Пазителите на Завета

1.

Зора.

Ручейче светлина се процежда през завесите на апартамента на Луиджи.

Болката е тъпа и безконечна.

Поглеждам ръката си с премрежен поглед. Тя трепери.

Двамата араби дремят. Единият седи на стол до мен, другият лежи на дивана.

Цяла нощ говореха по телефона. На арабски по мобилните си телефони и на английски по стационарния телефон.

Арабинът на дивана започва да хърка.

Аз се унасям в сън или припадам. Трудно ми е да определя кое от двете.

2.

Експлозията е толкова мощна, че преобръща дивана.

Вълна от стъкълца облива апартамента. Диванът ме предпазва. Чувствам крака си така, сякаш някой го е извил и завързал на възел.

Полицаите нахлуват в апартамента през счупения прозорец. Трябва да са използвали стълби или въжета. Не мога да ги видя от мястото, където лежа зад дивана. Но чувам дълбоките им гласове, които крещят:

— Polizia23!

След това прогърмяват серия от изстрели.

Не помръдвам.

Един от арабите изкрещява нещо. Не знам какво. Но по гласа му познавам, че се предава. Полицаите се хвърлят към него. Пистолетът и главата му се удрят в пода. Полицаите крещят заповеди на италиански.

В този момент трима полицаи в командоски униформи поглеждат над ръба на преобърнатия диван. Носят каски, маски, бронебойни якета и държат автомати с монтирани върху тях фенери.

— Ostaggio!24 — изкрещява един от тях.

— Via liberate!25 — изкрещява друг.

Един от тях коленичи на земята до мен.

— Dottore!26 — изревава той. — Immediatamente!27

Вратата на долния етаж е разтърсена от втора експлозия. Свалят решетките. Чувам стъпки по спираловидното стълбище. Апартаментът на Луиджи се изпълва с хора. Няколко полицаи. Санитари в червени якета. Двама доктори.

Докторите разговарят с мен на английски. Къде боли? Какво са ми направили? Как се казвам? Къде съм роден? След като отговарям на всичките им въпроси, те ми правят инжекция с болкоуспокояващо и с някаква интравенозна течност.

Ноктите на болката започват да се отдръпват. Лекарствата ме обвиват в еуфорично чувство на блаженство. В главата ми кънти „Je crois entendre encore“ на Бизе.

След като намират счупването и ме качват на носилката, аз виждам двамата араби.

Единият е с гръб към мен и ръцете му са в белезници.

Другият лежи мъртъв в локва от кръв.

Затрудняват се при свалянето на носилката по спираловидното стълбище. Успяват да я вдигнат над перилата. След като най-накрая стигаме приземния етаж, те пускат колелата на носилката да паднат и ме избутват през вратата на антикварния магазин и надолу по уличката, на края на която чакат всички полицейски коли и линейката. Ято гълъби отлита шумно към небето. Усещам студен вятър по лицето си. Някъде наблизо започва да бие църковна камбана.

3.

Прекарвам следващите двадесет и четири часа в болница, възстановявайки се от преживяното в приятен, упоен ступор. Докторите са сложили гипс на крака ми. За щастие, счупването не е толкова сериозно, колкото ме бе накарала да си помисля болката.

В коридора пред стаята ми стоят двама въоръжени полицаи.

Ято скучни младоци от полицията се изреждат до леглото ми да ме разпитват. Всичките изглеждат напълно еднакво. Имената им са еднакви. Задават едни и същи въпроси. Изглежда всеки един отдел на полицията и разузнаването е изпратил свой собствен детектив инспектор, който идва при мен оборудван с преводач, камера и забележителна липса на разбиране как нещо толкова скучно като стари пергаменти и документи може да накара някого да убива.

Казвам им всичко, което знам.

4.

На следващия ден идва да ме посети професор Лайлуърт. Изглежда като някой богат чичо, пристигнал в Италия от имението си в английската провинция, облечен в безупречните си палто и шапка.

Отнема ми два часа да му разкажа всичко, което се случи, след като Обществото ме изпрати в института „Шимър“. Когато споменавам колекцията „Левински“, лицето му засиява. Казва ми, че току-що е наел една прекрасна дама, която ще може да ми помогне. Лора Кошерханс е историк и учен с докторат от Йейл. Преди да бъде изкушена от офертата на Обществото да стане главен изследовател на ръкописи в централата на Обществото в Лондон, тя е била най-способният детектив по ръкописите в Библиотеката на конгреса във Вашингтон.

След като професор Лайлуърт си тръгва, аз се унасям. Спя около два часа. Събужда ме звъненето на мобилния телефон, който ми остави професорът.

Гласът на Лора Кошерханс звучи малко носов по телефона, по един типично американски начин, но в него има нещо нежно и очарователно.

— Разбира се, че ще намерим колекцията „Левински“ — казва тя след първите няколко реплики, които си разменяме.

— Но как можете да сте толкова сигурна?

— Проблемът на хората, които никога не намират това, което търсят, е, че не търсят достатъчно упорито.

Жена по моя вкус.

Лора ми казва, че много от съкровищата, скрити в частни колекции из целия свят, са неизвестни на учените и следователно съществуват много неизвестни и непознати ръкописи с огромна културна и историческа стойност.

— Как ще търсите колекция, която е изчезнала?

— Предполагам по същия начин, по който вие търсите неща. С интелект и въображение. И ако е необходимо, с подкупи — добавя тя, смеейки се.

Смехът й е прекрасен.

— Откъде ще започнете?

— Дрезден. А след това държавните архиви в Берлин.

Оставам в леглото още няколко дни, докато кракът ми почива.

Изписват ме с две патерици, за които си плащам, и с крак, опакован в гипс.

1.

Кълба мъгла настъпват от морето и се търкалят по назъбената земя. Трудно ми е да си представя, че някъде високо над нас грее слънце.

През въртящата се мъгла зървам квадратна каменна кула, издигаща се от развалините на абатството като гневен пръст.

Аз съм се подпрял на патериците си пред временните казарми, построени между абатството и вълнолома. Няколко седмици изминаха откакто се върнах от Италия. Счупеният ми крак е почти зараснал, а временното ми отстраняване от работа е отменено. Разследващата комисия заключи, с доста резерви и под значителен политически натиск, че моето провинение (разкопаването на гробницата в абатството „Лис“) няма да ми струва работата.

Вече две седмици работим ден и нощ върху подготовката на разкопките. Излъгахме жителите на Селя и местните строителни работници, които построиха казармите, че възстановяваме развалините на църквата „Св. Албан“.

Норвежки, шведски, датски, английски, френски, италиански и немски археолози, историци и геолози щъкат между палатките и разговарят оживено. Проектът е финансиран от Обществото и от Министерството на културата и църковните дела. По него работят близо сто експерти.

Няма ни вест, ни кост от Хасан и хората на шейха. Но, разбира се, това не означава, че не ни наблюдават. Казват, че дори движението на крилата на пеперуда може да причини ураган. И съобразно този очарователен постулат от теорията на хаоса, веднага щом научихме, благодарение на фрагмента, който Луиджи изгори, преди да го убият, че съществуват две дървени статуи, всички парчета от пъзела си дойдоха на мястото.

Ойвинд успя да намери Дидимус, близнака на свети Лаврентий, след щателно претърсване на архиви, регистри и лъскави албуми със снимки. Статуята ни бе чакала търпеливо в дървената църква в Боргунд цели 725 години. Оказа се, че статуята на Дидимус е била дарена на жителите на Боргунд от техните братя християни от Рингебу през 1280 г.

В статуята имаше процеп, застопорен с осем дървени клина под туниката и ръкавите му. В кухината вътре намерихме ковчеже, покрито с руни:

В ковчежето намерихме кодиран документ, който Ойвинд и Терйе разшифроваха с помощта на руническото колело.

Пещерата Св. Сунива.

Не пещерата Долстейн, както си мислехме.

Погребалната камера се намира в пещерата Св. Сунива на остров Селя, в графство Сон и Фиордан — епархия на Гулатинг до 1170 г.

Чувам птици, които кряскат в мъглата. Поне се надявам, че това са птици. Около мен кипи активност. Уоки-токитата бръмчат и бипкат. Десетина полицаи патрулират острова. Присъствието им ни вдъхва сигурност, в случай, че Хасан се крие зад някоя скала. След убийството на свещеника в Рингебу и събитията в Рим, случаят придоби първостепенно значение за полицията. Норвежките, исландските и италианските полицейски органи работят заедно и си сътрудничат чрез Интерпол. Ранхилд ръководи разследването от норвежка страна.

Абатството е разположено на пълния произвол на стихиите в едно обширно поле под сянката на стръмен планински склон. Някога е приличало на средновековен замък, с дебели стени и висока кула. Бенедиктинското абатство е било построено през дванадесети век, но дори преди това тук е имало малък, дървен женски манастир. Развалините на църквата са се вкопчили в планинската гръд като гнездо на орли, издигнати на петдесет метра от земята. Точно над тях е входът към пещерата, която някога е служела за параклис на Св. Михаил.

Пещерата Св. Сунива…

Св. Сунива била ирландска принцеса, която избягала от ухажор езичник към края на десети век. Той искал да завладее страната, тялото и живота й. Заедно с дузина богобоязливи мъже, жени и деца, Сунива отплавала с три лодки без рулове, платна или гребла. Морските течения и ветровете ги отвели в Селя, където се подслонили в пещерите. Езическите идолопоклонници, живеещи на сушата, гледали на новопристигналите с подозрение. Ярлът28 Хакон изпратил въоръжени мъже на острова, защото вярвал, че там живеели воини. Сунива и нейните спътници избягали, скрили се в пещерата и се молили на Бог за спасение. Според легендата, вместо да спре атакуващите воини, Бог погребал Сунива под скално срутване. Така става понякога. През следващите десетилетия фермери и моряци често виждали странни светлини от пещерата. Когато крал Олав Тригвасон и епископ Сигурд отишли на острова на чудесата, те намерили тялото на Сунива непокътнато в пещерата й, заедно с други благоуханни кости, черепи и скелети. Няколко години по-късно крал Олав Харалдсон също посетил остров Селя, когато се върнал в Норвегия, за да покръсти своята родина.

Пещерата Св. Сунива…

Възможно ли е легендата за Св. Сунива да е била измислена, с цел да се прикрие това, че на дъното на пещерата има гробница?

2.

Мъглата се вдига около обяд.

Седя в една от палатките и изучавам последните снимки от разкопките. Пещерата е пострадала от срутвания и свличания. Изнесохме няколко тона камъни от пространството зад каменния олтар, разкривайки вертикална стена, направена от грубо издялани скали и хоросан. По средата на стената има врата с арка, запълнена с по-малки камъни.

Утре точно в единадесет часа започваме операцията по разбиването на запечатания вход.

Чувам приближаващи стъпки и оставям снимките на масата. Тя застава на прага, а светлината струи зад гърба й и я прави да изглежда като богиня, слязла при смъртните на земята с обещание за вечен живот в рая.

Но е само Астрид, която ми носи сандвич с домат и краставица.

— Развълнуван ли си? — пита ме.

Астрид е професор и един от водещите експерти по манастирски развалини в Норвегия.

Чувствам топъл гъдел отвътре.

3.

Алармата започва да врещи.

Изведнъж се оказвам напълно разбуден и изправен в леглото. Останките от странен сън изтичат от мозъка ми като пясък през пръсти. Известно време опипвам за очилата си, преди да светна лампата. Минава два и половина сутринта.

Отвън чувам викове и лай на кучета.

Обличам се бързо, грабвам патериците и излизам в нощта. Всички светлини са се включили автоматично при задействането на алармата. Всичко наоколо е потопено в гъста мъгла и ярка светлина. Въздухът е студен и влажен. Чувам вълните, разбиващи се в брега.

Докуцуквам до работната палатка. Там вече са се събрали няколко човека и разговарят разпалено с двама охранители, които разказват как намерили трети охранител да лежи в безсъзнание на стръмните, тесни каменни стъпала, водещи към пещерата.

Някой най-накрая успява да изключи алармата.

В същия момент чуваме рев на моторна лодка.

През следващия час успяваме да сглобим какво се бе случило, но това не прави нещата по-ясни.

Някой е нахлул с взлом в пещерата. Пневматичните чукове, които са оставили след себе си, доказват, че са искали да разбият вратата. Искали са да влязат в погребалната камера, скрита зад нея.

Охранителят, който изтичал да види какво става, бил нокаутиран.

Той се свестява, объркан, докато го пренасяме до казармите, където почистваме и превързваме раната на челото му. Охранителят смътно си спомня как някой го удря. Но не е видял лицето му.

На следващата сутрин откриваме, че липсват трима наши колеги.

Майкъл Рен-Лей от Департамента по археология на университета Оксфорд, Пол-Анри де Шенонко от Института по папирусология на Сорбоната и Паоло Байгенти от Римския университет са изчезнали.

Не познавам нито един от тримата особено добре. Работата, която са вършели, не е изисквала от тях да влизат в пещерата. Особено посред нощ. С пневматични чукове. Но тримата по някакъв начин бяха успели да се инфилтрират в разкопките.

Не се съмнявам, че работят за шейха.

Според местната полиция лодката, която са използвали, за да избягат, е изоставена в Селя. А от колата под наем няма следа.

Когато проверяваме в университетите, се оказва, че и тримата са назначени съвсем наскоро. А работата им е била финансирана от една и съща фондация в Абу Даби, Обединени арабски емирства.

4.

В единадесет часа започваме да разбиваме стената.

Пещерата е влажна и студена. Зъзнещи от студ и треперещи от очакване, ние се нареждаме в полукръг около мускулестите работници, които рушат стената. Отвън, под постоянния ръмеж, чакат ято журналисти и един новинарски телевизионен екип.

Стената е дебела и твърда и не ни съдейства. Но най-накрая един от камъните започва да се клати, след това още един. По-малките камъни къртим с лост, правейки отвора още по-голям. Някой насочва фенера си в мрака от другата страна.

Спомням си как, когато бях малък, разкъсвах опаковъчната хартия на коледните си подаръци с малките си, бели пръсти, докато тялото ми се тресеше от вълнение при мисълта, че именно този подарък ще бъде по-добър и по-изненадващ, отколкото всички останали, които бях получил.

Когато пропълзявам в дупката и вдигам фенера над главата си, аз най-накрая получавам своя подарък.

Астрид ми подава патериците през отвора. Тихо е. Изправям се и изтупвам праха от коленете си. Останал без дъх, поглеждам надолу — намирам се на върха на стълбище.

Нищо, абсолютно нищо не ни бе подготвило за това, което ни чакаше отвъд стената.

1.

В полумрака добивам известна представа за размера на гробницата. Две редици колони от гранит хвърлят сенки върху стените. Брада от мъх и корени се подава от цепнатина в скалата. Лек полъх изправя косъмчетата по ръката ми.

Вековете мрак отстъпват пред лъчите на фенерите в ръцете на хората, които пропълзяват през дупката след мен.

Камерата е пълна с египетски съкровища.

Под пластовете мръсотия, прах и паяжини лежат прекрасни антики. Ковчежета, урни, сандъци. Злато, сребро и скъпоценни камъни. Свещници. Чинии. Лампи. Стенописи. Орнаменти. Скиптри. Бижута. Диаманти. Рубини. Сапфири. Изумруди.

Статуи на египетски богове и фараони стоят в редица на пода в една от страничните стаички, сякаш чакат търпеливо някой да се поклони пред тях. Разпознавам повечето. Анубис. Тутмос. Аменхотеп. Рамзес. Хор. Акхенатен. Тот.

В екстаз съм. Сълзите напират.

Някой ме потупва по рамото. Прехапвам устната си, опирайки ръка на колоната до стълбите. Гладката повърхност е леденостудена. Толкова съм превъзбуден, че дълго време стоя неподвижно, облегнат на патериците, взрян в нищото.

Астрид пропълзява през отвора в стената зад мен.

— Господи боже! — възкликва.

Точно като мен, тя дълго стои напълно неподвижно, зяпнала с отворена уста съкровищата, лежащи в слабо осветената камера.

Около хиляда години тази погребална камера бе останала скрита зад тонове гранит, зад стената, която бе толкова дебела, сякаш бе част от самата планина.

2.

Бавно и внимателно аз оставям патериците на пода и слизам надолу по стълбите. Другите ме следват със своите фенери, лампи и възклицания.

Два плинта са издълбани в скалата по средата на петоъгълната стая.

Един от тях е празен.

Върху другия лежи мощехранителницата на Олав — ковчегът на свети Олав.

Без да продумам, аз се обръщам и поглеждам Астрид в очите. Устните й треперят.

Приближавам се до мощехранителницата с благоговение. Мисля си за всичките кодове, уловки и диверсии, благодарение на които ковчегът бе останал недокоснат от човешка ръка повече от хиляда години. Спирам. Прехвърлям лявата си патерица в дясната ръка и внимателно избърсвам дебелия слой прах.

Повдигаме външния ковчег, който е без дъно и служи като черупка на същинския, сребърен ковчег.

Сребърните дръжки на дървения ковчег са почернели от времето под пластовете прах. Сребърният ковчег е украсен със злато и скъпоценни камъни.

Формата на ковчега е точно такава, каквато я помня от рисунките по учебниците по история. Той е дълъг два метра и е висок и широк около метър. Капакът има формата на покрив; фронтоните са издължени и наподобяват драконови глави.

Дълго време стоя неподвижно и се възхищавам на мощехранителницата на Олав.

Когато почистят и реставрират ковчега, той ще бъде известен по целия свят. Негови снимки ще се появят по всички телевизии, от САЩ до Австралия, от Япония до Буркина Фасо. Ще краси заглавните страници на „Нюзуик“ и „Ел Паис“. Откриването на мощехранителницата, съдържаща останките на викингския крал светец, ще се превърне в археологическа сензация.

Още и още колеги се трупат зад нас. Всички говорят шепнешком, сякаш са в църква.

— Кивотът на завета! — възкликва някой.

— Не е! — излайвам аз. — Това е мощехранителницата на Олав!

Някой избухва в развълнуван смях.

Очите ми се преместват от мощехранителницата на празния каменен плинт до нея.

Плинтът на мумията? Но къде е ковчегът?

Докуцуквам до една от страничните стаи. Тук върху един плинт лежат два по-малки ковчега.

Името Bardr е издълбано в капака на единия ковчег. На другия е издълбано Asim.

Асим…

Правя крачка назад, поразен.

Асим египтянина… Великият жрец на култа на Амон Ра. Значи всичко е истина. Препратките на Снори. Теориите на Стюарт. Нашите налудничави догадки. Всичко, което подозирахме, но не знаехме със сигурност.

Всичко е вярно.

След няколко минути, прекарани в съзерцаване, ние вдигаме каменните капаци на ковчезите. Във всеки един от тях лежи скелет, обвит в дрипа от изгнил лен. Някой се бе опитал да балсамира и мумифицира двата трупа.

В страничната стая има още урни и гърнета, пълни със злато и скъпоценни камъни.

3.

Лампите обливат погребалната камера с мощна, студена бяла светлина.

Едва сега виждам, че стените и таванът са украсени. Под пластовете прах различавам надписи, изписани с йероглифи, руни и латински букви. Виждам избелели стенописи, изобразяващи египетски, християнски и старонорвежки богове, фигури и символи — една божествена смесица от митология, астрология и религия. Исус, разпнат на кръст с формата на анкх, вперил взор във всемогъщия Один. Мидгардският дракон29, обвил земята, върху която е нарисуван гигантски пентаграм. Амон Ра, седнал на трон пред портите на подземното царство, където Сатаната се извисява в цялото си могъщество. Игдразил30, световното дърво, хвърлящо сянката си върху пирамидата на Хеопс. Моисей, разделящ бурното море с помощта на меча Мимунг31. Фантастичните декорации представляват една приказно странна манджа от старонорвежки вярвания, християнство, юдейство и египетска митология, овкусени с щипка астрология.

Успявам да разчета някои от текстовете. В тях става дума за спящ бог, за Моисей и за свети Олав, за езика на звездите и за едно пътешествие до края на света.

4.

Повече от седмица работя в погребалната камера, всеки ден от пукването на зората до късно вечер.

Правим снимки, снимаме филми, скицираме стенописите. Измерваме пещерата. Скицираме я от различни ъгли. Каталогизираме и описваме всеки предмет, всяко гърне, всеки камък.

Посвещавам се на тази археологическа работа с удоволствие и плам, опитвайки се да забравя, че на света съществуват мъже с имената Хасан и шейх Ибраим ал Джамил Ибн Закий Ибн Абдулазис ал Филастини. Полицаи и охранители от частна фирма патрулират острова и пещерата двадесет и четири часа в денонощието.

Учени, журналисти и тв екипи от целия свят посещават гробницата. Всеки следобед позволяваме на малка група любопитни да влязат и да разгледат погребалната камера. Понеже имам навика да прекарвам дъждовни неделни следобеди в компанията на „Нешънъл Джиографик“, аз съм особено услужлив, когато се появява екип от тази американска телевизия. Ще правят шестдесетминутен документален филм за находката. CNN излъчва на живо от входа на пещерата. Италианският канал Rai е запланувал предаване със заглавието „Гробницата в пещерата“, а утре очакваме репортери от телевизия Ал Джазира.

Късно една вечер ми се обажда Ранхилд. Току-що получила доклад, че един от хората на Хасан бил арестуван по време на влизане с взлом в къщата на Тран. Главорезът бил наел къща в Рейкявик от саудитска агенция по недвижими имоти в Париж. Изпратили трима адвокати от Лондон, за да помагат на най-престижната исландска адвокатска кантора.

Опитвам се да позвъня на Тран, но никой не вдига.

5.

Пренасяме мощехранителницата на Олав от Селя до Берген с хеликоптер. Микробусът, превозващ реликвата от летище „Флесланд“ до лабораторията на университета Берген, е придружен от полицейски ескорт.

Отнема ни два дни да разглобим ковчега.

Под външната обшивка лежи украсеният със скъпоценни камъни сребърен ковчег, който синът на Олав, Магнус Олавсон, изработил за баща си. Капакът и страничните панели са инкрустирани със злато. Някои от релефите са с религиозни теми. Целият ковчег е обсипан с бижута и полирани кристали.

Изключително бавно и внимателно ние разхлабваме пантите, които придържат капака с формата на покрив върху сребърния ковчег. Четирима мъже внимателно повдигат капака. Четирите стени на ковчега също се държат на панти.

Вътре е оригиналният дървен ковчег.

Дървото е покрито с плат, който отдавна се е разложил, докато самото то все още е солидно и твърдо. Капакът на дървения ковчег е бил закован с шестдесет и шест пирона от мед.

Изваждаме ги един по един и вдигаме капака.

Тялото на свети Олав е било мумифицирано.

Мумията е частично покрита с бродиран плат. Той почива с ръце, скръстени на гърдите. В тях кралят държи златен скиптър. В единия край скиптърът е оформен като анкх, а в другия — като руническия символ на Тир. По средата на скиптъра е закована напречна летва.

Анкх, руна на Тир и кръст.

Няколко минути стоим в мълчание и гледаме останките на краля светец. Отвън вятърът се е усилил и листата на дърветата шумолят силно при всеки повей.

1.

Някой чука на вратата на кабинета ми.

Отново съм в Осло. Прекарах няколко дни в четене на доклади, изготвени от различните агенции и департаменти, работещи върху разкопките и изследването на останките.

Хвърлям раздразнен поглед към вратата, но не ставам от стола с надеждата, че този, който чука, ще помисли, че няма никого и ще си тръгне.

Пазителите са преместили египетската мумия от пещерата в Селя, страхувайки се, че ватиканските пратеници ще я намерят. След това пазителите временно скрили мумията в неизвестна дървена църква, а после я пренесли в Исландия. Там мумията била пазена от Снори, а след него от Тордур Пелтека. Но не знаем кой е поел отговорността за съхранението й, след като Тордур е бил привикан при краля на Норвегия. Защо ковчегът е бил преместен? И къде са го преместили? И защо са оставили в пещерата съкровището и мощехранителницата на Олав?

Второ почукване по вратата. Този път по-силно.

През последните няколко дни бях успял да превърна параноята си от преследване в уверено безразличие. Бях спечелил. Шейхът бе изгубил. Легионът убийци, шпиони и скрити преследвачи се бяха върнали вкъщи, начело с Хасан, разочаровани и с подвити опашки. Победени от норвежки доцент по археология. Вече няколко дни се наслаждавах на тази мисъл с безсрамно самодоволство.

— Бьорн?

Вратата се отваря.

— Аз съм.

Тран.

Прегръщам го с малко повече ентусиазъм, отколкото един доктор по философия би очаквал от един доцент.

— Опитвах се да ти се обяда — казва ми той.

— Извинявай. Изключих мобилния си телефон. Звънеше непрестанно. Какво правиш тук?

— Нося ти нещо, което може би ще ти е от полза. След това отивам в Селя, за да видя тази пещера със собствените си очи. На човек веднъж в живота му се отдава възможност да преживее нещо подобно.

Стиска голяма папка под мишницата си.

— Превод на библейския ръкопис?

Клати глава.

— Още работят върху него. Много объркващ е. Части от текста съвпадат с по-ранни версии на Библията, а други части са съвсем различни. Преводачите не са отхвърлили възможността ръкописът да е нещо като „пиратска“ версия — някой глупав монах да е добавял собствени текстове в съществуващ библейски текст.

Той отваря папката и вади уголемени снимки на ръкопис.

— Най-интересните страници снимах в реален мащаб. Страхотно качество! Вижда се дори различната плътност на мастилото при различните символи.

— Какво е това?

— Книгата „Флати“, известна също като Codex Flatoiensis. Най-дългият, най-красивият и може би най-важният исландски ръкопис. Двеста и петдесет страници, цветен, илюстриран, изписан върху най-фин велен. Текстът е бил започнат през 1387 г. от…

— Тран, защо си донесъл копие?

— Защото Codex Flatoiensis съдържа повече информация от останалите ръкописи. Тук ще откриеш повечето кралски саги, като например сагата за Олав Тригвасон и сагата за свети Олав, но също така и друга историческа информация. Освен това Codex Flatoiensis съдържа няколко версии на сагата за свети Олав. Преди историците вярваха, че версията на Снори е била най-точната, но сега разчитаме повече на Codex Flatoiensis. А аз исках да ти покажа ето това…

Тран разлиства книгата.

— Тук. Grcenlendinga Saga. Сагата на гренландците.

Той сочи ръкописа. В полето са изписани три красиви цветни символа: анкх, руна на Тир и кръст.

— Текстът в полето никога не е бил включван в някой от преписите или преводите на Codex Flatoiensis, направени по-късно. Това се отнася за повечето ръкописи. Когато изследваш оригинала, винаги намираш поне един текст, който е бил забравен или пропуснат при всички следващи преводи или преписи.

— Какво се казва в него?

— Не много. Очевидно не са искали всеки да може да го прочете и разбере. Накратко, в текста се казва, че през 1350 г. пазителите са преместили съкровището на сигурно място в Гренландия.

Не казвам нищо. „Съкровището“ сигурно означава мумията и свитъците.

Нима в Гренландия има още една погребална камера?

— В края на десети век Гренландия била колонизирана от Ерик Червения, който бил в изгнание, защото имало заповеди за арестуването му както в Норвегия, така и в Исландия. Колонията просъществувала няколкостотин години в крехка хармония с местните ескимоси, но постепенно техните отношения се влошили. Последният норвежки търговски кораб отплавал от Гренландия през 1368 г. и последният християнски свещеник умрял там десет години по-късно. Според сагата, норвежката колония изчезнала през първата половина на петнадесети век. Някои вярват, че тези, които останали, били пленени от пирати и продадени като роби. Други смятат, че отплавали към Канарските острови, където основали племе от високи, русокоси и синеоки хора. Съществува теория, че те се върнали в Исландия и Норвегия, но според други просто измрели. Има и хора, които мислят, че отплавали на запад към Винланд…

— Това би обяснило всички препратки към Гренландия, на които попаднахме досега — казвам аз.

— Тук има препратка към Черната смърт. През 1350 г. исландците били ужасени от чумата, която опустошила Норвегия и Европа. Черната смърт така и не стигнала до Исландия, но можеш да си представиш каква паника е предизвикала.

— Значи страх от чумата е накарал пазителите да избягат в Гренландия.

— Така изглежда.

— И остатъкът от съкровището все още е там?

— О, не!

Тран изважда няколко стари снимки.

— Това е страница от исландската книга „Skaholtsbok“ от петнадесети век. Тук в полето е добавен текст, според който съкровището е било пазено от норвежките заселници в Гренландия в продължение на сто години, или с други думи до 1450 г., когато повечето заселници били заклани. Археологически находки, намерени на мястото на клането, като например скелети и оръжия, ни карат да заключим, че нападателите били южноевропейци. Може би са били наемници на Ватикана. Но виж това…

Той посочва един абзац.

— Тук пише, че една група заселници избягали и отплавали за страната отвъд хоризонта, което е интересен израз. Той се появява в няколко други текста от същия период. В тях е използван като описание на Винланд, новата странна земя на запад.

— През 1450 г.?

— Петдесет години преди Колумб случайно да попадне на Карибските острови.

— Във Ватикана намерих текст за сражение в Гренландия през 1450 г. Доколкото си спомням, в него се казваше, че някои от варварите успели да избягат — това може би са били норвежки и исландски пазители. И петдесет години по-късно братът на Христофор Колумб получил писмо от неизвестни хора на остров Еспаньола, което трябвало да върне в Европа. Пазителите.

— Имаш ли писмото?

— Търсим го.

— През този период водите около Норвегия, Шотландия, Исландия и Гренландия били посетени от няколко южноевропейски експедиции. Освен това хората на папата познавали тези води много добре след експедициите през шестдесетте години на четиринадесети век. Самият Христофор Колумб е идвал в тази част на света, но това било около сто години по-късно и той бил обикновен моряк. Може би тук му е дошла идеята да отплава за страната на запад.

— Значи мумията е била пренесена от Исландия до Гренландия, а сто години по-късно е била пренесена от Гренландия до норвежка колония във Винланд.

— Така изглежда, да.

2.

В два следобед имам час при докторката, за да ми свалят гипса. Без него чувствам крака си лек като перце. Но ме е страх някой да не го удари и счупи пак. Страхувам се от болката. Докторката ми казва, че съм женчо. Не знам дали се шегува или говори сериозно.

Този следобед ми се обажда Лора, изследователката от Обществото, издирваща изгубената колекция на Максимилиан фон Левински. По гласа й познавам колко е развълнувана.

— Обаждам се от Берлин. От националния архив!

— Какво сте открили?

— Мисля, че най-накрая успях да проследя колекцията!

— Уау! В Берлин?

— Не, не. Но тук открих следата. Вече бях в Бон, Щутгарт, Париж, Варшава…

— Разкажете ми всичко!

— Любовта на Максимилиан фон Левински към колекцията му трябва да е била много голяма, защото той се е страхувал да поема каквито и да било рискове с нея. Бил е висш офицер във Вермахта и несъмнено е знаел, че идва война. Така че се замислих — ако аз бях Максимилиан фон Левински, какво щях да направя? Какво щеше да направиш ти, Бьорн?

— Щях да се опитам да намеря сигурно скривалище за колекцията.

— И къде, според теб, е било най-сигурното скривалище през тридесетте години?

— Ами… в страна, която според Левински е нямало да бъде замесена във войната?

— И това означава…

— Има много такива страни…

— Но в този контекст една от тях ми се струва много по-вероятна, отколкото останалите.

— САЩ?

— Династията Левински вече имала свой представител в САЩ, в лицето на Уве, братът на Максимилиан, който емигрирал в САЩ през 1924 г. Установил се в Чикаго, където станал директор на промишлената компания на династията, „Левински Стийл Корпорейшън“.

— Открихте ли някаква връзка?

— И още как. В нацистка Германия всичко е било държано под строг контрол. Дори хора като Левински, които са принадлежали към най-висшите прослойки на обществото, е трябвало да попълнят купища бумащина, за да изпратят нещо извън Германия. Точно така открих препратка към неговата колекция. Прекарах последните няколко дни в Das Bundesarchiv, националния архив на Германия. В митническите архиви от 1935 г., които по ирония на съдбата са напълно запазени, защото дълго преди войната били преместени в бомбоубежище, намерих препратка към документи за износ. Те се отнасят за колекция от книги, притежавана от Максимилиан фон Левински и изпратена извън Германия през 1935 г. заедно с колекцията му от картини и други предмети на изкуството. Изпратена до Чикаго!

— На неговия брат?

— Точно така. Максимилиан изпратил колекцията си от предмети на изкуството и книги на брат си Уве. В митническия документ не се споменават писма или ръкописи, но според мен Максимилиан е скрил колекцията някъде в огромната си библиотека.

— Без някой да открие това?

— Не е толкова невероятно. Няколко хиляди документи не заемат толкова много място. Особено когато са скрити в няколко десетки хиляди красиво подвързани книги, заковани в дебели дървени сандъци, пълни с вестници и стърготини.

— Значи колекцията още съществува?

— Не само съществува, но и открих къде е в момента. И няма да повярваш!

— Къде?

— Точно под носовете ни.

— Къде?

— Максимилиан умрял по време на войната. Но изглежда брат му Уве не споделял неговия интерес към книгите и предметите на изкуството. Повече от шестдесет години уникалната колекция на Максимилиан фон Левински била в къщата на Уве, все още в същите сандъци, в които била изпратена. Те не били отваряни! Дори след като Максимилиан умрял, Уве не ги отворил. Просто ги преместил на тавана. Уве умрял през 1962 г., а синът му Албърт загинал в самолетна катастрофа година по-късно. Той нямал деца. Така че неговите наследници, един легион племенници и братовчеди, дарили цялата колекция от книги и предмети на изкуството на… седнал ли си? Библиотеката на Конгреса!

Когато връщам слушалката на вилката й, чувам две изщраквания.

След това чувам гласа на Лора:

— … стари книги и дарил…

След това чувам сигнала за свободно.

1.

Когато кацам в Америка, вече е нощ.

Вашингтон е потънал в безкрайно море от светлина. Улици и сгради блещукат и просветват. От прозореца на самолета виждам червените и бели ивици от милионите фарове на коли, които отмират като падащи звезди.

Лора Кошерханс ме чака в салона за пристигащи. Нямах представа, че е толкова сладка. А пък тя очевидно не е била предупредена, че съм албинос. За повечето жени аз изглеждам като нещо, оставено твърде дълго във ваната. Така че първата ни среща е смущаваща и непохватна смесица от прегръдки и патерици.

Извън летището влажният мрак мирише на бензинови изпарения, слаб, топъл дъжд и деликатния, едва доловим парфюм на Лора. Стоим на опашката за таксита около десет минути, след което летим към хотела по осемлентова магистрала в река от ярки светлини.

Хотелът е като оазис в нощта.

Пиколо пренася куфарите ми от рецепцията до стая 3534. Лора е в съседната стая.

Уговаряме се да пийнем по едно в бара на хотела, след като си ударя един бърз душ и разопаковам багажа си. Когато излизам от асансьора, Лора седи и ме чака. Какво видение! В една изолирана и тъмна част от мозъка ми се появява мисълта, че тя е най-съвършената жена, която съм виждал. Облягам патериците си на бара и сядам непохватно на стола до нея. Няколко мъже ни гледат невярващо. Красавицата и звяра. Поръчвам си джин и тоник. Това е единственото питие, чието име си спомням; Лора пие нещо червено, в което има парасол. Казва ми, че утре сутринта имаме среща с една нейна приятелка в библиотеката на Конгреса.

Един от мъжете на бара не може да откъсне очи от мен. Несъмнено се чуди защо жена като Лора е в компанията на дрипав бледолик изрод като мен. Или е един от агентите на шейха, изпратен да ме наглежда.

Прочиствам гърлото си и питам Лора дали е почувствала, че някой… ами че някой я е следил, докато е издирвала колекцията на Левински.

Тя се засмива.

— Страхувам се, че животът ми не е толкова драматичен.

Смехът й гъделичка нещо дълбоко в мен.

— Не си видяла един и същи човек на няколко различни места? Никой не те е следил с очи? Или поне по-дълго, отколкото по принцип — добавям аз с усмивка.

— Не, за съжаление — кикоти се тя. — Всъщност имаше един интернет техник в националния архив в Берлин. Но не е мой тип.

Мъжът, който ни гледа, изглежда като арабин. Определено има нужда да се обръсне. Когато очите му срещат моите за четвърти път, той допива питието си и си тръгва.

Не след дълго двамата с Лора изчерпваме темите за разговор. Взимаме асансьора до третия етаж. Докато крачим по коридора, аз си играя с мисълта, че сме любовници на път да прекарат дълга нощ в леглото.

Точно по средата между стая 3532 и стая 3534 Лора ми казва лека нощ и ме прегръща.

Няколко минути стоя неподвижно, загледан през прозореца на стаята си. След това се мушвам между хладните, твърди чаршафи. Чувствам се като писмо, пъхнато в плик, който е твърде малък за него.

Трябват ми няколко часа, за да заспя.

2.

Докато е била служител в библиотеката на Конгреса, Лора е работила в отдела „Редки книги и специални колекции“. Едно от нейните задължения е било да участва в проекта по допълване, каталогизиране и описване на историческо-културната колекция „Кислак“, съдържаща повече от четири хиляди редки книги, карти, документи, писма, картини и предмети на изкуството от американската история.

В някои страни обикновените хора нямат достъп до историческите колекции. В Америка е точно обратното. Библиотеката на Конгреса разполага с цели двадесет и две читални за научни изследователи, студенти и просто любопитни граждани.

Лора ми помага да се регистрирам и да премина благополучно през охраната на сградата „Джеймс Мадисън“ — няколко изпълнени с напрежение секунди охранителите се чудят дали патериците ми могат да бъдат превърнати в смъртоносни оръжия.

След това двамата с Лора тръгваме по един подземен тунел, който ни извежда в сградата „Томас Джеферсън“ и читалнята, копие на Залата на независимостта във Филаделфия, където е подписана Декларацията за независимост на САЩ.

По пътя срещаме поне една дузина бивши колеги на Лора. Те се поздравяват щастливо, прегръщат се и си разменят комплименти. Някои поглеждат любопитно към мен, чудейки се кой съм. Лора ме представя като един от водещите европейски археолози. Лично аз се чувствам повече като нещо, избягало от цирка.

Свикнал съм хората да ме зяпат. Кожата ми, косата ми, всичко е бяло. Когато бях малък, децата ме наричаха Isbjorn, което е норвежката дума за бяла мечка. Възрастните са по-внимателни. Но в погледите им виждам всичко, което си мислят за мен.

Обикновено, за да изнесеш книги или ръкописи от библиотеката, трябва да попълниш няколко молби и формуляри. Но колекцията „Левински“ е толкова нова, че още не е каталогизирана. Така че Лора ни е уговорила среща с куратора, Миранда Картрайт.

Миранда е висока, закръглена и с огненочервена коса. Тя е от онези жени, които винаги са мили, внимателни и чистосърдечни, но в същото време притежават прекрасно чувство за хумор.

Точно като мен тя е свикнала хората да я зяпат.

Свикнала е с мълчанието и с неизпълнените обещания. Свикнала е да я пренебрегват и забравят, свикнала е да стои отстрани, докато другите деца се смеят и си играят весело и щастливо. Казват, че тези неща се преодоляват с възрастта. Но, разбира се, това не е така. Миранда не е споделяла с никого, че всяка нощ заспива обляна в сълзи. С никого не е споделяла колко често е седяла гола във ваната, стискайки бръснарско ножче, готова да се избави от мъката с един бърз разрез. В нея аз виждам себе си. Тя е точно като мен. Крие омразата, която чувства към себе си, под дебел слой духовитост. Разбира се, освен това е изключително наблюдателна. Чувствителните хора могат почти да четат мисли. Така че когато стиска ръката ми, усмивката й е различна, пълна с топлина и истинска емпатия. С едва доловимо кимване тя ми показва, че споделя болезненото ми детство и ниското ми самочувствие.

— Добре дошли във Вашингтон — казва тя с усмивка, чиято дълбочина разбирам единствено аз.

Миранда ни обяснява, че библиотеката получила колекцията „Левински“ в началото на миналото лято, но нейното каталогизиране и описване е започнало едва след Великден. Колекцията съдържа голям брой оригинални произведения от периода петнадесети-осемнадесети век, но също така и ръкописи, писма и книги от Средновековието.

Питам Миранда дали е запозната с писмо от началото на шестнадесети век, което Бартоломей Колумб донесъл в Европа от Карибите.

— Някъде в писмото най-вероятно има изписани три символа: анкх, руна на Тир и кръст. Освен това текстът е неразбираем, защото е кодиран.

— Колко интересно! — възкликва Миранда. — Но за съжаление, не. Опасявам се, че за подобни неща тук можем само да си мечтаем.

3.

Отваряме дървените сандъци, съдържащи открадната колекция на Максимилиан фон Левински; книгите са подредени много внимателно, покрити са със стърготини и смачкани на топка страници от вестници, в които пише, че Германия се подготвя за бляскавото си бъдеще.

Разлистваме дебели, тежки книги, които миришат на прах и забравени идеи.

Преглеждаме фолианти и подвързани с кожа книги с екзотични имена и дати, изписани на библиографските им карета.

Изследваме крехки протоколи и палеографии, творби от зората на печатарството — книги с проповеди, каталози, карти, писма и енциклопедии.

Но не намираме писмото от пазителите.

След като приключваме работата си в библиотеката на Конгреса, Лора си хваща такси и се връща в хотела, а Миранда се прибира вкъщи.

Аз, от друга страна, получавам призовка от ФБР.

Това бе уредено от Ранхилд. Когато й се обадих от летище „Гардермоен“ и й казах, че заминавам за САЩ, тя настоя да потърся защитата на американската полиция.

Когато бях малък, често седях сам вкъщи и играех шах със себе си, докато другите деца играеха навън. Понякога успявах да убедя някой друг отшелник да играе шах с мен, някое друго самотно момче, отхвърлено от групата. Винаги печелех и затова след време спрях да ги каня. Или може би затова те спряха да идват. Шахът изисква способността да мислиш няколко хода напред, въпреки че не знаеш как твоят опонент ще реагира. Всеки играч на шах знае, че несигурният опонент бързо губи своята концентрация.

Агентът на ФБР, който ме разпитва, е скептично настроен и стресиран. Носи купчина факсове от Интерпол. Чете за трите убийства. За драмата със заложници в Рим. От време на време ме поглежда с раздразнение, сякаш не може да проумее от къде на къде един късоглед албинос от Норвегия се е превърнал в негов проблем.

Гледам го, когато той не ме гледа. Всеки път, когато преглъща, адамовата му ябълка подскача от яката до брадичката му.

Най-накрая казвам вълшебните думички:

— Най-вероятно са ислямски терористи.

Бързият подскок на адамовата му ябълка ми казва, че съм уцелил в десетката. Той набира думите ми в компютъра си. Те ще чакат там като бомба със закъснител.

Агентът на ФБР с неохота ми дава аларма, състояща се от GPS предавател и паникбутон. Обяснява ми как работи, но говори толкова бързо, че не успявам да разбера дали алармата уведомява ФБР, шерифството или вашингтонската полиция. Но съм убеден, че когато натисна бутона, някой ще дойде много бързо.

Тази вечер с Лора отиваме да вечеряме в един от най-модерните вегетариански ресторанти във Вашингтон. Сервитьорът очевидно се упражнява за роля на статуя от гранит. Лора е поразена от идеята за зеленчуци, преструващи се на месо. Казва, че имат забавен вкус. Аз избирам ястие от аспержи, които не се преструват на нищо друго, освен на варени аспержи. Пием калифорнийско вино и скъпа минерална вода.

През прозореца виждам черна кола със затъмнени прозорци, паркирана от другата страна на улицата. Не мога да се отърва от мисълта, че в нея седи някой и ни наблюдава през бинокъл. Може би дори ни снима с дигитален фотоапарат. Така че се усмихвам и му махам. Лора ме пита с кого флиртувам.

— Със собственото си отражение — отвръщам аз.

Един час по-късно, когато излизаме от ресторанта, колата все още е там.

Вървим по тротоара, който гъмжи от минувачи. Лора ме е хванала под ръка. Изпили сме толкова вино, че тя започва да ми разказва за последния си приятел. Казвал се Роби. Но не бил готов за брак. Раздялата с него била една от причините тя да приеме работата в Обществото и да се премести в Лондон.

От време на време поглеждам назад през рамо, за да видя дали колата ни следва.

Не.

Не са толкова глупави.

4.

На следващия ден възобновяваме усилията си да намерим писмото.

В една колекция от подредени по азбучен ред текстове за арестуването на Христофор Колумб попадам на няколко документа, свързани с норвежки заселници в Северна Америка. Най-важният текст разказва за Хелге и Ан Стин Ингстад, които открили викингски къщи в Ланс о Медоус, Нюфаундленд.

Чета десетки текстове за предизвикващи спорове рунически камъни, за каменни кули, донякъде наподобяващи старонорвежките кръгли църкви и за откриването на монета от времето на Олав Куре близо до индианско селище в Норумбега, Норвегия. В началото на шестнадесети век, картографите Абрахам Ортелий и Жерар Меркатор доказали, че името Норумбега идва от викингските колонии там. Когато Джовани да Верзано изследвал и картографирал източното крайбрежие на континента от Флорида до Нюфаундленд, той писал за Норманвия или казано с други думи „норвежка земя“, която се намирала горе-долу на мястото, където е днешен Ню Йорк.

Дълго преди Колумб да се отправи към Карибите, норвежки заселници са живеели в южните части на американското източно крайбрежие.

Лора и Миранда работят по-бавно от мен. Докато аз разлиствам и изследвам книгите и ръкописите, те ги регистрират и каталогизират. Въвеждат всичката достъпна информация за тях в специална програма в компютърната мрежа на библиотеката на Конгреса.

След края на работното време на библиотеката двамата с Лора се качваме на такси и се връщаме в хотела. В устата си имам вкус на вестници. Толкова съм уморен, че дори ме мързи да кажа на Лора, че според мен ни следят. Тя ще ми се изсмее. Не виждам никого, когато се обръщам. Но те са твърде добри за това. И знам, че са там.

5.

Намираме писмото на третия ден.

Пергаментът е сплескан между страници 343 и 344 на испанска книга от седемнадесети век за откриването на Америка, заедно с плик, адресиран до архиепископ Ерик Валкендорф от Нидарос, кралство Норвегия.

Под трите символа анкх, руна на Тир и кръст виждам позната комбинация от руни и букви. Не се съмнявам, че са били изписани от същите пазители, закодирали надписите в дървените църкви триста и петдесет години по-рано.

Изсвирвам, за да привлека вниманието на Лора. Устата й увисва от изумление.

За момент през ума ми минава мисълта да го открадна. Все пак това писмо принадлежи към всичко, което досега бяхме открили. Но бързо пропъждам тази мисъл. Дори аз имам своите граници. Трябва ми съдържанието, а не самият пергамент.

Правя няколко снимки на пергамента и руните с дигиталния си фотоапарат, преди да махна на Миранда да дойде.

— Намерих го.

— О, господи! Пергамента?

— Кодиран е. Този документ доказва веднъж завинаги, че потомци на викингите вече са населявали американския континент, когато Колумб е пристигнал тук.

— Разбираш ли нещо от текста? — пита ме Лора.

— Абсолютно нищо.

Страните на Миранда се зачервяват от вълнение и тя бързо отнася пергамента в тънка картонена кутия.

6.

Тома Аквински казва, че страхът идва от любовта. Лично аз бих поставил страха от болката и смъртта по-високо в списъка.

Двамата с Лора излизаме от библиотеката на Конгреса и ни посреща леден порив на вятъра. Забелязвам ги през облака прах, който той вдига.

В изпечените от слънцето савани на Африка, когато лъвове нападнат газелите, те ослепяват за всичко останало около тях. Сега разбирам как се чувстват. Успявам да преброя четири фигури. Четирима мъже. Четирима мъже, които бавно, но уверено крачат към нас. Като ракети с топлинно насочване те се приближават към мишената си. От всички страни.

— Ходи по-бързо! — казвам на Лора, въпреки че едва я догонвам. Стисвам здраво патериците си. Поне имам нещо, с което да ги ударя.

Вече са на около десет-петнадесет метра от нас. Хасан не е сред тях. Но са огромни. И са араби. Облечени в скъпи костюми.

— Лора…

Тя спира и ме поглежда.

— Бягай, Лора, бягай!

Лора клати глава.

— Бьорн! За бога!

Трябва да спра, за да пъхна ръка в джоба на сакото си. Пръстите ми се обвиват около алармата.

Лора демонстративно се оглежда, за да убеди както себе си, така и мен, че си въобразявам. Казва ми, че съм гледал твърде много екшъни.

Дори не ги забелязва.

Приближават се като невидими хамелеони в своите елегантни костюми, бели ризи и вратовръзки.

Натискам паникбутона.

— Бягай! — прошепвам отново.

— Не ставай глупав.

На пет метра от нас са. Стискам още по-здраво патериците си, съзнавайки чудесно, че кухият, олекотен метал е жалко оръжие.

— Бррр, колко е студено — казва Лора и обвива палтото си плътно около себе си.

Едва когато един от мъжете застава помежду ни и ни показва скритото си оръжие, тя осъзнава, че дори параноиците могат да са прави.

Лицето й замръзва, след което се пречупва.

— Моля ви, елате с нас — казва един от мъжете с акцент, пародия на екранен злодей.

Сърцето ми бумти толкова силно, че ушите ми звънтят.

Какво ще направят, ако се развикам за помощ? Дали ще ме застрелят?

Двама от тях ме сграбчват за ръцете. Други двама хващат Лора, но по-внимателно.

На никой нормален човек, минаващ наблизо, не би му минало през ума, че вижда как отвличат двама души.

Мъжете ни повеждат надолу към булевард „Независимост“. Те са толкова добре обучени, толкова хладнокръвни, че всеки свидетел би решил, че наблюдава професионален арест. Ако изобщо забележи нещо.

Черен микробус със затъмнени стъкла спира пред нас. Вкарват ни на задната седалка. Двама от мъжете сядат отпред при шофьора, двама сядат отзад при нас.

Микробусът тръгва.

Движим се през центъра на града. Мъжете мълчат като риби.

Опитвам се да ги попитам кои са. И какво правят. Сякаш не знам. Но не получавам отговор. Дори не ми казват да замълча.

Всички замръзват, когато на един светофар до нас спира полицейска кола с включени сирени. Но когато светва зелено, тя дава газ и продължава надолу по булеварда.

Цялото ми тяло се тресе. Лора диша шумно и на пресекулки.

Шофьорът майсторски се провира между многото коли. След десетина минути микробусът рязко завива надясно и влиза в подземния паркинг на хотел.

Вкарват ни в асансьор, който ни качва на втория етаж на хотела. Шофьорът вкарва магнитна карта в ключалката. Светва зелена светлина. Влизаме.

7.

Хасан седи в едно кресло и ни чака.

Дори когато е в седнало положение, той е огромен. И страшен.

Коленете ми треперят. Един господ знае какво ще ми причини сега, когато е уморен и нетърпелив.

Поглежда ме сякаш е моят психиатър, но съм нахлул в кабинета му в неподходящ момент.

Двама от мъжете ни обискират. Когато намират алармата, те я хвърлят на земята, без да я погледнат втори път. Мислят си, че е мобилен телефон.

След това други двама отнасят Лора до дивана. Каня се да закуцукам след тях в жалък опит да я защитя, но един от главорезите ме държи.

Лора изглежда така, сякаш всеки момент ще заплаче. Поглежда към мен с очи, изпълнени с ням ужас.

— Госпожице Кошерханс — казва Хасан. — Радвам се, че намерихте възможност да ни посетите.

Лора избухва в сълзи.

8.

Стаята е част от най-големия апартамент, в който някога съм бил. Преброявам три врати, водещи в други стаи.

Двама главорези ме сграбчват за ръцете, трети взима патериците ми.

Започват да ме влачат към една от другите стаи. Не се съпротивлявам.

В стаята ме чака Стюарт Дънхил.

Той отпраща горилите с поглед.

Тишина.

— Радвам се да те видя отново, Бьорн.

Посочва към удобен на вид диван до прозореца. Аз облягам патериците си на едно кресло и потъвам в дивана.

— Извинявай, че си тръгнах от Рим, без да се сбогувам. — Опитвам се гласът ми да звучи хладнокръвно, но всъщност звучи така, сякаш всеки момент ще се разплача. — Нямаше как да съм сигурен, че не съм в същия списък като Луиджи.

— Трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че харесвах Луиджи.

— Но не достатъчно, за да не го убиеш.

— Не бях аз, Бьорн, не бях аз. Аз съм просто малка рибка, плуваща с акулите. Луиджи… той започна да си позволява твърде много. Стана алчен. Знаеш как е. Въртеше ни мръсни номера. Луиджи бе наясно с риска, който поемаше, предизвиквайки шейха по този начин. Игра смело и загуби. Вече бе обещал на шейха фрагмента от ръкописа, който се опита да ти продаде. Имаше и други неща. Измами шейха няколко пъти. Шейхът изгуби търпението си. След това започна да подозира, че двамата с Луиджи преговаряте за цената на Тингвелирските свитъци.

— Това е лудост.

— Ти знаеш това. Аз също го знам. Но шейхът е подозрителен по природа.

— Значи признаваш, че работиш за него?

— Шейх Ибраим…

Отговорът виси във въздуха помежду ни.

— В края на седемдесетте шейхът и Обществото бяха единствените, които ме подкрепиха. Когато всички останали ми се смееха и никой не искаше да работи с мен или да публикува изследванията ми. Бързо губех почва под краката си и шейх Ибраим ме спаси. Заедно с Обществото той ми помогна да си намеря работа в института „Шимър“.

През тънката завеса и прозореца виждам хора, работещи в сграда от другата страна на улицата.

Къде са полицаите?

— Беше ми предоставено нещо като професионално убежище — продължава Стюарт. — Археолог — алкохолик, който по случайност се натъкнал на една от най-големите мистерии в историята на археологията и в резултат на това се превърнал в посмешище за колегите си.

— Не е било случайно. Знаел си какво си търсил.

— Повечето от това, което ти казах, е вярно. Повярвай ми, Бьорн. Всъщност аз те защитих… от тях.

— Разкажи ми за него. Кой е този човек, който ме преследва?

— Шейх Ибраим… откъде да започна? За някои той е религиозен водач, за други — философ. Фанатик. Никой не го познава. От Емирствата е, където притежава богати нефтени находища. Той е невероятно богат, освен това е една изключително противоречива личност. Интересът му към древните ръкописи не се изчерпва с тяхното колекциониране или с правенето на пари от тяхната продажба. Той вярва, че евреите и християните трябва да признаят, че Мохамед е единственият истински пророк. Шейхът е един парадокс в човешка форма. Дълбоко религиозен, но в същото време мономаниак, що се отнася до властта и богатството. Притежава най-голямата частна колекция от антични предмети на изкуството в света. Библиотеката му е огромна. Той е пресметлив и прагматичен, но в същото време дарява милиони долари на най-различни каузи, от ветеринарни клиники за животни в Канада до училища в Сомалия. Той е интелигентен, образован и мъдър. Но също така безкомпромисен директор на организация, притежаваща много мултинационални компании. Шейхът няма скрупули. Няма да спре пред нищо, за да получи това, което иска. И плаща пари на хора, които не знаят що е страх.

— Убийци.

Стюарт кимва замислено.

— И хора като теб.

— И хора като мен…

— Какви книги има в своята библиотека?

— Библиотеката на шейха съдържа уникална колекция от ръкописи. Ранни преписи на Библията и Корана. Притежава едно от най-старите копия на „Песен на песните“ на Соломон. Соломон също е пророк в ислямската религия.

— Как е научил за Снори? За Сира Магнус? За мен?

— От началото на седемдесетте шейхът научава за почти всички законни и незаконни ръкописи, писма, пергаменти, карти и документи, които се появяват на пазара. Така е попаднал на копие на фрагмент от коптския превод, което Асим се опитал да изпрати на халифа на Египет, когато бил в Нормандия с херцог Ричард, но от Ватикана го конфискували и го заровили в архивите, без някой да има представа какво се казва в него.

— Различен ръкопис от този, който намерихме в Тингвелир?

— Различна версия, да. Шейхът наредил текстът да бъде преведен и след това намирането на оригинала се превърнало в нещо като мания за него. Когато чул за моето откритие в Египет, той незабавно видял връзката.

— Какъв е този оригинален ръкопис, за който говориш?

— Още ли не си проумял? Асим е преписал папирусовите ръкописи, които викингите откраднали от гробницата в Египет.

— А Тингвелирските свитъци…

— Представляват юдейска версия на същите тези текстове, заедно с нов коптски превод.

— Сира Магнус не е знаел тези неща.

— Това е така. Но по случайност е попаднал на древен документ, Кодексът на Снори, който съдържа следите, които шейхът търси вече двадесет и пет години. Кодексът включва карти и кодове, които ще заведат този, който ги разчете, до норвежките гробници и пещерата в Тингвелир, където Снори е скрил преписът на Асим.

— Сира Магнус не е знаел какво е било това, което е открил.

— Така е. И не е знаел как да интерпретира текста, рисунките и картите. Но е знаел достатъчно, за да прецени, че кодексът ще струва милиони долари на черния пазар. Точно затова Сира Магнус се свърза с нас.

— Не ти вярвам.

— Сира Магнус имаше нужда от пари. Е, може би не лично той, а църквата му. Нов орган. Нови стенописи. Сира Магнус искаше да ни продаде кодекса.

— Все още не ти вярвам.

— През годините Сира Магнус е попадал на много редки исландски ръкописи и документи, които после е продавал на шейха. Досега нито един от тях не е бил с особена историческа или финансова стойност. Но как иначе според теб един свещеник би могъл да си позволи да кара BMW 4×4?

— Не мисля, че е използвал парите за себе си — продължава Стюарт. — Въпреки че си е купил скъпа кола. Мисля, че е използвал парите главно за църквата, за изследователска работа, за паството си и за приятелите на Снорастофа. И може би го е правил, защото му се е струвало по-вълнуващо, отколкото да дарява ръкописите на института.

Мълча.

— Запознах се със Сира Магнус в края на деветдесетте — казва Стюарт. — Срещнахме се на конференция в Барселона, посветена на разпространението и значението на минускулите в средновековните ръкописи. Харесвах го…

— Ти го уби!

— Няколко месеца по-късно се свърза с мен. Беше попаднал на ръкописи, които смяташе, че ще искам да видя. Трябва да е знаел, че работя за шейха. Така започна всичко.

Той поглежда в краката си.

— Това, което доведе до смъртта на Сира, бе фактът, че той се разколеба. Осъзна, че ще премине границата, продавайки нещо толкова рядко като Кодекса на Снори. Така че се отказа. Тогава ти се е обадил. Имал е нужда от подкрепа. Бил е отчаян. Когато ти му отиде на гости в Рейкхолт, той вече се бе отказал от сделката. Беше се отказал от всичко.

— Но все пак се страхуваше от вас.

— Сира Магнус знаеше, че бяхме на път. Знаеше и какво искахме. Каза ни, че кодексът вече не е в него. Че ти си го взел, за да го занесеш в института.

— И затова го уби?

— Умря от инфаркт. Прочети доклада на патолога.

— Държал си главата му под водата!

— Това беше Хасан. В природата му е да прави подобни неща. Имаше разрешение да предложи на Сира огромна сума пари. Но той отказа. Хасан трябваше да, как да кажа, трябваше да го убеди. Хасан възприема работата си много сериозно. Но никой не е убивал Сира Магнус. Да, Хасан го принуди да ни каже къде е скрил кодекса, но не го уби. Поне не нарочно. Въпреки че Магнус умря в ръцете му.

Оставям това жалко оправдание да виси във въздуха между нас като отвратителна миризма. Стюарт се чувства неудобно. Оставям го да се пържи. След около минута питам:

— Откъде знаеше, че двамата с Тран сме в Тингвелир?

— Хасан знаеше какво правиш, докато беше в Снорастофа. Но когато се премести в хотела в Рейкявик, за известно време загубихме следите ти. Трябваше да разследваме. Знаехме, че си се свързал с професор Тран Сигурдсон, така че позвънихме в института, преструвайки се на твои колеги. Една от секретарките ни каза къде сте.

— А в Норвегия? Там ме следвахте навсякъде.

— Това не е особено трудно, ако разполагаш с достатъчно хора. Някои от хората на шейха са работили в разузнаването. Използвахме специализирана апаратура за следене. Инфрачервени камери, GPS следене, подслушване, следене на мобилния ти телефон. Единственият ни проблем бе, че ти често зарязваше телефона си и правеше неочаквани неща. Не си лесен за следене, Бьорн.

— Открихте ме в Лом. Там нямах мобилен телефон.

— Но твоят колега Ойвинд имаше.

— Тогава защо не ме открихте в Несоден?

— Знаехме, че си там. Но не успяхме да локализираме къщата. Апаратурата ни не е толкова напреднала.

— Значи наистина съм видял теб…

— Следвахме колата ти, използвайки GPS предаватели…

— Намерих ги.

— Знаехме, че ще ги потърсиш. Така че сложихме четири предавателя в ситроена. Решихме, че ще намериш най-много два от тях. А останалите два няма да намериш никога. Така успяхме да те проследим до Рингебу.

— Където убихте свещеника и подпалихте дървената църква.

Въздъхва.

— Още един нещастен случай.

— Нещастен случай! Аз бях там. Видях какво се случи, Стюарт!

— Хората на шейха понякога действат безкомпромисно. Такива неща се случват. За съжаление. Шейхът бе бесен, когато чу за това.

— Стига глупости! Убиецът си е убиец.

— Плащат им изключително щедро, за да вършат мръсната работа на шейха.

— Но никой не е открил това, което открих аз?

— Имаш уникален талант, Бьорн. Шейхът е впечатлен. Той разполага с армия от експерти, но досега никой от тях не е успял да стигне толкова далече, колкото стигна ти. Може би това се дължи на факта, че си норвежец. Може би просто мозъкът ти е устроен да регистрира неща, които никой друг не може. Но най-вече се дължи на феноменалния ти талант.

Не отговарям на този тромав опит за ласкателство.

— Когато дойде в института „Шимър“, избрахме нова тактика. Мен. Знаехме, че ще ме издириш. Все пак аз съм авторитет номер едно в света, що се отнася до викингските набези по Нил. Така че вместо да изпрати орките си в института „Шимър“, шейхът ме остави да се грижа за теб. Споделяйки с теб всичко, което знаех, аз за известно време успях да спечеля доверието ти.

— Значи шейхът не е имал хора в института?

— Имаше мен. Както и човек, който те следеше. Сложихме камера и микрофон в лампата в стаята ти. Работата на този човек бе да те наблюдава и да разбере какво знаеш. Шейхът също така плати на други експерти да изследват артефактите, като например статуята на свети Лаврентий.

— Нощта, преди да избягаме от института ти ми каза, че хората на шейха пътуват насам?

— Това беше блъф. Съжалявам. Когато се престорих, че ми се обаждат от Обществото с предупреждението, че хората на шейха идват насам, всъщност бе обаждане от рецепцията за дрехите ми, които са пристигнали от химическо чистене. Но ти напълно случайно откри статуята на свети Лаврентий в една от работилниците и след това реши да споделиш това с мен, давайки ми по този начин чудесна възможност да спечеля пълното ти доверие.

Поемам дълбоко дъх. Колко лесно може да бъде изигран един човек? Колко лесно един човек може да бъде направен на глупак? В моя случай твърде лесно. Трябваше да разбера истината за Стюарт в момента, в който се срещнахме.

— Взе ме със себе си в Египет. Показа ми гробницата. Отидохме заедно в Забравения град. В Рим. При Луиджи. Защо?

Стюарт става, след това отново сяда. Ако бях наивен, щях да си помисля, че се бори с гузната си съвест.

— Защото, Бьорн, се надявах, че ще откриеш всички неща, които аз не бях успял. Бях стигнал до задънена улица. В мен бяха всички керамични парчета, но не можех да направя гърнето. Само ти можеше да направиш това, да събереш всички парчета и да ги подредиш. Надявах се, че захранвайки те с информация, аз ще ти помогна да подредиш парчетата.

— Но през цялото време целта ви е била да получите Тингвелирските свитъци?

— Точно така.

— Какво в този ръкопис го прави толкова ценен за шейха?

— Не мога да ти кажа това.

— Институтът „Шимър“. Египет. Рим. Ти си бил този, който ме е следил през цялото време.

— Шейхът изпрати няколко мъже да ми помагат. Но през цялото време ти бе под моя закрила, Бьорн. И повярвай ми, никога не съм искал да ти се случи нещо лошо. Просто исках да взема назаем таланта ти. Това, че горилите на шейха убиха Луиджи, бе просто една грешка.

— Просто една грешка…

— Те трябваше да изчакат да напуснем Рим, преди да се заемат с Луиджи. Това ни причини куп неприятности. Осъзнахме, че губим контрол. Около теб се събираха все повече и повече охранители и полицаи. Така че започнахме да те следим отдалече. Но когато Обществото и Дирекцията за културно наследство събраха водещите експерти от целия свят да участват в разкопките на пещерата Св. Сунива, ние видяхме своя шанс да инфилтрираме проекта. Успяхме да направим така, че трима от нашите хора да бъдат избрани да участват в него. Но за съжаление те не бяха достатъчно… дискретни.

— А тук в САЩ?

— Бьорн, трябва да разбереш… ти си бил следен по-зорко от агент на ЦРУ, заподозрян в шпиониране за врага! Шейхът има хора навсякъде. Институтът „Шимър“, Обществото, Дирекцията за културно наследство. Съвсем наясно бяхме с това, че Лора работи за теб. Знаехме също така, че пазителите са пренесли мумията и текстовете от Исландия в Гренландия, а оттам във Винланд.

— А сега? Сега какво?

— Тингвелирските свитъци могат да те направят изключително богат.

— Изключително богат… — повтарям думите му с известна ирония. За мен парите са като жените. Копнея за тях единствено в мечтите си.

— Помисли си само. Ще прекараш остатъка от живота си в лукс. Вила с басейн. Спортни коли. Ваканции на френската Ривиера или на Карибите. Скъпи вина. Пържоли. Привлекателни жени.

Един нормален човек би се замислил над тази идея, но аз просто ставам още по-упорит. Стюарт си мисли, че мълчанието ми се дължи на факта, че обмислям предложението му.

— Шейхът е готов да ти плати десет милиона долара за Тингвелирските свитъци.

— Десет милиона долара — опитвам числото на вкус. — Какво прави един текст толкова невероятно ценен?

— Десет милиона долара!

— Не знам къде са.

И това дори не е лъжа, просто съвсем леко изкривяване на истината.

— Петнадесет милиона?

Клатя глава.

— Да ти кажа честно…

Агентите на ФБР не чукат. Те отнасят вратата със себе си.

С оглушителен трясък вратата на съседната стая се разцепва на парчета. Избухва димна граната. Чувам тежки стъпки. Викове.

— ФБР! Долу! Долу! Долу! ФБР!

В Рим научих как специалните части влизат в стая. Тактиката е една и съща по целия свят. Влизат, когато най-малко очакваш. Освен това влизат ужасяващо бързо, невероятно шумно и без да показват никаква милост.

— Долу! Долу! Долу!

Нито Стюарт, нито аз смеем да помръднем.

Разбиват вратата на стаята ни. Нахлуват трима въоръжени полицаи.

— ФБР! Долу! Долу! Долу!

Това не е молба. Това е обещание за внезапна и бърза смърт, ако не правим точно това, което ни казват.

Слизам от дивана и лягам на пода като нещо, което се топи на слънце.

— ФБР! — изревава пак един от полицаите. В случай че сме глухи или невероятно глупави.

Стюарт вдига ръце над главата си.

— Мисля, че е станала някаква грешка…

— Долу! Долу! Долу!

Стюарт неохотно ляга на пода, сякаш това вече наистина е под достойнството му. Поглежда ме. След това разкрачва краката си.

— Чисто! — изревава един от агентите.

Полицаите нахлуват в стаята. Някои приличат на пехотинци от интергалактически космически кораб. Други носят якета, на които с огромни жълти букви пише „ФБР“. Някои стискат картечни пистолети МР5, други пушки помпи, трети револвери. Най-накрая влизат мъжете в костюми.

— Г-н Белтьо? — пита един от агентите.

— Да, сър!

Помага ми да се изправя на крака и ми подава патериците.

— Искам да си поговоря с вас.

9.

С Лора прекарваме остатъка от деня и вечерта в компанията на агенти от ФБР.

Хасан, Стюарт и останалите членове на бандата трябва да бъдат съдени за убийство и опит за убийство на територията на три европейски държави. Но това никак не е лесно. С изключение на Стюарт всички са араби. Мюсюлмани. И всички носят оръжия, за които нямат разрешително.

— Ислямски терористи — повтарям аз, отново и отново.

Не знам каква ще бъде съдбата на Стюарт и неговите другарчета, но се съмнявам, че скоро ще видят дневна светлина.

Когато полицаите най-накрая ни освобождават, двамата с Лора излизаме в студената вашингтонска нощ. Вечеряме в японски ресторант, след което си хващаме такси за хотела.

10.

На следващия ден си купувам чисто нов мобилен телефон, регистриран на името на един от приятелите на Лора. Изпращам номера на няколко човека, на които вярвам. Терйе е един от тях.

Прекарваме следващите двадесет и четири часа в опити да разбием кода.

Изпратил съм му снимки на ръкописа. Разменяме си есемеси, опитвайки различни кодове и комбинации. Въпреки че карибското писмо е било написано няколкостотин години по-късно от кодираните текстове в дървените църкви, то е зашифровано по абсолютно същия начин.

Всяка втора дума е закодирана с комбинация от Цезар 7 и 8 и всяка трета дума е написана отзад напред.

Документът е изумителен.

В писмото си до архиепископ Валкендорф пазителите му благодарят за предишното му писмо, защото не знаели нито кой е епископът на Трондхайм, нито дали братството на пазителите още съществува в Норвегия. Те потвърждават, че епископът е отговорил с правилните символи, анкх, руна на Тир и кръст, и се извиняват, че не са се свързали с него по-рано. Причината за това бил фактът, че едва сега намерили убежище в едно село на име Санто Доминго на остров Еспаньола (който днес е разделен на две между Доминиканската република и Хаити). В това село те се запознали с европеец на име Бароломе Колон, брат на Кристобал Колон, известен също като Христофор Колумб.

Пазителите пишат още, че след клането в Гренландия, братството им избягало в страната, която се намирала западно от хоризонта. Последните петдесет години пътували все на юг заедно със Свещения. Били сигурни, че по старонорвежка традиция рано или късно ще попаднат на източен вятър, който ще ги отведе обратно в Европа.

Прекарали много години в различни норвежки колонии по източното крайбрежие и си изградили връзки с местните. Оставили рунически камъни. Много от пазителите умрели по пътя, от старост или в сражения с местните. Някои останали в колониите. Други заживели с местните. Въпреки че се родили много деца, групата на пазителите се свила до деветнадесет мъже, девет жени и осем деца.

В писмото си пазителите уведомяват архиепископа, че са решили да върнат мумията в Египет, съобразно желанието на Асим.

Двамата с Лора четем превода на писмото отново и отново. Не можем да решим откъде да продължим търсенето.

Санто Доминго е най-старият европейски град на Карибите, с население над два милиона души. Дали пътуването на пазителите е свършило там? Или са отплавали обратно към Европа? Не е ли възможно мумията все пак да се е озовала във Ватикана?

11.

Взимаме купчина книги за историята на Санто Доминго от библиотеката. И започваме да търсим.

Няколко часа по-късно се обаждам на професор Лайлуърт от Обществото за помощ. По гласа му познавам, че връзката Санто Доминго му говори нещо.

— Прочетохте ли за двореца „Миерколес“?

В мен се надига надежда. Чувал съм за легендарния дворец в Санто Доминго.

— Чувал съм, че Естебан Родригес е един доста ексцентричен мъж. Проверете го! — казва професорът.

В един справочник от 1954 г., озаглавен „Десетте най-велики дворци на света“, Лора прочита главата за двореца „Миерколес“. Той представлява ренесансова сграда с огромен двор, построена преди повече от петстотин години. Намира се в покрайнините на стария град в Санто Доминго. Според местната легенда дворецът бил построен от Христофор Колумб, което едва ли е истина, тъй като той вече е бил покойник по времето, когато е започнало строителството. Но брат му Бартоломей участвал в закупуването на земята, която тогава била в центъра на града. Днес дворецът „Миерколес“ е като оазис в центъра на един пренаселен мегаполис.

На края на главата авторът споменава рода Родригес, който притежавал двореца „Миерколес“ и ревностно защитавал миналото си. Родригес бил европейски аристократ, който придружил Бартоломей Колумб на една от неговите експедиции в новооткритите земи. Освен това авторът споменава няколко интересни теории, според които богатството на рода Родригес се дължи на загубеното съкровище на рицарите тамплиери; на това, че те били подкупени от кралица Изабела да не разкриват тайната на нейния произход; на това, че Хенри VIII финансирал строителството на двореца „Миерколес“, за да държи рода Родригес извън Европа след мистериозен скандал; и на това, че Леонардо да Винчи убедил династията Сфорца от Милано да построи двореца като част от план за установяването на аристократичен мост към Новия свят. Но истината е, че никой не знае много за историята на рода Родригес, преди те да пристигнат в Санто Доминго през шестнадесети век, да построят двореца, да се пренесат да живеят в него и да затръшнат вратите с трясък, който още отеква в историята.

„Миерколес“.

Miercoles означава сряда на испански. Думата идва от римския бог Меркурий, който в германската митология носи името Вотан (Воден, Wodinaz), а в старонорвежката — Один. Английската дума за сряда, Wednesday, идва от Wёdnes dœg, по същия начин както името на Один се появява в норвежката дума за сряда onsdag.

Дворецът „Миерколес“.

Дворецът „Сряда“.

Дворецът на Один…

Лора ми сочи черно-бяла снимка на герба на аристократичния род Родригес.

Виждам три символа, обградени от дракони, лъвове и серафими, размахващи мечове.

Анкх, руна на Тир и кръст.