещени символа анкх, руна на Тир и кръст. Тази комбинация от символи олицетворявала братството на пазителите, но също така извиквала нещо като окултна защита от всички религии. Асим обучил пазителите на астрология, религия и езотерични изкуства. Те безропотно се подчинявали на своя господар и се заклели, че ще се жертват в името на своята задача.

Естебан засмуква пурата си, след което издиша дима право в лицето ми. Махвам с ръка да го прогоня.

— Освен това Асим притежавал свръхестествени сили, които използвал. Според египетските традиции човек почита боговете, като строи храмове и паметници в тяхна чест. Светът е пълен със свещени места, чието местоположение е било определено на основата на тайнствени закономерности, които повечето от нас не разбират. Асим се посъветвал със звездите и съставил хороскоп, в който изразил космическите съзвездия на езика на земната свещена геометрия. Ако петте погребални камери били разположени на петте върха на пентаграм, отговарящ на съзвездието Близнаци, гробниците щели да бъдат защитени от свръхестествена сила. И така местонахождението на гробниците било избрано на основата на картата на Асим: пещерата Св. Сунива, Нидарос, Хамар, Тунсберг и Бьоргвин. Наследниците на Асим, тези новопокръстени космополити, се нуждаели от повече от сто години, за да осъществят неговия план. Когато „паметниците“ били завършени, във всеки един от тях имало скрита гробница. Катедралата в Нидарос, катедралата в Хамар, крепостта в Тунсберг и абатството „Лис“.

— Ами дървените църкви? Къде е тяхното място във всичко това?

— Това е друга глава от историята. Ще стигна и до тях.

Естебан отива до едно чекмедже и вади изхабен от четене текст, написан върху милиметрова, перфорирана хартия.

— Един съвсем непохватен превод на историята, разказана от самия Асим.

Той ми подава страниците. Ръката и сърцето ми треперят, когато ги поемам.

Слава тебе, Амон Ра, всемогъщ бог и властелин на истината; слава тебе, Озирис, цар на вечността; слава тебе, Исус, милостив спасител и син Божи; слава тебе, Мохамед, най-честит пророк на Аллах. Аз съм Асим, велик жрец на храма на смирените слуги на Негово Височество, богът на слънцето Амон Ра и пазителите на завета, под стените на Тива и гробниците на царете. Пиша тези думи като затворник в земята на болката. Повярвай ми, когато ти казвам: отвлякоха ме на края на света, едно царство на вечния лед и вечния студ, на снега, камъните и планинските зъбери, стигащи до небето. Мъже, диви и жестоки като ужасяващи демони, сеят печал и разруха сред дълбоките фиорди и тъмните гори. Надявам се боговете да се зарадват, когато им кажа, че намерих нова гробница за Свещения.

Това, богове на боговете, е моята история:

Варварите дойдоха на разсъмване, когато дъхът на Амон Ра бе оцветил небето в червено. Аз стоях бос върху скалата, която още не се бе освободила от нощния студ, и гледах към странните кораби, които идваха по реката; елегантни дълги съдове с огромни платна и озъбени драконови усти на носовете. Корабите изпълваха реката, докъдето ми стигаше погледът на север. Бях се събудил дълго преди останалите. Бях измил нощната пот с вода от керамичните гърнета, които цяла нощ бяха стояли в най-хладния ъгъл на спалното помещение, след което си бях набрал плодове и бях закусил с тях. Освежен и заситен, аз напуснах храма и отидох да посрещна утрото. Спрях на скалата, когато видях корабите. Извисих поглед към небесата и попитах защо звездите не ме бяха предупредили. Защо боговете не ме бяха подготвили? Какви странни богове закриляха и помагаха на тези диви мъже? Невъзможно бе те да са по-могъщи от моите богове. Защо тогава моите богове бяха затворили очите си и извърнали лицата си?

Варварите бяха тихи като кобри. Най-лукавите и опасни животни са също така най-тихите. Никога не чуваш крокодила, преди да те затвори в пастта си, или змията, преди отровата й да те парализира. Дълбоко смутен, аз не можех да откъсна очи от корабите. Те бяха толкова по-бързи от нашите речни кораби. Как бяха успели да преминат през крепостите и укрепленията по реката? Сигурно бяха неуязвими. Надявах се, че ще продължат към Карнак или Уасет или към Долината на царете, или дори още по на юг към Суенет или Абу Симбел. Но тази надежда умря, когато най-първите кораби спуснаха платната си и се насочиха към брега. Дълги редове гребла стърчаха от двете страни на кораба и се движеха ритмично през водата. Беззвучно. Нямаше крясъци. Нямаше бойни викове. Просто тишина. Демоничните драконови глави се бяха втренчили в мен. Изтичах обратно в храма и изпратих жреца Фенуку да предупреди стражите на храма и хората от селото. След това отново се качих на скалата. Долу на брега варварите слизаха от корабите си. Всемогъщи Анубис, колко много бяха те! Хиляди, и всичките воини гиганти, високи и мускулести мъже с дълги, рошави коси и бради. Въоръжени с мечове, брадви, копия и щитове. Те скочиха от корабите си с трясък, от който земята затрепери, и се втурнаха към храма. Водеше ги млад, набит и як млад мъж. Аз не помръднах. Гордо вдигнах глава и скръстих ръцете си. Сега бе моментът моите богове да ми се притекат на помощ. Сега вечните властелини на Египет щяха да защитят Свещения. Младият мъж спря на няколко крачки от мен. Лицето му бе широко, бледо и червендалесто; косата му бе светлокестенява и мръсна. Сините му очи светеха като сапфири, отразяващи светлината на изгрева. Едва сега осъзнах кои бяха те. Бях чел разказа на Ибн Фадлан за пътуването му по река Волга преди почти сто години. Там той бе срещнал безстрашните и диви варвари, наречени руси. В географската творба на Ал Якаби съм чел за варвари, които стигнали чак до Севиля, плавайки по великата река Кордоба. Ал Магус. Боготворящи огъня.

— Напуснете! — извиках аз и вдигнах ръце към небето. — Връщайте се обратно! Най-могъщите богове защитават този храм.

В Книгата на мъртвите пише за мига на гнева. Той бе дошъл. Младият мъж се втренчи в мен. Когато направи крачка напред, за да ме посече, аз бях готов да се срещна със своите предци. Собствените ми богове ме бяха предали. Бяха ме изоставили. Но в този миг на гняв боговете зашепнаха в ухото ми. Да умреш не е героично. Да умреш означава да се провалиш в своята свещена мисия. Осъзнах, че не мога да служа на Свещения в смъртта. Трябваше да се подчиня на варварите. Мисията ми бе да защитя Свещения. И затова, всемогъщи Амон Ра, и само затова аз паднах на колене и погледнах нагоре да срещна очите на младия водач. Затова положих челото и дланите си на земята, затова се предадох. О, свещена лъвице Сехмет, аз се предадох на нецивилизованите варвари от края на света. Но не, велики богове, от малодушие.

Младият водач ме пощади. Двама от неговите подчинени ме грабнаха и повлачиха надолу към най-големия кораб, където ме завързаха за мачтата.

Варварите бяха безмилостни. Пред храма се бяха събрали повечето жреци, заедно с малка група стражи и десетки занаятчии и селяни, въоръжени с лопати, кирки и брадви. Някои от жреците се бяха оттеглили в храма, където смело защитаваха тайния вход към гробницата зад олтара. Други се въоръжиха и се втурнаха към флотилията в реката. Завързан за мачтата, аз безпомощно гледах как варварите заклаха всички, които се осмелиха да им се опълчат. Един по един нашите смели мъже бяха посечени от мечовете и брадвите на варварите. Нито една от тактиките, които бяхме упражнявали, не даде резултат срещу тези безбожни мъже; защитните формации, движенията на краката и ръцете, които бяхме усъвършенствали — всичко това бе безсмислено пред тези диви маже, които нападаха, без да дадат на противниците си никакъв шанс за отпор. Борбата бе кратка. Кръвта на мъжете ми попи в пясъка и прахта. Милиони мухи кръжаха над локвите кръв и зеещите рани в телата на мъртвите. Слънцето палеше. Гневът на Амон Ра бе безграничен.

Аз заплаках, когато варварите се върнаха на кораба, носещи ковчега на Свещения. Дори аз, с моите недостойни очи, не бях виждал ковчега от кипарис, който лежеше в най-вътрешната камера. Плачейки, аз ги молех да спрат. Но те нито ме чуха, нито ми обърнаха внимание. Четирима варвари пренесоха ковчега на кораба и го покриха с пластове зебло, слама и коноп, след което го овързаха с плата, който използваха за поправяне на платната. Накрая го завързаха с въже и го прибраха в трюм под палубата. Светотатството изпълни очите ми със сълзи и душата ми с тъга. Варварите оставиха бурканите с мумифицираните органи на Свещения, но взеха всичкото злато и скъпоценни камъни, които можеха да носят, както и великолепните подаръци — статуята на Анубис, златните ковчежета, златните статуи, амулетите, скарабеите, магическите фигурки и някои от ушабтите34, които трябваше да служат на Свещения в отвъдния свят. За мой ужас видях и запечатаното ковчеже, съдържащо Светите писания. Не оставиха нищо недокоснато и неосквернено.

Като затворник на младия водач със сините очи, аз стоях завързан за мачтата на големия кораб до момента, когато Нил се вля в открито море. Ние излязохме изпод сянката на фара на Александрия и поехме към люлката на слънцето. Но какъв ужас! Свети Озирис, как смърдят тези варвари! Като нечисти животни, като прасета с изгнили черва и язовци с гангрена те заразяват въздуха около себе си с вонята на телесата си, воня на солена пот, кисели оригвания, ферментирали чревни газове, мръсни крака и немити сексуални органи. Дрехите им смърдят на засъхнала урина и изпражнения, на пот, кръв и гниещите вътрешности на враговете им. Точно както Ибн Фадлан ги бе описал, варварите са мръсни и не подушват собствените си миризми. Но имат и човешки качества: те са горди и смели и се грижат за семейната си чест и за собствеността си. Вече повече от двеста години плават по моретата и реките, плячкосвайки и сеейки хаос. Добре разбирам защо хората по крайбрежията се страхуват от тях. Те са бързи и безмилостни. Дълго преди врагът да е могъл да събере армията си, те слизат на брега и го плячкосват, отнасяйки със себе си богатства, жени и роби. Бързите им бойни кораби са с плоски дъна и толкова плитки, че могат да изскочат на речния бряг. Куражът им в битка не знае граници. Те са кръвожадни лъвове. Те са лукави и хитри. В битка са безстрашни, груби и жестоки. Сражават се като диви зверове срещу всеки враг. Дори със смъртоносни рани и липсващи крайници те продължават да се сражават. Смелостта им лесно може да бъде обяснена: валкирии отнасят смелите мъже, които умрат в битка, в рай, наречен Валхала, където падналите воини воюват, ядат и пият завинаги. Краят на света се нарича Рагнарок.

Научих много думи от робите, които ми носеха храна; долових други, слушайки разговорите на мъжете. Уча се бързо. Когато бях на осем години, вече знаех езиците на шестте страни, заобикалящи Египет. Когато бях на двадесет, знаех дванадесет езика. Някои се раждат с красиви певчески гласове, а аз се бях родил със способността да научавам бързо езиците на другите. С дни и седмици плавахме на запад, след това на север. Въздухът стана по-студен. Скоро ме пуснаха да ходя из кораба свободно.

Варварите атакуваха градове и села по крайбрежията. Те изнасилваха и плячкосваха, и убиваха и изгаряха. Помислих, че сме стигнали края на пътешествието си, когато навлязохме дълбоко навътре в сушата по река, която се виеше и гърчеше като змия в пясъка, точно като Нил. Когато стигнахме града, варварите не извадиха оръжията си. Бяха сред приятели. Градът се казваше Руен. Домакинът им бе владетел, когото наричаха херцог. От двореца на херцога аз изпратих на халифа писмо и препис на Светите писания. Не след дълго подновихме пътуването си и стигнахме остров на запад в морето, където останахме дълго време.

Дойде есента и ние поехме още по на север, към края на света, към замръзналото царство на смъртта. Тръгнахме от царството на слънцето и плодотворните брегове на Нил и стигнахме до голото каменисто крайбрежие на земята на вечния сняг. Оставихме зад себе си благоразположението на Амон Ра и топлия дъх на Озирис и се подчинихме на боговете на варварите. О, богове на моите прадеди, дайте ми сили! Когато бях дете и кошмарите ми ме отвеждаха до портите на царството на смъртта, то изглеждаше по същия начин — студено, пусто и диво. И си мислех, че погледът ми ще може да проникне отвъд мъглите на смъртта. С дни плавахме по крайбрежието на земя, която те наричат Nordrvegr. Планините се извисяваха до небесата и изчезваха в облаците. Между брега и откритото море се чернееха пустинни острови и остри скали.

Един следобед корабът достигна отдалечен остров. Стоях с две ръце на перилата и не можех да откъсна очи от кръглата планина, извисяваща се по средата на малкия остров. Долових странни миризми, които сега знам, че са били миризмите на земя, тресавище, гора и планина, пирен и мъх. Вдишвах тези ухания и си припомних изгубената родина, защото тя миришеше по същия начин, когато Нил се дръпнеше след наводнение.

Завързахме лодките за два дънера, заклещени между две скали. В полите на стръмната планина бе построен малък дървен параклис. Докато кралят и свещениците влязоха да се молят на своя бог, аз и един викинг на име Бард започнахме да се катерим по склона. Високо в гръдта на планината имаше място, което бе почти невъзможно за достигане. Там имаше отвор в скалата, който бе почти невъзможен за намиране. Отворът бе вход към огромна пещера. Моите благодарности, Амон Ра, че ни заведе до това място.

Така и не напуснах абатството, което построихме на този остров, в земята, където грее лунният сърп.

В писмо, което изпратих до Египет, аз описах дългото пътуване на север. Казах къде ще скрия Свещения. Писмото бе написано на велен, после бе навито и запечатано, и скрито в стъклена бутилка в керамична статуя на Анубис, властелин на задгробния живот и бог на мумифицирането. Дадох злато от съкровището на Свещения на двама монаси воини и ги изпратих до най-близкото село, за да намерят лодка, която да ги отведе на юг. Те трябваше да занесат Анубис, в който бе моето писмо, чак до Египет. Не знам дали са успели, но не съм получил никаква вест от тях. Съмнявам се, че са стигнали Египет.

Те носеха със себе си четиристишието, което моите сънародници трябва да покажат на Пазителите, когато дойдат да спасят Свещения. Само образованите египтяни знаят тези думи от Книгата на мъртвите. Пазителите ще заведат тези мъже, които носят ключа, в гробницата на Свещения.

В същото време изпратих хора да построят погребална камера в пещерата. Тук скалата бе много по-твърда, отколкото в Египет, но имахме късмет, защото в пещерата имаше естествена камера. Работата ни отне много години. Точно както в Египет, построихме вътрешна камера и издялахме каменен плинт по средата на гробницата, за саркофага на Свещения. Скрих всичкото съкровище, което Олав бе поверил на моите грижи, в странична камера. Също така подготвих плинт за моя собствен ковчег до задната стена на камерата, да не би да ме извикат в отвъдното, преди да дойдат моите сънародници. Заедно с петимата най-добри мъже, аз украсих стените със стенописи, стари йероглифи, картуши и руни. Издигнахме вътрешна стена със сводест вход, който трябва да бъде запечатан в деня, когато положат последното тяло в светилището на пентаграма. След това стената и входът ще бъдат скрити зад десетки тонове камъни, но скрити така, че това да изглежда като естествено срутване.

Студеното слънце изскочи в небето. На нашия остров чувахме само слухове за битките на Олав. Зимите бяха люти. Студът се врязваше в тялото ми като острие. Безмилостният мраз на снега завинаги си остана чужд за мен. Когато имах време, аз преписвах светите писания и ги превеждах на коптски. Дните ми бяха изпълнени с преподаване, рисуване на карти, размисли и ритуали. Сам сред своите варвари, крал Олав с огън и меч се опитваше да сподели своя нов бог със сънародниците си. Разбрах кой беше Олав. Той наистина бе свят човек. Крал Олав бе възкръсналият Исус. След хиляда години на небето Исус се бе върнал в тялото на Олав, за да сътвори царството Божие на земята.

Когато чух за смъртта на крал Олав в Стиклестад, аз изпратих десетима монаси да донесат тялото на мъртвия. То бе пренесено с лодка по крайбрежието от Нидарос до Селя. Научих монасите как да балсамират и да се грижат за своите мъртви. Аз самият мумифицирах тялото на Олав и помолих монасите да сторят същото с мен — за да мога да се срещна с боговете, когато напусна този живот. Построихме нов плинт в гробницата, за да може кралят да лежи до Свещения. Те ще възкръснат заедно, след като изминат още хиляда години.

След като положихме Олав в гробницата, аз събрах тридесет и тримата най-верни воини, монаси, свещеници и поети от обкръжението на крал Олав. Призовах ги да основат тайно братство Пазители, свещен орден. Те ще пазят Свещения с живота си, ще пазят неговите писания и съкровище, както и тайната на неговия гроб. Всеки един от Пазителите трябва да се закълне, че ще посвети в святото дело свой достоен наследник. Така поставих началото на един безкраен цикъл. Помолих ги да общуват помежду си, използвайки кодове, така че никой непосветен да не може да прочете съобщението. Начертах свещения символ върху една мистична карта на южна Норвегия и им обясних, че формата на пентаграма радва боговете. Всичко се подчинява на хармонията на пентаграма и е под закрилата на неговата свещена сила. Казах на Пазителите: през следващите сто години трябва да построите четири великолепни светилища. Под всяко светилище трябва да бъде построена тайна гробница. Мъжете, за които са предназначени тези гробници, ще чакат тук, на този остров, докато гробниците им бъдат завършени. Ще има общо пет гробници, съставящи свещения съюз на пентаграма. Най-важната гробница е тази, която вече е построена на острова. Тук крал Олав ще почива заедно със Свещения. В Нидарос трябва да построят катедрала върху погребалната камера на епископ Гримкел. В Хамар трябва да построят катедрала върху гробницата на епископ Бърнхард и в Тунсберг трябва да издигнат крепост върху гробницата на епископ Сигурд. В Бьоргвин трябва да основат абатство върху гробницата на епископ Рудолф.

Тези думи са посветени на теб, велики Амон Ра, и на теб, Яхве, и на теб, Аллах.

2.

Свършвам с четенето на събитията, описани от Асим преди хиляда години. Треперя от възбуда. Връщам документа на Естебан.

— Сестра ми го преведе през осемдесетте.

— Тя знае коптски?

— Беатрис знае много странни неща.

— Все още имам толкова много въпроси.

— Това изобщо не ме изненадва.

— Едно нещо не мога да разбера — защо Асим е бил толкова предан на крал Олав? Не се е опитал да избяга. Не се е обърнал против краля, който го е отвлякъл и обрал гробницата му. Всъщност точно обратното — почти изглежда така, сякаш Асим е започнал да го идолизира.

Естебан сключва ръцете си на масата.

— Нещо се е случило с Асим. Може би по време на пътуването до Норвегия, може би в Руен, може би в абатството. Може би крал Олав е задоволил някакви религиозни копнежи на Асим, защото египтянинът постепенно започнал да възприема краля като пророк, като някой, който е в контакт с боговете. Спомнете си, че Асим е бил мистик, но също така и математик. Само хиляда години преди той да се роди, Исус е крачил сред хората на земята. По някаква причина Асим си втълпил не само това, че крал Олав е пророк, но и това, че е възкръсналият Христос. И оттук скокът към следващото пророчество не е толкова голям: след още хиляда години Свещеният и Олав ще бъдат възкресени в могъщ религиозен съюз.

— И той наистина е вярвал в това?

— Нима съществува религия, която да се подчинява на разума? Всяка религия черпи своята сила от мечтите и копнежите на вярващите. Много хора чувстват, че животът им няма смисъл и затова се обръщат към религията за отговори. Сектата на Асим се опитвала да обедини всички религии. Той искал да събере всички религии под един покрив. Неговото послание било, че всички религии интерпретират една и съща истина, но по различни начини. За Асим е било напълно естествено да мумифицира тялото на Олав и да го положи до мумия на хиляда години. Така е искал да угоди на боговете.

— Асим не е бил затворник. Защо просто не е занесъл мумията в Египет?

Естебан поклаща глава, преди да ми отвърне:

— На теория — да, можел е да напусне Селя. Но как? Било е твърде рисковано да пропътува огромното разстояние от Норвегия до Египет с такова съкровище. Той е знаел, че ако тръгне по суша, по пътя ще срещне крадци, местни армии, тарифи, луди владици и кръвожадни земевладелци. Както и вещици, и тролове. Знаел е, че ще трябва да измине огромно разстояние, да прекоси много реки и да изкачи високи планини.

— Но по море…

— Щеше да му е нужна огромна викингска флотилия, за да се предпазва от пирати, крадци, други тарифи и вражески армади. — Лицето на Естебан се разделя в краткотрайна усмивка. — Той е отдавал много по-голяма важност на предсказанието, което успял да разчете в звездите; неговото астрологическо пророчество, че след хиляда години Свещеният и крал Олав ще се появят заедно в Египет.

Въпреки че не вярвам в пророчества, предсказанието на Асим ме кара да се чувствам странно, сякаш виждам отражението на нещо, което не съществува.

— Изминали са хиляда години оттогава — казвам аз тихо.

3.

Естебан се извинява за това, че трябва да направи няколко спешни телефонни обаждания. Докато съм сам, аз се заслушвам в звуците, идващи от парка и размишлявам върху тайнствения Асим. Бръмбар с големината на кибритена кутия пълзи по плочките на терасата. Истерична птица прелита наблизо. Когато Естебан се връща, ние продължаваме разговора си за Пазителите. Той знае повече от това, което Асим е описал в своя разказ. Предполагам, че библиотеката му се пръска по шевовете от писма и документи, завещани от неговите прадеди.

— Братството на пазителите е подбрано изключително грижовно — казва той. — Членовете на братството положили клетва за вярност, дискретност и чест на основата на старонорвежки идеали. Но Асим е бил мъдър. Споделил цялата тайна само с няколко свои приближени, на които е имал пълно доверие. Иначе останалите знаели само това, което им е било необходимо да знаят, точно както се процедира в разузнавателни служби и криминални групировки. Само няколко пазители знаели за гробницата в Селя. Те наричали себе си Вътрешния кръг от седем.

— А кодовете?

— Предназначението на кодовете било да водят и напътстват останалите членове на братството и следващите поколения пазители. Всеки път, когато мумията или други части от съкровището били премествани в друга дървена църква или погребална камера, пазителите оставяли послания на своите наследници, в които било закодирано новото местонахождение. Кодът, освен това посочвал кой е поел отговорността по закрилата на съответната светиня. Гатанките са били невъзможни за разгадаване от всеки друг, освен от един пазител.

— Значи кодовете са били нещо като вътрешна система за комуникация между пазителите?

— Може и така да се каже. Представете си, че един от пазителите умре неочаквано. Това би било катастрофално, ако той не е оставил послание за останалите връзки във веригата. Вътрешният кръг от седем винаги упражнявал пълен контрол, докато останалите пазители били местни владици, които нямали представа за структурата на братството. Те имали своите инструкции да споделят знанието си със следващите пазители и с пазителите от съседното паство, посвещавайки ги в тази част от тайната, която самите те знаели. Така че в съответния район винаги да има някой, разполагащ с необходимата информация. Когато някой пазител решал да премести съкровището от една църква в друга, например, той оставял послание, за да знаят другите къде го е скрил. Днес пазителят би изпратил кодиран SMS или имейл. Но тогава изписвали посланията си с руни.

— Как пазителите са намирали посланията, оставени от техните предшественици?

— По същия начин, по който ги намерихте вие — търсили са ги. Но за разлика от вас, пазителите са знаели точно какво търсят и къде да го намерят. Това било част от общото знание на всички членове на братството. Кодове, послания, инструкции, учения и следи били оставяни там, където пазителите знаели да ги търсят. Пазителите оставили следи под формата на кодирани рунически текстове и шифровани послания за следващото поколение пазители. Пазителите от Урнес, например, знаели, че тяхното съкровище е било преместено в църквата във Флесберг някъде около 1180 г. Но не знаели, че после то било разделено, като една част била изпратена извън страната, а другата отишла в Лом. Да речем, че през 1250 г. великият магистър на братството бе научил, че повечето пазители са били избити във война или покосени от чумата. Той незабавно щял да инструктира пазителите от Урнес да преместят съкровището на сигурно място. Пазителят от Урнес не е знаел къде е скрито съкровището, но пазителят, който го е посветил в братството, му е казал, че инструкциите са изписани върху рунически камък, скрит в една от колоните на църквата. Руническата пръчка след това ще го насочи към Флесберг, а думата „оглушителна“ ще му подскаже, че посланието е изписано върху църковната камбана. Там ще открие руните и за разлика от повечето хора, той ще успее да ги разчете. Нали помните текста от камбаната? Камбаната бие Урнес петдесет години Флесберг петдесет години Лом петдесет години. Един пазител би разбрал този текст, без да има нужда от допълнителни обяснения. Ще се върна на петдесетте години след малко. Разполагайки със своите знания за кодовете, пазителят ще отиде в Лом. Там ще открие посланието „свещените текстове и спящият бог са на сигурно място; те са при нашите братя пазители в земята, където залязва слънцето“, или с други думи, те са при Снори в Исландия, а следващата следа е в страната, „където залязва слънцето“. Тъй като пазителят е знаел, че дървените църкви са разположени така, че да образуват кръст, той ще знае също така, че Ларс е в дървената църква в Рингебу и ще намери следващата следа в неговата Библия.

— Нещо като лов на съкровища през вековете…

— Лов на съкровища за посветените. Пазителите посвещавали своите наследници. Посветените научавали от тях къде са скрити следите и как трябва да бъдат интерпретирани те. По този начин кодовете били неразбиваеми за повечето хора, докато един пазител не само е можел да ги открие, но и да ги разчете и разбере. Така че новото поколение пазители е можело да проследява съкровището от дървена църква до дървена църква и от скривалище до скривалище.

— Какво щяха да направят пазителите, ако египетските жреци на Асим наистина се бяха появили?

— Пазителите са знаели, че достойните наследници на Асим ще разполагат с ключ — четиристишието. Това е молитва от египетската Книга на мъртвите, изписана върху стена в погребалната камера на Тутанкамон: „Придворни на царския двор придружават цар Озирис Тут-анкх-Амон на запад. Те прокламират: О, Царю! Ела с мир! О, Господи! Закрилник на тази земя“.

— Текстът от кодекса на Снори…

— Ключът никога не е бил използван. Египтяните така и не се появили. Вместо тях дошли пратеници на Ватикана.

— Твърде късно.

— Точно така. Хората на църквата заровили в архивите конфискуваните ръкописи и карти, без да ги погледнат. Изминали още сто години преди експерти на Ватикана да намерят време да изследва текстовете. През 1129 г. кардинал-епископ Бенедикт Секундус изпратил рицаря Клеменс де’Феши в Норвегия с мисията да издири съкровището. През 1152 г. пратеникът на папата Николас Брейкспиър (не след дълго самият той станал папа) бил близо до откриването на гробницата в Хамар, където основал епархия. През 1180 г. папа Александър III изпратил още една експедиция. Десет години по-късно хоспиталиерите се установили в Норвегия, когато крал Свер Сегурдсон им подарил абатство Верне. После през 1230 г. Григорий IX направил още един опит.

— Откъде пазителите са узнали, че Ватикана търси пещерата на Селя?

— Били са предупредени. Не е било лесно да се запази в тайна фактът, че папска армия е тръгнала на север на поход през Европа, заедно с разузнавачи и шпиони. Когато чули предупрежденията, пазителите сметнали за по-сигурно да намерят нови скривалища.

— Въпреки че гробницата в Селя била свещена?

— Асим оставил на пазителите инструкции, които покривали всички рискове. Те знаели точно какво трябвало да направят. Съветвайки се със звездите, Асим решил, че ако мумията някога попадне в опасност, тя трябва да поеме на свещено пътешествие съобразно магическото число петдесет.

— Какво му е магическото на числото петдесет?

— В Библията петдесет е юбилейно число. В годината на юбилея Бог опрощавал греховете на всички грешници, всички роби и затворници били освобождавани и всички дългове били опростявани. Пазителите прилежно изпълнили инструкциите на Асим. Така че когато чули за папската експедиция, те ускорили строителството на погребалната камера под дървената църква в Урнес. Тя била построена точно сто години след смъртта на Олав. Петдесет години по-късно те преместили съкровището в дървената църква във Флесберг и т.н.

— И от Ватикана останали в неведение за това?

— Те така и не успели да разгадаят мистерията на дървените църкви. Освен това не знаели за пещерата. Следвайки доста неточната карта на Асим, Клеменс де’Феши се озовал в пещерата Долстейн. Следващата експедиция изследвала пещерата Св. Сунива на Селя, но гробницата била скрита толкова добре, че папските пратеници не успели да я открият. До 1239 г. всичко вървяло по плана на Асим, но тогава пазителите се паникьосали. Крал Хакон Хаконсон бил твърде близо до разгадаването на тайната и затова пазителите решили да не рискуват и изнесли най-важното нещо извън страната.

— Най-важното нещо?

— Мумията. И златното ковчеже, съдържащо шестте гърнета с оригиналния папирусов ръкопис.

— Те били пренесени в Исландия.

— Две години преди това херцог Скуле посветил Снори Стурлусон в братството. Снори поел отговорността за ковчега и свещения ръкопис и ги взел със себе си в Исландия. Освен това взел и пергаментите на норвежките пазители.

— Значи кодексът, който Сира Магнус откри в Рейкхолт… това е било завещанието на Снори за тези пазители, които е трябвало да го наследят?

— По-точно казано за Тордур Пелтека. Пергаментовият кодекс съдържа инструкциите, написани собственоръчно от Снори, както и пергаментите, които той донесъл от Норвегия. С помощта на кодове и карти тези документи разкриват местоположението на скривалищата в Норвегия и Исландия.

— Казахте, че крал Хакон Хаконсон е търсил съкровището?

— Някой е издал тайната на братството на крал Хакон. Той използвал Гисур Торвалдсон, за да притисне Снори и да го принуди да разкрие цялата истина. Снори обаче устоял на разпитите и те го убили.

— Значи след това Тордур Пелтека станал пазител?

— Снори бил посветил Тордур Пелтека в тайната и го определил за свой наследник. Но Хакон извикал Тордур в Норвегия, за да го разпита. Търсенето на съкровището се превърнало в мания за краля. Той омъжил дъщеря си за един от братята на кастилския крал и изпратил дипломати при султана на Тунис с надеждата да попадне на следа, която да го отведе при съкровището.

— Пещери… дървени църкви… кодове… Всичко е доста объркано.

— За вас. За нас, в двадесет и първия век. Но не бива да забравяте, че досега сте попадали единствено на случайни, хаотични следи. Не сте откривали нещата в хронологичен ред. Точно обратното — съвсем произволно сте попадали на изолирани фрагменти от миналото. Преписът на ръкописа, който открихте в Тингвелир, е бил оставен там от Снори повече от две хиляди години след като Асим го е написал. Дървените църкви са били построени дълго след като строителството на гробницата в пещерата в Селя било завършено.

— Знаете ли защо Снори е разделил съкровището?

— Най-вероятно от съображения за сигурност. Той построил гробницата във фермата си в Рейкхолт, където съхранявал мумията и папирусовия ръкопис, докато преводът на ръкописа бил скрит в пещерата в Тингвелир.

— А останалото съкровище останало скрито в дървените църкви?

— По това време пазителите започнали да правят грешки, породени най-вероятно от тяхното объркване. Съкровището било разделено, но пазителите завършили строежа на дървените църкви. Те били разположени съобразно свещен модел, вдъхновен от трите свещени символа: египетския анкх, руната на Тир и християнския кръст. Пещерата в Селя стояла празна чак до 1250 г., когато остатъкът от съкровището бил преместен обратно в нея. Последните инструкции на Асим, сред които била и хитростта с двете статуи на свети Лаврентий, позволили на пазителите да завършат норвежката част от операцията. Но по това време най-важната част от съкровището, мумията и ръкописът, били извън контрола на норвежците.

— Не е много лесно да се следва нишката.

— Съкровището така и не попаднало в ръцете на ватиканските пратеници, именно защото операцията е била толкова сложна и заплетена.

— И когато Норвегия била опустошена от чумата, пазителите преместили мумията от Исландия в Гренландия.

— Точно така. Цели сто години по-късно Ватикана отново попаднал на следата на съкровището. През 1447 г. била организирана папска експедиция до Гренландия, но войниците слезли на брега твърде на юг, което дало възможност на някого да предупреди пазителите и петдесет мъже и жени успели да избягат. Останалите заселници били изклани.

— И пазителите отплавали за Винланд?

— През следващите петдесет години пазителите основали пет колонии във Винланд. Постепенно се придвижвали на юг, оставяйки след себе си рунически камъни и каменни кули.

— Защо не са се върнали в Норвегия или Исландия?

— Защото решили да върнат мумията в Египет. Още от времената на викингите се знаело, че пасатите придвижват кораби, вдигащи котва от Флорида и Карибите, на изток. Пазителите се надявали ветровете да ги прекарат през Азорите и чрез тях да достигнат Европа и Средиземноморието. Затова те постепенно се придвижвали на юг. Търсели вятъра, който ще ги отведе у дома. Когато стигнали Карибите, те срещнали местни мореплаватели, които им разказали за белите хора, живеещи на острови, разположени още по на юг. Корабите на пазителите вече били такива развалини, че нямало как да прекосят с тях бурния и опасен Атлантически океан. Вместо това те се надявали, че ще могат да се върнат вкъщи с някои от тези европейски изследователи. И точно тук, в Санто Доминго, пазителите срещнали Бартоломей Колумб. И от тук изпратили шифрованото писмо на архиепископа на Нидарос, писмото, което според слуховете вие сте открили във Вашингтон.

Не казвам нищо и Естебан продължава:

— Самият архиепископ Ерик Валкендорф е бил пазител. Той ръководил един съвсем рехав орден, членовете на който дори не знаели какво пазят. Валкендорф потвърдил, че това се случило точно петстотин години след събитията в Египет и петстотин години преди сбъдването на пророчеството на Асим, когато Олав и Свещения ще възкръснат. Отново магията на числата.

— Като онзи печат, който ми показахте в Рим, при който комбинацията от символи винаги е равна на „шест шест шест“. Какво беше това, между другото?

Естебан започва да се кикоти.

— Приятелите ми от клуба имат навика да преувеличават. Числата могат да бъдат всичко, което поискаш от тях да бъдат. Според мен Бартоломей просто се е забавлявал, изписвайки трите свещени символа в различни комбинации. Освен това, ако дадеш на символите друга числена стойност, ще получиш съвсем различни отговори. Ако Библията на Сатаната наистина съществува, този печат няма нищо общо с нея.

— Какво се е случило с пазителите, щом срещнали изследователите? Върнали ли са се в Европа?

— Някои отплавали за вкъщи. Други останали тук и по-късно участвали в няколко експедиции в Централна Америка, чиято цел била търсенето на съкровища. Те намерили невероятно количество злато и скъпоценни камъни, които после били използвани за финансирането на строителството на двореца „Миерколес“ и са в основата на богатството на моя род.

— А мумията?

— Тъжна история. Някъде към края на седемнадесети век тя изчезнала. Или казано с две думи — разпаднала се. Но по това време вече никой не бил верен на Асим или на неговите последователи. Всички живеели охолно в двореца.

— Мумията се разпаднала?

— От мумията са останали единствено фрагменти от кости и прах, които се съхраняват в едно гърне.

Чувствам как по лицето ми се изписва горчиво разочарование.

— Възможно е честата смяна на климата да е станала причина за разпадането. От сухата жега на Египет до студения, влажен въздух на Норвегия. Морето, солеността, големите разстояния…

— А папирусовите свитъци?

— Някои от тях все още са тук, в двореца. Два свитъка били подарени на Ватикана. Останалите са тук, в моята библиотека. Но те не са нищо особено. Представляват интерес единствено за учени и експерти. Фрагменти от преводи на Библията от пети и шести век, описания на ежедневието в Египет, пеани, подобни неща.

Той млъква и ме поглежда.

— Бьорн, преписът на Асим от Тингвелир… ще попитам пак. Ще ми дадеш ли исландския ръкопис?

Не казвам нищо.

— Мястото му е тук. В двореца, заедно с всички останали.

— Но той дори не е в мен.

— Къде е тогава?

— Ръкописът е исторически артефакт — казвам аз, опитвайки се да спечеля време. — Би било престъпен акт просто да ви го дам.

— Ръкописът… — започва той, след това се взима в ръце. — Моля ви да ми се доверите. Не искате ли да завършите плана на Асим?

— Планът на Асим е бил да защити мумията. А тя вече не съществува.

— Може би не физически…

— Пазителите са го предали. Те не са изпълнили мисията си.

Той мълчи. След няколко секунди казва:

— Знаете ли, вие можехте да сте един от нас. Пазител! Притежавате някои уникални качества. Асим и крал Олав са разчитали на мъже точно като вас. Упорити, безстрашни, мислещи в перспектива.

— Нима още съществува? Това ли се опитвате да ми кажете? Нима братството на пазителите още съществува?

Погледът му се обръща навътре, към всичко, което вече е отминало.

— Сега пазим единствено спомените и сенките от миналото.

1.

Двама прислужници, облечени като пингвини, чукат на вратата ми. В същия момент огромният стенен часовник в коридора започва да отмерва осем часа. С бавни, елегантни стъпки те ме превеждат през лабиринта на двореца, като всяка куца, крива стъпка, която правя с моите патерици, е като стъпка назад във времето.

Естебан Родригес и неговото семейство ме чакат в трапезарията, седнали около маса под огромен полилей, който съвсем спокойно може да бъде объркан със северното сияние от разстояние. Съпругата на Естебан Софи стиска ръката ми с усмивка, която не достига очите й. Тя е чернокоса красавица и ми напомня на жрица от племето на инките точно преди да изтръгне сърцето на поредната жертва. Най-добрите пластични хирурзи са заключили тялото й в една отминала епоха, от която тя никога нямаше да се откаже. Синът им Хавиер е загорял плейбой с блестящи очи и усмивка, пълна с бели зъби и сладки обещания. Прекарва голяма част от времето си в Бел Еър и Сен Тропе. От него струи щастлива светлина, сякаш току-що идва от див купон с много кока и жени. Грасиела е наследила красотата и резервираността на майка си. Тя е на моите години, но точно като майка си изглежда много по-млада. Ръкостискането й е отпуснато и тя бързо дръпва ръката си, сякаш се страхува да не се зарази с нещо.

След това ме представят на сестрата на Естебан.

Беатрис е в края на петдесетте, а очите й преливат със силата и енергията на една своеволна, умна и зряла жена, в която все още се крие игриво младо момиче, жадуващо за лудории. Косата й е светлокестенява, дива и къдрава, и се спуска на вълни чак до средата на гърба й. В носа си има малък диамант. Позата и формата на тялото й свидетелстват за безброй болезнени часове, прекарани във фитнеса. Тя стиска ръката ми силно, с блясък в очите.

— Значи вие сте открил Кивотът на свещените тайни.

Гласът й е топъл и дрезгав, сякаш е уморена и копнее да се мушне под хладните завивки, за предпочитане с някого.

Виждам, че е прочела мислите ми и се изчервявам. След това всички сядаме около масата, която е толкова дълга, че спокойно можем да поканим парламента.

Докато сервитьорите ни носят блюда, отрупани с екзотични ордьоври, Естебан ми разказва историята на двореца „Миерколес“ и рода Родригес, който очевидно е дал на света голямо количество държавни мъже и нехранимайковци, рицари и джебчии, девственици и нимфоманки, светци и черни овце. От време на време той поглежда към Беатрис и прави кратки, но злобни коментари. Тя пренебрегва липсата му на такт със снизходително достойнство и студен, пренебрежителен поглед. София мълчи. Потънала е в свой собствен свят на скука и безразличие. Хавиер с наслада ни разказва за купон, на който Мик Джагър напръскал в лицето с шампанско финансист, който се държал твърде свободно със съпругата на домакина. Хавиер говори английски с испански акцент, който кара дрехите на жените просто да падат. Смехът му избухва на буйни, шарени вълни. София и Грасиела едва докосват храната си. Естебан пита Беатрис докъде е стигнала с дисертацията си. Тя отклонява въпроса му и търси убежище в София, която поглежда настрани и започва да дъвче храната си като маниак с тъмна цел. Хавиер разказва забавна история за Джордж Майкъл и един магазин за обувки на Пето авеню, но смисълът от нея се губи, удавен в гръмогласния му смях.

Седим около масата и разговаряме повече от два часа. Чувствам се като аутсайдер. Другите опитват от карибски блюда като пелау, пиле с къри и чили, люта чана и солена риба с патладжан. На мен ми поднасят сурови, пържени, варени, печени и мариновани зеленчуци, които нито съм чувал, нито съм вкусвал преди. Пием редки вина от избата на двореца. При всяка възможност аз поглеждам тайно към Беатрис. Не знам дали тя забелязва това или не, но мисля, че го забелязва. Невероятно красива е. Ако чете мислите ми, значи прикрива това много умело. Може би си играе с мен. За щастие, знам как да поставям под карантина фантазиите си в една тъмна и отдалечена част от мозъка ми, далече от любопитните погледи на останалите хора.

2.

След вечеря мъжете пият коняк и пушат пури, докато жените отпиват вино в съседната стая. Срещаме се отново във фоайето, където огромни стъклени врати водят към терасата. Точно в десет и половина Естебан и София ни пожелават лека нощ. Грасиела се отпуска след оттеглянето на родителите си и за първи път чувам смеха й. Но след двадесет минути Хавиер и Грасиела също се оттеглят.

В тишината след тяхното излизане двамата с Беатрис стоим неподвижно, загледани през стъклените врати. Главата ми бучи от възбуждащата мисъл, че най-накрая останахме насаме и теоретично мога да направя няколко крачки към нея, да я взема в ръцете си, да я притисна към себе си, да почувствам тялото й до моето.

— Ще излезем ли да подишаме малко въздух? — пита тя.

Поглежда ме по начин, който ми е трудно да разгадая. Предполагам, че отново чете мислите ми, което едновременно ме смущава и възбужда. Тя се засмива тихо, взима ме под ръка и ме извежда на терасата. Искам да я целуна, но, разбира се, не бих посмял да направя нещо толкова дръзко. Потъваме в два дълбоки, меки градински стола. Санто Доминго блещука между дърветата като далечна, екзотична галактика. Шумът от града стига до нас под формата на ниско, но постоянно жужене. Паркът е изпълнен с писъците на птици, жаби, щурци и малки животни.

— Можеш ли да повярваш, че някога съм била хипарка? — усмихва се Беатрис.

Опитвам се да повдигна вежда в изненада, но имам някакъв проблем с мускулната координация, така че сигурно изглеждам така, сякаш имам тик.

— Три години живях в Сан Франциско, от 66-та до 69-та. Хайт Ашбъри, лятото на любовта, ЛСД, силата на цветята.

В гласа й долавям следи от слънцето и топлината, които се крият дълбоко в душата й.

— Може би това бе моят начин да се опълча срещу всичко това — казва тя и вдига ръце.

— Бедното малко богато момиче? — коментирам аз, малко по-язвително, отколкото бях възнамерявал.

Усмивката й се превръща в горчива, студена гримаса и аз осъзнавам, че съм я обидил дълбоко. Но после топлината и чарът се връщат.

— Израснах като принцеса, в кралско семейство без кралство и без поданици. Баща ми беше алкохолик, майка ми се утешаваше с любовници, а по-големият ми брат Естебан… ами…

Тя поглежда към небето. Двамата проследяваме мигащата светлина на преминаващ самолет.

— Знаеш ли, Бьорн, семейството ми никога не е било част от този народ или от тази култура. Ако дворецът „Миерколес“ беше в Хайд Парк или в Сентръл Парк, в Бомбай или в Токио, ние щяхме да бъдем също толкова изолирани от света, колкото сме тук.

Аз бях израснал в една стара, бяла, дървена къща в предградие на Осло, но въпреки това разбирам какво има предвид.

— Много хора ни завиждат заради парите.

— Не се учудвам.

— Но животът не е толкова добър.

— Богатите винаги казват така.

— Съжалявам, ако създавам в теб впечатление, че съм една преситена и скучаеща жена. Всъщност убедена съм, че точно това си мислиш за мен. Богатството прави нещо с хората. Нещо неприятно.

Тя прокарва пръсти през косата си. Кожата й блести на лунната светлина, сякаш е от злато. Не мога да повярвам, че е цели двадесет години по-възрастна от мен. Прилича на крехък и безсмъртен елф.

— Шестдесетте и всичко, което те донесоха на света, ме спасиха, колкото и парадоксално да звучи това. Ако не се бях разбунтувала, сигурно щях да потъна и да изчезна безследно. Трябваше да се превърна в друг човек, за да бъда себе си, ако разбираш какво имам предвид.

— Мисля, че да.

— Роднините ми не знаеха за тези неща. Те си мислеха, че водя тих, спокоен живот в едно девическо училище.

— Как са научили?

— Приеха ме в болница след свръхдоза. Лекарите не вярвали, че ще оцелея. Директорът се обадил на родителите им и те дойдоха в Сан Франциско. И какво мислиш, че направиха те? Алкохоликът и уличницата ме обезнаследиха. Най-висшето лицемерие! Не бях достойна. И Естебан наследи всичко!

Тя ме поглежда право в очите, поема дъх да каже нещо, нещо важно, но после се спира и извръща поглед. Когато продължава, вече говори за нещо съвсем различно. Чудя се защо се отказа. Може би не ме познава достатъчно добре или пък това, което се канеше да ми каже, е твърде неприятно за слушане.

— След времето, прекарано в рехабилитационната клиника и изпитите, отидох да живея в Лондон, след това в Рим и накрая в Рио. Никога не съм се женила, но това не означава, че съм била самотна. Върнах се да живея тук дълго след като родителите ми починаха. Сега Естебан дотолкова се е усъвършенствал в ролята си на мой баща, че понякога се питам дали той и баща ми не са един и същ човек.

— Защо се върна?

Тя забива поглед в краката си.

— Защото тук ми е мястото — казва, сякаш напук. — И никой не може да ми отнеме това. Нито майка ми, нито баща ми, нито Естебан. Най-малко Естебан.

След това изведнъж лицето й се прояснява и тя се усмихва.

— Но най-вече защото тук работя най-добре. Близо до библиотеката и историческите ръкописи. И до Куратора, разбира се.

— Кой?

— Един колега и приятел. Ще ви запозная.

В нелеп пристъп на ревност, аз се чудя дали той е повече от колега и приятел.

— Брат ви спомена, че работите върху дисертация…

— Уф, какво знае той! Но да, така е. Учих теология и история в Бъркли. Сега съм нещатен професор в университета на Санто Доминго, но през повечето време работя тук, в кабинета си в двореца.

Седим на терасата и си говорим до два часа сутринта. И през цялото време си представям Беатрис гола в легло ми, косата й — разпиляна на копринените чаршафи; топъл дъх, блеснали очи, малки, остри гърди и обица на пъпа. Разговаряме за разликата между нюейдж движението и религията, за условията на живот в Южна и Северна Америка, за емиграцията от Африка и сформирането на първите племена. Представям си как тя обвива краката си около кръста ми и драска гърба ми с нокти. Разказва ми за приятелите си от Грейтфул Дед35 и Джеферсън Еърплейн36 и за халюцинациите си, причинени от ЛСД и мескалина. Аз й казвам, съвсем двусмислено, че не ми трябват наркотици, за да халюцинирам. Тя ми отговаря, също толкова двусмислено, че знае това.

Когато си пожелаваме лека нощ, тя ме прегръща и ме целува по бузата, сякаш за да каже, че ако бяхме в Сан Франциско и ако годината бе 1967 г., щяхме да сме заедно. Или просто се лаская? През 1967 г. съм бил нищо повече от едно яйце.

След като си лягам, дълго време чувствам мястото, където тя ме бе докоснала, сякаш е обвито в пламъци.

3.

Прекарвам целия следващ ден в библиотеката.

Не виждам нито Беатрис, нито Естебан. Вместо това компания ми правят книги, писма, ръкописи и древни карти на карибските острови и крайбрежието на Северна Америка.

Библиотеката е на приземния етаж и прозорците й гледат към парка. Тя има десет крила, които започват от основната зала и се разпростират във всички посоки. Някои от тях са пълни с книги от пода до тавана; други са пълни с шкафове с документи, писма, карти и други текстове, които са систематизирани по географски принцип, тематично и хронологично. На другия край на библиотеката има две огромни врати с месингови брави. Опитвам се да отворя една от тях, но са заключени. На стената до вратите забелязвам ключалка с код, екран за пръстови отпечатъци и скенер за ретини.

Попадам на цяла секция, посветена на карибските пирати. Измежду хилядите съдебни записи и смъртни присъди намирам гравюри на известни пирати и авантюристи, позиращи като крале. В един разпадащ се кашон попадам на дълги писма, адресирани до прадедите на Естебан и написани от пиратски легенди като Хенри Морган, Франсис Дрейк и Едуард „Черната брада“ Тийч. Едно чекмедже прелива от писма от САЩ от времето, когато колониите са били само тринадесет; намирам писма, съглашения и дори една от ранните чернови на декларацията на независимостта, написана от Томас Джеферсън. След като обядвам сам под един слънчобран на балкона на библиотеката, откривам северната секция, съдържаща изключително богата колекция от първи издания и редки ръкописи, както и серия остри писма, разменени между Хамсун37 и Ибсен38.

4.

Малко след пет часа Естебан влиза в библиотеката. Преструва се, че не е очаквал да ме намери там, сякаш е дошъл просто да си потърси някакво четиво за преди лягане.

Питам го какво има зад заключените врати. Казва ми, че те водят до специалната, допълнително подсигурена секция на библиотеката, където се съхраняват най-ценните и редки книги и документи.

Сякаш някой крадец може да се надява да открадне нещо повече от птичи курешки от двореца „Миерколес“…

— Бьорн, що се отнася до ръкописите, които открихте в Исландия.

Отново.

— Да не би да е въпрос на пари?

Въпросът му ме изненадва и не мога да измисля подходящ отговор.

— Защото ако случаят е такъв, трябва да знаете, че мога да ви направя много богат. След това ще можете да се занимавате с много по-интересни неща от тези, с които се занимава един доцент в университета в Осло.

— Харесвам работата си.

— Новият ви живот ще ви хареса още повече.

— Защо този ръкопис е толкова важен?

— Ще завърши колекцията ми.

Не е лъжа, но не е и цялата истина.

— Нека си помисля.

Нямам намерение да му продавам каквото и да било. Но имам нужда от още време, за да разбера какво става.

Но той ме поглежда и от изражението на лицето му добивам впечатлението, че току-що сме подписали договор и просто чакаме да изсъхне мастилото.

5.

Оставих мобилния си телефон в шкафчето до леглото ми. Професор Лайлуърт е звънял осем пъти и е оставил SMS: „Хасан и Стюарт Дънхил освободени. Обади ми се!“.

Професорът вдига след първото иззвъняване. Казва ми, че Стюарт и Хасан са били освободени от окръжния съд на Вашингтон.

— Но как е възможно това? — питам аз.

— Според съдията областният прокурор не е представил достатъчно доказателства. Или по-скоро — никакви доказателства.

Хасан и Стюарт не били въоръжени, когато ги арестували. Адвокатите им убедително защитили тезата, че двамата били под заблудата, че са посредници при една най-обикновена бизнес среща с цел продажбата на колекция средновековни документи. Не са знаели, че Лора и аз сме отвлечени и че някои от присъстващите са въоръжени. Да бе.

— Хасан е издирван военен престъпник и убиец — протестирам аз.

— Хасан е мъртъв.

— Какво? Какво казахте?

— Официално той вече не е между живите, поне според паспорта му и според свидетелството му за раждане. А иракското посолство и други международни регистри, включително и Международният съд в Хага, предоставиха доказателства, че самоличността на обвиняемия е Джамаал Абд-ал-азис. Адвокатът също така показал валидно свидетелство за смъртта на Хасан.

— Но…

— Не ме питай. Но не можем да пренебрегнем факта, че някой е успял да изманипулира толкова много институции. Дори снимките на Хасан били променени. Съдът не повярвал на обвинението.

— Но това е конспирация.

— Съдията бил непреклонен.

— Тогава шейхът трябва да го е подкупил. С няколко милиона.

Питам професора дали знае къде са Хасан и Стюарт в момента.

Не знае.

— Ако това е някакво утешение, останалите хора на шейха все още са под ключ. Всички носели нерегистрирани, незаконни оръжия.

— Голяма утеха, наистина.

— Спокойно, Бьорн. Не е възможно да знаят къде си.

— Не съм съвсем сигурен в това.

— Трябва да уважим мнението на съда. Конституционните права могат да работят както в наша полза, така и против нас.

— А моята сигурност?

— В момента дворецът „Миерколес“ е най-сигурното място, където можеш да бъдеш.

1.

— Беатрис, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

Тя ме покани на вечеря и в момента седим на маса до прозореца в трапезарията й. Беатрис има свой собствен апартамент в северното крило на двореца. Само двамата сме, аз и Беатрис. Да се чуди човек.

— Какво има зад заключените врати в библиотеката?

— Още книги.

Готвачът е приготвил вегетарианско ястие от попарени аспержи, намазани с масло, печени домати, и чушки пълнени с ориз и подправки. Беатрис си е поръчала мариновани в бяло вино гърди от пъдпъдък. Тя надига чашата си. Отпиваме заедно.

Беатрис не е на себе си. Опитва се да ми се усмихне, сякаш няма грижа на света, но нещо я тревожи. Нещо я гризе и не й дава покой. Язовирната стена се пропуква, докато ям последната си аспержа. Първо поглежда надолу към това, което е останало от гърдите на пъдпъдъка. След това поглежда към мен.

— Обмисляш ли дали ще му дадеш ръкописа?

Дъвча бавно. Аспержите винаги са били любимите ми зеленчуци. Номерът е да не ги готвиш твърде дълго, защото са най-вкусни, когато са все още твърди.

— На кого? Не съм обещавал нищо на никого.

— Естебан. Каза ми, че ще му продадеш ръкописа.

— Тогава не ме е разбрал правилно. Той ми каза, че ръкописът му трябва, а аз му отговорих, че ще си помисля. Това е всичко. Ръкописът дори не е мой. Защо ще му продавам нещо, което не притежавам?

— Ще те изкуши с милиони долари.

— Парите не ме интересуват особено.

— Ще те измами. Не позволявай на Естебан да се докопа до ръкописа.

Беатрис бърше ъгълчетата на устата си с кърпичка от лен, обшита със семейния монограм.

— Ще бъда напълно откровен, Беатрис. Не съм съвсем сигурен какво се опитваш да ми кажеш.

Тя поглежда през прозореца. Осветените от прожекторите дървета лъщят на фона на синия вечерен мрак. Лампата на терасата примамва и държи в плен хиляди насекоми.

— Никога не трябва да се доверяваш на Естебан. Никога.

— Той е твой брат.

Нещо пламва дълбоко в нея и искрата достига очите й.

— Можеш ли да си представиш какво е да принадлежиш към семейство на предатели и лъжци?

Всъщност мога. Преди да умре, майка ми ме попита дали й бях простил за това, което се бе случило с баща ми. Той бе паднал от една скала в Телемарк. Аз я погалих по бузата и казах „Разбира се“. Но не й казах истината.

Не споделям това с Беатрис, не сега. Но тя протяга ръката си и я слага върху моята. Изящна кафява ръка върху моята, бяла като мляко.

— Естебан ми каза, че ти е разказал всичко.

— Да, но не съвсем всичко.

— Не, не всичко.

Известно време мълчим.

— Като ме погледнеш, сигурно ти е трудно да си представиш, че прадедите ми са били викинги — казва тя. — Не, няма нужда да казваш нищо. Карибските гени в мен отдавна са надвили скандинавските.

Тя стиска нежно ръката ми, след това я пуска.

— Да се срамуваш от семейството си и от предците си е много болезнено.

— Имаш ли причина да се срамуваш?

— Нямаш представа…

— Аз бих се гордял с непоколебимостта на предците ти. Помисли за стотиците години, през които те са пазели мумията.

Тя се засмива; кратко, сухо и горчиво. Така би се засмяло момиче на повикване, когато някой от редовните й клиенти я попита дали го обича.

— Мога да си представя какво ти е разказал Естебан.

— Нима ме е лъгал?

Вратата се отваря и влиза армия от сервитьори, които събират чиниите ни и поднасят десерта: топли боровинки и домашен ванилов сладолед. Наливат десертно вино в малки кристални чаши и след това затварят толкова тихо вратата след себе си, че трябва да се обърна, за да се уверя, че наистина са си отишли.

— Да, лъгал те е. Не се съмнявам, че голяма част от това, което ти е казал, е истина. Най-вероятно по-голямата част. Но те е излъгал за най-важното нещо.

— Защо?

— Естебан е бил отровен от миналото.

— Какво означава това?

— Всички ние сме продукт на изборите, направени от нашите прадеди.

— Да, но притежаваме и свободна воля.

— Свободната воля само покварява някои хора.

— Естебан?

— Брат ми е бил покварен от векове предателства, двойни стандарти и безпринципност.

Тя провлачва думите, сякаш всяка една от тях е топка на верига.

Поглеждам я с изненада, смучейки топла боровинка. Става ми неудобно. Освободеният от затвора си гняв зачервява бузите й.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Беатрис?

Тя забожда боровинка със сребърната си вилица. Очите й се пълнят със сълзи.

— Как според теб предците ми са построили този дворец?

— Злато на инки?

Тих смях.

— Сигурна съм, че златото на инките е помогнало. Както и златото на ацтеките. Пазителите бързо се съюзили с конквистадорите и, верни на своята викингска кръв, плячкосали всички карибски острови наоколо, както и целия южноамерикански континент. Леон, Веласкес, Кортес, Писаро, де Сото, де Коронадо — моите предци са грабели и плячкосвали рамо до рамо с тях. Според легендата именно представители на рода Родригес открили южноамериканския град от злато Ел Дорадо. Много хора смятат, че оттам идва богатството ни.

— Ел Дорадо не е ли мит?

— Така казват. Но кой знае. Основите на невероятното богатство на рода Родригес били положени през шестнадесети и седемнадесети век. Голяма част от златото дошло от конквистадорските набези, но сме получили и много злато от Европа.

— От кого?

— От най-могъщата европейска институция през шестнадесети век.

— Коя е била тя?

— Нека те попитам нещо: според теб колко векове братството на пазителите останало предано на Асим и на неговата мисия?

Още от началото на престоя си в двореца „Миерколес“ бях хранил тайната надежда, че Естебан е пазител, който съвсем искрено се опитва да изпълни клетвата, която бяха положили неговите предци.

— Предците ми са били предатели, Бьорн. Те предали Асим; предали всички, които се жертвали за каузата. Предали мисията си.

— Как?

— Много хора вярват, че Колумб заразил Америка с европейска поквареност и декадентство. Това, че Америка била открита от европейци, обрекло местните жители. Обрекло и пазителите. Те се покварили, един по един. Покварили ги парите, властта, общественото положение. С Естебан произлизаме от семейство на крадци и измамници.

Не знам какво да кажа.

— Карибите не е трябвало да се превръщат в последна спирка за пазителите — продължава тя. — Те трябвало да се върнат в Европа. Търсели ветровете, които да ги отведат вкъщи. Но останали тук. Питал ли си се защо?

— Защо?

— Алчност.

— Не разбирам…

— Предполагам, че по свой собствен начин те продължили да бъдат пазители. Просто сменили своите господари. Пазели същата тайна, но за някой друг.

— За кого?

— Събери две и две, Бьорн. Очевидно е.

— Никога не съм бил добър по математика.

— Останали тук, в Санто Доминго, в двореца, построен от най-добрите архитекти и инженери в Европа. Приели испански имена. Някои от пазителите заживели тук, в двореца „Миерколес“. Моите прадеди. Други отплавали за Европа на борда на испански търговски кораби. Получили аристократични титли, огромни имения и повече пари, отколкото можели да похарчат. Тези, които се възроптали, били убити. Най-важните от тях били убити от Инквизицията по директна заповед на папата. Единствено пазителите, които нарушили обещанията и клетвите си, оцелели. Техните наследници до ден-днешен живеят в огромни замъци в Италия, Франция и Испания.

— Но кой е бил зад всичко това?

— Когато пазителите дошли в Санто Доминго, папа бил Юлий II. Той е известен с много неща. Но преди всичко е известен с прякора Ужасният папа. Папа Юлий II бил лукава, дръзка, авторитарна личност. През 1506 г. той създал швейцарската гвардия, която до ден-днешен охранява Ватикана и папата. Той започнал строителството на базиликата „Св. Петър“ такава, каквато е тя днес. Той наел Микеланджело да нарисува тавана на Сикстинската капела и да построи личната гробница на папата с прочутата статуя на Моисей.

— Все още не мога да разбера връзката.

— Връзката е Ватикана.

— Но защо? Все пак говорим за една мумия, няколко папирусови свитъка и един викингски набег.

— Нито Асим, нито пазителите са знаели важността на това, което са пазели. Без да подозират това, те са държали в ръцете си една мумия и един ръкопис, които биха променили разбирането на света за юдейството, християнството и исляма.

Не знам как да реагирам на тези думи. Те ми звучат твърде помпозни и фалшиви.

— Надявам се, че няма да прозвучи невъзпитано… Но това не е ли малко пресилено?

Тя промушва боровинката с вилицата си и я изяжда.

Питам я:

— Що за тайна може да има такива последици? Да не би мумията да е била на Господ?

Опитвам се да се засмея, но от устата ми излиза нещо, наподобяващо сухо крякане на възстар жабок.

Беатрис отпива от виното си и затваря очи. Слабото осветление изтрива бръчките й и я подмладява с поне още десет години.

— Трябва да те попитам нещо, Бьорн.

— Питай.

— Ръкописът… — Тя спира, сякаш не е съвсем сигурна как да формулира въпроса си.

— Да?

— Какво знаеш за него?

— Представлява препис на превод от единадесети или дванадесети век, оригинален библейски ръкопис.

— Чел ли си някаква част от него?

— В момента го превеждат.

— Надявам се, че си го скрил добре.

— Разбира се. В добри ръце е, не се притеснявай.

— Ти имаш ли копие?

Това е въпрос, който Естебан не ми бе задал.

— Разбира се.

Устата й остава отворена.

— Искаш ли да го видиш? — питам я и докосвам ръката й.

Включвам един от компютрите в библиотеката и влизам в Gmail акаунта, който Сира Магнус бе създал. Отварям писмото на Тран, съдържащо дигиталната версия на Тингвелирските свитъци.

— Господи! — възкликва Беатрис, когато отварям pdf файла.

Пергаментите се появяват на плоския екран пред нас, ясни и четливи.

— Куратора няма да повярва на очите си. Мислиш ли… — Тя се колебае. — Може ли да ги принтирам?

Натискам бутона за принтиране. Тя стиска рамото ми с благодарност. Огромният лазерен принтер се съживява с изщракване. Принтира всички страници на ръкописа за няколко минути.

— Ти така и не отговори на въпроса ми — казвам на Беатрис.

— Кой въпрос?

Кимвам към заключените врати.

— А, това ли. Ела с мен.

Спираме на метър от вратите. Тя се приближава към скенера, който сканира ретината й. Светва зелена светлина. След това набира кода. Ключалките жужат известно време, след което спират. Беатрис отваря тежката врата.

2.

В забранената секция на библиотеката цари атмосфера на тайнственост и отминали епохи. Стенописите по тавана и стените изобразяват важни събития от Библията. Те са невероятно красиви и за момент в главата ми влиза налудничавата мисъл, че са били нарисувани от самия Микеланджело. От високия куполовиден таван висят три разкошни полилея. По стените са окачени икони и мощехранителници. Сигурен съм, че ако се съсредоточа, ще мога да чуя грегориански песнопения. На отсрещната стена виси кръст с разпнатия Исус. Eli, Eli, lama sabachtani? Господи, Господи, защо ме изостави? В стъклена кутия върху висок пиедестал от мрамор е изложена корона от тръни. Не е възможно това да е короната от тръни, нали? Не мога да събера сили да попитам. Седем високи бели свещи горят в канделабър върху маса, покрита с бяла покривка. По стените между фреските стърчат дървени шкафове и рафтове с книги, стъклени кутии и чекмеджета. Дълбоките прозорци са обезопасени с решетки от ковано желязо, на тавана мига лампичката на камера.

— Добре дошъл в Свещената библиотека — казва Беатрис. — Тук съхраняваме нашите най-ценни и редки съкровища.

Стъпваме върху килим, който е толкова мек, сякаш е направен от мъх.

Беатрис спира пред един от шкафовете. Отваря го и изважда кодекс с дървени корици. Заставам зад нея и поглеждам над рамото й.

Тя внимателно го отваря.

— Това е оригиналният текст на De Transitu Virginis, „Успение Богородично“, написан около 169 г. сл.Хр. от св. Мелитон Сардийски. Понеже Мария била майката на Господ, тя не можела да умре от физическа смърт, затова когато дошло времето й да напусне този свят, душата и тялото й се издигнали в рая.

Поглеждам писмата с благоговение, всяка дума е изписана с любов и вяра.

Беатрис отива при друго чекмедже и го отваря. Вътре, върху малка копринена възглавничка, лежат две златни монети.

— Тези монети са били на Николас, известен още като св. Николай Мирликийски или дядо Коледа. Той спасил мъж и трите му дъщери от бедност и проституция, като тайно хвърлил три кесии със златни монети през прозореца и в комина на къщата им.

Тя се приближава до едно позлатено писалище, отваря го и вади златна кутия. Вътре между два листа стъкло лежи напукан пергамент.

— Това е заповедта за екзекуция на Христос, подписана от Пилат Понтийски.

— Как успявате да се сдобиете с тези неща?

— Винаги сме били в добри отношения с Ватикана. Различни папи, кардинали и архиепископи са се възползвали от близостта си с нашия род. Когато някой теологичен дебат стане особено разгорещен, за тях е удобно да премахнат някои документи и артефакти, които биха злепоставили църквата или отслабили нейните позиции. Дворецът „Миерколес“ се смята за по-сигурно хранилище на подобни артефакти от архивите на Ватикана. Освен това архивисти и кардинали са изменяли на Ватикана в миналото, продавайки тайните на църквата на нейни недоброжелатели. Но в нас Ватикана винаги е имал лоялни съюзници.

— Това е невероятно, Беатрис, напълно невероятно!

— Не всичко идва от Ватикана. През годините сме закупили огромно количество ръкописи, писма, книги, кодекси и пергаменти, както на отворения, така и на черния пазар. Финансирали сме разкопки. Подкупвали сме археолози, изследователи и търсачи на силни усещания. Съхранявайки тези съкровища, ние поне сме се погрижили за това, те да не бъдат безвъзвратно загубени.

— За учените и за обикновените хора няма значение дали тези артефакти се намират под ключ в двореца „Миерколес“ или в частната колекция на шейх Ибраим.

— Шейхът е отмъквал много ръкописи под носа ни. Но несъмнено той може да каже същото за нас. Ела, трябва да се запознаеш с един човек.

3.

Той е толкова висок, слаб и блед, че не бих се учудил ако изчезва всеки път, когато светлината го огрее в гръб. Кожата му е също толкова бяла, колкото е и моята. Може би затова веднага чувствам някаква връзка помежду ни. Забелязвам цяло съзвездие чернодробни петна под изтънялата му сива коса. Носът му е като остър клюн. Човек остава с впечатлението, че той гледа единствено навътре, в себе си, към един личен, непознат за останалите свят.

Спалнята му е също така негов кабинет. Когато чукаме на вратата му, той седи на бюрото си и пие чай. Бюрото е покрито с книжа, книги и документи.

— Това е Куратора — казва Беатрис. — Така го наричаме. Куратора.

Той ми подава една костелива ръка. Стискам я и добивам усещането, че се ръкувам със скелет.

— Чел съм за вас — казва той с глас, който е толкова сух и крехък, колкото древните документи на бюрото му.

Беатрис нежно слага ръка върху тънките му рамене.

— Ние сме стари приятели. Познавам го, откакто се помня. Той бе първата ми дойка. После стана мой приятел и ментор. Живее и работи в двореца „Миерколес“ от 1942 г., когато избягал от Варшава…

— Като момче, искам да се отбележи, като момче!

— … и се озовал тук, минавайки първо през Копенхаген, Бостън и Хавана. Баща ми го съжалил и приютил, в един от своите редки моменти на състрадание. Именно Куратора запали в мен интерес към историята и теологията. И към всичко това, което лежи скрито в древните ръкописи и пергаменти.

— Разбирам, че споделяте нашата страст към съкровищата от миналото — казва Куратора.

Гласът му е тих, почти шепот, като вятър, който си играе със страниците на книга, забравена на пейка в парка. Когато очите ни се срещат, през тях виждам как в него се отваря невидима врата, отвъд която започва безкраен коридор, пълен с книги, покрити с многовековен прах. След това илюзията изчезва и аз виждам воднистите очи, осеяни с разкъсани капилярчета.

Куратора накланя главата си на една страна.

— Беатрис е прекрасен човек, нали? Трябва да сте благодарен за нейното приятелство.

Не съм съвсем сигурен какво да отговоря на това. Зад елегантната фасада на думите му долавям игрива ирония, сякаш той се опитва да ме изпита.

— Когато живеех в чужбина, Куратора ми се обаждаше по телефона и ми изпращаше писма, като така ме държеше в течение на живота в двореца — казва ми Беатрис. — И когато се отбивах вкъщи, най-много исках да се видя с него.

Куратора поглежда любопитно към принтираното копие, което Беатрис държи в ръка. Тя му кимва незабележимо. Той захапва долната си устна. Тя му подава страниците. Той ги взима с треперещи ръце. Вади очила от джоба на ризата си, слага ги и започва да чете текста, останал без дъх. Очите му препускат по редовете.

— Най-накрая. Най-накрая. Най-накрая — повтаря той шепнешком. Поглежда към Беатрис. — Това е!

— Нали ти казах.

— Не смеех да ти повярвам. Но наистина е това!

4.

Куратора налива три чаши шери. Двамата с Беатрис седим на леглото му. Той седи на стола до бюрото.

— Викингският крал Олав не е знаел какво е откраднал — казва той. Шерито е оставило влажна сянка на горната му устна. — Той просто е искал златното ковчеже, в което са били свитъците.

— Пазим оригиналния ръкопис тук в двореца — казва ми Беатрис.

— Естебан ми каза, че той не е нищо особено.

— Естебан те е излъгал.

— Може ли да го видя?

— Не е толкова просто. Само Естебан и аз имаме достъп до него. Мярка за сигурност. Всеки път, когато вратата се отвори, това се записва в специален регистър. Естебан ще заподозре нещо.

— За съжаление, оригиналният ръкопис не е цял — казва Куратора. — Сухата египетска пустиня е идеална за съхранението на папируси. Но влажният норвежки въздух не е. Част от папируса се е разложила, така че ръкописът е пълен с празноти. По-голямата част от текста е нечитаем. За да можем да го разчетем и преведем, ние имаме нужда от преписа от Тингвелир.

— Бихте ли ми казали все пак какво прави този ръкопис толкова ценен?

— Той е оригинал на библейски текст.

— Знам това. Но защо църквата толкова много се плаши от него?

Куратора става и допълва преполовените ни чаши с шери, след което слага тапата в шишето.

— Плаши… хммм, не е толкова просто. Преди хиляда години политиката на църквата е била много по-различна, отколкото е днес. Не съм сигурен как щяха да реагират, ако ръкописът бе открит в наши дни. Но преди хиляда години служителите на Ватикана се паникьосали.

— Защо?

— Защото през вековете църквата е продавала илюзията, че Библията е написана от Господ.

В гласа му се прокрадва нотка на опърничавост.

— Това не е ли единствената цел на църквата? — питам аз.

— Именно по тази причина авторитетът на църквата моментално би се сринал, ако Ватикана признае, че Библията е… ами, нищо повече от един сборник от назидателни истории, съчинени от хора, преправяни от хора, събирани и редактирани от хора. И нищо повече от това.

— Всички знаят, че Библията не бива да бъде възприемана буквално. Тя представлява нещо по-важно, по-общо. Няма много хора по света в днешно време, които да вярват в Библията буквално.

— Така ли? Питайте хомосексуалистите. Питайте жените. Вече две хиляди години църквата набива своите виждания в главите ни. Ще се изненадате колко много хора смятат, че Библията съдържа думите на Господ до нас смъртните, сякаш самият Той я е написал. Някои християни възприемат Библията като източник на разбиране, почитане и размишления. Но въпреки това… същите сили, които са дали на света Инквизицията, кръстоносните походи и робството, продължават да съществуват и до днес и дори процъфтяват!

— Мислех си, че всичко това се е променило след Мартин Лутер.

— Хмм… какво казва Павел за хомосексуализма? Същите апостоли, които проповядват любов, прошка и състрадание, заклеймяват хомосексуализма и това е гледна точка, която споделят повечето важни клечки в днешната римокатолическа църква!

Думите му са придружени от водопад от слюнка.

— Според вас какво би казал Исус за омразата, която хомосексуалистите пораждат у някои християни?

— Успокой се. — Беатрис се навежда към него и нежно го докосва по крака.

— Павел е живял в различна епоха — споря аз.

— Точно така! Което доказва, че Библията принадлежи към една отминала епоха! Сега църквата заклеймява същото робство, което някога е подкрепяла и утвърждавала! Но хомосексуалистите продължават да бъдат преследвани със сляпа омраза и страст!

След този изблик Куратора е останал без дъх и се обляга на бюрото.

— Добре ли си? — пита го Беатрис.

— Да, да, да!

— Куратора лесно се разпалва — казва ми тя. — Но съм съгласна с него. Библията е литературен и митологичен шедьовър, който е принадлежал на една точно определена епоха, на едно точно определено човечество и на един точно определен свят. Днес можем да избираме дали да я четем като религиозно послание или като философски манифест. Това, дали Библията се възприема като думите на Господ, зависи изцяло от вярата на читателя. Авторитетът на Библията зависи от силата и непогрешимостта на текста.

Куратора се намесва:

— Преди повече от хиляда и петстотин години отците на църквата дали своето одобрение на Библията. И оттогава папи и духовници, свещеници и проповедници са единни в своята вяра, че нейната истина е абсолютна. Да критикуваш Библията означава да отричаш Господ. В името на Библията са били избити милиони хора.

Думите на Куратора се губят в шумен пристъп на кашлица и аз използвам момента да вмъкна въпрос:

— Но как Тингвелирските свитъци подкопават всичко това?

Беатрис отговаря на въпроса ми:

— Най-важните текстове, които на практика съставляват теологичната основа на юдейството, християнството и исляма, са петте книги на Моисей, Петокнижието. Това са Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие, историята на патриарсите, Каин и Авел, законите, Десетте божи заповеди или с други думи всички митове и легенди, които формират основата на нашето общо културно наследство и разбиране.

Тя започва да тупа Куратора по гърба, защото той продължава да кашля.

— Моисей е една от най-влиятелните личности в световната история. Вярванията и религиите, изповядвани от половината човечество, са основани на неговите думи. Всемогъщият Бог, който се появява за първи път в Петокнижието, е същият Бог, който християните, евреите и мюсюлманите почитат и до днес.

Куратора успява най-накрая да стабилизира дишането си. Пресушава на екс чашата си с шери.

— Какво би станало, ако някой успее да докаже, че цялото това нещо е една измама?

— Измама? — повтарям. — Кое е измама?

— Как бихте реагирали, ако ви кажа, че Петокнижието на Моисей е сборник от различни текстове и философии от древността?

— Това е, общо взето, едно от първите неща, които студентите по теология научават в университета.

— Но не е ли странно колко усърдно защитават това знание? Повечето хора не знаят, че петте книги на Моисей представляват една смесица от вавилонски митове, финикийски и хититски саги и египетски легенди, обогатена с образа на автократичен бог. По този начин се създава една нова монотеистична религия. И една нова държава. Много хора биха нарекли това просто един мит, други — конспирация. Повечето експерти, теолози и учени са съгласни, че Старият завет е точно това — уникална колекция от древни текстове, но с нов етикет.

— Всеки човек, разбира се, може да остане глух за всичко това, ако е убеден, че Библията е словото на Господ — намесва се Беатрис.

— Много хора възприемат Библията като опита на един етнос да опише митологичното си минало и да изрази надежда за идеализираното си бъдеще — заявява Куратора. — Един разказ за присъщата на човечеството слабост към красотата и безплътността. Още шери?

Куратора маха тапата от шишето. Подавам му чашата си и той я пълни догоре. Беатрис закрива своята чаша с ръка.

Куратора оставя бутилката на бюрото и продължава:

— Представете си… представете си, че някой предостави неоспорими доказателства за това как и защо петте книги на Моисей и новата религия са еволюирали?

— Какви доказателства?

— Тингвелирските свитъци!

Беатрис и Куратора ме поглеждат предизвикателно, сякаш очакват да избухна или в смях, или в ругатни.

— На света има два милиарда християни и половината от тях са католици — заявява Куратора. — Мюсюлманите са милиард и половина. Четиринадесет милиона евреи. За много от тях Петокнижието е основата на тяхната вяра. Моисей е проправил пътя както на Исус, така и на Мохамед.

— Затова ръкописът е толкова важен — обяснява Беатрис. — Той разказва различна история.

— Папата не може да обяви, че писанията, смятани за свещени от две хиляди години, са непълни — обяснява Куратора. — Не може да заяви, че Библията трябва да бъде пренаписана. Това би било немислимо! Не може да каже, че в Стария завет има грешки, които трябва да бъдат поправени. Ако каже това, той ще забие нож в гърбовете на всичките си предшественици. Това би било едно признание на църквата, че Библията не е словото на Господ, а словото на човека.

— Библията ще се превърне в един добре написан, красив сборник с поучителни истории, пълен с виденията на мъдреци за един бог и един рай, към които всички можем да се стремим — казва Беатрис.

— Което всъщност е просто една илюзия — завършва Куратора.

1.

Преместваме се на терасата. Беатрис донася малко вино, голяма, квадратна свещ и спирала против комари, която ме дразни повече от комарите. Куратора влиза вътре, за да донесе три чаши.

— Защо е толкова гневен? — кимвам към вратата на терасата и Куратора.

— По време на войната той и родителите му потърсили убежище в една църква във Варшава. Свещеникът им отказал. Не искал да дава убежище на евреи. Едно от момчетата от хора изтичало навън и ги предало на войниците. Баща му бил застрелян на стъпалата на църквата, а майка му била изпратена в лагер, където умряла. Само Куратора успял да избяга. Бил на десет години.

Куратора се връща с чашите.

— И двамата сте твърде мълчаливи — казва той, докато отваря бутилката вино и пълни чашите.

— Ти си такъв бърборко, че говориш достатъчно и за двама ни — дразни го Беатрис.

Тя запалва свещта.

— Просто съм разпален — отвръща той.

Надигаме чашите.

Куратора потъва в един от меките градински столове и се втренчва в чашата си.

— Имате ли сили да издържите още една моя лекция? — пита ме той с усмивка.

— Имам ли избор? — отговарям му аз и се засмивам.

— Не — отвръща Беатрис.

2.

Куратора дълго върти празната чаша в ръката си, преди да я остави на земята.

— Библията… Лесно е да мислиш за Библията като за нещо свято, ясно и непроменимо. Но всъщност тя е резултат от целенасочено редактиране, извършено от хора. Върху еволюцията й са оказали влияние личните вярвания на редакторите, както и техните политически и теологически цели. Няма една Библия, която всички вярващи да приемат. Евреи, християни, православни, католици, протестанти — всички те имат своя версия на Библията. Ще говоря по същество. Тингвелирските свитъци представляват пълен юдейски препис и коптски превод на колекция от древни текстове. Наречете го чернова, ако желаете. Без редакции. Най-различни автори редактирали, преработвали и адаптирали тези текстове така, че да заприличат на една хомогенна история.

— И тази история се нарича Петокнижието на Моисей — казва Беатрис.

През тялото ми преминава тръпка.

— Тингвелирските свитъци — продължава Куратора, — са оригиналните текстове, върху които са основани книгите на Моисей.

— Оригиналните текстове показват не само как Петокнижието е еволюирало, глава по глава, страница по страница — обяснява Беатрис, — те също разкриват какво е било пропуснато.

— Уау — казвам аз. Може би трябваше да изразя удивлението си по-красноречиво, но това бе единственото, което ми дойде на ум.

— Има и още — добавя Беатрис. — Текстовете съдържат още една книга.

— Още една книга? Как така?

Тя кимва.

Куратора отпива от виното си.

— Ръкописът съдържа Шестата книга на Моисей.

3.

Трябват ми няколко секунди, за да подредя мислите си. Неизвестна книга на Моисей. Това е нелепо твърдение. Но в същото време в него има логика. Всичката тази тайнственост. Шейхът и Хасан. Ватиканът. Обществото. Изведнъж всички тези нишки се сплитат.

— Знам, че е трудно за вярване — казва Куратора.

Някъде в Санто Доминго стрелят с пистолет. Или може би е ауспух на кола.

— Досега сме имали възможност да прочетем единствено непълни откъси от частично разложения оригинален ръкопис, който се съхранява тук в двореца. Ето защо Тингвелирските свитъци са толкова важни. Защото съдържат текста, дума по дума, в неговия първоначален, пълен вариант.

— На основата на непълните фрагменти можем да заключим — обяснява Куратора, — че Шестата книга на Моисей разказва за неговото детство и младост. Тя съдържа нови наставления, които биха оказали огромно въздействие върху юдаизма, християнството и исляма. Господ ни разкрива повече за Себе Си, за Своите причини да създаде света и за това какво очаква Той от човечеството. Господ намеква, че има и други богове, но че Той е създал човечеството и света.

— Господ говори за видения, според които гностиците и катарите ще възтържествуват, но много по-късно — казва Беатрис. — Шестата книга на Моисей съдържа много неща, които биха отслабили позицията на църквата и на духовенството. Господ заклеймява всички, които не го разбират правилно. Всеки един от нас съдържа божественото и истинската вяра в себе си. Най-свят е храмът, който ще намериш в сърцето си. Господ предупреждава Моисей за лъжливи свещеници, които използват църквата, за да издигнат себе си, а не Бог.

— Четири глави са посветени на Сатаната и три на известни и неизвестни ангели и архангели. Господ нарича Сатаната свой низвергнат син и говори за него с голяма бащинска любов. Това, което се разбира под зло, е предимно липсата на божественото.

Сръбвам си вино и се опитвам да не изоставам.

— Шестата книга на Моисей напълно ще промени разбирането ни за останалите книги — казва Куратора. — По неизвестни причини някой е решил да пропусне шестата книга. Ако тя бъде призната, това би означавало трите основни световни религии да адаптират части от догмата си съобразно новите писания.

— По какъв начин?

— Ще разберем това едва след като прочетем пълния текст. Да си вадим заключения на основата на преводите, които вече сме направили, би било твърде прибързано. Това е един пример защо толкова много разчитаме на Тингвелирските свитъци…

Той вади един лист хартия от вътрешния си джоб и прочита следния текст: „Когато се молиш на Господ, твоя Бог, Той е… (нечетливо)… и ти ще откриеш… (нечетливо)… е един, от което следва, че той е… (нечетливо)… е създал. Ти ще… (нечетливо)… вече си открил, и то е… (нечетливо)“.

— Превели сме всичко от оригиналния папирусов ръкопис, което се чете — обяснява Куратора. — Но за да запълним дупките там, където папирусът се е разложил, ние имаме нужда от преписа на Асим. Иначе текстът е безсмислен.

4.

Моисей и израилтяните бродили в жегата на пустинята цели четиридесет години. Имат моето съчувствие. Собственото ми странстване из пустинята започва да ми тежи, а още не е приключило.

Куратора влиза в апартамента си и след минута се връща с износено, подвързано издание на Стария завет. Прелиства тънките страници с дългите си пръсти.

— Първото нещо, което трябва да направим, ако искаме да прочетем, разберем и интерпретираме книгите на Моисей правилно, е да приемем, че те не са били написани от Моисей.

След това прочита: „И тъй, Господният слуга Моисей умря там, в Моавската земя, според казаното от Господа. И Господ го погреба в долината в Моавската земя срещу Ветфегор; а до днес никой не знае где е гробът му. Моисей беше на сто и двадесет години, когато умря; очите му не се помрачиха, нито силата му намаля“.

— Нима Моисей е написал това? — пита Куратора. — Как е могъл да опише собствената си смърт и погребение?

Той прелиства няколко страници и пак зачита: „А Моисей беше човек много кротък, повече от всичките човеци, които бяха на земята“.

Куратора се засмива.

— Нима най-кроткият човек на света би написал това за себе си?

— Това не доказва нищо — казвам аз. — Дори ако Моисей не е написал всичко в Петокнижието, това не означава, че не е написал нито дума от него.

— Много хора мислят така — обажда се Беатрис. — Мислят, че редакторът е разкрасил ръкописа на Моисей. Мнозинството теолози и свещеници днес са съгласни, че Моисей не е написал Петокнижието.

— Ако прочетете петте книги — продължа Куратора, — няма как да не ви направят впечатление повторенията; различните имена, с които се назовава Господ и някои общи персонажи, както и разминаващи се версии на едни и същи събития.

— В Битие има две различни версии на Сътворението — казва Беатрис.

— Две?

— Две свързани истории, оплетени в една — обяснява Куратора.

После започва да чете: „В началото Бог създаде небето и земята. А земята беше пуста и неустроена; и тъмнина покриваше бездната; и Божият дух се носеше над водата“.

— Така започва Сътворението, което познаваме. Но в същия текст е включена и друга, различна история на сътворението — написана от друг автор и после вплетена в първата версия. Това е направено толкова хитро и умело и читателят дори не забелязва, че историята започва отначало.

— Къде?

Куратора поглежда в книгата и ми посочва абзаца.

— Ето тук. Битие, глава втора. Тук започва една нова история на Сътворението. Не е нужно да сте теолог или лингвист, за да осъзнаете, че това тук е въведение в нова история.

Той прочита: „Ето, тъй станаха небето и земята, при сътворението им, в онова време, когато Господ Бог създаде земята и небето, и всякакво полско храсте, което го нямаше още на земята, и всякаква полска трева, що не бе още никнала; защото Господ Бог не пращаше дъжд на земята и нямаше човек, който да я обработва, но пара се вдигаше от земята и оросяваше цялото земно лице. И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“.

— Не ти ли се струва, че това е въведение в една отделна, различна история на Сътворението? — пита ме Беатрис.

Куратора добавя:

— В първата версия Бог създава небето и земята, светлината и мрака, водата и земята, растенията, птиците, рибите, морските животни, земните животни и най-накрая хората. Мъжът и жената. В този ред.

— В следващата глава — продължава Беатрис, — последователността е различна. Тук Бог първо създава земята, небето и водата. После създава мъжа и чак след това растенията, животните и птиците и накрая жената, Ева.

— Как е възможно и двете версии да са верни? — пита ме Куратора.

— И така нататък — казва Беатрис. — Прочети историите за Ной. Те не съвпадат изобщо. На едно място в Библията се казва, че Моисей отива в Табернакула — преди да го е построил! Книгите на Моисей са пълни с противоречия.

— Неточности — поправя я Куратора. — Грешки.

Трябва да отида до тоалетната.

5.

Когато се връщам, Куратора е отворил поредната бутилка вино. Молец обикаля около една от лампите на терасата, отново и отново, и отново. Луната блести през листата и морският бриз гали дърветата.

Сядам и си сръбвам малко вино. Беатрис и Куратора ме гледат така, сякаш се опитват да преценят дали съм чул достатъчно за днес.

— Теологията е пълна с „тайни“, които всички знаят — започва Куратора. Поема си дълбоко дъх, преди да продължи. — Теолози, равини и свещеници знаят за тези неточности. Дълго време вярването, че зад всичко това стои една по-велика, по-висша истина, оправдаваше пренебрегването и отхвърлянето на тези противоречия. Още през осемнадесети век теолози започнали да защитават тезата, че е невъзможно Моисей да е написал Петокнижието. Теолозите знаят това от векове. Днес това знание е крайъгълен камък на тяхното разбиране за Библията. Моисей не е написал Петокнижието.

Беатрис ме наблюдава над ръба на чашата си с вино.

— Всичко това води до документната хипотеза — казва Куратора.

— Или теорията JEPD — добавя Беатрис.

— Което означава това?

— Че съществуват четири основни източника, върху които са базирани книгите на Моисей. „J“ обозначава източника Яхвист, „Е“ източника Елохист, „Р“ източника Свещенически кодекс и „D“ източника Девтерономиум — обяснява Беатрис.

Размазвам комар, кацнал върху ръката ми.

— Работата по петте книги е започнала деветстотин години преди Христос. Няколко различни автори редактирали колекцията от ръкописи, като накрая те били структурирани в пет книги. Този процес продължил до около 400 г. пр.Хр.

— Авторите на книгите разказват общо взето една и съща история, но от различни гледни точки.

Куратора скръства ръце.

— Те са адаптирали първоизточниците през призмата на собствените си политически и религиозни вярвания, след което са се опитали да поправят и допълнят предишните версии на историите.

— Иронията е, че после всички тези разминаващи се и противоречащи си версии били съшити заедно — усмихва се Беатрис.

Изгасва светлина, идваща от един прозорец недалече от нас. Решавам, че това е крилото на двореца, където живее прислугата.

— На основата на познанията си по теология, история, политика и лингвистика един международен екип от теолози обособил отделните глави и стихове, съставящи петте книги и после се опитал да ги събере в съответния контекст — обяснява Куратора. — Но резултатът от този експеримент всъщност кара повечето съвременни теолози да заключат, че Петокнижието произлиза от много по-сложни източници от JEPD.

— Тогава кой е написал петте книги на Моисей?

6.

Звъни мобилният ми телефон.

Отначало не отговарям. Не съм роб на телефона си. И съм любопитен да чуя отговора на въпроса си за Моисей. Но после си спомням, че съм дал номера си само на хора, които наистина могат да имат нужда да се свържат с мен.

Професор Лайлуърт. Разстроен е. Обществото поразпитало тук-там и научило, че Джамаал Абд-ал-азис или с други думи Хасан, се качил на самолет на „Американ Еърлайнс“ от Маями за Санто Доминго преди около час.

— Откъде знае, че съм тук? — заеквам аз.

— Разузнаването на шейха е най-доброто на света.

— Какво да правя?

— Стой там, където си. В момента се намираш на най-сигурното място на света.

— Най-сигурното? Когато Хасан е на път?

— Вече говорих с Естебан Родригес и точно в този момент неговите охранители затягат мерките за сигурност на двореца „Миерколес“.

Казвам на Куратора и на Беатрис за Хасан. Те се съгласяват с професора, че бих се изложил на много по-голяма опасност ако си тръгна, отколкото ако остана.

— Ще те открие, независимо от всичко — казва Беатрис. — Тук поне си на сигурно място.

Поглеждам към огромния, тъмен парк.

— Около двореца има толкова аларми, че дори най-изкусният взломаджия ще бъде заловен, преди да прехвърли стената — уверява ме Куратора.

7.

— Да се върнем на книгите на Моисей — казвам аз и пресушавам чашата си с вино. — Кой ги е написал?

Беатрис пълни чашата ми.

— Теолозите работят с четири източника, но всъщност те са много повече — казва тя.

— Яхвист, който нарича Бог Яхве или Йехова, е най-изтъкнатият старозаветен теолог и автор — обяснява Куратора. — Живял е около деветстотин години преди Христос и на него дължим гениалната структура на Петокнижието. Той придал епичност и религиозна значимост на древните митове и истории. Специфичният мироглед, особената техника на разказване, речникът, литературният стил и религиозните гледни точки подсказват, че Яхвист е бил евреин. Всичките му герои са от Юдея. Най-вероятно е бил дворцов писар в Йерусалим, може би в двора на цар Соломон.

Беатрис продължава:

— Сто години по-късно вторият по важност автор, Елохист, който нарича Бог Елохим, а не Йехова, написал израилтянския отговор на Яхвист. Всички негови герои са израилтяни, а не юдеи. Той заменя юдейския мироглед с израилтянски.

— „Р“ е за „Свещенически кодекс“ — казва Куратора, — защото тези текстове били написани от група свещеници от Юдея, след като бил построен Вторият храм или петстотин години преди Христос и преди Йерусалим да бъде завладян от вавилонците. Свещениците също имали свои теологични и политически цели.

— Девторономиумът, петата книга на Моисей, била написана шестстотин години преди Христос — продължава Беатрис. — Много хора вярват, че Девторономиумът е бил написан от същия Йеремия, който написал Книгата на Йеремия от Стария завет.

Някъде в двореца се затръшва врата. Куратора спира да говори. Естебан Родригес се появява на вратата на терасата.

— Тук ли сте били? — казва той, останал без дъх. Втренчва се в мен. — Чухте ли?

— Току-що ми се обади професор Лайлуърт.

— Удвоихме мерките за сигурност. Извикахме още охранители и поставихме още камери в парка.

— Благодаря ви. Наистина съжалявам, че ви причинявам толкова много допълнителна работа. Ако предпочитате да си вървя…

— Дори не си помисляйте!

Очите му се преместват от сестра му на бутилката вино на пода.

— Няма да ви безпокоя повече. Трябва да се обадя на началника на полицията.

Беатрис се навежда към мен и ме докосва по ръката.

— Всичко ще бъде наред — прошепва ми тя.

След като Естебан затваря вратата на хола, Куратора продължава:

— Както каза Беатрис, по ирония на съдбата всички тези противоречащи си версии се оказали съшити заедно. Все едно някой да изреже от вестник реплики на участници в ожесточен дебат, след което да състави аргумент от различните мнения, който защитава само една от двете тези. Но въпреки това Петокнижието е могъщ авторитарен глас, събиращ севера и юга, Израел и Юдея, обединявайки ги по въпросите на религията, политиката и обществото.

— Но как всичко това се е озовало при Асим?

— Различните ръкописи, съставящи петте книги на Моисей, попаднали под грижите на култа на Амон Ра четиристотин години преди Христос. Ръкописите били навити и омотани в платове, след това поставени в керамични гърнета, които били запечатани и заключени в златно ковчеже. В Aegyptiaca39, която е основана на египетски архиви от храма Хелиополис, историкът Мането пише за религиозна церемония, при която златното ковчеже и папирусите били внесени в гробницата и поставени в краката на мумията.

— И ковчежето останало там до 1013 г. — завършва Беатрис.

Аз се облягам назад, поглеждам към звездите и отпивам от виното си, мислейки: „Такъв е животът“.

1.

Нощта гъмжи от насекоми. Воят на сирените, идващ от града, звучи като свирката на влак, прекосяващ прерията. Отваряме трета бутилка вино.

— Значи — казвам аз след дълго, сладко мълчание, притиснал пълната чаша до гърдите си, — защо ми казахте всичко това?

— Чакахме те — казва Беатрис.

— Мен?

— Двамата с Куратора започнахме да изучаваме тази материя в края на шестдесетте и оттогава чакаме третия пазител.

Пред мен зейва бездна от неразбиране.

— Чакайте, чакайте. Какво означава това?

— Бьорн — казва Беатрис, — ти си третият пазител.

— Не съм пазител.

— Нямахме представа, че си ти. Но знаехме, че ще има нещо специално в третия, нещо, което го различава от всички останали.

— Вие — повтаря Куратора.

— Осъзнахме това в мига, когато чухме, че именно ти си норвежецът, който брат ми е поканил на закуска в двореца — продължава Беатрис. — Бьорн Белтьо… човекът, който спаси Кивотът на свещените тайни.

— Двамата с Беатрис имаме задача — казва ми Куратора.

— Която е?

— Да завършим мисията на пазителите.

— Имате предвид…

— Да върнем мумията в гробницата в Египет.

— Нима мумията още съществува? Естебан каза…

Беатрис ме прекъсва:

— Не трябва да слушаш Естебан! Той лъже, лъже, лъже. Светът заслужава да прочете тези текстове така, както са били написани.

— Аз не споделям страха на църквата — казва Куратора. — Тези, които вярват, ще продължат да вярват. Към тяхната вяра ще бъде прибавено едно ново измерение. А теолозите ще имат над какво да спорят през следващите сто години.

— Но какво означава това, че сте чакали мен?

Куратора вади втори сгънат лист хартия от вътрешния си джоб.

— Това е превод на нещо, което Асим написал на Селя малко преди да умре. Астрологическо предсказание, пророчество, наречете го както искате.

Подава ми страницата.

2.

Беатрис се почесва по носа и казва, че е време да си лягаме.

Поглежда към мен. Няколко секунди си мисля, че иска да дойда с нея. Но след това добавя, че е изтощена и има главоболие от виното. Става и събира празните бутилки.

— Едва ли фактът, че са изминали хиляда години, откакто мумията е открадната, е просто едно съвпадение — казва тя.

— И петстотин години, откакто братството на пазителите се разпаднало тук, на Карибите — добавя Куратора и духва свещта.

— И сега, най-накрая, останахме трима — довършва Беатрис.

1.

— Елате с мен — казва Куратора.

Прилеп преследва насекомо в нощта. Беатрис отдавна отиде да си легне и ни остави сами в тъмното и протяжната тишина.

— Къде?

Куратора става, движенията му са плавни, но несигурни.

— Искам да ви покажа нещо. Следвайте ме.

Оставяме голямата свещ, спиралата за комари и празните чаши на масата и затваряме вратата на терасата.

2.

Влизаме в Свещената библиотека.

— Един момент — прошепва той, докато скенерът сканира кървясалото му око. След това въвежда кода и аз за втори път влизам в библиотеката с атмосфера на църква.

Той отваря шкаф между два рафта, надписани Guardas nordicos40 и Textos santos41. От чекмедже с етикет Aventuras de los Caballeros42 Куратора вади правоъгълна картонена кутия. Отваря капака.

— Мисля, че това ще събуди интереса ви.

Поглеждам в кутията, изпълнен с любопитство. Виждам текст, изписан с рунически символи върху велен, най-фината телешка кожа. Редовете старонорвежки букви формират симетрични блокчета текст. Навеждам се над кутията и превеждам първите редове:

— Наричаме този ръкопис „Разказът на Бард“ — казва ми той. — Автор на текста е Бард Бардсон, оръженосец и приятел на свети Олав. Той написал разказа си на остров Селя четиридесет години след битката при Стиклестад.

— Бард? — възкликвам аз. Bardr! Полуразложената мумия в ковчега от камък, който лежеше до ковчега на Асим!

— Един необичаен ръкопис. Текстът се различава от преобладаващия по онова време стил.

— Пазителите сигурно са го дали на Снори, когато…

Вратата се отваря с трясък. Естебан нахлува в стаята заедно с двама охранители, досущ като бесен генерал, който е бил предаден от своя лейтенант. Двамата с Куратора подскачаме. Незабележимо, но очевидно не достатъчно незабележимо, аз подавам кутията с „Разказа на Бард“ на Куратора.

— Да не се е случило нещо? — питам аз. — Хасан?

Естебан изръмжава нещо на испански, което не мога да разбера. Засрамен, Куратора му подава картонената кутия с ръкописа.

Естебан поглежда в нея.

— Historia de Bard — казва той. — Porque?43

— Perdoneme, senor Rodriquez44 — промърморва Куратора.

Естебан рязко се обръща към мен.

— Интересно ли ви е? — пита ме, а гласът му ме срязва като стъкло.

— Прочетох само няколко реда — отговарям аз с тих гласец. — Имате ли някакви новини за Хасан?

Охранителите грабват Куратора и го извеждат от библиотеката, сякаш са го арестували.

— Какво става? — питам аз.

Естебан ме поглежда така, както директор поглежда непослушен ученик, който го е разочаровал.

— Извинявам се, ако… — започвам аз.

— Куратора е този, който трябва да ми се извини!

— Ние…

— Това превишава неговите правомощия.

— Нали вие ми показахте ръкописа на Асим и аз си помислих…

— Това какво аз мога да ви показвам и какво Куратора може да ви показва са две напълно различни неща.

— Разбира се. Съжалявам. Не съм искал да…

— Bueno45 — прекъсва ме той. — Елате с мен!

Естебан ме хваща за ръкава и ме повлича през библиотеката. Трудно ми е да поддържам неговото темпо, куцукайки на патериците си.

3.

Излизаме от двореца през едно от страничните крила и тръгваме по една павирана пътека през парка. Минаваме покрай фонтани и мраморни статуи, втренчени във вечността. Паркът е пълен с дървета, скрити в мрака. Чувам шумоленето на листата и гукането и крякането на нощните животни, точно като в джунгла. Пътеката ни извежда на голяма, светла поляна. И там, по средата на шарен килим от цветя, виждам висок около метър побит камък, осветен от скрити прожектори.

Рунически камък.

Протягам ръка и докосвам с пръст символите, почти изтрити от вековете. Превеждам ги в главата си, символ по символ.

По средата на парка, заобиколен от цветя и висока ограда от ковано желязо с дълги, остри шипове, лежи снежнобял мавзолей.

Стените са украсени с фризове от червен камък, но няма прозорци. Куполовидният покрив е от зеленясала мед.

Спираме пред портите.

— Гледай — нарежда ми Естебан. Изважда дистанционно управление от джоба си. Натиска бутон и мракът е осветен от огромна мрежа инфрачервени лъчи.

— Сигурност — обяснява той. — В случай, че някой въпреки всичко успее да се прехвърли през оградата и да преодолее сензорите за движение, камерите, инфрачервените лъчи и кучетата.

Той приближава окото си към скенера, след това набира код. Желязната порта се отваря.

Спираме пред гранитното стълбище, което води към входа на мавзолея. Разпознавам три символа, изобразени на фриз върху един фронтон, намиращ се над голямата двойна врата. Анкх, руна на Тир и кръст.

Изкачваме стълбите до мраморната площадка пред вратата. Старите, солидни ключалки са били заменени от ключалки с код. Естебан набира кода, изчаква секунда и след това набира втори.

Тежките врати се отварят напълно беззвучно.

Влизаме във вестибюл с мозаичен под. Таванът и стените са украсени със стенописи. Зад нас вратите се затварят. И се заключват. Очевидно вътрешните и външните врати не могат да стоят отворени по едно и също време.

Минаваме през втория чифт врати и стигаме широко стълбище, по което слизаме. Попадаме във втори вестибюл. Естебан отново трябва да приближи окото си към скенер и да набере код.

Вратата се отваря.

Влизаме.

4.

Загубвам се в божествената, тайнствена красота на мавзолея.

Високият, белосан куполовиден таван почива върху четиринадесет мраморни колони. Зад колоните стените са бели и блестят. Ротондата, колоните и куполовидният таван създават една съвършена архитектурна хармония. Докато Свещената библиотека и другите помещения в двореца „Миерколес“ са богато украсени, мавзолеят е прост, изчистен и красив. И невероятно ослепителнобял.

Отвън гробницата не изглежда голяма, но сега, когато съм вътре в нея, невероятните й размери ме изумяват.

По средата на пода, върху плинт, висок около метър, лежи златен ковчег. До ковчега водят пет широки мраморни стъпала. Около него са поставени четири високи златни менори, във всяка от които горят по седем свещи.

Приближаваме се към плинта и ковчега с благоговение. Тракането на патериците ми звучи като богохулство, така че аз ги стискам под мишница и продължавам куцукайки.

Изкачваме петте стъпала до плинта.

Капакът на ковчега е отворен. Той почива върху четири подпори от абанос.

Мумията лежи в ковчега, с ръце, кръстосани на гърдите.

Тя е омотана в лен, главата й е издължена и остра.

— Това — казва Естебан, — е Моисей.

Вече се бях досетил за това, но изведнъж въздухът напуска белите ми дробове, а краката ми се размекват. Главата ми е празна, лека, куха. Сърцето ми тупти толкова силно, че се боя да не избухне в гърдите ми. Очите ми се изпълват със сълзи.

— Моисей… — повтарям аз с благоговение.

5.

Отваря се вътрешна врата към мавзолея. Влиза Беатрис, придружена от същите охранители, които изпроводиха Куратора от Свещената библиотека. Охранителите застават от двете страни на вратата. Беатрис се плъзга по пода към мен.

Объркан, аз поглеждам от Беатрис към мумията и обратно. Защо е дошла тук? Мислех си, че отдавна си е легнала. Защо охранителите са с нея?

— Искам Тингвелирските свитъци — казва Естебан.

Не бях очаквал точно тези думи, но логиката в тях е желязна. Въпреки смущението и растящия страх, аз осъзнавам защо Естебан ми бе показал мумията.

— Несъмнено се чудиш защо те доведох тук — продължава Естебан. — Искам да разбереш, че Тингвелирските свитъци са част от нещо по-голямо. Което е тук. В двореца „Миерколес“.

Поглеждам към Беатрис. Какво правиш тук? Очите й са празни и студени.

— Беатрис? — примолвам й се аз.

Тя поглежда към брат си.

— Прекрасна е, нали? — мушва ме той с лакът. — Красива е, нали? Не си мисли, че не забелязах как я гледаш.

— Къде са свитъците? — пита Беатрис. Топлината е изчезнала от гласа й.

— Ще ни ги дадеш ли, ако ти позволя да спиш със сестра ми? — смее се Естебан. — Какво ще кажеш, Беатрис? Струва ли си да изчукаш този бледолик, ако в замяна получим свитъците?

Беатрис ме гледа, без да мига.

Естебан продължава:

— Проявих търпение към теб. Не си ли съгласен? Отнасях се с теб като с приятел. Дадох ти достатъчно възможности да постъпиш правилно. Но започвам да губя търпението си.

— Не знам къде са те — заеквам аз.

— Може би ти вярвам. Може би не. Но няма да е трудно да разбера.

Той прави знак на двамата охранители и те тръгват към мен. Естебан ме бута и двамата слизаме по петте стъпала. Беатрис тръгва след нас. Излизаме от мавзолея, спускаме се по дълго, тясно стълбище, прекосяваме няколко безкрайни подземни коридора, които наскоро са били боядисани, преминаваме през няколко тежки метални врати и накрая се озоваваме в просторна зала без прозорци, която трябва да е точно под двореца.

Охранителите отварят огромна дървена врата. Стръмно стълбище води към дълбоко мазе.

— Къде отиваме? — Гласът ми трепери.

Беатрис се обръща и си тръгва. Към светлината.

Бутат ме по стълбите, в тъмното, към тежка миризма на влага и разложение. Каменният под е осеян с нокти. Един от охранителите включва фенер, светлината му се отразява в жълти очи. Паяк пропълзява до крака ми.

— Къде отиваме? — питам пак.

Осъзнавам, че не се връщаме в стаята ми, с нейното огромно меко легло и красив полилей. Искам обяснение.

Коридорът на мазето е нисък и влажен, със сводест таван. Каменният под е хлъзгав. Завиваме и се озоваваме пред дебела дървена врата, заключена с огромно желязно резе. Гущер се стрелка по земята до крака ми и започва да се катери по стената.

Един от стражите отключва вратата с нелепо голям ключ. Ключалката скърца, сякаш не е била използвана от хиляда години. Което най-вероятно не е далече от истината.

— Не искам да останеш с впечатлението, че не съм добър домакин — казва Естебан. — Затова ще те преместя обратно в старата ти стая, веднага щом се съгласиш да ни съдействаш. Междувременно, условията тук, в мазето, ще ти помогнат да се съсредоточиш върху моето предложение.

Казва ми да вляза.

Няма начин. Оставам на място.

— Трябва да знаеш — хълцам аз, — че страдам от клаустрофобия.

Един от охранителите ме блъска и ме запраща в килията с главата напред. Патериците ми издрънчават върху каменния под. Той е твърд, студен и мокър.

Затръшват вратата.

1.

В килията цари пълен мрак. Смърди на мухъл, урина, застояла вода и мъх, както и на нещо, умряло преди десетилетия.

Изправям се и удрям главата си в каменния таван. Изръмжавам от болка. В тъмното ми е трудно да запазя равновесие.

Трябва да се съсредоточа, за да отблъсна първата атака на клаустрофобията. Знам, че не трябва да се предавам на паниката. Три, две, едно… Вдишвам дълбоко, въздухът изпълва дробовете ми, стомаха ми.

Вече очите ми би трябвало да са свикнали с мрака, но продължавам да не виждам нищо. Абсолютно нищо.

С протегнати пред себе си ръце аз правя няколко несигурни крачки към стената. Тя също е от солиден камък. Прокарвам пръсти през косата си. Напипвам пулсираща цицина.

Дишането ми вече е достатъчно спокойно, за да чуя нещо различно от собственото си хълцане.

Напрягам слуха си.

Някой диша.

Не съм сам в килията.

2.

Страхът ме парализира. Вкочанен съм от ужас, замръзнал на място, а главата ми се изпълва като балон със звука на слабото, стържещо дишане на някакво друго същество, затворено с мен в мрака.

Човек? Животно? Същество, подобно на Ам-гъл, което от четиристотин години обитава мрака на тази килия и сега най-накрая ще вкуси човешко месо и ще задоволи глада си?

Гърлото ми се свива. Не мога да спра да хълцам. Ръцете и коленете ми треперят.

— Аз съм, Бьорн.

Сърцето ми спира.

После разпознавам гласа.

Куратора.

Още няколко секунди тялото ми е парализирано от страх, след което издишам.

Сядам на пода и се облягам на влажната стена.

— Тези килии са били използвани за какво ли не, от роби до пирати, от метежници до политически агитатори. В момента сме във втората килия. Тя побира от петдесет до шестдесет затворници. Някои са живеели тук с години, преди да умрат. Сега я използват за мазе и складово помещение.

Не го виждам. Но по гласа му преценявам, че се намира на около четири метра вляво от мен.

— Извинявай, че успях да те забъркам във всичко това — казвам аз.

— Вината не е твоя.

— Мислех, че Беатрис е на наша страна.

— Разбира се, че е.

— Тя… Беатрис дойде с охранителите, които ме докараха тук. В мавзолея.

— Сигурен съм, че има обяснение за това.

— Не разбираш…

— Разбирам.

— И Естебан… Той не може да се отнася по този начин с нас!

— Крал Естебан може да се отнася както си поиска с когото си поиска!

— Нормалните хора не се държат така.

— Нормален? Естебан? Той е вманиачен.

— Не съм си и помислял, че моето присъствие в Свещената библиотека може да те злепостави така.

— Вината е изцяло моя. Трябваше да се сетя, че охранителите ще ни видят, колкото и да е късно. Нали има камери.

— Не разбирам… Ти си негов служител!

— Досега бях негов полезен глупак. Но сега ръкописът е въпрос между вас двамата и никой друг. Вече не съм му нужен.

— Но защо той… — опитвам се да намеря правилните думи — … те е поставил под домашен арест?

— Защото ми няма доверие. Защото най-накрая ме хвана. Опитваше се да ме хване от години. Беатрис винаги ме защитаваше. Сега най-накрая ме хвана. Не мисля, че в „Разказът на Бард“ има нещо, което да го застрашава. Тревожи го моето предателство. Фактът, че ти показах един от ръкописите в Свещената библиотека зад гърба му.

— Защо те преследва?

— Защото винаги съм го предизвиквал. Никога не ме е харесвал. И освен това ревнува.

— От теб?

Отново чувам хрипливото му дишане в мрака.

— Защото Беатрис харесва мен повече, отколкото него.

— Е, и? Той е неин брат, а ти си неин приятел. Няма място за сравнение.

Следващите думи Куратора казва изключително тихо.

— Интересът на Естебан към Беатрис винаги е бил повече от братски.

Мракът помежду ни сякаш се издува.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш ли, че египетските фараони били толкова твърдо решени да запазят божествената си кръвна линия чиста, че се женели за сестрите си? Дори Клеопатра се е омъжила за много по-младия си брат. Много хора вярват, че връзката на фараон Акхенатен с майка му, царица Тий, е послужила за модел на мита за Едип.

— Да не би да намекваш, че Естебан и Беатрис имат кръвосмесителна връзка?

— Никога не съм имал желание да попитам.

— Естебан не е фараон.

— Но въпреки това страда от мегаломания. И е абсолютно луд. През шестдесетте, преди да се премести в САЩ, Беатрис сподели с мен, че Естебан я е малтретирал сексуално.

Отварям уста да кажа нещо, но не мога.

— Тогава тя мислеше за самоубийство. Успях да предотвратя един неин опит, след което тя ми разказа за него. Повече никога не е говорила за това. Не знам дали Естебан е продължил и след опита й за самоубийство, или я е оставил на мира.

Закривам лицето си с ръце.

— Защо ми казваш това?

— Защото трябва да разбереш що за човек е той.

— Луд…

— Не се подвеждай от психопатския му чар. Той е зъл до корена на костите си.

Започвам да се чудя да не би Куратора да е този, който е превъртял. Може би годинките му са твърде много. Освен това мисълта за Беатрис в ръцете на Естебан ми причинява болка.

— Сигурен съм, че Естебан има много влиятелни приятели — казвам аз. — Но когато всичко това свърши, той ще открие, че аз също имам.

— Скъпи Бьорн. — Той се колебае няколко секунди, преди да продължи. — Наистина ли вярваш, че Естебан ще ни пусне да си тръгнем оттук живи?

1.

През цялата нощ спя на пресекулки.

Седя на студения, мокър каменен под, облегнат на твърдата стена. Сънищата и страховете ми се оплитат и завързват на възли. От време на време се събуждам с вик, втренчен в мрака, борещ се за глътка въздух. Един хипнотерапевт веднъж ме научи как да отблъсквам атаките на клаустрофобията чрез медитиране и забавяне на пулса. Три, две, едно… Дишай спокойно… Но не е лесно.

Понякога чувам нокти, дращещи по пода. Представям си, че таванът е покрит с гъста плетеница от паяжини и във всяка ниша чака дебел паяк, готов да се спусне към първия плъх, оплел се в лепкавата му мрежа. Когато се опитвам да намеря убежище в съня, кратки, но болезнени мускулни спазми по цялото ми тяло ме държат буден.

Чувам тихото, меко хъркане на Куратора. Дали ми е казал истината? Или Естебан го е сложил в килията с мен, за да ме убеди да му предам свитъците? Дали Куратора, Естебан и Беатрис заговорничат заедно против мен? Дали Куратора е този, който е влюбен в Беатрис? И как съм могъл да греша толкова за нея? Как съм могъл да се влюбя в жена, която е точно толкова студена и зла, колкото е брат й?

Унасям се и сънувам, че съм пазител. Пазител, който поема юздите, изпуснати преди петстотин години. Бьорн Белтьо. Пазител.

Тялото ми крещи от болка. Невъзможно е да намеря удобна поза.

Събуждам се и чувам как Куратора се облекчава на стената.

Ставам и правя същото.

След това и двамата се опитваме отново да заспим.

2.

Не знам дали е сутрин, следобед или посред нощ. В тъмното времето няма никакво значение. Гладът надвива дори страха ми.

Докато се унасям, пред очите ми маршируват всичките пирати и роби, умрели между тези стени. Мога да помириша страха им.

3.

— Бьорн?

— Да?

— Искаш ли да си говорим?

— Защо?

— За да не полудеем.

— За какво искаш да си говорим?

— За Моисей.

— Пак?

— Защо според теб Ватиканът е платил цяло състояние на рода Родригес, за да пази мумията и ръкописа вече петстотин години?

— Добър въпрос. Ако мумията наистина е на Моисей, Ватиканът несъмнено щеше да построи катедрала в нейна чест, като базиликата „Св. Петър“. Храм за всички евреи, християни и мюсюлмани на света.

— Но ако Моисей не е бил този, когото църквата е искала да бъде? Ако Моисей никога не е превеждал израилтяните през пустинята? Ако е бил един непокорен и непочтителен египетски принц, опълчил се срещу баща си?

— Значи описанието в Библията не е вярно?

— Когато историята на Моисей е била разказана в Петокнижието, той е бил мъртъв от почти хиляда години. За хиляда години една история може да се промени, Бьорн. Това е много време.

Съгласен съм. Хиляда години е много време.

4.

Хората, които губят зрението си, често казват, че другите им сетива се изострят. Сега разбирам какво имат предвид. В тъмното чувам как някъде дълбоко в стените тече вода, чувам нокти, дращещи по камъните и сополите в носа на Куратора. Помирисвам минаването на времето и урината в ъгъла. Усещам собствения си металичен дъх и чувствам кръвта, течаща във вените ми. Не виждам Куратора, но чувствам формата на неговата аура.

— В Библията има много събития, разгърнали се в рамките на няколко века, които са обобщени в една-единствена поучителна драма — казва Куратора. — Фактите и легендите съвпадат, едва когато всички парчета от пъзела паснат по местата си и бъдат подредени в правилната хронология.

— Например?

— Например десетте бедствия на Египет. Водите на Нил, които се превърнали в кръв. Жабите и насекомите, смъртта на добитъка, циреите, градушките, мракът. Спомняш ли си?

— Да, ходил съм на неделно училище като малък.

— В библейски времена имало огромно вулканично избухване, което разцепило на две гръцкия остров Санторини. Цялото Средиземноморие било опустошено от цунамита. Тонове вулканична пепел били изхвърлени в стратосферата и затъмнили слънцето. Изригването причинило климатична катастрофа. Хиляди хора и животни загинали. Река Нил била отровена. Всички риби измрели. Екосистемата била извадена от равновесие. Нямало риби, които да ядат ларвите, така че всички ларви станали насекоми, а пък насекомите са храна за жабите. Виждаш ли? Всичко е свързано.

— А бягството на израилтяните от Египет?

— Историческа мистерия. Единственото нещо, което знаем за бягството на израилтяните, е това, което пише в Битие. Но на основата на исторически събития, които могат да бъдат доказани и датирани археологически, ние можем да заключим, че бягството се е случило няколко поколения след управлението на фараон Тутмос III, който положил основите на новия могъщ Египет. По време на неговото управление Египет се превърнал в една изключително богата, просперираща страна. Правнукът му Аменхотеп III построил величествени сгради из целия Египет. Построил двореца „Малката“ в Тива и започнал да възстановява разрушения град Аварис, който се намира северно от делтата на Нил. Новият град се казвал Пи-Рамзес или Питом и Рамзес, но областта е по-известна с името Гошен. Във втората книга на Моисей се казва, че израилтяните участвали в строителството на градовете на фараона Питом и Рамзес. Значи тук историята на Библията и археологическите доказателства съвпадат: в Изход пише, че роби израилтяни са участвали в мащабен строителен проект, докато археологическите данни доказват, че роби чужденци са участвали във възстановяването на Пи-Рамзес.

— Това означава…

— … че Аменхотеп III е бил фараонът от Библията. Той е бил баща на Акхенатен, а Акхенатен е искал да замени всички египетски богове с един-единствен, всемогъщ бог.

— Същата цел, която е имал и Моисей.

— Точно така. И аз знам кой е бил Моисей.

1.

Чуваме тежки стъпки пред вратата.

И двамата затаяваме дъх.

Чуваме как ключът се завърта в древната ключалка.

Вратата се отваря в експлозия от светлина. Двамата с Куратора сме заслепени. Предпазваме очите си от режещия лъч светлина, идващ от фенера.

Когато очите ми отново свикват със светлината, аз за първи път имам възможност да разгледам килията. Не е голяма. Четири на пет метра или някъде там. Кураторът седи в един от ъглите. Стените са направени от огромни блокове гранит. Подът е неравен, но изтъркан от телата на хиляди затворници. Таванът е сводест.

— Ти!

Един от охранителите сочи към мен.

Грабвам патериците си. Кураторът тръгва да се изправя, но го бутат обратно на земята. Затръшват вратата. Чувам как старецът блъска по вратата с юмруци, но звукът е заглушен, нереален, сякаш идва от голямо разстояние.

Охранителите ми позволяват да се изкъпя и да отида до тоалетната. Не бих се изненадал, ако вонята от килията все още е прилепнала към мокрите ми, мръсни дрехи.

2.

Чакат ме в една пищна стая, седнали около маса от наскоро полиран махагон, стил рококо.

Естебан е облечен в скъп костюм. Беатрис носи сладка, прилепнала лятна рокля.

— Buenos dias46 — поздравява ме Естебан. — Добре ли спа?

Не отговарям.

Беатрис ме поглежда с празен поглед.

— Всичко ще свърши веднага, ако просто ни кажеш къде си скрил Тингвелирските свитъци.

Гласът й е леден.

Мълчанието пък е мой специалитет.

— Не е ли прекрасна? — Естебан ми показва върха на езика си. Усмихва се дяволито и погалва голата й ръка. — Страхотна е, нали? Доказателство за това, че Бог е създал жената! Трябваше да я видиш, когато беше млада. О-ла-ла!

Изражението на Беатрис остава пусто.

— Имаме въпрос за теб — казва Естебан.

— И ако отговоря?

— Ще спрем да ти досаждаме.

— Ще ме освободите ли?

— Разбира се.

— И Куратора?

— Естествено.

— А ако не отговоря?

— Ще отговориш. Не си глупав. Ще имаш достатъчно време да се вразумиш — казва Беатрис.

— Време?

— За размисъл. В мазето. С Куратора.

— Според теб какво трябва да направя, Беатрис?

— Според мен трябва да направиш това, което ти казва Естебан.

— Ще помисля.

1.

След разговора ми с Беатрис и Естебан охранителите ме връщат в килията. Дават ми две кифли, две ябълки и две шишета вода.

Когато отварят вратата, вонята ме блъсва в лицето като чук. Охранителите ме блъскат вътре и ме оставят сам в тъмното с уроците по история на Куратора.

— Как мина?

— Беатрис беше там.

— О…

— Чу ли какво ти казах по-рано?

— Да.

— Тя е част от всичко това.

— От кое?

— От операцията на Естебан.

— Беатрис? Никога.

— Аз също не разбирам.

Поглъщаме кифлите и ябълките почти без да дъвчем. Запазваме водата.

Дълго време слушаме дишането си в мълчание.

2.

— Значи кой е бил той? — питам аз.

Чувам как Кураторът става от пода, обляга се на стената и прочиства гърлото си.

— Моисей от Библията никога не е съществувал.

— Но въпреки това знаеш кой е бил?

— Принцът, когото познаваме под името Моисей, е бил египтянин с царско потекло. Не е бил син на роби. Съставителите на Библията променили неговата история, за да служи на тяхната цел, за да се вписва в израилтянския проект. Както толкова много неща в Библията, историята на Моисей е украсена и променена.

— Защо?

— Опитвали са се да построят една нова нация. Да обединят един народ. Да основат една религия. Имали са нужда от пророк. Имали са нужда от фантастична история, която да вдъхновява хората и да ги контролира.

— Така че измислили Моисей?

— Един гениален ход. Създавайки литературния герой Моисей, те са могли да изградят историята около него, използвайки истински и измислени хора, митове и исторически събития.

— По какъв начин?

— Произходът на Моисей е един добър пример за това: син на роб, който става принц. Всички знаем историята от Изход, в която дъщерята на фараона намира бебето Моисей в плетена кошница, носеща се по Нил. Проблемът е, че никога не биха позволили на една египетска принцеса да осинови бебе, както прави дъщерята на фараона в Библията. Кръвта на египетското царско семейство била толкова божествена, че фараоните трябвало да правят бебета на сестрите и дъщерите си, за да остане тя чиста. Напълно немислимо е една от дъщерите полубогини на фараона да осинови бебето на беден роб евреин.

— Как тогава се е развила историята?

— Историята на осиновения син има своите корени в една легенда от вавилонската митология и в едно събитие от египетската история. Много фараони се женели за принцеси от други царства, за да сключват политически съюзи. Фараоните давали на някои от тези принцеси собствени дворци и титлата „тет-са-про“. Според теб какво означава „тет-са-про“?

Поклащам глава в тъмното.

— „Тет-са-про“ означава „дъщеря на фараона“, Бьорн. Тези жени живеели самотен, безбрачен живот и не им било позволено да имат собствени деца. Тъжно съществуване. Ако ги хванели с любовник, те бивали екзекутирани. Знаем за съдбата на една такава жена от исторически източници. Сирийската принцеса Термут била „тет-са-про“ по време на управлението на Тутмос III. Нямала деца. Но според източниците отгледала син.

— Осиновен?

— Да. Не знаем името му, но повечето историци са убедени, че позволили на принцеса Термут да осинови бебе, защото била само „тет-са-про“ или с други думи произходът й не бил божествен. Тази история, заедно с вавилонския мит за бебе, носещо се по течението на река в тръстикова кошница, дали на авторите на Библията идеята за пътуването на Моисей от робския лагер до египетския царски двор.

3.

— Тогава кой е бил Моисей?

— Един размирен престолонаследник.

— Акхенатен?

— Акхенатен се качил на трона на мястото на своя по-голям брат.

— Което означава?

Няколко секунди Куратора мълчи.

— Моисей е бил брат на Акхенатен.

— Брат? Кой брат?

— По-големият син и престолонаследник на Аменхотеп III се казвал Тутмос. Известен бил и под името Джутмос. Той е една от най-големите мистерии в историята на древен Египет.

— Никога не съм чувал за него.

— Точно така. Докато всички останали членове на семейството са познати имена: баща му Аменхотеп II, майка му Тий, по-малкият му брат Акхенатен или Аменхотеп IV и, разбира се, Тутанкамон, който е бил син или на Акхенатен, или на Аменхотеп III. Но никой не е чувал за престолонаследника Тутмос. Той е трябвало да остане в историята под името Тутмос V. Но вместо това изчезнал. Без елегии или почитания от неговия народ или семейство. Без каквото и да било обяснение и без много шум престолонаследникът на Египет просто изчезнал от историята.

— Защо?

— Бил опозорен. Изчезнал внезапно и неочаквано през двадесет и третата година от управлението на Аменхотеп III. Сякаш потънал вдън земя.

— Какво се е случило?

— Тъжна история. Престолонаследникът Тутмос бил прославен воин и религиозен водач, както и смел пълководец в армията на баща си. Но точно както Моисей той се разбунтувал. Има твърде много прилики между престолонаследника Тутмос и Моисей, за да можем да ги отхвърлим като случайност.

— Като например?

— В Библията пише, че докато бил в Гошен, Моисей убил един египтянин, който се отнесъл лошо с роб. Престолонаследникът Тутмос също се борил против малтретирането на роби. Според алтернативната версия на библейската история, Моисей не избягал в Мадиам, а в Етиопия. Там се сражавал толкова героично, че бил коронясан за цар. В Корана пише, че Моисей управлявал Етиопия като цар. Юдейският Талмуд също говори за Моисей като за цар.

— Е, и?

— Престолонаследникът Тутмос също е бил цар на Етиопия за известно време.

— И това го прави Моисей?

— Не, има и още. Както Моисей, така и престолонаследникът Тутмос били велики генерали. И двамата били дълбоко религиозни. След един успешен набег Тутмос бил направен велик жрец на храма на Ра в Хелиополис в северен Египет. Освен това той бил свързан с култа Пта в Мемфис. С други думи, престолонаследникът взел надмощие над всички жреци в Горен и Долен Египет от своята укрепена база, която не била далече от Питом-Рамзес.

Кураторът се закашля. Мисля си, че здравето му е твърде крехко, за да оцелее в килията повече от няколко дни.

— Следиш ли мисълта ми, Бьорн? Престолонаследникът Тутмос е бил велик жрец в земята на Гошен. Същият Гошен, който е бил съживен и благоустроен от неговия баща и където според Библията израилтяните били роби на фараона.

4.

След кратка пауза, през която Кураторът издухва носа си, той продължава:

— В Aegyptiaca на Мането са описани и други връзки между престолонаследника Тутмос и Моисей. Мането говори за робско въстание в Аварис по време на управлението на Аменхотеп III. Аварис, Питом-Рамзес и Гошен са три имена на една и съща област. Мането пише, че фараонът бил посъветван да отърве страната си от нежеланите и да им намери работа в каменоломните на Аварис.

— Кои били нежеланите?

— Кои други, освен омразните израилтяни? Според Мането робите се трудили в Аварис много години, докато там не отишъл жрец от храма на Ра в Хелиополис. Престолонаследникът Тутмос! Жрецът бил изоставил египетската си религия и богове и почитал един-единствен, всемогъщ бог. Мането пише също така, че този жрец преди това бил воин, точно като Тутмос, който научил нежеланите да се сражават. В Библията се казва, че египтяните били наскърбени от децата на Израел. Мането пише, че жрецът накарал нежеланите да се разбунтуват и много от тях се върнали в родината си. Виждаш ли допирните точки? Робски бунт… египетски подстрекател… бягство към родината…

— Изход.

— Точно така! Няколко века по-късно авторите на Библията трансформирали тази история в един епичен и драматичен разказ за предателство и кураж, бунт и бягство — спасение в Обетованата земя на Бог. Разбира се, историята в Библията е много по-грандиозна и поучителна. Едно зрелищно бягство… Бог, който активно се намесва в събитията на земята… величествен водач от калибъра на Моисей…

5.

— Това означава ли, че мумията, която държат в мавзолея тук, е мумията на престолонаследника Тутмос?

— Мумията е на престолонаследника Тутмос, син на Аменхотеп III и царица Тий. Черната овца на семейството. Бунтар и метежник.

— Какво се случило с него, след като робите били освободени?

— След като Тутмос помогнал на робите да избягат, той смело се върнал в двореца на баща си. Вкъщи при татко. Но Аменхотеп III не бил грижовен и любящ баща. Осъдил непокорния си син на смърт. Принцът не само се бил опълчил срещу семейството си и срещу египетските богове, помагайки на робите да избягат. Той бил обезчестил и опозорил баща си, цар и бог на Египет. И за това провинение нямало прошка.

— Значи е бил екзекутиран?

— Понеже бил с царска кръв, той избегнал публичната екзекуция. За фараона предателството на сина му било държавна тайна, позор за цялото семейство. Позволили на престолонаследника да избере начина на своята смърт. Той избрал отрова. След като я изпил и издъхнал, той бил балсамиран и мумифициран. Може да е бил предател, но във вените му течала царска кръв и следователно бил с божествен произход. Но Тутмос не бил положен заедно със своите предци. Вместо това бил погребан в тайна гробница на западния бряг на Нил, отвъд Долината на царете и Долината на цариците. Бил скрит зад две други гробници и изтрит от страниците на историята. Аменхотеп III наредил всички доказателства за неговото съществуване да бъдат унищожени. Всички писмени свидетелства били изгорени и всички статуи съборени.

— Но той не е бил забравен?

— Принцът оставил много писания, някои от които съхраняваме тук, в двореца „Миерколес“, върху полуразложени папируси. Накратко, тези текстове поставили началото на нова религия. Поддръжниците на престолонаследника, а те били много, никога не забравили своя водач. Те разпространявали неговите учения и изучавали неговите текстове и религиозни размишления. Жреците също така започнали да вярват в един-единствен бог, който бил по-могъщ от всички египетски богове. Постепенно престолонаследникът Тутмос се превърнал в религиозен водач. Все повече и повече хора започнали да почитат неговия бог. Една група от тях се обединили и станали първите юдеи. Друга по-малка група основала култа на Амон Ра. Мумията на престолонаследника, която те пазели, се превърнала в техен бог. А що се отнася до Библията, различни автори събрали, редактирали и написали едно голямо разнообразие от текстове и създали един нов и величествен главен герой, наречен Моисей.

1.

В тъмното времето минава бавно.

Двамата с Куратора обсъждаме различни теории за произхода и живота на Моисей и за историята на пазителите. Какво са знаели те? Колко са разбирали? Как историята на мумията се е променила толкова много през вековете?

Два пъти ме водят на разговори с Естебан и Беатрис. Искат да им кажа къде са Тингвелирските свитъци. Уплашен съм, но не казвам нищо.

2.

Следващия път, когато идват да ме вземат, охранителите слагат качулка на главата ми. Паниката ме връхлита като парен локомотив. Тялото ми се изопва от страх. Не мога да дишам. Опитвам се да им избягам. Плача като бебе.

Охранителите ме влачат по пода на мазето, след това ме носят нагоре по стълбите, вкарват ме в една стая, хвърлят ме да седна на твърд дървен стол и ме връзват.

Опитвам се да се освободя.

Вратата се затваря.

— Помощ! Помощ! — крещя аз.

Опитвам се да прегриза дупка в качулката със зъбите си.

— Няма причина да се паникьосвате — казва Естебан. — Материята, от която е направена качулката, пропуска въздух. Имате достатъчно кислород.

— Махнете я!

— Дишайте дълбоко.

— Махнете я!

— Вие сте труден противник, Бьорн Белтьо.

— Махнете качулката!

— Скоро.

— Не мога да дишам.

— След малко.

— Сега!

— Разбира се, че можете да дишате.

— Моля ви, махнете я! Моля ви!

— Ако стоите мирен за секунда и ме оставите да се изкажа, ще я махна.

Опитвам се да успокоя дишането си в задушаващата топлина на качулката. Три, две, едно…

— Така е по-добре.

— Моля ви. По-бързо.

— Бьорн?

— Да.

— Ще се срещнете с шейха.

— Шейх Ибраим?

— Лице в лице.

По същия начин, както един монах чувства присъствието на Бог в своя параклис, аз започвам да чувствам присъствието на шейха в стаята. Сякаш самото му присъствие изсмуква кислорода от въздуха.

— Значи сте работили заедно през цялото време?

Естебан се смее.

— Може да се каже. Почти никой не е срещал шейха.

Задъхвам се и вдишвам собствения си топъл въздух.

Представяйки ме на шейха, Естебан подписва смъртната ми присъда. Осъзнавам това.

Той разхлабва въжето около врата ми и сваля качулката. Нагълтвам се със свеж въздух, примигвайки на ярката светлина. Оглеждам се за шейха. Но виждам единствено Естебан, с омразната качулка в ръка. Навън е тъмно. Часовник на стената показва, че часът е единадесет и половина.

Дишам тежко и дълбоко. Плувнал съм в пот от съюзническата офанзива на паниката и клаустрофобията.

— Къде е той?

— Тук.

Объркан, аз отново се оглеждам. Но в стаята сме само двамата.

Очите на Естебан срещат моите.

— Аз съм шейхът — казва той.

3.

Гледам го дълго време, очаквайки да се разсмее и да ми каже, че се шегува, очаквайки вратата да се отвори и в стаята да влезе шейх Ибраим в цялата си прелест.

Или може би осъзнавам, че той казва истината.

Естебан обикаля стола ми.

— Когато бях малко момче — казва ми той, — баща ми ми разказа историята на пазителите, мумията и ръкописа. Оттогава само едно нещо има значение за мен и то е да намеря преписа на Асим. Тингвелирските свитъци. Както знаеш, дворецът „Миерколес“ и родът Родригес са под закрилата на Ватикана по най-различни начини, включително и финансово. Така че трябваше да намеря друг начин. Наследих манията на баща си: да завърша колекцията от ръкописи на двореца „Миерколес“ с пълната версия на ръкописа. Отдавна осъзнах, че за да направя това, ще ми е нужна друга самоличност. Твърде много хора знаеха кой съм. Ако изведнъж бях започнал да се появявам на търгове за ръкописи и в антикварни магазини, архиви и библиотеки по целия свят, хората щяха да започнат да задават неудобни въпроси. Така че създадох шейха и той нае свои служители.

— Защо шейх?

— Защо не? Ибраим ал Джамил Ибн Закий Ибн Абдулазис ал Филастини. Добре образован, интелигентен, богат и ексцентричен шейх, живеещ в Обединените арабски емирства. Щедър спонсор, донор и филантроп. В ролята на шейха аз съм финансирал университети и изследователски институти по целия свят. Но всичко, което направих, всички сделки и инвестиции, имаха една-единствена цел: да получа информация, която да ми разкрие местонахождението на пергаментите, които ти намери в Тингвелир. Съюзих се с учени и главорези. Плащах на професори и антиквари. Но винаги действах чрез посредници. Винаги. Никой не е срещал шейха лице в лице. Никой не знае кой е той. Дори скъпата ми сестричка Беатрис не знае, че аз и шейхът сме един и същ човек. Той никога не е живял повече от седмица на едно и също място. Никой не знае къде е той. Шейхът действа чрез своята организация. Мрежа от лъжи и измами. Една илюзия.

— Защо ми казваш тайната си?

— Защото искам да разбереш колко важно е за мен да получа Тингвелирските свитъци. Искам да разбереш, че трябва да ми кажеш къде са те.

— И ако не ти кажа?

Той отива до една странична врата, отваря я и махва на някого, който досега е чакал отвън.

1.

Хасан влиза в стаята, мускулест и огромен. Хасан убиецът.

— Ако не ми съдействаш — казва Естебан. — Ще помоля Хасан да те убеди да го направиш. Но не е нужно да стигаме дотам. Казах ти истината с надеждата да те убедя, че това е изключително важно за мен и че приемам работата си напълно сериозно. Няма да позволя на нищо да ме спре. Нищо!

Не отговарям. Естебан прерязва въжетата, с които ръцете ми са завързани за стола.

— А ако ти кажа, ще освободиш ли Куратора и мен?

— Разбира се.

Но и двамата знаем, че той не може да позволи тайната му да бъде разкрита.

— Любопитен съм, Бьорн. Покажи ми как успя да намериш пещерата в Тингвелир, използвайки това, което си прочел в този ръкопис.

Естебан слага Кодекса на Снори на масата до мен.

Гледката на загубения ръкопис на Сира Магнус кара очите ми да се напълнят със сълзи. Затварям ги и виждам своя приятел, седнал на стол в кухнята на апартамента си. Чувам гласа му.

— Знам, че според теб сме откраднали кодекса от Сира Магнус. И че сме го убили. Но истината е, че отначало той се опита да ни го продаде. Не съм виновен за това, че се разколеба. Не искахме да го убиваме. Но сърцето му не издържа на напрежението. Това е всичко.

Естебан поглежда към Хасан. Огромният иракчанин гледа право напред и мълчи, сякаш нито Естебан, нито аз сме в стаята, сякаш мислите му са някъде далече от тук, в някаква друга вселена.

Това е всичко…

Ръцете ми треперят толкова силно, че ми е трудно да държа ръкописа. Обръщам на последната страница и показвам на Естебан какво в текста ни е подсказало, че „Сагата на Светия кръст“ съдържа инструкции за намирането на пещерата. Естебан цъка с език. След това отново поглежда към Хасан, който е задрямал.

— Късно е. Хасан пристигна току-що. Мисля, че на сутринта двамата трябва сериозно да си поговорите.

Потрепервам при мисълта за сериозен разговор с Хасан.

— Той не е особено претенциозен. Но е невероятно ефикасен, както можеш да си представиш. Помисли само. Преди да почне. Ще постъпиш умно, ако започнеш да ни съдействаш веднага, преди да счупи още пръсти или да направи нещо на счупения ти крак, който е заздравял толкова добре. Не бих го ядосвал. Чупенето на кости е едно от най-приятните неща, които Хасан може да ти причини. В Ирак той вадеше очите на тези, които отказваха да му съдействат. Със собствените си ръце. Реших да спомена този любопитен факт, в случай че не искаш да ми кажеш това, което трябва да знам. За твое собствено добро, Бьорн.

2.

Киркегор твърди, че хората се страхуват от утрешния ден. Сега разбирам какво е имал предвид.

Не мога да спя. Облегнал съм се на каменната стена и съм се втренчил в мрака на килията. Знам, че само на няколко метра от мен има друга стена, но все едно гледам към безкрайния космос. Нищо не може да потуши страха от това, което ме чака на сутринта. Ужасът се е обвил около мен като мокро одеяло. Едно-единствено нещо съществува на този свят: Хасан.

Разбира се, че ще му кажа всичко, което знам. Не съм глупав. Няма да жертвам пръстите си, живота си или очите си за Тингвелирските свитъци. Но има два проблема. Първият е, че ще ме убият, независимо от всичко, а вторият е, че нямам никаква представа къде са свитъците. Мога да предположа, че лабораторията на Обществото, където ги държат, е някъде в Лондон, но спокойно може да е в Уелс. Или в Шотландия. Или в Мароко.

Какво ще ми причинят, когато им кажа, че не знам къде са свитъците? Дали ще счупят още пръсти, за да се уверят, че казвам истината? Несъмнено ще ме накарат да се обадя на някого от Обществото. Какво ли ще каже професор Лайлуърт, ако му се обадя ей така (Здрасти, Бьорн е) и го питам къде са Тингвелирските свитъци? В най-добрия случай ще осъзнае, че съм принуден да му задам този въпрос, а в най-лошия — да откаже да ми каже. Каквото и да се случи, свитъците и специалистите на Обществото ще се намират някъде другаде, когато Хасан и главорезите му се появят с тежката артилерия. И изобщо не се съмнявам, че аз ще бъда тук, в килията, в мрака, когато проверят дали съм ги излъгал или не.

Винаги съм бил страхливец по отношение на болката — зъболекари, възпаления на гърлото, мазоли, изтръгнати нокти. Никой не е страдал толкова, колкото съм страдал аз.

Мисълта за болката, която Хасан ще ми причини, кара стомаха ми да се бунтува. Иска ми се да заплача.

Дишам на пресекулки. Куратора хърка мирно.

1.

Този път не чувам стъпките. Чувам само превъртането на ключа в ключалката и упоритата съпротива на ръждивия механизъм.

Стягам се. Вече? Спирам да дишам. Сърцето ми спира да бие. Мозъкът ми замръзва, тялото ми се изпълва с една-единствена емоция: дива, примитивна паника.

Пантите проскърцват. Вратата се отваря.

Не мога да дишам. Гърлото ми се е свило.

Ослепителният лъч на фенер проблясва през отвора.

За секунда знам точно как се чувстват осъдените на смърт, преди да ги сложат на електрическия стол.

Изхленчвам.

— Шшшт — прошепва глас.

Беатрис.

Беатрис с дивата коса и красивата усмивка. Беатрис с блестящите очи.

Беатрис предателката.

Защо са ми я изпратили? Малката Беатрис?

— Бързо! — прошепва тя.

Куратора скача на крака.

— Беа! — възкликва той и я прегръща.

Трудно ми е да събера мислите и крайниците си едновременно.

— Пфу, каква воня! — казва Беатрис.

Какво се случва? Къде са охранителите? Къде е Хасан?

Уплашен и объркан, аз се дръпвам, колкото се може по-далече от отворената врата. Далече от Беатрис и страха, който тя олицетворява.

— Бьорн?

Лъчът на фенера ме блъсва в лицето като камшик и аз се свивам на топка.

Беатрис въздъхва.

— О, Бьорн.

О, Бьорн?

Примижавам на светлината.

— Скъпи Бьорн, още не си разбрал, нали?

Разбрал? Не отговарям. Скъпи Бьорн? Не съм разбрал.

Тя влиза в килията. Подава фенера на Куратора и ми помага да се изправя. Треперя като лист. И съм смутен от това, че треперя толкова силно. Иска ми се дори в лицето на смъртта да покажа поне малко достойнство. Не искам да бъда трепереща, хленчеща развалина в последните си мигове на земята.

Беатрис слага ръцете си на раменете ми и ме поглежда право в очите. Късогледите ми очи, които Хасан ще извади с палците си, преди да ме убие.

— Бьорн?

Поглеждам встрани.

— Здравей. Здравей, Бьорн.

— Какво искаш?

— О, Бьорн.

— Дошла си да гледаш ли? Докато Хасан ме измъчва?

Тя ме прегръща.

— Бьорн. Чуй ме. Бьорн! Бьорн!

— Какво?

— Преструвах се!

Преструвала се!

Така казва.

— Преструвах се, че съм на страната на Естебан.

Преструвала се.

Така казва.

— Не беше трудно. Знам ролята си до съвършенство. Целият ми живот е една дълга игра, в която Естебан е моят противник. Той… — Тя понечва да каже нещо, но се разколебава. — Онази вечер, когато Естебан изненада двама ви в библиотеката, един от охранителите, на когото плащам допълнително, за да… ами за да бъде на моя страна, ми каза какво става. Осъзнах, че трябва да се преструвам. Че трябва да вляза в ролята си. Нямах избор. Това бе единственият начин да разбера какво ще направи Естебан. Предложих му да заведа охранителите в мавзолея, за да може той да говори с теб насаме, преди да те хвърли в тъмницата. Естебан бе толкова щастлив, когато му предложих помощта си. Сега бяхме само двамата, сами срещу целия свят… Той е умно копеле, но що се отнася до мен… винаги е бил глупак. Винаги съм можела да го контролирам. Толкова е доверчив, че винаги се оставя да го надхитря. Винаги е бил такъв.

Долавям горчивина в гласа й.

— Откъде да знам, че в момента не се преструваш?

— Мисля, че знаеш това, Бьорн.

— Защо ме попита да ти кажа къде са Тингвелирските свитъци?

— Защото трябваше да се преструвам, че съм злата Беатрис, ледената кралица на Естебан.

— А ако ти бях казал?

— Бьорн, познавам те. Знаех, че нямаше да кажеш нищо.

— Казва истината, Бьорн — уверява ме Куратора. — Познавам Беатрис. Можеш да й се довериш.

— И дори да те бяха принудили да кажеш къде са — казва Беатрис, — за нас Тингвелирските свитъци не са от първостепенно значение.

— Кое е по-важно?

— Да спасим мумията и оригиналния ръкопис.

Все още не смея да им повярвам. Опитвам се да помисля. Защо да й вярвам сега? Но тялото ми вече е приело нейното обяснение. Усещам как мускулите ми се отпускат. Страхът се отдръпва. Не мога да устоя на тези топли очи. Тя нежно ме ощипва по бузата.

— Ето — казва и подава пистолет на Куратора.

— Всичко ли е уредено?

— Кое да е уредено? — питам аз.

— Всичко е готово — потвърждава Беатрис. — Никой не подозира нищо. Държах се напълно нормално. Дори лакирах ноктите си. Отидох до университета и се обадих на няколко приятели, както правя обикновено. Естебан няма представа. И през цялото време подготвях нещата под носа му.

— Какви неща?

— Наех търговски кораб и контейнер с контролирана околна среда, както и няколко тона захар и кафе, които да доставим в Италия.

Поглеждам я, объркан.

— Корабът се казва „Desideria“ — казва тя, — което означава „копнеж“.

Очевидно съм глупав, защото питам:

— Защо доставяме няколко тона захар и кафе до Италия?

Нито един от двамата не ми отговаря. Сигурно си мислят, че се шегувам.

— Освен това успях да намеря два идентични микробуса и съчленен камион — продължава Беатрис. — И купих четиринадесет чувала сладки картофи и две бъчви домашен ром. Подкупих служителите на митницата, охранителите и докерите от пристанището. Наех товарен самолет, който чака на летището. Говорих с професор Лайлуърт от Обществото, който ще помогне с група специалисти, бивши командоси, които ще долетят от Лондон. Всичко е готово.

— Страхотна работа! — казва Куратора.

— Нищо не разбирам! — казвам аз.

Двамата ме поглеждат с изумление.

— Бьорн, не може да не си спомняш нашия разговор — казва Беатрис. — Ще занесем мумията обратно в Египет. Ще се погрижим правилните хора да получат папирусовия ръкопис.

— И как ще успеем да направим това?

— Трябва да откраднем мумията и ръкописа. Не, „откраднем“ не е правилната дума. Ще си ги вземем. Ще изпълним мисията, която пазителите са изоставили преди петстотин години.

— Ще тръгваме ли?

Куратора стои на прага, нетърпелив.

— Да, нямаме много време.

Беатрис изтупва въображаем прах от рамото ми и ми подава патериците.

2.

Тръгваме по различен маршрут през мазето.

— Естебан държи охранител в началото на стълбището — обяснява Беатрис.

Мазето е лабиринт от тесни, тъмни коридори. Вървим дълго време. Гущери се стрелкат между краката ни по пода. Започвам да се тревожа, че сме се загубили в подземния лабиринт, но Беатрис завива наляво и надясно със самочувствието на човек, който знае прекрасно къде отива.

Здраво стиснал патериците си, аз подскачам след нея.

— Системата за сигурност е толкова модерна, че е почти невъзможно за външен човек да открадне мумията и ръкописа — казва ми тя. — Един непознат няма да успее да преодолее дори външната ограда. Дори катеричка не може да мръдне в парка, без някой от охранителите да забележи това. Но системата не предвижда възможността крадецът да е вътрешен човек. Като мен.

3.

Най-накрая стигаме стръмни, тесни стълби, които водят до първото мазе. След това пресичаме дълъг, тесен коридор, изкачваме второ стълбище и излизаме във фоайето на библиотеката.

— Първо ще вземем папирусовите свитъци. От тук насетне трябва да внимаваме за камери — обяснява ни Беатрис. — Има четиридесет и пет камери, които предават картина на петнадесет монитора на всеки десет секунди, така че мястото е под постоянно видеонаблюдение, както отвън, така и отвътре.

Не съм особено добър по математика, но успявам да изчисля, че има двадесет секунди, през които всяка камера не записва.

— Нямаме много време — посочва Куратора.

— Две камери покриват библиотеката — казва Беатрис. — Едната е в десния ъгъл на тавана, другата е по средата на библиотеката. И двете камери имат слепи точки. Вървете след мен. Не мърдайте, преди да ви кажа.

1.

Когато Беатрис ни дава знак, ние се промъкваме в библиотеката; или по-точно казано Беатрис и Куратора се промъкват, а аз се спъвам в ръба на дебелия килим, удрям рамката на вратата с рамото си и самата врата с едната си патерица, след което изръмжавам от болка. Беатрис се обръща и ме поглежда невярващо.

— Още никой не знае, че съм те пуснала от килията — порицава ме тя през стиснати устни. — В момента, в който някой разбере, с нас е свършено. Ако ни открият, никога няма да избягаме.

— Разбрах.

Притискаме се до стената между две порцеланови вази, в сляпата точка на камерата на тавана.

Когато червената лампичка на камерата изгасва, ние се промъкваме покрай рафтовете с книги до следващата сляпа точка. Беатрис трябва да пробяга разстоянието до скенера на ретини и бутоните за набиране на кода, за да отвори вратата на Свещената библиотека.

Не чувам аларми или забързани стъпки. Но сърцето ми бие толкова силно, че започвам да се чудя как Беатрис и Куратора не го чуват.

Затваряме вратата на Свещената библиотека и се залепяме за стената под камерата. Когато червената лампичка изгасва, Беатрис и Куратора хукват през библиотеката, аз по петите им.

Влизаме във фоайе, където виждам огромна стоманена врата. За щастие тук няма камери.

Беатрис доближава окото си до скенера, изчаква да светне зелено и след това набира двата шестцифрени кода. Всеки път, когато показалецът й натиска бутон, се чува електронно бипкане. Вратата изщраква.

Когато се отваря, отвътре блясва силна светлина.

— Ако Естебан е открил какво сме намислили, ще ни хванат сега — казва тя.

Влизаме в трезора.

Бялата стая ми напомня на хирургия. Тя е стерилна и студена; чувам постоянното жужене на климатика, а в средата на стаята има стоманена маса, върху която лежи кутия от невероятно дебело стъкло.

Беатрис отива до нея, аз я следвам. Гумените шипове на патериците ми скърцат по плочките на пода.

Под дебелите стъкла на кутията, между фино настроени инструменти, които измерват влажността и температурата, лежат шест папирусови свитъка.

На няколко места папирусите са се превърнали в нишковидна прах.

— Книгата на Моисей — казва Беатрис.

Аз се навеждам над масата и с благоговение разглеждам папирусите, гъсто изписани с йероглифи, които не мога да разчета.

Куратора почуква по стъклото с пръстите си.

— Ватиканът иска свитъците да се съхраняват тук, далече от любопитни очи и незаслужаващи доверие служители, които могат да разкрият съдържанието им на външни лица. От петстотин години Ватиканът плаща щедро на рода Родригес, за да пази ръкописите.

2.

Докато двамата с Куратора се бяхме забавлявали в тъмната килия, Беатрис бе подготвяла папирусите за транспортиране.

Под металната маса е скрила алуминиева кутия с шест специално направени отделения. Беатрис грижливо омотава папирусите в коприна, която е с подходящата еластичност, след което внимателно ги премества в техните направени по поръчка гнезда.

Алуминиевата кутия е толкова лека, че Куратора може да я носи сам. Излизаме от трезора и затваряме вратата, след това прекосяваме коридора към крилото, където живее обслужващият персонал. Там няма камери. На края на коридора ни чакат стълби, които отново ни отвеждат в мазето. Там има по-малък шанс да срещнем някого. Беатрис върви най-отпред с фенера, следвана от Куратора и алуминиевата кутия. Аз подскачам най-отзад.

Отново минаваме през лабиринта от подземни коридори. Нямам представа дали са същите, по които минахме първия път. Долу е тъмно и ми е трудно да различа един коридор от друг. Но Беатрис знае къде отиваме. Най-накрая тя отваря тежка метална врата, която скърца като във филм на ужасите, и влизаме в подземен гараж, осветен от силна неонова светлина.

— Естебан построи гаража през седемдесетте, дотогава това бяха складови помещения — обяснява Беатрис.

Тя отваря задната врата на червен микробус с логото на „Кока-кола“, изписано отстрани. Отзад лежат два тежки дървени сандъка. Единият е дълъг и правоъгълен, другият малък и квадратен. Куратора слага алуминиевата кутия с шестте папирусови свитъка в по-малкия сандък, след което я покрива с хартия и елова вата.

Правоъгълният сандък е точно толкова голям, колкото да побере ковчега с мумията.

Облягам една от патериците си на стената на гаража. Ако искам да помагам с пренасянето, едната ми ръка трябва да е свободна.

3.

Излизаме от гаража и попадаме в поредния лабиринт от коридори, този път от западната страна на двореца. Завиваме надясно, минаваме през аленочервена метална врата и изведнъж разпознавам богато украсения коридор, който води до мавзолея.

Оказва се по-лесно да ходя, подпирайки се само на една патерица, и започвам да се чудя защо толкова дълго време съм ползвал и двете. Докторът в Италия не ми каза колко дълго трябва да ги мъкна със себе си; норвежкият доктор, който смени гипса ми с бинт, също не спомена патериците. Може би е трябвало да ги захвърля преди седмици. Типично за мен.

Спираме пред врата, намираща се един етаж под мавзолея. Тук няма камери. Беатрис набира кода. Минаваме през вратата, но след това трябва да изчакаме тя да се заключи зад нас, за да може Беатрис да използва скенера и да въведе втория код. Отваря се втората врата.

Изкачваме се по стълби, водещи в стая зад мавзолея.

— Окей — казва Беатрис. Обръща се към мен и дълбоко си поема дъх. — Това е най-деликатният момент.

— Защо?

— В мавзолея има две камери и охранителите непрекъснато виждат ковчега на един от мониторите, така че трябва да прережем връзката.

— Това не е ли рисковано? Ако направим това, те със сигурност ще разберат, че има нещо нередно. Няма ли да е по-добре просто да се надяваме, че не гледат мониторите?

— Гледат ги, повярвай ми. Ако прережем предаването, ще имаме няколко допълнителни минути, преди да разберат, че проблемът не е технически. Един от тях ще слезе тук от първия етаж, за да пренастрои камерите. Тогава ще открие, че те са били изключени ръчно и че ковчегът го няма. След около четири минути и петдесет секунди този охранител ще задейства главната аларма.

— Главната аларма?

— В двореца има няколко различни аларми. Локалните аларми се активират единствено на определени места. Главната аларма активира всички сирени, както вътре в двореца, така и отвън. Всички врати и порти се заключват автоматично и външното осветление, включително червените и оранжевите примигващи светлини на главната ограда, се включва. Алармата отива право в полицията, която ще обгради двореца напълно до четири-пет минути след задействането й. Освен това полицаите ще блокират основните пътища, излизащи от Санто Доминго и ще спрат излитането на всички самолети от летището.

— С други думи имаме три минути да пренесем ковчега от мавзолея в микробуса и половин минута да пресечем с него парка и да излезем от двореца — казва Куратора. — От западната порта ли ще излезем?

— Да — кимва Беатрис. — Тази вечер Карлос е дежурен на западната порта.

Тя кимва още веднъж на Куратора, който отваря капака на алармата.

— Сирената ще вдигне ужасно много шум — казва той. — Готова ли си, Беатрис?

— Да.

Тя въвежда кода.

Куратора стои с пръст върху бутона, който ще изключи камерите.

Беатрис брои до пет.

— Сега!

1.

Алармата започва да пищи.

— Бързо! — изкрещява Беатрис. Тя отваря вратата и хуква след нас в мавзолея.

Писъците на сирената отскачат от стените, пода и сводестия таван. Въздухът вибрира, ушите ми бучат.

Трептящите пламъчета на свещите хвърлят смесица от сенки, светлини и цветове по белите мраморни колони.

— Давай, давай, давай!

Тичаме (препъваме се) по яркия червен под на мавзолея, изкачваме петте стъпала до плинта.

Тримата спираме пред мумията, изпълнени с благоговение, сякаш едновременно ни бе поразила една и съща мисъл.

Моисей… престолонаследникът Тутмос… принцът размирник…

Обвитото в лен тяло изглежда толкова крехко. Скръстените му ръце, почиващи върху хлътналия гръден кош… Да го местим, дори да го докосваме, би било едно истинско богохулство. Да нарушим хилядолетния му покой…

Беатрис затваря капака на ковчега. Двамата с Куратора го заключват.

— По-бързо! — крещи тя, опитваща се да надвика воя на алармата.

Грабваме златните дръжки, Беатрис и Куратора отпред, аз отзад. Вдигаме ковчега от саркофага.

Бях се притеснил, да не би да е твърде тежък за носене, но ковчегът е лек като перце.

2.

Придържайки ковчега колкото се може по-хоризонтално, тримата слизаме по стъпалата и пресичаме мавзолея. Шумът от стъпките ни е заглушен от алармата. Куратора държи вратата на задната стаичка отворена и след като минаваме през нея, той я затръшва.

Ушите ми звънтят. Честотата на алармата е избрана така, че да уврежда слуха и мозъка.

Слизаме по стълбите, водещи до металните врати. Беатрис и Куратора вдигат ковчега над главите си, а аз се навеждам така, че наклонът да не е твърде голям. Влача патерицата след себе си и тя подскача надолу по стълбите.

Очаквам всеки момент да се сблъскаме с охранител или дори по-лошо — с Естебан или Хасан.

На долния етаж алармата се превръща в далечен дразнител. Беатрис сканира ретината си и чака зелената светлина.

Нищо.

— Могат ли да ни заключат тук? — питам аз.

— Разбира се — отвръща Беатрис. — Цялата система се управлява от централата на охраната, която се намира на първия етаж.

— Винаги отнема известно време — казва Куратора.

Известно време…

След това зелената светлина се включва. Беатрис набира кода. Чуваме електронното жужене, след това вратата се отваря и ние хукваме навън.

Тичаме по коридора, балансирайки ковчега помежду си. Една от лампите на тавана примигва. Подметките на обувките ни шляпат по пода. Пулсът ми барабани в ухото ми.

Когато Куратора отваря вратата на гаража, аз очаквам да видя батальон охранители, готови да стрелят. Но гаражът е празен, с изключение на слабата миризма на дизелово гориво и моторно масло. От стената звъни старомодна аларма, точно като тези, които известяваха началото на междучасието в училище.

Пренасяме ковчега до микробуса „Кока-кола“. Беатрис отваря задната врата.

3.

Хасан седи на една от седалките в микробуса.

Лицето му е безизразно. Изглежда като управител на малък клон на банка в затънтено градче. Един от онези управители, които не ти дават парите, от които отчаяно се нуждаеш, защото не разполагаш с правилния формуляр, подпечатан от властите в двете държави.

Плешивата му глава блести, дори в сумрака на микробуса. Мустакът му е добре подстриган и лъскав. Носи бяла риза, синя вратовръзка и перфектно изгладен сив костюм.

Тримата с Куратора и Беатрис не помръдваме. Не издаваме звук. Зяпаме Хасан и го чакаме да направи нещо. Стискам златната дръжка на ковчега до болка.

Той не е въоръжен. Но е толкова огромен, че не изпитва нуждата да се притеснява от това. Свикнал е да получава това, което иска.

Има нещо в него, което го прави да изглежда като човек, който е напълно неуязвим.

Но не е.

4.

Отначало не разбирам откъде идва изстрелът.

Силен, остър пукот, който отеква между бетонните стени. Двамата с Беатрис подскачаме.

Хасан отваря устата си, лицето му се сгърчва. Червена роза разцъфва на бялата му риза.

От устата му се чува гъргорене. По ъгълчетата й се появява розова пяна.

Хасан пада по очи на пода на микробуса със силен, тъп трясък.

Куратора изважда ръката си от джоба.

Държи пистолета, който Беатрис му даде.

В сакото му дими малка дупка.

— Трябваше да го направя — казва той.

Внимателно поставяме ковчега на земята и се опитваме да издърпаме тялото на Хасан навън. Но той е твърде тежък. Тримата го дърпаме едновременно, но въпреки това не можем да го помръднем.

— Нямаме време за това — казва Беатрис.

Така че го оставяме там, където е.

— Нямах избор — казва Куратора. — Нали? — добавя той. — Не. Нямах никакъв избор.

— Нямаше никакъв избор — отвръщаме в един глас двамата с Беатрис.

Вдигаме ковчега в микробуса и го вкарваме в дървения сандък, след което го покриваме с елова вата.

Опитвам се да гледам навсякъде другаде, освен към Хасан. Но той е толкова огромен, че ми е трудно.

— Нямах избор — мърмори Куратора.

1.

Беатрис изскача навън, бързо заобикаля микробуса и сяда зад волана. Двамата с Куратора трябва да прескочим Хасан, за да достигнем двете седалки зад нея. Оцапвам коляното си с кръв.

Използвайки дистанционно управление, Беатрис отваря вратата на гаража и ускорява покрай редиците паркирани коли и бетонни колони. Едва сега си спомням, че забравих да взема другата си патерица. Нищо.

Гумите скърцат по пода на гаража. Беатрис завива и след това рязко натиска спирачката, за да се изкачи по стръмния, набразден изход. Излизаме в голям заден двор, след което поемаме по пътя през парка.

— Изоставаме от плана с половин минута — казва Куратора.

Беатрис ускорява. Чакъл и малки камъни се удрят в шасито на микробуса.

— Странно — казва Беатрис изведнъж.

— Какво? — пита Куратора.

— Ако Хасан е знаел какво правим, значи и Естебан знае. Но къде е той? Защо не ни спира?

Тази част от парка не е осветена. Беатрис кара колкото се може по-бързо. Тъмните дънери на дърветата се сливат, образувайки черна стена от двете страни на микробуса. Малко животинче, зайче или катерица, замръзва по средата на пътя, осветено от фаровете ни. В мига преди да го сгазим, то се хвърля в храстите.

Беатрис стиска волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите й са побелели.

Между дърветата виждаме светлините от паркинга, който се намира до къщичката на пазача на западната порта. Двамата с Куратора дръпваме завесата между предната и задната част на микробуса.

Беатрис натиска спирачката и спуска стъклото на прозореца си. Пазачът я пита нещо и се засмива. Долавям думите „Кока-кола“. Беатрис отговаря. Пазачът се смее. Говорят на испански, така че не разбирам какво си казват. Двойната порта издрънчава и се отваря. Беатрис казва нещо и се засмива.

— Si, si, si!47 — смее се пазачът.

— Bueno, Carlos — казва Беатрис. — Buenas noches.48

В този момент се включва главната аларма.

Името е подходящо. Оглушителният шум за момент ме кара да се зачудя дали не е избухнала Третата световна война. Алармата звучи като смесица от противовъздушна сирена и сирена за мъгла, само че усилена десетократно, така че да я чуват всички в Доминиканската република, Хаити, Пуерто Рико, Ямайка и югоизточна Куба.

Поглеждам през задния прозорец и виждам, че дворецът „Миерколес“ и паркът около него са осветени като хотелски комплекс в Дубай.

Портите спират да се движат. След това автоматично започват да се затварят.

Беатрис натиска педала на газта. Микробусът подскача и се заклещва между портите, които започват да стържат страните му.

Пазачът чука обезумял по задната врата.

— Спрете! Que pasa?49 Спрете!

Със силно стържене на метал микробусът се измъква от хватката на вратите.

2.

От двете страни на алеята, свързваща западната порта с широкото авеню, има ниска тухлена стена, покрита с мимоза, плъзнала чак до кованото желязо. Когато излизаме на главния път, Беатрис не поглежда нито наляво, нито надясно. Сив мерцедес набива спирачки и се поднася по асфалта. Шофьорът гневно натиска клаксона си.

Беатрис ускорява микробуса „Кока-кола“ до скорост от сто и двадесет километра в час.

— Хората сигурно си мислят, че бързаме за някой много жаден клиент — отбелязва Куратора.

За щастие по това време на нощта по пътя няма много коли. По средата на авенюто има засадени дървета. Червени и оранжеви светлини примигват от оградата на двореца „Миерколес“.

На следващото кръстовище завиваме надясно. Там ни чака идентичен червен микробус „Кока-кола“. А зад него — съчленен камион „Лексус“, форд „Транзит“ и два „Хамър“-а.

Беатрис набива спирачки. Другият микробус „Кока-кола“ завива по авенюто и продължава в посоката, в която се движехме ние. Беатрис отново подкарва микробуса и го качва в ремаркето на съчленения камион по алуминиева рампа. Портите на двореца „Миерколес“ са изтрили логото „Кока-кола“ от страните на микробуса. След като заключват вратата на камиона, Беатрис, аз и Куратора хукваме към лексуса. Камионът потегля в облак от черни дизелови изпарения. Ние тръгваме след него в лексуса, а зад нас се движат фордът и двата хамъра, натоварени с щурмоваците от Обществото. Десет минути по-късно излизаме заедно на главния път.

След около двеста метра ни настигат полицейските коли и колите на охраната на двореца „Миерколес“. Носят се към нас по авенюто като римски легион: черен форд „Екскържън“, два ландроувъра и осем полицейски коли със сирени и примигващи сини светлини. Оставяме ги да ни задминат. Точно тогава Беатрис получава обаждане. Няколко секунди слуша човека от другата страна на линията, след което затваря.

— Самолетът, който бях наела, е бил заграден с кордон от полицията.

— По дяволите — казвам аз.

— Нищо страшно — казва Беатрис и се усмихва. — Правят точно това, което искам.

Докато полицаите и главорезите на Естебан преследват другия микробус „Кока-кола“ и обграждат наетия от Беатрис самолет, нашият скромен конвой завива наляво, след което правим обратен завой и се насочваме към пристанището.

3.

Десет минути по-късно вече сме на пристанището, което се намира на един нос в устието на реката.

Шофьорът на микробуса „Кока-кола“ се обажда на шофьора на лексуса. Казва, че полицаите и охранителите от двореца „Миерколес“ всеки момент ще го настигнат. Вече били на няколко километра извън града.

— Няма да намерят нищо по-интересно от четиринадесет чувала със сладки картофи и две бъчви с ром — обяснява Беатрис. — А, и петнадесет каси с кола.

Профучаваме покрай бараки, складове, петролни танкери, кранове, паркинг за контейнери и хълмове от захарна тръстика, ситно начукани камъни и фин пясък, готови за износ.

— А, ето тук сме — казва Беатрис.

1.

Корабът „Disideria“ е закотвен за кея с толкова много котвени въжета, сякаш се е опитвал да се измъкне.

Той е черен, елегантен кораб. Мостикът сияе, а на светлината, идваща от фенерите на горната палуба, виждам призрачно бледите лица на няколко моряци.

Съчлененият камион спира до кораба, лексусът и фордът спират зад нас, а двата хамъра отново се стопяват в мрака, най-вероятно на път за най-близкия склад.

Слизаме от колата. Въздухът е изпълнен с далечния вой на сирени. Пристанището мирише на петрол, солена вода и чуждестранни подправки. Пеликан, който изглежда така, сякаш току-що е погълнал малко теле, стои на края на един вълнолом и ни гледа.

Беатрис дава на заден и излизаме от камиона. Докерите вече товарят кораба със стоки. Беатрис иска ние лично да пренесем двата сандъка с ковчега и ръкописите на борда, където те ще бъдат заключени в специалния контейнер в трюма.

Куратора отваря задната врата на микробуса. Изведнъж той се обръща. Аз също се обръщам, за да видя какво гледа.

2.

Три черни коли с изключени фарове карат по кея. Спират на няколко метра от нас. Вратите се отварят.

Излизат осем мъже. Разпознавам някои от тях от двореца „Миерколес“. Един помня от Исландия. Всичките са въоръжени.

Естебан Родригес слиза последен.

— Изненадваш ме, Беатрис — казва той.

С отегчен вид Естебан се обляга на отворената врата на колата.

Беатрис стои между Куратора и мен, втренчена в брат си.

— Впечатлен съм — продължава Естебан.

— Спести ми хвалбите си — изсъсква тя.

— Никога нямаше да предположа, че си толкова педантична. Наетият самолет, корабът, двата микробуса, планът ти да ни пратиш по грешна следа. И освен това успя да ме измамиш с помощта на фалшивия си чар и на лъжите си. Впечатляващо! Наистина впечатляващо!

— Винаги съм успявала да те измамя, Естебан. Винаги.

Той маха ръката си от вратата на колата и тръгва към нас. Усмивката му е пресилена.

— Винаги е имало нещо специално между нас, Беатрис.

— Само в твоите извратени фантазии.

— Беатрис!

Той й подава ръка. Тя прави крачка назад.

— Скъпа сестро, върни се в двореца с мен. Готов съм да ти простя всичко. Знаеш, че ще взема ковчега и ръкописа, независимо от всичко. И знаеш, че нямам избор по отношение на тях… — той кимва към Куратора и мен, — … но двамата с теб можем да се върнем вкъщи и да забравим всичко това.

Устата на Беатрис е непреклонна линия.

— Не съм неразумен — продължава Естебан. — Разбирам. Ти си жена. Понякога оставяш емоциите си и наивния ти идеализъм да замъглят твоята преценка. Прощавам ти, скъпа Беатрис. Сега, моля те, ела в двореца с мен.

— Още откакто бяхме деца, ти винаги си вярвал, че аз ти се възхищавам, че те обичам. Но истината е, че аз винаги съм те ненавиждала, Естебан.

— Беатрис…

— И знаеш много добре защо. Ти си извратен. Винаги си бил извратен. Само ти не осъзнаваш това.

По бузите й се стичат сълзи.

— Върни се вкъщи с мен, скъпа Беатрис. Вкъщи в двореца.

— Никога!

— Мястото ти е в двореца. С мен.

Няколко секунди Естебан се бори с нещо неизречено, което само за миг преминава като сянка през лицето му. После гласът му се втвърдява.

— Ако не дойдеш с мен доброволно, ще съм принуден да те накажа. Нима мислиш, че не знаех какво си наумила? Нима мислиш, че щях да ти позволя да отплаваш на този кораб? Не съм глупак. Знам как да държа очите и ушите си отворени. Както виждаш, зад мен има осем въоръжени мъже. Всички те са опитни войници. В двата хамъра разполагаш с шестима горили от Обществото, най-вероятно въоръжени с МР5. Вие тримата сигурно също имате по един пистолет. Нямате никакъв шанс. Приятелите ти ще бъдат неутрализирани за секунди. Но никой няма да докосне теб, Беатрис, знаеш това. Аз никога не бих те наранил.

Пеликанът на вълнолома ни обръща гръб, преглъща и прави няколко несигурни крачки към кораба.

— Предположих, че ще ме наблюдаваш — казва Беатрис.

— Познаваш ме толкова добре, сладка моя.

— Така че изготвих резервен план.

Естебан накланя главата си на една страна.

— План, който нямаше откъде да знаеш. Който никога нямаше да разкриеш.

Виждам изненада в очите му.

Пеликанът се опитва да реши дали да отлети или не.

Командосите сякаш изникват от нищото. Десетима са се крили на кораба. Още десетима върху контейнерите. Четирима или петима на покрива на най-близкия склад. Въоръжени са до зъби, с всичко, от узита до автомати и пушки.

Естебан се засмива нервно.

— Добре, Беатрис, много добре.

Пеликанът разгъва крилете си и се хвърля от вълнолома. Приземява се във водата с плясък.

Естебан гледа сестра си с изражение, което е трудно за разчитане.

Бавно, сякаш е под вода, той слага ръка на устните си и изпраща въздушна целувка на Беатрис.

3.

Всичко се случва изключително бързо.

Естебан светкавично бърка във вътрешния си джоб. Мъжете му веднага вдигат автоматите си.

Но командосите са по-бързи.

Изстрели огласят пристанището: десет или двадесет оглушителни пукота.

Естебан се олюлява известно време, преди да падне и да се свие като зародиш в локва от собствената си кръв.

Тялото му се сгърчва няколко пъти, след което замръзва неподвижно.

Беатрис се тресе от ридания.

Главорезите на Естебан също лежат мъртви. Нито един от тях не бе имал време да стреля.

— Аз също не съм глупачка, Естебан — казва Беатрис горчиво.

— Беатрис… — прошепвам аз.

— Шшшт, не сега.

Един от униформените командоси се приближава.

— Извинете ме, госпожо — казва той. — Всичко е по план, нали?

— Да, направете това, което обсъдихме.

— Обсъдихме? — питам аз.

— Да се махаме оттук.

— Но…

Беатрис взима ръката ми.

— Не ти трябва да знаеш повече, Бьорн.

— Искам да знам повече. Това винаги е бил моят проблем.

Тя се засмива.

— Сега какво, Беатрис?

— Качваме се на кораба и отплаваме.

— Ами всичко това?

— Труповете, с изключение на Естебан, ще бъдат погребани в едно запустяло гробище на двадесет километра северно от града. Това никога не се е случвало.

— А Естебан?

— Имаме семеен мавзолей, разбира се. В двореца.

— Но полицията…

— Уредила съм всичко с полицията.

— Как?

— През нощта дворецът „Миерколес“ бе нападнат от въоръжени крадци, терористи или нещо такова. Моят смел брат се опита да ги спре. Аз успях да избягам. — Беатрис поглежда за последен път към тялото на брат си. — Сбогом, Естебан — казва тя с леден глас.

Докато товарят труповете на хамърите, ние пренасяме сандъците с ковчега и ръкописа на борда. Докерите започват да разтоварват куфарите и саковете на Беатрис от форда, сякаш нищо не се бе случило.

Всички вършат работата си бързо и професионално.

Някой ме хваща под ръка и ми помага да се кача на кораба.

Вдигат котвата и Desideria се обръща към морето.

4.

Половин час по-късно се качвам на палубата и се облягам на перилата. Корабът се насочва на югоизток. Моторът бръмчи ритмично и кара целия трюм да вибрира.

Поглеждам към Санто Доминго за последен път. Виждам хилядите светещи прозорци, примигващите неонови светлини и дългите опашки от фарове на коли, оцветяващи улиците и булевардите в червено.

Хвърлям другата патерица през борда. Цопва във водата като заблудена стрела.

Врата се отваря, след това затваря.

Няколко секунди тишина.

— Ето къде си бил — казва Беатрис толкова тихо, че едва я чувам. След това спуска ръкавите върху голите си ръце и се обляга на рамото ми. Гласът й звучи така, сякаш плаче. Слагам ръката си около талията й. Корабът гази вълните. Водни пръски мокрят лицето ми. Морският въздух е тежък и солен. След дните, прекарани в смрадта на килията, морето ми дава надежда. Дълго време стоим неподвижно, един до друг, без да продумваме. Гледаме как градът бавно чезне в далечината, докато накрая нощта и морето напълно го поглъщат.